Даниел Дефо
Робинзон Крузо (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон си прави лодка и си шие нов костюм.

Можете да не се съмнявате, че през цялото това време не ме напущаха мислите за сушата, която се виждаше от другия бряг. В дъното на душата си не преставах да съжалявам, дето не бях се заселил на тоя бряг: все ми се струваше, че щом виждам пред себе си тая земя, ще намеря някак възможност да стигна до нея. А щом стигна до нея, може би ще успея да се измъкна от тия места и да се озова на свобода.

И тогава неведнъж си спомнях за моя малък приятел Ксури и за моята дълга лодка със странично платно, с която бях преплавал повече от хиляда мили край африканските брегове. Но какъв смисъл има да си спомням!

Реших да погледна нашата корабна лодка, която бе изхвърлена на острова на няколко мили от жилището ми още през време на бурята, когато претърпяхме крушение. Тая лодка се намираше близо до онова място, дето я бяха изхвърлили вълните. Прибоят я бе преобърнал с дъното нагоре и я бе отнесъл малко по-нагоре, върху пясъчната плитчина, тя лежеше на сухо място и около нея нямаше вода.

Ако успеех да поправя и пусна във водата тая лодка, можех без големи затруднения да стигна до Бразилия. Но за тая работа бяха необходими повече от две човешки ръце. За мене беше ясно, че ще ми бъде невъзможно да помръдна лодката от мястото й както не бих могъл да помръдна острова. И все пак реших да опитам. Отидох в гората, насякох дебели пръти, които трябваше да ми служат като лостове, издялах от пънове два валяка и пренесох всичко това до лодката.

„Само да мога да я обърна на дъното й — казвах си, — а след това лесно ще я поправя. Ще стане такава хубава лодка, че смело мога да тръгна с нея в морето.“

И не пожалих труда си за тая безполезна работа. Изгубих три-четири седмици за нея. Нещо повече: когато най-после разбрах, че не е по силите ми да помръдна тежката лодка, измислих нов план. Започнах да изгребвам пясъка изпод единия борд на лодката, като разчитах, че лишена от опорна точка, тя сама ще се преобърне и ще легне на дъното си; едновременно с това подлагах под нея парчета дърва, та като се преобърне, да застане тъкмо там, дето трябва.

Лодката наистина се обърна на дъното си, но това съвсем не ме приближи до целта: пак не можех да я пусна във водата. Дори не можах да пъхна валяците под нея и най-после бях принуден да се откажа от намеренията си. Но тоя неуспех не намали желанието ми за по-нататъшни опити да се добера до материка. Напротив, когато виждах, че нямам никаква възможност да отплавам от тоя омръзнал ми бряг, моето желание да отплавам в океана не само не отслабна, но порасна още повече.

Най-после ми мина през ума: дали да не опитам да направя сам лодка или още по-добре пирога като ония, които туземците си правят по тукашните места.

„За да си направя пирога — разсъждавах аз, — не ми трябват почти никакви инструменти, защото тя се издълбава от стеблото на едно дърво; с такава работа може да се справи и сам човек.“

С една дума, видя ми се не само възможно, но и много лесно да си направя пирога и мисълта за тая работа ми беше много приятна. С голямо удоволствие мислех, че за мене ще бъде по-леко, отколкото на диваците, да изпълня тая задача.

Дори не си задавах въпроса как ще спусна пирогата във водата, когато бъде готова, а впрочем тая пречка беше много по-сериозна, отколкото липсата на инструменти.

Аз се предавах с такава страст на мечтите за бъдещото си пътешествие, че не се спрях нито за секунда на тоя въпрос, макар и да бе напълно очевидно, че несравнено много по-лесно е да преплавам с лодката четиридесет и пет мили по морето, отколкото да я мъкна по земята до брега четиридесет и пет крачки.

С една дума, в тая история с пирогата аз се показах такъв глупак, какъвто понякога може да стане човек със съвършено здрав разсъдък.

Радвах се на своето хрумване, без да си правя труд да помисля дали ще ми стигнат силите да го осъществя. И не че не ми идваше на ум мисълта за спускане на лодката във водата — не, такава мисъл ми идваше, но аз не й давах ход и всеки път я отпъждах с най-глупави доводи: „Най-напред да направя лодката, а след това ще помисля как да я пусна. Не може да не измисля нещо!“

Разбира се, всичко това беше безумно! Но моята пламенна мечта се оказа по-силна от всякакви разсъждения и без да му мисля много, аз се залових за брадвата. Отсякох един великолепен кедър, върхът на който се издигаше чак до небето. Можете да си представите какъв труд ми струваше да съборя това грамадно дърво! Двайсет дни сякох самия дънер, като минавах ту от едната, ту от другата му страна, а ми трябваха още четиринайсет дни, за да одялам страничните клони и да отсека грамадния му клонест връх. Цял месец дялах моя пън отвън. Нови три месеца отидоха, за да го издълбая отвътре.

Тоя път не си послужих с огън: цялата тая огромна работа извърших с чукче и длето. Най-после направих отлична пирога, толкова голяма, че смело можеше да вдигне двайсет и пет души, а следователно и мене с целия ми багаж.

Бях във възторг от произведението си: никога през живота си не бях виждал такава голяма лодка от едно дърво. Затова пък тя ми костваше толкова скъпо. Колко пъти, изнемогнал от умора, бях принуден да удрям с брадвата по това дърво!

Както и да е, половината от работата беше свършена, Оставаше само да спусна лодката във водата и аз не се съмнявам, че ако бях успял да направя това, щях да предприема най-безумното и най-отчаяното от всички морски пътешествия, каквито са предприемани някога на земното кълбо.

Но всичките ми старания да я пусна във водата не доведоха до нищо — моята пирога си остана там, където беше!

От гората, дето бях я построил, до водата не беше далеко, но гората беше в низина, а брегът беше висок и стръмен. Това беше първата пречка. Впрочем аз храбро реших да я отстраня: трябваше да махна всичката излишна пръст по такъв начин, че от гората до брега да се образува наклон. Страшно е да си спомня колко труд ми струва тая работа, но кой няма да даде последните си сили, когато става въпрос за свободата му!

И така първата пречка бе отстранена: пътят за лодката бе готов. Но това не доведе до нищо: колкото и да се блъсках, не можах да помръдна пирогата от мястото й, както по-рано не можах да помръдна корабната лодка.

Тогава измерих разстоянието, което отделяше пирогата от морето, и реших да изкопая канал до нея:

щом не можеше да се прекара лодката до водата, оставаше да прекарам водата до лодката. И вече бях започнал да копая, но когато пресметнах необходимата дълбочина и ширина на бъдещия канал, когато пресметнах за колко време приблизително сам човек може да се справи с такава работа, оказа се, че ще ми трябват не по-малко от десет-дванайсет години, за да я изкарам докрай. Няма що, трябваше да изоставя и това си намерение.

Бях огорчен до дъното на душата си и едва сега разбрах колко глупаво е да се залавям за работа, без да пресметна предварително колко време и труд изисква тя и дали ще имам сили да я доведа докрай.

Над тая безсмислена работа ме свари четвъртата година от моето пристигане на острова.

По това време много от нещата, които бях взел от кораба или съвсем се износиха, или вече не можеха да ми служат, а провизиите от кораба бяха на привършване.

След мастилото ми се свърши целият запас от хляб, сиреч не от хляб, а от корабни сухари. Икономисвах ги, колкото можех. През последната година и половина си позволявах да изяждам не повече от един сухар на ден. И все пак, докато събера от моята нива такова количество зърно, че да мога да го използвам за храна, почти една година прекарах без троха хляб.

Дрехите ми по това време започнаха да стават напълно негодни. Имах само карирани ризи, които бях намерил в сандъците на моряците. Към тях се отнасях особено грижливо; на моя остров често ставаше толкова горещо, че трябваше да ходя само по риза, и не зная какво щях да правя, ако нямах тия ризи.

Разбира се, можех да ходя гол при тоя климат. Но аз понасях по-лесно слънчевата горещина, когато бях облечен.

Палещите лъчи на тропическото слънце изгаряха кожата ми толкова, че се появяваха мехури, а ризата ме пазеше от слънцето и освен това движението на въздуха между ризата и тялото ме разхлаждаше. Не можех да свикна да ходя по слънце и гологлав: винаги, когато излезех без шапка, започваше да ме боли глава.

Налагаше се да използвам по-добре ония запаси от дрехи, които ми бяха останали.

Преди всичко ми трябваше куртка; всички куртки, които имах, бяха износени. И затова реших да опитам да си направя куртки от моряшките бушлати, които и без това лежаха неизползвани. С такива бушлати моряците стоят през зимните нощи на стража. И ето аз се залових да шия или по-право да режа парчета и да бода с иглата, защото, да си кажа откровено, бях съвсем жалък шивач.

Както и да е, уших си криво-ляво две-три куртки, които според сметката ми можех да нося дълго време. За първия си опит да си ушия панталони по-добре да не говоря, защото той завърши с позорен неуспех.

Но скоро след това намерих нов начин за обличане и оттогава вече не ми липсваха дрехи.

Работата е там, че бях запазил кожите на всички убити от мене животни. Аз изсушавах на слънце всяка кожа, след като я изопвах на пръти. Само в началото поради неопитност ги държах твърде много на слънце и затова първите кожи станаха толкова корави, че едва ли можеха да се използват за нещо. Затова пък останалите бяха много хубави. Тъкмо от тях на първо време си уших голям калпак с козината отвън, за да не се мокри от дъжда. Коженият калпак излезе толкова сполучлив, че аз реших да си направя от същия материал цял костюм, сиреч куртка и панталони. Панталоните уших къси, до коленете, и много широки; направих по-широка и куртката, защото и едното, и другото ми беше необходимо не толкова да ме топли, колкото да ме пази от слънцето.

Трябва да си призная, че кройката и изработката не ги биваше. Аз бях лош дърводелец, но още по-лош шивач. Но както и да е, дрехите, които си уших, ми служеха отлично, особено когато се случеше да изляза от къщи при дъжд: всичката вода се стичаше по козината на кожата и аз оставах напълно сух.

След куртката и панталоните намислих да си измайсторя чадър.

Виждал бях как правят чадъри в Бразилия-Там горещината е толкова силна, че трудно може да се мине без чадъри, а на моя остров не само че не беше по-хладно, но дори беше по-горещо, защото той е по-близо до Екватора. Аз не можех да се крия от горещината и по-голямата част от времето прекарвах под открито небе. Нуждата ме караше да излизам от къщи през всяко време, а понякога да скитам дълго и по слънце, и при дъжд. С една дума, имах голяма нужда от чадър.

Много се блъсках с тая работа и много време мина, преди да успея да направя нещо подобно на чадър. На два-три пъти, когато мислех, че съм постигнал вече целта си, нещата, които правех, излизаха толкова негодни, че трябваше да започвам всичко отначало. Но в края на краищата постигнах своето и си направих доста сносен чадър. Работата е там, че аз исках той да се разтваря и затваря, а тъкмо в това беше цялата трудност. Разбира се, беше много лесно да го направя несгъваем, но тогава трябваше да го нося разтворен, а това би било неудобно. Както казах вече, преодолях и тази трудност и моят чадър можеше да се разтваря и затваря. Покрих го с козя кожа навън с козината: дъждовната вода се стичаше по козината като наведен покрив и дори най-горещите слънчеви лъчи не можеха да проникнат през него.

С тоя чадър не се страхувах от никакъв дъжд и не страдах от слънцето дори през най-горещото време, а когато не ми беше нужен, го затварях и носех под мишница.

Така живеех на острова си спокоен и доволен.