Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (40)

I

Сибир. На брега на широка, пустинна река е разположен град, един от административните центрове на Русия; в града има крепост, в крепостта — тъмница. В тъмницата от девет месеца вече е затворен заточеникът каторжник втори разред Родион Расколников. От деня на престъплението му е изминала почти година и половина.

Съдебният процес по делото му мина без големи затруднения. Престъпникът твърдо, точно и ясно поддържаше показанието си, без да се заплита в обстоятелствата, без да ги смекчава в своя полза, без да изопачава фактите, без да забравя и най-малката подробност. Той разказа до последния детайл целия процес на убийството: разкри тайната на залога (дървената дъсчица с металната пластинка), който бе намерен в ръцете на убитата старица; разказа подробно как е взел от убитата ключовете, описа тези ключове, описа сандъчето и с какво е било пълно; дори изброи някои отделни предмети, които бяха затворени в него; изясни загадката около убийството на Лизавета; разказа как е дошъл и чукал Кох, а след него студентът, като преразказа всичко, за което бяха говорили; как той, престъпникът, се спуснал после по стълбището и чул крясъците на Миколка и Митка; как се скрил в празната квартира, как се прибрал вкъщи и в заключение посочи камъка в двора на Вознесенския булевард, край портата, под който бяха намерени вещите и кесийката. С една дума, делото беше ясно. Следователите и съдиите много се чудеха между другото на това, че е скрил кесийката и вещите под камъка, без да се възползва от тях, а най-вече, че не само не помнеше в подробности всички вещи, които беше откраднал, но дори сгреши броя им. А обстоятелството, че нито веднъж не беше отворил кесийката и не знаеше дори точно колко пари има в нея (в кесийката имаше триста и седемнадесет рубли и три монети от по двадесет копейки; от дългото лежане под камъка някои от горните, най-едрите банкноти бяха силно повредени), им се видя невероятно. Дълго се мъчиха да разберат: защо именно подсъдимият единствено по този въпрос лъже, докато за всичко друго прави доброволни и правдиви показания? Най-после някои (особено измежду психолозите) допуснаха дори възможността той наистина да не е поглеждал в кесийката и затова наистина да не е знаел какво има в нея и така, без да знае, да я е занесъл под камъка, но веднага правеха от това и извода, че престъплението е могло да бъде извършено само при известно временно умопобъркване, така да се каже, при болезнена мономания за убийство и грабеж, без по-нататъшни цели и без намерение за полза. Тъкмо тогава се появи и най-новата модерна теория за временното умопобъркване, която в наше време така често се мъчат да приложат към някои престъпници. При това отдавнашното състояние на ипохондрия у Расколников беше потвърдено с точност от много свидетели, от доктор Зосимов, от предишните му другари, от хазайката, от слугинята. Всичко това допринесе много за заключението, че Расколников не прилича съвсем на обикновен убиец, разбойник и грабител, а че тук има нещо друго. За най-голям яд на защитаващите това мнение самият престъпник почти не се опитваше да се защити; на заключителните въпроси: какво именно е могло да го подтикне към убийство и какво го е накарало да ограби той отговори твърде ясно и с най-груба точност, че причината за всичко е било тежкото му положение, неговата нищета и безпомощност, желанието да обезпечи първите стъпки на своята жизнена кариера с помощта поне на три хиляди рубли, които е разчитал да намери у убитата. А се е решил на убийство поради лекомисления си и малодушен характер, изнервен освен това и от лишенията и неуспехите. А на въпросите какво именно го е накарало да дойде да си признае отговори направо, че чистосърдечно се е разкаял. Всичко това беше дори почти грубо…

Присъдата обаче се оказа по-снизходителна, отколкото можеше да се очаква, като се има предвид извършеното престъпление, и може би именно затова, че престъпникът не само не искаше да се оправдава, но дори като че проявяваше желание сам още повече да се обвини. Всички странни и особени обстоятелства бяха взети предвид. Болезненото и бедствено състояние на престъпника преди извършването на престъплението беше несъмнено. Това, че той не се е възползвал от ограбеното, бе обяснено отчасти като резултат от събудилото се разкаяние, отчасти като последица от не съвсем нормалното състояние на умствените му способности при извършване на престъплението, фактът на случайното убийство на Лизавета дори послужи за пример, подкрепящ това предположение: човекът извършва две убийства и в същото време забравя, че вратата стои отключена! Най-после самопризнанието в момент, когато делото се е заплело много вследствие на невярното показание на падналия духом фанатик (Николай), и освен това, когато против истинския престъпник няма не само ясни улики, но дори и подозрения (Порфирий Петрович изпълни докрай обещанието си), всичко това допринесе окончателно за смекчаване участта на обвиняемия.

Появиха се освен това съвсем неочаквано и други обстоятелства, много благоприятни за подсъдимия. Бившият студент Разумихин изрови отнякъде сведения и представи доказателства, че престъпникът Расколников, когато е бил в университета, с последните си средства е помагал на свой беден и туберкулозен състудент и почти го е издържал половин година. А когато той умрял, се грижил за стария и немощен баща на умрелия си другар (който издържал баща си със собствения си труд едва ли не от тринадесетгодишна възраст), настанил най-накрая този старец в болница и когато той също умрял, погребал го. Всички тези сведения оказаха известно благоприятно влияние при решаване съдбата на Расколников. Бившата му хазайка, майката на починалата годеница на Расколников, вдовицата Зарницина, свидетелства също, че още когато те живеели в другата къща, на Петте кьошета, Расколников по време на един пожар през нощта изнесъл от една квартира, която вече горяла, две малки деца и получил изгаряния. Този факт беше грижливо разследван и твърде добре потвърден от много свидетели. С една дума, свърши се с това, че престъпникът беше осъден на каторжен труд втори разред само за осем години предвид самопризнанието му и някои смекчаващи вината обстоятелства.

Още в началото на процеса майката на Расколников се разболя. Дуня и Разумихин намериха начин да я отпратят от Петербург за цялото време, докато траеше процесът. Разумихин избра един град на железопътната линия и недалеч от Петербург, за да има възможност да следи редовно всичко около процеса и същевременно колкото може по-често да бъде с Авдотя Романовна. Болестта на Пулхерия Александровна беше някаква странна, нервна и придружена от нещо като умопобъркване, ако не пълно, то поне частично. Когато се върна от последната си среща с брат си, Дуня завари майка си вече съвсем болна, с температура и бълнуване. Още същата вечер тя се разбра с Разумихин какво именно да отговаря на майка си, когато я разпитва за брат й, и дори измисли заедно с Разумихин цяла история за отпътуването на Расколников някъде далеч, извън Русия, по едно частно поръчение, което ще му донесе най-накрая и пари, и известност. Но те бяха поразени, че самата Пулхерия Александровна нито тогава, нито по-късно разпитва за това. Напротив, тя самата беше измислила цяла история за внезапното отпътуване на сина си; със сълзи на очи разказваше как той идвал да се сбогува с нея; при това загатваше, че само на нея са й известни много твърде важни и тайнствени обстоятелства и че Родя има много твърде силни врагове, така че е принуден дори да се крие. Що се отнася до бъдещата му кариера, тя също беше за нея несъмнена и блестяща, след като изчезнат някои враждебни обстоятелства; уверяваше Разумихин, че след време синът й ще бъде дори държавник, което доказват неговата статия и блестящият му литературен талант. Тази статия тя четеше непрекъснато, четеше я понякога дори на глас и едва ли не спеше с нея, но все пак почти не разпитваше къде именно се намира сега Родя, дори след като с нея явно избягваха да говорят за това — а то беше вече достатъчно, за да събуди мнителността й. Най-после започнаха да се страхуват от това странно мълчание на Пулхерия Александровна по някои въпроси. Тя например дори не се оплакваше, че той не пише, докато преди, когато живееше в своето градче, живееше само с надеждата и само в очакване да получи по-скоро писмо от любимия Родя. Последното обстоятелство беше вече прекалено необяснимо и много тревожеше Дуня; минаваше й през ум, че майка й сигурно предчувства нещо ужасно в съдбата на сина си и не смее да разпитва, за да не научи нещо още по-ужасно. Във всеки случай Дуня ясно виждаше, че разсъдъкът на Пулхерия Александровна не е в ред.

На два пъти впрочем се случи тя самата така да поведе разговора, че беше невъзможно, отговаряйки й, да не спомене за това къде именно се намира сега Родя; и тъй като отговорите по неволя се получиха неудовлетворителни и подозрителни, тя стана изведнъж извънредно тъжна, мрачна и мълчалива, което трая доста дълго. Дуня видя най-после, че е трудно да лъже и да измисля, и стигна до окончателния извод, че е по-добре изобщо да мълчи по известни въпроси; но все повече и повече ставаше ясно до очевидност, че нещастната майка подозира нещо ужасно. Дуня си спомни между другото думите на брат си, че майка й се е вслушвала в бълнуването й през нощта в навечерието на съдбоносния ден след сцената й със Свидригайлов, дали не е чула нещо тогава? Често, понякога след няколко дни или дори седмици на мрачно мълчание и безмълвни сълзи, болната някак истерично се оживяваше и започваше изведнъж да говори на глас, почти без да спира, за своя син, за своите надежди, за бъдещето… Измислиците й бяха понякога много странни. Утешаваха я, съгласяваха се с нея (тя самата може би виждаше ясно, че не искат да спорят с нея и само я утешават), но все пак говореше…

Пет месеца след самопризнанието на престъпника бе произнесена присъдата. Разумихин го посещаваше в затвора винаги когато беше възможно. Соня също. Най-после дойде и раздялата; Дуня се закле на брат си, че тази раздяла не е навеки; Разумихин също. В младата и пламенна глава на Разумихин здраво заседна проектът през следващите три-четири години да сложи поне началото на бъдещото богатство, да събере поне известна сума и да се пресели в Сибир, където почвата е богата във всяко отношение, а работниците, хората и капиталите са малко; да се засели там, в същия град, където ще бъде и Родя, и… всички заедно да започнат нов живот. На сбогуване всички заплакаха. Расколников последните дни беше извънредно замислен, разпитваше много за майка си, непрекъснато се тревожеше за нея. Дори извънредно много се измъчваше за нея, което тревожеше Дуня. Като научи с подробности за болезненото състояние на майка си, той стана много мрачен. Със Соня беше, кой знае защо, особено неразговорчив през цялото време. Соня, с помощта на парите, които й остави Свидригайлов, отдавна вече се беше стегнала за път и приготвила да последва групата арестанти, с която щеше да бъде изпратен и той. За това никога не беше спомената нито дума между нея и Расколников; но и двамата знаеха, че ще бъде така. При последното им сбогуване той странно се усмихваше на пламенните уверения на сестра си и Разумихин за щастливото им бъдеще, когато той ще излезе от каторгата, и предрече, че болезненото състояние на майка му ще завърши скоро с нещастие. Той и Соня най-после заминаха. Два месеца по-късно Дунечка се омъжи за Разумихин. Сватбата беше тъжна и тиха. Между поканените бяха впрочем Порфирий Петрович и Зосимов. Напоследък Разумихин имаше вид на човек, който е взел твърдо решение. Дуня вярваше сляпо, че той ще изпълни всички свои намерения, пък и не можеше да не вярва: в този човек личеше желязна воля. Между впрочем той пак тръгна на лекции, за да завърши образованието си. Двамата непрекъснато правеха планове за бъдещето; и двамата бяха убедени, че след пет години непременно ще се преселят в Сибир. А дотогава разчитаха на Соня…

Пулхерия Александровна с радост благослови дъщеря си за брака с Разумихин; но след този брак стана сякаш още по-тъжна и загрижена. За да я зарадва, Разумихин й разказа между другото за студента и престарелия му баща и за това, че Родя е получил изгаряния и дори е боледувал, спасявайки от смърт миналата година-две дечица. Тези две неща докараха Пулхерия Александровна, чийто разсъдък и без това беше разстроен, почти до възторжено състояние. Тя непрекъснато говореше за това, завързваше разговори дори на улицата (въпреки че Дунечка винаги я придружаваше). Със спътниците в някой файтон, в дюкяните, намерила какъв да е слушател, тя повеждаше разговор за своя син, за неговата статия, за това как е помагал на студента, как е получил изгаряния в пожара и прочие. Дунечка просто не знаеше как да я сдържа. Освен опасността от подобно възторжено, болезнено състояние, бедата беше и там, че някой можеше да си спомни името Расколников във връзка със съдебния процес и да заговори за това. Пулхерия Александровна научи дори адреса на майката на двете спасени дечица и искаше непременно да отиде при нея. Най-накрая тревогата й нарасна извънредно. Понякога тя изведнъж започваше да плаче, често боледуваше, вдигаше висока температура и бълнуваше. Една сутрин заяви направо, че по нейните сметки Родя трябва да пристигне скоро, че тя помни как той, сбогувайки се с нея, споменал именно след девет месеца да го чакат. Започна да разтребва, да приготвя определената за него стая (своята собствена), да чисти мебелите, да мие, да окачва нови пердета и прочие. Дуня се разтревожи, но мълчеше и дори и помагаше да подрежда стаята за посрещането на брат си. След тревожния ден, прекаран в непрекъснато фантазиране, в радостни мечти и сълзи, през нощта тя се разболя и на сутринта вече имаше температура и бълнуваше. Установи се огненица. След две седмици умря. В бълнуването от устата и се изтръгнаха думи по които можеше да се разбере, че е подозирала много повече неща за ужасната съдба на сина си, отколкото дори бяха предполагали.

Расколников дълго време не знаеше за смъртта на майка си, въпреки че още от самото начало на въдворяването му в Сибир установи кореспонденция с Петербург. Тя се водеше чрез Соня, която редовно, всеки месец, изпращаше в Петербург писмо до Разумихин и редовно, всеки месец, получаваше отговор от Петербург. Писмата на Соня се струваха на Дуня и Разумихин отначало някак сухи и неудовлетворителни; но най-после и двамата решиха, че всъщност е невъзможно да се пише по-добре, защото и от тези писма се получаваше все пак най-точна и пълна представа за съдбата на техния нещастен брат. Писмата на Соня бяха изпълнени с най-обикновени битови подробности, с най-просто и ясно описание на цялата обстановка на живота на Расколников в каторгата. В тях нямаше нито изложение на нейните собствени надежди, нито планове за бъдещето, нито описание на личните чувства. Вместо опити да се разкрие неговото душевно състояние и изобщо целият му вътрешен живот, имаше само факти, тоест собствените му думи, подробни новини за състоянието на здравето му, какво е поискал еди-кога си при свиждането, за какво я е молил, какво й е поръчал и прочие. Всички тези новини се съобщаваха с най-големи подробности. Образът на нещастния брат в края на краищата се обрисува от само себе си; очерта се точно и ясно; тук не можеше да има грешки, защото всичко беше с факти.

Но малко радостни неща можеха да извлекат Дуня и мъжът й от тези известия, особено в началото. Соня непрекъснато съобщаваше, че той постоянно е навъсен, неразговорлив и дори почти никак не се интересува от известията, които тя му предава всеки път, когато получи писмо; че пита понякога за майка си; и когато тя, виждайки, че той се досеща за истината, му казала най-накрая за нейната смърт, за нейно учудване дори известието за смъртта на майка му като че не му подействало много силно, поне така й се сторило външно. Тя съобщаваше между впрочем, че макар той да е така затворен в самия себе си и като да се е заключил от всички, към новия си живот се е отнесъл много прямо и просто; че ясно разбира положението си, не очаква в близко бъдеще нищо хубаво, не храни някакви лекомислени надежди (което е така характерно в неговото положение) и почти на нищо не се учудва сред новата обстановка, която го обкръжава и която така малко прилича на предишната. Тя съобщаваше, че здравето му е удовлетворително. Излиза на работа, от която не се мъчи да се освобождава, нито пък се товари с повече. Към храната е почти равнодушен, но храната, освен в неделя и в празник, е толкова лоша, че той най-накрая охотно приел от нея, Соня, известна сума, за да може да пие всеки ден чай; а за всичко останало я помолил да не се безпокои, уверявайки, че всички тези грижи само му досаждат. По-нататък Соня съобщаваше, че живее в затвора в общо помещение, че тя не е влизала в тези казарми, но явно там е тясно, отвратително и нездравословно; че спи на нар, като си постила кече, и не иска да си подреди нищо друго. Но че живее така примитивно и бедно съвсем не поради някакъв предубеден план или намерение, а просто така, от невнимание и външно равнодушие към съдбата си. Соня пишеше направо, че той, особено в началото, не само че не се интересувал от посещенията й, но дори почти се дразнел от нея, бил неразговорлив и дори груб, но напоследък тези срещи се превърнали за него в навик и дори едва ли не в потребност, така че той дори много тъгувал, когато тя няколко дни боледувала и не могла да го посещава. А се среща с него по празници при вратата на затвора или в караулното помещение, където го извикват при нея за няколко минути; а в делник — там, където работи и където тя ходи при него — или в работилниците, или в тухларната, или при навесите на брега на Иртиш. За себе си Соня съобщаваше, че е успяла да завърже в града дори известни познанства и да намери покровители; че шие и тъй като в града почти няма модистка, станала в много къщи дори необходима; не споменаваше само, че благодарение на нея Расколников се ползва от покровителството на началството, че са му дали по-лека работа и прочие. Най-после дойде известие (Дуня дори беше забелязала известно особено вълнение и тревога в последните й писма), че той страни от всички, че в затвора каторжниците не го обичат, че мълчи по цели дни и е много блед. Изведнъж, в последното писмо, Соня писа, че се е разболял твърде сериозно и лежи в болницата, в стаята за затворници…