Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Познатият космос
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Protector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ПРОТЕКТОР. 1995. Изд. БАРД, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.26. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Protector, by Larry NIVEN]. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 100.00 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

II.

Роботът беше четирикрак изправен цилиндър, който плуваше невъзмутимо в единия ъгъл на читалнята на „Клуба на Стрълдбръг[1]“. Неговият кафяв цвят се сливаше със стените и го нравеше почти невидим. Външно роботът беше неподвижен. Перките в пламтящата му основа тихо бръмчаха и го поддържаха на пет сантиметра над пода, а във вътрешността на безличния купол, който представляваше главата му, се въртяха неспирно скенери, които наблюдаваха всеки ъгъл на помещението.

Без да откъсва очи от екрана за четене, Лукас Гарнър протегна ръка към чашата си. Той я напипа внимателно с върха на пръстите си, взе я и се опита да пийне. Беше празна. Вдигна я високо, извърна се и все още без да поглежда, каза:

— Ирландско кафе.

Роботът застана до него, но не направи опит да вземе двойностенната чаша. Вместо това меко иззвъня. Гарнър най-сетне вдигна очи и се намръщи. През гърдите на робота премина светещ надпис: „Ужасно съжалявам, г-н Гарнър. Превишихте максималното си дневно съдържание на алкохол“.

— Остави тогава — рече Люк. — Хайде, махай се.

Роботът се понесе към ъгъла си. Люк въздъхна — отчасти беше по негова вина — и се върна към четенето. Записът бе ново медицинско издание: „Процесът на стареене при човека“.

Миналата година беше гласувал заедно с останалите да позволят на Клуба да съоръжи с медицинска прог-рама обслужващите роботи. И не съжаляваше. Според клубното правило, нито един Стрълдбръг не беше на по-малко от сто петдесет и четири години и възрастовата граница се вдигаше с по една на всеки две изминали години. Трябваше им най-добрата и най-сигурната медицинска закрила.

Люк беше типичен пример. С не особено голям ентусиазъм наближаваше сто осемдесет и петия си рожден ден. От двайсет години постоянно използваше инвалидна количка. Беше парализиран — не поради нещастен случай с гръбначния му стълб, а тъй като гръбначните му нерви умираха от старост. Централната нервна тъкан никога не се възстановява. Дисбалансът между тънките му, неизползвани крака и масивните му рамене, ръце и широки длани го караше да прилича малко на маймуна. Люк го съзнаваше и това му доставяше огромно удоволствие.

Вниманието му бе изцяло погълнато от записа, който четеше, когато отново го прекъснаха. Едва доловими гласове изпълниха читалнята с безформен, усилващ се шепот. Люк се обърна да погледне със съжаление.

Някой вървеше към него с решителна крачка, която не би могла да принадлежи на нито един Стрълдбръг. Мъжът имаше висока, тясна фигура на човек, прекарал няколко години, разпънат на диба[2]. Ръцете и кожата под ларинкса му бяха тъмни като на негър, но китките и силно набръчканото му лице бяха черни като безлунна нощ — истинска космическа чернота. Косата му беше като гребен на какаду — двусантиметрова, снежно-бяла ивица от темето до тила му.

Поясар бе нахлул в „Клуба на Стрълдбръг“. Нищо чудно, че шепнеха!

Той спря пред стола на Люк.

— Лукас Гарнър? — Гласът и маниерите му бяха тържествени и официални.

— Точно така — отвърна Люк. Мъжът понижи глас.

— Аз съм Никълъс Сол, Първи говорител на Пояс-ната политическа секция. Има ли тук място, където можем да поговорим?

— Последвайте ме — рече Люк. Той докосна пулта на количката, тя се вдигна на въздушна възглавница и се понесе през стаята.

Настаниха се в една ниша извън главната зала. Люк рече:

— Наистина предизвикахте там врява.

— О? Защо? — Първият Говорител се просна отпуснато в един стол за масаж, като остави мъничките мо-торчета да го размесят в нова форма. Все още говореше бързо и енергично, с добре познатия поясарски акцент.

Люк не можеше да реши дали се шегува.

— Защо ли? Поради една причина: вие сте далеч под долната възрастова граница.

— Пазачът не ми каза нищо. Просто ме зяпаше.

— Мога да си представя.

— Знаете ли какво ме доведе на Земята?

— Чух за това. В системата има извънземен.

— Трябваше да се пази в тайна.

— Работех в полицията на Обединените нации. Пенсионираха ме едва преди две години. Още поддържам връзките си.

— Точно това ми каза Лит Шефър. — Ник отвори очи. — Извинете ме, ако съм бил груб. Мога да понеса тъпата ви гравитация в корабното кресло, но не обичам да ходя в нея.

— Тогава се отпуснете.

— Благодаря. Гарнър, изглежда никой в ООН не разбира спешността на проблема. В системата има извънземен. Той извърши враждебен акт, като отвлече поясар Изоставил е междузвездния си двигател — и двамата можем да се досетим какво означава това.

— Възнамерява да остане. Ще ми разкажете подробностите, нали?

— Съвсем просто е. Знаете ли, че корабът на Аутсайдера пристигна на три лесни за сглобяване части?

— Да.

— Опашната част трябва да е била капсула за връщане. Можем да се досетим, че е имало такава. Два и половина часа след като Бренън и Аутсайдерът са установили контакт, тази част изчезна.

— Телепортиране?

— Не, слава на Файнъгъл. Разполагаме със запис, на който се вижда размазана линия. Ускорението е било огромно.

— Разбирам. Защо идвате при нас?

— А? Гарнър, това засяга цялото човечество!

— Не ми харесва тази игра, Ник. Аутсайдерът засягаше цялото човечество веднага, след като го забелязахте. Вие не дойдохте при нас, докато не изчезна. Защо? Защото сте смятали, че извънземните ще си помислят по-добри неща за човечеството, ако се срещнат първо с поясарите ли?

— Нямам какво да кажа.

— Защо ни го съобщавате сега? Ако телескопите на Пояса не могат да го открият, никой не може да го стори.

Ник изключи устройството за масаж и се поизправи, за да разгледа стареца. Лицето на Гарнър беше лицето на Времето, хлабава маска, покриваща древното зло. Само очите и зъбите изглеждаха младежки. Зъбите бяха нови, бели, остри и нелепи.

Но говореше прямо като поясар. Не хвърляше напразно думите си и не играеше игрички.

— Лит каза, че сте умен. Това е проблемът, Гарнър. Открихме го.

— Все още не разбирам проблема.

— Мина през капан за контрабандисти в края на полета си. Търсехме един тип, който има навика да минава през населени региони с изключен двигател. Един топлинен сензор засече Аутсайдера, а една камера улови част от курса му и го наблюдава достатъчно дълго, за да ни даде скоростта, положението и ускорението му.

Ускорението беше огромно, десетки g. Почти е сигурно, че е на път за Марс.

— За Марс?

— За Марс, орбитата или луните му. Ако ставаше дума за орбитата, вече да сме го открили. Същото се отнася и за луните. И на двете има наблюдателни станции. Само че принадлежат на ООН…

Люк се разсмя. Ник затвори очи с болезнено изражение.

Марс беше бунището на системата. Всъщност, в слънчевата система имаше само няколко полезни планети — списъкът се изчерпваше със Земята, Меркурий и атмосферата на Юпитер. Бяха важни именно астероидите. Но Марс се бе оказал най-горчивото разочарование. Почти безвъздушна пустиня, покрита с кратери и морета от ултрафин прах, с почти прекалено рядка атмосфера, за да се смята за отровна. Някъде в Лацис Солис имаше изоставена база — останки от третия и последен опит на Човека върху ръждивата планета. Никой не искаше Марс.

Когато беше подписана Хартата за свободния Пояс, след като той бе доказал чрез ембарго и пропаганда, че Земята има по-голяма нужда от Пояса, отколкото той от нея, на ООН бе позволено да си запази Земята, Луната, Титан, правата върху пръстените на Сатурн, правата за добиване на полезни изкопаеми и експлоатация на Меркурий, Марс и неговите луни.

Марс беше просто символичен. Не бе влизал в сметката досега.

— Разбирате проблема — каза Ник и отново включи устройството за масаж. Малките мускули из цялото му тяло се предаваха пред необичайното за тях напрежение на Земята и за пръв път в живота му пронизително заявяваха съществуването си. Масажът му помогна.

Люк кимна.

— Като се има предвид начинът, по който Поясът постоянно ни казва да стоим настрани от неговата собственост, не можете да обвинявате ООН, че се опитват да запазят собствения си гръб. Сигурно сме събрали вече към двеста оплаквания.

— Преувеличавате. Откакто беше подписана Хартата за свободния Пояс, сме регистрирали около шейсет случая на насилие, повечето от които признати и заплатени от ООН.

— И какво искате да направят сега ООН?

— Искаме достъп до документацията на Земята за изследването на Марс. По дяволите, Гарнър, камерите „Фобос“ може вече да са показали къде се е приземил Аутсайдерът! Искаме разрешение да претърсим Марс от близка орбита. Искаме разрешение за кацане.

— Какво сте постигнали досега? Ник изсумтя.

— Съгласни са само за две неща. Можем да търсим каквото си искаме — от космоса. За да ни позволят да проучим тъпата им документация, искат да им платим точно един милион марки!

— Че платете ги.

— Това е грабеж.

— И го казва един поясар? Защо вие нямате документи за Марс?

— Никога не ни е интересувал. За какво?

— Ами абстрактното познание?

— Просто друга дума за безполезно.

— Тогава какво ви кара да искате безполезно познание толкова, че сте готови да платите за него един милион марки?

Ник бавно последва смеха на Гарнър.

— И все пак си е грабеж. Откъде, за Файнъгъл, Земята е знаела, че ще й потрябва информация за Марс?

— В това е тайната на абстрактното познание. Човек свиква да открива всичко, което може, за всичко. Повечето от нас рано или късно свикват. Изхарчили сме милиарди за изследване на Марс.

— Ще разреша изплащането на един милион марки на Универсалната библиотека на ООН. И така, как да се приземим? — Ник изключи масажа.

— Имам… идея за това.

Смешна идея. Люк не би се сетил за нея, ако не беше обкръжението му. „Клубът на Стрълдбръг“ беше луксозен и тих, звукоизолиран навсякъде и богат на завеси. Гарнър преглътна собствения си рязък смях в мига, в който напусна устните му. Тук хората рядко се смееха или викаха. Клубът беше място за отдих след живот, изпълнен с… липса на отдих?

— Можеш ли да управляваш двуместен кораб, тип „Старфайър“?

— Разбира се. Пултовете за управление са едни и същи. Корабите на Пояса използват двигатели, купени от „Ролс-Ройс“ в Англия.

— Назначавам те за мой пилот при заплата долар на година. Мога да осигуря кораб, който ще е готов след шест часа.

— Ти си полудял.

— Не аз. Виж, Ник. Всеки така наречен дипломат в ООН знае колко е важно да се открие Аутсайдера. Но не могат да направят нищо. Не защото пазят собствения си гръб от Пояса. Това е само част от проблема. Въпросът е в инерцията. ООН е световно правителство. То е тромаво по самата си природа, поради това, че трябва да управлява живота на осемнайсет милиарда души. И по-лошото е, че ООН се състои от отделни държави. Днес те не са много силни. Някой ден, не тол-кова скоро, ще бъдат забравени дори имената им. Не съм особено сигурен, че това е добра идея… но днес националният престиж може да попречи. Ще ти трябват седмици, за да ги убедиш да се съгласят за нещо.

В същото време няма закон, забраняващ на гражданин на ООН да отиде където си поиска из земния космос или да наеме когото си поиска. Някои от нашите пътуващи около Луната пилоти са поясари.

Ник поклати глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Гарнър, не мога да те разбера. Не е възможно да смяташ, че сме в състояние да открием Аутсайдера с двуместен кораб. Даже аз знам за марсианския прах. Извънземният се е скрил в някое от прашните морета, прави дисекция на Джак Бренън и няма начин да се доберем до него без да претърсим пустините сантиметър по сантиметър с дълбочинен радар.

— Точно така. Но когато политиците разберат, че си се отправил да претърсваш Марс, какво мислиш, че ще направят? Това, че си назначен за пилот, е техническата страна на въпроса, очевидна за всеки. Да предположим, че открием Аутсайдера? Поясът ще получи дивидентите.

Ник затвори очи и се опита да мисли. Не беше свикнал с такава обиколна логика. Но изглежда Гарнър бе нрав. Ако си помислеха, че отива на Марс, придружен от земянин или не… Ник Сол, Първият говорител на Пояса, упълномощен да сключва договори. Зловещо.

Биха пратили флотилия, която да започне първа претърсването.

— Значи ми трябва земянин, който да ме наеме за пилот. А защо ти?

— Аз мога да намеря кораб веднага. Имам връзки.

— Добре. Намери кораба, а после намери някой жилав земянин с изследователски дух. Продай му го. Тогава той ще ме наеме като негов пилот, какво ще кажеш?

— Добре. Но няма да го направя.

— Защо? — погледна го Ник. — Да не би сериозно да възнамеряваш да дойдеш с мен?

Люк кимна. Ник се засмя.

— На колко си. години?

— Твърде стар съм, за да губя оставащите ми години, като седя в „Клуба на Стрълдбръг“ в очакване на смъртта. Да си стиснем ръцете, Ник.

— М-м? Разбира се, но… Хей! Добре, по дяволите, значи си имал силни ръце. Във всеки случай всички вие, земяните, имате страхотни мускули.

— Виж сега, нямах предвид да натискам някакви копчета. Съжалявам. Исках да ти покажа, че не съм някой слабак.

— Абсолютно. Във всеки случай, не и в ръцете.

— А ние няма да използваме краката си. Навсякъде, където отидем, ще се движим с машини.

— Ти си луд. Ами ако стане нещо със сърцето ти?

— Най-вероятно ще ме поддържа още доста дълго време. То е протеза.

— Вие сте луди. Всички вие. Това е резултат от живота на дъното на гравитационен кладенец. Гравитацията изтласква кръвта от мозъка ви.

— Ще те заведа до телефона. Ще трябва да платиш този милион марки преди ООН да те хване там, където отиваме.

Фсстпок сънуваше.

Беше скрил товарното отделение дълбоко под течния прах в региона на Лацис Солис. Виждаше се като бежова стена зад прозрачния корпус. Тук щяха да са в безопасност задълго, докато издържеше животомоддържа-щата система: много, много време.

Фсстпок стоеше в товарното отделение, където можеше да наблюдава пленника си. След приземяването бе разглобил всички машини, за да направи необходимите ремонти и настройки. Сега само наблюдаваше пленника си.

Туземецът не се нуждаеше от много грижи. Развиваше се почти нормално. Щеше да е чудовище, но навярно не и сакато.

Фсстпок се отпусна върху купчината корени и заспа.

След няколко седмици щеше да е изпълнил своята дълга, дълга задача… или да се е провалил. Във всички случаи щеше да спре да се храни. Беше живял достатъчно, за да го устройва. Скоро щеше да умре, както почти бе умрял преди хиляда и триста корабни години в ядрото на галактиката…

Видял бе огнения взрив над долината на Питчок и бе разбрал, че е обречен.

Фсстпок беше протектор в продължение на двайсет и шест години. Останалите му деца в облъчената с радиация долина бяха на възраст от двайсет и шест до трийсет и пет години, а техните собствени деца бяха на всички възрасти до към двайсет и шест. Сега продължителността на живота му щеше да зависи от това кой бе оцелял след бомбата. Върнал се бе незабавно в долината, за да разбере.

В долината не бяха останали много гледачи, но оцелелите все пак трябваше да бъдат закриляни. Фсстпок и другите питчокски семейства сключиха мир при условие, че те и стерилните им гледачи ще притежават долината до смъртта си, когато долината щеше да бъде върната на Съюза на Великденското море. Имаше начини да се неутрализира частично падането на радиоактивните частици. Питчокските семейства ги използваха. После, като оставиха долината и оцелелите под закрилата на един от своите, те се бяха разпръснали.

Всички оцелели гледачи бяха изследвани и бе установено, че са по принцип стерилни. „По принцип“ означаваше, че ако изобщо имат деца, те ще бъдат мутанти. Щяха да миришат не както трябва. Без протектор, който да защищава интересите им, те бързо щяха да загинат.

За Фсстпок най-важен от оцелелите наследници беше най-малкият, Ттъс, женска на две години.

Времето му изтичаше. След трийсет и две години Ттъс щеше да достигне възрастта на промяна. Тя щеше да стане разумно същество, тежко въоръжено, с кожа, която може да огъне меден нож и със силата да вдигне десет пъти собственото си тегло. Щеше да бъде идеално подготвена за сражения, но нямаше да има за какво да се сражава.

Щеше да спре да се храни. Щеше да умре и Фсстпок щеше да спре да се храни. Продължителността на живот на Ттъс беше и негова собствена.

Но понякога протекторът може да приеме целия вид Пак като свои наследници. Поне щеше да има възможността да си намери цел в живота. За бездетния протектор винаги имаше примирие, защото нямаше причина да се бие. А имаше къде да отиде.

Библиотеката беше стара, колкото обкръжаващата я радиоактивна пустиня. Пустинята никога нямаше да бъде рекултивирана. На всеки хиляда години я засяваха с радиоактивен кобалт, за да не я пожелае нито един протектор. Протекторите можеха да минават през нея, защото нямаха гонадни гени, които да бъдат смазани от субатомните частици. Гледачите не можеха.

Колко стара беше Библиотеката? Фсстпок никога не бе знаел и никога не се беше чудил. Но отделът за космически пътешествия беше на три милиона години.

Той пристигна в Библиотеката с няколко — не приятели, но другари по нещастие — бездетни бивши членове на питчокските семейства. Тя беше огромна и приличаше на лабиринт. Събираше поне три милиона години пакско познание и беше разделена на отдели според предмета. Естествено, една и съща книга често се появяваше в няколко отдела. Другарите се разделиха на входа и Фсстпок повече не видя никой от тях за трийсет и две години.

Той прекара това време в едно просторно помещение, лабиринт от книжни лавици от пода до тавана. В различни ъгли имаше сандъци с корени от дърво на живота, които служителите пълнеха непрекъснато. От време на време носеха и друга храна: месо, зеленчуци, плодове и изобщо каквото се намереше за бездетните протектори, предпочели да служат на Библиотеката, вместо да умрат. Коренът от дърво на живота беше най-добрата храна за протектора, но той можеше да яде почти всичко.

А там имаше книги.

Бяха почти неунищожими. Биха се появявали като летящи метеори от сърцето на водородна експлозия. Всички бяха по-малко или повече написани на съвременния език и непрекъснато се преписваха от библиотекари, когато езикът се променяше. Всички книги в това помещение бяха свързани с космоса и с космическото пътуване.

Имаше философски трактати за космическото пътуване. Изглежда всички те правеха едно фундаментално предположение: някой ден пакската раса трябва да открие нов дом и следователно всеки принос към техниката на космическия полет допринася за безсмъртието на вида. Фсстпок би могъл да го оспори, защото знаеше, че протектор, който не вярва на това, никога не би написал книга по въпроса. Имаше десетки хиляди документи от междузвездни и междупланетни полети, които започваха с фантастичното пътешествие, което някаква група извършила в издълбана астероидна скала по галактическите ръкави преди почти три милиона години, в търсене на жълти джуджета. Имаше технически текстове за всичко, което евентуално бе свързано с космоса: космически кораби, астронавигация, екология, миниатюризация, ядрена и субядрена физика, пластмаса, гравитация и как да се използва, астрономия, астро-физика, документи за добив на полезни изкопаеми в светове в тази и съседните системи, диаграми за хипотетичен бусардов реактивен таран (в един незавършен труд на протектор, загубил апетита си по средата), диаграми за йонен двигател, плазмена теория, светлинна скорост…

Той започна отляво и продължи нататък.

Беше избрал отдела за космическо пътуване повече или по-малко случайно — сторил му се бе не така оживен като другите. Романтиката на космоса не му беше по душа, но продължи с него, вместо да започва някъде отначало. Можеше да му потрябва всяка минута от трийсет и четирите му години милост, независимо къде избереше да работи. След двайсет и осем години прочете всички книги от отдела за астронавтика и все още не беше открил нищо, което ужасно да се нуждаеше от действие.

Да се заеме с миграционна програма? Просто не бе-ше толкова спешно. Пакското слънце имаше поне стотици милиони години живот… навярно повече от вида Пак, като се имаше предвид постоянното положение на война. А и вероятността от бедствие щеше да е голяма. Жълтите слънца бяха рядкост в галактическото ядро. Щеше да им се наложи да пътуват надалеч… с екипаж от протектори, постоянно сражаващи се за управлението на кораба. Ако ставаше въпрос, ядрата на галактиките понякога можеха да експлодират във верижната реакция на свръхнови. Една миграционна програма наистина би трябвало да предвижда пътуване по ръкавите.

Първата опитала се експедиция бе постигната от ужасна съдба.

И така. Да се включи в персонала на Библиотеката? Мислил бе за това многократно, но отговорът винаги беше един и същ. Независимо с кой отдел от Библиотеката щеше да се занимава, животът му винаги щеше да зависи от други. За да запази волята си за живот, той трябваше да разбере, че всички Паки ще имат полза от неговия аспект на работа в Библиотеката. Стига само да настъпеше период без нови открития, стига вярата му да отслабнеше и той щеше да открие, че вече не е гладен.

А да не е гладен беше страшно. През последните няколко десетилетия му се бе случвало на няколко пъти. Всеки път се беше насилвал да препрочита съобщенията от долината Питчок. Последното съобщение винаги му казваше, че когато е било пратено, Ттъс е била жива. И апетитът му постепенно се възвръщаше. Без Ттъс щеше да е мъртъв.

Беше проучил библиотекарите. Обикновено животът им беше кратък. Включването в персонала не беше нужният отговор.

Да намери начин да поддържа Ттъс жива? Ако можеше да го направи, би използвал метода и върху самия себе си.

Да учи теоретична астрономия? Имаше някои идеи, но нямаше да помогнат на пакския вид. Паките не се стремяха към абстрактно познание. Да копае полезни изкопаеми на астероидите? Астериодите на тази и съседните звезди бяха толкова цялостно разкопавани, колкото и повърхността на планетата, с тази разлика, че използването на конвекционните течения във вътрешността на планетата постепенно изместваше изтощителното копаене. Трябваше да се захване с металообработка. Вече беше прекалено късно да учи нещо друго. Да извежда в орбита пластмасови градове-мехури, за да осигури повече жизнено пространство за гледачите? Глупости: бяха твърде уязвими за залавяне или случайно унищожаване.

Един ден апетитът на Фсстпок изчезна. Писмата от долината Питчок не помогнаха, защото не им вярваше. Замисли се дали да не се върне в долината, но знаеше, че по пътя ще умре от глад. Когато се увери, той седна, подпрян на стената — последният от рода протектори, който също не се хранеше и чакаше да умре.

Измина седмица. Библиотекарите откриха, че двами-на от главите на рода са мъртви. Те ги вдигнаха — два скелета, обгърнати със суха, сбръчкана броня от кожа и ги отнесоха.

Фсстпок си спомни една книга.

Все още имаше достатъчно сила, за да стигне до нея.

Прочете я внимателно, с книгата в едната ръка и с корен — в другата. Скоро изяде корена…

Корабът бил приблизително цилиндричен астероид от сравнително чисти никел и желязо с каменни пластове, с размери около девет и половина на шест и половина километра. Група бездетни протектори го издъл-бали със слънчеви огледала и вградили в него малка животоподдържаща и контролна система, по-голяма камера за сън в замразено състояние, атомен реактор и генератор, управляем йонен двигател и огромен цезиев резервоар. Сметнали за необходимо да унищожат протекторите на едно голямо семейство, за да установят контрол над хиляда гледачи. С двама протектори като пилоти и още седемдесет в камерата за замразяване, с хилядата гледачи и при внимателна селекция на полезните форми на живот от света на Пак, те потеглили към един от ръкавите на галактиката.

Макар че познанията им били с три милиона години по-стари от тези на Фсстпок, те имали сериозна причина да изберат външните райони на галактиката. Така щели да имат по-голяма възможност да открият там жълти слънца и двойна планета при съответното разстояние. Отклоняването на орбитата от звездите средно с половин светлинна година правеше двойните планети в ядрото на галактиката редки и имаше основание да се смята, че само една свръхголяма луна би могла да даде на който и да било свят атмосфера, която да поддържа живота на Паките.

Йонен двигател и известно количество цезий… Очаквали са да се движат бавно и е било точно така. Започнали да се отдалечават от пакското слънце със скорост двайсет хиляди километра в секунда. Пратили лазерно съобщение за Библиотеката, че йонният двигател работи. Копието беше някъде из Библиотеката, със списък на предложените конструктивни промени.

Фсстпок не прояви интерес. Той се прехвърли на последната част, която беше почти с половин милион години по-късна.

Тя представляваше лазерно съобщение, пътувало през пакската система, разпокъсано, слабо и изопачено от прашни облаци и от разстоянието, на език, който още при пристигането му вече не се говорел. Библиотекарите превели съобщението и го оставили тук. Оттогава сигурно беше препревеждано стотици пъти. Сигурно стотици изследователи като Фсстпок го бяха чели, бяха се чудили каква е тази част от историята, която никога нямаше да научат и бяха отминавали…

Но Фсстпок го прочете много внимателно.

Пътували дълбоко в галактическите ръкави. В края на пътуването половината от протекторите били измрели — не от глад или насилствена смърт, а от старост. Това беше толкова необичайно, че в съобщението бе включено подробно медицинско описание. Минали покрай жълти слънца без планети и покрай други, чиито светове били газови гиганти. Имало и жълти слънца със светове, които може и да били годни за обитаване, но всички били твърде далеч от курса, за да бъдат достигнати с резервите им от цезий. Галактическият прах и гравитацията на галактиката забавили странния им кораб и били необходими по-големи резерви за маневриране. С намаляването на слънцата небето около тях постепенно потъмнявало.

После открили планета.

Корабът им се повредил. Прехвърлили каквото било останало от плутония в двигателите на сектора за приземяване и се спуснали. Решението им не било окончателно, но ако планетата не отговорела на изискванията, щяло да им се наложи да работят в продължение на десетилетия, за да направят кораба си отново годен за пътуване в космоса.

Там имало живот. Някои форми били враждебно настроени, но не и такива, с които да не могат да се справят. Имало почва. Оцелелите протектори събудили гледачите и ги пуснали в горите да се плодят и множат. Посадили растения, разработили мини, построили машини, за да разработят още мини, създали земеделски машини…

Черното, почти беззвездно небе тревожело някои, но постепенно свикнали с него. Честите дъждове тревожели други, но тъй като не причинявали вреда на гледачите, всичко било наред. Имало достатъчно място за всички — протекторите даже не се сражавали помежду си. Нито един от тях не престанал да се храни. Имало хищници и бактерии за унищожаване, трябвало да построят цивилизация и изобщо имали много работа.

С пролетта и лятото дошла жътвата — и нещастието. Имало нещо нередно в дървото на живота.

Самите колонисти не разбрали какво е станало с реколтата им. Нещо пораснало. То изглеждало и имало вкуса на дърво на живота, макар че миризмата му била някак си не както трябва. Но при всичките му ефекти върху гледачите и протекторите, все едно че били яли плевели.

Не можели да се върнат в космоса. От оскъдните запаси корени пресметнали точно колко време живот остава на протекторите. Можели да презаредят цезиевите си резервоари, в оставащото им време дори можели да създадат инсталация за производство на плутоний, но не и да открият и да стигнат до друг годен за живот свят. А дори и да успеели да стигнат, каква гаранция имали, че дървото на живота ще расте там?

Прекарали последните си години в създаването на достатъчно мощен лазерен лъч, за да премине през прашните облаци, които ги скривали от галактическото ядро. Не знаели, че са успели. Не знаели какво не било наред с реколтата им — подозирали особената дължина на вълните на звездната светлина или изобщо звездната светлина, макар че експериментите им в тези насоки не довели до нищо. Предали подробна информация за родовете на своите пътници гледачи с надеждата, че някои от тях могат да оцелеят. И поискали помощ.

Преди два и половина милиона години.

Фсстпок седеше до сандъка с корените, ядеше и четеше. Би се усмихнал, ако лицето му позволяваше това. Вече можеше да види, че мисията му касае всички бездетни протектори на света.

За два и половина милиона години онези гледачи бяха живели без дърво на живота. Без каквато и да е възможност да преминат в протекторската степен. Тъпи животни.

И само Фсстпок знаеше как да ги открие.

Летите от Ню Йорк, САЩ, към Пикетсбърг, Северна Африка. Внезапно осъзнавате, че Ню Йорк отлита в една посока, Пикетсбърг в друга, а ураганен вятър отвя-ва самолета ви в трета…

Кошмар? Ами да. Но пътуването в слънчевата система е различно от това на една планета. Всяка отделна скала се движи по свой собствен път, като петънца мазнина по повърхността на течност.

Марс се движеше почти в кръг. Астероидите се движеха наблизо в по-елипсовидни орбити, настигаха червената планета или се спускаха зад нея. На някои от тях имаше телескопи. Операторите им щяха да докладват на Церера, ако забележеха целенасочена дейност на повърхността.

Изоставеният бусардов реактивен таран кръстосваше над слънцето и извиваше навътре, като следваше плитка хипербола, която щеше да го преведе през плоскостта на планетите.

„Синият вол“ следваше ускоряваща се крива от повисш разред под формата на буквата „J“_, _чиято вертикална част постепенно щеше да изравни скоростта и положението на „Вола“ с тези на Аутсайдера.

„Ю Тант“ се издигна от Земята с носител, нает от порта в Долината на смъртта. Последва полет с прелестна гледка над Тихия океан. На двеста и четирийсет километра височина влязоха в орбита и, както изискваше законът, Ник премина на горивна тяга, като се насочи навън. Той остави носителя сам да намери обратния път.

Земята се завъртя около себе си и изчезна. До Марс имаше четири дни при едно g. Церера щеше да им съобщава кои астероиди да избягват.

Ник превключи кораба на автопилот. „Ю Тант“ не го разочарова напълно. Беше от земния флот и функционирането му се издаваше от непрекъснато скърцане, но инсталациите му изглеждаха наред и управлението му бе елегантно просто. А кухнята беше отлична.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Люк.

— Защо не? Нали не се притесняваш, че ще умреш млад.

— Дали ООН са получили вече парите си?

— Сигурно. Трябва да са били преведени още преди няколко часа.

— Чудесно. Обади им се, идентифицирай се и поискай всичко, с което разполагат за Марс. Нека го покажат на екрана. Кажи им, че ти ще платиш за лазера. Това ще убие два заека с един изстрел.

— Как?

— Така ще разберат, че сме тръгнали.

— Добре… Люк, наистина ли смяташ, че това ще ги накара да се размърдат? Знам колко е тромава организацията. Спомням си случая „Мюлер“.

— Погледни нещата от друг ъгъл, Ник. Как е станало така, че ти представляваш Пояса?

— Според тестовете за пригодност имам висок коефициент на интелигентност и ми харесва да давам нареждания на околните. Оттам тръгна всичко.

— При нас става с гласуване.

— Въпрос на популярност.

— Системата действа. Но наистина има недостатъци. Кое правителство няма? — сви рамене Гарнър. — Всеки говорител в ООН представя една държава — една част от света. Според него, това е най-добрата му част, населена с най-добрите хора. В противен случай не би бил избран. Тъй че може би двайсет представители смятат, че знаят точно какво трябва да се направи по отношение на Аутсайдера и нито един от тях няма да отстъпи пред другите. Престиж. Постепенно ще стигнат до компромис. Но ако им хрумне идеята, че един цивилен и един поясар могат да ги изпреварят, ще се размърдат по-бързо. Разбираш ли?

— Не.

— О, я по-добре се обади.

Лазерният лъч стигна до тях след известно време. Те започнаха да прехвърлят съхраняваната от Земята информация за Марс.

— Според мен, трябва да започнем претърсване, освен ако нямаш наум нещо по-добро. Винаги е най-добре да блъфираш с четири аса.

Ник изключи екрана. Информацията беше вече записана и нямаше да пропуснат нищо.

— Хайде, нека го обсъдим заедно. Платих един милион марки за тозиматериал, плюс допълнителните разноски за лазерния лъч. Тъй като съм пестелив, се чувствам почти принуден да го използвам. Но през последния час се занимаваме със случая „Мюлер“ и всички данни произхождат от архиви на Пояса!

Единайсет години по-рано един миньор от Пояса, наречен Мюлер, се беше опитал да използва масата на Марс, за да извърши драстична промяна в курса. Приближил се прекалено много и се принудил да кацне. Проблеми не се очакваха. Златнокожите ченгета щяха да го приберат веднага, щом получеха разрешение от ООН. Нямаше защо да се бърза… докато Мюлер не беше убит от марсианци.

Дотогава марсианците бяха мит. Мюлер трябва да е бил удивен. Но докато се е давел в почти вакуумното пространство, бе успял да убие половин дузина от тях, като използвал водния резервоар, за да пръска смърт във всички посоки.

— Не всички. Именно ние изследвахме марсианските трупове, които открихте. — възрази Гарнър. — Тази информация може да ни потрябва. Още се чудя защо Аутсайдерът е избрал Марс. Може би знае за обитателите му. Може би иска да установи контакт с тях.

— Това няма да му се отрази особено добре.

— Те използват копия. За мен това означава, че са разумни същества. Не знаем колко разумни, защото никой никога не се е опитвал да разговаря с марсианец. Възможно е там, под праха, да са изградили някаква цивилизация.

— Цивилизован народ, така ли? — Гласът на Ник стана свиреп. — Те са разкъсали палатката на Мюлер! Изпуснали са въздуха му! — На Пояса не съществуваше по-тежко престъпление.

— Не съм казал, че са се държали приятелски.

„Синият вол“ се спусна. Извънземният кораб зад него се забелязваше с просто око и се приближаваше. Тина се изнервяше от мисълта, че няма да може да го наблюдава. Но имаше вероятност и да е за добро, пък и това бе сляпата страна на Аутсайдера, където трима поясари работеха, за да освободят едноместния кораб на Ейнар Нилсън от огромната му метална утроба.

— Скобите тук са освободени — каза Тина. Потеше се. Усещаше ветреца в лицето си — въздушната система пазеше маската й да не се замъгли.

— Добре, Тина — чу се зад ухото й гласът на Нейт.

— Можехме да вземем и четвърти член на екипажа в кабината на едноместния кораб — рече Ейнар. — По дяволите! Иска ми се да се бях сетил за това. Така двама от нас щяха да се срещнат с Аутсайдера.

— Сигурно няма да има значение. Аутсайдерът е изчезнал. Корабът му е мъртъв. — Въпреки това гласът на Нейт беше неспокоен.

— А колко от екипажа му са останали? Никога не съм вярвал особено, че Аутсайдерът би пътувал сред звездите сам в едноместен кораб. Прекалено поетично е. Няма значение. Тина, дай ни пет секунди тласък надолу от дюзата.

Тина намести раменете си и запали реактивния двигател на гърба си. Други пламъци избликнаха напред, под корпуса на животоподдържащата система. Старият едноместен кораб бавно се понесе нагоре, през огромната врата.

— Добре, Нейт, качвай се бързо. Задължително трябва да държиш „Вола“ между теб и Аутсайдера през цялото време. Ще се наложи да приемем, че не разполага с дълбочинен радар.

Нито един от двамата мъже не можеше да види озадаченото, намръщено изражение на Тина.

Жените от Пояса бяха високи средно около метър и осемдесет, но обикновено бяха по-фини и стройни. Тина Джордан беше висока метър и осемдесет и се вписваше в картината — в земната картина. Беше в добра форма и се гордееше с това. Намираше за досадно, че поясарите все още я вземаха за земянка.

Беше напуснала Земята на двайсет и една години. От четиринайсет години беше в Пояса — на Церера, Юно-на, Меркурий, на станцията Хера в близка орбита около Юпитер и в троянските пунктове. Смяташе Пояса и слънчевата система за свой дом. Не я безпокоеше фактът, че никога не бе летяла с едноместен кораб. Мнозина поясари не бяха. Миньорите с едноместни кораби бяха само един от аспектите на поясната промишленост, която включваше химици, ядрени физици, астро-физици, политици, астрономи, архивари, търговци… и компютърни програмисти.

Много отдавна беше чувала, че на Пояса не съществуват предразсъдъци към жените. И се оказа истина! На Земята жените все още заемаха по-ниско платени служби. Работодателите твърдяха, че за определена работа е необходима физическа сила, че една жена би напуснала в най-важния момент, за да се омъжи или даже, че когато жената работи, семейството й страда. В Пояса положението бе различно и Тина беше по-скоро изненадана, отколкото щастлива. Бе очаквала да се разочарова.

А сега една жена и един компютърен програмист бяха най-важният персонал на „Вола“. Изпитваше страх и възхита. Страхуваше се за Нейт, който беше прекалено млад, за да поема такъв риск, тъй като един поясар вече се бе срещнал с Аутсайдера и оттогава за него не бяха чували нищо.

Но какво ли нравеше Нейт на борда на едноместния кораб?

Тя помогна на Ейнар да се измъкне от костюма си — беше планина от плът и никога не би могъл да преодолее сам земната гравитация, — а после го остави да й помогне на свой ред.

— Мислех, че именно Нейт ще е този, който ще се качи на борда на Аутсайдера — рече тя.

Ейнар изненадано я погледна.

— Какво? Не. Ти.

— Но… — тя потърси подходящите думи и, за свой ужас, ги намери. „Но аз съм жена.“ Гласно не каза нищо.

— Помисли си — продължи с принудено търпение Ейнар. — Корабът може да не е мразен. Качването на борда му може да е опасно.

— Добре — натъртено отвърна тя.

— Затова ще окажем на този, който го стори, цялата закрила, с която разполагаме. „Волът“ е част от тази закрила. Ще поддържам двигателя топъл — той ще изпари копелето, ако се опита да направи нещо, а от това разстояние комуникационният лазер ще пробие дупки през него. Но съществува вероятност да бъде обстрелван и „Волът“. Значи едноместният кораб ще бъде в готовност. Разбирам. Мислех си, че ще…

— Не, не бъди глупава. Никога през живота си не си летяла с едноместен кораб. Тук нямам голям избор. Възнамерявах да оставя Нейт да управлява „Вола“, но по дяволите, това си е мой кораб, а той познава едноместните. Не бих могъл да ти възложа нито едната от двете работи.

— Предполагам, че си прав. — Външно беше спокойна, но в стомаха й растеше ледена буца от страх.

— Във всички случаи си най-подходяща. Именно ти ще осъществиш контакт с Аутсайдера и ще се опиташ да научиш езика му. Освен това си и земянка. Физически си по-силна от нас. — Тина рязко кимна. — Знаеш, че имаше възможност да останеш в Пояса.

— О, не става дума за това. Надявам се, не мислиш, че се опитвам да се измъкна. Просто… не бях…

— Не, ти просто не си си направила труда да помислиш по въпроса. Ще свикнеш да го правиш, като поживееш в Пояса — каза любезно Ейнар. Дяволите да го вземат.

Прахът на Марс е уникален.

Уникалността му е резултат от вакуумна спойка. Някога вакуумната спойка беше страшилището на космическата промишленост. Дребните детайли на космическата сонда, които във въздуха биха се плъзгали свободно помежду си, във вакуум се спояват здраво веднага, щом се изпари газът, абсорбиран от повърхностите им. Вакуумната спойка залепи отделни части от първите американски сателити и първите съветски междупланет-ни сонди. Тя не позволява на Луната да потъне дълбоко в метеоритен прах. Частиците се спояват в хрущяща скала, в естествен цимент при същото молекулярно привличане, което споява блоковете на Йохансен и превръща тинята по морското дъно в утаечна скала.

Но на Марс има точно толкова атмосфера, колкото да спре този процес и далеч недостатъчно, за да спре метеор. Метеоритният прах покрива по-голямата част от планетата. Метеорите могат да прогорят кратери в праха, но не и да го споят, макар че е достатъчно фин, за да тече като гъсто олио.

— Този прах ще е най-големият ни проблем — рече Люк. — Аутсайдерът даже не е трябвало да изкопае дупка, за да се скрие. Може да е потънал навсякъде на Марс.

Ник изключи лазерния предавател. Беше горещ от двудневното му използване при изстрелването на лока-торен лъч към Земята.

— Можел е да се скрие навсякъде из системата, но е избрал Марс. Трябва да е имал причина. Може да е нещо, което не е в състояние да направи под праха. Това го поставя в някой кратер или на върха на хълм.

— Вече щяха да го забележат. — Люк настрои една снимка от паметта на автопилота. Беше от капана за контрабандисти. Виждаше се мътно блестящо метално яйце със заострен малък край. То се движеше с широкия си край напред, сякаш имаше ракетен двигател. Но нямаше отделени газове, поне не такива, които можеха да се засекат от който и да било уред.

— Достатъчно голям е, за да се вижда от космоса — рече Люк, — а и лесно се разпознава с този сребърен корпус.

— Да. Добре, под праха е. Ще са необходими много кораби с дълбочинни радари, за да го открият и дори тогава пак няма гаранция. — Ник прокара ръце назад по обезкосмения си скалп. — Можем да се откажем. Твоето земно правителство най-после се е размърдало и ни е пратило някакви кораби. Останах с впечатлението, че не са особено щастливи от възможността да се присъединим към търсенето им. — Тонът му беше уклончив.

— Бих искал да продължим. Ти как мислиш?

— Съгласен съм. През отпуските си обикновено преследвам разни странни неща.

— Откъде ще започнеш да търсиш?

— Не знам. Най-дълбокият прах на планетата е в Трактус Албус.

— Трябва да е глупак, за да избере най-дълбокото място. Сигурно изборът му е бил случаен.

— Имаш ли друго предложение?

— Лацис Солис.

— А, старата земна база. Добра идея. Може да му е трябвала животоподдържаща система за Бренън.

— Не съм си и помислял за това. Ако има нужда от каквото и да било там — човешка техника, вода, изобщо от каквото и да е — на планетата има само едно място, където може да отиде. Ако не е там, можем поне да вземем някои лодки за прах…

— „Синият вол“ вика „Ю Тант“. „Синият вол“ вика „Ю Тант“ от порта в Долината на смъртта.

В това съобщение трябваше да има сигнал за посока. Ник настрои автопилота да насочи собствения му комуникационен лазер.

— Ще стане за няколко минути — рече той. — Чудя се какво е станало с Бренън.

— Можем ли да извадим дълбочинния радар от тази купчина?

— Да се надяваме. Не знам какво друго бихме могли да използваме.

— Металотърсач. На борда сигурно има такъв.

— Никълъс Брюстър Сол от борда на „Ю Тант“ вика някого или всички на борда на „Синия вол“. Какво ново? Повтарям. Никълъс…

Ейнар предаде:

— Ейнар Нилсън, командващ „Синия вол“. Доближихме се до кораба на Аутсайдера. Тина Джордан се готви да се качи на борда му. Ще те свържа с нея. — Той го направи.

После се отпусна назад да изчака.

Харесваше Тина. Беше наполовина сигурен, че тя ще намери начин да се убие. Нейт беше възразил енергично, но аргументите на Ейнар бяха непробиваеми. Той седеше и наблюдаваше картината, предавана от камерата в шлема на Тина.

Корабът на Аутсайдера изглеждаше празен — бе застанал в изкривено положение, а теглителните му въжета бяха отпуснати и започваха да се извиват. Тина не виждаше никакво движение през лещата на голямата очна ябълка. Тя спря на няколко метра от входа и с радост забеляза, че ръцете й са в готовност върху ключовете за запалване на реактивния двигател.

— Говори Тина. Намирам се извън нещо, което изглежда е контролен модул. Виждам креслото за ускорение през стъклото — ако е стъкло — и пулта за управление около него. Аутсайдерът трябва да е най-общо хуманоиден.

Двигателният модул е прекалено горещ, за да се приближа. Контролният модул е гладка сфера с голям илюминатор и кабели, опънати в двете посоки. Трябва да можете да виждате всичко това, „Ю Тант“. — Тя направи бавна обиколка около голямата очна ябълка. Поясарите бързаха само тогава, когато имаше нужда. — Не откривам признаци за херметична камера. Ще трябва да прогоря отвор, за да вляза.

— В илюминатора. Нали не искаш да прогориш нещо, което може да експлодира? — чу се зад ухото й гласът на Ейнар.

Прозрачната материя имаше точка на топене две хиляди по Келвин и необходимостта от лазер бе очевидна. Тина използва горещ връх и започна да очертава многократно кръг. Пробиваше го постепенно.

— През прореза излиза мъгла — докладва тя. — А, пробих го.

Еднометровият прозрачен диск отскочи от последния въздух, заобиколен от бяла влага. Тина го хвана и го прати с плъзгащо движение по посока на „Вола“ за понататъшно изследване.

— Не се опитвай още да влизаш! — изпращя гласът на Ейнар.

— Няма. — Тя изчака ръбовете да изстинат. Изминаха петнайсет минути, през които не се случи нищо. „На борда на «Ю Тант» сигурно започват да се нервират“, помисли си тя. Вътре все още не се забелязваха признаци на движение. Не бяха открили нищо, когато изследваха модула с дълбочинен радар, но стените бяха дебели и нещо рядко, например вода, можеше и да не се забележи.

Достатъчно. Тя се провря през дупката.

— Намирам се в малка кабина за управление — съобщи Тина и се изви в кръста, за да даде на камерата цялостен поглед. Вълма ледена мъгла се носеха към дупката в илюминатора. — Много малка. Пултът за управление е почти примитивно сложен, толкова сложен, че съм склонна да мисля, че Аутсайдерът не е имал автопилот. Никой човек не би могъл да се справи с всички тези копчета и бутони. Виждам само едно кресло и няма никаква чужда форма на живот, освен мен. Има щайга със сладки картофи — поне на това приличат — точно до креслото. Това е единственият признак за кухненско обзавеждане в тази кабина. Смятам да продължа.

Тя се опита да отвори вратата в задната част на контролното помещение. Налягането я държеше затворена. Тина използва лазера си. Вратата се проряза много по-лесно, отколкото материала на илюминатора. Тя почака, докато помещението се изпълни с гъста мъгла и влезе. Още мъгла.

— Това помещение е приблизително толкова голямо, колкото и контролната кабина. Съжалявам за картината. Прилича ми на гимнастически салон.

Завъртя камерата около стаята, а после пристъпи към едно от устройствата и се опита да разбере какво е. Изглеждаше така, сякаш се предполагаше, че трябва да се изправиш вътре и да дърпаш пружините. Тина не можа да ги помръдне.

Тя свали камерата, закачи я на стената и се върна при машината за упражнения. Опита отново.

— Или не го правя както трябва — информира публиката си Тина, — или Аутсайдерът може да ме вдигне със зъби. Да видим какво друго има тук. — Огледа се. — Странно — обади се след малко тя.

Нямаше нищо друго. Само вратата към контролната кабина.

Последвалото двучасово търсене от страна на Тина и Нейтън Ла Пан само потвърди откритието й. Животоподдържащата система се състоеше от:

Контролна кабина с размера на контролна кабина на едноместен кораб.

Гимнастически салон със същия размер.

Щайга с корени.

Огромен въздушен резервоар. Нямаше системи за обезопасяване в случай на спукване. Резервоарът беше празен. Трябва да е бил почти празен, когато корабът бе достигнал слънчевата система.

Извънредно сложна инсталация за пречистване на въздуха, очевидно предназначена да премахва дори най-малката, най-рядката следа от биохимично замърсяване. Цялата система беше поправяна многократно.

Също толкова сложно съоръжение за обработка на течни и твърди отпадъци.

Беше невероятно. Самотният Аутсайдер очевидно бе прекарал времето си в две малки помещения и се бе хранил само с един вид храна, без корабна библиотека, която да го забавлява и без компютърен автопилот, който да насочва кораба в правилната посока, да поддържа притока на гориво и да разчиства метеоритите. При това пътуването бе отнело поне десетилетия. Предвид сложността на пречистващата и подновяващата система, огромният въздушен резервоар бе използван единствено за възстановяване на въздуха, изгубен поради осмоза през стените!

— Това е — рече накрая Ейнар. — Връщайте се и двамата. Ще направим почивка и ще поискам инструкции от „Ю Тант“. Нейт, сложи няколко от онези корени в торбичка под налягане. Можем да ги анализираме.

— Претърсете отново кораба — нареди им Ник. — Може да откриете опростен автопилот: не компютър, просто устройство за поддържане курса на кораба. Възможно ли е да сте пропуснали някое място, където да се е скрил Аутсайдерът? В частност, опитайте се да влезете във въздушния резервоар. Той би бил чудесно място за аварийно укриване. — После изключи звука и се обърна към Люк. — Няма да открият нищо, разбира се. Сещаш ли се за нещо друго?

— Бих искал да анализират въздуха. Разполагат ли със съответната апаратура?

— Да.

— А също стъклото на илюминатора и химическия състав на корена.

— Когато това съобщение стигне до тях, вече ще са свършили с корена. — Ник отново включи звука. — След като свършите с анализа на това, с което разполагате, можете да започнете да обмисляте как да изтеглите онзи кораб в Пояса. Останете на „Синия вол“ и дръжте двигателя запален. В случай на нещо спешно, използвайте незабавно пламъка му. Край.

Той погледа екрана известно време след като потъмня и накрая каза:

— Свръхедноместен кораб. Файнъгъл да го вземе! Не мога да повярвам.

— Управляван от някакъв свръхпоясар — рече Люк. — Сам. Няма нужда от развлечения. Не го е грижа с какво се храни. Силен като Кинг Конг. Най-общо хума-ноиден.

Ник се усмихна.

— Означава ли това, че е от по-висш вид?

— Не бих го отрекъл категорично. И го казвам ужасно сериозно. Ще трябва да почакаме и да видим.

 

Бренън се променяше.

Не се бе движил от часове. Лежеше по гръб в щайгата с корени със затворени очи, с тяло, свито почти в ембрионално положение около издутия му стомах, със стиснати юмруци. Но сега раздвижи едната си ръка и Фсстпок изведнъж застана нащрек.

Бренън се протегна да вземе корен, сложи го в устата си, задъвка и запреглъща. Дъвчеше и преглъщаше. Дъвчеше и преглъщаше под наблюдателния поглед на Фсстпок. Очите му останаха затворени.

Ръката на Бренън пусна последното парче от корена, той се обърна и престана да се движи.

Фсстпок се отпусна. После заспа.

Дни преди това беше спрял да се храни. Каза си, че е твърде рано, но стомахът му не повярва. Щеше да живее достатъчно дълго. Междувременно сънуваше.

…Седеше на пода на Библиотеката с парче корен между челюстите си, с древна книга, подпряна на пъпе-шовидното му коляно и с карта, разпъната на пода пред него. Беше карта на галактиката, но с времеви разлики. Звездите в ядрото бяха представени в положението им отпреди три милиона години, но външните ръкави бяха с половин милион години по-млади. Хората от Библиотеката бяха изгубили повече от година, за да я изготвят специално за него.

„Да предположим, че са изминали разстояние X — каза си той. — Средната им скорост трябва да е била .06748 от скоростта на светлината, като се имат предвид прашното триене и гравитационното и електромагнитното поле на галактиката. Лазерният им лъч се е върнал със светлинна скорост. Да им дадем един век, за да построят лазера — използвали са за това цялото време, с което са разполагали. Следователно X = 33,210 светлинни години.“

Фсстпок нагласи пергела си и начерта дъга, като използваше пакското слънце за център. Вероятна грешка: .001, трийсет светлинни години. „Намират се на тази дъга!

А сега да приемем, че са пътували право навън от центъра на галактиката.“ Това бе добро предположение: в тази посока имаше звезди и пакското слънце беше доста извън центъра. Фсстпок начерта радиална линия. „Вероятната грешка тук е по-голяма. Първоначална грешка, промени на курса…“ А и досега правата линия щеше да се е изкривила, тъй като галактиката се разваляше като пресечено мляко. „Сигурно са останали върху галактическата плоскост. И трябва да са близо до тази точка. Открих ги…“

Приятелите на Фсстпок се заизливаха от Библиотеката като армия мравки. Всички протектори се бяха присъединили към издирването му. „В отдела за астронавтика е, Фуи. Намери го! Онези диаграми ни трябват. Ттъс, трябва да разбера какво става, когато протекторът остарее, кога става това и на какви фактори се дължи. В отдела за медицина навярно има копие от онзи доклад. Може да е запазен. Хратчп, трябва да научим какво може да попречи на правилния растеж на дървото на живота в галактическите ръкави. Трябват ти агрономи, учени-медици, химици, астрофизици. Използвай Долината на Питчок за експериментите си и помни, че средата е била обитаема. Експериментирай с почвата, слабата звездна светлина, слабата радиация. Вие от отделите за физика и инженерство: трябва ми двигател за несистемни маневри. Трябват ми превозни средства за спускане на всички кораби, които построим. Конструирайте ги!“ Всички бездетни протектори на планетата търсеха цел в живота, причина. И Фсстпок им я даде…

…Корабът, най-сетне завършен, стоеше на три части върху пясъка недалеч от Библиотеката. Армията на Фсстпок го сглобяваше. „Трябват ни монополюси, трябват ни корени и семена от дърво на живота, трябват ни огромни количества водородно гориво. Щитът няма да работи под определена скорост. Заливът на метеора има всичко, което ни трябва. Можем да си го вземем!“ За пръв път от двайсет хиляди години бездетните протектори на Пак се събраха за война…

…Собственият му вирус „QQ“ беше използван върху гледачите. Специални взводове преследваха оцелелите. Новите бездетни протектори сменяха страната си и се присъединяваха към тяхната армия. Хратчп докладваше за странната, сложна тайна на корена на дървото на живота…

Нещо издумка три пъти по корпуса.

За миг той го помисли за спомен. Беше стигнал толкова далеч. Сетне скочи на крака и се вгледа в една точка, високо на извитата стена на кабината. Умът му галопираше.

Беше разбрал, че по повърхността на праха се извършва някакъв неорганичен фотосинтетичен процес. Сега умът му екстраполираше: течения в пясъка, фотосинтеза отгоре, теченията пренасяха храната надолу към по-големи форми на живот. Трябваше да се сети по-рано и да провери. Беше стигнал далеч, беше Фсстпок. Възрастта и отслабващата мотивация го изключваха твърде рано.

Почти под краката му се разнесоха три отмерени издумквания.

Той пресече на един скок кабината и се приземи меко и тихо. Вдигна плосконосия ключ за омекотяване и зачака.

Хипотеза: някакво разумно същество проверява кънтенето на кабината. Размер: неизвестен. Разум: неизвестен. Интелигентност: вероятно ниска поради околната среда. Би трябвало да са слепи там долу, ако изобщо имат очи. Усещането за звук може да ги компенсира. Кънтенето от това думкане би могло да им съобщи доста неща за това какво има вътре. В такъв случай?

Ще се опитат да влязат. Разумните същества са любопитни.

Туингът беше здрав, но не и неуязвим.

Фсстпок скочи право напред през вратата и влезе в контролната кабина. Не обичаше да оставя пленника сам, но нямаше избор. Той затвори вратата към товарното отделение и я провери, за да се увери, че е заключена. После бързо се намъкна в костюма си под налягане.

Три отмерени издумквания някъде изпод него. Пауза.

Нещо думкаше до дясната му ръка. Фсстпок допря омекотителния ключ до корпуса. Дум — и част от груб, стъклен прът проникна през туинга. Фсстпок силно го дръпна, протегна се през стената и хвана нещо по-меко. Той го затегли.

Беше хванал нещо най-общо с формата на Пак, но по-дребно и по-дебело. Стискаше обърнато наопаки копие. Фсстпок го удари свирепо там, където главата се съединяваше с раменете му. Нещо се счупи и съществото се отпусна. Фсстпок го опипа, за да открие слабите му места. Такова имаше по средата на тялото му, където липсваха кости. Фсстпок го удари силно и го стисна с пръсти, докато не усети, че нещо поддава. Навярно беше мъртво.

Съществото започна да дими.

Фсстпок наблюдаваше.

Нещо в атмосферата на кабината го караше да отделя дим. Изглеждаше обещаващо. Копието не говореше за високоразвита цивилизация. Навярно не разполагаха с нищо, което да е в състояние да пробие туинга. Не обичаше да рискува… но алтернативата беше да изпусне собствения си въздух за дишане в обкръжаващия го прах, за да го отрови.

Отвори шлема си за миг и подуши. Веднага го затвори. Но беше усетил вещества, които познаваше…

Изцеди малко вода върху крака на съществото. Резултатът беше мълниеносен. Фсстпок отскочи. От другия край на кабината наблюдаваше горенето на натрапника.

Изглеждаше достатъчно очевидно.

Зае се да прокара маркуч от водоснабдителната инсталация на кораба към корпуса. Последните си действия той предприе бързо: като използваше омекотителния ключ, прокара маркуча през стената, махна ключа, за да втвърди туинга, а после пусна водата. Отвсякъде по корпуса се чу отчаяно думкане, което престана съвсем внезапно.

Беше изпуснал по-голямата част от водните си запаси навън в праха.

Почака няколко часа, докато воят на въздушната система не стана отново нормален. Сетне съблече костюма си под налягане и се върна при Бренън. Пленникът не бе забелязал нищо.

Водата щеше да задържи туземците за известно време. Но резервите на Фсстпок бяха намалели почти абсурдно. Корабът му беше далече, оставащата му двигателна система беше безполезна, а средата му беше ограничена от сферична прашна обвивка. Сега и водният му запас беше изчерпан. Животът му почти видимо се приближаваше към своя завършек.

После заспа.

„Синият вол“ бе заобиколил Слънцето и в момента се намираше от другата страна на системата, насочил се към междузвездния космос. Между „Вола“ и „Ю Тант“ съществуваше комуникационна дупка от почти трийсет минути. Сол и Гарнър чакаха, защото знаеха, че всяко съобщение ще има закъснение от половин час.

 

Марс беше в третата си четвърт и бе внушително огромен на камерата им за обратно виждане.

Бяха задали всички въпроси, бяха развили предположенията си върху отговорите и бяха скицирали картата си за претърсване на региона на Лацис Солис. Люк беше отегчен. Липсваха му удобствата, вградени в инвалидната му количка. Смяташе, че и Ник се отегчава, но грешеше. В космоса Ник беше мълчалив по навик.

Екранът просветна, появи се женско лице. Радиостанцията прочисти гърлото си и заговори:

— „Ю Тант“, тук е Тина Джордан от борда на „Синия вол“. — Люк усети, че жената едва потиска паниката си. Тина замълча, а после не издържа. — В беда сме. Изследвахме онзи чуждопланетен корен в лабораторията и Ейнар отхапа малко от него! Проклетото нещо беше като азбест от вакуумно оголване, но той сдъвка едно парче и го глътна преди да успеем да го спрем. Не мога да разбера защо го направи. Миришеше ужасно!

Ейнар е зле, много зле. Опита се да ме убие, когато му отнех корена. Сега изпадна в кома. Вкарахме го в корабния доктор. Появи се надпис „Недостатъчно данни“. — Те чуха накъсаното й дишане. На Люк му се стори, че забелязва как гърлото на жената се свива. — Искаме разрешение да го отведем при лекар-човек.

Ник изруга и натисна клавиша „Предаване“.

— Говори Ник Сол. Определете маршрут и тръгвайте. После довършете анализа на онзи корен. Напомняше ли ви за нещо миризмата му? Край. — Той изключи. — Какво, по дяволите, го е прихванало?

Люк сви рамене.

— Може да е бил гладен.

— Това е Ейнар Нилсън, за Файнъгъл! Беше ми шеф в продължение на една година преди да напусне политиката. Защо му е да прави такъв самоубийствен опит? Не е глупав. — Ник потропваше по облегалката на стола си, а после започна да търси Церера с комуникационния лазер.

През този половин час, който измина преди „Синият вол“ да се обади отново, той получи досиетата и на тримата членове на екипажа му.

— Тина Джордан е земянка. Това обяснява защо са чакали заповеди — рече той.

— Има ли изобщо нужда от такова обяснение?

— Повечето поясари биха обърнали в мига, в който Ейнар се е разболял. Корабът на Аутсайдера е празен и следователно повече няма проблем за решаване. Няма смисъл да остават. Но Джордан все пак е земянка, свикнала е да й се казва кога да диша, а Ла Пан навярно не е имал достатъчно доверие в собствената си преценка, за да й се противопостави.

— Възрастта — каза Люк. — Нилсън е бил най-възрастният от тях.

— Какво общо има това с въпроса?

— Не знам. Бил е също и най-дебелият. Може би е целял някакво ново вкусово усещане… не, по дяволите, и на това не вярвам…

— „Синият вол“ вика „Ю Тант“. На път сме за дома. Държим курс към Веста. Анализите на корена почти нормални. Богат на въглехидрати, включително на десни захари. Протеините изглеждат обикновени. Никакви витамини. Открихме две съставки, които според Нейт са качествено нови. Едната напомня хормона тестостерон[3], но определено не е.

Коренът не мирише на нищо, което мога да назова, освен навярно на кисело мляко или на прокиснала сметана. Въздухът в кораба на Аутсайдера е рядък, с достатъчно частично налягане на кислород, без отровни съставки, поне с два процента хелий. Подложихме на спектрален анализ материала на илюминатора и… — тя изброи спектър от елементи, богат на силиций. — Докторът все още определя заболяването на Ейнар като „Недостатъчно данни“, но сега свети лапмичката за спешност. Каквото и да значи това, не е на добре. Други въпроси?

— За момента не — отвърна Ник. — Не се обаждайте отново, защото ще бъдем прекалено заети с кацането. — Той прекрати връзката. После започна да барабани по пулта с дългите си, тънки пръсти. — Хелий. Това трябва да ни подскаже нещо.

— Малък свят без луна — заключи Люк. — Големите луни обикновено отнасят атмосферата на планетата. Земята би изглеждала като Венера без огромната си луна. Хелият би се разнесъл първи, нали?

— Възможно е. Той също би бил първият, който би напуснал и една малка планета. Мисля си за силата на Аутсайдера. Планетата, от която е пристигнал, не е била малка.

Ник и Люк бяха мъже, които мислеха, преди да говорят. Разговорът на борда на „Ю Тант“ замря за известно време, а после продължи точно от мястото, от което беше прекъснат.

— Тогава откъде?

— От някой газов облак с много хелий. Галактическото ядро е в посоката, от която пристигна той. В тази посока има много газови и прашни облаци.

— Но това е на безбожно разстояние. Ще спреш ли с това почукване?

— Помага ми да мисля. Като твоето пушене.

— Тогава си тропай.

— Няма ограничение за разстоянието, от което може да е дошъл. Колкото по-бързо се движи бусардовият реактивен таран, толкова повече се увеличава горивото му.

— Трябва да има граница, при която скоростта на отделяните газове да се изравнява със скоростта, с която газът достига до вдлъбнатото поле.

— Възможно е. Но сигурно е много висока. Онзи въздушен резервоар е бил огромен. Аутсайдерът е ужасно далеч от дома си.

Автодокторът беше вграден в задната стена, над едно от трите противоускорителни кресла. Ейнар беше в креслото. Ръката му бе потънала в доктора почти до рамото.

Тина наблюдаваше лицето му. Състоянието му се влошаваше прогресивно. Това не приличаше на болест, а на остаряване. През последния час Ейнар се бе състарил с десетилетия. Той се нуждаеше спешно от лекар-човек… но по-голямо ускорение от това на „Вола“ щеше да го убие, а и те разполагаха само с него.

Можеха ли да го спрат? Ако бе извикала веднага — но после Ейнар я беше хванал за шията и бе прекалено късно. Откъде беше намерил такава сила? Щеше да я убие.

Гърдите му престанаха да се движат.

Тина погледна към датчиците на доктора. Обикновено бяха покрити с плот, за да не отвличат излишно вниманието. Тя поглеждаше тези датчици на всеки пет минути в продължение на часове. Този път всички светеха в червено.

— Мъртъв е — каза земянката. Тя чу изненадата в гласа си и се учуди. Стените на кабината започнаха да се замъгляват и да се отдалечават.

Нейт се извърна от контролното кресло и се наведе над Ейнар.

— И си забелязала едва сега! Трябва да е умрял още преди час!

— Не, кълна се… — Тина се съпротивляваше срещу замайването си. Тялото й бе омекнало. Щеше да припадне.

— Погледни лицето му и пак ми кажи!

Тя се изправи на омекналите си крака. После погледна надолу към мъртвото лице. Мъртъв, Ейнар изглеждаше на стотици години. Със скръб, чувство за вина и отхвърляне на истината, Тина протегна ръка и докосна мъртвата му страна.

— Още е топъл.

— Топъл? — Нейт докосна трупа. — Той гори. Треска. Трябва да е бил жив допреди секунди. Извинявай, Тина, избързах със заключенията. Хей! Добре ли си?

— Много ли са опасни тези подхождания?

— Спри това храбро леко потрепване в гласа си — рече Ник. Беше си чиста клевета. Люк просто проявяваше любопитство. — През живота си съм го правил не-колкостотин пъти. Само заради изживяването никога не бих те оставил да ме откараш до порта в Долината на смъртта.

Каза, че бързаш.

— Така си беше. Люк, бих искал да помоля за пълна тишина през следващите няколко минути.

— А-ха! А-ХА!

Червената планета се приближи към тях и се разтвори като пестника на някой бог на войната. Шеговитото настроение на Ник се изпари. Лицето му придоби решително, каменно изражение. Не беше съвсем откровен с Люк. През живота си бе извършил неколкостотин подхождания, наистина. Но това бяха подхождания към астероиди при почти незначителна гравитация.

Джемос се извъртя в посока, технически позната в кораба като „нагоре“. Ник дръпна някакъв лост към себе си. Когато се насочиха на север, Марс се приплесна и едновременно с това се изплъзна настрани.

— Базата трябва да е някъде тук — рече Люк. — На северния край на тази дъга. А, това трябва да е, онзи малък кратер.

— Погледни с телескопа.

— М-м-м-м-м… но дяволите. А, ето я. Празна е, разбира се. Виждаш ли я, Ник?

— Да.

Приличаше на загубено парче от небесносин детски балон.

Прахът се надигна на кипящи облаци да посрещне пламъка на двигателя им. Ник ядосано изруга и увеличи скоростта. Люк вече бе свикнал с богохулните му вулгарности. Когато ругаеше на Файнъгъл, това беше само на шега или за подчертаване. Когато богохулстваше па християнски, значи беше сериозен.

„Ю Тант“ намали скоростта и започна да кръжи. Летеше над праха, а после и сред него, а охравите облаци постепенно оредяваха и отстъпваха. Пръстеновидна прашна буря се отдалечаваше към триста и шейсет градусовия хоризонт. Основната скала лежеше оголена за пръв път от хилядолетия. Беше неравна, кафява и изтрита. На светлината на пламъка от двигателя заоблената скала блестеше в бяло, с резки черни сенки. Там, където пламъкът я докосваше, тя се топеше.

— Трябва да кацна в кратера — рече Ник. — Прахът ще се настеле веднага, щом изключа двигателя. — Той изви кораба наляво и изключи мотора. Започнаха да се спускат.

Спускаха се през цялото разстояние с позиционни реактивни двигатели и докоснаха повърхността с леко отскачане.

— Великолепно — каза Люк.

— Правя го много често. Ще претърся базата. Наблюдавай ме по камерата в шлема ми.

Пръстеновидната стена се издигаше над него в изтрития, заоблен и вулканичен на вид камък. През отвора се процеждаше прах и течеше като меласа по полегатия склон, за да се събере в басейн около четирите крачета на кораба. Диаметърът на кратера беше осемстотин метра. Приблизително в центъра му имаше купол, обкръжен от развълнувано прашно море.

Ник се огледа намръщен. Очевидно нямаше начин да стигне до купола без да пресече праха, който можеше и да не е толкова плитък, колкото му се виждаше. Кратерът бе стар — изглеждаше съвсем малко по-млад от самата планета. Но беше пресечен от по-нови пукнатини. Някои от ръбовете им бяха почти остри. Въздухът и прахът бяха прекалено редки, за да предизвикват бърза ерозия. Ходенето щеше да бъде трудно.

Той тръгна покрай основата на пръстеновидната стена, като вървеше предпазливо. Прахът скриваше някои от пукнатините.

Малко, силно слънце надвисна над отвора на кратера в дълбокото лилаво небе.

От другата страна на купола тясна пътека стопен с лазер прах водеше от него до стената. Сигурно бе направена с комуникационния лазер на базата. Покрай пътеката бяха завързани лодките. Ник не спря да ги разгледа.

В купола трябва да имаше десетки цепнатини. Вътре Ник откри дванайсет изсъхнали трупа. Марсианци бяха убили персонала на базата преди повече от век. Бяха убили Мюлер по същия начин, след като той бе надул купола повторно.

Ник претърси всяка една от малките постройки. На някои места трябваше да пълзи под прозрачните гънки на купола. Не срещна Аутсайдера. Нямаше никакъв признак за поправки от принудителното посещение на Мюлер.

— Сляпа улица — докладва той. — Следващата стъпка?

— Ще трябва да ме носиш на гръб, докато не намерим прашна лодка.

Върху лодките се беше натрупал прах, като оставяше само плоски, широки форми с цвета на всичко останало. В продължение на дванайсет години бяха очаквали нова вълна изследователи, а изследователите бяха загубили интерес и си бяха заминали у дома.

Приличаха на призраци. Някой египетски фараон би си помислил, че такива призраци го очакват в отвъдния свят: пред него минаваха редица след редица неми, предани слуги и чакаха ли, чакаха.

— Оттук изглеждат добре — каза Люк. Той се настани по-удобно върху раменете на Ник. — Имаме късмет, Синбад.

— Рибата е още в морето. — Ник хвърли поглед над прашния басейн към купола. Люк беше лек върху раменете му, а и собственото му тяло бе леко тук, но двамата заедно тежаха много. — Ако започна да падам, ще се опитам да падна настрани. Този прах ще предпази и двама ни от нараняване.

— Недей да падаш.

— Флотата на ООН навярно също ще дойде тук. За да вземе лодките.

— Те са с дни зад нас. Хайде.

— Пътеката е хлъзгава. Цялата е покрита с прах. Три от лодките бяха подредени покрай западната страна. Всяка от тях имаше по четири места и по две перки на кърмата под прашната линия, поставени в клетки за защита от скрити скали. Лодките бяха толкова плоски, че всяка океанска вълничка би ги потопила, но в тежкия прах се носеха високо издигнати.

Ник остави товара си не особено нежно на една от седалките.

— Виж дали ще запали, Люк. Отивам в купола за гориво.

— Движат се с хидразин и сгъстен марсиански въздух за оксидатор.

— Просто ще потърся нещо с надпис „Гориво“.

Люк успя да включи компресора, но двигателят не запали. „Сигурно резервоарът е празен“ — реши той и изключи всичко. Отзад откри спаднал балон-купол. След като се увери, че е предвиден за ръчна работа, той го оправи и запечата, а сетне се облегна назад и закопча колана си. Дългите му ръце и широки длани никога не бяха губили на канадска борба. Краищата на балона сигурно ще изпускат, реши Гарнър, но не сериозно. Той намери отвора за наблюдение, който скриваше въздушен преобразувател за промяна на азотни окиси в годни за дишане азот и кислород.

Ник се върна със зелена туба, която балансираше на едното си рамо и напълни резервоара. Люк отново изпробва стартера. Запали. Лодката се опита да потегли без Ник. Гарнър изключи от скорост, после включи на задна. Ник го изчака да се върне.

— Как да мина през балона?

— Предполагам, че не е нужно. — Люк го свали, отпечата едната страна за Ник, после го запечата след него. Балонът започна бавно да се пълни. — Най-добре дръж костюмите ни готови — рече Люк. — Може да мине час, докато въздухът стане годен за дишане.

— Тогава можеш да го свалиш. Трябва да вземем провизии от кораба.

Минаха два часа преди да вдигнат балона и да се насочат към отвора в пръстеновидната стена.

Тъмните пясъчникови скали, които обрамчваха отвора, бяха остри и чисти, очевидно взривени с динамит, толкова изкуствени, колкото и стъкловидната пътека между купола и стената. Ник се бе настанил удобно на една от пътническите седалки, прехвърлил крак връз крак, с поглед, вперен в екрана на сваления от кораба дълбочинен радар.

— Вече ми изглежда достатъчно дълбоко — рече той.

— Тогава ще я пришпоря — отвърна Люк. Перките се завъртяха, кърмата потъна, а после се изправи. Плъзгаха се сред праха с десет възела и оставяха зад себе си две прави, плитки и постоянни следи.

Екранът на дълбочинния радар регистрираше триизмерно степента на плътност. Той показваше гладко дъно, плавни възвишения и спадове, от които милионите години бяха премахнали всички остри линии и точки. Вулканичната дейност на Марс беше слаба.

Пустинята бе плоска като огледало. Заоблени сиво-кафяви скали се сливаха с повърхността й нелепо и гротескно. Над праха се издигаха кратери, напомнящи зле изработени глинени пепелници. Някои от тях бяха широки по няколко сантиметра. Други бяха толкова големи, че сигурно се виждаха от космоса. Хоризонтът беше прав, близък и остър като бръснач — блестеше в жълто отдолу и в кървавочервено отгоре. Ник извърна глава, за да види отдалечаващия се кратер.

Очите му се разшириха, после се присвиха. Дали не беше видял нещо?

— По дяволите! Спри! — извика той. — Карай обратно! Завий силно наляво!

— Обратно към кратера ли?

— Да!

Люк намали скоростта на единия двигател. Лодката изви носа си наляво, но продължи да се плъзга странично през праха. После дясната перка се вряза по-дълбоко и лодката зави.

— Виждам го — рече Люк.

Беше малко по-голямо от петънце от това разстояние, но се очертаваше ясно на фона на спокойното едноцветно море. И се движеше. Разтърсваше се, спираше за кратко, отново се разтърсваше и се търкаляше настрани. Беше на неколкостотин метра от стената на кратера.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно ставаше. Беше цилиндрично, с формата на къса гъсеница и прозрачно. И меко — виждаха как се извива, докато се движеше. Опитваше се да стигне до отвора в пръс-теновидната стена.

Люк намали скоростта. Прашната лодка тръгна по-бавно и по-дълбоко. Когато се приближиха, Гарнър забеляза, че Ник се е въоръжил със сигнален пистолет.

— Той е — рече Ник. В гласа му се долавяше благоговение. Надвеси се над борда с оръжие в ръка.

Гъсеницата беше прозрачен надут чувал. Вътре имаше нещо, което непрекъснато се търкаляше, бавно, болезнено, като се опитваше да се приближи отстрани до лодката. Беше толкова очевидно извънземен, колкото нещо, създадено по времето на плоските телевизори.

Беше хуманоид — колкото е хуманоидна детската пръчковидна рисунка на човешка фигура. Целият беше на възли. Лакти, колене, рамене, скули — всички стърчаха като топчета, грейпфрут или топки за боулинг. Плешивата глава беше издута и се издигаше назад като на хидроцефал.

Той прекрати опитите да се търкаля, когато се сблъска с лодката.

— Изглежда достатъчно безпомощен — каза със съмнение Ник.

— Е, трябва отново да изпуснем въздуха си. — Люк изпразни балона. Двамата мъже се надвесиха през борда, вдигнаха торбата под налягане и я пуснаха на дъното на лодката. Изражението на извънземния не се промени, а и навярно не можеше. Лицето му изглеждаше твърдо. Но правеше нещо странно. С палеца и показалеца на ръката си, която приличаше на наниз черни орехи, очерта кръг.

— Трябва да е научил това от Бренън — рече Ник.

— Виж костите му, Ник. Те отговарят на човешки скелет.

— Ръцете му са прекалено дълги за човешки. И гърбът му е по-извит.

— Да. Е, не можем да го върнем в кораба, а и не можем да разговаряме с него така, както е сега. Ще трябва да почакаме тук, докато мехурът се напълни.

— Изглежда прекарваме повечето от времето си в чакане — обади се Люк.

Ник кимна. Пръстите му барабаняха по облегалката на седалката. В продължение на двайсет минути малкият преобразовател на лодката се напъваше да напълни балона, като използваше и изменяше рядката и отровна смес отвън.

Но извънземният изобщо не беше помръднал. Люк го бе наблюдавал. Лежеше в надутата си торба на дъното на лодката и чакаше. Човешките му очи ги гледаха от ями, заобиколени с твърди гънки кожа. Точно така, с точно такова търпение един мъртвец би могъл да чака деня на Страшния съд.

— Поне имаме предимство — каза Ник. — Няма да ни отвлече.

— Струва ми се, че трябва да е луд.

— Луд ли? Мотивите му може да са малко странни…

— Виж фактите. Пристигна в системата с кораб, достатъчен само да го доведе дотук. Въздушният му резервоар беше на привършване. Никъде на борда няма следи от инсталации за безопасност. Доколкото ни е известно, не е правил опит да установи контакт с когото и да било. Убил е или е отвлякъл Бренън. След това е зарязал междузвездния си двигател и е избягал на Марс, вероятно, за да се скрие. Сега е изоставил кораба си за връщане и това, което е останало от Бренън. Търкаля се през марсианската пустиня в опаковка от сандвич, за да стигне до първото място, където би се приземил някой изследователски кораб! Той е смахнат. Избягал е от някоя междузвездна лудница.

— Непрекъснато го наричаш „той“. А би трябвало да го наричаш „то“. Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно странните му постъпки.

— Не е така. Вселената е рационална. За да оцелее, това същество също трябва да е такова, независимо дали е той, тя или то.

— Още няколко минути и ще можем…

Извънземният помръдна. Ръката му разтвори торбата по дължината й. Ник моментално вдигна сигналния пистолет. Моментално… но съществото се пресегна през дългия прорез в торбата и взе оръжието от ръката му, преди да може да реагира. Не даваше признак да бърза. Остави пистолета на кърмата и седна.

После започна да говори. Речта му беше изпълнена с прищракване, шумолене и пукот. Плоската, твърда човка сигурно му пречеше. Но можеха да го разберат.

— Отведете ме при вашия лидер — каза съществото. Ник пръв възвърна самообладание. Той изправи рамене, прочисти си гърлото и рече:

— Това означава неколкодневно пътуване. Междувременно те приветстваме в човешкия космос.

— Опасявам се, че грешиш — рече чудовището. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам. Казвам се Джак Бренън и съм поясар. Ти не си ли Ник Сол?

Бележки

[1] Един от осъдените на безсмъртие изкуфели старци в „Пътуванията на Гъливер“ от Дж. Суифт. — Б. пр.

[2] Средновековен уред за изтезание. — Б. пр.

[3] Мъжки полов хормон. — Б. пр.