Лари Нивън
Протектор (5)

ВАНДЕРВЕКЕН

I. Перверзността на вселената клони към максимум.

II. Ако нещо може да се счупи, ще се счупи.

Първи и Втори закон на Файнъгъл

Събуди се от студа, който изгаряше носа и страните му. Събуди се отведнъж и отвори очи към черната нощ и ясните, ярки звезди. Изправи се и седна с огромна изненада. Това му костваше известни усилия. Беше увит като какавида в спалния си чувал.

В звездната повърхност се забиваха сенки на върхове. Далеч отвъд издутия хоризонт блестеше светлина на град.

Тази сутрин се бе скитал из Апогеите, след седмица пътуване с раницата. Беше изминал целия път — през пещерите, километри нагоре по тясна пътека, обградена от манцанита и празен космос, дотам, където в скалата трябваше да има груби стъпала и перила. Там горе, на върха над всичко, беше изял закъснелия си обяд. Пое надолу след много време, а краката му протестираха срещу възобновеното ходене. Странната вертикална геология на Апогеите се протягаше като пръсти към небето. А после… какво?

Очевидно все още беше тук, насред планината, с проснат на пътеката спален чувал.

Не си спомняше да си е лягал.

Объркване? Припадък? Извади ръката си от чувала и се опипа за контузии. Нищо. Чувстваше се прекрасно и нямаше никакви наранявания. Въздухът вледени ръката му и той се изненада. През деня беше толкова горещо.

А бе оставил раницата в колата. Беше оставил колата в паркинга на Апогеите преди седмица, върнал се бе там тази сутрин и бе оставил багажа си в куфара със спалния чувал. Как ли се беше озовал тук?

Пътеките през Апогеите бяха достатъчно опасни и на Дневна светлина. Елрой Трусдейл не бе склонен да се Движи по тях на тъмно. Приготви си среднощна закуска от раницата — която би трябвало да се намира в колата, а сега стоеше до главата му, покрита с роса — и изчака да се разсъмне.

На зазоряване тръгна надолу. Чувстваше краката си прекрасно, а пустите, самотни скали бяха прелестна гледка. Той запя с пълен глас, докато преодоляваше невероятните пътеки. Никой не му извика да млъкне. Краката не го боляха, въпреки следобедното изкачване. „Трябва да съм в доста добра форма“, помисли си той. Макар че само глупак би носил раница по тези пътеки, освен ако не се налагаше.

Когато стигна до паркинга, слънцето вече се бе издигнало високо.

Колата беше заключена, както я бе оставил. Сега не си подсвиркваше. Изглеждаше му абсурдно. Някой са-марянин го бе намерил на пътеката в безсъзнание или пък го беше зашеметил там, не бе повикал помощ, беше влязъл в колата на Трусдейл и бе домъкнал раницата му насред планината, за да го напъха в спалния му чувал. Какво ставаше, но дяволите? Дали някой не бе използвал колата му, за да му припише някакво престъпление? Когато отвори куфара, почти очакваше да открие убитата жертва, но там нямаше даже петна от кръв. Почувства облекчение и разочарование.

Върху устройството за приемане в колата му имаше шпула със записано съобщение. Той я вкара и го прослуша.

„Трусдейл, тук е Вандервекен. Може вече да си разбрал, а може и да не си, че от младия ти живот се губят четири месеца. Извинявам се за това. Беше необходимо, а ти можеш да си позволиш да загубиш четири месеца. Ще ти заплатя доста пари за тях. Накратко: ще получаваш по петстотин ООН марки всяко тримесечие през останалата част от живота си, ако не правиш опити да разбереш кой съм аз.

При завръщането си вкъщи ще намериш потвърди-телно съобщение от «Барет, Хабърд и Уу», от което ще научиш подробностите.

Повярвай ми, не си извършил нищо престъпно през четирите месеца, които не си спомняш. Извърши неща, които биха ти се сторили интересни, но точно затова са парите.

Във всеки случай, ще ти бъде трудно да откриеш моята самоличност. Гласът ми няма да ти говори нищо. «Барет, Хабърд и Уу» не знаят нищо за мен. Усилията ти ще бъдат скъпи и безплодни, и се надявам, че няма да се заемеш с тях.“

Елрой не трепна, когато от шпулата се изви щипещ дим. Почти го беше очаквал. Пък и бе познал гласа.

Собствения си глас. Навярно беше направил записа вместо… Вандервекен… през времето, което не помнеше.

— Не би излъгал себе си, нали, Рой? — каза той на почернялата лента.

„При какви обстоятелства?“

Излезе от колата и тръгна към туристическото бюро, за да си купи сутрешната вестолента. Устройството му още работеше, макар че шпулата със съобщението се бе превърнала в овъглена буца. Нагласи записа за датата. 9 януари, 2341 г.

А тогава беше 8 септември 2340 г. Беше пропуснал Коледа и Нова година, и четири месеца какво? С усилващ се гняв вдигна слушалката. Кой се занимаваше с отвличанията? Местната полиция или тази на ООН?

Подържа телефона известно време. После го остави обратно.

Беше осъзнал, че няма да се обади в полицията.

Докато колата му го отнасяше обратно в Сан Диего, Елрой Трусдейл се гърчеше в своеобразен капан.

Беше изгубил първата си и досега единствена жена, поради нежеланието си да харчи пари. Бе му напомняла достатъчно често за този недостатък в характера му. Никой друг не беше такъв. В свят, в който хората не гладуваха, начинът на живот бе по-важен от финансовата сигурност.

А не винаги бе бил такъв.

От рождението си Трусдейл притежаваше застраховка, предназначена да направи живота му не богат, но достатъчно спокоен. И щеше да бъде така, ако Трусдейл не искаше повече. На двайсет и пет годишна възраст той бе убедил баща си да му прехвърли парите. Искаше да направи някои инвестиции.

Щеше да е богат — поне така му изглеждаше. Но беше трудно. Някъде на Земята или в Пояса живееше в разкош човек, който може би се казваше, а може би не Лоурънс Сейнт Джон Макджий. Той навярно никога не би могъл да изхарчи богатството си, дори и при начина си на живот.

Вероятно това беше въздействало неимоверно върху Трусдейл. Но той не притежаваше истински дарби и не можеше да разчита на себе си. Вече го знаеше. Работеше като продавач в магазин за обувки. А преди това — в сервиз, където продаваше акумулатори на минаващите автомобили и проверяваше двигателите им. Беше обикновен човек. Поддържаше се във форма, защото го правеха всички. Дебелината и отпуснатите мускули се смятаха за нехайство към себе си. Беше се отказал от брадата си — доста красива брада — след като Лоу-рънс Сейнт Джон Макджий бе задигнал богатството му. Работещият човек не разполага с време да поддържа красива брада. Две хиляди на година доживотно. Не можеше да се откаже от тези пари.

Сега бе в капан, притиснат до стената от собствените си недостатъци. По дяволите Вандервекен. А сигурно му беше сътрудничил, сигурно се беше продал. Именно собствения си глас чу на записа.

Почакай. Може би нямаше никакви пари… а просто евтино обещание, което да даде на „Вандервекен“ още няколко часа и да прати Трусдейл с неколкостотин километра на юг.

Трусдейл се обади вкъщи. В телефона му бяха запазени и го очакваха обажданията от четири месеца. Нагласи го на „Барет, Хабърд и Уу“ и почака, докато траеше търсенето.

Съобщението бе там. Прослуша го. Беше такова, каквото се очакваше.

Той се обади в Бюрото за бизнесразвитие.

Да, „Барет, Хабърд и Уу“ били регистрирани при тях. Били почтена фирма, от гледна точка на Бюрото, специализирана по общо право. Трусдейл взе телефона им от Службата за телефонни услуги.

Барет беше модерно облечена жена на средна възраст. Стилът й бе компетентен и безцеремонен. Не искаше да му каже каквото и да било, даже след като се представи.

— Искам да знам само — каза й той, — дали фирмата ви е сигурна за капиталите си. Този Вандервекен ми обеща по петстотин марки на тримесечие. Ако отреже капиталите ви, това ще отреже мен, нали? Независимо дали съм изпълнил условията на договора.

— Не е вярно, г-н Трусдейл — остро отвърна тя. — Г-н Вандервекен ви осигури рента. Ако нарушите условията на договора си с него, през останалата част от живота ви рентата преминава за, почакайте да погледна, за „Проучвания за възстановяването на правата на престъпниците“.

— Аха. А условията са, че не трябва да се опитвам да разбера кой е г-н Вандервекен.

— В общи линии, да. Всичко е обяснено доста подробно в съобщението, което…

— Получих го.

Той затвори телефона. И се замисли. Две хиляди на година доживотно. И беше истина. Не бе достатъчно за разкош, но бе отлично допълнение към заплатата му. Вече се бе сетил за половин дузина начини да използва първите няколко чека. Можеше да започне нова работа…

Две хиляди на година. Това беше прекалена цена за четири месеца труд. За повечето видове труд. Какво ли бе направил през онези четири месеца?

И откъде знаеше Вандервекен, че парите ще бъдат достатъчно?

„Сигурно самият аз съм му казал — горчиво си помисли Трусдейл. — Предал съм сам себе си.“ Поне не беше излъгал. По петстотин всеки три месеца, за да прибави малко лукс в живота си… и щеше да се чуди през останалата част от него. Но нямаше да отиде в полицията.

Не можеше да си спомни да е изпитвал толкова смесени чувства.

После започна да прослушва другите съобщения, запазени в телефона му.

— Но сте го направили — каза лейтенантът от полицията на ООН. — Дойдохте тук. — Беше мускулест, с квадратни челюсти и недоверчиви очи. Един поглед отблизо в тези очи и ти също започваш да се съмняваш в това, което му казваш.

Трусдейл сви рамене.

— Какво ви накара да промените решението си.

— Пак парите. Започнах да проверявам съобщенията в телефона си. Имаше едно от друга юридическа фирма. Чували ли сте за г-жа Джейкъб Рандъл?

— Не. Почакайте малко. Естел Рандъл ли? Президент на „Клуба на Стрълдбръг“ до… хм.

— Беше моята пра-пра-пра-прабаба.

— И умря миналия месец. Моите съболезнования.

— Благодаря ви. Аз, аз… вижте, не се срещах с Благородната Стел толкова често. Може би два пъти го-дишно — на тържествата по случай рождения й ден, на кръщенета и тем подобни. Спомням си, че обядвахме заедно няколко дни след като разбрах, че съм загубил всичките си пари. Беше бясна. О, Боже. Предложи ми да ме финансира, но аз не приех.

— От гордост ли? Може да се случи на всекиго. Ло-урънс Сейнт Джон Макджий упражнява стара и изпитана професия.

— Зная.

— Тя беше най-възрастната жена в света.

— Зная. — Президент на „Клуба на Стрълдбръг“ бе неговият най-стар жив член. Титлата беше почетна — цялата работа обикновено вършеше заместникът му. — Когато се родих аз, тя беше на сто седемдесет и три години. Въпросът е, че никой от нас никога не е очаквал да умре. Предполагам, че ви звучи глупаво?

— Не. Колко души умират на двеста и десет годишна възраст?

— Тогава чух записа от „Бекет и Холингсбрук“ и разбрах, че е умряла! И че съм наследил около половин милион марки от богатството й, което трябва да е било невероятно. Имаше ужасно много правнуци. Трябваше да видите тържествата по случай рождените й дни.

— Разбирам — втренчено го погледна полицаят. — Значи сега не ви трябват парите на Вандервекен. Две хиляди на година вече ви се струват малко.

— А заради кучия син изпуснах рождения й ден.

Полицаят се облегна назад.

— Разказахте ми странна история. Никога не съм чувал за каквато и да е амнезия, която да не оставя абсолютно никакви спомени.

— И аз. Сякаш заспах и се събудих след четири месеца.

— Но вие даже не си спомняте да сте заспивали.

— Точно така.

— Може да е станало със зашеметяващ пистолет… Е, ще ви подложим на дълбока хипноза и ще видим какво ще успеем да разберем. Предполагам, че нямате никакви възражения. Ще трябва да попълните някои формуляри за разрешение.

— Добре.

— Хм, може да не ви хареса това, което ще открием.

— Зная. — Трусдейл вече бе получил представа какво би могъл да открие. На записа беше собственият му глас. Какво ли се страхуваше да си спомни за себе си?

— Ако сте извършили някакво престъпление през периода, който не сте в състояние да си спомните, може да се наложи да изтърпите наказанието си. Алибито ви не е много добро.

— Ще рискувам.

— Добре.

— Смятате, че си измислям всичко това ли?

— Мина ми такава мисъл. Ще разберем.

— Добре, изскачайте оттам — каза Гласът. И Трусдейл изскочи, както човек, събуден прекалено внезапно, сънува, че умира.

Гласът принадлежеше на д-р Микаела Шортър, ши-рокоплещеста черна жена в широк, син пуловер.

— Как се чувствате? — попита тя.

— Чудесно — отвърна Трусдейл. — Някакъв резултат?

— Много е странно. Не само, че не помните нищо за онези четири месеца, но даже не сте имали усещането за време. Не сте сънували.

Лейтенантът беше застанал настрани и Трусдейл не го забеляза, докато не се обади.

— Известни ли са ви някакви наркотици, които биха могли да предизвикат това?

Жената поклати глава.

— Д-р Шортър е специалист по съдебна медицина — обясни лейтенантът на Трусдейл. — Изглежда сякаш някой е измислил нещо ново. — После се обърна към лекарката: — Може да е нещо наистина ново. Бихте ли проверили в компютъра?

— Вече го направих — кратко отвърна тя. — Във всеки случай, нито един опиат не би могъл да е толкова избирателен. Сякаш го е приспал, а после го е държал в замразено състояние четири месеца. Освен това е проявил признаци на разтапяне: разделяне на клетки от леденото кристализиране и прочее. — Тя погледна строго към Трусдейл. — Не позволявайте гласът ми да ви постави отново под хипноза.

— Няма — изправи се Трусдейл. — Каквото и да са направили с мен, за целта е била необходима лаборатория, нали? Ако наистина става дума за нов опиат. Това ще стесни малко диапазона на търсене, нали?

— Би трябвало — отвърна д-р Шортър. — Ще потър-ся продукт от генетични изследвания. Нещо, което да разлага РНК^[1].

— Отвличането ви от планината също е трябвало да остави някакви следи, но не е така — изръмжа лейтенантът. — Беше редно колата ви да е била засечена от радар. Вандервекен сигурно ви е свалил до паркинга на носилка, когато наоколо не е имало хора.

— По онези пътеки това е дяволски опасно.

— Зная. Разполагате ли с по-добър отговор?

— Нищо ли не сте научили?

— Парите. Колата ви е останала на паркинга, защото таксата е била предплатена. Същото се отнася и за рентата ви. Всичко това е платено от банкова сметка, регистрирана на името на Вандервекен. После е била закрита.

— Естествено.

— Името не ви ли говори нещо?

— Не. Сигурно е холандец.

Полицаят кимна сам на себе си и се изправи. Д-р Шортър изглежда нямаше търпение да напуснат кабинета й.

Половин милион марки бяха много пари. Трусдейл се забавляваше с идеята да каже на шефа си да върви по дяволите… но въпреки традицията, Джеръми Линк не заслужаваше такова отношение. Не беше необходимо да го принуждава спешно да търси заместник. Трусдейл го предупреди в едномесечен срок.

Тъй като беше временна, работата му стана по-приятна. Продавач на обувки… но така срещаше интересни хора. Един ден той разгледа подробно машината, която оформяше обувките по краката. Забележително, достойно за възхищение устройство. Никога по-рано не го беше разбирал.

В свободното си време планираше да замине на екскурзия.

Когато беше изпълнено завещанието на Благородната Стел, възобнови познанствата си с безбройни роднини. Някои бяха забелязали отсъствието му на последния й рожден ден и на погребението й. Питаха го къде е бил.

— Ужасно нещо — отвръщаше Трусдейл. Тази вечер му се наложи да разказва историята половин дузина пъти. Доставяше му извратена наслада. „Вандервекен“ не желаеше публичност.

Насладата му пресъхна, когато жената на втория му братовчед каза:

— Значи отново са те обрали. Изглежда си податлив на обиране, Рой.

— Вече не. Този път ще се добера до кучия син — отвърна Трусдейл.

В деня, преди да замине на екскурзия, се отби в щабквартирата на полицията на ООН. Трудно си спомни името на мускулестия лейтенант. Робинсън, така беше. Робинсън му кимна иззад бюрото с форма на бумеранг и каза:

— Влезте. Наслаждавате ли се на живота?

— Горе-долу. Открихте ли нещо? — Трусдейл седна на стола. Кабинетът беше малък, но удобен, а в бюрото бе монтирана машина за чай и кафе.

Робинсън се облегна назад, сякаш прекъсването на работата му доставяше удоволствие.

— Почти нищо. Все още не знаем кой ви е отвлякъл. Не успяхме да проследим източника на парите, но сме сигурни, че не сте бил самият вие. — Той го погледна. — Не изглеждате изненадан.

— Бях сигурен, че ще ме подложите на проверка.

— Точно така. Да предположим засега, че някой, когото ще наричаме Вандервекен, притежава лекарство за специфична амнезия. Възможно е да е възнамерявал да го продава на хора, които искат да извършват престъпления… като например да убият роднина заради наследството й.

— Никога не бих направил това с Благородната Стел.

— Независимо от това. На Вандервекен е щяло да му се наложи да ви плати и то доста. Идеята е забавна. Освен това открихме още два случая на избирателна амнезия от същия тип. — На бюрото му имаше компютърен терминал. Полицаят го използва. — Първият е станал с Мери Будълс, която изчезнала за четири месеца през 2220-а. Не е съобщила за него. Полицията на ООН се е заинтересувала от нея, защото е престанала да взима лекарства за заболяване на бъбреците. Изглеждало е най-вероятно да й е била направена незаконна трансп-лантация. Но тя разказала друга история, много сходна с вашата, включително и за рентата.

— Вторият е станал с Чарлс Моу, който изчезнал през 2241-а и се върнал след четири месеца. Той също получил рента, но спрели да му я изплащат поради някаква злоупотреба в застрахователната компания „Норн“. Това вбесило Моу достатъчно, за да дойде при нас. Естествено, полицията започнала да търси други случаи, но не открила нищо. През следващите сто години не се е случило нищо друго. Докато не се появихте вие.

— И моята рента беше прекъсната.

— Въпреки това. Вижте сега, в онези два предишни случая парите е трябвало да се пренасочат за изследвания, свързани с протезирането. Преди сто години не е имало никакво възстановяване на правата на престъпниците. Всички са отишли в органните банки.

— Да.

— Иначе случаите са твърде сходни. Така че очевидно търсим някой от „Клуба на Стрълдбръг“. Времето съвпада: първият случай е преди сто и двайсет години. Съвпада и името Вандервекен. Съвпада и интересът към протезирането.

Трусдейл се замисли. Членовете на клуба не бяха чак толкова много. Минималната допустима възраст в този единствен по рода си клуб беше замразена на сто осемдесет и една година.

— Подозирате ли конкретно някого?

— Ако беше така, нямаше да ви кажа. Но не. Г-жа Рандъл определено е умряла от естествена смърт и определено не е била Вандервекен. И да е имала някаква връзка с него, не успяхме да я открием.

— Свързахте ли се с Пояса? Робинсън го погледна с присвити очи.

— Не. Защо?

— Просто си помислих. — Дали разстоянието във времето отговаряше на разстоянието в пространството?

— Е, можем да ги попитаме. Възможно е да са имали подобни случаи. Аз лично не съм наясно с какво да продължим по-нататък. Не знаем защо е било извършено това, не знаем и как.

През 2341 г. в никой от националните и международните паркове на Земята нямаше място за потенциални туристи. Списъкът с чакащите за джунглата на Амазонка беше запълнен за две години напред. Другите имаха подобни списъци.

Елрой Трусдейл обикаляше Лондон, Париж, Рим, Мадрид, Мароко и Кайро. Возеше се на свръхзвукови влакове между градовете. Ядеше с кредитни карти в ресторанти, вместо обезводнени храни. Това беше нещо, което бе планирал дълго време, но не бе разполагал с достатъчно пари.

Видя пирамидите, айфеловата, лондонската и наклонената кула^[2], която вече беше изправена. Видя Долината на загиналите. Обходи римските пътища из десетина държави.

Навсякъде имаше други туристи. Нощем лагеруваха в уединени места, предназначени специално за тях — обикновено стари паркинги или изоставени магистрали. Събираха заедно туристическите си печки, палеха лагерен огън, сядаха около него и се учеха един друг на различни песни. Когато се уморяваше от тях, Трусдейл отсядаше в хотел.

Износваше наличните си чорапи с бясна скорост и си купуваше нови от продавачите в лагерите. Краката му станаха твърди като дърво.

Измина месец и той още не се беше изчерпал. Нещо го караше да обиколи цялата Земя. Освобождаването на едно място го отведе в Австралия, в може би най-малко популярния национален парк. Там прекара една седмица. Имаше нужда от тишината и пространството.

После се отправи за Сидни и срещна момиче с прическа на поясарка.

Беше обърната с гръб към него. Той видя косата й, вързана на тежка конска опашка, черна, къдрава и толкова дълга, че стигаше почти до кръста й. По-голямата част от кожата на главата й беше гола, с тъмен загар, както и останалите части на тялото й. По средата имаше гребен, широк пет сантиметра.

Преди двайсет години това щеше да е нормално. Тогава поясарските гребени бяха на мода. Но тя бе отминала и сега момичето беше като отзвук от много отдавна… или от много далеч? Бе високо като поясарка, но мускулите му бяха много по-здрави. Беше само; не се бе присъединило към лагерния огън в другия край на къмпинга, разположен на осмия етаж на десететажен гараж.

Между бетонния таван и пода се разнесе неопитно пеене. „Роден съм преди около десет хиляди години… Когато кацнем на Луната, ще им покажа…“

Истинска поясарка? Тръгнала като туристка?

Трусдейл се запровира към нея през лабиринт от спални чували.

— Извинете ме — каза той. — Поясарка ли сте?

— Да — обърна се тя. — Какво от това?

Очите й бяха кафяви. Лицето й беше прелестно с всичките си равнини и ъгли. Изражението й не бе приветливо. Нямаше да се отзове. Може да не харесваше земяни и сигурно беше прекалено уморена за игри.

— Искам да разкажа една история на някой поясар — започна Трусдейл.

Тя ядосано присви вежди.

— Защо не отидеш в Пояса?

— Не бих могъл да стигна дотам тази вечер — разумно отвърна той.

— Добре, давай.

Трусдейл й разказа за отвличането в Апогеите. Започваше да свиква да говори свободно за това. Разказа го бързо. Вече съжаляваше, че просто не е отишъл да спи.

Тя го изслуша с неспокойно търпение и после рече:

— Защо ми разказа това?

— Ами, преди много време е имало още два случая на подобни отвличания. Чудех се, дали нещо подобно не се е случвало и в Пояса.

— Не знам. В полицейските архиви трябва да има документи.

— Благодаря — каза Трусдейл и се отдалечи. Легна в спалния си чувал, затвори очи и кръстоса ръце на гърдите си. Утре… Бразилия? Все още пееха:

„Веднъж работих с Амра и едва отървах кожата. Кръвта се лееше като река, когато започна битката. Аз съм единственият моряк, избягал от хората на Вандервекен…“

Трусдейл рязко отвори очи.

„И туй е може би най-странното, което можеш да направиш.“

Не търсеше където трябва.

Туристите обикновено се събуждаха на разсъмване. Някои предпочитаха да закусват в денонощен ресторант, други сами си приготвяха закуската. Трусдейл си готвеше замразено-сушени яйца, когато момичето се приближи към него.

— Помниш ли ме? Казвам се Алис Джордан.

— Рой Трусдейл. Вземи си малко яйца.

— Благодаря. — Алис му подаде една опаковка, ко-ято той разтвори с вода и я смеси с останалото. Тази сутрин изглеждаше различна: отпочинала, по-млада, не така заплашителна.

— Миналата нощ си спомних някои неща. Случаи като твоя. Наистина има такива. Самата аз съм златноко-жа и съм чувала за тях, но никога не съм си правила труда да се заинтересувам от подробностите.

— Златнокожа ли си? — Ченге? Като си помислеше, тя бе колкото него на ръст и беше достатъчно силна, за да се справи с който и да било поясар.

— Занимавала съм се също и с контрабанда — рече тя, като че ли малко се защитаваше. — Един ден реших, че Поясът има повече нужда от доходите, отколкото контрабандистите.

— Може би най-после ще трябва да отида в Пояса — тихо каза той. И си помисли: „Или да поговоря с Ро-бинсън да поиска архивните документи“. Яйцата бяха готови. Той ги поднесе в канчета, каквито всички туристи носеха на колана си.

— Разкажи ми нещо повече за случая „Вандервекен“ — помоли тя.

— Няма много за разказване. Иска ми се да бях в състояние да го забравя. — Обикновено успяваше да го забрави един път в месеца. Беше отвлечен.

— Съобщи ли веднага в полицията?

— Не.

— Точно това си спомних. Похитителят отвлича жертвите си от главния Пояс, държи ги около четири месеца и ги подкупва. Обикновено подкупът е достатъчно голям. Предполагам, че в твоя случай не е било така.

— Почти. — Не възнамеряваше да разкаже на една непозната за Благородната Стел. — Но ако повечето от тях взимат подкупите, как разбрахте за тях?

— Е, не е толкова лесно да се скрие един изчезнал ко-раб. Повечето от корабите изчезват от главния Пояс, а четири месеца по-късно се появяват в орбитите си. Но ако телескопите не ги открият през четирите месеца, някой може да започне да задава въпроси.

Те изхвърлиха остатъците от яйцата от канчетата си и ги напълниха с нескафе и гореща вода.

— Има няколко подобни случая и всички са остана-ли неразкрити — продължи тя. — Някои поясари смятат, че това е Аутсайдерът, който взима проби.

— Аутсайдерът ли?

— Първият извънземен, с когото се среща човечеството.

— Като Морската статуя? Или като онзи извънземен, който е кацнал на Марс през…

— Не, не — нетърпеливо го прекъсна тя. — Морската статуя беше изкопана от континенталния шелф на Земята. Престояла е там над един милиард години. Що се отнася до Паките, те са били клон на човечеството, доколкото някой изобщо може да каже. Не, ние все още очакваме истинския Аутсайдер.

— И смятате, че взима проби, за да разбере дали сме готови за цивилизация. Когато станем, той ще дойде.

— Не съм казвала, че вярвам в това.

— Нима?

— Не знам. Мислех си, че е очарователна история и в същото време малко страшна. Никога не ми е идвало наум, че може да взима за проба и земяни.

Той се засмя.

— Благодаря.

— Не съм искала да те обидя.

— Оттук заминавам за Бразилия — рече той. Това беше почти предложение.

— Аз ще поостана. Един ден път, един ден почивка. Силна съм за поясарка, но не съм в състояние да вървя непрекъснато ден след ден. — Тя се поколеба. — Затова и пътувам сама. Предлагали са ми, но не би ми било приятно да си мисля, че забавям някого.

— Разбирам.

Тя се изправи. Трусдейл също. Беше останал с впечатлението, че е по-висока от него, но това бе илюзия.

— Къде живееш? На Церера ли?

— На Веста. Чао.

— Чао.

Обиколи Бразилия, Сао Паоло и Рио де Жанейро. Видя Чечен Ица и свикна с перуанската кухня. Стигна до Вашингтон, а кражбата на четирите месеца от живота му все още не му даваше мира.

Центърът на Вашингтон беше разположен под климатичен купол. Нямаше да го пуснат да влезе с раница на гърба. Вашингтон беше делови град и управляваше огромна част от планетата Земя.

Насочи се право към Смитсъновия институт.

Морската статуя представляваше не особено хуманоидна фигура с огледална повърхност. Стоеше на широко разкрачените си крака, а двете й трипръсти ръце бяха вдигнати, сякаш за да се предпази от някаква заплаха. Въпреки вековете, които бе прекарала на морското дъно, тя не проявяваше признаци на корозия. Приличаше на произведение на някаква напреднала цивилизация… и си беше такова — костюм под налягане с устройство за аварийно стаза-поле. А нещото вътре беше много опасно. Стига да се освободеше.

Пакът беше много древна, уморена мумия. Лицето му бе твърдо, нечовешко и безизразно. Главата му беше извита под странен ъгъл, а ръцете му бяха отпуснати отстрани, без да се вдигнат към онова, което бе пре-мазало гърлото му. Трусдейл прочете историята му в туристическия справочник и почувства жал. Беше дошъл толкова отдалеч, за да спаси всички нас…

И така: там навън имаше неща. Вселената беше достатъчно дълбока, за да крие всевъзможни тайни. Ако нещо проучваше човечеството, единствените въпроси бяха следните: защо си правеше този труд? Защо си правеше труда да ги връща обратно?

Не, имаше още. Щекотливи въпроси: защо трябваше да идва до Земята, за да взима земяни? Богати двойки прекарваха медените си месеци на Титан, под огромния, обграден с пръстени Сатурн. Сигурно би било лесно да отвлече някой младоженец. И защо избира поя-сари от главния Пояс? Доста от тях все още копаеха руда във външните райони.

И тогава му проблясна, но нямаше как да бъде сигурен. Запази идеята в ума си…

После скита край Мисисипи и се катери из Скалистите планини. В един назъбен каньон си счупи крака. Някакъв лекар му го намести и му сложи лекарства за заздравяване. След това Трусдейл отлетя у дома си. Беше му достатъчно.

Полицията на Сан Диего нямаше нова информация за Лоурънс Сейнт Джон Макджий. Бяха свикнали да виждат Трусдейл и всъщност започваха малко да се уморяват от него. Вече му ставаше ясно, че изобщо не очакват да открият Макджий и парите му.

— Разполага с повече от достатъчно средства, за да си купи ново лице и отпечатъци от пръстите — беше му казал веднъж един полицай. Сега те просто вдигаха успокоителен шум и го чакаха да си тръгне. Беше изминала година, откакто бе идвал за последен път.

Трусдейл отиде в щаб-квартирата на полицията на ООН. Предпочете да вземе такси, вместо да ходи пеш — краката още го боляха.

— Работим по въпроса — каза му Робинсън. — Толкова странен случай не се забравя. Всъщност… е, няма значение.

— Какво?

Внезапно полицаят се захили.

— Не е пряко свързано с вашата история. Поисках от основния компютър информация за други неразгадани случаи с технологически напреднала база без ограничение във времето. Получих някои странни неща. Чували ли сте за втория Стоунхендж?

— Естествено. Бях там преди месец и половина.

— Не е ли удивително? Някакъв шут го издигнал само за една нощ. На следната сутрин имало два Стоун-хенджа. Не можете да откриете никаква разлика помежду им, освен в местоположението им: дубликатът е на неколкостотин метра на север. По дубликата са издълбани дори и същите инициали.

Трусдейл кимаше.

— Знам. Това е била най-скъпата шега, правена някога.

— Всъщност, не знаем и кой е истинският Стоунхендж. Ами ако шегаджията им е сменил местата? Имал е възможността да издигне дубликата с всичките тези скали. Трябвало е само да махне скалите на Стоунхендж и да сложи на негово място дубликата.

— Това не ми говори нищо. Полицаят се разсмя.

— Получихте ли нещо от Пояса? Усмивката на Робинсън изчезна.

— Да. Известни са им половин дузина такива случая на отвличане и амнезия, всичките неразгадани. Все още си мисля, че си имаме работа с някой стрълдбръг.

Всичките неразгадани. Това вещаеше лошо бъдеще за случая на Трусдейл.

— Някой стар стрълдбръг — продължи лейтенантът.

— Някой, който вече да е бил достатъчно стар преди сто и двайсет години и да е смятал, че е научил достатъчно, за да реши проблемите на човечеството. Или може би, за да напише книга, решаваща окончателно проблемите на човешкия прогрес. Затова е започнал да прави проби.

— И все още работи върху въпроса.

— Може внукът му да е наследил бизнеса — въздъхна Робинсън. — Не се тревожете. Ще го намерим.

— Сигурно. Изминали са само сто и двайсет години.

— Не се подигравайте — рече Робинсън. И това свърши работа.

Центърът на полицейската дейност беше седалището на правителството: Церера. В известен смисъл полицейските щаб-квартири на Палада, Юнона, Веста и Астрея нямаха работа, но бяха много необходими. Пет ас-тероида покриваха главния Пояс. Случвало се бе всички те да са от една и съща страна на слънцето по едно и също време, но това беше рядко.

Веста бе най-малкият от петте. Градовете й бяха на повърхността, под четири големи двойни купола.

На три пъти в историята се бе пробивал купол. Това не беше събитие, което се забравя лесно. Всички сгради на Веста бяха под силно налягане. Няколко от тях имаха херметично метро, което водеше навън от купола.

Алис Джордан влезе в херметичната камера на полицията в гр. Уоринг след обичайната проверка за контрабанда. Имаше две камери, а след това коридор, пълен с костюми под налягане. Тя свали своя и го закачи отстрани. На гърдите му бе нарисуван флуоресцентен женски дракон, бълващ огън.

— Нямах късмет — докладва Алис на началничката си, Вини Гарсия.

Вини й се захили. Тя беше тъмна и стройна, с дълги и тънки пръсти: вписваше се много повече в стереотипа на Пояса, отколкото Алис Джордан.

— Имала си известен късмет на Земята.

— Файнъгъл да го вземе, ако съм имала. Получи доклада ми. — Алис беше заминала за Земята с надеждата да реши нарастващ социален проблем. Един земен грях — жицеглавието, практиката да се пропуска ток в центъра на мозъка — се разпространяваше в Пояса. За съжаление щеше да се наложи да почакат, докато се стигнеше до решението му като на Земята. След триста години той щеше да се реши от само себе си… но това далеч не удовлетворяваше Алис Джордан.

— Нямах това предвид. Направила си завоевание. — Вини направи пауза. — В кабинета ти те чака земянин.

— Земянин ли? — Беше споделила леглото с един мъж на Земята, което не бе задоволило и двама им. Поради гравитацията и липсата на опит. Той се бе държал любезно, но не се бяха срещнали повече.

Тя се изправи.

— Трябвам ли ти за нещо друго?

— Не. Забавлявай се — отвърна Вини.

Когато Алис влезе, той се опита да стане. Залитна леко при слабата гравитация, но успя да достигне пода с крака и да задържи тялото си в изправено положение.

— Здравей. Рой Трусдейл — рече той, преди тя да може да сбърка името му.

— Добре дошъл на Веста — каза тя. — Значи все пак дойде. Още ли преследваш Похитителя?

— Да.

Алис седна зад бюрото си.

— Разкажи ми за това. Завърши ли пътешествието си? Той кимна.

— Мисля, че най-много ми харесаха Скалистите планини, а и достигането до тях не е проблем. Трябва да ги видиш. Скалистите планини не са национален парк, но много хора искат да ги направят такъв.

— Ще отида, ако някога посетя отново Земята.

— Видях другите Аутсайдери… Знам, те не са истински Аутсайдери, но е дяволски сигурно, че са извънземни. Ако истинският Аутсайдер е като онези…

— Струва ти се, че Вандервекен е по-скоро човек.

— Мисля, че е така.

— Влагаш прекалено много усилия в откриването му. — Тя обмисли идеята Трусдейл да е дошъл в преследване на някоя поясарка. Ласкателна мисъл…

— Изглежда хората на закона не стигат доникъде — рече той. — Още по-лошо. Като че ли преследват Вандервекен или някой като него от сто и двайсет години. Побеснях и наех кораб за Веста. Имах намерение да открия сам Вандервекен. Оказа се трудно да дойда тук, знаеш ли?

— Зная. Прекалено много земяни искат да разгледат астероидите. Трябва да ограничаваме достъпа им.

— Наложи ми се да чакам три месеца за място. Все още не бях сигурен, че искам да тръгна. Но в края на краищата, винаги можех да се откажа… После се случи нещо друго. — Трусдейл стисна ядосано зъби при спомена. — Лоурънс Сейнт Джон Макджий. Преди десет години той ми отне почти всичко, което притежавах. Чрез измама.

— Случва се. Съжалявам.

— Заловиха го. Твърдеше, че се казва Елъри Джоунс от Сейнт Луис. Разиграл цяла нова игра в Топека, Кан-зас, но някой белязал марките и го хванаха. Беше с нови отпечатъци от пръстите и ретината, с ново лице. Преди да са сигурни, че е той, трябваше да направят анализ на мозъчните му вълни. Може дори да си върна част от парите.

Тя се усмихна.

— Хей, това е чудесно!

— Вандервекен му е дал пари. Още един случай на подкуп.

— Сигурен ли си? Каза ли името?

— Не. Дяволите да го вземат с неговите игрички! Сигурно си е мислел, че го преследвам, защото ме е обрал. Той отне четири месеца от живота ми. Подхвърли ми Лоурънс Сейнт Джон Макджий, за да престана да се тревожа за липсващите ми четири месеца.

— Не ти харесва даси толкова предсказуем.

— Не. Не ми харесва. — Трусдейл не гледаше към нея. Беше стиснал здраво с ръце облегалките на стола за гости. Мускулите му се издуха. Някои поясари се отнасяха пренебрежително към мускулите на земяните…

— Вандервекен може да е прекалено голям за нас — рече тя.

Отговорът му беше интересен.

— Сега си ти наред. Какво откри?

— Ами… Аз също преследвах Вандервекен. Знаеш, че имаше и други изчезвания.

— Да.

В бюрото й, подобно на това на Робинсън, беше вграден компютърен терминал. Тя го включи.

— Половин дузина имена. И дати: 2150, 2491, 2230, 2250, 2270, 2331. Виждаш, че документите отиват още по-назад във времето от вашите. Разговарях с този Ло-Урънс Джанифър, последният, но той не си спомня ни-що повече от самия теб. Влизал е в бърза орбита към първите троянски пунктове с някакви малки машинни части, когато… празнота. Следващото нещо, което помнеше, е, че бил в орбита около Хектор. — Тя се усмихна. — Той не възприема нещата като теб. Просто се Радва, че е бил върнат.

— Дали някои от другите са живи и можем да се свържем с тях?

— Дандридж Сукарно и Норма Стийр, изчезнали съответно през 2270-а и 2230-а г. Не поискаха да разговарят с мен. Взели са си парите и толкова. Проследихме парите до две различни имена — Джордж Олдувай и С. Крийтмастър, — но не открихме хората зад тях.

— Свършили сте доста работа. Тя сви рамене.

— Много златнокожи са се интересували от Похитителя по едно или друго време.

— Звучи ми така, сякаш той взима проби на всеки десет години. Като редува Земята и Пояса. — Трусдейл подсвиркваше неспокойно. Спомняше се онези дати. — Две хиляди сто и петдесета е почти преди двеста години. Не е чудно, че се е нарекъл Вандервекен.

Алис го погледна.

— Има ли някакво значение…?

— Вандервекен е бил капитан на „Летящия холандец“. Потърсих го в речника. Знаеш ли легендата за „Летящия холандец“?

— Не.

— Имало е търговски кораби, които са се движели през океана, като използвали силата на вятъра. Вандервекен се опитвал да заобиколи нос Добра надежда по време на силна буря. Той се заклел богохулно, че ще заобиколи носа, дори да трябва да се бори срещу вятъра до последния ден. В бурно време минаващите кораби могат да видят как все още се опитва да заобиколи носа. Понякога спира кораби и ги моли да отнесат писма у дома.

Тя се засмя неспокойно.

— Писма до кого?

— До Скитника евреин навярно. Има различни варианти. В едни се твърди, че Вандервекен убил жена си и отплувал, за да избяга от полицията. Според други е имало убийство на борда. Изглежда писателите харесват тази легенда. Тя се появява в доста романи, имало е един стар плоскостен филм и даже една още по-стара опера, и — чувала ли си онази стара песен, която туристите пеят покрай лагерните огньове? „Аз съм единственият моряк, избягал от хората на Вандервекен…“

— Самохвалната песен.

— Във всички легенди се съдържа един и същ мотив: безсмъртен човек е прокълнат да плава завинаги.

Очите на Алис Джордан станаха големи и кръгли.

— Какво има? — попита той.

— Джак Бренън.

— …Бренън. Спомням си. Мъжът, който изял корените на борда на пакския кораб. Джак Бренън. Предполага се, че е мъртъв.

— Предполага се. — Беше забила поглед в бюрото си. Постепенно очите й се фокусираха върху навитите на руло разпечатки. — Рой, имам да свърша малко работа. Къде си отседнал, в „Палас“ ли?

— Естествено, това е единственият хотел в Уоринг.

— Ще дойда да те взема оттам в осемнайсет и сто. Така или иначе, ще ти трябва водач из ресторантите.

Макар да бе монополист, „Палас“ беше отличен хотел. Обслужването на човешкия персонал не беше особено добро, но машините — инсталациите в банята, съоръженията за почистване, сервитьорите — работеха съвършено. Изглежда поясарите се отнасяха с машините си така, сякаш животът им зависеше от тях.

Източната стена бе на три метра от самия купол и върху нея бяха изобразени прозорци, пазени от големи, правоъгълни екрани, които се въртяха автоматично, за да не пропускат пряка слънчева светлина. В момента екраните бяха отворени. Трусдейл погледна навън през стъклената стена, над ниската изпъкналост на купола на гр. Андерсън, покрай хоризонта, който беше толкова близък, че се почувства като на планински връх. Но звездите не изглеждаха така живи от нито една планина на Земята. Виждаше вселената толкова близо, че можеше да я докосне.

Стаята му струваше скъпо. Щеше да му се наложи отново да се научи да харчи пари, без да му прави впечатление.

Взе душ. Беше забавно. Горещата вода падаше върху него лениво и на големи капки, които сякаш оставаха по тялото му като желе. Имаше странични струи и иглен спрей. Далечен отклик от старите времена, предположи той, когато дълбоката кухина, побираща днес гр. Андерсън, е била издълбана в хидратната скала по време на мащабния, скъп рудодобив. Но топенето беше евтино и след като се получеше, водата можеше да се дестилира до безкрайност.

Когато излезе от банята, откри, че има пратка. Информационният терминал до бюрото му беше доставил информация, разпечатана в книга с размера на телефонния указател на Сан Диего. Страниците можеха да се изтрият след заминаването му. Сигурно му я беше пратила Алис Джордан. Той я разлисти, намери спомените на Никълъс Сол и започна оттам. Главата за пакския кораб беше към края.

Когато завърши, усети хлад. Това беше Никълъс Сол, някога Първи говорител на Пояса… а не някой глупак. „Трябва да се помни — пишеше Сол, — че той е по-умен от нас. Може би се е сетил за нещо, за което аз не съм.“

Но колко умен би бил човек, който е трябвало да компенсира липсата на храна?

Той продължи да чете…

Алис Джордан пристигна десет минути по-рано. На вратата тя погледна покрай него към информационния терминал.

— Получил си го. Добре. Докъде стигна?

— До спомените на Ник Сол. Учебник по физиология на паките. Преглеждал съм книгата на Грейвс за еволюцията. Изрежда дванайсет растения, които може да са били внесени от пакския свят.

— Ти си земянин. Какво мислиш?

— Не съм биолог. Освен това прескочих бюлетините на базата „Олимп“. Всъщност, не ме вълнува въпросът защо гравитационният поляризатор още не работи.

Тя приседна на ръба на леглото. Носеше широки ежедневни панталони и блуза: от гледна точка на Трусдейл не беше облечена за вечеря. Но не бе и очаквал да види поли при гравитацията на Веста.

— Мисля, че е Бренън — рече тя.

— И аз.

— Но вече трябва да е мъртъв. Не е имал храна.

— Собственият му едноместен кораб е бил привързан отзад. Дори и преди двеста години, кухнята на един едноместен кораб би го хранила доста време, нали? Липсвали са му корените. Може да е взел няколко от товарното отделение, а на борда на пакския кораб е имало и още. Но когато ги е изял, е трябвало да умре.

— Ала ти все още смяташ, че е жив. Аз също. Дай да чуя твоите аргументи.

Трусдейл помълча минута, за да подреди мислите си.

— „Летящия холандец“. Вандервекен. Човек, станал безсмъртен поради проклятие. Всичко пасва отлично.

Тя кимна.

— Какво друго?

— О, отвличанията… и фактът, че ни връща обратно. Връща ни обратно, въпреки вероятността да го хванат. Прекалено внимателен е за извънземен и е прекалено могъш за човек. Какво следва?

— Бренън.

— Освен това стои и въпросът за двойния Стоун-хендж. — Трябваше да й разкаже за това. — Мисля по него, откакто ти спомена Бренън. Знаеш ли какво ми се струва? Бренън е прекарал много време с гравитационния поляризатор в пакското товарно отделение. Трябва да е открил принципа и да го е развил в гравитационен генератор. После е започнал да си играе с него.

— Игри. Точно така. Този свръхразум трябва да е бил за него като нова играчка.

— Може да е извършил и други шеги,

— Да — съгласи се тя, като подчерта думата твърде силно.

— Какво? Знаеш за някоя друга подобна шега ли? Алис се засмя.

— Да си чувал за астероида Махмед? Има информация за него в извадките, които ти пратих.

— Предполагам, че не съм стигнал дотам.

— Астероид с диаметър около три километра, предимно лед. Телескопите на Пояса са го открили доста рано, през… 2183-а, струва ми се. Все още е бил извън орбитата на Юпитер. Махмед е първият човек, който е кацнал на него. Пак той е определил орбитата му и е открил, че е щял да се удари в Марс.

— Така ли?

— Да. Навярно е можел да бъде спрян, дори и при тогавашното равнище на техническо развитие, но предполагам, че никой не е проявил действителен интерес. Щял е да се удари доста далеч от базата „Олимп“. Изрязали голямо парче лед и го насочили в нова орбита. Почти чиста вода, ценна стока.

— Не разбирам какво общо има това с…

— Той е унищожил марсианците. Всички марсианци на планетата, доколкото ни е известно. Съдържанието на водни изпарения в атмосферата се е повишило.

— А — рече Трусдейл. — Геноцид. Шега.

— Казах ти, Вандервекен може да е прекалено голям за нас.

— Да. — От записания глас на самоунищожаващата се шпула Вандервекен бе израснал във всички измерения. Сега беше дълъг двеста и двайсет години, а диапазонът на действията му покриваше слънчевата система. Бе нараснал и по отношение на физическата сила. Бре-нън-чудовището беше метнал изпадналия в безсъзнание Елрой Трусдейл на рамото си и го бе смъкнал от Апогеите. — Голям е, да. И ние сме единствените, които го знаем. Какво ще правим сега?

— Хайде да вечеряме — отвърна тя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам какво имаш предвид — нежно каза Алис. — Но хайде да вечеряме.

Върхът на хотел „Палас“ представляваше четиристранен купол, който показваше две гледки към реалността. Защото източният и западния квадрант гледаха към Веста, а северният и южният бяха холографски проекции на някои планински райони на Земята.

— Това е въртящ се запис, дълъг няколко дни — обясни му Алис. — Сниман е от кола, движеща се на земното равнище. Прилича на утрин в Швейцария.

— Така е — съгласи се той. Коктейлът водка с мар-тини го хващаше здраво. Беше прескочил обяда и сега стомахът му представляваше прозяващ се вакуум. — Разкажи ми за поясната кухня.

— Ами, кухнята на „Палас“ е предимно френска.

— Иска ми се да опитам поясната кухня. Може би утре?

— Честно казано, Рой, на Земята се разглезих. Ще те заведа в някой ресторант с традиционна храна, но ми се струва, че няма да откриеш нови вкусови изживявания. Тук храната е прекалено скъпа, за да се експериментира с готвенето.

— Много лошо. — Той погледна менюто на гърдите на сервитьора и трепна. — Мили Боже! Цените!

— Тук е толкова скъпо, колкото струва в действителност. В другия край е маята за бедни, която е безплатна…

— Безплатна ли?

— …и толкова струва и като храна. Ако си изпаднал в беда, ще те държи сит и на практика расте сама. Обичайната поясна кухня е почти вегетарианска, освен пилетата и яйцата. Отглеждаме пилета в повечето от по-големите куполи. Телетата и свинете трябва да отглеждаме в балоноформирани светове, а морската храна — трябва да я внасяме. Някои стоки идват в замразено-сушен вид, така е по-евтино.

Те набраха поръчките си на клавиатурата на сервитьора. В някой земен ресторант тези цени поне биха се компенсирали със сервитьори-хора… но Рой някак си не можеше да си представи поясарите в ролята на келнери.

Пържолите „Диана“ бяха прекалено малки, а зеленчуците — много и разнообразни. Алис се хранеше с апетит, на който той се възхити.

— Липсваше ми всичко това — рече тя. — На Земята трябваше да нося раница, за да приготвям храната си.

Рой остави вилицата:

— Представям си какво яде той.

— Остави за известно време тази тема.

— Добре. Разкажи ми за себе си.

Тя му разказа за детството си на Затворническия астероид и за дебелите приземни прозорци, от които бе гледала звездите: звезди, които не бяха означавали нищо за нея до първото й пътуване навън. За годините на обучение в космическите кораби — не задължително, но приятелите биха те помислили за смешна, ако се откажеш. За първото си контрабандистко бягство и за злат-нокожия пилот, който се бе залепил като пиявица за курса й и й се беше присмивал от комуникационния й екран. За трите години превозване на хранителни стоки и хидропонни механизми към троянските пунктове. Сетне отново бе опитала с контрабанда и се бе сблъскала със същото присмиващо се лице, а когато бе изругала, той й беше изнасял лекция по икономика по целия път до Хектор.

Слязоха да пият кафе (замразено-сушено) и коняк (поясно производство, при това отлично). Той й разказа за братовчедите и полубратовчедите си, за поколенията чичовци, получичовци, прачичовци и лели, пръснати из целия свят, така че където и да отидеше, имаше роднини. Разказа й за Благородната Стел.

— Значи е бил прав — рече тя.

Рой знаеше точно какво има предвид.

— Нямаше да се обърна към представителите на закона. Не можех да се откажа от парите. Алис, той възприема цялата човешка раса по този начин. Като марионетки. И е единственият, който вижда конците.

Алис направи физиономия много близка до озъбване.

— Няма да позволя на никого да ме възприема по този начин.

— И взима проби. За да види какво правим и как го правим. Предполагам, че следващата му стъпка е програма за избирателно отглеждане.

— Добре, какво ще предприемем сега?

— Не знам. — Той отпи от коняка си. Чудесна напитка — сякаш се изпаряваше в устата му. Поясът трябваше да го изнася. Горивото нямаше да е скъпо: пътят вървеше все надолу.

— Имаме три възможности, струва ми се — каза тя. — Първата е да разкажем всичко, което знаем — първо на Вини, а после и на всеки журналист, който би ни изслушал.

— Ще ни изслушат ли?

— А… — небрежно махна с ръка тя. — Ще го публикуват. Така мисля. Това е нов поглед върху нещата. Но нямаме никакви доказателства. Имаме теория, в която има бяло петно, и това е всичко, с което разполагаме.

— С какво се е хранил той?

— Правилно.

— Е, можем да опитаме.

Алис натисна бутона за повикване на персонала. Когато сервитьорът се плъзна, раздвижвайки въздуха, тя набра поръчка за още два коняка.

— А после…

— Да?

— Хората ще ни изслушат, ще поговорят за това и ще се почудят малко. Но няма да се случи нищо. Постепенно всичко ще се забрави. Бренън просто ще изчака, колкото и време да му отнеме — сто години, хиляда…

— Няма откъде да знаем. Все едно, че викаме във вакуум.

— Добре. Втората възможност е да се откажем още сега.

— Не.

— Съгласна съм. Третата възможност е да тръгнем но дирите му. С флотата на поясната полиция, ако ни подкрепи. В противен случай — сами.

Той се замисли, като отпиваше от коняка.

— Къде ще отидем?

— Добре, дай да помислим за това. — Алис се облегна назад с полузатворени очи. — Насочил се е към междузвездния космос. Спрял е в кометния пояс, доста извън орбитата на Плутон, за два месеца — спрял е съвсем, което трябва да му е струвало много гориво — и после е продължил.

— Корабът му е продължил. Ако сега е тук, трябва да е накарал пакския двигател да продължи без него. Това му е оставило пакската контролна кабина и пояс-ния едноместен кораб.

— И гориво. Цялото гориво, което му е трябвало, от резервоарите за маневриране в двигателното отделение. Били са напълнени, преди да тръгне.

— Добре. Приемаме, че е намерил начин да отглежда корените за храна. Може би е взел малко семена от товарното отделение, преди да напусне Марс. От какво има нужда сега, какво няма?

— Дом. База. Строителни материали.

— Възможно ли е да ги е изкопал от кометите?

— Може би. Поне що се отнася до газовете и химическите вещества.

— Добре. И аз мислих за това — каза Трусдейл. — Когато говориш толкова гладко за кометния пояс, да не смяташ, че е пръстен от скали, като астероидния пояс? Кометният пояс е удобен регион. — Приказване-то му се удаваше с известна трудност. Влиянието на коняка беше стигнало до езика му. Ако объркаше някоя сложна дума, тя щеше само да се изсмее. — Там кометите забавят скоростта си, кръжат и падат обратно към слънцето. Той е с десет до двайсет пъти по-голям по размер от слънчевата система, а тя е предимно в плоскост. В повечето от компонентите на кометните опашки има водород, нали? Значи Бренън няма проблеми с горивото. В момента може да е на едно място и на съвсем друго — утре. Къде да го търсим?

Алис го изгледа с присвити очи.

— Предаваш ли се?

— Изкушавам се. Въпросът не е в това, че е прекалено голям за мен. Прекалено е малък. Скривалището му е прекалено голямо.

— Има и друга възможност — рече тя. — Персефо-на.

Персефона. Как, по дяволите, беше забравил, че има Десета планета? И все пак…

— Персефона е газов гигант, нали?

— Не знам със сигурност, но предполагам, че е така. Била е засечена по масата й и по влиянието й върху орбитата на кометите. Но атмосферата й може да е замръзнала. Бренън би могъл да кръжи, докато не прогори дупка в замръзналите пластове, а после да кацне. — Тя се наведе през масата. Очите й бяха дълбоки и тъмнокафяви. — Рой, той трябва да взима метали отнякъде. Построил е някакъв вид гравитационен генератор, нали? Трябва да е извършил и експерименти, за да го направи. Необходим му е бил метал. Много метал.

— От кометите, може би?

— Не мисля така.

Трусдейл поклати глава.

— Не е можел да копае в Персефона. Една толкова голяма планета сигурно е газов гигант — с разтопено ядро. Навярно се затопля сама и има газообразна атмосфера. Няма как да кацне на нея. Налягането трябва да е страхотно.

— Тогава някоя луна! Може би Персефона има луна!

— …Защо не, по дяволите? Защо някой случаен газов гигант да няма дузина луни?

— Прекарал е два месеца неподвижен, за да се увери, че ще може да живее там. Трябва да е открил Персефо-на и да я е проучил с телескопите си. Когато се е убедил, че има луни, той се е освободил от пакското двигателно отделение. В противен случай е щяло да му се наложи да се върне обратно и да се предаде.

— Звучи логично. Нищо чудно да е отглеждал и дърво на живота… Но може вече да не е там.

— Сигурно е оставил следи. В момента говорехме за лупата. Трябва да е останала следа на мястото, където се е приземил, големи дупки там, където е копал руда, сгради, които е трябвало да изостави и топлина. Би могъл да скрие някои от тези неща, но не и топлината, не и на една малка луна, страшно далеч от Плутон. Неминуемо е отишла в околната среда, предизвикала е свръхтечни ефекти и е изпарила част от ледовете.

— Ще имаме доказателство — рече Трусдейл. — Холографски снимки. В най-лошия случай ще имаме хо-лоснимки на следите, които е оставил върху луната на Персефона. А не само нестабилна теория.

— А в най-добрия? — усмихна се тя. — Ще се срещнем с Бренън-чудовището лице в лице ли?

— Само да го пипна!

— Това е то — вдигна чашата си с коняк Алис. Те чукнаха внимателно стъклените чашки и отпиха.

Страхът от падане го държеше полубуден, а познатите усещания на махмурлука довършиха останалото. Той седна на леглото, което приличаше на розов облак. Леглото на Алис. Предишната нощ бяха дошли тук, навярно, за да празнуват или да сключат сделка, а може би просто защото се харесваха един друг.

Нямаше главоболие. Хубавият коняк предизвикваше махмурлук, но не и главоболие.

Това бе една от по-добрите му нощи.

Алис я нямаше. Дали бе отишла на работа? Не, можеше да я чуе в кухнята. Той зашляпа бос натам. Правеше палачинки, съвсем гола.

— Наистина ли имахме предвид това? — попита той.

— Сега ще опиташ поясната кухня — каза Алис и му подаде чиния с куп палачинки, а когато той я хвана неправилно, тя подскочи и се понесе точно като в рекламите. Рай успя да я хване, но купчината се изкриви.

Бяха си като палачинки: вкусни, но нищо повече. Може би към поясната кухня ги отнасяше голотата на готвачката. Той си сипа имитация на кленов сироп и си отбеляза наум да прати на Алис няколко бутилки кленов сироп от Върмонт, ако тя останеше в Пояса, а той стигнеше някога жив на Земята.

— Наистина ли имахме предвид това? — попита отново той.

Тя му подаде чаша и каничка замразено-сушено кафе от земен сорт.

— Нека първо научим нещо за Персефона. После ще решим.

— Мога да свърша това сам в хотела. И да ти пратя информацията, както ти ми я прати вчера. Така ще ти спестя малко работа.

— Добра идея. След това ще се свържа с Вини.

— Чудя се дали златнокожата флота би ми позволила да дойда с нея.

Тя седна в скута му — лека като перце, но иначе съвсем истинско момиче, точно колкото му трябваше на един мъж. Погледна го право в очите.

— Искаш ли да дойдеш или не? Той се замисли.

— Ще дойда, ако началниците ти ми позволят. Но ще ти кажа направо: ако мога да пусна златнокожите по следите на Вандервекен, значи ще съм доказал, че той не е в състояние да ме манипулира. Знае ли Вандервекен това, не ме е грижа за друго.

— Предполагам, че… е достатъчно честно.

Заедно напуснаха апартамента. Той беше част от нещо, което приличаше на пещерно селище — апартаменти, врязани в стената на дълбокия миньорски изкоп, представляващ гр. Андерсън. Те взеха метрото за Уо! ринг и се разделиха там.

ПЕРСЕФОНА: Открита за пръв път през 1972 г. чрез математически анализ на отклоненията в орбитите па някои известни комети. Видяна за пръв път през 1984 г. Персефона се движи назад, а орбитата и е наклонена под шейсет и един градуса към еклиптиката. Масата й е малко по-малка от тази на Сатурн.

Вероятно първото изследователско посещение на Персефона е извършено от Алън Джейкъб Майън през 2094-а. Твърдението на Майън е съмнително поради липсата на фотографски свидетелства (филмите му били повредени от радиацията, както и самият Майън, защото свалил щита от кораба си, за да спести гориво) и поради съобщението му, че Персефона има луна.

По-официална изследователска експедиция била пратена през 2170-а. Тя докладвала, че Персефона няма луни и че има атмосфера, типична за газовите гиганти — богата на водородни съставки. Атмосферата на планетата би позволила минна дейност, ако самата планета била достъпна като Юпитер. Повече експедиции не е имало.

По дяволите, помисли си Трусдейл. Няма луни.

Зачуди се дали Бренън може да е разкопал замразените химични газове на Персефона. С какво, с шепи ли? А и защо? По този начин не би могъл да открие метали… а и това нямаше значение, защото не би могъл да остави следи в облаците.

Намери доклада от 2170-а и го прочете. Малко по-трудно откри кратко интервю на Алън Джейкъб Майън за „Спектръм Нюс“. Беше самохвален, надут тип, от тези мъже, които биха си взели едногодишна отпуска, готови да стигнат до десетата планета само за да кажат, че са били първи. Не беше сериозен наблюдател. Навярно неговата „луна“ е била някоя кометна глава, движеща се покрай Персефона по бавна парабола.

Използва информационния си терминал, за да прати материала в щаб-квартирата на полицията.

Алис се върна към 1800.

— Вини не повярва — уморено каза тя.

— Не я обвинявам. Няма луни. Цялата ни непоклатима логика отива по дяволите. — Беше прекарал деня опити да се прави на турист в град, който не беше предназначен за туристи. Уоринг бе делови град.

— Нямаше да се съгласи, даже и да имаше луни. Каза… е, не съм сигурна, че беше права. — Умората на Алис не се дължеше на гравитацията. Тя не се отпусна върху леглото. Тялото й беше изправено, с високо вдигната глава. Но очите и гласът й… — На първо място, всичко било хипотетично, каза тя. Което си е вярно. На второ място, ако било истина, срещу какво сме щели да пратим една жалка, безпомощна златнокожа флота? На трето място, тази работа с Похитителя била задоволително обяснена като случаи на Далечния поглед.

— Не разбрах това.

— Далечният поглед. Самохипноза. Поясарите прекарват прекалено много време, втренчени в безкрайността. Понякога се събуждат в орбита около целта си без да помнят каквото и да било след тръгването. Всъщност, Вини ми показа доклада за Норма Стийр. Спомняш ли си за нея? Изчезнала през 2230-а.

— Да.

— Движила се е но курса си през онези четири месеца, през които се предполага, че я е нямало. Филмите в кораба й го доказват.

— А подкупите! Похитителят подкупва хората, които отвлича.

— Имаме доказателства за два подкупа. Но те могат да се обяснят и но друг начин. Хората използват историята за Похитителя, за да скрият печалби от контрабанда — или нещо още по-мръсно. — Тя се усмихна. — Или Вандервекен е изфабрикувал филмите на кораба на Норма Стийр. Аз лично вярвам в Похитителя.

— По дяволите, да!

— Но Вини зададе сериозен въпрос. Срещу какво се отправяме с една нещастна флота на поясната полиция? Бренън трябва да е взел метала отнякъде. Ако е разкопал луната на Персефона, след това трябва да я е преместил!

— М-м?

— Не ти ли дойде наум?

— Не.

— Не е толкова невероятно. За какво говорим, за маса с размера на Ганимед или за малка скална топка като Веста? Астероиди са местени и преди.

— Точно така… а той е разполагал с неограничено количество водородно гориво и вече е имал своя гравитационен генератор. Нали приехме, че е преместил ас-тероида Махмед. Но не може да я е преместил надалеч. Всяко голямо парче метал, което открием там, трябва да е луната на Персефона, нали? А той не би я преместил, освен ако не представлява категорично доказателство срещу него.

— Все още ли искаш да тръгнеш срещу Бренън?

Трусдейл пое дълбоко въздух.

— Да. Ще ми трябва помощта ти, за да си набавя екипировка.

— Идвам с теб.

— Добре.

— Страхувах се, че ще трябва да се откажа — рече тя. — Не разполагам с финанси като твоите, а ти не изглеждаше… достатъчно ентусиазиран, пък и Вини почти успя да ме убеди, че преследването ни е безсмислено. Рой, ами ако е така?

— Пак ще си изкараме прелестен меден месец. И ще сме единствените живи хора, видели десетата планета. Предполагам; че ще можем да препродадем екипировката, когато се върнем?

Преминаха към технически подробности. Щеше да струва скъпо.

Бренън…

…какво можеше да се каже за Бренън? Той винаги щеше да извлича максимална полза от околната си среда, за да постига целите си. Като познаваше околната му среда, като знаеше мотивите му, човек би могъл да предвиди точно действията му.

Но умът му? Какво става в ума му?

Избраната от него кариера — кариерата, която го бе избрала за работата на живота си — се състои главно в чакане. Той е готов от много отдавна. Сега чака и наблюдава, а понякога доизкусурява подготвеното. Има си хобита. Слънчевата система е едно от тях.

Понякога взима проби. Иначе наблюдава движещите се светлинки на двигателите с ексцентричния си заместител на телескоп. Със сложна апаратура за филтриране на шума улавя части от новини и забавни предавания. Повечето от тях ги осигурява Земята. Поясът комуникира чрез лазери, а те не са насочени към Бренън.

Цивилизацията се развива. Бренън наблюдава.

От една новинарска емисия научава за смъртта на Ес-тел Рандъл.

Това създава интересна възможност. Бренън започва да чака светлинен източник, движещ се към Персефона.

Рой не беше сигурен какво го бе събудило. Лежеше неподвижно в мрежестия хамак и усещаще кораба около себе си жив.

Вибрирането на двигателя беше по-скоро усещане, отколкото звук. Само два дни и той можеше да го чувства без да се концентрира. „Усещането не се е променило“, помисли си той.

Алис лежеше до него в другия хамак. Очите й бяха отворени, а веждите й — леко намръщени.

Това го уплаши.

— Какво има?

— Не знам. Слагай костюма.

Той сви устни. „Слагай костюма“ — през първия ден го беше карала да навлича и съблича проклетия авариен костюм в продължение на шест часа. Представляваше прозрачен пластмасов чувал с формата на човек, с цип, който минаваше от брадичката до коленете и се раздвояваше на чатала. Можеш да се намъкнеш в него за миг и ти трябва още толкова, за да включиш онази дебела тръба за въздух и вода в животоподдържащата система на кораба, но Трусдейл на няколко пъти се бе защипвал с ципа и последвалите изрази не можеха да се очакват от ничий сексуален партньор, независимо от предишните изживявания.

— Отсега нататък ще носиш само бандаж — беше му наредила тя. — И ще го носиш непрекъснато. Нищо не трябва да се защипва с този цип. — През последните два часа му бе подхвърляла костюма изотзад на смачкана топка, която той трябваше да разгъне и намъкне за десет секунди. Когато успя да го направи със затворени очи, Алис остана удовлетворена.

— Това е първата ти работа — беше му казала тя. — Винаги. Каквото и да се случи, навличай костюма си.

Той грабна костюма без да гледа, намъкна краката, ръцете и главата си, закопча го с две ръце и го включи в стената. Трябваше му още само миг, за да вземе на-раменния компресор от нишата му, да го нахлузи, да издърпа щепсела и да го включи в костюма. Въздухът изпълни прозрачното облекло — нямаше никакъв мирис. Алис все още беше по-бърза от него — изпреварила го бе и се изкачваше по стълбата.

Когато Рой влезе през отвора, тя вече беше в пилотското кресло.

— Добре върви — рече Алис, без да се оглежда.

— Какво става?

— Двигателят работи отлично. В момента сме точно на едно g и все още сме насочени към Персефона.

— Добре. — Той се отпусна. Придвижи се към другото кресло и леко се препъна.

Тя се огледа.

— Не го ли усещаш?

— Какво да усещам?

— Може пък и да си въобразявам. Чувствам се… лека.

Сега и той го усети.

— Но апаратурата отчита едно g.

— Да.

Той подскочи интуитивно.

— Провери курса.

Тя му хвърли странен поглед, после кимна и се захвана с работа.

Рой не можеше да й помогне. Беше прекарал част от първия и целия следващ ден в прослушване на учебни записи. Вече имаше добра теоретична представа как се управлява, поддържа и поправя поясен товарен космически кораб. Но Алис познаваше апаратурата. Той я остави на нея.

Почувства, когато настъпи промяната: на раменете му се прибави още малко тежест, а от структурата на кораба се чу леко проскърцване. Той забеляза страха в очите й и не каза нищо.

След известно време Алис съобщи:

— Вече не се движим към Персефона.

— О! — Рой почувства как в него се надига студен страх.

— Как разбра? — попита тя.

— Предположих. Но беше логично. Бренън е генерирал гравитация — това вече приехме. Ако се намирахме в силно гравитационно поле, можеше да има вълнов ефект.

— Аха. Ами, точно това се е случило. Разбира се, автопилотът не го е регистрирал. Което означава, че ще трябва да изчисля новия ни курс чрез триангулация. Сигурно е, че се движим встрани от Персефона.

— Какво можем да направим?

— Нищо.

Не й повярва. Бяха планирали всичко толкова подробно.

— Нищо ли?

Тя се обърна на мястото си.

— Може би си спомняш, че щяхме да достигнем върхова скорост от осем хиляди деветстотин и шейсет километра в секунда, а после да се приземим. Имахме достатъчно гориво, за да направим това два пъти — веднъж на отиване и после на връщане.

— Естествено. — Двеста петдесет и шест часа ускоряване, още толкова забавяне на скоростта и около сто часа снижаване. И ако им се наложеше да използват малко гориво за проучване, щяха да се върнат с по-ниска върхова скорост. Би трябвало да го помни. Разработили бяха десетки възможности. Бяха избрали товарен кораб, за да вземат допълнително гориво, лазери, с които да отрежат празното товарно отделение, ако нещата тръгнеха наистина зле и им се наложеше да намалят тежестта. А лазерите можеха да им служат и като оръжие.

Цялото това планиране и сега какво? Усещаше го тогава, но не бе казал нищо. Усещаше го и сега, преди тя да спре да говори…

— В момента се движим с около трийсет и пет хиляди и двеста километра в секунда. Не мога да определя точно скоростта — това ще отнеме часове, — но както изглежда, имаме почти достатъчно гориво, за да извършим цялостно спиране.

— В кометния пояс ли?

— По-точно в нищото.

…че имаше нещо ужасно неправилно в обмислянето на планове срещу Бренън. Бренън не се поддаваше на планиране.

Така или иначе, умът му кроеше планове. Имаше стари разкази… за хора, оцелели при аварии в космоса… Аполо тринайсет и пътуването на Фор Джий^[3] Джени-сън и Ерик Киборга…

— Бихме могли да се насочим странично, за да стигнем до Персефона, а после да обиколим планетата по хипербола. Това поне ще ни върне обратно в слънчевата система.

— Горивото сигурно ще ни стигне. Ще направя анализ на курса. Междувременно… — Тя се заигра с пулта за управление.

Усещането за гравитация бавно изчезна.

Вибрацията на двигателя беше престанала. В главата му настъпи тишина.

Действията на Елрой Трусдейл могат да се предвидят по-трудно от тези на Бренън. От няколкото възможности, които има в момента, една очевидно е най-добра, но как би могъл Бренън да определи коя ще избере? Гледачите често са непоследователни. Още по-лошо, може да има спътник на борда на онзи голям кораб. Жена и поясар: Трусдейл може да се предвиди поне дотолкова. Но как би могъл Бренън да предвиди капризите на момиче, което никога не е виждал?

Същото се отнася и за оръжията на Трусдейл. Лазери, разбира се. Те са прекалено полезни като универсален инструмент, за да бъдат изоставени. Взел е лазери и още някакво оръжие. Гранати, куршуми, звукозашеме-тители, пластичен взрив? Има около четири сериозни възможности. Една от тях е най-добра, само че Бренън може да я предвиди. Логическите ходове на Трусдейл се състоят в това да хвърля чон — по два пъти. Бренън знае, че земянинът е достатъчно умен, за да разбира това.

Значи два пъти е хвърлил чоп преди да тръгне. Откъм коя ли страна е паднала монетата, Бренън? Бренън се смее вътрешно, макар че лицето му не помръдва. Когато Трусдейл е умен, Бренън е доволен.

А как ще постъпи сега? Бренън обмисля въпроса. За щастие, това е без значение. Нищо, което може да направи Трусдейл, няма да го изведе извън обсега на Бре-нъновия свръхтелескоп… същия уред, който използва, за да промени курса му. Бренън се замисля за други неща. След няколко дни…

— Ако не трябваше да се тревожим за Бренън, знам точно какво щяхме да направим — каза Алис. — Щяхме да намалим скоростта и да изстреляме призив за помощ. След няколко месеца някой щеше да прати експедиция и да ни прибере.

Бяха в хамака на Рой, леко завързани заради свободното падане. През тези последни няколко дни прекарваха в хамаците все повече време. Спяха повече. Правеха секс по-често — от любов, за окуражаване, за да не се карат или защото нямаше какво друго градивно да правят.

— Защо някой би дошъл за нас? — попита Рой. — Щом сме толкова тъпи, че да дойдем…

— За пари. Възнаграждение за спасяването. Ще ни струва всичко, което притежаваме, разбира се.

— А-ха.

— Включително кораба. Какво би предпочел, Рой? Да фалираш или да загинеш?

— Да фалирам — незабавно отвърна той. — Но най-вероятно не бих имал избор. И нямам. Според договора ни, ти си капитанът. Какво ще правим, капитане?

Алис се обърна към него и се протегна да го погъделичка по кръста с върха на пръстите си.

— Не знам. Какво би искал да правиш, верни ми моряко?

— Да разчитам на Бренън. Но не ми харесва.

— Смяташ ли, че ще те върне за втори път?

— Бренън се отличава с… хуманност. Когато отказах подкупа му, той е отишъл за „Проучвания за възстановяването на правата на престъпниците“. Преди това подкупите са отивали за изследвания на медицинското протезиране и алопластиката.

— Не виждам връзката.

— И не можеш. Поясарка си. На Земята стои проблемът с органните банки. Всички искат да живеят вечно, струва ми се и най-лесният начин да има достатъчно трансплантанти за всички болни хора е бил да се използват осъдените на смърт престъпници. Налагали са смъртно наказание за каквото си поискат, включително и за много пътно-транспортни нарушения. Така е било, когато Бренън е вложил пари в други видове медицински проучвания.

— Никога не сме имали подобен проблем — с достойнство каза Алис, — защото сме решили да нямаме. Никога не сме превръщали престъпниците си в донори.

— Съгласен. Изживели сте този период извънредно морално.

— Говоря сериозно.

— Ние го изживяхме, защото медицината откри по-Добри начини за лечение. Бренън е финансирал тези изследвания. Сега отново имаме живи престъпници и те трябва по някакъв начин да се върнат пак в обществото.

— А Бренън финансира и това. И това е същият мекосърдечен Похитител, който ще ни върне на Земята, ако не правим нищо от своя страна.

— Попита за мнението ми, капитане. Нямаш основание да разглеждаш отговора ми като бунт.

— Спокойно, верни ми моряко. Просто… — Дланта й се стисна в юмрук. Той го усещаше до гърба си. — …Адски мразя да завися от някой…

— Аз също.

— …от някой толкова арогантен, колкото Бренън-чу-довището. Може би наистина ни смята за животни. Може би просто… — ни връща, защото бихме му досаждали.

— Може би.

— И все пак не виждам нищо пред нас.

— Е, накъдето и да се движим, го правим много по-бързо, отколкото възнамерявахме.

Тя се засмя. Ноктите й очертаваха кръгове по кръста му.

Пред тях имаше нещо. Беше невидимо за телескоп и радар, но се засичаше едва-едва от детектора за маса. Можеше да е блуждаеща комета, грешка на детектора или… нещо друго.

Бяха падали в продължение на шест дни. Сега бяха на 112 000 000 000 километра от Слънцето — както и от Персефона. Индикаторът за маса вече показваше мъничък, далечен образ. Беше по-малък от всяка луна, която би трябвало да има един газов гигант. Но материята тук бе толкова рядка — почти колкото междузвездното пространство, — че не би трябвало да падат абсолютно към нищо.

Смятаха, че е Бренън. Надяваха се и се страхуваха.

А телескопът не показваше нищо.

Не беше сигурен какво го бе събудило. Заслуша се в тишината, огледа се в сумрака…

Алис се накланяше към ограничителните ремъци около хамака й, като увисваше към носа на кораба. Както и самият той.

Беше си научил добре урока. Стисна костюма си под налягане още преди да освободи ремъците. Хвана се за тях като за дръжка и с една ръка навлече костюма. Притеглянето беше половин килограм, не повече. Алис отново го бе изпреварила и се спускаше по стълбата към носа.

Детекторът за маса бе полудял. Зад илюминатора се виждаше пустошта на неподвижните звезди.

— Не мога да изчисля курса тук — рече Алис. — Нямам никакви отправни точки. Още там, на два дни от Слънцето, си беше достатъчно лошо.

— Добре.

Тя блъсна с юмрук стъклото на илюминатора.

— Не е добре. Не мога да разбера къде сме. Какво иска от нас?

— Спокойно, спокойно. Ние стигнахме до него.

— Мога да изчисля Доплеровото изменение по Слънцето. Поне ще ни даде радиалната ни скорост. Не мога да направя това с Персефона, прекалено неясна е… — Внезапно тя се извърна със сгърчено лице.

— Успокой се, капитане.

Алис плачеше. Когато я прегърна, нежно го удари по раменете с юмруците си.

— Не ми харесва това. Мразя да завися от някого… — Тя се разрида мъчително.

Имаше по-силно чувство за отговорност от него. Повече стрес.

А и — той знаеше, че е истина — тя не можеше да се остави да зависи от някого. В голямото си семейство Рой винаги бе имал към кого да се обърне при нужда. Съжаляваше хората, които не разполагаха с такава осигуровка в живота си.

Любовта е взаимна зависимост, помисли си той. Това между него и Алис никога нямаше да е истинска любов. Твърде зле.

Което беше доста глупава мисъл, докато чакаха прищевките на Бренън, на Похитителя, на Вандервекен или на който и да бе там: съвсем неиздържана логика, когато нещо движеше кораба като играчка по пода на детска стая. А Алис, която бе заровила глава между раменете си, сякаш се опитваше да се скрие от света, все още ги държеше за стената с една ръка. Не се беше сетил за това.

Тя усети, че Рой се вцепенява и също се обърна. Погледна за миг, после се насочи към управлението на телескопа.

Приличаше на далечен астероид.

Не се намираше там, където показваше индикатора за маса, а зад тази точка. Когато Алис показа образа на екрана, Рой не повярва на очите си. Приличаше на огряна от слънце вълшебна страна, цялата в трева, дървета и различни растения, с няколко малки сгради с меки органични форми, но целият пейзаж приличаше на парче от такава картина, издигнато и моделирано от игрив тополог.

Астероидът беше малък, прекалено малък, за да задържи атмосферния пласт, който Рой виждаше около него или пък синьото езеро, което блестеше отстрани. Като топка глина за моделиране с вдлъбнатини и издатини по повърхността, с малка, тревистозелена сфера, която се носеше в дупката и от която растеше самотно дърво. Сферата се виждаше съвсем ясно. Трябва да беше огромна.

А цялата отсамна страна на структурата бе огряна от слънчева светлина. Откъде ли идваше?

— Приближаваме се. — Алис беше напрегната, но в гласа й не се усещаха сълзи. Бързо се бе възстановила.

— Какво ще правим сега? Ще се приземим сами или ще чакаме той да ни приземи?

— По-добре да включа двигателя — отвърна тя. — Гравитационният му генератор може да предизвика бури в онази изкуствена атмосфера.

Рой не я попита откъде знае. Тя предполагаше, разбира се.

— А оръжията? — рече той. Ръцете й замръзнаха на клавишите.

— Той няма… не знам.

Трусдейл се замисли над въпроса. И така изпусна възможността си.

Когато се събуди, помисли, че е на Земята. Ярка слънчева светлина, синьо небе, гъделичкане на трева по гърба и краката му, полъх, шумолене и мирис на студен, опрашен ветрец… дали пък сега не бе изоставен в някой друг национален парк? Той се претърколи настрани и видя Бренън.

Бренън седеше на тревата и го наблюдаваше, обгърнал възлестите си колене. Беше облечен само с дълга жилетка, цялата в джобове: големи джобове, малки джобове, гайки за инструменти, джобове върху джобове и в джобове. И повечето от тях бяха пълни. Трябва да носеше инструменти, колкото собственото си тегло.

Там, където жилетката не покриваше тялото му, кожата на Бренън бе цялата на широки, кафяви гънки. Приличаше на пакската мумия в Смитсъновия институт, но беше по-едър и още по-грозен. Изпъкналите брадичка и чело разваляха плавните линии на пакската глава. Очите му бяха кафяви, замислени и човешки.

— Здрасти, Рой — каза той.

Рой конвулсивно седна изправен. Там беше Алис, легнала по гръб със затворени очи. Още носеше костюма си под налягане, но качулката й беше свалена. Там беше и корабът, легнал по корем върху… върху…

Зави му се свят.

— Тя ще се оправи — казваше Бренън. Гласът му беше сух, леко неземен. — Ти също. Не исках да се появите с пламтящо оръжие. Тази екосистема не се поддържа лесно.

Рой отново вдигна очи. Погледът му се плъзна нагоре по заобления зелен склон, до мястото, където се носеше една невероятна маса, готова да падне отгоре им. Покрит с трева сфероид със самотно гигантско дърво, което растеше от едната му страна. Корабът лежеше до ствола му. Той също би трябвало да падне.

Алис Джордан седна изправена. Рой се зачуди дали ще изпадне в паника… но тя огледа за миг Бренън-чу-довището, а после каза:

— Значи се оказахме прави.

— Съвсем близо до истината — съгласи се Бренън. — Обаче нямаше да намерите нищо на Персефона.

— И сега сме заловени — горчиво рече тя.

— Не. Вие сте гости. — Изражението й не се промени. — Мислите, че си играя на евфемизми. Не. Когато си тръгна, ще ви подаря това място. Работата ми тук е почти завършена. Ще трябва да ви инструктирам как да не се убиете, като натискате неправилните копчета и ще ви дам документацията на Коболд. Ще имаме време за това.

„Ще го подари?“ Рой си помисли, че е изолиран тук, недостъпно далеч от дома. Един доста приятен затвор. Да не би Бренън да си мислеше, че е създал нова Райска градина? Но той продължаваше да говори:

— Разбира се, имам свой собствен кораб. Ще ви оставя вашия. Вие разумно спестихте горивото. Ще станеш много богат от това, Рой. Вие също, госпожице.

— Алис Джордан — рече тя. Приемаше го спокойно, но изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си. Те трепереха.

— Наричайте ме Джак или Бренън, или Бренън-чудо-вището. Не съм уверен, че още нося името, с което съм роден.

Рой каза само една дума:

— Защо? Бренън разбра.

— Защото работата ми тук е свършена. Какво мислиш, че правя тук двеста и двайсет години?

— Използваш генерирана гравитация като вид изкуство — отвърна Алис.

— Да. Но предимно наблюдавах за високоенергийни литиеви радикали в Стрелец. — Той ги погледна през маската на лицето си. — Не съм потаен. Опитвам се да ви обясня това, за да не сте толкова нервни. Тук имах цел. През миналите няколко седмици открих онова, което търсех. Скоро ще си тръгна. Никога не съм мислил, че ще им трябва толкова време.

— На кого?

— На паките. Дайте да видим, трябва подробно да сте проучили инцидента с Фсстпок, иначе нямаше да стигнете толкова далече. Сещали ли сте се да се запитате какво биха направили бездетните протектори на Пак след заминаването на Фсстпок?

Очевидно не бяха.

— Аз се сетих. Фсстпок е създал на Пак космическа промишленост. Открил е как да отглежда дърво на живота в световете от галактическите ръкави. Построил е кораб, който е функционирал, доколкото някой Пак би могъл да го засече. Какво следва?

Всички онези бездетни протектори, търсещи си мисия в живота. Космическа промишленост за строеж на кораби, предназначени за една цел. Нещо би могло да се случи с Фсстпок. Инцидент. Или пък да загуби желанието си за живот но средата на пътя насам.

Тогава Рой разбра.

— Биха пратили друг кораб.

— Точно това и са направили. Даже да е стигнал дотук, Фсстпок би имал нужда от помощ за претърсването на пространство с радиус трийсет светлинни години. Който и да го последва, не би тръгнал право към Слънцето, защото Фсстпок би го претърсил, докато другият стигне дотук. Би се насочил настрани от очевидния район на действие на Фсстпок. Реших, че това ще ми даде още няколко години — рече Бренън. — Мислех си, че ще пратят друг кораб почти незабавно. Страхувах се, че няма да съм готов.

— Защо им е трябвало толкова много време?

— Не знам. — Бренън издаде звук, като признаване на вина. — По-тежко товарно отделение, може би. Гледачи с преустановена жизнена дейност, в случай, че сме измрели за тези два и половина милиона години.

— Каза, че си наблюдавал… — рече Алис.

— Да. Едно слънце не изгаря гориво съвсем като бу-сардов реактивен таран. Има свиване и страшно много топлина, после газът се разпространява в космоса, още докато се топи. Бусардовият реактивен таран ще изхвърля много особени вещества: високоенергиен водород и хелий, литиеви радикали, някои борати, даже литиев хидрид, което по принцип е химически невъзможно. При забавяне на скоростта всички те се отделят във високоенергиен поток почти със скоростта на светлината.

Корабът на Фсстпок работеше по този начин и аз не очаквах да имат проблеми с конструкцията му. Не само защото работеше, а и защото беше най-добрият, който можеха да направят. Когато си умен като Пак, има само един верен отговор за дадена група средства. Чудех се, дали не се е случило нещо с техниката им след заминаването на Фсстпок. Нещо, като например война. — Той се замисли. — Във всеки случай, открих особени вещества в Стрелец. Нещо се приближава.

— Колко кораба? — с ужас попита Рой.

— Един, разбира се. Всъщност, не съм получил образа му, но биха пратили втори кораб веднага, щом го построят. Защо да чакат? И може би друг след него, а после още един. Ще ги търся оттук, докато телескопът ми е още настроен.

— После какво?

— После ще унищожа всички кораби.

— Просто така?

— Непрекъснато ми реагират така — каза Бренън с известна горчивина. — Виж: ако един Пак знае как изглежда човешката раса, то би се опитал да ни унищожи. Какво трябва да направя? Да му пратя съобщение, да поискам примирие? Дори само тази информация ще му каже достатъчно.

— Можеш да го убедиш, че си Фсстпок — предложи Алис.

— Навярно бих могъл. А после какво? Той би спрял да се храни, разбира се. Но първо би поискал да ни предаде кораба си. Никога не би повярвал, че вече сме развили технология за производство на изкуствени моно-полюси. Корабът му би бил втори по рода си в тази система, а на нас би могъл да ни трябва и талиев окис.

— Х-м.

— Х-м — имитира я Бренън. — Да не мислиш, че ми харесва идеята да убия някой, който е дошъл от трийсет и една хиляди светлинни години, за да ни спаси от самите нас? Обмислям този въпрос от много дълго време. Друг отговор няма. Но не позволявайте на това да ви спре. — Бренън се изправи. — Помислете си. Докато го правите, можете и да разгледате Коболд. Накрая ще бъде ваш. Всички опасни неща са зад врати. Поиграйте на топка, поплувайте там, където намерите вода, поиграйте голф, ако искате. Но не яжте нищо и не отваряйте никакви врати. Рой, разкажи й легендата за Синята брада. — Бренън посочи към един нисък хълм. — Натам и през градината ще стигнете до моята лаборатория. Ще бъда там, когато ви потрябвам. Забавлявайте се. — И тръгна — не бавно, а тичешком.

Те се спогледаха.

— Мислиш ли, че не лъже? — попита Алис.

— Надявам се — отвърна Рой. — Генерирана гравитация. А и това място. Коболд. С гравитационни генератори можем да го преместим в слънчевата система и да го използваме като дисниленд.

— Какво искаше да каже с тази „Синя брада“?

— Искаше да каже: „Наистина не отваряйте нито една врата“.

— А-ха.

Като се имаше предвид неограниченият избор от посоки, те решиха да последват Бренън през хълма. Не го забелязаха повече. Коболд имаше остро очертания хоризонт на всеки малък астероид, поне от външната крива на тороида.

Но откриха градината. Имаше плодни дръвчета, орехи и зеленчукови лехи във всички фази на цъфтеж. Рой извади един морков и се върна назад в спомените си: заедно с няколко братовчеди, всички около десетгодишни, се разхождаха с Благородната Стел в малката зеленчукова градина на имението й. Вадеха моркови, миеха ги под един кран…

Пусна моркова на земята без да го опита. Заедно с Алис се разхождаха под портокаловите дървета без да ги докосват. Във вълшебната страна човек не пренебрегва с лека ръка заповедта на местния магьосник… особено след като Рой не бе сигурен, че Бренън разбира силата на изкушението да не се подчинят.

Катеричка скокна към едно дърво, щом се приближиха. Заек ги гледаше от леха с цвекло.

— Напомня ми на Затворническия астероид — рече Алис.

— Напомня ми за Калифорния — отвърна Рой. — Освен начина на извиване на гравитацията. Чудя се, дали съм бил тук преди.

Тя го погледна.

— Спомняш ли си нещо?

— Абсолютно нищо. Всичко е толкова странно. Бренън изобщо не спомена за отвличанията, нали?

— Не. Той… може да си мисли, че не е необходимо. Трябва да сме разбрали всичко, щом сме тук. Ако Бренън разсъждава напълно логично, той би трябвало да се държи така, сякаш вече сме разговаряли за всичко.

Зад градината виждаха най-високата кула на средновековен замък. От тази перспектива изглеждаше почти настрани. Лабораторията на Бренън, несъмнено. Те го погледнаха, после се обърнаха обратно.

Земята ставаше все по-дива, превръщаше се в калифорнийски гъсталак. Видяха лисица, земни катерици, даже дива котка. Беше пълно с диви животни: като в парк, ако не се броеше начина, по който се извиваше.

На вътрешната крива на тороида те застанаха под тревистата сфера и погледнаха нагоре към кораба си. Огромното дърво насочваше клоните си към тях.

— Почти мога да докосна онези клони — рече Рой. — Мога да се спусна долу.

— Няма значение. Погледни натам — посочи тя около кривата.

Там, където сочеше, течеше поток и имаше водопад, който падаше нагоре от средата — от по-голямата част на Коболд към тревистата сфера.

— Да. Можем да стигнем до кораба, ако решим да използваме водопада.

— Бренън трябва да има начин да се качва оттук дотам.

— Нали каза: „Поплувайте във всяка вода, която откриете“.

— Но аз не мога да плувам. Ти ще трябва да го направиш — рече Алис.

— Добре. Хайде.

Отначало водата беше ледено студена. Слънчевата светлина се отразяваше ослепително от потока… и Рой отново се зачуди. Слънцето над главата му беше горещо и ярко. Но те щяха да забележат атомен реактор с такава големина.

Алис гледаше надолу към него от брега.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Съвсем сигурен. — Той се засмя — отчасти, защото трепереше. — Ако изпадна в беда, извикай Бренън. Какво искаш от кораба?

— Дрехи. — Беше гола под прозрачния костюм под налягане. — Непрекъснато искам да се прикрия с ръцете си.

— От Бренън?

— Зная, Бренън е безполов. Въпреки това.

— Оръжие? — попита той.

— Няма смисъл. — Тя се поколеба. — Опитах се да измисля някакъв начин да проверим онова, което ни каза Бренън. На кораба няма никакви инструменти, които да ни свършат работа. Все пак… може да се опиташ да насочиш предупредителния лъч за слънчева буря към Стрелец.

Рой заплува към водопада. Не се чуваха обичайните звуци на необуздана вода. Не можеше да е толкова опасно, колкото… би трябвало.

Нещо докосна глезена му. Той се дръпна и погледна надолу. Във водата проблясна сребриста форма. До крака му се беше допряла риба. Не му се бе случвало никога преди.

Стигна до мястото, където водата падаше нагоре. Той си почина, като повървя във водата и я остави да го поеме. Последва миг на загуба на ориентация, а сетне…

…намираше се в бавно течащ поток. Алис загрижено го наблюдаваше. Беше застанала хоризонтално отстрани на отвесна скала.

Теченията покрай краката му го накараха да се учуди. Той се гмурна във въртопа и излезе от другата страна на потока, а после се обърна назад. Отново се гмурна и се остави на течението, което го изхвърли върху зелена топка в бъбрековиден басейн. Корабът беше само на няколко метра.

Рой излезе от водата със смях. Поток, който на два пъти течеше през въздуха!

Корабният предупредителен лъч за слънчева буря не показа никакви признаци на смущения в Стрелец. Не доказа нищо. Рой не знаеше колко усилия са нужни, за да нагласи уреда.

Той събра дрехи за двама им в друг костюм под налягане и прибави две опаковки готова храна, защото беше гладен. Занесе ги в запечатания костюм. Изобщо не погледна към оръжието.

Откриха Мьобиусова шина с размери дванайсет на два метра, направена от някакъв сребрист метал, която висеше почти хоризонтално във въздуха. Само част от ръба й беше забит в голата пръст. Разглеждаха я известно време, а после Алис… я изпробва.

Гравитацията беше вертикална на повърхността. Алис обиколи външната част, превъзмогна извивката с главата надолу и се върна по вътрешната. Накрая скочи долу с вдигнати за аплодисменти ръце.

Имаше миниатюрно игрище за голф. Изглеждаше абсурдно лесно, докато Рой не взе стик от една поставка и не опита. Нанесе няколко удара. Топката очертаваше странни криви във въздуха, понякога отскачаше по-високо, отколкото бе паднала, а веднъж се върна обратно към главата му с такава сила, с каквато я беше ударил. Игра си достатъчно дълго, за да разбере, че гравитационните полета се променят всяка минута и накрая се отказа.

Намериха езерце с лилии и с водни скулптури — нежни фигури, които се издигаха и изливаха от повърхността. Най-подробната фигура представляваше голяма скулптурна глава в центъра на езерото. Тя се променяше, докато я наблюдаваха — от твърдото лице и издутия череп на Бренън-чудовището до…

— Струва ми се, че и това трябва да е Бренън — рече Алис.

…до четвъртито лице с дълбоко разположени очи, права коса в поясарска гребеновидна прическа и замислено изражение, сякаш мъжът си припомняше някакво древно зло. Устните се изкривиха във внезапна усмивка и лицето започна да се топи…

Коболд се бе завъртял. Когато се върнаха при замъка, в този район вече се бе спуснал сумрак.

Той се издигаше от земята — постройка от грубо из-дялани, тъмни каменни блокове, с прозорци, представляващи вертикални разрези и огромна дървена порта, построена за гиганти.

— Замъкът на Франкенщайн — каза Рой. — Бренън е запазил чувството си за хумор. Трябва да го имаме предвид.

— Което значи, че разказът му може да е преувеличен.

Рой сви рамене. „Какво можем да направим?“

Трябваше да използва и двете си ръце, за да натисне дръжката на огромната порта, а после двамата заедно да я бутнат, за да се отвори.

Зави им се свят.

Стояха в края на обширно открито пространство. Цялото представляваше лабиринт от стълби, площадки и още стълби. През отворените врати можеха да зърнат градини. Безброй безлични марионетки се изкачваха, слизаха, стояха по площадките и се разхождаха из градините…

…но стояха под всевъзможни ъгли. Две трети от площадките бяха вертикални. Същото се отнасяше и за градините. Марионетки стояха безразлично на вертикални площадки, две от тях се качваха по стъпалата на стълба в една и съща посока, като едната вървеше нагоре, а другата надолу…

Гласът на Бренън изкънтя и отекна някъде над тях.

— Здравейте! Качвайте се. Познахте ли го?

Никой от тях не отговори.

— „Относителността на Ъшър“. Това е само олицетворение на целия Коболд. Мислех си да направя „Мадоната от Порт Лигат“, но нямаше място.

— За Бога — прошепна Рой. После извика: — А не си ли се сетил да направиш „Мадоната от Порт Лигат“ в Порт Лигат?

— Естествено! — дойде жизнерадостният отговор. — Но щеше да уплаши много хора. Не исках да предизвиквам такова вълнение. Дори не трябваше да правя онзи дубликат на Стоунхендж.

— Не само, че открихме Вандервекен — прошепна Алис. — Намерихме самия Файнъгъл! — Рой се засмя.

— Качвайте се горе! — изрева Бренън. — Така ще си спестим викането. Не се тревожете за гравитацията. Тя се настройва.

Когато стигнаха върха на кулата, вече се бяха изтощили. „Относителността на Ъшър“ завършваше в спираловидна стълба, която сякаш продължаваше безконечно покрай прорези на прозорци, предназначени за стрелба с лък.

Помещението на върха беше тъмно и отворено към небето. По прищявка на Бренън покривът и страните му изглеждаха като разбити от камъни, изстреляни с катапулти. Но небето не беше небето на Земята. Там блестяха слънца, дяволски ярки и ужасяващо близки.

Бренън се извърна от пулта за управление — стена с уреди, висока метър и осемдесет и два, и широка три метра и половина, осеяна с лампички, лостове и екрани. На бледата светлина на слънцата той приличаше на някой древен луд учен, плешив и обезобразен, преследващ познание на всяка цена за себе си и за света.

Алис още се взираше в промененото небе. Но Рой се поклони ниско и каза:

— Мерлин, кралят повелява да се явиш. Бренън се озъби.

— Кажи на стария бухал, че не мога да му направя повече злато, докато не пристигнат нови доставки от Нортъмбърланд! Междувременно, харесва ли ви телескопа ми?

— Цялото небе ли? — попита Алис.

— Легни долу, Алис. Ще си изкривиш врата в това положение. Това е гравитационна леща. — Той долови объркването й. — Нали знаеш, че гравитационните полета изкривяват светлината? Добре. Мога да създам поле, което изкривява светлината във фокус. То е лещо-видно, оформено е като кървавочервена чинийка. Именно така получавам слънчевата си светлина. Слънцето се вижда през гравитационната леща с разпръснат компонент, за да се получи синьо небе. Един от резултатите е, че лещата, която разпръсква светлината, се обръща, за да можеш да виждаш Коболд, докато си точно отгоре му.

Рой вдигна поглед към горящите близо слънца.

— Получава се страхотен ефект.

— Това е Стрелец, посоката на галактическия център. Още не съм открил онзи проклет кораб, но допринася за красивите светлини, нали? — Бренън докосна някакво копче и небето се плъзна покрай тях, сякаш бяха в кораб, по-бърз от светлината, който се движеше през сферичен грозд.

— Какво ще стане, когато го откриеш? — попита Рой.

— Вече ти казах. Разигравал съм го в ума си стотици пъти. Сякаш съм го преживявал по-рано, по всички възможни начини. Моят кораб е двойник на онзи, който използва Фсстпок, с изключение на някои подобрения. Мога да постигна огромно ускорение, а в товарното отделение разполагам с оръжие, резултат на двестаго-дишни разработки.

— Все пак си мисля…

— Знам. Отчасти е моя заслуга, че не сте водили войни толкова време. Така че сте станали меки и това ви прави по-симпатични, Бог да ви поживи. Но това е военно положение.

— Нима?

— Какво знаеш за Паките? Рой не отговори.

— В момента насам идва пакски кораб. Ако въпросният Пак някога разбере истината за нас, ще се опита да ни унищожи. Може и да успее. Послушай ме, като ти го казвам, по дяволите! Аз съм единственият човек, който е в състояние да го разбере.

Рой се ядоса. Това вече беше арогантност!

— Тогава къде е той, о, всезнаещи Бренън?

Друг би се поколебал от притеснение. Но не и Бренън.

— Още не знам.

— Къде би трябвало да бъде?

— На път за Алфа Центавър. Според силата на сигнала… — Бренън нагласи нещо и небето се развълнува покрай тях, наситено със светлини. Рой премига, като се бореше със замайването.

Звездите рязко замръзнаха.

— Там. По средата.

— Оттам ли идват твоите особени вещества?

— Повече или по-малко. Източникът не е в една точка.

— А защо Алфа Центавър?

— Защото Фсстпок би се насочил почти в противоположната посока. Повечето от съседните жълти джуджета са от едната страна на Слънцето. Слънцата на Центавър са изключение.

— Значи този втори Пак би търсил из системата на Центавър и ако не намери Вундерланд, би се насочил в посока, обратна на Слънцето.

— Така предполагам — рече Бренън. — Но посоката на отделените от него газове показва, че идва точно насам. Затова трябва да приема, че е наблюдавал Фсстпок да тръгва оттук. Наистина пратих кораба му към Вундерланд. Трябва да приема, че това не го е заблудило. Ако Фсстпок не е тръгнал оттук, другият може да е открил каквото е търсил. Така че Пак номер две идва насам.

— И къде трябва да е в момента?

Небето отново се развълнува. Ярки слънца се засенчваха от малки слънца, неясно осветен газ и прашни облаци — панорама на вселената, която прелетя покрай тях и спря.

— Там.

— Не го виждам.

— И аз.

— Значи не си го открил. Още ли твърдиш, че разбираш паките?

— Да — не се поколеба Бренън. Откакто го беше срещнал, Рой Трусдейл го бе видял да се колебае само веднъж. — Ако правят нещо неочаквано, то е поради промяната в средата им.

Изведнъж, Алис се обади:

— Възможно ли е да има много кораби?

— Не. Защо им е на паките да ни пращат флота?

— Не знам. Но би трябвало да са доста по-далеч, отколкото ти предполагаш, според плътността на твоите особени вещества. И да се откриват по-трудно — каза тя. Беше седнала с кръстосани крака на пода, отметнала назад глава, за да вижда звездите. Бренън като че ли не слушаше — работеше с пулта на телескопа, — но тя продължи: — Отделяните газове би трябвало да са по-неясни. А ако са по-далеч, биха се движили по-бързо, нали? Би откривал частици на по-висока скорост.

— Не и ако имат по-голям товар, — възрази Бренън. — Това би ги забавило. — Небето се развълнува към тях и се замъгли. — Но е толкова дяволски невероятно! Съответства едно-единствено предположение. Моля ви, бъдете търпеливи, ще отнеме доста усилия, докато настроя точно тези полета. — Звездите почти се прочистиха, после отново се замъглиха. — В края на краищата, щеше да ми се наложи да направя това. Тогава всички ние ще можем да престанем да се тревожим.

Замъглеността на небето се сви в твърди, бели точки. Сега в полезрението нямаше гигантски слънца.

Но имаше неколкостотин сини точки, всички с еднаква големина, малки, раздалечени една от друга и Рой постепенно разбра, че са разположени в хексагонален строй.

— Просто не мога да повярвам — рече Бренън. — Прекалено много съвпадения.

— Така е. Това е цяла флота! — Рой изпита ужас и наченки на паника. Пакска флота, която идваше насам — а Бренън, Протекторът на Човека, не я беше очаквал.

Беше вярвал на Бренън.

— Трябва да има и още — каза Бренън. — Нататък, към галактическото ядро. Твърде далеч, за да се виждат с моите уреди. Втора вълна. Може би и трета.

— Тези не са ли достатъчни?

— Не са достатъчни — отвърна Бренън. — Не разбираш ли? Нещо е станало с галактическото ядро. Това е единственото, което е в състояние да доведе толкова много кораби толкова далеч. И означава, че са се ева-куирали от пакския свят. Не виждам достатъчно кораби да го правят, даже при войните, които трябва да са водили, когато всички протектори са се опитвали да качат наследниците си на първите кораби.

Мънички сини светлинки, на фона на небе с прекалено ярки звезди. И всичко това от мъничките сини светлинки?

Алис разтри врата си.

— Какво може да е станало?

— Всевъзможни неща. Черни дупки, блуждаещи през слънцата в ядрото, набиращи все повече и повече маса, може би близо до Пак. Или някакъв роден в космоса живот. Или пък галактическото ядро е избухнало в свръхнова. Случвало се е в други галактики. Това, което ме тревожи, е, че е трябвало да се случи сега!

— Не можеш ли да се сетиш за друго обяснение?

— Никое друго не пасва. А и не е чак такова голямо съвпадение, каквото изглежда на пръв поглед — нетърпеливо отвърна Бренън. — Фсстпок е изградил най-добрата астрономическа система за хилядолетия, за да определи курса си колкото е възможно по-надалеч. След като е заминал, трябва да са търсили и да са открили — нещо. Свръхнови в плътна група от по-стари слънца. Изчезващи звезди. Места, където светлината е изкривена. И все пак е Съвпадение на Файнъгъл. Просто не мога да го повярвам.

— Може би и не искаш — рече Алис.

— Ти можеш да повярваш на това!

— Защо тук? Защо идват при нас?

— В единствения познат обитаем свят извън галактическото ядро? Освен това трябва да сме имали време да открием и други.

— Да.

Бренън се извърна да ги погледне.

— Гладни ли сте? Аз съм.

Дълбоко в изкривяващия очите лабиринт на „Относителността на Ъшър“ имаше миниатюрна кухня. От една гледна точка беше площадка, но от друга беше стена и пред нея имаше кухненски шкафове, мивка, две печки и скара с реотани. Продуктите бяха натрупани до стената — тиква, пъпеш, два заека със счупени вратове, моркови, целина, подправки.

— Да видим колко бързо ще можем да се справим — каза Бренън. Той се превърна в многоръка мъглявина. Рой и Алис стояха настрани от проблясващите му ръце. В едната имаше нож и се движеше със сребристи блясъци, така че морковите станаха на търкалящи се кръгчета, а зайците като че ли просто се разпаднаха на части.

Рой загуби ориентация, откъснат от действителността. Онези мънички сини светлинки над кулата нямаха интуитивна връзка с флотата свръхсъщества, склонни да унищожат човечеството. Тази приятна домашна картина не му помагаше. Докато боравещия с ножа извънземен готвеше вечерята, Рой Трусдейл погледна през огромната порта на замъка към пейзажа, наклонен на една страна.

— Цялата тази храна е от отвън, нали? — попита Алис. — Защо не искаше да ядем нищо?

— Ами, винаги съществува възможност вирусът на дървото на живота да се докопа до нещо. Готвенето го убива, макар че по принцип има съвсем слаба вероятност той да оцелее в нещо, освен ако не разпръсна та-лиев окис в почвата. — Бренън не вдигна поглед и не прекъсна работата си. — Когато се освободих от Земята, се сблъсках с Ребуса на Файнъгъл. Имаше храна, но аз се нуждаех от вируса в корените на дървото на живота. Опитах се да го отгледам в различни неща: ябълки, нарове… — Най-сетне вдигна очи, за да види дали го слушат. — Получих вариант, който щеше да вирее в сладък картоф. Именно тогава разбрах, че мога да оцелея тук.

Бренън беше подредил заека и зеленчуците като за натюрморт. Той сложи тенджерата в пещта.

— В кухнята ми имаше всички видове замразено-сушени продукти. За щастие, обичах да се храня добре. По-късно взех семена от Земята. Изобщо не се излагах на опасност — винаги можех да си отида вкъщи. Но не ми харесваше това, което щеше да се случи с цивилизацията, ако го направех. — Той се обърна. — Вечеря след петнайсет минути.

— Не беше ли самотен? — попита го Алис.

— Бях. — Бренън издърпа от пода маса. Не беше са-моразгъваща се пластмаса, а дебел дървен плот, достатъчно тежък, за да изисква мускулите на Бренън. Хвърли поглед назад към Алис и може би разбра, че тя очаква нещо повече от този отговор. — Виж, щях да бъда самотен навсякъде. Знаеш това.

— Не, не е така. Щеше да бъдеш добре дошъл.

Бренън изглежда се отплесна.

— Рой, ти си бил тук по-рано. Досещаше ли се? — Рой кимна. — Как съм успял да изтрия точно тази част от паметта ти?

— Не знам. Никой не знае — напрегна се вътрешно Рой.

— Най-простото нещо на света. Веднага, след като те зашеметих, направих запис на мозъка ти. На цялата ти памет. Преди да те оставя в Апогеите, изтрих мозъка ти изцяло, а после пуснах записа в него. По-сложно е отколкото звучи — процесът включва РНК-памет и много сложни електрични гюлета, — но не се налага да търся в паметта мястото, което искам да изтрия.

Гласът на Рой беше отслабнал.

— Бренън, това е ужасно.

— Защо? Защото за кратко си бил безмозъчно животно? Нямах намерение да те оставя така. Вече съм го правил Двайсет пъти и никога не е имало нещастен случай.

Рой сви рамене.

— Ти не разбираш. Съществувал е един „аз“, прекарал четири месеца с теб. Вече го няма. Ти си го убил.

— Започваш да разбираш.

Рой го погледна в очите.

— Прав беше. Ти си различен. Щеше да си самотен навсякъде.

Бренън нареди масата. Донесе столове за гостите си, като се движеше със спокойствие, характерно за метр д’отел. Сервира храната, като взе половината за себе си, после седна и започна да се храни с ефикасността на вълк. Правеше го чисто, но свърши много преди тях. Сега под гърдите му имаше забележима подутина.

— Неприятностите ме карат да огладнявам — рече той. — А сега бих искал да ме извините. Не е любезно, но имам да водя война. — И излезе със скоростта на професионален бегач.

През следващите няколко дни Рой и Алис се чувстваха като нежелани гости на съвършен домакин. Не виждаха много Бренън. Когато го мяркаха из Коболд, той се движеше ужасно бързо. Спираше да ги пита как се забавляват, да им каже за нещо, което може да са пропуснали, а после отново изчезваше — ужасно бързо.

Или пък го заварваха в лабораторията да нрави все по-фини настройки на „телескопа“ си. В полето вече имаше само един кораб, който се виждаше на фона на червени джуджета и междузвездни прашни облаци: пламък от двигател, променлива синьо-жълта хелиева светлина, блещукаща по краищата.

Разговаряше с тях, но без да прекъсва работата си.

— Това е конфигурацията на Фсстпок — каза им той с очевидно задоволство. — Не са развалили хубавото нещо. Забелязвате ли черната точка в центъра на пламъка? По време на намаляването на скоростта се вижда първо товарното отделение. То е по-голямо от това на Фсстпок, а корабите се движат по-бавно от него на това разстояние. Не са чак толкова близо до скоростта на светлината. Ще бъдат тук след сто седемдесет и две или и три години.

— Добре.

— Добре е за мен или поне би трябвало да бъде. Първо е товарното отделение, а в него спят в замразено състояние гледачи. Уязвима конфигурация, какво ще кажете?

— Не и при двеста и трийсет кораба срещу един.

— Не съм ненормален, Рой. Нямам намерение да ги нападам сам. Ще потърся помощ.

— Къде?

— Във Вундерланд. Най-близо е.

— Какво? Не. Земята е най-близо.

Бренън се огледа.

— Луд ли си? Даже няма да предупредя Земята. Тя и Поясът представляват осемдесет процента от човечеството, включително всичките ми наследници. Най-добрият им шанс е да пропуснат битката. Ако някой друг свят се сражава и загуби, Паките могат и да не обърнат внимание на Земята за известно време.

— Значи ще използваш жителите на Вундерланд за примамка. Ще им кажеш ли?

— Не бъди глупав.

Обиколиха Коболд и се опитаха да се държат настрана от Бренън. Случваше се да ги среща неочаквано, докато тича около някоя скала или горичка, вечно забързан или в бойна готовност — не им каза коя от двете възможности е вярната. Винаги носеше онази жилетка. Нямаше нужда от свян, нямаше нужда от закрила от стихиите, но имаше нужда от джобовете. Доколкото знаеше Рой, и в жилетката имаше защита: сгъваем костюм под налягане, да речем, в някой от по-големите джобове.

Веднъж ги завари до заоблените колиби. Той ги въведе в една херметична камера и им показа нещо зад стъклената вътрешна стена.

Носеше се в огромна скална кухина: сребриста сфера с диаметър два и половина метра, лъскава като огледало.

— Необходимо е страшно придирчиви гравитационно поле, за да я държа там — каза Бренън. — Състои се най-вече от неутроний.

Рой подсвирна.

— Няма ли да е нестабилна? Прекалено е малка.

— Разбира се, че би била, ако не беше в стаза-поле. Направих я под налягане, после пуснах стаза-полето около нея, преди да се взриви пред лицето ми. Сега има повече материя отгоре й. Можете ли да повярвате в повърхностна гравитация осем милиона g?

— Предполагам, че да. — Неутроният беше толкова плътен, колкото можеше да бъде материята: неутроните се сгъстяват един до друг под налягане, по-голямо от онова в центъра на повечето звезди. Единствено хипер-маса можеше да е по-плътна, а хипермасата вече не е материя: само източник на гравитация.

— Мислех си да я оставя тук за примамка, в случай, че някой пакски кораб мине покрай мен. Сега вече са прекалено много. Не мога да ги оставя да намерят Коболд.

— Имаш намерение да разрушиш Коболд ли?

— Трябва да го направя.

Понякога си готвеха сами — като избягваха картофите, според инструкциите на Бренън. Друг път им готвеше той. Заслепяващата му скорост никога не изглеждаше припряна, но той не оставаше да поговори с тях, след като привършеше с храната. Ставаше по-тежък, но изглежда наедряваха само мускулите му, а огромните възлести стави все още му придаваха вид на скелет.

Беше винаги любезен. Никога не им говореше отвисоко.

— Отнася се с нас като с котенца — каза Алис. — Зает е, но се грижи да сме нахранени, а понякога спира да ни почеше зад ушите.

— Не е по негова вина. Не можем да му помогнем с нищо. Иска ми се там да имаше нещо…

— На мен също. — Тя легна на тревата под топлото слънце, което бе придобило странен цвят. Бренън бе извадил разпръскващия компонент от гравитационната леща, който показваше слънцето. Светлината се смесваше със зрението му. Небето сега беше черно. Слънцето бе по-голямо и по-неясно — не би могло да изгори човешко око.

Беше спрял въртенето на Коболд, за да му е по-лесно да настройва съставните гравитационни полета. Сега винаги имаше вятър. Той свистеше в постоянната нощ покрай лабораторията на Бренън и охлаждаше обедната жега от тази страна на тревистата сфера. Растенията още не бяха започнали да загиват, но и това щеше да стане.

— Сто и седемдесет години. Даже няма да разберем как е завършило всичко това — рече Алис.

— Бихме могли да живеем толкова дълго.

— Предполагам.

— Бренън сигурно има повече вирус от дърво на живота, отколкото му е нужен. — Когато тя потръпна, Рой се засмя.

Алис седна изправена.

— Скоро ще трябва да тръгваме.

— Погледни.

Във водопада подскачаше глава. Една ръка се показа и им махна. После Бренън заплува към тях през езерото, а ръцете му се въртяха като перки.

— Трябваше да плувам като луд — рече той. — По-тежък съм от водата. Как я карате?

— Добре. Как върви войната?

— Поносимо. — Бренън им показа шепа шпули в запечатан пластмасов плик. — Звездни карти. Почти съм готов да тръгна. Ако можех да се сетя за някакво съвсем ново оръжие, което да взема, щях да прекарам една година в създаването му. А сега ми остава само последният преглед.

— В кораба имаме оръжия. Можеш да ги вземеш — предложи Рой.

— Веднага, с голяма признателност. Какво сте донесли?

— Ръчни лазери и пушки.

— Е, сигурно не тежат много. Благодаря. — Бренън се насочи към езерото.

— Хей!

Бренън се обърна.

— Какво има?

— Трябва ли ти друг вид помощ? — Рой се почувства глупаво.

Бренън дълго го изгледа.

— Да — отвърна той. — И запомни: ти ме помоли.

— Разбира се — твърдо отвърна Рой. Усещането за „В какво се въвлякох?“ вече му беше познато.

— Бих искал да дойдеш с мен.

Рой спря да диша.

— Бренън? — извика го Алис. — Ако наистина ти трябва помощ, аз също съм доброволец.

— Съжалявам, Алис. Не мога да те използвам.

Тя направи опит да се сдържи.

— Споменах ли ти, че съм опитно ченге? Обучена съм да се справям с оръжия, космически кораби и преследване.

— А освен това си и бременна.

Бренън, сам безкрайно приспособим, имаше навика да пуска бомби по време на разговор, без изглежда да го разбира.

— Нима?

— Може би трябваше да съм по-тактичен. Скъпа моя, можеш да очакваш щастливото събитие…

— Откъде знаеш?

— Хормоните са предизвикали някои очевидни промени. Виж, това не може да е такава изненада за теб. Трябва да си изпуснала…

— …Изпуснала съм последната си инжекция — довърши тя вместо него. — Знам. Възнамерявах да имам дете, но това беше преди да се появи тази работа с Ван-дервекен, а после… е, Рой, имала съм само теб. Мислех, че всички земяни…

— Не, аз мога да имам деца. Откъде мислиш, че се появяват новите земяни? Щях да ти кажа, но никога…

— Хайде, стига си гледал толкова объркано. — Тя се изправи и го прегърна. — Гордея се. Може ли да го осъзнае дебелата ти глава?

— Аз също. — Той се усмихна малко насила. Разбира се, че искаше да бъде баща. Но… — Но какво ще правим сега?

Тя погледна тревожно, но не отговори.

Положението бързо се изплъзваше от ръцете му. Бренън беше пуснал прекалено много бомби наведнъж. Рой стисна очи, сякаш това можеше да му помогне. Когато ги отвори, Бренън и Алис още го наблюдаваха.

Алис беше бременна.

Мънички сини светлинки.

— Аз… Аз… Аз ще отида — каза им той. — Не бягам от теб, скъпа — бързо и припряно прибави Рой. Ръцете му бяха стиснали раменете й прекалено силно. — Ние носим на света дете. На същия свят, който но някакво странно съвпадение, в момента е мишена за д-д-двеста и трийсет…

— Определих местоположението на втората вълна — рече Бренън.

— По дяволите! Не беше необходимо да ми го казваш!

Алис сложи длан на устата му.

— Разбирам, верни ми моряко. Мисля, че си прав. И въздухът се изпълни с мирис на горящи мостове.

Стояха под клоните на огромното, самотно дърво и наблюдаваха. Бренън беше зает с някакво преносимо контролно устройство, извадено от жилетката му. Рой само гледаше.

Двестагодишният едноместен кораб приличаше на късо насекомо с дълго жило, товарните мрежи бяха разстлани като прозрачни криле, а жилото завършваше с ултравиолетова лампа. Звукът му беше остър писък. Бренън бе прекарал цял ден, за да научи Алис да използва кораба, да се грижи за него и да го поправя. Рой не би предположил, че един ден ще е достатъчен, но щом Бренън остана доволен… А тя се справяше добре. Движеше се право нагоре, после зави плавно натам, където доскоро беше слънцето.

Рой изпита конвулсивна припряност, чувството, че ако не направи нещо в момента, незабавно, ще се обвърже за цял живот. Но моментът отдавна беше отминал. Той само гледаше.

Слънцето изглеждаше странно. Бренън си бе поиграл с гравитационната леща и я бе превърнал в система за приземяване на едноместния кораб. Докато Рой гледаше, слънцето се измести леко наляво и се замъгли, за да хване абсолютния център на кораба.

Беше заминала.

— Няма да има никакви проблеми — каза Бренън. — Би трябвало да направи много с този кораб. Той не е просто останка. Има историческа стойност, а освен това направих някои любопитни промени в…

— Разбира се — прекъсна го Рой. Той видя, че тревата загива, а листата на дървото пожълтяват. Бренън бе пресушил езерото и сега то беше плитко море от кал. Коболд вече бе загубил вълшебството си.

Бренън го потупа но рамото.

— Хайде. — Той влезе в това, което по-рано бе езеро. Рой го последва и потрепери. Студената кал се плъзна между пръстите на краката му.

Бренън се наведе, бръкна дълбоко в тинята и се изправи. Една метална врата се отвори със засмукващ звук. Врата на херметична камера.

Сега всичко се случваше изключително бързо. Херметичната камера водеше в тясно контролно помещение, с две аварийни кресла и екран с триста и шейсет градусов диапазон на виждане над пулт за управление, подобен на този във всеки космически кораб.

— Ако искаш, използвай ремъците — каза Бренън. — Ако сега се блъснем, така или иначе ще сме мъртви.

— Не трябва ли да зная нещо…

— Не. Можеш да разглеждаш кораба колкото си искаш, след като тръгнем. По дяволите, ще имаш цяла година на разположение.

— Защо бързаш толкова? Бренън го погледна отстрани.

— Имай милост, Рой. Тук съм вече повече време, отколкото е живяла твоята Благородна Стел. — Той активира екрана.

Носеха се в огромната скална кухина.

Бренън натисна един бутон.

Коболд рязко се отдалечи.

— Давам начален старт — поясни Бренън. — Натискът ще е два пъти по скоростта.

— Добре.

Коболд забави отдалечаването си, спря, а после се приближи като юмрук на някой бог на войната. Рой изстена. Минаха през отвора за миг, а пред тях беше черният космос.

Рой обърна креслото си, за да вижда назад, но Коболд вече бе изчезнал. Слънцето беше само звезда сред други звезди.

— Нека го увеличим — каза Бренън.

Слънцето стана много по-голямо — гледката се разрастваше в една правоъгълна част на екрана. Виждаше се и отдалечаващият се Коболд. Увеличението отново нарасна и Коболд изпълни екрана.

Бренън натисна един червен бутон.

Коболд започна да се свива в себе си, сякаш го смачкваше невидима ръка. Скалата се разби и заблестя в го-рещожълто. Рой изпита гадене в душата и стомаха си. Сякаш някой бомбардираше Дисниленд.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще изключим гравитационните генератори. Не мога да ги оставя да ги открият Паките. Колкото повече време им отнеме, за да открият артефакти около Слънцето, толкова по-добре за нас. — Коболд беше горещо-жълт, топеше се и се смаляваше. — Когато изстине, ще е на практика неоткриваем.

Сега Коболд беше ослепително бяла точка.

— Какво следва после?

— В продължение на година, два месеца и шест дни, нищо. Искаш ли да разгледаш кораба.

— Нищо ли?

— Имам предвид, че през това време няма да ускоряваме. Виж. — Пръстите на Бренън пробляснаха върху пулта за управление. Екранът се подчини и показа триизмерна карта на Слънцето и района му на разстояние двайсет и пет светлинни години.

— Ние сме тук, до Слънцето. На път сме за тук. Онази точка е точно между Алфа Центавър и звездата на Ван Маанен. Когато запалим пакския кораб, ще се насочим директно към пакската флота. Няма да могат да разберат скоростта ни, без да знаят скоростта на отделените газове и изобщо няма да знаят напречния ни компонент. Ще трябва да приемат, че се движа от звездата на Ван Маанен към Алфа Центавър. Не искам да ги насочвам обратно към Слънцето.

— Има логика — неохотно призна Рой.

— Хайде да се разходим — предложи Бренън. — По-късно можем да навлезем в подробностите. Искам да се научиш да управляваш този кораб, ако нещо се случи с мен.

Бренън го бе нарекъл „Летящия холандец“. Макар че в него имаше кораби, той едва ли беше такъв.

— Ако предпочиташ, бих могъл да заявя, че плаваме — жизнерадостно каза Бренън. — Има приливи и отливи, фотонни ветрове и прашни плитчини, които могат да ни разбият.

— Но ти свърши с цялото управление още на тръгване.

— Естествено, но ако трябва, бих могъл да завъртя някое светлинно платно. Не ми се иска. Това би ни направило по-забележими.

„Летящия холандец“ беше скална основна маса, предимно куха. Три огромни кухини съдържаха компонентите на бусардов реактивен таран в пакски стил. Бренън го бе нарекъл „Протектор“. В друга кухина се намираше товарният кораб на Рой Трусдейл. Останалите кухини бяха стаи.

Имаше хидропонна градина.

— Това е извън границите — каза Бренън. — Дърво на живота. Никога не влизай тук.

Имаше стая за упражнения. Бренън прекара известно време, за да покаже на Рой как да настройва машините за развиване на мускулите на гледача. На борда на „Летящия холандец“ гравитацията беше почти нула. И двамата трябваше да се упражняват.

Имаше работилница за машини.

Имаше телескоп: голям, но обикновен.

— Отсега нататък не искам да използвам гравитационни генератори. Искам да приличаме на скала. По-късно ще приличаме на пакски кораб.

Рой си помисли, че това не бе необходимо.

— Ще минат половината от сто седемдесет и три години, преди Паките да открият някаква следа от това, което правим сега.

— Може би.

Там беше и „Протектор“.

През първите няколко седмици от пътуването не правиха почти нищо, освен да обучават Рой Трусдейл да управлява кораба. Той научи разликите между кораба на Фсстпок и този на Бренън.

— Не знам колко дълго ще искаме да запазим камуфлажа — каза му Бренън. — Може би известно време. Може би завинаги. Зависи.

Така че Бренън превърна контролната кабина в зала за обучение, като свърза сензори с контролните системи и вкара енергия отвън. Рой се научи да поддържа постоянно ускорение девет към две g. Научи се да засенчва полетата, за да замъгли малко отделените газове. Двигателят на Фсстпок не беше настроен толкова прецизно като този на Бренън, поради трийсет и едната хиляди светлинни години на пътуването му.

Контролната кабина беше много по-голяма, отколкото бе очаквал Рой.

— Фсстпок не е имал толкова много пространство, нали?

— Не. Фсстпок трябваше да носи храна, въздух и инсталация за рециклиране за около хиляда години. А аз — не. И все пак ще ни е тясно… но ще се забавляваме. Фсстпок не разполагаше и с нашата компютърна технология или поне не я използваше.

— Чудя се защо.

— Един Пак не би разбрал необходимостта от това да използва машина, която да мисли вместо него. Той вече мисли твърде добре… и това му харесва прекалено много.

Вътрешността на капковидното товарно отделение изобщо не приличаше на онази в извънземния кораб, пристигнал в слънчевата система преди два века. Товарът му беше смърт. От него можеха да излизат тежки позиционни реактивни двигатели и бе в състояние да води сражение самостоятелно. Дългата му ос представляваше рентгенов лазер. Една дебела тръба, успоредна на лазера, можеше да генерира насочено магнитно поле.

— Тя може да отблъсква полетата в основания на мо-нополюси бусардов реактивен таран. Разбира се, това може да не му навреди достатъчно, ако не си разчел точно времето.

Когато Рой се научи да го използва — а това отне време, защото не знаеше нищо за теорията на полето — Бренън, започна упражненията по въпроса „кога“.

В този момент Рой се разбунтува.

Последните два месеца не бяха особено приятни. Рой отново ходеше на училище, единствен ученик на редовен учител, от когото не можеше да избяга. Не му харесваше отново да е дете. Липсваха му откритите пространства на Земята. Липсваше му Алис. По дяволите, липсваха му жените. А това щеше да продължи пет години!

Пет години и остатъка от живота му на Вундерланд. Нямаше особено добра представа за Вундерланд, но знаеше, че населението му е малко и разпръснато, а равнището на техническото му развитие — съвсем съответстващо. Пасторален рай, вероятно — прелестно място, където човек да прекара живота си… докато не пристигнеше Бренън. Тогава Вундерланд щеше да заживее на военна основа.

— Пакската флота е на разстояние от сто седемдесет и три години — отбеляза той. — Ще пристигнем на Вундерланд след пет години. Какво те кара да мислиш, че ти трябва артилерист? Какво правя аз тук, в края на краищата?

Бренън се подпря на ръба на ракетното оръдие.

— Можеш да кажеш, че съм се научил малко на скромност. Някога възнамерявах да търся пакска флота, но не го направих. Просто вероятността беше прекалено малка. Е, вече не рискувам.

— За какъв риск става дума? Ние знаем къде е пакската флота.

— Не исках да те тревожа. Войната ще бъде дълга.

— Да ме тревожиш! Та аз съм отегчен!

— Добре, да се върнем малко назад — рече Бренън. — Знаем къде е първата флота и колко е голяма. Втората ще пристигне след още триста години. Всичко, което съм открил от нея, е само случаен източник на същите онези отделени газове, на разстояние от центъра на първата флота. Движи се малко по-бързо и не следва директно зад първата флота. Това ще им коства прекалено много гориво.

— Колко е голяма?

— По-малка е. Около сто и петдесет кораба, ако се предположи, че не са променили конструкцията, което е възможно. Не мога да кажа.

— Има ли трета флота?

— И да има, никога няма да я открия. Наложило им се е да търсят нови ресурси, за да построят втората. Вероятно е трябвало да копаят руда в светове в съседни системи и да строят корабите там. Колко време ще им е нужно, за да построят трета флота? Ако я има, тя е прекалено далеч за мен. Но въпросът е, че трябва да има последна флота.

— И какво от това?

— Предполагам, че когато е тръгнала последната флота — втората, третата или четвъртата, няма значение — някои протектори са останали там. Приемаме, че това са били онези, които не са имали наследници. Останали са отчасти, за да спестят място на корабите, и Отчасти, защото са можели да свършат известна работа на Пак.

— На един празен свят? Каква?

— Биха могли да построят разузнавателна флота. Не за пръв път Рой се тревожеше за здравия разум на

Бренън. Промените във физиологията му, плюс двайсет и двете десетилетия самота… но ако Бренън беше луд, той бе прекалено умен, за да се предаде. Рой меко отбеляза:

— Но твоята разузнавателна флота би била поне на петстотин години зад останалите.

— Звучи глупаво, нали? Но те са свободни да експериментират. Не им се налага да използват изпитана конструкция, защото рискуват само себе си. Не им трябва товарно отделение. Биха могли да понесат цялото пътуване при три гравитации, струва ми се. Знам, че аз бих могъл. Това намалява теглото на припасите им, защото пътуването отнема по-малко време. Без гледачи те могат да направят най-различни неща… като например да разработят нови рудници, като предизвикат изригвания в кората на Пак.

— Имаш богато въображение.

— Благодаря. Това, което искам да кажа, е, че биха могли да планират да задминат първата вълна от бежански кораби горе-долу там, където пакските телескопи не са достатъчно добри, за да разузнаят по-нататъшната територия. И оттам нататък да поведат флотата. Още ли си отегчен?

— Не. Обаче ми се струва, че фантазираш. Възможно е никога да не са построили тези хипотетични кораби. Онова, което ги е накарало да избягат от галактическото ядро, може да е задържало разузнавачите.

— По дяволите, то е щяло да задържи третата вълна и да унищожи втората. Възможно е разузнавателните кораби да са били взривени. Или пък — за да не пропуснеш най-важното от всичко това — може да пристигат в момента.

— Да не си ги открил?

— Какво, мога ли да ги търся из цялото небе? Те няма просто да дойдат и да ни хванат за гушата. Ще се съберат при Слънцето от най-различни посоки. Поне аз щях да постъпя точно така. Спомни си, че очакват да открият свят на пакски протектори, които развиват двестагодишна цивилизация. Това е достатъчно време, за да застроят един девствен свят, като започнат с население от… а, трийсет милиона гледачи от всички възрасти биха дали на Фсстпок около три милиона ново-изменени протектори. Разузнавачите не биха искали да отстъпят позицията на флотата си.

— Хм-хм.

— Има нещо, което мога да направя, но ще отнеме няколко дни работа, за да направя уредите. Първо ще се уверя, че можеш да водиш бой с този кораб. Да се върнем в животоподдържащото отделение.

Насоченото магнетично поле е в състояние да разбие междузвездната плазма, ако е насочено към бусардов реактивен таран. Като оръжие, то може да се използва, за да насочи плазмения поток към самия кораб. Артилеристът трябва да променя изстрелите си, а вражеският пилот може да компенсира ефекта на оръжието. Ако локалната водородна плътност е неравномерна, това би му причинило щети. Ако плазмата е достатъчно плътна на локално равнище, врагът дори не би могъл да изключи двигателя си без да изгори. Част от предназначението на тарановото поле беше да защищава кораба от частиците на гама-лъчите, които използваше за гориво.

— Уцели го близо до някоя звезда, ако ти се отвори възможност — рече Бренън. — И не го оставяй да стори това с теб.

Лазерът беше по-сигурна смърт, ако уцелеше кораб.

Но в началото на битката вражеският кораб би бил отдалечен поне на светлинни секунди. Това би го превърнало в малка, незабележима мишена, чието изображение би се забавяло със секунди или даже минути. Хиляда и шестстотин километровите криле на тарановото поле можеха да се уцелят по-лесно.

Насочените бомби бяха много и различни. Някои от тях бяха обикновени топлинни бомби. Други изстрелваха гореща плазма през тарановото поле, водородна пара, която предизвикваше внезапни колебания в степента на горене или половин тон радонов газ под налягане в стаза-поле. Обикновена или сложна смърт. Някои бяха само сребристи балони-примамки.

Рой учеше.

Останките на Коболд бяха почти на три месеца зад тях и Рой беше на война. В последно време бе започнал да изпитва удоволствие от тези симулирани битки, но точно тази не му бе приятна. Бренън изстрелваше срещу него всичко възможно. Пакските разузнавачи бяха използвали двигател с три g, докато го преследваха, а после — Бам! Шест g и бяха при него. Някои от неговите снаряди побесняваха — разузнавачите правеха нещо с насочването. Двойката кораби избягна лазера му с такава леснота, че той изключи проклетото нещо. Бяха използвали лазери срещу него, като стреляха не само срещу кораба, но и срещу стеснението на полето отзад, където се срещаха и сливаха водородните атоми, така че „Протектор“ се движеше неравномерно и Рой трябваше да се тревожи за генератора. Изстрелваха бомби с нелепа скорост, навярно чрез линеен ускорител. Налагаше му се да бяга с бавни, случайни криви. „Протектор“ не беше кораб, който можеше да се нарече маневрен.

От три дни беше в животоподдържащия модул, хранеше се и пиеше там, а вместо сън взимаше стимуланти. Играеше играта на Бренън. Беше направо съсипан. В корабите, за които можеше да съди единствено от уредите си, си представяше твърди лица като това на Бренън.

Двама разузнавачи се приближиха отзад. Накрая успя да уцели единия с насочено магнитно поле и видя как тарановото му поле припламва и се разпръсква.

Именно тогава разбра, че имаше две двойки кораби в тандем. Дяволите да го вземат Бренън! Бе уцелил водещия кораб, но другият все още беше там… и забавяше скоростта си. Някак си загубата на водещия кораб го бе забавила. Рой се съсредоточи върху втората група, която още се приближаваше.

Опита се да завие. Два свързани кораба сигурно бяха по-слабо маневрени, отколкото един… и час по-късно той разбра, че наистина беше така. Бе завил само по малка част от дъгата, но те не успяха да направят и това. Можеше да продължи да бяга и пак да се окаже помежду им.

Изпробва някои от оръжията си срещу самотния кораб зад него.

После половината от пулта за управление на оръжията му почервеня и трябваше да гадае какво бе експлодирало в задното отделение. Навярно онзи идиотски протектор: беше се опитал да пробие дупка в тарановото поле на самотния кораб. Закле се в кораба си, че е прав и предположи, че експлозията е унищожила лазера, който иначе би могъл да му е от полза. Изстреля вихрушка от бомби от страната на товарното отделение, противоположна на експлозията. Водещият кораб на оставащата двойка избухна и изчезна.

Останаха два, всеки от които бе заден кораб от двойка. Ускорението им беше по-слабо. Рой се поколеба за кратко, после се впусна. Продължи да избягва снарядите и лазерните лъчи…

Разузнавачите се отдалечиха. Той гледаше как изчезват… а сетне единият вече не изчезваше… и накрая му просветна, че единият някак си е набрал ускорение и се приближава изотзад с около осем g.

Първият порив на Рой беше да изкрещи: „Бренън! Какво се опитваш да направиш?“

Вече го беше правил. Този път се въздържа. Защото се бе досетил за отговора: вторият кораб изгаряше отделените газове на „Протектор“! Без значение как: беше истина и точно затова вражеските кораби се движеха в тандем.

Той пусна две бомби от по половин тон радон с отделени двигатели.

Радонът имаше кратък период на полуразпадане: трябваше да се държи в стаза-поле. Генераторът беше извън корпуса на бомбата и се състоеше отчасти от меко желязо. Тарановото поле на врага го разкъса на части. Миг по-късно радонът беше в стеснената част и се случваха невероятни неща: радонът се стопи до трансу-раниеви елементи, а след това започна незабавна верижна реакция. Стеснената част експлодира. Тарановото поле заблестя като коледна елха в универсален магазин. Пакският кораб избухна в малка бяла точица и изчезна.

Последният пакски кораб бе далеч назад.

Излизането от това състояние беше бавен процес. Рой трябваше непрекъснато да си казва: „това не бе наистина, а само симулация“. Той рязко подскочи, когато извънземната глава на Бренън се провря през туинга.

После извика:

— Каква, по дяволите, беше онази работа с горенето на отделените газове на кораба ми?

— Просто знаех, че ще се сетиш. Ще ти разкажа подробно, но първо нека поговорим за битката.

— Остави битката!

— Справи се добре — рече Бренън. — От оръжейното ти отделение не е останало много, но няма проблем, стига да не срещнеш още разузнавачи. Нямаш достатъчно гориво, за да влезеш в орбита около Вундерланд — използва прекалено много. Но можеш да оставиш „Протектор“ и да се приземиш с товарния кораб.

— Това е чудесно. Много окуражаващо. Сега ми кажи как е възможно един пакски разузнавач да изгори отделените газове на собствения ми кораб и да изтръгне смукателната ми помпа!

— Това е една от възможните конфигурации. Всъщност, точно нея ще започна да търся. Лесно ще я открия. Мога да ти го покажа по-добре с диаграми.

Рой се бе поуспокоил малко, когато стигнаха в контролната кабина на „Летящия холандец“. Беше започнал и да трепери. Трите дни в контролното кресло на „Протектор“ го бяха изтощили.

Бренън замислено го погледна.

— Искаш ли да отложим това?

— Не.

— Добре. Ще бъда кратък. Нека погледнем какво прави тарановото ти поле. То събира междузвезден водород в пътека, широка четири хиляди и осемстотин километра. Пренася я през магнитни полета и я свива достатъчно силно и дълго, за да предизвика известно сливане. Резултатът е хелий, малко остатъчен водород и някои продукти на сливането от по-висок порядък.

— Точно така.

— Това също е горещ и доста непроницаем поток. Разнася се постепенно, като всички ракетни отделени газове. Но да предположим, че те преследва кораб тук. — Бренън показа изображението на екрана: два малки кораба, като вторият следваше първия на сто и шейсет километра. Той постави широк конус пред водещия кораб и го сви почти в точка зад кораба. Една игловидна форма с кораба на върха — предпазният щит на кораба — превърна входящия водород в пръстеновидно стеснение. — Ти събираш горивото заради него. Тарановото му поле е само сто и шейсет километра… — Бренън начерта много по-тесен конус. — …и му дава по-фин контрол над потока гориво. Той вече е горещ и плътен. Гори по-добре, протича сливане от по-висш порядък. Отделените газове ще са по-богати на берилий.

Това е само едно от нещата, които би могъл да опита последният останал Пак. Водещият кораб би бил единствено таран: няма гориво, несистемен двигател, нито товар. За да постигне таранова скорост, би се наложило да го теглят. Вторият кораб е по-тежък, но набира по-голяма мощ.

— И смяташ, че към нас се движи подобно нещо?

— Може би. Има и други вероятности. Два самостоятелни кораба, свързани чрез гравитационен генератор. При натиск биха могли да се разделят. Или пък водещият кораб би могъл да е истинският, а задният да играе само ролята на двигателен. Във всички случаи мога да ги открия. Берилиевите им честоти ще светят като неонов надпис в небето. Трябва само да построя детектора.

— Необходима ли ти е помощ?

— После. Върви да спиш. Ще направим нова суха тренировка след около месец. Само бъди по-внимателен с онзи електромагнитен проектор. Когато се събудиш, ще ти покажа какво направиха с него пакските разузнавачи.

— Какво направи с него ти.

— Какво щяха да направят те. Върви да спиш.

Бренън беше в работилницата от три дни. Ако спеше, правеше го там. Не се хранеше. Това, върху което работеше, изпълваше помещението с непрекъснат шум и предизвикваше буботещо вибриране в скалата на „Летящия холандец“.

Рой прочете няколко стари романа, съхранявани в компютъра. Носеше се през пустите скални кухини и коридори и беше потиснат от усещането, че се намира под земята. Тренираше до изтощение. Свободното падане му бе коствало загуба на мускулна сила. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Проучи Вундерланд и откри приблизително това, което очакваше. G: 61 %. Население: 1 024 000. Колонизиран район: 4 800 000 кв. км. Най-голям град: Мюнхен, население: 800. Сбогом, градски живот. В края на краищата, Мюнхен навярно щеше да му прилича на Ню Йорк, когато стигнеше дотам.

На четвъртия ден настъпи момент, в който откри работилницата тиха — Бренън очевидно спеше. Тъкмо щеше да си тръгне, когато Бренън отвори очи и започна да говори.

— Зависиш твърде много от онези дълги, бавни завои — каза той. — Начинът за избягване на пакското оръжие е да променяш натоварването си. Непрекъснато отваряй и затваряй стеснението в тарановото поле. Когато изстрелят нещо като лазерен импулс срещу стеснението, отвори го. Нищо няма да се стопи, ако не свиеш достатъчно силно плазмата.

Рой не се обърка. Беше започнал да свиква с навика на Бренън да се връща към тема, изоставена още преди дни.

— Онзи последен кораб би могъл да направи това, когато изстрелях срещу него радона — отвърна той.

— Естествено, ако го беше направил достатъчно бързо. При високи таранови скорости радонът би се оказал в стеснението преди той да разбере, че е стигнал до тарановото поле, особено, след като не си пуснал каквото и да било реактивно натоварване. Това беше добра идея, Рой. Но запомни: никога не преследвай бягащ кораб. Има прекалено много неща, които може да изстреля срещу тарановото ти поле. Да се надяваме, че ние ще сме по-бързите в битките.

Рой си спомни за какво бе дошъл.

— Вече два дни пропускаш вечерята. Помислих си, че трябва…

— Не съм гладен. Призмата ми е в пещта и трябва да почакам да изстине.

— Мога да донеса…

— Не, благодаря.

— Нещо важно?

— Не ти ли казах, че бъдещето ми може да се предскаже? Ако наоколо няма никакви пакски разузнавателни кораби, можеш спокойно да продължиш сам към Вундерланд. Повечето от това, което зная за Паките, се съхранява в компютъра. Когато протекторът чувства, че не е нужен, той престава да се храни.

— Значи се надяваш да открием пакски разузнавачи.

Бренън тихо се засмя, макар че устата му не помръдна. Лицето му беше твърдо. Приличаше на набръчкана кожа. Именно устата му напомняше на твърда черупка. И предимно устата променя човешкото изражение.

Същата вечер той излезе, като влачеше сто трийсет и пет килограмова машинария, най-характерната част на която беше голяма, солидна кристална призма. Не позволи на Бренън да му помогне във влаченето, но после заедно я наместиха във фокуса на телескопа на „Летящия холандец“. Рой му донесе сандвич и го накара да го изяде. Ролята на еврейска майка го ядосваше, но не му харесваше и идеята да пътува до Вундерланд сам.

Когато Рой дойде да го потърси по обяд на петия ден, Бренън го нямаше. Откри го в единственото забранено за него помещение — хидропонната градина. Бренън вървеше покрай един открит резервоар и ядеше един след друг сладки картофи.

Светлината се отразяваше през призмата в спектъра на дъгата върху бялата повърхност. Бренън посочи към ярко-зелената линия.

— Берилиева светлина, променливо синя — рече той. — А хелиевите линии са горе в лилавото. Обикновено берилият е в инфрачервеното.

— Променливо синя. — Всеки ученик знаеше какво означава това. — Идва да ни пререже гърлата.

— Може би не. Наистина идва към нас, но може би не чак толкова бързо. Ние сме само на две светлинни седмици от Слънцето, а той е на една светлинна година и ми се струва, че забавя скоростта. Ще трябва да проверя дали засичаме отделените газове на кораба му. Но смятам, че се е насочил към Слънцето.

— Бренън, това е още по-лошо.

— Не повече, отколкото може да е. Ще разберем след месец. Дотогава ще се е придвижил. Ще имаме паралакса му.

— Един месец! Но…

— Един момент: Успокой се. Колко далече може да стигне за месец? Той се движи далеч под скоростта на светлината. Навярно сме по-бързи от него. Един месец няма да ни струва много — а аз трябва да разбера колко са, къде са и къде отиват. Трябва да построя нещо.

— Какво?

— Екран. Нещо, което измислих, след като открихме пакската флота и когато разбрах, че наоколо може да има пакски разузнавачи. Плановете са в компютъра.

Рой не се боеше от самотата. Боеше се от обратното. Бренън беше странен спътник и „Протектор“ можеше да стане тесен, когато най-после напуснеха „Летящия холандец“. В продължение на около седмица Рой се държеше настрана от обсерваторията и съзнателно вкусваше своята уединеност. В празната гимнастическа зала той се носеше сред въздуха и описваше с ръцете и краката си широки кръгове. По-късно щеше да му се иска да си спомня помещението. Даже тази полукуха скална топка бе прекалено малка за мъж, който би предпочел да се изкачва по планини.

Веднъж предложи нова суха тренировка. Бренънови-те модели на пакски разузнавачи вече щяха да са поточни. Но Бренън не разполагаше с такива.

— Знаеш да се сражаваш с паките толкова, колкото е възможно. Това плаши ли те?

— По дяволите, да.

— Радвам се да го чуя.

Един ден Бренън не беше в лабораторията. Рой отиде да го търси. Колкото повече време минаваше, толкова по-упорит ставаше, но Бренън като че ли бе изчезнал.

Най-накрая той се запита: „Как би постъпил Бренън при подобно положение? Логика. Ако не беше вътре, значи беше навън. Какво може да му трябва там?“

Правилно. Вакуум и достъп до повърхността.

Дървото, тревата и калта на езерното дъно бяха напълно замръзнали, изсъхнали и мъртви. Звездите бяха ярки, зловещи и по-действителни, отколкото изглеждаха на екрана. Рой можеше да ги види като бойно поле: невидимите светове — като територии, за които трябваше да се сражава, газовите обвивки около звездите — като смъртоносни капани за непредпазливите воини.

Той забеляза фенера на Бренън.

Бренън работеше във вакуум — строеше… нещо. Усъвършенстваният му костюм под налягане изглеждаше едновременно извънземен и анахроничен, а рисунката на гърдите му представляваше детайл от Дали: Мадоната и Младенецът, много красиви. През прозореца в тялото на Младенеца се носеше начупен хляб и той гледаше надолу към него с възрастен, замислен поглед.

— Не се приближавай толкова — каза Бренън по микрофона в костюма му. — Имах много време да си играя с тази топка скала, докато оформях Коболд. Под целия този ландшафт има слоеве чисти елементи.

— Какво правиш?

— Нещо, което ще разруши генератор на поляризирана гравитация от разстояние. Ако използват именно генерирана гравитация, за да държат корабите си в тандем, ще трябва да я поляризират, за да действа при онези разстояния. Известно ни е, че те знаят как да го постигнат. Ще сложат генератора на задния кораб, защото точно той произвежда достатъчно излишна енергия, която поддържа полето.

— А ако предположим, че използват нещо друго?

— Значи съм загубил един месец. Но не мисля, че използват кабели. При намаляването на скоростта дори пакският кабел не би могъл да издържи на отделените газове от задния кораб. По-скоро смятам, че са натоварили всичко на задния кораб и използват водещия само като бусардов реактивен таран — компресор. Но така биха загубили мощност и маневреност.

Самият аз съм се опитвал да конструирам пакски разузнавателен кораб. Не е лесно, защото не знам с какво са разполагали. Най-лошото, за което мога да се сетя от наша гледна точка, са два независими кораба с тежки, подвижни генератори на таранови полета. По този начин, ако загубиш няколко водещи кораби в битката, би могъл да свържеш задните кораби и обратно.

— Да.

— Но не вярвам да са направили това. Колкото повече съоръжения поставят във всеки кораб, с толкова по-малко кораби могат да тръгнат. Смятам, че са направили компромис. Водещият кораб е бусардов реактивен таран, построен да води бой, но не е прекалено различен от нашия. Именно задният кораб е подвижният, с огромен, настройващ се генератор на тараново поле. Можеш да свържеш два задни кораба, но не и два водещи. Във всеки случай, водещите кораби са по-уязвими. Вече видя това.

— В такъв случай боят с тези разузнавачи е по-тежък, отколкото на сухата тренировка.

— И са три двойки.

— Три.

— Движат се в конус през — нали помниш онази карта на космоса около Слънцето? Има един район, който е почти целият в червени джудета и те минават през него. Обмислих идеята да разработим маршрут за бягство на флотата, в случай, че нещо при Слънцето не върви както трябва. Иначе те ще открият, че Слънцето е чисто и ще продължат към други жълти джуджета. В момента всички са на около светлинна година от Слънцето и на около осем светлинни месеца един от друг.

Рой вдигна поглед. Къде ли в бойното поле…? Откри лесно Слънцето, но не успя да си спомни посоката на първия разузнавач. Той потрепера в костюма си, макар че беше далеч по-удобен от всякога. Бренън си бе поиграл и с него.

— Възможно е да има и още.

— Съмнявам се — отвърна Бренън. — Не открих каквито и да било други берилиеви следи при никаква промяна на честотата.

— Да предположим, че идват по един, а не по два. Ще се виждат като обикновени бусардови кораби.

— Не вярвам. Виж, те трябва да са в състояние да се виждат един друг. Ако някой разузнавач изчезне, другите ще искат да знаят това.

— Добре. Сега трябва да ги задържим настрани от Слънцето. Какво ще кажеш да използваме самите себе си за примамка?

— Да.

Този разсеян, едносричен отговор беше объркващ. Случваше се толкова често и налагаше извода, че Бренън вече отдавна го е обмислил в подробности. Когато Бренън не каза нищо повече, Рой попита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Трябва да свърша с това. Усъвършенствай ума си. Опресни знанията си по локална астрономия — тя е бойната ни карта. Позанимай се с Дом. Вече не отиваме във Вундерланд. Отиваме в Дом, ако изобщо имаме избор.

— Как ще стане?

— Да речем, че планирам да завия под прав ъгъл в дълбокия космос. Дом е най-лесно достижимата цел след това. Имат и добре развита индустриална цивилизация.

ДОМ: Епсилон Инди 2, втората от пет планети в система, която също включва 200 астероида, разпръснати случайно в картирани орбити. Гравитация: 1,08. Диаметър: 14 080 км. Въртене: 23 часа и 10 минути. Година: 181 дни. Атмосфера: 23% кислород, 76% азот, 1% не-отровни газове. Налягане на морското равнище: 2 кг/1 кв.см.

Една луна, диаметър: 1 920 км, гравитация: 2 g, повърхностен състав: най-общо лунарен.

Откритието докладвано 2094-а, чрез реактивна изследователска сонда. Заселена 2189-а, с комбинация от бавнолодки и роботи-тарани…

Заселването на Дом бе улеснено от две нови техники. Бавнолодките бяха превозили по шейсет колонисти в стаза. Преди век шейсет колонисти биха напълнили три или четири бавнолодки. Макар че нито едно живо същество не би могло да оцелее при пътуване с роботи-тарани, беше се оказало възможно с тях да се превозва гориво за бавнолодките. Широко бе използвана и една по-стара техника: доставките за колонията бяха превозвани с роботи-тарани в орбита около Дом, което спестяваше място на борда на бавнолодките.

Първите колонисти възнамерявали да нарекат новия си свят Земя II. Навярно ги е забавлявало да мислят за себе си и наследниците си като за земяни. Но щом пристигнали на Дом, променили решението си: закъснял пристъп на патриотизъм.

Население: 3 200 000. Колонизиран район: 9 600 000 кв.км. Основни градове… Рой прекара известно време, като запомняше картите. Градовете обикновено се създаваха на местата на сливане на реки. Всички селскостопански общности бяха близо до морето. На Дом имаше повече морски живот. Сухоземният беше малко и отглеждането на каквото и да било изискваше пълна екосистема, но морският живот бе широко използван като тор.

Имаше силно развита минна промишленост, изцяло ограничена до самия Дом.

Връзката със Земята представляваше основна промишленост, която пораждаше и други промишлености с бързи темпове.

Три милиона… Население от три милиона души досега означаваше сериозна раждаемост, даже първоначално да е била увеличена с бебета в епруветка, а по-късно да са дошли и още кораби с колонисти. Рой не се бе сещал за този аспект на преселване на колониален свят. Имаше някаква гордост в това да си баща на много деца… гордост, която не би имала такова значение на Дом, където не е необходимо да се окажеш гений, да откриеш колелото или нещо друго, за да получиш правоспособност. И все пак… той щеше да има деца на два свята.

Ала Дом навярно щеше да се промени към по-лошо, когато Бренън го поставеше на военна основа. Войната никога не беше забавление, а — Рой би трябвало да го знае — този вид междузвездна война щеше да е дълга и бавна. Какъв разум бе необходим, за да планира сто и седемдесет и три години напред?

Нещото, което строеше Бренън, беше малко по-високо от него, тежко и цилиндрично. Преместил го бе до една от огромните врати, зад която чакаха частите на „Протектор“.

— Искам да съм напълно сигурен, че мога да постигна достатъчно поляризиране на полето — каза той на Рой. — Иначе целият „Протектор“ би могъл да попадне в него.

— Като Коболд ли? Можеш ли да го направиш?

— Така смятам. Паките са го направили… така поне предполагаме. Ако аз не мога да го направя, ще трябва да предположа, че държат корабите си в тандем по някакъв друг начин.

— Къде ще се движи той?

— Ще го закача зад животоподдържащата система. Ще изглеждаме малко като в колона. Паките изобщо няма да се изненадат от това, че съм си поиграл с конструкцията на кораба. Като имат предвид, че съм разполагал със средства и суровини.

— Какво те кара да смяташ, че те нямат подобни?

— Не смятам така — отвърна Бренън. — Непрекъснато се чудя какво ще построят за мен, щом разберат какво имам аз.

Един ден се върна в обсерваторията.

— Всичко е готово — жизнерадостно заяви той. — Мога да получа поляризираното гравитационно поле, което ми трябва. Което означава, че и Паките могат да го получат, а това вече ми говори, че вероятно го използват.

— В такъв случай сме готови за тръгване. Най-накрая.

— Веднага, щом разбера какво правят пакските разузнавачи. Дванайсет часа, обещавам.

На екрана на телескопа пакските разузнавачи се виждаха като мънички зелени светлинки, на голямо разстояние един от друг и значително по-близо до Слънцето. Бренън изглежда знаеше точно къде да ги открие, но после ги наблюдава в продължение на два месеца.

— Все още поддържат гравитация три — рече той. — Ще спрат, когато стигнат до Слънцето. Значи досега съм бил прав за тях. Да видим още колко време ще е така.

— Не е ли време да ми кажеш какво имаш предвид?

— Точно така. Напускаме „Летящия холандец“ сега. Няма да ги убеждаваме, че идвам от звездата на Ван Маанен. Така или иначе, те ни виждат от погрешен ъгъл. Ще тръгна за Вундерланд с 1,08 g, ще задържа така около месец, после ще увелича на две g и ще започна да завивам в обратна посока от тях. Ако тогава ме забележат, ще завият след мен, стига да ги накарам да ме помислят за достатъчно опасен.

— Защо… — понечи да попита Рой, но се сети, че 1,08 g е повърхностната гравитация на Дом.

— Не искам да си помислят, че съм Пак. Не сега. Най-вероятно е да преследват местен обитател, способен да построи или открадне пакски кораб. Не искам и да използвам гравитацията на Земята. Това ще ни издаде.

— Добре, но в такъв случай ще си помислят, че идваш от Дом. Това ли искаш?

— Струва ми се, че да.

Дом нямаше голям избор по отношение на влизането си във войната. Рой въздъхна. Кой ли имаше?

— Ами ако двамата продължат към Слънцето, а третият тръгне след нас? — попита той.

— Това е интересното. Те все още са на разстояние осем светлинни месеца помежду си. Всеки от тях трябва да завива осем месеца, преди да види, че и другите правят това. Обръщането назад би им струвало още година и половина. Дотогава може просто да решат, че съм прекалено опасен, за да избягам. — Бренън вдигна поглед от екрана. — Ти не споделяш ли ентусиазма ми?

— Бренън, ще минат две гадни години, преди даже да разбереш дали са тръгнали след теб. Една година, за да те забележат и още една, преди да разбереш дали те преследват.

— Не цели две години. Но почти. — Очите на Бренън бяха тъмни под костната изпъкналост. — Точно колко скука можеш да понесеш?

— Не знам.

— Мога да ти направя капсула в стаза-поле, като използвам две от радоновите бомби.

За Бога, какво облекчение!

— Хей, това е чудесно. Но ще трябва да изхвърлиш радона, нали?

— По дяволите, не. Не бих направил това. Просто ще преместя две от бомбите в животоподдържащата система и ще направя метална обвивка между генераторите.

Съвестта започна да го гризе.

— Виж, чувстваш ли се по същия начин, по който се чувствам аз? Имам предвид, за чакането. Бихме могли да се редуваме с наблюдението.

— Стига. Мога да чакам до деня на Страшния съд без да протегна ръцете си, ако имам причина.

Рой се засмя. Постоянните забавяния наистина му бяха досадни.

Стаза-кабината беше цилиндър от меко желязо с височина два метра, запоен за обвивките на две радонови бомби. Дължината на цялото съоръжение беше четири метра. Наложи им се да го прекарат през вратата между кухнята и залата за упражнения.

Подхождаше на Рой като ковчег. Той го усещаше като ковчег. Стисна зъби и не каза нищо, докато чакаше Бренън да затвори извития отвор.

Това предизвика много солиден звук.

„Сигурен ли си, че ще работи?“

„Идиот. Дом е бил заселен по този начин. Разбира се, че ще работи.“ Бренън би го помислил за глупак.

Той чакаше в тъмнината. Представяше си как Бренън довършва запояването, проверява електрическата верига и прочее, преди да свърже прекъсвача. После — няма да усеща как минава времето. Когато вратата се отвори, ще зададе глупавия въпрос: „Не сработи ли?“

Внезапно гравитацията се стовари отгоре му. Рой се удари в пода и остана там. Той изсумтя от шока и изненадата. Нямаше нужда да пита: „Протектор“ беше полетял, лесно постигайки гравитация три.

Вратата се отвори. Бренън го хвана под мишниците и го извади. Ръцете му бяха твърди като острие на брадва. Полу вървеше, полу носеше Рой към аварийното кресло. После го хвана за колана и бавно го намести в креслото.

— Не съм сакат — изсумтя Рой.

Бренън наклони креслото му.

— Ще се чувстваш така. — Той седна в другото кресло, също толкова внимателно. — Захапаха. Идват след мен. Вече от две години сме на 2,16 g. Поддържах толкова слабо ускорение, защото се страхувах да не си помислят, че мога да им избягам.

— А можеш ли? Какво правят те?

— Ще ти покажа. — Бренън си поигра с клавиатурата и звездите изпълниха екрана. — Това е десетминутен запис на двегодишното преследване. Така ще го видиш по-добре. Можеш ли да забележиш пакските кораби?

— Да. — Три зелени точки, видимо издължени, видимо движещи се. После една яркобяла светлина — Слънцето — се появи на сцената отляво.

— Проучих ги чрез паралакс, докато завиваха. Слабо ускорение, но бърз завой, с приблизително същия радиус на завиване като нашия. Мисля, че отделните кораби трябва да са завили поотделно. Сега са отново в тандем и се движат към нас с пет и половина g.

— И си открил това, когато вече почти ни настигат?

— Спомни си, че прекарах няколко дни под опеката на Фсстпок. Изчислих, че един здрав Пак би могъл да понесе три g за неопределено време и шест g за пет години, което би го убило. Знаели са си възможностите и са се подготвили за тях.

Три зелени звезди се носеха към Слънцето. После, една по една, изчезнаха и се появиха отново. Цветът им вече беше по-неясен, по-жълтеникав. Рой се опита да преодолее собствената си тежест, но ръката на Бренън го бутна назад.

— Това е мястото, където превключиха на ускоряване.

Рой ги наблюдава още една минута, но не се случи нищо, освен че зелените звезди леко изсветляха.

— Това е мястото, където се намираме в момента. Онези изображения са от около една светлинна година. Самите кораби ще са с два светлинни месеца по-близо, ако се приеме, че ни преследват с постоянно ускорение. След няколко месеца ще знаем дали някой от тях не се е върнал обратно. Иначе водещата двойка би ни достигнала след около четиринайсет месеца корабно време, освен ако в някой момент не започнат да забавят скоростта и не се опитат да ни уцелят със заден изстрел, което означава, че ще мине малко повече време.

— Четиринайсет месеца.

— Корабно време. Скоростта ни е относителна. Ще покрием много по-голямо разстояние от това.

Рой поклати глава.

— Струва ми се, че си ме събудил малко рано.

— Всъщност, не. Не мога да измисля какво биха могли да ми сторят от това разстояние, но не съм сигурен, че те не са измислили нещо. Искам те буден и напълно възстановен, в случай, че нещо се случи с мен. Искам и тези бомби обратно в оръжейното отделение.

— Звучи ми невероятно. Какво биха могли да ти направят, което не би убило и мен?

— Добре, имах и друга причина да те събудя. Можех да ти направя стаза-кабина веднага, щом напуснахме Коболд. Защо не го направих?

Рой се чувстваше уморен. Дали гравитацията не изтласкваше кръвта от мозъка му?

— Трябваше да ме обучиш. Да ме обучиш да се сражавам с този кораб.

— А в състояние ли си да се сражаваш? В момента си като купчина сварени макарони! Когато започнат събитията, искам да си в състояние да се движиш.

Наистина се чувстваше като купчина сварени макарони. По дяволите.

— Добре. Ще…

— Категорично не. Днес просто полежи там. Утре ще те поразходим малко. Все едно, че си бил болен. — Бренън му хвърли поглед отстрани. — Не го приемай толкова тежко. Нека ти покажа нещо.

Рой беше забравил, че това бе контролния модул на Фсстпок, с корпус, който при желание можеше да става прозрачен. Той се сепна, когато стената стана невидима. После погледна.

Движеха се толкова бързо. Звездите отзад се променяха от червени до черни. Напред и отгоре бяха лила-во-бели. А от зенита си се понасяха назад като дъга: лилави, сини, зелени, жълти, оранжеви, червени, в разширяващи се пръстени. Ефектът беше пълен — всички части във вътрешността на „Протектор“ също бяха станали прозрачни.

— Нито един човек преди теб не е виждал това — рече Бренън, — освен ако не смяташ за човек мен. Там — посочи той. — Това е Епсилон Инди.

— Много е встрани.

— Не сме се насочили директно натам. Казах ти, че планирам да завия под прав ъгъл в космоса. Има само едно място, където мога да го направя.

— Можем ли да изпреварим разузнавачите там?

— Ще сме далеч пред втория кораб, струва ми се. Ще трябва да се сражаваме с първия.

Рой спеше по десет часа на ден. Два пъти на ден предприемаше дълги разходки, от контролната кабина покрай салона за упражнения и обратно, всеки ден с по една обиколка повече. Бренън се разхождаше с него, готов да му помогне при нужда. Можеше да се убие, ако паднеше зле.

Чувстваше се така, сякаш беше боледувал. Не му харесваше.

Един ден отвориха широко стеснението в тарановото поле и — при свободно падане, защитени от гама-лъчите с искрящия купол на вътрешното тараново поле — върнаха радоновите бомби обратно в гнездата им в оръжейното отделение. За тези два часа Рой беше възвърнал силата си и й се наслаждаваше. После се върна на 2,16 g — сто и осемдесет килограмов слабак.

С помощта на Бренън разработи календар на събитията през най-дългата документирана война:

33 000 г. пр. Хр.: Фсстпок тръгва от Пак.

32 800 г. пр. Хр.: Първа емиграционна вълна тръгва от Пак.

32 500 г. пр. Хр.: Втора емиграционна вълна.

X: Пакски разузнавачи.

2125 г. сл. Хр.: Фсстпок пристига в слънчевата система. Бренън се превръща в протектор.

2340 г. сл. Хр.: Отвличане на Трусдейл.

2341 г. сл. Хр., октомври: Откриване на пакската флота.

2341 г. сл. Хр., ноември: Отлитане на „Летящия холандец“. Унищожаване на Коболд.

2342 г. сл. Хр., май: Откриване на пакските разузнавачи.

2342 г. сл. Хр., юли: Трусдейл в стаза. Отлитане на „Протектор“.

От този момент относителността щеше да изкриви датирането. Рой реши да се движи по корабното време, като имаше предвид, че щеше да живее по него.

2344 г. сл. Хр., април: Пакски кораби забелязват променения курс.

2344 г. сл. Хр., юли: Трусдейл излиза от стаза. ХИПОТЕТИЧНО

2345 г. сл. Хр., септември: Среща с първите пакски кораби.

2346 г. сл. Хр., март: Завой под прав ъгъл. (?) Изгубване на пакските разузнавачи.

2350 г. сл. Хр.: Пристигане на Дом. Поправка на календара.

Рой проучи Дом. От много десетилетия там се развиваше значителен лазерен комуникационен трафик със Земята. Имаше пътеписи, биографии, романи и изследвания на местния живот. Бренън вече бе прочел всичко — при неговата скорост на четене изобщо не му бе нужен двугодишния начален старт.

Романите имаха странен привкус и предизвикаха у него предположения, в които не можа да се увери, докато не попита Бренън.

Бренън имаше отлична памет и усет за тънкостите.

— Отчасти това е поясарски манталитет — обясни той на Рой. — Те знаят, че са в изкуствена среда и са настроени закрилнически към нея. Този момент в „Най-краткият ден“, където застрелват Инграм, защото се разхожда по тревата, е директно откраднат от епизод, който се е случил през ранната история на Дом. Ще го прочетеш в биографията на Ливърмор. Що се отнася до погребалните им обреди, това навярно е останало от ранните времена. Спомни си, първите сто души, умрели на Дом, са се познавали като братя. През онези дни всяка смърт е била важна — за абсолютно всички.

— Да, когато го излагаш така… а и са имали повече пространство. Нямат нужда от крематориуми.

— Правилно. Има огромни безполезни земи, безполезни, докато не ги оплородят някак си. Колкото по-голямо става гробището, толкова по-добре отразява то човешкото завоюване на Дом. Особено, когато поникнат дървета и трева там, където никога не е расло нищо.

Рой премисли тази идея и реши, че му харесва. Как би могъл да го пропуснеш? Докато не пристигнат Паките.

— Тези домяни не изглеждат особено войнствени — рече той. — Ще трябва да ги подготвим, преди пакските разузнавачи да открият Дом. По някакъв начин. Но Бренън не искаше да разговаря за това.

— Цялата ни информация има от десет до стогодишна давност. Не зная достатъчно за Дом, такъв, какъвто е в момента. Не знаем как се е развила политиката. Имам някои идеи… но най-вече ще свирим по слух. — Той плесна Рой по гърба: усещането беше, сякаш те удря чувал, пълен с орехи. — Успокой се. Може изобщо да не стигнем дотам.

Бренън беше многословно копеле, когато имаше времето за това. Нещо повече: полагаше очевидни усилия да забавлява Рой. Навярно се забавляваше и самият той. Беше извънредно интересно да си говорят за това как един Пак е прекарал осемстотин години, седнал в аварийно кресло, но Бренън бе пораснал като човек.

Играеха игри, като използваха аналогични програми в компютъра. Бренън винаги печелеше на шах, дама, анаграми и прочее. Но доминото беше игра, трудна за научаване и лесна за усъвършенстване. Играеха най-вече на това. Бренън все пак печелеше повече от Рой, навярно защото можеше да отгатва по лицето му.

Водеха дълги дискусии за философия, политика и пътищата, по които вървеше човечеството. Четяха ужасно много. Бренън имаше материали за всички населени светове, не само за Дом и Вундерланд. Веднъж той каза:

— Никога не съм бил сигурен къде бих могъл да открия нормален въздух и ремонтни съоръжения, в случай, че ми се наложи да поправя повреден кораб. И сега не съм сигурен.

През дългите месеци Рой започна да се упражнява повече и да спи по-малко. Вече беше силен и не се чувстваше като инвалид. Мускулите му бяха по-твърди, отколкото когато и да било през живота му.

А пакските кораби все повече се приближаваха.

През прозрачния туинг те бяха невидими — черни точки в черно небе. Все още бяха прекалено далеч и не всичките им отделени газове бяха видимо светли. Но се виждаха при увеличение: блещукането на хистерезис в широките криле на тарановото поле и в центъра на малката, силна светлина на двигателя.

Десет месеца след като Рой бе излязъл от стаза-каби-ната, светлината на водещата двойка изчезна. Минути по-късно се появи отново, но, беше неясна и трепкаща.

— Преминали са към забавяне на скоростта — каза Бренън.

След час вражеският двигател изпускаше силен пламък с червения цвят на променливо синята берилиева емисия.

— Ще трябва и аз да започна със завиването — реши Бренън.

— Искаш да се сражаваш с тях ли?

— Във всеки случай поне с онази първа двойка. А ако завия сега, това ще ни даде по-добър прозорец.

— Прозорец ли?

— За онзи завой под прав ъгъл.

— Слушай, или ми обясни за онзи завой под прав ъгъл, или престани да ми го повтаряш.

Бренън се захили.

— Трябва да поддържам любопитството ти по някакъв начин, нали?

— Какво планираш? Близка орбита около черна дупка?

— Моите комплименти. Това е добро предположение. Открих неизлъчваща неутронна звезда… почти не-излъчваща. Не бих дръзнал да се гмуркам във въртящата се газова обвивка около някой пулсар, но този звяр изглежда има дълъг период на въртене и абсолютно никаква газова обвивка. А и не е светла. Трябва да е доста стара. Разузнавачите ще я открият трудно и аз мога да очертая хипербола през гравитационното поле, която ще ни даде права до Дом.

Така небрежно, както го казваше Бренън, звучеше опасно. А и пакските разузнавачи се движеха прекалено близо. Четири месеца по-късно първата двойка кораби се виждаше с просто око като синьо-зелена точка в черно небе.

Гледаха я как расте. Пламъкът на двигателя очертаваше извити линии по уредите на Бренън.

— Не е толкова зле — каза той. — Разбира се, ще си мъртъв, ако излезеш навън за малко.

— Да.

— Чудя се дали е достатъчно близо, за да опитам гравитационния екран.

Рой гледаше, но не разбираше, докато Бренън си играеше с пулта за управление. Бренън никога не му беше показал как да използва точно това оръжие. Беше прекалено деликатно, прекалено интуитивно. Но два дни по-късно синьо-зелената светлина изчезна.

— Хванах го — с очевидно задоволство каза Бренън. — Във всеки случай, хванах задния кораб. Навярно е попаднал в собствената си черна дупка.

— Това ли прави екранът ти? Превръща нечий чужд гравитационен генератор в хипермаса?

— Това се предполага, че прави. Но нека просто да погледнем. — Той използва спектроскопа. — Точно така. Само хелиеви линии. Задният кораб е изчезнал, предният идва с около едно g. Ще се приближи по-скоро, отколкото е очаквал. Сега има две възможности. Да бяга или да тръгне на таран. Струва ми се, че ще опита втората — така да се каже.

— Ще се опита да изстреля тарановото си поле в нас? Това ще ни убие, нали?

— Да. Него също. Добре. — Бренън пусна няколко снаряда, а после започна да завива.

Два дни по-късно водещият кораб беше изчезнал. Бренън завъртя „Протектор“ обратно по курса му. Всичко това бе приличало твърде много на една от сухите тренировки на Бренън, само дето отне повече време.

Следващата среща бе различна.

Беше шест месеца преди да се приближат останалите Паки, но един ден те вече се виждаха с просто око — две бледожълти точки на черния фон. Скоростта им бе паднала не много над тази на „Протектор“.

От първоначалното разстояние от осем светлинни месеца, разузнавателните двойки се бяха приближавали през годините, докато не бяха почти една до друга, на трийсет светлинни часа зад „Протектор“.

— Време е да опитаме отново гравитационния екран — каза Бренън.

Докато Бренън си играеше с пулта за управление, Рой погледна към две жълти очи, които блестяха отвъд черната сянка на двигателното отделение. С разума си той разбираше, че няма да може да види нищо още два и половина дни…

И грешеше. Пламъкът дойде отдолу и освети вътрешността на животоподдържащата сфера. Бренън реагира незабавно, насочил напред твърдия си показалец.

За миг след това Бренън кръжеше опънат като струна над датчиците. После дойде на себе си.

— Рефлексите са все още в ред — каза той.

— Какво стана?

— Успели са. Построили са гравитационен екран като моя. Собственият ми екран се превърна в хипермаса и тя започна да поглъща всичко нагоре по кабела. Ако не бях освободил кабела навреме, щеше да погълне оръжейното отделение. Освобождаването на енергия щеше да ни убие. — Бренън отвори пулта и започна да спира контролните елементи за по-нататъшни нужди. — Сега ще трябва да ги изпреварим до неутронната звезда. Ако продължат да намаляват скоростта, ще успеем.

— Какво е вероятно да изстрелят срещу нас междувременно?

— Лазери, със сигурност. Така или иначе им трябват лазери, за да се свързват с основната флота. Ще затъм-ня туинга. — Той го направи. Сега бяха заключени в сива обвивка и разузнавачите се виждаха само на екрана на телескопа. — Освен това… позицията на всички ни е неизгодна за изстрелване на бомби. Всички забавяме скоростта. Моите ракети ще се движат нагоре и няма да могат да ги достигнат от това разстояние. Те могат да ме достигнат, но бомбите им ще се движат в погрешна посока. Ще улучат право в тарановото поле изотзад.

— Добре.

— Естествено. Освен ако не са достатъчно точни, за да уцелят самия кораб. Е, ще видим.

Лазерите достигнаха до тях в два лъча горещозелена светлина и „Протектор“ беше ударен отзад. Част от обвивката му се изпари заплашително. Подобвивката беше с огледална повърхност.

— Това няма да ни причини щети, докато не се приближат — каза Бренън. Но се тревожеше за ракетите. Започна да бяга напосоки и животът стана неспокоен, когато Бренън взе да си играе с ускорението на „Протектор“.

Група от малки тела приближаваха към тях. Бренън отвори широко стеснението на тарановото поле и те наблюдаваха експлозиите сравнително спокойно, макар че някои от тях разклатиха кораба. Рой гледаше почти без страх. Тревожеше го усилващото се чувство, че Бренън и пакските протектори играят сложна игра, чиито правила разбират отлично: игра като игрите на космически войни, допадащи на компютърните програмисти. Бренън бе знаел, че ще победи първите кораби, че другите ще разрушат екрана му, че като настройват курса си към неговия за един истински дуел, те ще забавят скоростта си прекалено далеч, за да го хванат по времето, когато открият неутронната звезда напред…

На един ден разстояние от неутронната звезда, един от зелените бойни лъчи изчезна.

— Най-накрая я видяха — рече Бренън. — Подреждат се за минаването. Иначе биха могли да се пръснат в противоположни посоки.

— Ужасно близо са — каза Рой. Така и беше в относителен смисъл: бяха на четири светлинни часа зад „Протектор“, по-близо отколкото е Слънцето до Плутон. — А и не можеш да им избягаш много, нали? Това би отклонило курса ни покрай звездата.

— Остави ме да свърша — измърмори Бренън и Рой млъкна.

Натоварването падна лесно до половин g. „Протектор“ зави наляво и животоподдържащото отделение се изви странно в края на кабела си.

После Бренън изключи изцяло тарановото поле.

— Има малко газова обвивка — поясни той. — Сега не ме безпокой за малко.

„Протектор“ беше в свободно падане.

Осем часа по-късно дойдоха ракетите. Разузнавачите трябва да бяха стреляли веднага, щом бяха забелязали блясъка от изключването на тарановото поле. Бренън ги избягна, като използва несистемния двигател. Ракетите, които бе изстрелял срещу разузнавачите, нямаха никакъв очевиден ефект: адската зелена светлина от водещия кораб продължаваше да облива „Протектор“.

— Изключил е тарановото си поле — каза после Бренън. — Ще трябва да изключи и лазера си, когато свърши акумулаторът му. — Той погледна към Рой за пръв път от часове. — Поспи малко. Вече си полумъртъв. На какво ще приличаш, когато заобиколим звездата?

— На съвсем мъртъв — въздъхна Рой. Той отпусна креслото си назад. — Събуди ме, ако ни уцели, а? Не обичам да изпускам нищо.

Бренън не отговори.

Три часа по-късно неутронната звезда все още беше невидима пред тях.

— Готов ли си? — попита Бренън.

— Готов съм. — Рой беше облякъл костюма си и плаваше във въздуха, хванал с една ръка дръжката на херметичната камера. Очите му все още бяха сънени. Бе сънувал кошмари.

— Тръгвай.

Рой тръгна. Камерата пропускаше само един човек. Вече работеше, когато видя Бренън да излиза. Той бе съкратил ремонта, за да ограничи излагането на радиация от тънката газова обвивка на неутронната звезда и за да намали времето, което имаха паките, за да обстрелят незащитените мъже.

Отделиха кабела, който водеше към двигателната част, после го използваха, за да намотаят стегнато двигателя — правеха го както дойде. Кабелът беше дебел и тежък. Те го поставиха до задната част на двигателната част.

Направиха същото с кабела, който теглеше оръжейното отделение. Рой напрягаше свикналите му с гравитация две мускули и тялото му се изпълваше с адреналин. Отлично съзнаваше, че радиацията прониква в него. Това беше война… но нещо липсваше. Не можеше да мрази паките. Не ги разбираше достатъчно добре. Ако Бренън бе в състояние да ги мрази, той би могъл да го прихване от него. Но Бренън не ги мразеше. Въпреки че наричаше това война. Играта, която играеше, беше покер с високи залози.

Сега трите главни части на „Протектор“ се носеха една до друга. Рой се качи в товарното отделение на по-ясния кораб за пръв път от години. Когато зае мястото си на пулта за управление, зелена светлина наводняваше кабината. Той бързо пусна слънчевите екрани.

Бренън влезе през херметичната камера, като викаше:

— Надхитрихме ги! Ако бяха направили това преди половин час, щяхме да се изпечем.

— Мислех, че са използвали акумулираната си енергия.

— Не, това би било глупаво, но трябва да са доста тъпи. Помислиха си, че ще чакам до последната секунда, преди да разделя корабите. Още не ме познават! — ликуваше той. — А не знаят и, че имам помощник. Добре, разполагаме с около час, преди да се наложи да излезем. Да се привържем.

Рой използва позиционните реактивни двигатели, за да вкара поясния кораб четвърти в редицата, зад оръжейното отделение на „Протектор“. Доставяше му удоволствие да борави с пулта, да върши нещо градивно във войната на Бренън. През слънчевите екрани частите на „Протектор“ блестяха дяволски зелени. Вече се носеха поотделно в зоната на притегляне на масата отпред.

— Даде ли име на онази звезда?

— Не — отвърна Бренън.

— Ти си я открил. Имаш това право.

— Тогава ще я нарека „Звездата на Фсстпок“. Да носи свидетелството за него. Мисля, че му дължим това.

ИМЕ: Звездата на Фсстпок. По-късно преименувана в БВС-1 от Научния институт на Джинкс.

КЛАСИФИКАЦИЯ: Неутропна звезда.

МАСА: 1,3 пъти по масата на Слънцето.

СЪСТАВ: 17,6 км в диаметър неутроний, покрит от осемстотин метра колабирала материя, покрита от може би три и половина метра нормална материя.

ПОВЪРХНОСТНА ГРАВИТАЦИЯ: 1,7 х 10’ g, земен стандарт.

ЗАБЕЛЕЖКИ: Първата откривана някога неизлъчва-ща неутронна звезда. Нетипична в сравнение с много известни пулсари, по звездите от тип БВС-1 се откриват трудно в сравнение с пулсарите. БВС-1 може да се е появила като пулсар, с излъчваща газова обвивка, преди от сто милиона до един милиард години, после да е прехвърлила въртенето си па газовата обвивка, като по време на този процес да я е разпръснала.

Щяха да минат покрай звездата на Фсстпок адски бързо.

Четирите части на „Протектор“ падаха поотделно. Даже пакският кабел не би могъл да ги държи заедно. Още по-лошо: ефектът на притегляне би издърпал частите в редица с центъра на масата на звездата. Четирите части със свързаните си кабели биха имали напълно различни орбити.

По този начин самоманевриращият товарен кораб можеше да се използва, за да свърже другите части след перихелия. Но Рой и Бренън не можеха да го управляват тук. Кабината на поясния кораб беше на носа, прекалено далеч от центъра на масата му.

Рой разбираше това с разума си. Преди да напуснат кораба, той можеше да го усети.

„Протектор“ представляваше три отдалечаващи се зелени точки, преди пакският лазер най-после да угасне. После станаха невидими. А неутронната звезда беше мътночервено петно напред. Рой почувства как го притегля и опъва аварийните колани.

— Тръгвай — рече Бренън.

Рой се освободи от коланите. Той застана върху прозрачната пластмаса на порта на носа, после се изка-тери по стената. Стъпалата бяха направени за изкачване в другата посока. Маневрирането в херметичната камера беше трудно. След минути щеше да е невъзможно. Още минути и притеглянето щеше да го размаже в порта на носа — като мравка под ток на обувка.

Корпусът беше гладък, без дръжки. Не можеше да чака тук. Той увисна и падна.

Корабът се отдалечи. Рой видя една мъничка хумано-идна фигурка, свита в херметичната камера. После четири слаби проблясъка. Бренън беше взел една от високоскоростните мушки. Стреляше срещу паките.

Сега Рой усещаше притеглянето, шепота му във вътрешността на тялото си. Краката му падаха към червеното петно отпред.

Бренън падаше след него. Използваше тръбен реактивен двигател.

Тегленето във вътрешността му беше по-силно. Нежни ръце при главата и краката му се опитваха да го разкъсат на части. Червеното петно пожълтяваше, изсвет-ляваше и се приближаваше като огнена топка за боулинг.

Мисли за това в продължение на цял час. Бренън го бе изплашил до такава степен. Обмисли го отвсякъде и после каза на Бренън, че е луд.

Бяха свързани с триметров кабел. Кабелът бе опънат, макар че неутронната звезда беше мъничко червено петно зад тях. И Бренън все още държеше пушката.

— Не се съмнявам в професионалното ти мнение — каза Бренън. — Но кой симптом те кара да мислиш така?

— Тази пушка. Защо стреля по пакския кораб?

— Исках да го унищожа.

— Но ти не би могъл да го уцелиш. Беше насочил оръжието право към него. Видях те. Гравитацията на звездата щеше да отклони траекторията на куршумите.

— Помисли. Ако наистина не съм с всичкия си, ти би трябвало да поемеш командването.

— Не е задължително. Понякога лудият е по-полезен от глупавия. Това, от което всъщност се страхувам, е, че тази стрелба срещу пакския кораб може да има смисъл. Всичко друго, което правиш, има смисъл, рано или късно. Ако тя има смисъл, напускам.

Бренън следеше товарния кораб с бинокъл.

— Не прави това — каза той. — Разглеждай го като загадка. Щом не съм луд, защо съм стрелял по пакския кораб?

— По дяволите. Дуловата скорост изобщо не е достатъчна… Колко време имам?

— Два часа и петдесет минути.

— О-о-о.

Дотогава отново бяха на борда на изолираната жи-вотоподдържаща система на „Протектор“, наблюдаваха екрана и — в случая на Бренън — настройваха апаратурата. Вторият пакски екипаж падаше към миниатюрното слънце на четири части: двигателно отделение като двуостра брадва, после животоподдържаща кабина като кутийка за хапчета, след това празно пространство от неколкостотин километра, после много по-голямо двигателно отделение и накрая още една кутийка. Първата кутийка за хапчета точно минаваше перихелия, когато неутронната звезда избухна.

Миг преди това увеличението я беше показало като мътночервена топка. Сега на повърхността й се виждаше една малка синьо-бяла звезда. Бялата точка се увеличи и се замъгли. Тя нарастваше върху повърхността без да вдига каквито и да било облаци. Датчиците и стрелките на Бренън започнаха да тракат и трептят.

— Това трябва да го унищожи — със задоволство каза Бренън. — Във всеки случай онези пакски пилоти навярно не са много добре. Трябва да са получили известно количество радиация от трийсет и една хиляди светлинни години, като пътуват зад бусардов реактивен та-ран.

— Предполагам, че това беше куршум?

— Да. Стоманен куршум. А се движехме в посока, обратна на въртенето на звездата. Забавих скоростта му достатъчно, за да може магнитното поле да го забави още повече и да продължава да се забавя, докато не удари повърхността на звездата. Имаше някои несигурни моменти. Не бях уверен кога точно ще попадне там.

— Много ловко, капитане.

— Задният кораб навярно също го е пресметнал, но не е можел да направи нищо. — Сега пламъкът беше лимоненожълт от едната страна на звездата на Фсстпок. Внезапно друга бяла точка проблесна по края.

— Даже ако са го разбрали предварително, не са можели да бъдат сигурни, че имам оръжието. А освен това имаше само един прозорец, през който да ме последват. Или щях да им пусна нещо, или не. Да видим какво прави последната двойка.

— Хайде да сглобим отново „Протектор“. Струва ми се, че това отпред трябва да е двигателната част.

— Точно така.

Работиха часове. „Протектор“ се бе разпръснал доста из космоса. Рой работеше с рамене, прегърбени срещу мъртвозелената светлина, но тя не се появи. Втората двойка пакски разузнавачи беше мъртва.

По средата на работата спряха, за да наблюдават събития, които се бяха случили преди час: третата двойка пакски разузнавачи съедини отново корабите си с отчаяна припряност, после използва скъпоценно резервно гориво, за да ускори в посока, обратна на звездата.

— Така си и мислех — изсумтя Бренън. — Не знаят каква е променливата скорост на оръжието, с което разполагам, а не могат да си позволят да загинат сега. Те са последните. И това ги праща по курс, който ще ги отведе адски далеч от нас. Ще ги изпреварим към Дом поне с половин година.

Рой Трусдейл беше трийсет и деветгодишен, когато заедно с Бренън заобиколиха звездата на Фсстпок. Беше на четирийсет и три, когато намалиха под таранова скорост извън системата Епсилон Инди.

През онези четири години имаше моменти, когато Рой си мислеше, че ще полудее.

Липсваха му жените. Вече не му липсваше точно Алис Джордан — липсваха му жените, различните завоевания, които бе обичал, стотиците, които беше познавал бегло и милиардите, които не бе имал. Липсваха му майка му, сестра му, лелите му и всичките му предшественички чак до Благородната Стел.

Липсваха му жени, мъже, деца и старци — хора, с които да се кара, да разговаря, да обича и да мрази. Прекара една цяла нощ, като плачеше за всичките хора на Земята и внимаваше Бренън да не го чуе — плачеше не за това, което щеше да им стори пакската флота, а просто защото не бяха тук или защото той не бе там.

Прекарваше дълги периоди в стаята си със заключена врата. Бренън беше поставил на нея ключалка и би могъл да я отвори за трийсет секунди. Би могъл да отвори вратата дори само с един ритник, но ключалката имаше психологически ефект и Рой бе благодарен за него.

Липсваше му пространството. На всеки случаен плаж на Земята можеш да тичаш по кривата от влажен, твърд пясък между морето и брега, докато не ти останат сили единствено да дишаш. На Земята можеш да вървиш непрекъснато. в своята заключена стая на борда на „Протектор“, вече без шума от силното ускоряване на кораба, Рой крачеше безспирно между стените.

Понякога, самотен, той проклинаше Бренън, че бе използвал всички радонови бомби. Иначе би могъл да прекара пътуването в стаза. Чудеше се дали Бренън не го бе направил съзнателно, за да има компания.

Понякога проклинаше Бренън за това, че изобщо го бе взел със себе си. Глупава постъпка за такъв интелект. При пълно ускорение „Протектор“ би могъл да изпревари втората и третата двойка пакски разузнавачи без да е необходимо да води сражение. Но гравитация три можеше да бъде опасна за Рой Трусдейл.

Не бе от чак толкова голяма полза по време на битките. Дали Бренън не го беше взел само за компания? Или като своего рода талисман? Или — той се забавляваше с друга идея. Една от дъщерите на Бренън се беше казвала Естел, нали? Тя би могла да предаде името на собствената си дъщеря. Благородната Стел.

Това беше сърдита мисъл: че са го взели само, защото принадлежи към рода на протектора, жив спомен за това, за което се бореше Бренън, за да поддържа жив интереса на Бренън към войната. Защото миришеше както трябва. Рой никога не го попита. Всъщност, не искаше да научи.

— В известен смисъл ти си подложен на загуба на сетивата — каза му веднъж Бренън, Беше малко преди завоя, след като бяха опитали нещо несъмнено интересно: Бренън играеше ролите на петима специалисти по различни науки и акценти в шестстранна дискусия за свободната воля срещу детерминизма. Не се бе получило. И двамата се вживяваха прекалено.

Рой беше започнал да губи желание да говори.

— Имаме всички възможни развлечения — каза Бренън, — но не и разговор, освен с мен. Илюзията, която можеш да получиш от мен, е ограничена. Но нека опитаме нещо.

Рой не го попита какво има предвид. Разбра няколко дни по-късно, когато крачеше из стаята си и откри, че гледа надолу от планина.

Сега прекарваше вътре повече време от всякога. Бренън често променяше средата. Двеста и седемдесет градусовите холографски записи бяха взети от паметта на компютъра и произхождаха от всички светове, освен от Земята. След няколко несполучливи старта, той започна да избягва сцените с хора. Хората изобщо не забелязваха Рой — държаха се сякаш не съществуваше. Това му действаше зле.

Можеше да седи с часове, вперил поглед в леко неземни пейзажи и му се искаше да е в състояние да се пренесе там. Това също му действаше зле и той ги изключваше.

Беше по време на един от тези случаи — стените около него не бяха нищо друго, освен стени, — когато Рой отново започна да се чуди какво точно планира Бренън на Дом.

Пакските разузнавачи бяха променили силно посоката си при преминаването покрай неутронната звезда. Сега огромният им радиус на завиване най-сетне ги беше насочил към Дом, но ускорението им от 5,5 g нямаше да компенсира времето, което бяха загубили. Не можеха да настигнат „Протектор“.

Един миролюбив народ не би могъл да се убеди лесно да се подготви за радикална отбрана. Трябваше време, за да започнат фабриките да произвеждат оръжие. А колко голяма заплаха представляваше една двойка пакски разузнавачи?

— Сигурен съм, че могат да унищожат една планета — трезво каза Бренън, когато Рой го попита. — Планетата е голяма мишена, системите за поддържане на околната среда са деликатни и тя не може да избяга като бусардов реактивен таран. Освен това пакският разузнавач вероятно е създаден да унищожава планети. Ако не може да направи това, каква полза от него?

— Ще имаме по-малко от година, за да ги подготвим.

— Не се притеснявай. Достатъчно дълго е. Дом вече има комуникационни лазери, които могат да стигнат до Земята. Това говори добре за точността и мощта им. Ще ги използваме като оръдия. А съм разработил и проекти за построяване на оръжия с индуцирана гравитация.

— Но ще ги построят ли? Те са миролюбиви хора в стабилно общество!

— Ще ги уговорим.

Като стоеше в стаята си и се взираше в пуст, бурен морски пейзаж, Рой се чудеше на Бренъновия оптимизъм. Дали вече не му беше чужд начинът на мислене на гледачите?

— Вече не поемам рискове — беше казал веднъж Бренън. Е?

На Дом никога не бяха водени войни… според записите на комуникациите им със Земята. Романите им рядко се занимаваха с проблема за насилието. Веднъж бяха използвали бомби, за да оформят пристанищата си, но вече си имаха пристанища и сега вече дори не съществуваха фабрики за такова производство.

Дали Бренън не беше доловил нещо в романите им — някакво скрито насилие, — което Рой не бе забелязал?

Един ден му просветна, че има изход. Беше ужасяваща мисъл. Изобщо не я спомена на Бренън. Страхуваше се, че е доказателство за собствената му лудост. Съзнателно възобнови дългите си разговори с Бренън и се опита да прояви известен интерес към предсказуемия курс на оставащите паки. Направи предложения за холограмите в кабината си и игра на домино. Започна да се превръща в планина от мускули. Понякога изпитваше страхопочитание към себе си.

— Научи ме да се бия с паките — помоли веднъж той Бренън.

— Изключено — отвърна Бренън.

— Може да се наложи. Ако някой от тях някога поиска да вземе заложник-гледач…

— Добре, хайде. Ще ти покажа.

Разчистиха салона за упражнения и започнаха да се бият. След половин час Бренън го „уби“ трийсетина пъти, като отблъскваше каратистките му удари с изящна точност. После позволи на Рой да го удари няколко пъти. Рой му нанасяше убийствени удари с настървен ентусиазъм, който може би говореше нещо на Бренън. Бренън даже призна, че го е боляло. Но Рой беше убеден.

И те направиха боевете част от програмата си.

Имаше всевъзможни начини за убиване на времето. Е, времето минаваше. Понякога пълзеше мъчително бавно, но винаги минаваше.

В системата Епсилон Инди имаше тяло с размерите на Юпитер. Годзила, Епсилон Инди V, беше встрани от пътя на „Протектор“, а те се движеха с четири хиляди и шестстотин километра в секунда. Но Бренън зави леко, за да покаже на Рой прекрасната гледка.

Плъзнаха се покрай блестяща прозрачна сфера от ледени кристали. Това беше троянският пункт на Годзила и приличаше на огромна играчка за коледна елха, но за Рой беше като пътен надпис „Добре дошли“. Започна да вярва, че ще успеят.

Два дни по-късно, при скорост 1600 км/сек, тарано-вото поле вече не беше от никаква полза. Бренън го изключи.

— Дом е на четирийсет и два часа — рече той. — Бих могъл да се гмурна в Слънцето и да използвам тарановото поле в слънчевия вятър, но защо, по дяволите? Имаме достатъчно гориво, а и някак си усещам, че с нетърпение чакаш да се приземим.

— Колко странно! — захили се жадно Рой. — Не, че не ми беше приятна твоята компания. — Виждаше Дом на екрана на телескопа. Приличаше на Земята: дълбо-косиньо небе се преплиташе с мразовитобелите облаци, а очертанията на континентите бяха почти невидими. Усети пулсиране в гърлото си. През тази изминала година холограмите в стаята му бяха показвали само сцени от Дом.

— Слушай — рече той, — ще чакаме ли да пристигне ферибота или просто ще се спуснем?

— Мисля, че трябва да оставя „Протектор“ в далечна орбита и да се приземим с товарния кораб. Може да ни трябва, за да заредим „Протектор“ с гориво. Домя-ните не са постигнали много с ресурсите на астероидите си. Може изобщо да нямат товарни кораби.

— Добре. Преди да превключиш на несистемен двигател, защо просто да не отида в товарния кораб и да не го подготвя?

Бренън го изгледа за миг. Беше един от тези замислени погледи, които понякога караха Рой да си мисли, че е направил глупаво предложение. Но:

— Хубаво. Това ще ни спести време. Обади ми се, когато се качиш на борда.

Дом вече се виждаше с просто око — бяла звезда, недалеч от Слънцето. Рой се качи на борда, съблече костюма си, отиде на пулта за управление и се обади на Бренън. Скоро след това „Протектор“ отново беше под натоварване и се насочваше към Дом при домска гравитация.

Рой започна прегледа си с животоподдържащите системи. Всички бяха наред. Двигателната система също, доколкото можеха да покажат уредите. Рой се тревожеше, че дюзата може да е изкривена от силата на притегляне на Звездата на Фсстпок. Не бяха имали възможност да я проверят. А и нямаше да имат, докато товарният кораб не се отделеше от „Протектор“.

Нямаше какви съоръжения за приземяване да проверява. Щеше да кацне в някое пристанище — корабът щеше да плава.

Прегледът му отне дванайсет часа, после направи почивка, за да подремне. Бренън вече трябваше да се е свързал с някой кораб, насочил се към космическия порт на Дом. След още дванайсет часа…

При домската гравитация спа по-малко и по-леко. Събуди се в неясната светлина и се сети за странните си подозрения към Бренън. На лицето му се плъзна слаба усмивка.

Отново си ги припомни… като очакваше да види колко са смешни. Тогава бе страдал от някаква параноя. Човекът не бе създаден да живее заключен с не съвсем човешко същество в продължение на шест години.

Отново си припомни подозренията и те бяха логични. Идеята все още беше ужасна, но Рой не успя да открие логически пропуск.

Това го разтревожи.

А и все още не знаеше какво точно планира Бренън на Дом.

Стана и обиколи кораба. Намери нещо, което Алис бе оставила на борда много отдавна: бои за костюм под налягане. На гърдите на костюма на Рой никога не бе имало рисунка. Той го сложи на един стол и застана пред него, в очакване на вдъхновение. Но вдъхновението представляваше жива флуоресцентна мишена.

„Мухльо.“ Ако беше прав… но не можеше да е прав.

Обади се на Бренън. „Забрави го…“

— Тук всичко е наред — каза Бренън. — Как са нещата при теб?

— Отлично, доколкото мога да преценя, без всъщност да съм управлявал кораба.

— Добре.

Рой откри, че глупаво се опитва да разчете изражението на твърдото му лице.

— Бренън, преди известно време ми дойде нещо наум. Никога не съм го споменавал…

— Преди около две и половина години? Помислих си, че нещо те безпокои, освен липсата на харем.

— Може би съм луд — рече Рой. — А може да съм бил луд тогава. Сетих се, че ще ти е много по-лесно да уговориш населението на Дом да подкрепи твоята война, ако първо… — Почти не можеше да го изрече. Но разбира се, Бренън се беше сетил за това. — Ако първо засееш планетата с дърво на живота.

— Това не би било добре.

— Не, не би било. Но моля те, обясни ми защо не е логично.

— Не е логично — отвърна Бренън. — Ще трябва прекалено много време, за да порасне.

— Да — в изблик на облекчение каза Рой. — Да, но ти не ме пускаше в хидропонната градина. Не беше ли, защото някой вирус можеше да се докопа до мен?

— Не. Беше, защото миризмата щеше да стигне до теб и щеше да изядеш нещо.

— А същото се отнасяше и за градината на Коболд.

— Точно така.

— Градината, в която заедно с Алис се скитахме, без изобщо да усетим някакъв мирис.

— Сега си по-възрастен, идиот такъв! — загуби търпение Бренън.

— Да, разбира се. Извинявай, Бренън. Трябваше да се досетя за всичко това… — „Бренън да загуби търпение? Бренън?“ — По дяволите, Бренън, бях само с месец по-възрастен, когато ми каза никога да не влизам в хидропонната градина на „Летящия холандец“!

— Овладей се — рече Бренън и изключи.

Рой се отпусна назад в аварийното кресло. Беше потиснат. Каквото и друго да беше, Бренън бе приятел и съюзник. А сега…

Сега, съвсем внезапно, „Протектор“ се разтърси под тройното гравитационно ускорение. Рой потъна назад. Устата му се разтвори широко от шока. После, с всичката сила на вече масивната си дясна ръка, той се протегна към пулта и откри един червен бутон.

Беше със секретна ключалка.

Ключът беше в джоба му. Рой бръкна в него, като проклинаше между зъби. Бренън искаше да го обездви-жи. Нямаше да се получи. Той преодоля притеглянето, отключи и натисна бутона.

Кабелът, който го свързваше с „Протектор“, се освободи. Рой падаше.

Трябваше му цяла минута, за да включи двигателя. Започна завой под деветдесет градуса. „Протектор“ навярно не би могъл да повтори радиуса на завиване на по-малкия товарен кораб. През порта той гледаше как пламъкът от двигателя на „Протектор“ остава встрани.

Видя го да изчезва.

Защо Бренън бе изключил двигателя?

Няма значение. Следваща стъпка: комуникационният лазер и да предупреди Дом.

Ако предположеше, че е прав… но сега, той не посмя да предположи нищо друго. Бренън би могъл да се оправдае по-късно сам: да се прехвърли при космонавти от Дом, без да носи нищо, освен костюм под налягане и да им разкаже как Рой бе полудял. И навярно щеше да е истина.

Той насочи комуникационния лазер към Дом и започна да го настройва. Знаеше честотата, която му трябваше и мястото… ако беше от дясната страна на планетата. Какво щеше да направи сега Бренън? Какво можеше да направи? Щеше да направи това, което можеше. Протекторът няма много свободна воля… а в оръжейното отделение на „Протектор“ имаше адски много оръжие. Щеше да убие Рой Трусдейл.

Дом изглежда се обръщаше с неправилната страна. Колонията беше колкото средно голяма държава, но глупаво бе обърнала гърба си! Къде ли беше убийственият лъч на Бренън? Той трябваше да го използва.

А двигателят на „Протектор“ все още беше изключен. Не се опитваше да го преследва.

Дали Бренън още беше на борда на кораба?

Тогава Рой видя възможност. Нерационална, но време за мислене нямаше: той изпълзя от аварийното кресло и слезе по стълбата. Оръжията бяха в херметичната камера. А вътрешната врата още беше отворена. Рой се хвърли вътре, грабна един от лазерите до стената и скочи назад, преди вратата да се затвори.

Тя не бе помръднала.

Но ако Бренън не беше на борда на „Протектор“…

Тогава, колкото и да беше ирационално, Бренън трябва да се опитваше да спаси положението и него. За да стори това, трябваше да влезе в товарния кораб. Подвиг на невъзможен героизъм… но Рой можеше да го види как оставя двигателя на автоматично изключване и изскача от херметичната камера, точно когато освободи кабела. Скача върху корпуса и закача за него въже, преди Рой да може да покачи натоварването. После се спуска по въжето до камерата.

Невъзможно ли? Какво бе невъзможно за Бренън? Рой държеше оръжието в готовност и очакваше вътрешната врата на херметичната камера да се затвори.

Отговорът дойде с бученето и взрива зад него. Със съскащ писък на въздух за дишане Бренън-чудовището влезе през корпуса откъм тоалетната на кабината, мина през вратата на тоалетната и я затвори меко след себе си. Вратата не беше от материала на корпуса — тя се свиваше леко при налягане, но издържа.

Рой вдигна пушката.

Бренън хвърли нещо. Движеше се прекалено бързо, за да го види и уцели Рой в горната част на дясната ръка. Костта се счупи като кристал. Рой се завъртя под деветдесет градуса от удара, а ръката му се извади от рамото като нещо мъртво. Лазерът отскочи от стената и падна до него.

Той го вдигна с лявата си ръка и престана да се върти.

Бренън беше застанал като бейзболен играч, подаващ топка. Държеше мек въглероден диск с големината на хокейна шайба.

Рой стисна лазера. Защо Бренън не хвърляше диска? После сложи пръст на спусъка. Защо Бренън не хвърляше диска? Той стреля.

Бренън отскочи встрани невероятно бързо, но не колкото светлината. Рой насочи лъча след него. Той разсече тялото на Бренън точно под кръста.

Бренън падна, разрязан наполовина.

Ръката не го болеше изобщо, но звукът от падането на Бренън го нарани ужасно. Той погледна към ръката си. Беше отпусната и подута като пъпеш, а от мястото, където се бе показало парче кост, течеше кръв. Рой погледна обратно към Бренън.

Това, което беше останало от него, се изправи на ръцете си и се приближи към Рой.

Рой отскочи до стената. Кабината ставаше все по-закръглена. Шок. Той се усмихна, когато Бренън дойде по-близо.

— Touche, Monsieur — каза той.

— Ти си ранен — рече Бренън.

Всичко наоколо посивяваше и губеше цвета си. Рой разбра, че Бренън разкъсва ризата му, за да завърже турникет под рамото му. Бренън му говореше монотонно, независимо дали очакваше Рой да го чуе.

— Можех да те убия, ако не ми беше роднина. Глупаво, глупаво. Таванът може да падне отгоре ти, Рой. Рой, слушай, ти трябва да живееш. Може да не повярват на информацията в компютъра. Рой? По дяволите, слушай!

Рой припадна.

Не беше на себе си през по-голямата част от това, което последва. Успя да обърне товарния кораб към Дом, но техниката му се бе влошила и той изви във външна орбита. Корабите, които дойдоха след него, бяха предназначени за изследване на вътрешната система. Успяха да върнат Рой, трупа на Бренън и компютъра от борда на „Протектор“. Самия „Протектор“ трябваше да изоставят.

Раната на ръката му изглеждаше достатъчно обяснение за състоянието на кома, в което го завариха. Измина известно време, преди да разберат, че болестта му е друга. Дотогава двама от пилотите бяха повалени от нея.

„Пилето е начинът на яйцето да направи ново яйце.“

Самюъл Бътлър^[4]

 

Всеки човешки протектор трябва да се събужда така. Един Пак се събужда разумен за пръв път. Човешкият протектор има човешки спомени. Той се събужда с бистър ум, спомня си и мисли с известен срам: „Бях глупав“.

Бял таван, чисти, груби завивки и мек дюшек. Подвижни пастелни паравани от двете ми страни. Прозорец пред мен — виждат се ниски, извити дървета на някак си разпокъсана морава, цялата окъпана от слънчева светлина, която е малко оранжева, за да е на Земята. Примитивни съоръжения и много пространство: намирах се в домска болница и знаех, че съм бил глупав. Ако Бренън само беше… но той не би трябвало да ми каже нищо. Толкова близо до Дом, разбира се, се е заразил сам. Трябвало му е само да знае, че той или трупът му е стигнал на Дом. И ме беше оставил да го хвана: същото разсъждение.

Беше ми казал повечето неща. Това, което всъщност целял там, отвъд ръба на нашата слънчева система, без припасите си от дърво на живота, останали на Марс, бил вариант на вируса на дърво на живота, който да можел да вирее в ябълка, нар или нещо друго. Това, което получил, бил вариант, способен да вирее в сладък картоф, отгледан в талиев окис. Но някъде там той открил или създал и вирус, който можел да вирее в човешко същество.

Именно това планираше да посее на Дом.

Подъл номер по отношение на една беззащитна колония. Такъв вирус навярно не би се ограничил само до подходящата възрастова граница. Той би убил всеки, които не е между — ако се приемат широки граници — четирийсет и шейсет. Дом би завършил като свят на бездетни протектори и Бренън би имал своята армия.

Аз станах и стреснах сестрата. Тя беше от другата страна на гъвкавата, пластмасова стена. Бяхме заключени с инфекцията си. Имаше две редици легла и на всяко от тях — полупроменен протектор, прояваващ признаци на глад. Навярно всички протопротектори на Дом бяха точно в тази голяма стая. Всичките двайсет и шестима.

А сега какво?

Обмислих въпроса, докато сестрата викаше лекар и лекарят навличаше костюм под налягане. Много време. Мислите ми се движеха толкова бързо! Повечето проблеми не оставаха такива достатъчно дълго, за да представляват интерес. Проверих логическата верига на Бренън, после започнах отново. За момента трябва да вярвам на това, което каза Бренън за самите Паки. В неговата картина нямаше противоречия — бе излъгал блестящо, ако изобщо бе излъгал, а аз не бих могъл да открия мотив за това. Имах възможност да наблюдавам лично пакските кораби… през уредите на Бренън. Е, бих могъл да ги проверя и като сам построя генератор на индуцирана гравитация.

Руса млада жена мина през заместителя на херметична камера. Аз я уплаших с това, че бях едновременно грозен и подвижен. Жената любезно се помъчи да го скрие.

— Нуждаем се от храна — казах й аз. — Всички ние. Щях вече да съм умрял, ако не носех на себе си много излишно мускулно тегло, когато се заразих. — Тя кимна и поговори със сестрата с малък микрофон.

Тя ме прегледа. Аз й казах точно толкова, колкото да я разтревожа ужасно. Трябваше да съм умрял или осакатял от артрит, според законите на медицината. Направих й няколко упражнения, за да й докажа, че съм здрав, но само толкова, за да не разбере колко съм здрав.

— Тази болест не осакатява — казах й аз. — Ще можем да водим нормален начин на живот, щом инфекцията се развие докрай. Тя поразява само нашия външен вид. Забелязахте ли?

Жената се изчерви. Наблюдавах как спори сама със себе си дали да ми каже, че съм загубил всяка надежда за нормални сексуални връзки. Накрая реши, че все още не би могла да го стори.

— Ще трябва да направите някои приспособления — деликатно каза тя.

— Предполагам.

— Тази болест от Земята ли е?

— Не, от Пояса, за щастие. Така може да се контролира много по-лесно. Всъщност, мислехме, че е изчезнала. Ако знаех, че има дори и най-малка вероятност…

— Надявам се, че можете да ми кажете нещо за лечението. Не бяхме в състояние да лекуваме когото и да било от вас — обясни тя. — Всичко, което опитахме, влоши нещата още повече. Дори антибиотиците! Загубихме двама от вас. Състоянието на другите не изглежда да се влошава, затова просто ви оставихме без лекарства.

— Добре, че сте спрели, преди да стигнете до мен.

Думите ми й се сториха груби. Само да знаеше! Аз бях единственият човек на Дом, който бе чувал за света Пак.

Прекарах следващите няколко дни, като хранех насила другите пациенти. Не биха се хранили сами — нормалната храна няма вкуса на дърво на живота. Всички те бяха полумъртви. Бренън бе знаел какво прави, когато ме беше оставил да натрупам цялото това излишно мускулно тегло.

Междувременно научих каквото можах за промишлеността на Дом. Използвах записите от болничната библиотека. Планирах възможните защитни стратегии срещу пакско нападение, като използвах два милиона вероятни гледачи — щеше да ни се наложи да установим диктатура, просто нямаше време за нищо друго и по този начин щяхме да загубим част от населението — и точно двайсет и шестима протектори. Обмислих алтернативни защитни планове с двайсет и четирима и двайсет и двама протектори, в случай, че не всички успеят да оцелеят след прехода. Но това бяха само мисловни проблеми. Двайсет и шестима изобщо не бяха достатъчни, не и според това, което бях научил за равнището на домската цивилизация.

Когато другите пациенти се събудеха, щях да им изложа проблема. Те знаеха повече за Дом. Можеха да намерят решения, различни от моите. Чаках. Имаше време. Пакските разузнавачи бяха на девет месеца разстояние.

Разработих начини за унищожаването на Дом, като използвах пакската разузнавателна двойка. Преправих „Протектор“ въз основа на онова, което бяхме научили от пакските разузнавачи, след като Бренън го бе построил.

След шест дни започнаха да се събуждат. Двайсет и четирима. Докторите Мартин и Коулс се бяха заразили от пациентите си. Все още се изменяха.

Беше забавно да разговарям с хора, чиито умове бяха като моя собствен. Бедният Бренън. Говорех бързо, защото знаех, че земният ми акцент би ме направил неразбираем за всеки гледач, който може да слуша. Докато говорех, те се движеха из стаята, като изпробваха мускулите и новите си тела, и въпреки това знаех, че не пропускат нито дума. Когато свърших, прекарахме няколко часа в обсъждане на положението.

Трябваше да научим дали Бренън не бе фалшифицирал вида на пакските разузнавачи и пакската флота. Имахме късмет. Лен Бестър беше монтьор на двигатели и бе в състояние да конструира генератор на инду-цирана гравитация. Той каза, че е възможно и ни изложи достатъчно теоретични постановки, за да ни убеди. Каза ни и как би могъл да бъде направен, за да върши работа. Решихме да приемем за истина гравитационния телескоп на Бренън и пакската флота. Иначе имаше начини да е подправил онова, което бях видял от разузнавачите. Не бе възможно да получим други доказателства за версията на Бренън, освен вътрешната й логич-ност, в която също се убедихме.

Разработихме плановете си в съответствие с нея.

Разбихме пластмасовата херметична камера и се пръснахме в болницата. Всичко свърши, преди болничният персонал да разбере какво става. Затворихме ги, докато вирусът на дървото на живота не ги приспеше. Мнозина искаха да продължат да се грижат за пациентите си. Позволихме им, но трябваше да унищожим всички медицински резерви. Имаше опасност, когато хората започнеха да припадат от вируса на дървото на живота, другите да поразят физиологията им с опитите си да ги лекуват.

После полицията на Клейтаун обкръжи болницата, но дотогава можехме да приемем, че всички вътре са се заразили. През нощта се разпръснахме.

През следващите дни нападахме болници, аптеки и единствения фармацевтичен завод. Разрушихме телевизионните станции, за да забавим разпространяването на новините. Хората щяха да изпаднат в паника, ако научеха за новата болест, която отнема умовете на жертвите си. Щяха да намерят истината за не по-малко ужасна.

Паниката беше достатъчна. Населението на Дом се сражаваше, сякаш срещу него бяха всички дяволи на ада. Така загинаха десетима от нас, хванати в клопка и длъжни да не убиват потенциални протектори.

А други шестима бяха хванати, опитвайки се да спасят семействата си, като ги екипираха с костюми или палатки под налягане, за да задържат вируса и да ги скрият, където могат. Трябваше да ги убием. Затворихме ги, докато въпросните гледачи не загинаха или не. започнаха прехода.

След седмица всичко свърши.

След още три седмици започнаха да се събуждат.

Заехме се да градим защитата си.

Стори ми се единствено разумно да романизирам този доклад. Така че голяма част от него е само предположение. Никога не съм познавал Лукас Гарнър, Ник Сол, Фсстпок, Ейнар Нилсън и др. Можете да приемете Трусдейл като действителен герой на основата на това, че не бих излъгал без причина. Останалите навярно са достатъчно точни.

Все пак Бренън го каза пръв: „Не съм уверен, че още нося името, с което съм роден“. Рой Трусдейл беше друг. Рой Трусдейл трябваше да умре и го очакваше, като се опитваше да предотврати това, което бях сторил на Дом.

Имахме основателна причина да не пращаме това съобщение назад към човешкия космос, още не. Бренън беше прав: съществуването на протектори щеше да промени развитието на човешката цивилизация. По-добре е да мислите за Дом като за неуспяла колония, унищожена от болест. Ако други изследователи се разболеят от нея, те или ще умрат по време на прехода, или ще се събудят като протектори, ще се огледат и ще стигнат до същите заключения като нас. Протекторът няма много свободна воля.

Но пакската флота остава пред нас, макар че пакски-те разузнавачи ги няма. (Беше забавно. Разположихме фалшиви градове по целия Дом — просто градски светлини, очертания на магистрали и източници на горене, като заместители на електроцентрали.) Почти е сигурно, че можем да унищожим тази флота, но колко още ги следват? Дали корабите от втората флота не са модифицирани и усъвършенствани? Ако оцелеем толкова дълго, ще трябва да проследим пътя им обратно до експлозията на Ядрото. Ако загубим една или друга битка, някой оцелял ще прати това съобщение във всеки свят от човешкия космос.

В такъв случай:

Бренън трябва да е скрил надписани колби с вируса така, че да могат да бъдат намерени. Проверете двойника на Стоунхендж. Потърсете пакет, орбитиращ около петно неутроний. Ако не успеете, можете да намерите товарното отделение от кораба на Фсстпок на Марс. Проверете стените за парчета от корен, съдържащи вирус на дърво на живота. Ако не успеете, Дом е в отвратителна форма за колонизиране, но атмосферата е все още пълна с вирус на дърво на живота. Не превръщайте никого в протектор, ако има деца.

Вие ще бъдете по-умни от нас. Ще можете да ги унищожите. Но не чакайте. Ако това съобщение стигне до вас, значи пакската флота, която бе достатъчно силна, за да ни разбие, следва точно зад този лазерен импулс почти със светлинна скорост. Сега се размърдайте!

Сбогом и късмет. Обичам ви.