Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

VI

— Не вярвам! Не мога да повярвам! — повтаряше озадаченият Разумихин, стараейки се с всички сили да опровергае доводите на Расколников. Те наближаваха вече къщата на Бакалеев, където Пулхерия Александровна и Дуня отдавна ги чакаха. По пътя Разумихин непрекъснато се спираше посред разпаления разговор, смутен и развълнуван дори само от факта, че за пръв път заговориха открито за това.

— Не вярвай! — отвърна Расколников със студена и небрежна усмивка. — Ти, както обикновено, не забелязваше нищо, а аз претеглях всяка дума.

— Ти си мнителен и затова си претеглял… Хм… наистина, съгласен съм, че тонът на Порфирий беше доста странен и особено този подлец Заметов!… Ти си прав, в него имаше нещо — но защо? Защо?

— През нощта е решил.

— Напротив, напротив! Даже ако им е хрумнала тази нелепа мисъл, те с всички сили щяха да се постараят да не я издадат и да не открият картите си, за да те хванат после… А сега това е нагло и непредпазливо!

— Ако те имаха факти, тоест истински факти или поне що-годе основателни подозрения, тогава наистина биха се постарали да скрият ходовете си: с надеждата да разберат още повече (а впрочем отдавна вече щяха да направят обиск). Но те нямат факти, нито един — всичко е мираж, всичко е двусмислено, само смътна идея — и затова се и мъчат с наглост да ме объркат. А може и да се е ядосал, че няма факти, и от яд да се е изтървал. А може и някакво намерение да има… Той, изглежда, е умен човек… Може би искаше да ме сплаши с това, че знае… Тук, брат, има специална психология… Впрочем противно ми е да ти обяснявам всичко това. Стига!

— И оскърбително, оскърбително! Аз те разбирам! Но… тъй като сега вече заговорихме открито (и отлично, че заговорихме най-после открито, това ме радва!) — аз сега направо ще ти призная, че отдавна забелязах това у тях, тази мисъл през цялото това време, разбира се, едва-едва се долавяше, промъкваше се, но защо даже това! Как смеят те! Къде, къде са им основанията? Да знаеш само как се вбесявах! Как: нима заради това, че беден студент, смазан от мизерия и ипохондрия, в навечерието на жестока болест с треска, може би вече започнала (обърни внимание!), мнителен, самолюбие, съзнаващ цената си и който в течение на седем месеца не е виждал никого в своята дупка, с дрипи и с обувки без подметки — стои пред някакви си квартални надзирателчета и търпи издевателствата им; а на всичкото отгоре и дълг, просрочена полица на придворния съветник Чебаров, миризма на боя, тридесет градуса по Реомюр, спарен въздух, тълпа хора, разказ за убийство на лице, при което е бил вчера, и всичко това на гладен стомах! Че как да не припадне! И на това, на това да основаваш всичко! По дяволите! Аз разбирам, че това е обидно, но на твое място, Родка, бих им се изсмял на всички в очите или още по-добре — бих им плюл в муцуните, и то по-силничко, и бих завъртял, където ми падне, двадесетина шамара, умничко, както винаги — трябва да се бият шамари, и с това бих сложил точка. Плюй на всичко! Горе главата! Срамота е!

„Всъщност той добре изложи това“ — помисли Расколников.

— Плюй! А утре пак разпит! — проговори той с горчивина. — Нима трябва да се обяснявам с тях? Мене и на това ме е яд, че се унижих вчера в кръчмата със Заметов…

— Дявол да го вземе! Ще отида аз при Порфирий! И ще го притисна, по роднински; нека ми каже всичко докрай. А пък Заметов…

„Сети се най-после!“ — помисли си Расколников.

— Стой! — извика Разумихин, като го хвана изведнъж за рамото. — Стой! Ти излъга! Аз съобразих: ти излъга! Какво подвеждане е това? Ти казваш, че са те питали за работниците, за да те подведат? Я помисли, ако ти го беше извършил, можеше ли да се издадеш, че си видял квартирата да се боядисва… и работниците? Напротив: нищо не си виждал, даже и да си видял! Че кой ще направи признание против себе си?

— Ако аз бях извършил онова, непременно щях да кажа, че съм видял и работниците, и квартирата — неохотно и с явно отвращение продължи да отговаря Расколников.

— Но защо трябва да говориш в своя вреда?

— Затова защото само селяците или най-неопитните новаци при разпит отричат направо и всичко наред. А човек, що-годе умен и опитен, непременно и доколкото е възможно, се стреми да признае всички външни и неоспорими факти; само че им намира други причини, изведнъж им придава някакъв свой облик, особен и неочакван, който веднага променя съвсем значението им и ги показва в нова светлина. Порфирий е могъл да разчита именно на това, че аз непременно така ще отговарям, и непременно за правдоподобие ще кажа, че съм видял, и при това ще вмъкна нещо за обяснение…

— Но той веднага би ти казал, че два дни по-рано работници там не е могло да има и че следователно ти си бил именно в деня на убийството, към осем часа. С дребно нещо би те хванал!

— Той на това и разчиташе, че няма да успея да съобразя и ще побързам да отговарям именно по-правдоподобно и ще забравя, че два дни по-рано работници не е могло изобщо да има.

— Как така да забравиш?

— Това е най-лесното! С такива незначителни неща най-лесно се объркват хитрите хора. Колкото е по-хитър човек, толкова по-малко подозира, че ще го объркат с някоя глупост. Най-хитрият човек трябва именно с най-незначително да се обърка. Порфирий съвсем не е толкова глупав, колкото ти мислиш…

— Подлец е тогава!

Расколников не можа да не се засмее. Но в същата минута му се видяха странни собственото му оживление и охотата, с която изрече последното обяснение, докато целия предшестващ разговор бе поддържал с мрачно отвращение, явно с цел, по необходимост.

„Започва да ми прави удоволствие в някои отношения!“ — помисли си той.

Но почти в същата минута някак изведнъж започна да става неспокоен, сякаш го бе поразила неочаквана и тревожна мисъл. Безпокойството му растеше. Те бяха стигнали вече до входа на къщата на Бакалеев.

— Върви сам — каза изведнъж Расколников, — аз сега ще се върна.

Къде отиваш? Че ние вече стигнахме!

— Трябва, трябва, имам работа… ще дойда след половин час… Кажи им.

— Както искаш, но аз ще дойда с тебе!

— И ти ли ще ме мъчиш? — извика той с такова горчиво раздразнение, с такова отчаяние в погледа, че Разумихин отстъпи. Той стоя известно време до входа и гледа как Расколников бързо крачи към своята улица. Най-после, като стисна зъби и сви юмруци, и се закле, че още днес ще изстиска Порфирий като лимон, се качи горе да успокоява Пулхерия Александровна.

Когато Расколников стигна до дома си, слепоочията му бяха мокри от пот, дишаше тежко. Той бързо се изкачи по стълбите, влезе в отключената си квартира и веднага сложи куката. После изплашено и безумно се втурна към ъгъла, към същата онази дупка в тапета, в която остави тогава вещите, пъхна ръка в нея — няколко минути старателно претърсва дупката, опипвайки всички ъгълчета и всички гънки на тапета. Като не намери нищо, стана и дълбоко си пое дъх. Одеве, когато вече наближаваха къщата на Бакалеев, той изведнъж си представи, че някоя вещ, някоя верижка, някое копче за ръкавели или дори хартийка, в която са били увити, надписана от ръката на старицата, е могла тогава някак да се изплъзне и да се загуби в някоя цепнатина, та после изведнъж да се появи пред него като неочаквана и неоспорима улика.

Той стоеше сякаш в размисъл и странна, унизена, полубезсмислена усмивка блуждаеше на устните му. Най-после взе фуражката си и бавно излезе от стаята. Мислите му се заплитаха. Слезе до изхода замислен.

— Ето го и него! — извика висок глас; той вдигна глава. Портиерът стоеше до вратата на стаичката си и го сочеше направо на някакъв невисок човек с вид на занаятчия, облечен в нещо като халат, по жилетка, който отдалече много приличаше на жена. Главата му с омазана фуражка висеше надолу и той целият беше сякаш прегърбен. Повехналото му сбръчкано лице говореше, че е над петдесетте; малките, плувнали в мас очички гледаха мрачно, строго и с неудоволствие.

— Какво има? — попита Расколников, приближавайки се към портиера.

Занаятчията го погледна косо изпод вежди и го измери втренчено и внимателно, без да бърза; после бавно се обърна и без да каже нито дума, излезе през входа на улицата.

— Но какво има? — извика Расколников.

— Ами ето, този човек пита за вас, тука ли живее студентът, вашето име каза, у кого живее. В това време вие слязохте аз ви показах, а той взе, че си отиде. Ама че работа!

Портиерът също беше донякъде озадачен, но впрочем не много, и като помисли още малко, обърна се и се вмъкна обратно в стаичката си.

Расколников се втурна подир занаятчията и веднага го видя, че върви по другата страна на улицата с предишната равномерна и бавна крачка, със забит в земята поглед, сякаш обмисляше нещо. Той бързо го настигна, но известно време вървя подире му; най-после се изравни с него и надникна отстрани в лицето му. Онзи веднага го забеляза, бързо го огледа, но пак сведе очи и те вървяха така близо минута един до друг, без да си кажат дума.

— Вие сте питали за мене… портиера? — каза най-после Расколников, но някак много тихо.

Занаятчията не отговори нищо и дори не погледна. Пак помълчаха.

— Какво е това… идвате да питате… а мълчите… какво значи това? — Гласът на Расколников пресекваше и думите някак не искаха да се изговарят ясно.

Занаятчията този път вдигна очи и погледна Расколников със зловещ, мрачен поглед.

— Убиец! — изрече той изведнъж с тих, но ясен и отчетлив глас.

Расколников вървеше до него. Краката му изведнъж се подкосиха, по гърба му полазиха тръпки и сърцето му за миг сякаш замря; после изведнъж се разтуптя, сякаш бе паднало отнякъде. Изминаха така стотина крачки, един до друг и пак в пълно мълчание.

Занаятчията не го гледаше.

— Какво говорите… какво… кой е убиец? — измърмори Расколников едва чуто.

— Ти си убиец — произнесе онзи още по-отчетливо и натъртено, с някаква усмивка на тържествуваща омраза и пак погледна Расколников право в бледото му лице и в изцъклените му очи. В този момент двамата стигнаха до ъгъла. Занаятчията сви по улицата вляво и тръгна, без да се оглежда.

Расколников се спря и дълго гледа подире му. Той видя как онзи, след като бе изминал вече петдесетина крачки, се обърна и погледна дали той продължава да стои неподвижно на същото място. Не можеше да се различи ясно, но на Расколников му се стори, че онзи и сега се усмихна със своята студено-ненавистна и тържествуваща усмивка.

С бавна, отмаляла крачка, с треперещи колене и сякаш ужасно премръзнал, Расколников се върна и се качи в стаичката си. Той свали фуражката, сложи я на масата и десетина минути стоя до нея неподвижно. После изтощен легна на дивана и болезнено, със слаб стон се изтегна на него; очите му бяха затворени. Лежа така близо половин час.

Не мислеше за нищо. В съзнанието му имаше наистина мисли или откъслеци от мисли, някакви представи, без последователност и връзка — лица на хора, които бе виждал още в детството си или бе срещал някъде веднъж и за които никога не би си спомнил; камбанарията на В-ата черква, билярда в една кръчма и някакъв офицер до него, миризмата на пури в някакво подземно дюкянче за тютюн, кръчма, задна стълба, съвсем тъмна, цялата залята с помия и в черупки от яйца, а отнякъде долита неделен камбанен звън… Предметите се сменяха и се въртяха като вихър. Някои дори му харесваха и той се залавяше с тях, но те изчезваха, и изобщо нещо вътре го притискаше, но не много. От време на време му беше дори хубаво. Леката треска не минаваше и му беше почти приятно да усеща и това.

Той чу бързите стъпки на Разумихин и гласа му, затвори очи и се престори на заспал. Разумихин отвори вратата и известно време стоя на прага, като да размисляше. После тихо влезе в стаята и внимателно се доближи до кушетката. Чу се шепотът на Настася.

— Не го бутай; нека се наспи; после ще хапне.

— Вярно — отговори Разумихин.

Двамата тихо излязоха и притвориха вратата. Мина още близо половин час. Расколников отвори очи и се обърна пак по гръб с ръце под главата…

„Кой е той? Кой е този изскочил изпод земята човек? Къде е бил и какво е видял? Той е видял всичко, това е несъмнено. Но къде е бил тогава и откъде е гледал? Защо едва сега излиза от неизвестността! И как е могъл да види — нима това е възможно?… Хм… — продължаваше Расколников, изтръпвайки и потрепервайки — а кутийката, която Николай е намерил зад вратата: нима това също е възможно? Улики? Една стохилядна от подробност да изпуснеш — и ето ти улика, колкото египетска пирамида! Муха прелетяла, та видяла! Нима е възможно това?“ И той с отвращение почувства изведнъж колко е отпаднал, физически отпаднал.

„Аз трябваше да зная това — мислеше той с горчива усмивка, — и как посмях, когато познавах себе си, предчувствах себе си, да хвана брадва и да се цапам с кръв. Аз бях длъжен отнапред да зная… Е, нали и отнапред знаех!…“ — прошепна той в отчаяние. От време на време се спираше неподвижно на някоя мисъл: „Не, онези хора иначе са направени; истинският властелин, комуто всичко е позволено, разгромява Тулон, извършва клане в Париж, забравя си армията в Египет, губи половин милион души в московския поход и се отървава с каламбур във Вилно; и на същия човек след смъртта му издигат паметник — а следователно и всичко му е позволено. Не, такива хора явно не са от плът, а от бронз!“

Една внезапна странична мисъл почти го развесели: „Наполеон, пирамиди, Ватерло — и хилавата противна вдовица на регистратора, бабичка, лихварка, с червено сандъче под кревата — е, как да асимилира това един Порфирий Петрович например!… Как могат те да го асимилират… Естетиката ще им попречи: Ще вземе ли, значи, Наполеон да се пъха под леглото на «бабичката»! Ех, гадна работа!…“

Понякога чувстваше, че сякаш бълнува; изпадаше в трескаво-възторжено настроение.

„Бабичката е глупост! — мислеше той разпалено и поривисто. — Старицата може и да е грешка, не е там работата! Старицата беше само болест… аз исках час по-скоро да престъпя… аз не човека убих, аз принципа убих! Принципа убих, а да престъпя не можах, останах си на отсамната страна… Само това съумях — да убия. Но излиза, че и това дори не съм съумял… Принцип? Защо глупчото Разумихин руга одеве социалистите? Трудолюбиви хора и с търговски усет; с «всеобщото щастие» се занимават… Не, един път ми се дава на мене животът и никога вече: не искам да чакам «всеобщото щастие». Искам да живея и аз самият, иначе по-добре изобщо да не живея. Всъщност какво? Аз просто не поисках да отминавам гладната си майка, стиснал в джоба своята рубла, в очакване на «всеобщото щастие». «Нося, значи, тухличка за всеобщото щастие и затова сърцето ми е спокойно.» Ха-ха! И защо именно мене пропуснахте? Та аз само веднъж живея, аз също искам… Ех, естетическа въшка съм аз — и нищо повече — добави той и се разсмя изведнъж като луд. — Да, наистина съм въшка — продължи той, като се улови със злорадство за тази мисъл, взе да я човърка, да си играе и да се забавлява с нея, — та само затова дори, че, първо, сега разсъждавам, че съм въшка; второ, затова, че цял месец тревожих всеблагото провидение, призовавайки го за свидетел, че не заради собствената си, тъй да се каже, плът и похот го правя, а преследвам великолепна и приятна цел — ха-ха! Трето, затова, че реших при изпълнението да спазвам възможната справедливост, чувството за тегло и мярка и да приложа аритметиката: от всички въшки избрах най-безполезната и след като я убих, реших да взема от нея точно толкова, колкото ми е необходимо за първата крачка, нито повече, нито по-малко (а останалото, значи би си отишло за манастира, според завещанието — ха-ха!)… Затова, затова аз безспорно съм въшка — добави той, скърцайки със зъби, — защото аз самият съм може би още по-противен и гаден от убитата въшка и отнапред предчувствах, че ще си кажа това вече след като убия! Но нима съществува нещо, което може да се сравни с този ужас! О, пошлост! О, подлост!… О, как разбирам «пророка», със сабя, на кон: аллах заповядва — и ти се подчинявай, «трепереща» твар! Прав, прав е «пророкът», когато поставя някъде сред улицата ху-у-ба-ва батарея и удря и по виновния, и по невинния, без да си дава труд поне да каже защо! Покорявай се, трепереща твар, и не пожелавай, защото — не е твоя работа това!… О, за нищо, за нищо на света няма да простя на бабичката!“

Косите му бяха мокри от пот, потрепващите устни се бяха спекли, неподвижният поглед беше устремен в тавана.

„Майка ми, сестра ми, колко ги обичах! Защо сега ги мразя? Да, мразя ги, физически ги мразя, присъствието им не мога да понасям… Одеве се приближих и целунах майка си, помня… Да я прегръщам и да мисля, че ако научи… дали… тогава да й кажа? Аз съм способен на това… Хм, тя трябва да е същата като мене — добави той, мислейки с усилие, сякаш се бореше с треската, която го обземаше. — О, как мразя сега бабичката! Струва ми се, че втори път бих я убил, ако се съживеше! Бедната Лизавета! Защо се случи тя там!… Но странно защо за нея почти не мисля, сякаш не съм я убил?… Лизавета! Соня! Нещастни, кротки, с кротки очи… Милите!… Защо те не плачат? Защо не стенат?… Те всичко дават… гледат кротко и спокойно Соня, Соня! Тихата Соня!…“

Той се унесе; странно му се стори, че не помни как е могъл да се озове на улицата. Беше вече късна вечер. Здрачът се сгъстяваше, пълната луна светеше все по-ярко и по-ярко; но въздухът беше някак особено задушен. Хората вървяха по улиците на тълпи; занаятчиите и заетите хора се разотиваха по домовете си, други се разхождаха; миришеше на вар, прах, застояла вода. Расколников вървеше тъжен и загрижен: той много добре помнеше, че бе излязъл с някаква цел, че трябваше нещо да направи и да побърза, но какво именно — забрави. Изведнъж се спря и видя, че на другата страна на улицата, на тротоара, стои човек и му маха с ръка. Той тръгна към него през улицата, но човекът изведнъж се обърна и си тръгна просто така, отпуснал глава, без да се обръща и без да дава вид, че го е викал. „Дали наистина ме викаше?“ — помисли Расколников, но все пак тръгна да го настигне. На десетина крачки от него той изведнъж го позна и се изплаши: това беше одевешният занаятчия, със същия халат и пак така прегърбен. Расколников го следваше отдалеч; сърцето му биеше; свиха в пресечката — онзи все не се обръщаше. „Знае ли, че вървя подире му?“ — мислеше Расколников. — Занаятчията влезе във входа на една голяма къща. Расколников бързо отиде до входа и се загледа: дали няма да се обърне и да го повика. И наистина, преминал входа и влизайки вече в двора, онзи изведнъж се обърна и сякаш пак му махна. Расколников веднага прекоси входа, но занаятчията вече го нямаше в двора. Значи, беше свил веднага в първия вход. Расколников се втурна подире му. Наистина две стълбища по-горе още се чуваха нечии равномерни бавни стъпки. Странно, стълбището му беше сякаш познато! Ето прозореца на първия етаж; лунната светлина преминаваше тъжно и тайнствено през стъклата; ето и втория етаж. А! Та това е същата квартира, в която боядисваха работниците… Как не я позна веднага! Стъпките на човека пред него затихнаха: „Значи, той се е спрял или се е скрил някъде.“ Ето и третия етаж; да върви ли по-нататък? И колко тихо е там, страшно даже… Но той тръгна. Звукът на собствените му стъпки го плашеше и тревожеше. Боже, колко е тъмно! Занаятчията навярно се е притаил тук някъде. А! Квартирата е широко отворена към стълбите; той помисли и влезе. В антрето беше много пусто и тъмно, нямаше жива душа, изглежда беше изнесено всичко; тихичко, на пръсти мина в гостната. Цялата стая беше залята с ярка лунна светлина; всичко тук беше, както преди: столовете, огледалото, жълтият диван и картинките в рамки. Огромният, кръгъл, медночервен месец гледаше право в прозореца. „От месеца е така тихо — помисли Расколников, — той навярно сега казва гатанки.“ Той стоеше и чакаше, дълго чакаше, и колкото по-тих беше месецът, толкова по-силно биеше сърцето му, чак до болка. И пак тишина. Изведнъж се чу мигновено сухо изпращяване, сякаш се беше счупила тресчица. И отново всичко утихна. Една събудила се муха изведнъж с все сила се удари в стъклото и жално забръмча. В същата минута в ъгъла, между малкия шкаф и прозореца, той различи нещо като окачено на стената женско палто. „Защо е тук това палто? — помисли си той. — Нали преди го нямаше…“ Приближи се полекичка и се сети, че зад палтото май някой се крие. Предпазливо отдръпна палтото с ръка и видя, че там има стол, а на стола, в ъгълчето, седи бабичка, цялата свита и с наведена глава, така че му беше невъзможно да види лицето, но това беше тя. Той постоя над нея. „Страхува се!“ — помисли си, освободи полека брадвата от гайката и удари старицата по темето — един път, втори. Но странно: тя дори не се помръдна от ударите, сякаш беше дървена. Той се уплаши, наведе се още повече и я заразглежда: но и тя наведе глава още по-ниско. Тогава той се наведе съвсем до пода и надникна в лицето и отдолу, надникна и се вцепени: старицата седеше и се смееше — просто се заливаше в тих, беззвучен смях, като се сдържаше с всички сили да не я чуе. Изведнъж му се стори, че вратата към спалнята се открехва едва-едва и там като че също се чува смях и шепот. Обзе го бяс: заудря старицата с все сила по главата, но с всеки удар на брадвата смехът и шепотът в спалнята се чуваха все по-силно и по-ясно, а старицата просто се тресеше от смях. Той се втурва да бяга, но цялото антре е вече пълно с хора, вратата към стълбите е широко отворена и на площадката, на стълбите и там, долу — е пълно с хора, глава до глава, всички гледат, но са притихнали и чакат, мълчат!… Сърцето му замира, краката му не се помръдват, сякаш са враснали в земята… Поиска да извика — и се събуди.

Тежко си пое дъх, но странно, сънят сякаш още продължаваше: вратата му беше широко отворена, а на прага стоеше съвсем непознат човек и втренчено го разглеждаше.

Расколников не бе успял още да отвори добре очи и пак ги затвори. Лежеше по гръб и не се помръдна. „Сънят ли продължава или не?“ — мислеше той и едва-едва отново приповдигна незабележимо клепки, за да погледне: непознатият стоеше на същото място и продължаваше да се взира в него. Изведнъж той бавно престъпи прага, притвори внимателно вратата, доближи се до масата, почака около минута — като през цялото време не го изпускаше от очи — и тихо, безшумно седна на стола до кушетката; шапката си остави отстрани, на пода, а с двете си ръце се опря на бастуна, като опря брадичка върху ръцете си. Личеше, че се е приготвил дълго да чака. Доколкото можеше да се види през трепкащите клепки, това беше немлад човек, набит и с гъста, светла, почти бяла брада…

Минаха около десет минути. Беше още светло, но вече се свечеряваше. В стаята беше съвсем тихо. Дори от стълбите не долиташе нито звук. Само бръмчеше някаква голяма муха, удряйки се с все сила в стъклото. Най-накрая това стана непоносимо. Расколников изведнъж се приповдигна и седна на кушетката.

— Казвайте, какво искате?

— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се разсмя. — Позволете да ви се представя, Аркадий Иванович Свидригайлов…