Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон си приготвя друга, по-малка лодка и се опитва да обиколи острова.

Минаха още пет години и през това време, доколкото мога да си спомня, не станаха никакви особени събития.

Животът ми течеше по старому — тихо и мирно; живеех на старото си място и както по-рано, посвещавах цялото си време на труд и лов.

Сега вече имах толкова много зърно, че посятото ми стигаше за цяла година; грозде също имах достатъчно. Но заради това пък се наложи да работя и в гората, и на полето повече, отколкото по-рано.

Ала главната ми работа беше направата на нова лодка. Тоя път не само си направих лодка, но я пуснах във водата: докарах я в малкия залив по един тесен канал, който трябваше да прокопая на разстояние половин миля.

Както знае вече читателят, първата си лодка бях направил с такива грамадни размери, че бях принуден да я оставя на мястото, дето я бях строил, като паметник на моята глупост. Той постоянно ми напомняше, че занапред трябва да бъда по-умен.

Сега бях много по-опитен. Наистина тоя път построих лодката едва ли не на половин миля от водата, понеже по-близко не намерих подходящо дърво, но поне бях уверен, че ще успея да я спусна във водата. Аз виждах, че намислената работа тоя път не надвишава силите ми, и твърдо реших да я изкарам докрай. Употребих почти две години, докато построя лодката. Толкова страстно ми се искаше да мога да плавам най-после по море, че не жалех никакъв труд.

Трябва да отбележа обаче, че аз не строях тая нова пирога, за да напусна острова. С тая мечта трябваше да се простя отдавна. Лодката беше толкова малка, че не можех да мисля дори и за преплаване на ония четиридесет или повече мили, които отделяха моя остров от материка.

Сега имах много по-скромна цел: да обиколя острова — нищо повече. Бях ходил веднъж на отсрещния бряг и откритията, които бях направил ме заинтересуваха толкова много, че още тогава ми се поиска да обходя цялото околно крайбрежие.

И сега, когато имах вече лодка, реших на всяка цена да обиколя острова си по море. Преди да предприема плаването, грижливо се подготвих за него. Направих мъничка мачта за лодката си и си уших също такова малко платно от парчета корабно платно, от което имах голям запас.

Когато лодката бе готова, аз я изпробвах и се убедих, че тя плава напълно задоволително с платно. Тогава на кърмата и на носа направих малки чекмеджета, за да пазя от дъжда и вълните продуктите си, барута и другите необходими неща, които ще взема за път. В дъното на лодката издълбах тесен жлеб, дето да поставям пушката.

След това разтворих чадъра си и го закрепих на кърмата, и то в такова положение, че да се намира над главата ми и да ме пази като навес от слънцето.

На 6 ноември потеглих на път.

Преплавах много по-голямо разстояние, отколкото предполагах. Това се дължеше на обстоятелството, че макар сам по себе си моят остров да не беше голям, но когато завих към източната част на крайбрежието му, пред мене се изправи непредвидена преграда. На това място от брега се отделя тясна верига скали; някои от тях стърчат над водата, а други са скрити под нея. Веригата се простира на шест мили в открито море, а по-нататък, зад скалите, още на миля и половина се простира пясъчна плитчина. По такъв начин, за да обиколя тая плитчина, трябваше да се отдалеча доста от брега.

Исках дори да се върна, защото не можех да определя точно колко далеч трябва да навляза в открито море, докато заобиколя веригата подводни скали, и не ми се искаше да рискувам. А освен това не знаех дали ще успея да се върна назад. И затова хвърлих котва (преди да потегля на път, си бях измайсторил нещо подобно на котва от парче желязна кука, която бях намерил на кораба), взех пушката и излязох на брега. Видях наблизо една доста висока могилка, изкачих се на нея, премерих на око дължината на веригата скали, която оттук се виждаше отлично, и реших да рискувам.

Но преди да успея да стигна до скалите, аз се озовах на страшна дълбочина, а след това попаднах в могъщата струя на морско течение. Вълните ме подеха, започнаха да ме въртят и ме понесоха. Не можех дори да помисля да се върна към брега или да завия настрани. Всичко, което можех да направя, бе да се държа в самия край на течението и да гледам да не попадна в средата му.

Междувременно вълните ме отнасяха все по-далеч и по-далеч. Ако имаше поне слаб ветрец, бих могъл да вдигна платното, но морето беше тихо. Гребях с всички сили с веслата, ала не можех да се справя с течението и вече започнах да се прощавам с живота. Знаех, че след няколко мили това течение, в което бях попаднал, ще се слее с другото течение, което обгръща острова, и че ако дотогава не успея да завия настрана, безвъзвратно съм загубен. А при това не виждах никаква възможност да завия настрана.

Нямаше спасение: очакваше ме сигурна смърт — и то не от морските вълни, защото морето беше спокойно, а от глад. Наистина аз намерих на брега една костенурка, толкова голяма, че едва можах да я вдигна, и я взех в лодката. Имах достатъчен запас и от сладка вода — бях взел най-голямата от глинените си стомни. Но какво значеше това за едно жалко същество, изгубено сред безграничния океан, дето можеш да преплаваш хиляди мили, без да видиш признаци на суша!

— О, пустиньо, която ми подари щастие! — провикнах се аз. — Няма да те видя вече никога. О, какво ли ще стане с мене? Къде ли ще ме отнесат безпощадните вълни? Колко неблагодарен бях, когато се оплаквах от самотията си и проклинах моя очарователен остров!

Да, за мене сега моят остров беше скъп и мил и ми беше тежко да си помисля, че трябва да се простя завинаги с надеждата да го видя отново.

Вълните все ме носеха и ме носеха в безпределната водна далечина. Но макар че изпитвах смъртна уплаха и отчаяние, аз все пак не се поддавах на тия чувства и продължавах да греба непрестанно, като се стараех да насоча лодката на север, за да пресека течението и заобиколя скалите.

Изведнъж към пладне задуха ветрец. Това ме окуражи. Но представете си радостта ми, когато ветрецът започна бързо да се усилва и след половин час се превърна в силен вятър!

По това време вълните ме бяха отвлекли далеко от моя остров. Ако в това време бе паднала мъгла, с мене щеше да бъде свършено. Нямах компас и ако бях изгубил от очи моя остров, нямаше да зная накъде да карам лодката. Но за мое щастие беше слънчев ден и нищо не предвещаваше мъгла.

Поставих мачтата, вдигнах платното и започнах да управлявам към север, като се мъчех да се измъкна от течението.

Щом лодката ми се обърна по посока на вятъра и тръгна напреки на течението, забелязах, че то се промени: водата стана много по-светла. Разбрах, че поради някаква причина течението започва да отслабва, тъй като по-рано, когато беше по-бързо, през цялото време водата беше мътна. И наистина скоро вдясно от себе си, на изток, видях скали (те можеха да се различат отдалеч по бялата пяна на вълните, които кипваха около всяка от тях). Тъкмо тия скали преграждаха пътя на течението и го забавяха.

Скоро се убедих, че те не само забавят течението, но го и разбиват на две струи, главната от които леко се отклонява към юг и оставя скалите вляво, а другата остро завива назад и се насочва към северозапад.

Само ония, които от опит знаят какво значи да получиш помилване преди самото смъртно наказание или да се спасиш от разбойници в последния миг, когато ножът е опрян вече до гърлото ти, ще разберат възторга ми при това откритие.

С разтуптяно сърце насочих лодката си в обратната струя, подложих платното на попътния вятър, който се засили още повече, и весело се понесох назад.

Към пет часа вечерта се приближих до брега, избрах удобно място и спрях лодката.

Не мога да опиша радостта, която изпитах, когато почувствах твърда земя под краката си!

Колко мило ми се видя всяко дръвче от моя чудесен остров! С пламенна нежност гледах тия хълмове и долини, които доскоро будеха тъга в сърцето ми. Колко се радвах, че отново ще видя моите полета, горички, пещери, вярното си куче, козите! Колко красив ми се стори пътят от брега до моята колиба!

Беше вечер, когато стигнах до горската си вила. Прекачих се през оградата, легнах на сянка и чувствайки страшна умора, скоро съм заспал.

Но какво беше учудването ми, когато се събудих от някакъв глас. Да, това беше глас на човек! Тук, на острова, имаше човек и той викаше високо сред нощта:

— Робин, Робин, Робин Крузо! Бедни Робин Крузо! Къде попадна, Робин Крузо? Къде попадна? Къде беше?

Изтощен от продължителното гребане, аз спях толкова дълбоко, че не можах да се събудя веднага и дълго ми се струваше, че чувам тоя глас насън.

Но викът се повтаряше натрапчиво:

— Робин Крузо, Робин Крузо!

Най-после се опомних и разбрах къде се намирам. Първото ми чувство беше страшна уплаха. Скочих, като се озъртах диво наоколо, и изведнъж, като вдигнах глава, видях на оградата папагала си.

Разбира се, веднага се сетих, че тъкмо той е викал тия думи; със също такъв жален глас му бях казвал често същата тая фраза и той я бе запомнил отлично. Често пъти кацваше на пръста ми, приближаваше човката си до лицето ми и нареждаше унило: „Бедни Робин Крузо! Къде беше и къде попадна?“

Но дори след като се убедих, че това беше папагалът, и при това разбирах, че освен него не можеше да има никой друг, аз дълго не можах да се успокоя.

Съвсем не разбирах — първо, как бе попаднал във вилата ми и второ, защо бе долетял именно тука, а не на друго място.

Но понеже ни най-малко не се съмнявах, че това е вярното ми папагалче, без да му мисля много, извиках го по име и му протегнах ръка. Общителната птица веднага кацна на пръста ми и повтори думите си:

— Бедни Робин Крузо! Къде попадна?

Папагалът сякаш се радваше, че ме вижда отново. Разбира се, когато напущах колибата, аз го сложих на рамото си и го отнесох в къщи.

Неприятните приключения при морската ми експедиция задълго отнеха желанието ми да плавам по море и много дни аз размишлявах за опасностите, на които се излагах, когато вълните ме носеха из океана.

Разбира се, би било добре лодката ми да е на тая страна на острова, по-близо до моя дом, но как да я докарам оттам, дето я бях оставил? Дори не бих се опитвал вече да обиколя острова откъм изток: само при мисълта за това сърцето ми се свиваше и кръвта ми се смразяваше. Какво е на другата страна на острова — нямах никаква представа. Какво ли ще е, ако и от оная страна течението е също така бързо, както и отсам? В такъв случай то ще ме изхвърли към крайбрежните скали със същата сила, с каквато другото течение ме отнасяше в открито море.

С една дума, макар че правенето на лодката и спущането й във водата ми струваха голям труд, реших, че е все пак по-добре да остана без лодка, отколкото да рискувам заради нея главата си.

Трябва да кажа, че сега бях станал много по-сръчен във всички ръчни работи, които се налагаха от условията на моя живот. Когато се озовах на острова, аз никак не умеех да си служа с брадвата, а сега при случай можех да мина за добър дърводелец, особено ако се има предвид колко малко инструменти имах на разположение.

Съвсем неочаквано постигнах големи успехи и в грънчарството: направих си магаренце с въртящо се колело и от това работата ми стана по-бърза и по-добра; сега вместо грубите изделия, които ми беше противно да гледам, правех много хубави съдове с доста правилна форма.

Но, струва ми се, никога досега не се бях радвал и гордял толкова със своята изобретателност, както в деня, когато успях да си направя лула. Разбира се, моята лула беше първобитна — от проста опечена глина, подобно на всичките ми грънчарски изделия, и съвсем не беше красива. Но тя беше достатъчно здрава и пропущаше добре дима, а главно — беше все пак лула, за каквато толкова много бях мечтал, защото бях свикнал да пуша доста отдавна. На нашия кораб имаше лули, но когато превозвах нещата, не знаех, че на острова расте тютюн и реших, че няма смисъл да ги вземам.

По това време открих, че моите запаси от барут започват чувствително да намаляват. Това ме разтревожи и огорчи извънредно много, понеже нямаше откъде да си доставя друг барут. Какво ще стане, когато ми се свърши всичкият барут? Как ще ходя тогава на лов за кози и птици? Нима до края на живота си ще остана без месна храна?