Даниел Дефо
Робинзон Крузо (5)

ПЕТА ГЛАВА
Робинзон се заселва в Бразилия. Той отново предприема пътуване по море. Корабът му претърпява крушение.

Капитанът беше великодушен и щедър не само на думи, но и на дело. Той изпълни добросъвестно всичките си обещания. Заповяда никой от моряците да не смее да се докосва до моето имущество, след това състави подробен списък на всичките ми неща, нареди да ги поставят при техните, а списъка даде на мене, та след пристигането ни в Бразилия да мога да си получа всичко.

Дощя му се да купи лодката ми. Лодката наистина беше хубава. Капитанът каза, че ще я купи за своя кораб и попита колко искам за нея.

— Вие ми направихте толкова добрини — отвърнах аз, — че в никой случай не бива аз да определям цената й. Колкото ми дадете, толкова ще взема.

Тогава капитанът каза, че ще ми даде писмен документ, с който се задължава да плати лодката ми веднага след пристигането ни в Бразилия, но ако там се намери друг купувач, който да ми предложи повече, тогава той ще ми плати също такава сума.

Пътуването ни до Бразилия беше напълно благополучно и след двайсет и два дни плаване влязохме в залива „Вси светители“. Тук аз окончателно почувствах, че всички мои беди са останали зад гърба ми, че вече не съм презрян роб и че животът ми започва отново.

Никога няма да забравя колко великодушно се отнесе с мене капитанът на португалския кораб.

Той не ми взе нито стотинка за пътуването, върна ми в пълна изправност всичките неща, дори и трите глинени стомни, заплати ми за лъвската кожа и за кожата на леопарда и изобщо купи всичко, което ми беше излишно и което можех да продам, в това число сандъка с виното, двете пушки и останалия восък (една част от него бяхме употребили за свещи). С една дума, когато му продадох по-голямата част от имуществото си и слязох на брега в Бразилия, в джоба си имах двеста и двайсет жълтици.

Не ми се искаше да се разделя с моя спътник Ксури: той беше много верен и сигурен другар; бе ми помогнал да добия свободата си. Но той нямаше вече какво да прави при мене, а освен това не бях сигурен, че ще мога да го храня. И затова се зарадвах много, когато капитанът заяви, че на драго сърце ще вземе момъка на кораба и ще го направи моряк.

Скоро след пристигането ни в Бразилия моят приятел, капитанът, ме отведе при един свой познат. Той беше собственик на захарна плантация и захарна фабрика. Живях при него доста време и благодарение на това се запознах отблизо с производството на захар.

Като виждах колко добре живеят тукашните плантатори и колко бързо забогатяват, реших да се заселя в Бразилия и да се заловя също с производство на захар. С всичките си налични пари купих парцел земя и започнах да правя план на бъдещата си плантация и стопанство. Разполагах в Лондон с известна сума и реших да вложа и нея в тази работа.

Имах един съсед по плантация, който бе пристигнал от Лисабон. Казваше се Уелс. Той беше по рождение англичанин, но отдавна вече бе придобил португалско поданство. Ние бързо се сближихме и бяхме в най-приятелски отношения. Първите две години и двамата едва се изхранвахме от добивите си. Но колкото повече разработвахме земята, толкова по-богати ставахме.

След като живях четири години в Бразилия, постепенно разширявайки работата си, аз не само научих испански език, но се и запознах с всички съседи, а също и с търговците от Сан Салвадор, най-близкия до нас морски град. Мнозина от тях станаха мои приятели. Ние често се срещахме и, разбира се, аз често им разправях за двете си пътувания до гвинейския бряг, за това как се води търговия с тамошните негри и колко лесно е срещу някакви дрънкалки — мъниста, ножчета, ножици, брадви или огледала — да получиш златен пясък и слонова кост.

Те винаги ме слушаха с голям интерес и дълго време обсъждаха това, което им разказвах.

Веднъж при мене дойдоха трима от тях и след като взеха думата ми, че целият ни разговор ще остане в тайна, рекоха:

— Казвате, че там, където сте ходили, лесно могат да се добият цели купища златен пясък и други скъпоценности. Ние искаме да изпратим един кораб за злато в Гвинея. Съгласен ли сте да заминете за Гвинея? Няма нужда вие да влагате в това предприятие ни грош: ние ще ви дадем всичко, което е необходимо за размяната. За вашия труд ще получите същата част от печалбата, каквато ще получим и ние.

Трябваше да откажа и да си остана за дълго време в плодородната Бразилия, но, повтарям, аз винаги бях виновник за собствените си нещастия. Страстно ми се поиска да преживея нови морски приключения и свят ми се зави от радост.

Както по-рано не намерих сили да надвия любовта си към пътешествията и не послушах добрите съвети на баща си, така и сега не можах да устоя срещу съблазнителното предложение на моите бразилски приятели.

Отговорих им, че на драго сърце ще замина за Гвинея, но при условие, че през време на пътешествието те ще се грижат за моите владения и ще се разпоредят с тях според указанията ми, в случай че не се върна.

Те обещаха тържествено да изпълнят моите желания и скрепиха нашия договор с писмено задължение. А от своя страна аз направих завещание в случай на смърт: цялото си движимо и недвижимо имущество завещах на португалския капитан, който ми бе спасил живота. Но при това направих уговорка: една част от капитала той да изпрати на старите ми родители в Англия.

Корабът беше готов и моите приятели съгласно условието го натовариха със стоки.

И ето още веднъж — в лош час! — на 1 септември 1659 год — стъпих на палубата на кораба. Това беше същият този ден, в който преди осем години бях избягал от бащината си къща и така безумно бях погубил младостта си.

На дванайстия ден от нашето плаване пресякохме Екватора и се намирахме на седем градуса и двайсет и две минути северна ширина, когато неочаквано ни връхлетя бесен ураган. Той налетя от югоизток, а след това започна да духа в противоположна посока и най-после задуха от североизток с такава ужасна сила, че цели дванайсет дни, отдадени на стихията, трябваше да плаваме, накъдето ни гонеха вълните.

Няма нужда да казвам, че през тия дванайсет дни всяка минута очаквах смъртта, пък и никой от нас не мислеше, че ще остане жив.

Една ранна утрин (вятърът все още духаше с предишната сила) един от моряците извика:

— Земя!

Но не успяхме да изскочим от каютите, за да видим край кои брегове се носи нашият нещастен кораб, и почувствахме, че той заседна в една плитчина. В същия миг от внезапното спиране цялата ни палуба бе заляна от такава могъща вълна, че ние бяхме принудени да се скрием веднага в каютите.

Корабът заседна така дълбоко в пясъка, че не можеше и да се мисли да го измъкнем от плитчината. Оставаше ни едно: да се погрижим за спасяването на собствения си живот. Имахме две лодки. Едната висеше зад кърмата; през време на бурята тя бе се разбила о кормилото, а след това или бе потънала, или я бе отнесло морето. Оставаше другата, но никой не знаеше дали ще можем да я спуснем във водата. Но нямаше време за разсъждаване: корабът всеки миг можеше да се разцепи на две. Помощник-капитанът се спусна към лодката и с помощта на моряците я прехвърли през борда. Ние всички, единайсет души, влязохме в лодката и се оставихме на волята на бушуващите вълни. Макар че бурята беше вече поутихнала, все пак към брега налитаха грамадни вълни и морето напълно справедливо можеше да бъде наречено бясно. Нашето положение стана още по-страшно: ние виждахме ясно, че още малко и лодката ще бъде заляна от вълните и че няма да можем да се спасим. Нямахме платно, а дори и да имахме, то щеше да бъде напълно безполезно. Гребяхме към брега с такова отчаяние в сърцето, сякаш ни очакваше смъртно наказание. Всички разбирахме, че щом лодката се приближи до брега, прибоят веднага ще я разпилее на парчета. Гонени от вятъра, наблягахме лопатите, като сами се приближавахме към гибелта си.

Така се носихме четири мили и изведнъж една разярена вълна, висока като планина, налетя откъм кърмата на лодката ни. Това беше последният смъртоносен удар. Нашата лодка се преобърна. В същия миг се озовахме под водата. Бурята за миг ни разхвърли на различни страни.

Невъзможно е да се опише онова смущение на чувствата и мислите, което изпитах, когато ме покри вълната. Аз плувам много добре, но сега нямах сили да изскоча веднага от тая бездна, за да си поема дъх, и затова малко остана да се удавя. Вълната ме грабна, помъкна ме към сушата, разби се и се отдръпна надалеч, като ме остави полумъртъв, защото бях нагълтал вода. Поех дъха си и дойдох донякъде на себе си. Като видях, че сушата е толкова близо (много по-близо, отколкото очаквах), скочих на крака и с необикновена бързина се насочих към брега. Надявах се да стигна до него, преди да долети и ме грабне друга вълна, но скоро разбрах, че не мога да избягам от нея: морето идваше към мене като голяма планина, настигаше ме като свиреп враг, с когото не можех да се боря. Не се съпротивлявах на ония вълни, които ме носеха към брега, но веднага щом те се отдръпнеха от сушата и се върнеха назад, блъсках се и се боричках, както можех, за да не ме отнесат обратно в морето.

Следващата вълна беше огромна: не по-малко от двайсет или трийсет фута височина. Вълната ме грабна и с необикновена сила ме повлече към сушата. Дълго плувах по течението, като гребях с всички сили, и за малко не нагълтах вода, но изведнъж почувствах, че водата ме носи нейде нагоре. За мое голямо щастие скоро ръцете и главата ми се озоваха над повърхността и макар че след две секунди ме връхлетя друга вълна, все пак тоя къс отдих ми даде сила и бодрост.

Нова вълна пак ме заля цял, но тоя път не останах толкова дълго под водата. Когато вълната се разби и се отдръпна, не се поддадох на нейния натиск, а заплувах към брега и скоро усетих земя под краката си.

Постоях две-три секунди, поех дъх с цели гърди и с последни сили хукнах към брега.

Но и сега не можах да избягам от разяреното море: то отново се втурна подире ми. Още на два пъти вълните ме настигаха и ме носеха към брега, който на това място беше много полегат. Последната вълна ме хвърли с такава сила към скалата, че изгубих съзнание.

Известно време бях съвсем безпомощен и ако в тоя миг морето бе успяло да ме грабне отново, непременно щях да се удавя.

За щастие съзнанието ми се върна навреме: като видях, че след малко вълната ще ме покрие отново, вкопчих се здраво в издатината на скалата, спрях да дишам и се мъчех да изчакам, докато тя се оттегли.

Тук, по-близо до сушата, вълните не бяха толкова големи. Когато водата се отдръпна, пак изтичах напред и се озовах толкова близо до брега, че следващата вълна вече не можа да ме отвлече в морето, макар че ме заля целия до главата.

Потичах още няколко крачки и с радост почувствах, че стоя вече на твърда земя. Започнах да се катеря по крайбрежните скали, домъкнах се до една могилка и паднах на тревата. Тук бях в безопасност:

водата не можеше да стигне до мене.

Мисля, че не съществуват думи, които биха могли да предадат радостните чувства на човек, който, така да се каже, е възкръснал от гроба! Започнах да тичам и подскачам, размахвах ръце и дори пеех и танцувах. Цялото ми същество, ако мога да се изразя така, бе обзето от мисли за спасяването ми.

Но в миг си спомних внезапно за своите издавили се другари. Дожаля ми за тях, защото през време на плаването бях успял да се привържа към мнозина. Спомнях си лицата, имената им. Уви, аз не виждах вече никого; от тях не бяха останали дори следи освен три техни шапки, един калпак и две нечифтни обувки, изхвърлени от морето на сушата.

Когато погледнах натам, където се намираше нашият кораб, едва го различих зад веригата високи вълни — толкова далеко беше той. И си казах: „Какво щастие, какво голямо щастие, че в такава буря можах да стигна до тоя далечен бряг!“

Като изказах с такива думи горещата си радост, че съм се спасил от смъртна опасност, спомних си, че сушата може да е също тъй страшна, както и морето, че съвсем не зная къде съм попаднал и че ще трябва в най-кратко време да огледам подробно непознатата местност.

Още щом помислих за това, възторгът ми веднага се изпари: разбрах, че макар и да съм спасил живота си, не съм се спасил от нещастията, лишенията и ужасите. Всичките ми дрехи се бяха съвсем измокрили, а нямаше с какво да се преоблека. Нямах нито храна, нито сладка вода, за да подкрепя силите си. Какво ли бъдеще ме очакваше? Или да умра от глад, или да ме разкъсат хищни зверове. И най-тъжното беше, че не можех да ходя на лов за дивеч, не можех да се отбранявам от зверовете, защото нямах никакво оръжие. Изобщо у себе си нямах нищо освен един нож, лула и кутия с тютюн.

Това ме доведе до такова отчаяние, че започнах да тичам като безумен насам-натам по брега.

Наближаваше нощта и с тъга се питах: „Какво ли ме чака, ако в тая местност има хищни зверове? Та те излизат на лов винаги нощем“.

Наблизо имаше високо клонесто дърво. Реших да се покатеря на него и да прекарам между клоните му до сутринта. Не можех да измисля нищо друго, за да се спася от зверовете. „А когато дойде утрото — казах си, — ще имам време да помисля от каква смърт ми е съдено да умра, защото е невъзможно да се живее в тая пустош.“

Измъчваше ме жажда. Тръгнах да видя дали нейде наблизо няма сладка вода и като се отдалечих на четвърт миля от брега, за голяма моя радост намерих едно ручейче.

Напих се, сложих в устата си тютюн, за да заглуша глада, върнах се при дървото, покатерих се на него и се нагласих между клоните му така, че да не падна, като заспя. След това отрязах един клон, направих си тояга, за да се браня, ако ме нападнат врагове, седнах по-удобно и от страшната умора съм заспал дълбоко.

Спал съм сладко, както малцина биха спали на такова неудобно легло, и едва ли след такава нощувка някой друг се е събуждал толкова отпочинал и бодър.