Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 99 гласа)

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
Robinson Crusoe 1719 1st edition.jpg
Автор Даниел Дефо
Първо издание 1719 г.
Великобритания
Издателство W. Taylor
Оригинален език английски
Жанр роман

Преводач Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон.

Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ВТОРА ГЛАВА
Първи приключения по море.

Нашият кораб не бе успял да излезе от устието на Хамбер и от север задуха студен вятър. Небето се покри с облаци. Корабът започна да се олюлява много силно.

Никога още не бях плавал по море и ми стана много лошо. Главата ми започна да се върти, краката ми се разтрепераха, прилоша ми и за малко не паднах. Всеки път, когато върху кораба налиташе голяма вълна, струваше ми се, че в миг ще потънем. Всеки път, когато корабът падаше от високия гребен на вълната, бях уверен, че никога вече няма да се изкачи нагоре.

Хиляди пъти се заклевах, че ако остана жив, ако кракът ми отново стъпи на твърда земя, веднага ще се върна у дома при баща си и вече никога през живота си няма да се кача на палубата на кораб.

Тия благоразумни мисли ме обземаха само докато бушуваше бурята.

Но вятърът утихна, вълнението престана и на мене ми стана много по-леко. Постепенно започнах да свиквам с морето. Наистина още не бях се отървал от морската болест, но към края на деня времето се изясни, вятърът съвсем престана, настъпи възхитителна вечер.

Цяла нощ съм спал дълбоко. На другия ден небето беше също така ясно. При пълно безветрие тихото море, цяло озарено от слънцето, представляваше такава прекрасна картина, каквато не бях виждал никога. От моята морска болест не бе останала следа. Веднага се успокоих и ми стана весело. С учудване оглеждах морето, което до вчера изглеждаше буйно, жестоко и страшно, а сега беше толкова кротко и ласкаво.

И ето, като че нарочно се приближава моят приятел, който ме бе примамил да пътуваме заедно, тупа ме по рамото и казва:

— Е, как се чувстваш, Боб? Уверен съм, че те е било страх. Признай: нали се изплаши много вчера, когато задуха ветрец?

— Ветрец ли? Хубав ветрец! Това беше истинска буря! Аз не можех дори да си представя такава ужасна буря!

— Буря ли? Ах ти, глупако! Значи според тебе това е буря? А според нас е празна работа! Но ти си още новак в морето: не е чудно, че си се изплашил… Я по-добре да отидем и си поръчаме вино, да си пийнем по чашка и да забравим за бурята. Погледни какъв ясен ден! Чудесно време, нали?

За да съкратя тая тъжна част от моя разказ, ще кажа само, че работата тръгна както обикновено по моряшки: поднесоха ми вино, аз се напих съвсем и удавих във виното всичките си обещания и клетви, всичките си похвални мисли за незабавно връщане у дома. Още щом настъпи тихо време и престанах да се страхувам, че вълните ще ме погълнат, веднага забравих всичките си благи намерения.

На шестия ден в далечината се показа град Ярмут. След бурята вятърът беше насрещен, така че ние се движехме много бавно напред. В Ярмут ни се наложи да хвърлим котва. В очакване на попътен вятър престояхме седем или осем дни.

През това време в залива на пристанището дойдоха много кораби от Нюкясъл. Впрочем ние нямаше да стоим толкова дълго и щяхме да влезем в реката заедно с прилива, но вятърът ставаше все по-силен, а след пет дни задуха с всичка сила.

Понеже котвите и котвените въжета на нашия кораб бяха здрави, нашите моряци не проявяваха ни най-малко тревога. Те бяха уверени, че корабът се намира в пълна безопасност и по моряшки обичай посвещаваха цялото си свободно време на весели развлечения и забави.

Ала сутринта на деветия ден вятърът се засили още повече и скоро забушува страшна буря. Дори опитните моряци се изплашиха много. На няколко пъти чух нашия капитан, като минаваше покрай мене, влизайки или излизайки от каютата си, да мърмори полугласно: „Изгубени сме! Изгубени сме! Край!“

Но той не изгуби присъствие на духа, зорко наблюдаваше работата на моряците и вземаше всички мерки, за да спаси кораба си.

Досега аз не изпитвах страх: бях уверен, че и тая буря ще мине също така благополучно, както и първата. Но когато самият капитан заяви, че на всички ни е дошъл краят, страшно се изплаших и изскочих от каютата на палубата. Никога през живота не бе ми се случвало да видя толкова ужасно зрелище. По морето като високи планини се движеха грамадни вълни и всеки три-четири минути върху нас се стоварваше такава планина.

Отначало се вкамених от уплаха и не можех да гледам наоколо. А когато най-после се осмелих да погледна назад, разбрах какво бедствие ни бе сполетяло. На два тежко натоварени кораба, които бяха закотвени наблизо, моряците сечаха мачтите, та корабите да се освободят поне малко от тежестта си.

Някой извика с отчаян глас, че корабът, който се намираше отпред, близо до нас, току-що е изчезнал под водата.

Още два кораба се откъснаха от котвите си; бурята ги отнесе в открито море. Какво ги очакваше там? Всичките им мачти бяха съборени от урагана.

Малките кораби се държаха по-добре, но някои от тях също пострадаха: две-три корабчета бяха отвлечени край нашите бордове право в открито море.

Вечерта при капитана дойдоха помощниците му и му казаха, че за да се спаси кораба, необходимо е да се отсече фокмачтата[1].

— Не бива да се бавим нито минута! — казаха те. — Заповядайте ни и ще я отсечем!

— Да почакаме още малко — възрази капитанът. — Може би бурята ще утихне.

Никак не му се искаше да отсекат мачтата, но боцманът[2] започна да доказва, че ако се остави мачтата, корабът ще потъне — и капитанът по неволя се съгласи.

А когато отсякоха фокмачтата, гротмачтата[3] започна да се люлее и да друса толкова силно кораба, че трябваше да отсекат и нея.

Настъпи нощ и изведнъж един от моряците, който бе слязъл в трюма[4], се развика, че корабът започва да пропуща вода. В трюма изпратиха друг моряк и той доложи, че водата се е изкачила на четири фута[5]. Тогава капитанът изкомандва:

— Изпомпвайте водата! Всички при помпите! Когато чух тая команда, сърцето ми замря от ужас: стори ми се, че умирам, краката ми се подкосиха и аз паднах възнак на койката. Но моряците ме сбутаха и ме накараха да работя заедно с тях.

— Стига си безделничил, време е да се потрудиш малко! — казаха те.

Няма що, приближих се до помпата и се залових да изпомпвам усърдно вода.

В това време малките товарни кораби, които не можаха да устоят срещу вятъра, вдигнаха котви и излязоха в открито море.

Когато ги видя, нашият капитан заповяда да гръмнат с оръдието, за да им дадем да разберат, че се намираме в смъртна опасност. Като чух оръдейния залп и без да разбирам каква е работата, аз си въобразих, че нашият кораб се е разбил. Стана ми така страшно, че изгубих съзнание и паднах. Но по това време всеки се грижеше за спасението на собствения си живот — и на мене дори не ми обърнаха внимание. Никой не се заинтересува да разбере какво е станало. Един от моряците застана на моето място при помпата, като ме избута с крак. Всички бяха уверени, че съм вече мъртъв. Така лежах доста дълго време.

След като се свестих, отново се залових за работа. Изпомпвахме с всички сили, но водата в трюма се изкачваше все по-високо.

Очевидно беше, че корабът ще потъне. Наистина бурята започваше да утихва по малко, но за нас нямаше ни най-малка възможност да се задържим над водата, докато влезем в пристанището. И затова капитанът не преставаше да стреля с оръдията, като се надяваше, че някой ще ни спаси от гибел.

Най-после един малък кораб, който беше твърде близо до нас, рискува и спусна лодка, за да ни окаже помощ. Лодката можеше да се преобърне всеки миг, но все пак се приближи до нас. Уви, ние не можехме да слезем в нея, понеже нямаше никаква възможност тя да спре до нашия кораб, макар че хората гребяха с всички сили, като рискуваха живота си, за да спасят нашия. Хвърлихме им въже. Те дълго не успяваха да го хванат, тъй като бурята го отплесваше настрана. Но за щастие един от смелчаците след много несполучливи опити успя с едно ловко движение да улови въжето за самия му край. Тогава издърпахме лодката под нашата кърма и всички до един се спуснахме в нея. Искахме да стигнем до техния кораб, но не можехме да противостоим на вълните, които ни носеха към брега. Оказа се, че може да се гребе само в тая посока.

Не мина дори четвърт час и нашият кораб започна да потъва.

Вълните, които подмятаха нашата лодка, бяха толкова високи, че ни пречеха да видим брега. Само за кратък миг, когато лодката се изкачваше върху гребена на някоя вълна, можехме да видим, че на брега се е събрала голяма тълпа: хората тичаха назад и напред, като се готвеха да ни окажат помощ, когато стигнем по-близо. Но ние се движехме много бавно към брега.

Едва надвечер успяхме да излезем на сушата, и то с твърде големи трудности.

Към Ярмут трябваше да вървим пешком. Там ни очакваше радостна среща: жителите на града, които знаеха вече за нашето нещастие, ни дадоха хубави квартири, нагостиха ни с отличен обед и ни снабдиха с пари, за да можем да стигнем, където искаме — до Лондон или до Хъл.

Близо до Хъл се намираше Йорк, дето живееха моите родители, и, разбира се, аз трябваше да се върна при тях. Те щяха да ми простят самоволното бягство и щяхме да бъдем толкова щастливи!

Но безумната мечта за морски приключения не ме напусна и сега. Макар че трезвият глас на разсъдъка ми казваше, че в морето ме очакват нови опасности и бедствия, аз отново започнах да мисля как да попадна на някой кораб и да обиколя по морета и океани целия свят.

Моят приятел (същият, на чийто баща принадлежеше потъналият кораб) беше сега мрачен и тъжен. Станалото нещастие продължаваше да го измъчва. Той ме запозна с баща си, който също не преставаше да тъгува за потъналия кораб. След като научи от сина си за моята страст към морски пътешествия, старецът ме погледна сурово и каза:

— Млади човече, вие не трябва никога вече да пътувате по море. Чух, че сте бил много страхлив и изнежен и се боите от всяка дреболия. Такива хора не ги бива за моряци. Върнете се по-скоро у дома си и се помирете с близките си. Вие изпитахте вече на собствения си гръб колко е опасно да се пътешества по море.

Чувствах, че той е прав и не можех да му възразя нищо. Но все пак не се върнах у дома, защото ме беше срам да се покажа пред очите на близките си. Струваше ми се, че всички наши съседи ще ми се подиграват; бях уверен, че с моите несполуки ще стана за смях на всички приятели и познати.

После често съм забелязвал, че хората, особено на младини, се срамуват не от лошото дело, а от това, че съжаляват за него. Те смятат за срамни не ония безотговорни постъпки, за които ги наричаме глупаци, а ония добри и благородни дела, които извършват в минути на разкаяние, макар че тъкмо за тия дела можем да ги смятаме за разумни. Такъв бях и аз по онова време. Спомените за бедите, които бях преживял през време на корабокрушението, постепенно се изгладиха и след като прекарах две-три седмици в Ярмут, заминах за Лондон, а не за Хъл.

Бележки

[1] фокмачта — предна мачта.

[2] Боцман — моряк от младшия команден състав на кораба.

[3] Гротмачта — средна мачта.

[4] Трюм — помещение в долната част на кораба.

[5] Фут — около една трета от метъра.