Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон се убеждава, че на острова му идват човекоядци.

Минаха две години от деня, когато видях на пясъка следи от човешки крак, но предишното ми душевно спокойствие не се върна вече. Свърши се моят спокоен живот. Всеки, на когото се е случвало в течение на дълги години да изпитва мъчителен страх, ще разбере колко тъжен и мрачен стана оттогава животът ми.

Веднъж през време на моите скитания по острова се добрах до западния му край, дето не бях ходил никога. Преди да сляза до брега, изкачих се на една могилка. И изведнъж ми се стори, че далеко в открито море се вижда лодка.

„Сигурно зрението ме лъже — помислих си аз. — Та през тия дълги години аз съм се взирал всеки ден в морските простори и нито веднъж не съм виждал лодка.“

Жалко, че не бях взел далекогледната тръба. Имах няколко такива тръби: бях ги намерил в единия от сандъците, които пренесох от кораба. За съжаление те бяха останали у дома. Не можех да различа дали това бе наистина лодка, макар че се взирах толкова дълго в морската далечина, че ме заболяха очите. След като се спуснах от могилката на брега, не виждах вече нищо; така че и досега не знам какво беше това. Трябваше да се откажа от всякакви по-нататъшни наблюдения. Но оттогава си дадох дума никога да не излизам от къщи без далекогледна тръба.

Като стигнах до брега — а на тоя бряг, както казах, не бях идвал никога, аз се убедих, че следите от човешки крака съвсем не са такава рядкост на моя остров, както ми се струваше през тия години. Да, аз се убедих, че ако не живеех на източния бряг, дето не спираха лодките на диваците, отдавна щях да зная, че те идват често на моя остров и че западните брегове им служат не само за постоянен пристанищен залив, но че там е и мястото, дето през време на жестоките си пиршества убиват и изяждат хора!

Онова, което видях, когато се спуснах от могилката и излязох на брега, ме потресе и замая. Целият бряг беше осеян с човешки скелети, черепи и кости от ръце и крака.

Не мога да изкажа какъв ужас ме обхвана!

Аз знаех, че дивите племена постоянно воюват помежду си. Често водят морски сражения: една лодка напада друга.

„Сигурно — мислех си аз, — след всеки бой победителите довеждат тук военнопленниците си и по своя безчовечен обичай ги убиват и изяждат, защото са човекоядци.“

Наблизо забелязах и една кръгла площадка, сред която се виждаха останки от огън: сигурно тук са седели тия зверове, когато са изяждали телата на жертвите си.

Това ужасно зрелище ме порази до такава степен, че в първия миг забравих за опасността, която ме заплашваше, докато стоях на тоя бряг. Възмущението от тия позорни зверства пропъди всякакъв страх от душата ми.

Често бях чувал за подобни жестокости, но никога не бях ги виждал с очите си. С отвращение се отвърнах от това зрелище. Прилоша ми и за малко не изгубих съзнание. Струваше ми се, че ще падна. А когато дойдох на себе си, почувствах, че не мога да остана нито минута тук; изтичах на могилката и хукнах назад, към жилището си.

Западният бряг остана далеко зад мене, а аз все още не можех да дойда окончателно на себе си. Най-после се спрях, опомних се донякъде и започнах да събирам мислите си. Тия презрени хора, както се убедих, никога не са идвали на острова за плячка. Те сигурно не се нуждаят от нищо, а може би са уверени, че тук няма да намерят нищо ценно.

Няма съмнение, че те са идвали много пъти в залесената част на моя остров, но сигурно не са намерили там нещо, което да им влезе в работа.

Значи трябва да бъда предпазлив. Ако след като бях прекарал почти осемнайсет години на острова, до последния ден не бях открил следи от човешки крак, мога да прекарам още осемнайсет години и пак да не срещна диваци, освен ако се натъкна случайно на тях. Но от такава случайност няма защо да се страхувам, защото занапред единствената ми грижа трябва да се състои в това, да укрия колкото може по-добре следите си на острова.

Аз можех да се скрия нейде и оттам да видя диваците, но не исках и да ги гледам — толкова отвратителни ми бяха тия кръвожадни хищници, които се изяждаха помежду си като зверове. Само при мисълта, че хората могат да бъдат толкова безчовечни, ме обземаше потискаща мъка.

Близо две години прекарах, без да излизам от оная част на острова, дето се намираха всичките ми владения — крепостта под хълма, колибата в гората и горската полянка, дето бях направил кошара за козите. През тия две години не отидох нито веднъж да видя лодката си.

„По-добре — мислех си, — да си построя нова лодка, а старата нека си остане там, дето е. Опасно е да отида да я докарам. В морето до оня бряг може да ме нападнат диваци-човекоядци и сигурно ще ме разкъсат както другите си пленници.“

Но мина още близо година и в края на краищата аз реших да докарам лодката си оттам, защото ми беше много трудно да направя нова. Пък и да направех нова, тя щеше да бъде готова едва след две-три години, а дотогава както по-рано щях да бъда лишен от възможността да се движа по море.

Успях благополучно да откарам лодката си на източната страна на острова, дето й намерих много удобно място, защитено от всички страни с отвесни скали. Край източните брегове на острова минаваше морското течение и аз знаех, че диваците няма да смеят да слязат там.

На читателя едва ли ще се види чудно, че под влияние на тия ужаси аз съвсем изгубих желание да се грижа за своето благосъстояние и за бъдещите си домашни удобства. Моят ум изгуби цялата си изобретателност. Никак не ми се искаше да подобрявам храната си, когато единствената ми мисъл беше как да спася живота си. Не смеех нито да зачуквам гвоздей, нито да разцепя дърво, защото постоянно ми се струваше, че диваците могат да чуят тоя звук. Още по-малко се решавах да стрелям.

Но главното — обземаше ме мъчителен страх винаги, когато трябваше да запаля огън, защото димът, който при дневна светлина се вижда на голямо разстояние, винаги можеше да ме издаде. Поради това всички работи, за които се искаше огън (например изпичане на гърнета), пренесох в новото си стопанство в гората. А за да мога да си готвя и пека хляб у дома, реших да си направя дървени въглища, които почти не дават дим при горенето. Още като дете в родината си бях виждал как се правят такива въглища. Трябва да се насекат дебели клони, да се струпат накуп, да се покрият с пласт трева, която е с пръстта си, и да се запалят. Когато клоните се превръщаха във въглища, отнасях въглищата у дома и ги употребявах вместо дърва.

И веднъж, когато за да си приготвя въглища, отсякох няколко големи храста в подножието на високия хълм, забелязах една дупка под него. Заинтересувах се къде може да води тя. С голяма мъка се проврях в нея и се озовах в една пещера. Пещерата беше много широка и толкова висока, че още от входа можах да се изправя цял. Но трябва да призная, че се измъкнах оттук много по-скоро, отколкото бях влязъл.

Като се взирах в тъмнината, видях две грамадни горящи очи, които гледаха право към мене; те блестяха като звезди, отразявайки слабата дневна светлина, проникваща отвън в пещерата и падаща право срещу тях. Не знаех кому принадлежат тия очи — на дявол или на човек, но преди да успея да разбера това, хукнах да бягам от пещерата.

Ала след известно време се опомних и се нарекох хиляди пъти диване.

„Срамота е да се бои от дяволи оня, който е прекарал двайсет години самотен на необитаем остров — казах си аз. — Не може в тая пещера да има някой по-страшен от мене.“

И като събрах смелост, грабнах една горяща главня и отново влязох в пещерата. Но не успях да прекрача дори три крачки, като осветявах пътя си с факела, и отново се изплаших, още по-силно от първия път: чух висока въздишка; така въздишат хората от болка. След това се чуха някакви откъслечни звуци като неясно мърморене и пак тежка въздишка.

Отдръпнах се назад и се вкамених от ужас; цялото ми тяло се обля със студена пот. Но като събрах всичкия си кураж, отново пристъпих напред и при светлината на главнята, която държах над главата си, видях на земята един грамаден, чудовищно страшен стар козел!

Козелът лежеше неподвижно и дишаше тежко в предсмъртна агония: очевидно той умираше от старост. Побутнах го леко с крак, за да разбера може ли да стане. Той се опита, но не можа да стане. „Нека си лежи — помислих. — Щом изплаши мене, представям си колко много ще се изплаши всеки дивак, който намисли да се пъхне тук!“

Впрочем уверен съм, че нито дивак, нито някой друг би се осмелил да влезе в пещерата. Само на човек като мене, който търси безопасно убежище, би могло да мине през ума да се пъхне в тая пукнатина.

На другия ден взех шест големи свещи, приготвени от мене (по това време бях се научил да правя много хубави свещи от козя мас), и се върнах в пещерата.

Пещерата беше широка при входа, но постепенно ставаше все по-тясна, така че в дъното й стана нужда да застана на четири крака и да пълзя около десетина крачки напред, което, трябва да кажа, беше доста смел подвиг, защото съвсем не знаех къде води тоя ход и какво ме чака занапред. Но ето, аз почувствах, че при всяка крачка проходът става все по-широк. След малко се опитах да се изправя на крака и наистина се изправих. Сводът на пещерата се издигна на двадесетина фута. Запалих две свещи и видях такава великолепна картина, каквато не бях виждал никога през живота си. Озовах се в една просторна пещера. Пламъкът от моите свещи се отразяваше в блестящите й стени. Те блестяха със стотици хиляди разноцветни светлини. Дали това бяха бисери или други скъпоценни камъни? Аз не знаех. Това беше по-скоро злато.

Никак не очаквах, че в дълбочината на земята могат да се крият такива чудеса. Това беше великолепна пещера. Дъното й беше сухо и равно, покрито със ситен пясък. Нийде не се виждаха отвратителни мокрици или червеи, никъде — нито по стените, нито на тавана нямаше следи от влага. Единственото неудобство беше тесният вход, но за мене това неудобство беше най-ценното нещо, защото толкова време бях търсил безопасно убежище, а трудно можеше да се намери по-безопасно от това.

Радвах се толкова много на своята находка, че реших без отлагане да пренеса в пещерата по-голямата част от ония неща, които ценях най-много — преди всичко барута и всичкото запасно оръжие, сиреч двете ловджийски пушки и трите мускета[1].

Като пренасях нещата в новия си склад, за пръв път отворих бъчвичката с измокрения барут. Бях уверен, че тоя барут вече не става за нищо, но оказа се, че водата бе проникнала само на три-четири пръста в бъчвичката; измокреният барут се бе втвърдил и се бе образувала здрава коричка: под тая коричка целият останал барут бе се запазил невредим като ядка на орех в черупка. По такъв начин неочаквано станах притежател на нови запаси отличен барут.

Колко се радвах на това неочаквано откритие! Пренесох всичкия барут в пещерата, за да се запази по-добре, като си оставих под ръка три или четири фунта за в случай на нападение от страна на диваците. В пещерата отнесох и целия запас от олово, от което правех куршуми.

Сега ми се струваше, че приличам на някой от ония древни великани, които според преданията са живеели в пукнатините на скалите и в пещерите, дето не е могъл да се промъкне нито един човек. „Нека — казах си, — ако ще петстотин диваци да тръгнат да ме търсят по целия остров, пак няма да открият никога скривалището ми, а дори да го открият, няма да посмеят да ме нападнат!“

Старият козел, който бях намерил в новата си пещера, умря на следния ден и аз го зарових в земята там, дето лежеше: това беше много по-лесно, отколкото да го мъкна вън от пещерата.

Настъпила бе двадесет и третата година от пристигането ми на острова. Бях успял да свикна до такава степен с природата и климата, че ако не се страхувах от диваците, които можеха да дойдат всеки миг, на драго сърце щях да се съглася да прекарам тук в заточение остатъка от живота си до последния час-когато ще легна и умра като тоя стар козел.

През последните години, докато не знаех още, че ме заплашва нападение от диваците, бях си измислил някои и други забави, с които се развличах в самотията си. Благодарение на тия забави прекарвах много по-весело времето, отколкото по-рано.

Преди всичко, както казах вече, бях научил папагала си да говори и той дърдореше така забавно, произнасяше думите така разбрано и ясно, че го слушах с голямо удоволствие.

Не вярвам да е имало друг папагал, който да разговаря по-добре от него. Той живя при мене не по-малко от двайсет и шест години. Дали щеше да живее още дълго, не зная; бразилците разправят, че папагалите живеят сто години.

Имах още два папагала, те знаеха да говорят и двата викаха: „Робин Крузо!“, но не тъй като него. Наистина за неговото обучение аз бях изгубил много повече време и труд.

Моето куче ми беше отличен спътник и верен другар в продължение на шестнайсет години. След това то кротко умря от старост, но аз никога няма да забравя колко самоотвержено ме обичаше то.

Котките, които бях оставил в къщата си, също станаха отдавна пълноправни членове на голямото ми семейство.

Освен това винаги държах при себе си по две-три козлета, които учех да ядат от ръцете ми. Винаги имах и голям брой птици: ловях ги на брега, подрязвах им крилете, за да не могат да избягат, и затова те скоро се опитомяваха и още щом се появявах на прага, с весели крясъци се стичаха към мене.

Младите дръвчета, които бях засадил пред крепостта, отдавна бяха се превърнали в гъста гора и в тая гора също се заселиха множество птици. Те си виеха гнезда в ниските дървета, излюпваха пиленца и целият тоя кипящ около мене живот ме утешаваше и радваше в самотията.

По такъв начин, повтарям, ако не се страхувах от нападение от страна на диваците, щях да живея добре и удобно и щях да бъда напълно доволен от съдбата си.

Бележки

[1] Мускет — старовремска пушка, която слагали на опора, за да стрелят.