Даниел Дефо
Робинзон Крузо (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон се опитва да напусне острова си.

До последната година от моето стоене на острова не можах да узная дали се е спасил някой от потъналия кораб.

Няколко дни след корабокрушението, на брега, срещу мястото, дето се бе разбил корабът, намерих тялото на един удавен моряк. Гледах го с искрена скръб. Той имаше такова мило, простодушно юношеско лице! Може би, ако беше жив, щях да го обикна и животът ми щеше да стане много по-щастлив!

Но няма смисъл човек да скърби за онова, което не се връща. Дълго се лутах по крайбрежието, а след това се върнах отново при удавника. Той бе облечен с къси платнени гащета, със синя платнена риза и матроска куртка. По никакви признаци не можеше да се определи неговата националност; в джобовете му не намерих нищо освен две златни монети и лули.

Бурята утихна и много ми се искаше да взема лодката и да се добера с нея до кораба. Не се съмнявах, че там ще намеря доста полезни неща, които могат да ми послужат. Но не само това ме привличаше. Най-много ме вълнуваше надеждата, че може би на кораба е останало някое живо същество, което мога да спася от смърт.

„И ако го спася — казах си аз, — моят живот ще стане много по-светъл и по-радостен.“

Тая мисъл завладя цялото ми сърце: чувствах, че ни денем, ни нощем не ще имам покой, докато не отида на разрушения кораб. И аз си казах:

„Каквото и да стане, ще се опитам да стигна там. Каквото и да ми струва това, трябва да отплавам в морето, ако не искам съвестта да ме измъчва.“

С това решение побързах да се върна в моята крепост и започнах да се, готвя за трудното и опасно пътуване.

Взех хляб, голяма стомна със сладка вода, бутилка ром, кошница със стафиди и компас. Метнах на гърба си тоя скъпоценен товар и се запътих към брега, дето беше лодката ми. Като изгребах водата от нея, сложих нещата и се върнах за нови. Тоя път взех голяма торба с ориз, втора стомна със сладка вода, двадесетина малки ечемичени хлебчета, бутилка с козе мляко, парче сирене и чадъра.

Отнесох с мъка всичко това в лодката и се откъснах от брега. Отначало гребях с лопатите и се държах колкото може по-близо до брега. Когато стигнах североизточния край на острова и трябваше да вдигна платното, за да се впусна в открито море, спрях се нерешително.

„Да отида или не?… Да рискувам или не?…“ — питах се аз. Погледнах бързата струя на морското течение, което заобикаляше острова, спомних си на каква страшна опасност бях се изложил при първото си пътуване и постепенно моята решителност се изпари. Тук се сблъскваха двете течения и аз виждах, че в което и да попадна, то ще ме отнесе далеко в открито море.

„Лодката ми е толкова малка — казах си, — че е достатъчно да задуха силен вятър и вълните ще я залеят, тогава и гибелта ми е неизбежна.“

Под влияние на тия мисли съвсем се изплаших и бях готов вече да се откажа от намерението си. Влязох в едно малко заливче, вързах лодката за брега, седнах на една могилка и се замислих дълбоко, защото не знаех какво да правя.

Но скоро започна приливът и аз видях, че работата съвсем не е толкова лоша: оказа се, че течението на отлива идва откъм южната страна на острова, а течението на прилива — откъм северната, така че, връщайки се от разрушения кораб, мога да взема курс към северния бряг на острова и да остана жив и здрав.

Значи нямаше от какво да се страхувам. Отново се окуражих и реших още утре на разсъмване да изляза в морето.

Настъпи нощта. Пренощувах в лодката, като се покрих с моряшкия бушлат, а на сутринта потеглих на път.

Отначало взех курс в открито море, право на север, докато не попаднах на течението, което отиваше на изток. Вълните ме понесоха много бързо и след по-малко от два часа стигнах до кораба.

Пред очите ми се изправи мрачно зрелище: корабът (очевидно испански) се бе залостил с носа си между две скали. Кърмата бе разрушена; оцеляла бе само носовата част. И двете мачти бяха съборени от основите.

Когато се приближих до борда, на палубата се показа едно куче. То ме видя, започна да лае и да квичи, а когато го извиках, скочи във водата и заплува към мене.

Взех го в лодката. То умираше от глад и жажда. Дадох му парче хляб и то се нахвърли върху него като изгладнял през снежна зима вълк. Когато кучето се наяде, дадох му малко вода и то започна да лочи толкова жадно, че сигурно би се пръснало, ако бях го оставил да пие, колкото си ще.

След това се качих на кораба. Първото, което видях, бяха два трупа: те лежаха, здраво счепкани с ръце. По всяка вероятност, когато корабът е налетял върху скалата, през цялото време са го заливали грамадни вълни, защото бурята е била силна, и тия двама души, от страх да не ги съборят вълните извън борда, са се уловили един за друг и така са се удавили. Вълните са били толкова високи и толкова често са се премятали през палубата, че корабът всъщност се е намирал през цялото време във водата и ония, които не са били отвлечени от вълните, са се удавили в каютите.

Освен кучето на кораба не бе останало нито едно живо същество.

Голяма част от нещата също бяха отвлечени в морето, а ония, които бяха останали, се бяха измокрили. Наистина имаше още някакви бъчви с вино или ракия, но те бяха толкова големи, че не се опитвах да ги помръдна.

Имаше и няколко сандъка, които сигурно са принадлежали на моряците: два сандъка отнесох в лодката, дори без да се опитвам да ги отворя. Ако вместо носовата част бе оцеляла кърмовата, сигурно щях да намеря много неща, защото дори в тия два сандъка отпосле открих доста ценни неща. Очевидно корабът е бил много богат.

Освен сандъците, на кораба намерих бъчвичка с някаква спиртна напитка. Бъчвичката беше пълна и с голям труд я отмъкнах в лодката. В една каюта намерих няколко пушки и голяма барутница, а в нея четири фунта барут. Пушките оставих, защото не ми трябваха, а барута взех. Взех също и една лопатка и маша, от които имах голяма нужда. Взех две медни канчета и медно кафениче.

С целия тоя товар и с кучето аз се отдалечих от кораба, защото вече започваше приливът. Към един часа през нощта се върнах на острова извънредно изморен и капнал.

Реших да пренеса плячката си в новата пещера, защото там ми беше по-близо. През нощта пак прекарах в лодката, а на сутринта, след като си похапнах, за да се подкрепя, стоварих на брега докараните неща и ги разгледах подробно. В бъчвичката имаше ром, но, да си призная, доста лош, много по-лош от оня, който бяхме пили в Бразилия.

Затова пък когато разтворих сандъците, намерих в тях множество полезни и ценни неща.

В единия от тях имаше например пътнически куфар с бутилки с красиви сребърни запушалки, а във всяка бутилка — великолепен ароматен ликьор. Там намерих и четири буркана с чудесни захаросани плодове; за съжаление двата от тях бяха похабени от солената морска вода, но двата бяха така плътно затворени, че в тях не бе проникнала нито капка вода. В сандъка намерих няколко съвсем нови ризи и тая находка ме зарадва много; освен това имаше десетина цветни шалчета и още толкова бели платнени носни кърпички, които ми доставиха голяма радост, защото е много приятно в горещите дни да бърше човек изпотеното си лице с тънка платнена кърпичка.

На дъното на сандъка намерих три кесии с пари и няколко малки кюлчета злато.

В другия сандък имаше куртки, панталони и други дрехи, доста износени и от евтин плат.

Да си призная, когато отивах на кораба, мислех, че ще намеря много по-полезни и ценни неща. Наистина аз забогатях с доста голяма сума, но за мене парите представляваха ненужна смет! На драго сърце бих дал всичките си пари за три-четири чифта най-обикновени обуща и чорапи, каквито не бях носил вече няколко години.

След като прибрах плячката си на сигурно място, аз отново се качих в лодката и с лопатите загребах край брега по обратния път. Беше вече нощ, когато се върнах в жилището си. В къщи всичко беше в пълен ред: спокойно, уютно и тихо. Папагалът ме поздрави с ласкави думи, а козлетата се затичаха с такава радост към мене, че не можех да не ги погаля и да не им дам пресни класове.

Оттогава предишните ми страхове сякаш се разпиляха и аз заживях както по-рано без всякакви тревоги, обработвах нивите си и гледах животните, към които се привързах още по-силно, отколкото по-рано.

Така живях още две години в пълно доволство, без да зная лишения. Но единственото нещо, което ме занимаваше през тия две години, беше как да се махна от острова. Откак бях видял кораба, който възвърна надеждите ми за свобода, моята самотия ми стана още по-омразна. Дни и нощи прекарвах в мечти за бягство от тоя затвор.

Ако имах на разположение някоя гемия, дори такава, с каквато бягах от маврите, бих се впуснал в морето, без да му мисля много и да не ме е грижа дори къде ще ме отнесе вятърът.

Най-после дойдох до убеждението, че ще успея да се измъкна на свобода само в случай, че заловя някой от диваците, които посещаваха моя остров. Най-добре би било да заловя един от ония нещастници, които човекоядците докарваха тука, за да ги разкъсат и изядат. Аз ще спася живота му и той ще ми помогне да се отскубна на свобода. Но тоя план беше много опасен и труден: за да заловя необходимия ми дивак, трябва да нападна тълпата човекоядци и да ги избия до един, а това нещо едва ли можех да направя. Освен това душата ми трепереше при мисълта, че ще трябва да пролея толкова човешка кръв, макар и за собственото си спасение.

Дълго време се борих със себе си, но най-после пламенната жажда за свобода надви всички доводи на разсъдъка и съвестта ми. Реших на всяка цена да заловя някой дивак, веднага щом дойдат на острова ми.

И ето, започнах почти всеки ден да се промъквам от крепостта към оня далечен бряг, до който най-сигурно можеха да спрат лодките на диваците. Исках да нападна неочаквано човекоядците. Но мина дори повече от година и половина, а диваците не се появяваха. В края на краищата станах толкова нетърпелив, че забравих всяка предпазливост и, кой знае защо, си въобразих, че ако ми се случи да се срещна с диваците, ще се справя лесно не само с един, но дори с двама или трима!