Тери Пратчет
Джони и бомбата (10)

Глава 10
Да случиш на време

Изобщо не можеше да става въпрос да минават по улиците, особено като се имаше предвид, че полицията продължаваше да издирва Бигмак, който за завръщането си тук от цял гардероб костюми си бе избрал точно германска войнишка униформа.

Налагаше се да минат през полето и по пътечките. Което означаваше…

— Ще трябва да оставим количката тук — рече Йонеса. — Можем да я скатаем в храсталака.

— Ама това значи, че ако нещо се изпорти, ще заседнем тука! — възкликна Бигмак.

— Е, аз поне няма да я влача през калищата и туйто!

— Ами ако някой я намери?

— Виноват е тука — успокои ги Кърсти. — Стражевите кучета ряпа да ядат пред него.

Котаракът, пред когото стражевите кучета ядяха ряпа, отвори едното си око и се прозя. Вярно си беше. Никой не би желал да бъде ухапан от тая уста. Все едно да попаднеш в чумна лаборатория.

После той се сви в уютно кълбенце.

— Да, но количката си е на госпожа Тахион — възрази немощно Джони.

— Хей, пак грам разум не проявяваме — обади се Кърсти. — Просто трябва да се върнем в деветдесет и шеста, да се изкачим на Блекдаун с автобуса, после да се върнем навреме и хоп — ето ни там горе…

— Не! — кресна Клатето.

Лицето му беше станало алено от гняв.

— Няма да оставам пак сам тука! Аз съм заседнал тук, сещате ли се? Ами ако не се върнете?

— Разбира се, че ще се върнем — успокои го Джони. — Този път се върнахме, нали?

— Да, ама ако другия не се върнете? Ако ви сгази камион например? И какво ще правя тогава аз?

Джони се сети за продълговатия плик във вътрешния си джоб. Йонеса и Бигмак бяха забили поглед в краката си. Дори и Кърсти се беше извърнала встрани.

— Ей — обади се подозрително Клатето. — Вие сте пътували във времето, нали така? Да не се е случило нещо ужасно?

— Нищичко не знаем! — заяви Бигмак.

— Точно така — подкрепи го Кърсти.

— Кой, ние ли? Хал хабер си нямаме от нищо! — измънка нещастно Джони.

— Особено от хамбургерите, от тях пък хич! — подкрепи го с готовност Бигмак.

— БИГМАК! — изстена Кърсти.

Клатето ги изгледа кръвнишки.

— Да бе, да! — измрънка той. — Пак си играем на „Дай да избъзикаме стария Клати“, така ли? Е, аз оставам с количката, ясно? И тя никъде няма да мърда без мене, разбрахме ли се?

Той ги изгледа всичките поред. Предизвикваше ги да му възразят.

— Добре, аз оставам с тебе — склони Бигмак. — Мен и без това, тръгна ли нанякъде, ще ме опушкат.

— Ама вие какво смятате да правите на Блекдаун? — продължи Клатето. — Да намерите тоя господин Ходър и да му кажете да се ослушва много внимателно? Да му махнете ушната кал? Да го нахраните с моркови?

— Те са за добро зрение — поправи го Йонеса. — Баба ми ми е казвала как едно време вярвали, че морковите помагат да виждаш в…

— На кой му пука!

— Не знам какво можем да направим — рече Джони. — Но… Нещо се е объркало, нали така? Може би не са успели да съобщят. Ние трябва да се погрижим за това.

— Вижте — посочи Кърсти.

Слънцето вече бе залязло и бе оставило подир себе си зарево. А над хълма Блекдаун се трупаха облаци. Черни облаци.

— Гръмотевична буря — рече тя. — Винаги оттам идват. В далечината се разнесе тътен.

 

 

Когато се изкачиха по хълма, Блекбъри им се видя много по-малък. Голяма част от него изобщо липсваше.

— Нямаше ли да е страхотно, ако можехме да обясним на всекиго къде и как ще сбърка? — рече Джони, щом спряха да си поемат дъх.

— Никой няма да ни слуша — отвърна Йонеса. — Да речем, ако през деветдесет и шеста ти цъфне някой и почне да ти разправя, че бил от две хиляди и четирийсета, и после тръгне да нарежда кой какво трябва да прави, то какво ще стане? Ще го арестуват, нали така?

Джони се загледа напред. Залезът се промъкваше през решетките на разгневените облаци.

— Отрядът трябва да се е разположил в Тъмпс — обади се Кърсти. — Там горе има една стара мелница. По време на войната е била нещо като наблюдателница. Искам да кажа, тя е наблюдателница в момента.

— Защо го казваш чак сега?

— Защото сега е друго.

Тъмпс — това бяха пет могили на върха на хълма. На тях отглеждаха изтравниче и разни билки. Разправяха, че вътре били погребани мъртви крале по времето, когато врагът се е намирал на една ръка разстояние от тебе, а не на три километра над главата ти.

Облаците се снишаваха. Задаваше се една от обичайните за Блекбъри бури — нещо като разгневена мъгла, която обгръщаше хълмовете.

— Знаете ли за какво си мисля? — обади се Кърсти.

— За телефонните кабели — отвърна Джони. — При гръмотевична буря телефонните кабели се прецакват.

— Точно така.

— Но полицаят нали каза, че тия имали мотор — обади се Йонеса.

— Пали без засечка, тъй, а? — рече Джони. — Спомням си, че дядо ми казваше, че за да ти дадат книжка за „Блекбъри фантом“, трябвало първо да се научиш да го буташ петдесет метра, като през цялото време ругаеш. Ама като запалел, нямало спиране!

— Колко време остава до… нали разбираш… до бомбите?

— Около час.

Което означаваше, че самолетите вече са на път, помисли си Джони. Мъжете бяха излезли на пистите и зареждаха самолетите с бомби. А други мъже седяха около голяма карта на Англия, само че с надписи на немски, и на нея Слейт бе отбелязан с молив. Блекбъри най-вероятно изобщо го нямаше на картата. А после щяха да станат и да излязат, да се качат на самолетите и да излетят. Хората вътре в самолетите щяха да извадят техните си карти и да почнат да драскат по тях кръстчета над Слейт. Вашата мисия за тази вечер: бомбардирайте складовете в Слейт.

А после ревът изпълни ушите му. Тътенът на моторите разтресе краката му. Усещаше вкуса на керосина и на потта, и мириса на гумата на кислородната маска. Бумтенето на моторите и тътенът на далечни експлозии тресяха тялото му. Една бомба избухна много наблизо и целият самолет сякаш се килна настрани. И той разбра каква е мисията му тази вечер. Мисията му тази вечер беше ДА СЕ ПРИБЕРЕ ЗДРАВ И ЧИТАВ У ДОМА. От край време беше такава.

Нова експлозия разтресе самолета и някой го награби.

— Какво?

— Ама като правиш така, е ужас! — Кърсти успяваше да надвика гръмотевиците. — Хайде! Тук е опасно! Нямаш ли акъл поне да се сетиш да не стоиш под дъжда?

— Започва се — прошепна Джони, щом бурята се изсипа отгоре им.

— Кое?

— Бъдещето!

Щом дъждът залепи перчема му за челото, той започна да примигва. Усещаше как времето се разтяга около него. Усещаше бавното му течение, докато то носеше насам всичките онези сиви бомби и бели, излъскани прагове, и ги събираше все по-наблизо като мехурчета във водовъртеж. Всички се въртяха в него. Нямаше как да се измъкнеш, защото ставаш част от него. Когато караш влак, не можеш да завиеш накъдето си искаш.

— Най-добре да го прикрием! — извика Йонеса, щом съвсем близо до тях падна гръм. — Той изобщо не изглежда добре!

Продължаваха с мъка напред и от време на време се шмугваха под някое превито от вятъра дърво, за да си поемат дъх.

Насред Тъмпс имаше вятърна мелница. Беше построена върху една от могилите, а перките й отдавна бяха изчезнали. Кърсти и Йонеса прегърнаха Джони и притичаха през подгизналото изтравниче. Най-накрая стигнаха мелницата и се изкачиха по стълбището.

Йонеса задумка по вратата. Тя се открехна.

— Мили боже! — обади се глас. Звучеше младежки. — Вие какви сте? Да не сте от някой цирк?

— Трябва да ни пуснете! — извика Кърсти. — На него му е лошо!

— Не мога — обади се гласът. — Не ми се разрешава, нали разбирате?

— На шпиони ли ти приличаме? — викна Йонеса.

— Моля ви! — проплака Кърсти.

Вратата понечи да се затвори, но изведнъж спря.

— Е… добре де — обади се гласът и две невидими ръце отвориха вратата. — Но господин Ходър рече да застанете така, че да ви виждаме, ясно?

— Ето, започна се — обади се Джони. — Телефонът няма да работи.

— Тоя за какво приказва?

— Бихте ли проверили телефона? — помоли Кърсти.

— Че защо? Какво му има? — отвърна младежът. — Проверихме го в началото на смяната, съвсем наскоро. Да не би някой да го е човъркал?

На масата беше седнал един по-възрастен мъж. Той ги изгледа подозрително, като погледът му се задържа най-дълго върху Йонеса.

— Май ще е добре да се пробваш да звъннеш в полицейския участък — рече той. — Цялата тая работа нещо не ми харесва. Вижда ми се подозрителна.

Младежът вдигна слушалката.

Навън присветна светкавица — този път гърмът падна още по-близо. Не беше грррръмммм! По-скоро беше нежна копринена целувка, но небето се разцепи надве.

И тогава телефонът избухна. Парченца метал и бакелит изтракаха по стените.

Кърсти се хвана за главата.

— Косата ми се изправи!

— И моята също — обади се Йонеса. — А това не ми се случва чак толкова често, повярвай ми.

— Гърмът е паднал върху жицата — обади се Джони. — Знаех си аз. Не само тук. И на другите постове по хълмовете телефоните са прекъснати. А тепърва ще си имаме неприятности с мотора.

— Ток какви ги приказва?

— Имате мотор, нали? — попита Кърсти.

— Имаме. И какво?

— Мили боже, отиде ви телефонът, бе човек! Нищо ли няма да направите?

Мъжете се спогледаха. На момичетата не се полагаше да крещят като Кърсти.

— Том, бягай до доктор Аткинсън, обади се в участъка от неговия телефон и им кажи, че нашият е отишъл по дяволите — рече господин Ходър, без да отлепя очи от тримата. — Кажи им и за тия деца.

— Няма да запали — обади се Джони. — Май заради карбуратора. Той, карбураторът… вечно създава проблеми.

Младежът на име Том го изгледа изкосо. Във въздуха витаеше промяна. До този момент те бяха само съмнителни лица. Сега вече бяха и нащрек.

— Ти откъде знаеше, че ще стане така? — попита той.

Джони отвори уста. И я затвори.

Не можеше да им обясни как чувства ВРЕМЕТО, което тече покрай него. Усещаше, че ако фокусира погледа си както трябва, дори ще го види. И миналото, и бъдещето бяха там, един вид зад първия ъгъл, свързани чрез милиард връзки с вечно променящото се СЕГА. Усещаше как едва ли не може да протегне ръка и да посочи не тук, там или хей там, а ТАМ, под прав ъгъл на всичко.

— Тръгнали са — обади се той. — След половин час ще са тук.

— Кой това?! Ама тоя какви ги приказва?

— Довечера ще бомбардират Блекбъри — обади се Кърсти.

Отново екна гръм.

— Така мислим — додаде Йонеса.

— Пет самолета — обади се Джони.

Отвори очи. Всичко се въртеше като в калейдоскоп. Всички се бяха втренчили в него, но сякаш ги обвиваше някаква мъгла. Мръднеха ли, поредица от образи ги следваха като някакъв специален ефект.

 

 

— Заради бурята и облаците — успя да избърбори той. — Мислят си, че летят за Слейт, но ще пуснат бомбите над Блекбъри.

— О, така значи? И откъде го знаеш, а? Някой ти го е казал ли?

— Виж какво, тъпак с тъпак! — кресна Кърсти. — Ние не сме шпиони! Ако бяхме, щяхме ли да ви го кажем?

Господин Холър отвори вратата.

— Ще шепна от телефона на доктора — рече той. — Току-виж сме разбрали какво става.

— Ами бомбардировачите? — обади се Кърсти.

По-възрастният отвори вратата. Гръмотевиците се бяха изместили на североизток и сега се чуваше само тихото свистене на дъжда.

— Какви бомбардировачи? — рече той и затвори вратата зад себе си.

Джони приседна, подпря глава с длани и запримигва — мъчеше се да прогони трепкащите образи.

— Вие май най-добре се махайте — обади се Том. — Забранено е да се пускат хора тук и въобще…

Джони се облещи. Пред очите му се появиха още бомбардировачи и си останаха там.

Той разбърка картите за игра, пръснати по масата.

— Тези карти какви са? — рече той припряно. — Карти за игра с бомбардировачи по тях?

— Ъъ? К’во? О… за да се научим да разпознаваме самолетите — поясни Том, като внимаваше масата да остане между него и Джони. — Като играеш карти, и формата един вид ти се набива в главата, тъй да се каже.

— Научаваш ги подсъзнателно?

— Не бе, научаваш ги, като играеш с такива карти — отвърна отчаяно Том. Навън някой май се опитваше да запали мотор.

Джони се изправи.

— Добре — рече той. — Мога да го докажа. Покажи ми една карта — тя ще бъде… тя ще бъде… ще бъде…

Очите му се изпълниха с образи. Ако госпожа Тахион вижда света по този начин, мина му през ум, нищо чудно, че винаги ти изглежда малко нанякъде си — защото е НАВСЯКЪДЕ.

Навън онзи още по-настоятелно се мъчеше да запали мотора.

— Картата ще бъде… петица каро.

— Не виждам защо трябва да си играя на разни игри с тебе. — Човекът погледна нервно Кърсти. Нея хората така си я гледаха.

— Страх ли те е? — попита тя.

Том награби една карта наслуки и я вдигна.

— Точно така, петица каро — обади се Йонеса.

Джони кимна.

— Следващата… следващата… следващата ще е вале купа.

Прав излезе.

Навън някой отчаяно се мъчеше да запали мотора, като при това псуваше.

— Фокуси, значи — обади се войникът. — Някой от вас е пипал тестето.

— Ами разбъркай ги както си искаш — предложи Джони. — И като ми покажеш карта, тя ще бъде… десетка спатия.

— Как го правиш тоя номер? — попита Йонеса, щом момчето обърна картата и зяпна насреща й.

— Ъъ… — Беше нещо като спомен, помисли си той. — Спомних си как я виждам.

— Спомняш си как я виждаш, преди всъщност да си я видял? — възкликна Кърсти.

Навън някой се мъчеше да запали мотора и ругаеше разярено.

— Ъъ… мда.

— Олеле! — възкликна тя. — Виждаш бъдещето! Ти сигурно си роден контактьор!

— Не бе, нищо не разбирам от бушони и контакти — отвърна Джони, но никой не го слушаше.

Кърсти се беше обърнала към Том.

— Видя ли? Сега ще ни повярваш ли?

— Тая работа не ми харесва. Не е както трябва — рече той. — Да, ама като няма телефон…

Вратата се отвори с трясък.

— Така значи! — ревна господин Ходър. — Ей вие, малчугани, какво сте направили с мотора ми?!

— Карбураторът е — обади се Джони. — Нали ви казах!

— Ей, Артър, чакай да ти кажа. Това момче тука може да…

Кърсти си погледна часовника.

— Двайсет минути — отсече тя. — До града са повече от три километра. Дори и да тичаме, пак не съм убедена, че ще стигнем.

— Сега пък за какво приказвате? — викна господин Ходър.

— Сигурно има някакъв шифър — продължи Кърсти. — Ако се наложи да им се обадите и да им наредите да пуснат сирената, какво трябва да кажете?

— Не им го казвай! — отряза господин Ходър.

— Пост БД-3 — обади се Джони.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Ти ли им го каза?

— Не, Артър!

— Бързо! — припна Кърсти към вратата. — Аз имам медал от окръжното по атлетика!

Тя избута по-възрастния встрани.

Гръмотевиците заглъхваха на изток. Бурята бе преминала в стабилен сив дъжд.

— Никога няма да успеем! — викна Йонеса.

— Мислех си, че вас ви бива да тичате — обади се Кърсти.

— Кои нас, тия с моя ръст ли?

— Прав беше — обади се младежът, докато дърпаха Джони навън. — Това е пост БД-3!

— Знам — отвърна Джони. — Спомних си как ми го казваш.

Той залитна и се вкопчи в Йонеса, за да не падне. Светът се завъртя около него. Не се беше чувствал така от онзи случай със сайдера по Коледа. Гласовете покрай него като че заглъхнаха и той не беше сигурен наистина ли ги чува, спомня ли си ги или това са думи, които никой още не е изговорил.

Усети как мисълта му блуждае свободно във времето и продължава да стои там само защото тялото му е грамадна, огромна котва.

— Пътят е все по нанадолнище — обади се Кърсти и се юрна напред.

Йонеса се втурна подире и.

Далече-далече, долу в града, часовникът на църквата започна да отмерва единайсет.

Джони понечи да се затича, но земята постоянно се местеше под краката му.

„Защо го правим всичко това?“ — помисли си той. Нали ЗНАЕМ, че е станало така — копието от вестника е в джоба ми, бомбите ще паднат, а сирената няма да се задейства.

Не можеш да кривнеш от пътя, когато ти хрумне, ако караш влак!

Така си мислиш ти, обади се глас в главата му… Искаше му се да е по-умел във всичко това. Искаше му се да е герой.

Отпред се разнесе отчаяният вик на Йонеса:

— Сгазих една овца! Сгазих една овца!

Под тях се простираха светлините на Блекбъри. Не бяха много — тук-там мътни лъчове от фаровете на коли и слабото сияние на прозорец, където молците бяха прогризали затъмнението.

След бурята излезе вятър. По небето се разтегнаха облаци. Тук-там проблясваше по някоя звезда.

Тичаха. В тъмното Йонеса настъпи още една овца.

Зад тях изхрущяха стъпки като от тежки ботуши и Том ги настигна.

— Ако сте сбъркали, лошо ви се пише! — изпухтя той.

— Ами ако излезем прави?

— Надявам се да не излезете!

Отново проехтя гръм, но четиримата продължаваха да се носят напред в мехур от отчаяна тишина.

Бяха прекосили пустошта. От двете страни на пътя се появи плет.

Ботушите на Том се заковаха на място.

— Чуйте!

Спряха. Гръмотевиците кънтяха, дъждът свистеше.

А освен тях се чуваше и някакъв далечен, слаб тътен.

Младежът се втурна отново и под подметките му се разхвърча чакъл. И преди тичаше бързо, но сега направо летеше.

Сред мрака изникна огромна къща. Той прескочи оградата, прехвърча през ливадата и задумка по вратата.

— Отворете! Отворете! Спешно е!

Джони и другите притичаха до портата. Тътенът се бе усилил.

Можехме да направим нещо — помисли си Джони. — Можех аз да направя нещо. Можех да… ами, все нещо можеше да се направи. — Беше си мислил, че ще е толкова лесно! Само защото идваха от бъдещето. — Какво ли знаем ние? А сега бомбардировачите са кажи-речи пристигнали и нищо вече не можем да направим.

— Отворете, хайде де!

Йонеса намери порта и влетя през нея в двора. В мрака се чу „Пльок!“.

— Май нагазих в нещо като езеро — обади се мокър глас.

Том се дръпна назад и заопипва земята.

— Може би ще мога да счупя някой прозорец… — смънка той.

— Ъъ… то било дълбоко! — продължи да нарежда Йонеса с мокрия си глас. — И съм се заклещил в нещо като фонтан…

Звънна стъкло. Том бръкна през прозореца до вратата. Нещо щракна и вратата се отвори.

Чуха го как се препъна вътре, а после светна слаба светлинка. Ново изщракване и…

— И тука няма сигнал! Сигурно светкавицата е ударила централата!

— Къде е следващата къща? — подвикна Кърсти подир Том, който се втурна по пътечката.

— Чак на „Робъртс Роуд“!

Затичаха след него. Йонеса правеше „шляп-шляп“.

Тътенът вече се беше усилил чувствително. Джони го чуваше по-силно от собственото си дишане.

Все някой в тоя град трябва да забележи, помисли си той. Цялото небе е изпълнил тоя тътен!

Без нищичко да казват, те се затичаха още по-бързо…

Но облаците оредяваха, луната започна да просветва, горе се мярнаха сенки и Джони виждаше как невидимите силуети на бомбите се въртят във въздуха, докато падат надолу.

Първо — нивата, после консервната фабрика, а после „Парадайс Стрийт“ избухна нежно, като леха с рози, които разцъфват. Листенцата на розите бяха оранжеви, поръбени с черно, и цветовете се разтваряха един след друг, докато бомбите валяха.

А после дойде и звукът. Не „бум“ — хрущене, туптене, огромни тампони от шум се набиваха в главата му.

Най-накрая утихнаха — само нейде далеч нещо пукаше и камбаната на пожарната задрънча.

— О, не! — изстена Кърсти.

Том беше спрял и се взираше в далечните пламъци.

— Телефонът не работеше — прошепна той. — Опитах, но не работеше!

— Ние пътуваме във времето! — възкликна Йонеса. — Това не бива да става!

Джони леко залитна. Беше като болен от грип, ама много по-зле. Чувстваше се така, сякаш се намира извън собственото си тяло и се наблюдава.

Тук беше тук и сега беше сега… Хората оцеляваха, като не обръщаха внимание на подобни чувства. Спреш ли, отвориш ли ума си за тях, светът те прегазва като танк…

„Парадайз Стрийт“ винаги щяха да я бомбардират. В момента я бомбардираха. Бяха я бомбардирали. Днешната вечер беше вкаменелост във времето. Това винаги щеше да се е случило. Не можеш да кривнеш от пътя с влак!

Така си мислиш ти…

Някъде…

Пламъците трепкаха над покривите. Звъннаха и други камбани.

— Моторът не запали! — смънка Том. — Телефонът не работеше! Имаше буря! Опитах се да стигна навреме! Как може аз да съм виновен?

Някъде…

Джони отново го усети… онова чувство, че може да протегне ръка и да тръгне в някоя посока, която я няма на никоя карта и никой компас — има я само на часовниците. Времето заструи в него и накрая той усети как изтича през пръстите му. Количката и торбите ги нямаше, но… може би щеше да си спомни усещането…

— Имаме време — обади се той.

— Да не си откачил? — Възкликна Кърсти.

— Идвате ли или не?

— Къде?

Джони я хвана за ръката, а с другата хвана Йонеса. После кимна на Том, който продължаваше да се взира в пламъците.

— Хващай го и него — кимна той на Йонеса. — Ще ни потрябва, като стигнем.

— КЪДЕ?

Джони направи опит да се усмихне.

— Имай ми доверие — рече той. — Все някой трябва да ми има доверие.

Тръгна напред. Том се мъкнеше подире им като сомнамбул.

— По-бързо — обади се Джони. — Иначе никога няма да стигнем.

— Виж какво, бомбите паднаха — обади се унило Кърсти. — Станалото станало. Край.

— Точно така. Така трябваше — отвърна Джони. — Инак нямаше начин да стигнем там, преди да е станало. Бързо! По-живо де!

Той се завтече напред и ги повлече подире си.

— Може пък да помогнем с нещо… — запъхтя се Йонеса.

— Знам… как се дава… първа помощ.

— Първа помощ ли?! — слиса се Кърсти. — Това бяха бомби, бе човек, ти не ги ли видя как избухнаха!

Младежът до нея като че изведнъж се събуди. Той се втренчи в пожара и се метна напред. И всичките се юрнаха — мъчеха се да не изостават и всеки дърпаше другия да тича по-бързо.

Ето, и пътят за нататък се появи. Джони свърна по него.

Потъналият в мрак пейзаж изсветля до сиви нюанси като много стар филм. Небето от черно се превърна в мастилено лилаво. И всичко покрай тях изглеждаше студено като кристал; листата на дърветата и храстите проблясваха като заскрежени.

Джони не усещаше студ. Нищо не усещаше.

Тичаше. Пътят под краката му беше лепкав — сякаш се опитваше да спринтира в петмез.

А въздухът се изпълни с шум, който за последно беше чул да идва от торбите, мощен повей на шепот, като милион зле настроени радиоапарати.

До него Йонеса се опитваше да му каже нещо, но от устата му не излиташе звук. Вместо това посочи със свободната си ръка напред.

Блекбъри се беше ширнал пред тях. Не беше онзи град, познат му от 1996-а, но не беше и онзи от 1941-ва. Светеше.

Джони никога не беше виждал северно сияние. Но беше чел за него. В книгата пишеше, че когато нощите са много студени, понякога сиянието се спуска от Северния полюс и увисва във въздуха като завеса от замръзнал син огън.

Така изглеждаше и градът. Сияеше, студен като звездна светлина в зимна нощ.

Рискува и се огледа назад.

Там небето беше алено — всъщност тъмночервено, което в средата преминаваше в рубинено сияние.

И знаеше, че ако спре да тича, всичко ще свърши. Пътят пак щеше да си стане просто път, небето — небе… Но ако продължаваше да тича в ТАЗИ посока…

Усили ход и бавно запристъпва в гъстия, студен, безмълвен въздух. Градът беше все по-близо, все по-сияен.

Сега другите го дърпаха за ръцете. И Кърсти се опитваше да извика, но тук не се чуваше никакъв друг звук, освен ехото на всички онези дребни шумчета.

Стискаше пръстите им и се опитваше да се държи…

И тогава синевата се втурна към него и срещна червенината, която идваше насреща му, и той се катурна на пътя.

Чу как Кърсти извика „Цялата съм в лед!“.

Изправи се с мъка и се втренчи в собствените си ръце. Щом ги размърда, ледът се пропука и започна да пада от ръкавите му.

Йонеса си беше направо бял. Скрежът се топеше по лицето му и се изпаряваше.

— Какво направихме? Как стана? — възкликна Кърсти.

— Слушай сега малко, става ли? — сряза я Йонеса. — Слушай!

Нейде в мрака се чуваше бръмчене. Заби часовник.

Джони се заслуша. Бяха на края на града. По тъмните улици не се виждаха никакви коли. Но и пламъци нямаше. От близката кръчма се чуваше приглушен смях и звън на чаши.

Часовникът продължаваше да бие. Последната нота заглъхна в нощта. Някъде измяучи котак.

— Единайсет? — възкликна Кърсти. — Но нали чухме как би единайсет, когато… когато бяхме… там горе…

Обърна се и се втренчи в Джони.

— ВЪРНАЛ си ни НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО?!

— Н-нне точно назад, струва ми се — отвърна Джони. — Май по-скоро… отзад. Отвън. Около. През. Де да знам!

Том бе успял да се надигне на колене. Доколкото виждаха лицето му в тъмното, то приличаше на лице на човек, комуто се е струпало твърде множко и чийто мозък в момента плава свободно.

— Имаме седем минути — обади се Джони.

— Ъъ? — успя само да каже Том.

— За да ги накараме да пуснат сирената! — кресна му Кърсти.

— Ъъъ? Бомбите… Видях пожара… Не съм аз виновен, телефонът…

— Не са паднали още! Но ще паднат! Освен ако не се размърдаш! И то начаса! Скачай! Веднага! — кресна му Кърсти.

Никой не би могъл да устои на подобен глас. Преминаваше транзит през мозъка и даваше команди директно на мускулите. Том се вдигна тутакси като асансьор.

— А така! Хайде, ти си!

Полицейският участък беше в края на улицата. Стигнаха до вратата на групичка и се сблъскаха пред нея.

Помещението бе преградено с гише, което отделяше обществеността от силите на Реда и Закона. Зад гишето имаше полицай. Пишеше нещо в дебел тефтер. Вдигна поглед и зяпна.

— Здрасти, Том. Какво става?

— Трябва да пуснете сирената! — обади се Джони.

— Веднага! — кресна Кърсти.

Сержантът изгледа първо него, после нея и накрая Йонеса, където погледът му се позадържа доста. После се обърна и погледна човека във военна униформа, който седеше зад едно бюро и пишеше. Сержантът обичаше да си има публика, когато според него щеше да падне голям смях.

— О, така ли? — възкликна той. — И защо така?

— Прави са, сержант — обади се Том. — Налага се! Ние… тичахме чак дотук!

— Какво? От наблюдателния пост ли? — вдигна вежди сержантът. — Че това са си три километра бе! На мене нещо ми понамирисва тази работа, младежо. Пак си се отбил в кръчмата, така ли? Ха… спомняш ли си бомбардировача, дето го чу миналата седмица? — Той се обърна и се ухили на офицера. — И знаеш ли какво излезе, че било? Някакъв камион, който минавал по шосето за Слейт!

Търпението на Кърсти, което инак се забелязваше само с помощта на специална научна апаратура, се изчерпа.

— Стига си ми се правил на голям умник бе, палячо нещастен! — кресна тя.

Сержантът почервеня и пое дълбоко въздух. После внезапно го изпусна.

— Ей, ти къде тръгна бе?!

Том се беше покатерил върху бюрото. Войникът се изправи, но младежът го блъсна.

После посегна към лоста и го дръпна.