Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Робинзон спасява един дивак и му дава име Петкан.

Представете си учудването ми, когато веднъж на излизане от крепостта си забелязах долу, до самия бряг (сиреч не там, където ги очаквах), пет-шест индиански лодки. Лодките бяха празни. Хора не се виждаха. Сигурно бяха излезли на брега и се бяха скрили нейде.

Трябва да си призная, че се смутих много, понеже знаех, че във всяка лодка обикновено сядат по шест и дори повече души. Никак не очаквах, че ще стане нужда да се сражавам с толкова много врагове.

„Те са не по-малко от двайсет, а може би и трийсет души. Как ще мога да ги победя сам!“ — с безпокойство помислих аз.

Обзе ме нерешителност и не знаех какво да правя, но все пак се залостих в крепостта и се приготвих за бой.

Наоколо беше тихо. Дълго се ослушвах дали няма да долетят оттам виковете или песните на диваците. Най-после ми омръзна да чакам. Оставих пушките си под стълбата и се изкачих на върха на хълма.

Беше опасно да подавам глава. Скрих се зад върха на хълма и започнах да наблюдавам с далекогледната тръба. Сега диваците се бяха върнали при лодките си. Те бяха не по-малко от трийсет души. Бяха запалили огън на брега и очевидно готвеха някаква храна на огъня. Не можех да различа какво готвят, виждах само, че играят хоро около огъня с буйни скокове и движения, както обикновено играят диваците.

Продължавах да ги наблюдавам с далекогледната тръба и видях как изтичаха в лодките, измъкнаха оттам двама души и ги повлякоха към огъня. Както изглежда, готвеха се да ги убият. Сигурно до тоя миг нещастниците са лежали в лодките с вързани ръце и крака. Диваците в миг събориха единия от тях. Изглежда, че го удариха по главата с тояга или с дървен меч — обикновено оръжие на диваците; веднага върху него се нахвърлиха още двама-трима и се заловиха за работа: разпраха корема му и започнаха да вадят вътрешностите му. Другият пленник стоеше наблизо и очакваше да го сполети същата съдба.

Залисани с първата си жертва, мъчителите му бяха забравили за него. Пленникът се почувства на свобода и както изглежда, обзе го надежда за спасение: той изведнъж се хвърли напред и започна да бяга с невероятна бързина.

Той бягаше по пясъчния бряг към тая страна, дето беше жилището ми.

Да си призная, страшно се изплаших, когато забелязах, че той тича право към мене. Пък и как можех да не се изплаша: в първия миг ми се стори, че мнозина хукнаха да го гонят. Ала аз останах на поста си и скоро видях, че след беглеца тичат само двама или трима души, а останалите, след като потичаха малко, постепенно останаха назад и започнаха да се връщат към огъня. Това възвърна бодростта ми. Но окончателно се успокоих, като видях, че беглецът взе преднина пред враговете си; ясно беше, че ако той успее да потича още половин час със същата бързина, в никой случай няма да могат да го уловят.

Между моята крепост и тичащите диваци се простираше тесният залив, за който съм говорил много пъти, същият оня залив, в който спирах саловете си, когато пренасях нещата от нашия кораб.

„Какво ли ще прави този нещастник, когато стигне до залива? — помислих си аз. — Той ще трябва да го преплува, защото иначе няма да може да се спаси от преследването.“

Но аз напразно се тревожех за него: без да му мисли много, беглецът се хвърли във водата, бързо преплува залива, излезе на другия бряг и хукна по-нататък, без да намали скоростта си.

От тримата му преследвачи само двама се хвърлиха във водата, а третият не се реши, защото сигурно не умееше да плува; той постоя на брега, погледа след другите двама, а след това се върна и бавно тръгна назад.

С радост забелязах, че двамата диваци, които преследваха беглеца, плуваха два пъти по-бавно от него.

И в миг разбрах, че е дошло време да действам.

Сърцето ми затупа.

„Сега или никога! — казах си аз и хукнах напред. — Трябва да спася, да спася на всяка цена тоя нещастник!…“

Без да губя време, изтичах по стълбата в подножието на хълма, грабнах оставените там пушки, а след това със същата бързина се изкачих пак на хълма, спуснах се от другата страна и се затекох право към морето, за да спра диваците. Понеже тичах надолу по склона на хълма, по най-късия път, скоро се озовах между беглеца и преследвачите му.

Той продължаваше да тича, без да се озърта и затова не ме забеляза. Извиках му:

— Стой!

Той се озърна и сякаш в първия миг се изплаши от мене много повече, отколкото от преследвачите си.

Направих му знак с ръка да се приближи към мене, а пък аз тръгнах с бавни крачки срещу двамата тичащи диваци. Когато предният се изравни с мене, неочаквано се хвърлих върху него и с приклада на пушката го съборих на земята. Не исках да стрелям, за да не изплаша останалите диваци, макар че те бяха далеко и едва ли можеха да чуят изстрела ми, а дори и да го чуеха, нямаше да се сетят какво е това.

Когато единият от тичащите диваци падна, другият се спря видимо изплашен. А в това време аз продължавах да се приближавам спокойно към него. Но когато дойдох по-близо и видях в ръцете му лък и стрела, с която той се целеше в мене, по неволя трябваше да стрелям. Прицелих се, дръпнах спусъка и го убих на място.

Въпреки че убих и двамата му врагове (така поне може да се е сторило на нещастния беглец), той бе до такава степен изплашен от огъня и екота на изстрела, че изгуби способност да се движи; стоеше като закован на мястото си и не знаеше какво да реши: да бяга или да остане при мене, макар че сигурно би предпочел да избяга, ако можеше.

Отново започнах да му викам и да му правя знаци да се приближи.

Той разбра: пристъпи две крачки и се спря, а след това направи още няколко крачки и отново се спря.

Тогава забелязах, че той цял трепери; нещастникът сигурно се страхуваше, че ако падне в ръцете ми, веднага ще го убия както другите диваци.

Отново му направих знак да се приближи до мене и изобщо гледах да го окуража по всякакъв начин.

Той пристъпваше все по-близо и по-близо. След всеки десет-дванайсет крачки падаше на колене. Очевидно искаше да ми изкаже благодарност, че съм спасил живота му.

Аз му се усмихвах ласкаво и най-сърдечно продължавах да го викам с ръка.

Най-после дивакът дойде съвсем близо. Отново падна на колене, целуна земята, притисна чело в нея и като повдигна крака ми, постави го върху главата си.

Това сигурно означаваше, че той се кълне да ми бъде роб до последния ден на живота си.

Вдигнах го и със същата ласкава, дружелюбна усмивка се стараех да му покажа, че няма защо да се страхува от мене.

Но трябваше да се действа по-нататък. Изведнъж аз забелязах, че оня дивак, когото бях ударил с приклада, не е убит, а само зашеметен. Той се размърда и започна да се свестява.

Посочих го на беглеца:

— Погледни, твоят враг е още жив!

В отговор той каза няколко думи и макар че нищо не разбрах, но самите звуци на речта му ми се сториха приятни и сладки: та нали за пръв път след двайсет и пет години от живота си на острова чувах човешки глас!

Но нямах време да се отдавам на такива размишления: зашеметеният се съвзе дотолкова, че вече седеше на земята и аз забелязах, че моят дивак започва отново да се страхува от него. Трябваше да успокоя нещастника. Аз се прицелих във врага му, но моят дивак показа със знаци да му дам сабята, която висеше на кръста ми. Подадох му сабята. Той я грабна в миг, спусна се към врага си и с един замах отсече главата му.

Тая му сръчност много ме зачуди, защото едва ли през живота си тоя дивак е виждал друго оръжие освен дървени мечове. По-късно научих, че тукашните диваци избират за мечовете си такова здраво дърво и ги наточват толкова добре, че с такъв дървен меч може да се отсече глава не по-зле, отколкото със стоманен.

След тая кървава разправа моят дивак (занапред ще го наричам моя дивак) с весел смях се върна при мене, като държеше в едната си ръка сабята ми, в другата — главата на убития; той направи пред мен някакви непонятни движения и тържествено сложи главата и оръжието на земята край мене.

Той бе видял как бях застрелял един от враговете му и това нещо го бе поразило извънредно много:

не можеше да разбере по какъв начин може да се убие човек на такова голямо разстояние.

Той сочеше убития и със знаци искаше позволение да отиде да го види отблизо. И аз с помощта на знаци му дадох да разбере, че не му забранявам да изпълни желанието си, и той веднага хукна натам. Като се приближи до трупа, той се вцепени и дълго го съзерцава учудено. След това се наведе над него и започна да го върти ту на една, ту на друга страна.

Когато видя раничката, той внимателно се взря в нея. Куршумът бе попаднал право в сърцето на дивака и затова бе изтекла мъничко кръв. Станал бе вътрешен кръвоизлив и смъртта бе настъпила мигновено. Моят дивак откачи лъка на мъртвеца и отново изтича при мене.

Аз веднага се обърнах и тръгнах нататък, като го поканих да върви след мене. Опитах се да му обясня със знаци, че тук не можем да останем, защото диваците, които се намират сега на брега, могат всеки миг да хукнат да ни гонят.

Той ми отговори също със знаци, че би трябвало преди всичко да заровим мъртъвците в пясъка, та ако дойдат насам враговете, да не ги видят. С помощта на знаци аз дадох съгласието си и той веднага се залови за работа. С учудваща бързина изрови с ръце толкова дълбока яма в пясъка, че в нея лесно можеше да се побере човек. След това замъкна единия от убитите в ямата и го засипа с пясък; също така постъпи и с другия — с една дума, за четвърт час погреба и двамата.

После му заповядах да върви след мене и ние потеглихме на път. Вървяхме дълго, защото аз го отведох не в крепостта, а в съвсем друга страна — в най-отдалечената част на острова, дето беше новата ми пещера.

В пещерата му дадох хляб, чепка сушено грозде и малко вода. Той се зарадва особено много на водата, защото след бързото тичане беше силно зажаднял. Когато подкрепи силите си, аз му посочих ъгъла на пещерата, дето имах наръч оризова слама, покрита с одеяло, и със знаци му дадох да разбере, че може да се настани за нощувка.

Клетникът легна и в миг заспа.

Възползвах се от случая да разгледам по-добре външността му.

Той беше миловиден, млад човек, висок и строен; ръцете и краката му бяха мускулести, силни и същевременно извънредно изящни; на вид беше към двайсет и шест годишен. В лицето му не забелязах нищо мрачно или свирепо, то беше мъжествено и в същото време нежно и приятно лице и често по него се появяваше израз на кротост, особено когато се усмихваше. Косата му беше черна и дълга и падаше на прави кичури по лицето. Челото му беше високо и открито, цветът на кожата — тъмнокафяв и твърде приятен на глед. Лицето му беше кръгло, бузите пълни, а носът малък. Устата му бе красива, устните тънки, зъбите равни и чисти като слонова кост.

Той спа не повече от половин час, по-право не спа, а дремеше, после скочи на крака, излезе от пещерата и дойде при мене.

Наблизо, в кошарата, аз доях козите. Още щом ме видя, той изтича към мене и отново падна на земята, като изразяваше с всевъзможни знаци най-смирена благодарност и преданост. Опрял лице до земята, отново постави крака ми върху главата си и изобщо по всякакъв начин се стараеше да ми докаже безграничната си покорност и да ми даде да разбера, че занапред ще ми служи цял живот.

Разбрах много нещо от това, което той искаше да ми каже, и се постарах да му внуша, че съм напълно доволен от него.

От тоя ден започнах да го уча на необходимите думи. Преди всичко му казах, че ще го наричам Петкан (избрах това име в чест на деня, в който спасих живота му). След това го научих да произнася моето име, научих го също да изговаря „да“ и „не“ и му разтълкувах значението на тия думи. Донесох му мляко в глинено гърне и му показах как да топи хляба в него. Той веднага се научи и започна да ми показва със знаци, че му е харесало яденето.

Пренощувахме в пещерата, но щом настъпи утрото, заповядах на Петкан да тръгне след мене и го поведох към крепостта. Обясних му, че искам да му подаря някоя и друга дреха. Както изглежда, той се зарадва много, защото беше съвсем гол. Когато минавахме край мястото, дето бяха погребани двамата убити диваци, той ми посочи гробовете им и всякак се стараеше да ми втълпи, че трябва да изровим двата трупа и веднага да ги изядем.

Аз се престорих, че съм се разсърдил много, че ми е противно дори да слушам такива неща, че ми иде да повърна само при мисълта за това и че ще го презирам и мразя, ако той се докосне до убитите-Най-после направих решителен жест, с който му заповядах да се отдръпне от гробовете, и той веднага се отдръпна с най-голяма покорност. След това заедно с него се качихме на хълма, защото исках да видя дали диваците са още тук.

Извадих далекогледната тръба и я насочих към онова място, дето вчера бях видял диваците. Но те бяха изчезнали: на брега нямаше нито една лодка.

Не се съмнявах, че са си заминали, без дори да си дадат труд да потърсят двамата си другари, които бяха останали на острова.

Разбира се, това ме радваше, но ми се искаше да събера по-точни сведения за моите неканени гости. Сега аз не бях сам, с мене беше и Петкан и аз станах много по-смел, а заедно с храбростта ме бе обзело и любопитство.

У единия от убитите бяха останали лък и стрели. Позволих на Петкан да вземе това оръжие и оттогава той не се разделяше с него ни денем, ни нощем. Скоро се убедих, че моят дивак си служи майсторски с лъка и стрелите. Освен това го въоръжих със сабя, дадох му едната от пушките си, аз взех другите две и потеглихме на път.

Когато стигнахме на мястото, дето вчера пируваха човекоядците, пред очите ни се откри такава ужасна гледка, че сърцето ми замря и кръвта в жилите ми застина.

Но Петкан остана съвсем спокоен, защото сигурно бе виждал вече такива зрелища.

На много места земята бе заляна с кръв. Наоколо бяха разхвърляни големи късове печено човешко месо. Целият бряг бе осеян с човешки кости: три черепа, пет ръце, кости от три-четири крака и множество други части от скелет.

С помощта на знаци Петкан ми разправи, че диваците били докарали четирима пленници: тримата изяли, а той бил четвъртият. (Тук той посочи с пръст гърдите си.)

Разбира се, аз не разбрах всичко, което той ми разказваше, но все пак долових нещо. Според неговите думи, преди няколко дни диваците, подвластни на един неприятелски княз, водили голямо сражение с племето, към което принадлежал Петкан. Неприятелите ги победили и взели в плен много хора. Победителите поделили пленниците помежду си и ги откарали на различни места, за да ги убият и изядат, също както беше постъпил отрядът диваци, който бе избрал за пиршеството си един от бреговете на моя остров.

Заповядах на Петкан да запали голям огън, а след това да събере всички кости и парчета месо, да ги хвърли в огъня и да ги изгори.

Забелязах, че много му се иска да си хапне човешко месо (а това не е чудно, защото и той беше човекоядец!). Но отново с всевъзможни знаци му дадох да разбере, че ми се вижда отвратителна дори самата мисъл за подобна постъпка, и веднага го заплаших, че ще го убия при най-малкия опит да наруши забраната ми.

След това се върнахме в крепостта и веднага се залових да облека моя дивак.

Най-напред го облякох с панталони. В един от сандъците, които бях взел от загиналия кораб, намерих готов чифт платнени панталони; трябваше само да ги преправя малко. След това му уших куртка от козя кожа, като вложих цялото си умение, та куртката да стане по-хубава (по това време бях вече доста опитен шивач), и му измайсторих калпак от заешки кожи, много удобен и доста красив.

По такъв начин той беше облечен на първо време от главата до краката и изглежда остана много доволен, че дрехите му не бяха по-лоши от моите.

Наистина, понеже не бе свикнал, той се чувстваше неловко в дрехите, защото през целия си живот бе ходил гол; особено много му пречеха панталоните. Оплакваше се и от куртката: казваше, че ръкавите го стягат под мишниците и протъркват раменете му. Стана нужда да се преправят малко дрехите, но постепенно свикна.

На другия ден започнах да мисля къде да го настаня.

Искаше ми се да го наглася по-удобно, но още не бях напълно сигурен в него и се страхувах да го настаня в жилището си. Направих му малка палатка на празното място между двете стени на моята крепост, така че той се озова зад оградата на двора, в който беше жилището ми.

Но тия предпазни мерки се оказаха съвсем излишни. Скоро Петкан ми доказа на дело своята преданост. Не можех да не го призная за приятел и престанах да се пазя от него.

Едва ли някой човек е имал някога такъв любещ, такъв верен и предан приятел. Той не проявяваше по отношение на мене нито раздразнителност, нито лукавство; винаги услужлив и отзивчив, той беше привързан към мене като дете към родния си баща. Убеден съм, че ако станеше нужда, с радост би пожертвал и живота си за мене.

Бях много щастлив, че най-после си намерих другар, и си дадох дума да го науча на всичко, което можеше да му бъде от полза, и преди всичко да го науча да говори родния ми език, та да можем да се разбираме. Петкан се оказа такъв способен ученик, че по-добър не можеше и да се желае.

Но най-ценното в него беше това, че той се учеше толкова прилежно, слушаше ме с такава радостна готовност, беше толкова щастлив, когато разбираше какво искам от него, че за мене беше голямо удоволствие да му давам уроци и да разговарям с него.

Откак заживяхме заедно с Петкан, животът ми стана толкова приятен и лек, че ако не се страхувах от другите диваци, струва ми се, без съжаление бих се съгласил да остана на острова до края на живота си.