Даниел Дефо
Робинзон Крузо (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Робинзон се среща с капитана на английския кораб.

Разбойниците бяха пристигнали на острова през време на прилива. Докато те се гавреха над пленниците, които бяха докарали, а след това скитаха из непознатия остров, мина твърде много време; започна отливът и лодката им се озова на пясъка.

Както казах вече, в лодката имаше двама души, които скоро заспаха.

След един час единият от тях се събуди и като видя, че лодката стои на сухо, опита се да я помъкне по пясъка към водата, но не успя. Тогава започна да вика останалите. Те изтичаха и се заловиха да му помагат, но лодката беше толкова тежка, а пясъкът беше толкова мокър и рохкав, че не им стигнаха силите да я спуснат във водата.

Тогава като истински моряци — а както се знае, моряците са най-безгрижният народ в света и никога не мислят за бъдещето — оставиха лодката и отидоха отново да се разхождат. Преди да се отдалечат, единият каза високо на другия:

— Ама остави я, Джек! Дотрябвало ти е да ти излизат мазоли на ръцете! Като дойде приливът, ще я отмести!

Той каза това на английски. Значи те наистина бяха мои земляци.

Докато се махнат, аз ту седях спотаен зад оградата на моята крепост, ту ги наблюдавах от върха на хълма.

До започване на прилива оставаха не по-малко от десет часа.

Значи през цялото това време лодката им ще лежи на пясъка.

Вечерта, когато се стъмни, аз ще изляза от скривалището си, ще се промъкна по-близо до моряците, ще проследя всяка тяхна стъпка, всяко тяхно движение и може би дори ще успея да подслушам какво си говорят.

А докато се стъмни, трябваше да се готвя за бой. Сега имах по-силен и по-опасен противник, отколкото преди, и трябваше да се готвя по-сериозно.

Дълго се занимавах с пушките, чистех ги и ги пълнех, а след това заповядах на Петкан, който по това време под мое ръководство бе станал отличен стрелец, да се въоръжи от главата до петите. Взех за себе си две ловджийски пушки, а на него дадох три мускета. Останалото оръжие разпределихме помежду си.

Трябва да кажа, че с това въоръжение имах много войнствен вид. Бях облякъл грубата си дреха от козя кожа, с грамадния рунтав калпак, на бедрото ми висеше извадената сабя, на пояса си бях затъкнал два пистолета, а на всяко рамо имах по една пушка.

Както казах вече, бях решил да не предприемам нищо, преди да се стъмни. Но в два часа, когато слънцето започна да припича особено силно, забелязах, че моряците отидоха в гората и не се върнаха. Сигурно бяха капнали от жегата и заспали нейде на сянка.

Но на пленниците не им бе до сън. Нещастниците тъжно седяха под някакво грамадно дърво, смазани от горчивата си съдба. Разстоянието между тях и мене не беше повече от четвърт миля.

Никой не ги пазеше и аз реших да не чакам вечерта, а да се промъкна и си поприказвам с тях. Изгарях от нетърпение да узная какви хора са те и защо са докарани тук.

Запътих се към тях в чудноватата премяна, която току-що ви описах. След мене вървеше Петкан. Той също бе въоръжен от главата до краката, макар че не изглеждаше такова страшилище като мене.

Пристъпих съвсем близо до тримата пленници (те седяха гърбом и не можеха да ме видят) и ги попитах високо на испански:

— Кои сте вие, сеньори?

Те трепнаха от изненада, но изглежда че се изплашиха още повече, когато видяха какво страшилище се е приближило до тях. Никой от тях не отговори нито дума и стори ми се, че се готвят да избягат от мене.

Тогава заприказвах на английски.

— Джентълмени — казах аз, — не се плашете. Може би вие ще намерите приятел там, където най-малко очаквате да го срещнете. Аз съм англичанин и искам да ви помогна. Нали виждате: ние сме само двама, имаме оръжие и барут. Кажете направо: с какво можем да облекчим участта ви, какво нещастие ви е сполетяло?

— Нашите нещастия са толкова много, че не бихме могли да ги опишем — отвърна единият от пленниците, — при това нашите мъчители са близо и всеки миг могат да дойдат тук. Но ето накратко цялата ни история. Аз съм капитан на кораб; моите моряци се разбунтуваха. Винаги съм обичал моряците си и те ме обичаха. Под моята команда те живееха отлично. Но ги обърка една банда негодници, които се завъдиха напоследък на кораба. Тия негодници ги убедили да станат пирати — морски разбойници, за да грабят и палят кораби. Моите другари, които виждате тук (единият е мой помощник, а другият — пътник), едва склониха тия хора да не ни убиват и най-после те се съгласиха, но при условие да ни стоварят на някой пустинен бряг. Така и направиха. Ние бяхме уверени, че тука ни очаква гладна смърт, защото смятахме тая земя за необитаема. А сега се оказа, че тук живеят хора, които са готови да ни спасят самоотвержено от смърт.

— Къде са тия злодеи? — попитах аз. — Къде отидоха?

— Те лежат там под ония дървета, сър — отвърна капитанът, като показваше близката горичка. — Сърцето ми се свива от страх: страхувам се, че са видели и чули какво говорим сега. Ако това е така, ние сме загинали! Те ще убият всички ни, няма да пожалят никого.

— Имат ли пушки? — попитах аз.

— Само две, а една оставиха в лодката.

— Отлично — казах, — с останалото се нагърбвам аз. Те спят и за нас няма да бъде трудно да се промъкнем и ги убием всички, но не е ли по-добре да ги заловим живи? Може би те ще се опомнят, ще престанат да разбойничестват и ще станат честни хора.

Капитанът каза, че между тях има двама опасни злодеи, които не заслужават пощада, но ако се отървем от тях, той е уверен, че останалите ще се разкаят и отново ще се върнат на предишната си работа.

Помолих го да ми посочи кои са тия двама. Той отговори, че едва ли може да ги познае на такова голямо разстояние, но ако потрябва, ще ни ги покаже.

— Изобщо аз и другарите ми — каза той, — сме готови да ви се подчиняваме във всичко. Оставаме изцяло на ваше разположение. Всяка ваша заповед ще бъде закон за нас.

— Щом е така — казах аз, — нека се отдалечим малко, за да не ни видят и да не подслушат разговора ни. Нека си спят, а ние да решим най-напред какво трябва да правим.

И тримата станаха и тръгнаха след мене. Поведох ги към горичката и като се обърнах към капитана, казах:

— Ще се опитам да ви спася, но най-напред ще ви поставя две условия.

Той не ме остави да се доизкажа.

— Приемам всякакви условия, сър — каза той. — Ако имате щастието да отнемете кораба ми от злодеите, разполагайте с мене и с кораба, както намерите за добре. Ако ли пък вашият план не успее, ще остана тук заедно с вас и до края на живота си ще бъда ваш ревностен помощник.

Същото обещание дадоха и другарите му.

— Добре — казах аз, — ето моите две условия. Първо, докато се върнете на кораба си, да забравите, че сте капитан и да се подчинявате безпрекословно на всяка моя заповед. И ако ви дам оръжие, в никакъв случай няма да го насочвате нито против мене, нито против близките ми и ще ми го върнете при първо поискване. Второ, ако ви бъде върнат корабът, ще откарате без всяко възнаграждение мене и другаря ми в Англия.

Капитанът се закле с всички клетви, каквито може да измисли човешкият ум, че и той, и другарите му ще изпълнят и двете ми искания.

— И не само защото признавам тия искания за напълно основателни — прибави той, — но главно защото дължа на вас живота си и чак до смъртта си ще се смятам ваш длъжник.

— В такъв случай да не се бавим — казах аз. — Ето ви три мускета, ето ви барут и куршуми. А сега кажете какво трябва да направим, според вас.

— Благодаря, че се обръщате за съвет към мене — каза капитанът, — но мога ли да ви давам съвети аз? Вие сте наш началник, вашата работа е да ни заповядате, а нашата да ви се подчиняваме.

— Струва ми се — казах аз, — че ще се справим най-лесно с тях, ако се промъкнем нечуто, докато спят, и стреляме изведнъж с всичките си пушки. Комуто е съдено да умре, ще бъде убит. А ако ония, които останат живи, се предадат и поискат милост, тях можем да помилваме.

Капитанът плахо възрази, че не му се иска да проливаме толкова кръв и че би предпочел, ако е възможно, да се въздържим от такава жестокост.

— Само двама от тях са непоправими злодеи — прибави той, — тъкмо те подкокоросваха другите към злодейство. Ако те се изплъзнат и се върнат на кораба, изгубени сме, защото те ще дойдат пак и ще избият всички ни.

— Значи трябва да се вслушате в моя съвет — казах аз. — Сам виждате, че по неволя трябва да бъдем жестоки: за нас това е единственото средство да се спасим.

Но ясно беше, че на капитана не му се искаше да избием толкова много заспали хора, макар че тия хора го бяха обрекли на гладна смърт.

Като схванах това, казах му да тръгне напред с другарите си и да направи, както намери за добре.

Докато ние преговаряхме, пиратите започнаха да се събуждат. Гласовете им се чуха от гората. Видях, че двама от тях са вече на крак и попитах капитана дали те не са подбудителите на бунта.

— Не — отвърна той, — тия хора бяха верни на дълга си до последния миг и се присъединиха към подбудителите под влияние на заплахите.

— Тогава нека си вървят — казах аз, — няма да им пречим. Изглежда, че самата съдба се е погрижила да спаси невинните от куршумите. Но вие ще съжалявате, ако оставите да си отидат и другите. Те ще ви заловят и няма да ви пощадят.

Тия ми думи вдъхнаха решителност у капитана. Той и другарите му грабнаха пушките, пъхнаха пистолетите на кръста си и се втурнаха напред.

При шума на стъпките им един от моряците се обърна и като видя оръжие в ръцете на пленниците си, вдигна тревога.

Но беше вече късно: в същия миг, когато той извика, се чуха два изстрела. Изстрелите бяха сполучливи: един човек бе убит на място, а друг бе тежко ранен. Ала той скочи на крака и започна да вика за помощ. Но в миг към него се приближи капитанът.

— Късно е! — каза той. — Сега вече никой няма да те спаси. Ето ти наградата за предателството!

При тия думи капитанът вдигна мускета си и така силно удари предателя с приклада по главата, че той млъкна навеки.

Сега, без да смятаме тримата души, които сигурно се бяха оттеглили в другата част на гората, ни оставаха само трима противници, единият от които бе леко ранен. В това време се приближихме и ние с Петкан. Враговете видяха, че няма да могат да се спасят, и започнаха да молят за милост. Капитанът отговори, че е готов да им подари живота, ако му докажат, че се разкайват за предателството си, и се закълнат, че ще му помогнат да си възвърне кораба. Те паднаха на колене пред него и започнаха пламенно да го уверяват, че са се разкаяли чистосърдечно.

Капитанът повярва на клетвите им и заяви, че на драго сърце им подарява живота. Аз не възразих, но поисках да вържат ръцете и краката на пленниците.

Щом свършиха преговорите, заповядах на Петкан и на помощник-капитана да отидат при лодката и да вземат платното и лопатите й.

Скоро се върнаха и ония трима моряци, които се лутаха из острова. Те били отишли далеко, но се върнаха, като чули изстрелите ни.

Когато видяха, че от пленник капитанът се бе превърнал в техен победител, те дори не се опитаха да се съпротивляват, а спокойно се оставиха да ги вържем.

По такъв начин победата беше наша.