Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

Част трета

I

Расколников се привдигна и седна на дивана.

Той леко махна на Разумихин да прекъсне потока от несвързани и горещи утешения, отправени към майка му и сестра му. Хвана и двете за ръце и близо две минути мълчаливо се вглеждаше ту в едната, ту в другата. Майката се изплаши от погледа му. В този поглед се четеше до болка силно чувство, но същевременно и нещо неподвижно и дори сякаш безумно. Пулхерия Александровна заплака.

Авдотя Романовна беше бледа, нейната ръка трепереше в ръката на брат й.

— Идете си… с него — каза той с треперещ глас, сочейки Разумихин, — до утре, утре всичко… Отдавна ли сте пристигнали?

— Тази вечер, Родя — отговори Пулхерия Александровна, — влакът ужасно закъсня. Но, Родя, аз за нищо на света няма да си отида сега! Ще остана тук, при тебе…

— Не ме мъчете! — промълви той, като махна раздразнено с ръка.

— Аз ще остана при него — извика Разумихин, — нито за минута няма да го оставя, и да вървят по дяволите всички ония, да си трошат главите! Там президентства чичо ми.

— Как, как ще ви се отблагодаря! — започна Пулхерия Александровна, стискайки отново ръцете на Разумихин, но Расколников пак я прекъсна.

— Аз не мога… не мога — нервно повтаряше той, — не ме мъчете! Стига, идете си… Не мога!…

— Хайде, мамо, поне от стаята да излезем за минута — прошепна изплашената Дуня. — Явно го измъчваме.

— Нима няма и да го погледам, след трите години! — заплака Пулхерия Александровна.

— Почакайте! — спря ги той пак. — Вие все ме прекъсвате, а моите мисли се бъркат… Видяхте ли се с Лужин?

— Не, Родя, но той вече знае, че сме пристигнали. Ние научихме, Родя, че Пьотр Петрович е бил така добър да те навести днес — добави Пулхерия Александровна малко плахо.

— Да… беше така добър… Дуня, аз одеве казах на Лужин, че ще го изритам по стълбите, и го пратих по дяволите…

— Какво говориш, Родя! Ти сигурно… ти не искаш да кажеш… — започна уплашено Пулхерия Александровна, но замълча, като гледаше Дуня.

Авдотя Романовна втренчено се вглеждаше в брат си и чакаше да види какво ще последва. И двете бяха вече уведомени за спречкването от Настася, доколкото тя бе успяла да го разбере и предаде, и се бяха измъчили в недоумение и очакване.

— Дуня — продължи с усилие Расколников, — аз не желая този брак и затова ти трябва още утре, щом видиш Лужин, да му откажеш — и да не се е вестил повече.

— Боже мой! — извика Пулхерия Александровна.

— Братко, помисли какво говориш! — разпалено започна Авдотя Романовна, но веднага се сдържа. — Може би сега не си в състояние, изморен си — кротко каза тя.

— Не съм на себе си? Не… Ти се омъжваш за Лужин заради мен. А аз жертви не приемам. И затова до утре напиши писмо… с отказ… Сутринта ми го дай да го прочета — и край!

— Аз не мога да го направя! — извика девойката обидена.

— С какво право…

— Дунечка, и ти си нервна, стига, утре… Не виждаш ли — изплаши се майката, като се спусна към Дуня. — Ах, по-добре да си вървим!

— Не е на себе си! — завика пияният Разумихин. — Иначе как би посмял! Утре ще забрави всички тия глупости… А днес наистина го изгони. Така си беше. Е, и оня се разсърди… Ораторства тука, перчеше се със знанията си, но си отиде с подвига опашка…

— Значи, истина е? — извика Пулхерия Александровна.

— До утре, братко! — със страдание каза Дуня. — Да вървим, мамо… Довиждане, Родя!

— Чуй, сестро — повтори той след тях с последни усилия, — аз съм на себе си; този брак е низост. Нека да съм подлец, но ти не бива… някакъв си… и аз, макар да съм подлец, но такава сестра няма да смятам за сестра. Или аз, или Лужин! Вървете…

— Но ти си полудял! Деспот! — изрева Разумихин, ала Расколников вече не отговори, а може би и нямаше сили да отговори. Той легна на дивана и се обърна към стената, напълно изнемощял. Авдотя Романовна с любопитство погледна Разумихин; черните й очи святкаха; Разумихин чак потръпна от този поглед. Пулхерия Александровна стоеше слисана.

— Аз за нищо на света не мога да си отида! — шепнеше тя на Разумихин едва ли не в отчаяние. — Ще остана тук, където и да е… изпратете Дуня.

— И ще развалите всичко — също пошепна Разумихин, излизайки от кожата си. — Да идем поне на стълбището, Настася светни ни! Кълна ви се — продължи той полушепнешком, вече на стълбището, — че одеве той нас, мене и доктора, едва не ни наби! Разбирате ли? Самия доктор! И докторът отстъпи, за да не го дразни, и си отиде, а аз останах долу да пазя, но той се облякъл и офейкал. И сега ще офейка, ако го дразните, посред нощ, и ще направи нещо със себе си…

— Ах, какво говорите!

— Пък и Авдотя Романовна не бива да остане сама в онази стая без вас! Помислете къде живеете! Та не можа ли този подлец Пьотр Петрович по-добра квартира да ви… А впрочем, знаете ли, аз съм малко пиян и затова… го ругая; не обръщайте…

— Но аз ще отида при хазайката — настояваше Пулхерия Александровна, — ще я помоля да ни даде, на мене и на Дуня, подслон за тази нощ. Аз не мога да го оставя така, не мога!

Те говореха това на стълбището, на площадката точно пред вратата на хазайката. Настася им светеше от долното стъпало. Разумихин беше извънредно възбуден. Само преди половин час, като изпращаше Расколников, макар и излишно бъбрив, което съзнаваше, той беше съвсем бодър и почти трезвен въпреки огромното количество вино, изпито тази вечер. А сега беше едва ли не в някакъв възторг и в същото време сякаш всичкото изпито вино отново изведнъж с удвоена сила го удари в главата. Той стоеше с двете дами, хванал и двете за ръце, увещаваше ги и им изтъкваше доводи с изумителна откровеност и навярно за по-голяма убедителност почти на всяка дума силно, силно, като в преса, стискаше до болка ръцете и на двете и като че поглъщаше с очи Авдотя Романовна, без ни най-малко да се стеснява от това. От болка те от време на време издърпваха ръцете си от неговата огромна и костелива лапа, но той не само че не забелязваше, но още по-силно ги теглеше към себе си. Ако те му бяха заповядали сега заради тях да се хвърли от стълбите надолу с главата, той веднага би изпълнил това, без да разсъждава и без да се колебае. Пулхерия Александровна, дълбоко разтревожена за своя Родя, макар да чувстваше, че младият човек е прекалено ексцентричен и прекалено силно й стиска ръката, не искаше да забелязва всички тези ексцентрични подробности, защото в същото време той беше за нея провидение. Въпреки че също беше разтревожена, Авдотя Романовна, която не беше страхлива по характер, изумено и дори почти уплашено срещаше горящите с див огън погледи на приятеля на брат си и само безпределната доверчивост, внушена от разказите на Настася за този странен човек, я спираше да не дръпне майка си и да избягат от него. Тя разбираше също, че сега вече не могат и да избягат от него. Впрочем след десетина минути тя доста се успокои: Разумихин имаше способността за един миг целият да се разкрие, в каквото и настроение да беше, така че всички много скоро разбираха с какъв човек имат работа.

— Не бива да отивате при хазайката, това е ужасна глупост! — извика той с желанието да убеди Пулхерия Александровна. — Макар че сте му майка, ако останете, ще го вбесите и тогава дявол знае какво ще стане! Чуйте, ето какво ще направя: сега при него ще поседи Настася, а аз ще ви заведа двете у вас, защото не може сами да вървите по улицата; тук, в Петербург, в това отношение… Но по дяволите!… После от вас веднага тичам тук и след четвърт час, давам ви честната си дума, ще ви донеса новини; как е, спи или не и прочие. После, чуйте! После от вас — веднага у дома, имам гости, всичките пияни, взимам Зосимов — това е докторът, който го лекува, той сега е у дома, не е пиян; той не е пиян; той никога не е пиян! Замъквам го при Родка и после веднага — при вас, значи, за един час вие на два пъти ще имате новини за него — и от доктора, разбирате ли, от самия доктор; това вече е по друго! Ако е зле, кълна ви се, сам ще ви доведа тук, а ако е добре, ще си легнете да спите. А аз тази нощ ще нощувам тук, в коридора, той няма и да чуе, а на Зосимов ще кажа да нощува у хазайката, за да е подръка. Е, кой му е по-необходим сега — вие или докторът? Нали докторът е по-полезен, по-полезен? Тогава вървете си вкъщи! А при хазайката е невъзможно; за мене е възможно, а за вас е невъзможно: няма да ви пусне, защото… тя е глупачка. Ще вземе да ме ревнува от Авдотя Романовна, ако искате да знаете, пък и от вас също… Но от Авдотя Романовна непременно. Това е съвсем, съвсем особен характер! Впрочем аз също съм глупак… По дяволите! Да вървим. Вярвате ли ми? Е, вярвате ли ми или не?

— Да вървим, мамо — каза Авдотя Романовна. — Той положително ще направи така, както обещава. Той веднъж вече е спасил брат ми, а ако е вярно, че докторът ще се съгласи да пренощува тука, какво по-хубаво?

— Ето вие… вие… ме разбирате, защото сте ангел! — извика във възторг Разумихин. — Да вървим! Настася! Веднага горе и стой там при него, със свещ; аз след четвърт час ще дойда…

Пулхерия Александровна, макар и ненепълно убедена, вече не се противеше. Разумихин ги хвана двете подръка и ги помъкна по стълбите. Впрочем той я безпокоеше: „Макар да е пъргав и добър, ще може ли да изпълни това, което обещава? В това състояние!…“

— А, разбирам, вие се тревожите, че съм в такова състояние! — прекъсна Разумихин мислите й, които беше прочел; той крачеше с огромните си крачки по тротоара, така че двете дами едва успяваха да го следват, което впрочем той не забелязваше. — Глупости! Тоест… аз съм пиян като говедо, но не е там работата; не съм пиян от вино. То е, защото, като ви видях, ме удари в главата… Но мене дяволите ме взели! Не обръщайте внимание: дрънкам глупости; аз съм недостоен за вас… Аз съм крайно недостоен за вас!… А като ви заведа, веднага, още тук, на канала, ще си излея на главата две кофи вода — и готово… Да знаете само колко ви обичам и двете!… Не се смейте и не се сърдете!… На всички се сърдете, а на мене недейте! Аз съм негов приятел, а следователно и ваш приятел. Така искам… Предчувствах това… Миналата година имаше един такъв миг… Впрочем изобщо не съм предчувствал, защото вие все едно паднахте от небето. А аз навярно цялата нощ няма да заспя… Тоя Зосимов одеве се страхуваше той да не полудее… Ето защо не трябва да го дразним…

— Какво приказвате! — извика майката.

— Нима самият доктор е казал така? — запита Авдотя Романовна изплашена.

— Каза, но не е така, изобщо не е така. Той и едно лекарство му даде, хапче, аз видях, но вие пристигнахте… Ех!… По-добре утре да бяхте пристигнали! Добре е, че си отидохме. А след един час лично Зосимов ще ви рапортува за всичко. Виж, той не е пиян! И аз няма да съм пиян… А защо се нарязах така? Ами защото в спор ме увлякоха проклетите! Нали бях се зарекъл да не споря!… Такива глупости дрънкат! Едва не се сбих. Чичо си оставих там да командва… Ще повярвате ли: искат съвсем да се обезличиш и в това намират най-голямо удоволствие! Само да не си ти самият, само най-малко на себе си да приличаш! И това именно те смятат за най-голям прогрес. Поне да лъжеха по свой начин, а то…

— Чуйте — прекъсна го плахо Пулхерия Александровна, но това само още повече го разпали.

— Вие какво мислите — викаше Разумихин, като още повече повишаваше глас, — вие мислите, че аз, задето лъжат? Глупости! Аз обичам да лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, ще стигнеш до истината. Затова съм и човек — защото лъжа. До нито една истина не се е стигнало, без да се излъже преди това четиринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е посвоему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин, и аз тогава ще те целуна. Да излъжеш по свой начин — това е почти по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория — само птица! Истината няма да избяга, но животът може да бъде спрян; примери има. Какво сме ние сега? Всички ние, всички без изключение, по отношение на науката, развитието, мисленето, изобретенията, идеалите, желанията, либерализма, разсъдъка, опита и във всичко, всичко, всичко, всичко, всичко сме още в първи подготвителен клас на училището! Хареса ни с чужд ум да преживяваме и си свикнахме! Вярно ли е? Прав ли съм? — крещеше Разумихин, като разтърсваше и стискаше ръцете на двете дами. — Вярно ли е?

— О, Боже мой, не зная — проговори нещастната Пулхерия Александровна.

— Вярно, вярно… макар и да не съм съгласна с вас във всичко — добави сериозно Авдотя Романовна и в същия миг изстена — толкова силно той й стисна ръката този път.

— Вярно? Вие казвате вярно? Но тогава вие… вие… — завика той във възторг, — вие сте извор на доброта, чистота, разум и… съвършенство! Дайте ми ръката си, дайте… и вие дайте вашата, аз искам да целуна ръцете ви тук, сега, на колене!

И той коленичи насред тротоара, този път за щастие пуст.

— Престанете, моля ви, какво правите? — извика Пулхерия Александровна крайно разтревожена.

— Станете, станете! — смееше се и също се тревожеше Дуня.

— За нищо на света, преди да ми дадете ръцете си! Ето така, това исках, и ставам, и да вървим! Аз съм един нещастен глупак, аз съм недостоен за вас и пиян и се срамувам… Да ви обичам съм недостоен, но да се преклоня пред вас — това е дълг на всеки, освен ако не е пълен скот! И аз се преклоних… Ето и вашата квартира и дори само за нея Родион имаше право вчера да изгони вашия Пьотр Петрович! Как е посмял да ви настани в такава квартира? Това е скандал! Знаете ли какви прибират тук? А вие сте годеница! Вие сте годеница, нали? Тогава аз ще ви кажа, че вашият годеник е подлец!

— Чуйте, господин Разумихин, вие се самозабравихте… — започна Пулхерия Александровна.

— Да, да, вие сте права, аз се самозабравих, срамувам се — опомни се Разумихин, — но… но… вие не можете да ми се сърдите, че говоря така! Защото аз говоря искрено, а не защото… хм!… това би било подло; с една дума, не за това, че аз ви — хм! — ех, тъй да бъде, не трябва, няма да кажа защо, не смея!… А ние одеве всички разбрахме, когато той влезе, че този човек не е от нашата среда. Не защото дойде накъдрен от фризьор, не защото бързаше да покаже колко е умен, а защото е шпионин и спекулант; защото е чифутин и позьор и това личи. Вие мислите, че е умен! Не, той е глупак, глупак! Е, кажете, подхожда ли ви той? О, Боже мой! Ето какво, госпожи — спря се той изведнъж, вече по стълбите към стаите, — макар онези у дома до един да са пияни, но пък са честни, и макар че лъжем, защото и аз лъжа, но ще стигнем в края на краищата и до истината, защото вървим по благороден път, а Пьотр Петрович… не върви по благороден път. Аз, въпреки че ги ругах сега с последни думи, но ги уважавам всички; дори Заметов, макар не че го уважавам, го обичам, защото е паленце! Даже това говедо Зосимов — защото е честен и си разбира от работата!… Но стига, всичко е казано и простено. Простено? Нали? Хайде да вървим. Зная го аз този коридор, идвал съм. Ето тук, в трети номер, имаше скандал… А вие в коя сте? Кой номер? Осми? Е, хайде, заключете се и никого не пускайте. След четвърт час ще се върна с новини, после, след още половин час — със Зосимов, ще видите! Довиждане, тичам!

— Боже мой, Дунечка, какво ще стане? — каза Пулхерия Александровна на дъщеря си тревожно и изплашено.

— Успокойте се, мамичко — отговори Дуня, сваляйки шапчицата и наметката си; — Бог ни изпрати този господин, макар да е излязъл направо от някакъв гуляй. На него може да се разчита, уверявам ви. И всичко, което той вече е направил за брат ми…

— Ах, Дунечка, Господ знае ще дойде ли! И как можах да се реша да оставя Родя!… И никак, никак не си представях, че така ще го намеря! Колко беше суров, сякаш не ни се зарадва…

Очите й се насълзиха.

— Не, не е така, мамо. Вие не забелязахте, все плачехте. Той е много разстроен от тежката болест и това е причината за всичко.

— Ах, тази болест! Какво ще стане, какво ще стане! И как говори той с тебе, Дуня! — каза майката, като търсеше плахо да прочете в очите на дъщеря си всичките й мисли, но вече поуспокоена от това, че именно Дуня защитава Родя и, значи, му е простила. — Уверена съм, че утре той ще се опомни — добави тя, изпитвайки я докрай.

— А пък аз съм уверена, че той и утре ще говори същото… за това — отсече Авдотя Романовна и, разбира се, с това разговорът свърши, защото това беше въпросът, по който Пулхерия Александровна извънредно много се боеше да говори. Дуня се приближи до майка си и я целуна. Майка й, без да говори, силно я прегърна. После седна и зачака тревожно да се върне Разумихин, като плахо следеше дъщеря си, която, скръстила ръце и също в очакване, започна да се разхожда замислено напред-назад из стаята. Такова ходене от единия край на стаята до другия в размисъл беше стар навик на Авдотя Романовна и майката винаги някак се страхуваше да прекъсва в такива моменти мислите й.

Разумихин, разбира се, беше смешен със своята внезапна, пламнала в пияно състояние страст към Авдотя Романовна; но ако някой видеше Авдотя Романовна, особено сега, когато се разхождаше из стаята със скръстени ръце, тъжна и замислена, може би щеше да го оправдае независимо от особеното му състояние. Авдотя Романовна беше изключително красива — висока, удивително стройна, силна, самоуверена, което се чувстваше във всеки неин жест и което впрочем ни най-малко не намаляваше мекотата и грацията на движенията й. В лицето тя приличаше на брат си, но можеше да бъде наречена дори красавица. Косата й беше тъмноруса, малко по-светла, отколкото на брат й, очите — почти черни, искрящи, горди и в същото време понякога, в отделни моменти — необикновено добри. Тя беше бледа, но не болезнено; от лицето й лъхаше свежест и здраве. Устата й беше малка, а долната устничка, свежа и алена, беше леко издадена напред заедно с брадичката — единствената неправилност в това прекрасно лице, която обаче му придаваше особена характерност и между впрочем някаква надменност. Изразът на лицето й винаги беше по-скоро сериозен, отколкото весел, замислен; затова пък колко отиваше на това лице усмивката, колко му отиваше смехът — весел, младежки, безгрижен! Естествено беше пламенният, откровен, простоват, честен, силен като великан и пиян Разумихин, никога невиждал подобно нещо, от пръв поглед да си загуби ума. Освен това случаят сякаш нарочно от първия път му показа Дуня в прекрасен миг на любов и радост от срещата с брат й. Той видя освен това как долната й устничка потрепери от негодувание в отговор на дръзките и неблагородно-жестоки заповеди на брат й — и не можа да устои.

Той впрочем беше казал истината, когато одеве на стълбището се изтърва в пияно състояние, че ексцентричната хазайка на Расколников Прасковя Павловна ще започне да го ревнува не само от Авдотя Романовна, но дори и от самата Пулхерия Александровна. Макар че Пулхерия Александровна беше вече четиридесет и три годишна, лицето й все още пазеше следите на някогашната красота и при това тя изглеждаше много по-млада от годините си, което се случва почти винаги с жени, запазили яснотата на духа, свежестта на впечатленията и честния, чист пламък на сърцето до старини. Ще кажем в скоби, че да се запази всичко това е единствено средство да не загубиш красотата си дори на старини. Косата й вече започваше да се прошарва и да оредява, малки лъчисти бръчици отдавна вече се бяха появили около очите, бузите бяха хлътнали и изсъхнали от грижи и мъка и все пак това лице беше прекрасно. То беше портрет на Дунечкиното лице, само че двадесет години по-късно и без израза на долната устничка, която у нея не беше издадена напред. Пулхерия Александровна беше чувствителна, впрочем без да е сладникава, плаха и отстъпчива, но до известна граница; тя в много случаи можеше да отстъпи, на много неща можеше да се съгласи, дори това да противоречеше на убежденията й, но винаги имаше за нея една граница на честност, правила и убеждения, която никакви обстоятелства не можеха да я накарат да престъпи.

Точно двадесет минути след излизането на Разумихин се чуха два слаби, но бързи удара по вратата; той се беше върнал.

— Няма да вляза, нямам време! — забърза той, когато му отвориха вратата. — Спи като къпан, отлично, спокойно и, дай Боже, десет часа да спи. При него е Настася; заръчах й да не си отива, докато не се върна. Сега ще домъкна Зосимов, той ще ви докладва, а след това вече — и вие в леглото, изморени сте виждам, до немай-къде.

И той профуча по коридора.

— Какъв пъргав и… предан млад човек! — възкликна извънредно зарадвана Пулхерия Александровна.

— Изглежда славна личност! — отговори с известна разпаленост Авдотя Романовна и пак се заразхожда напред-назад из стаята.

Почти след час се чуха стъпки в коридора и повторно почукване на вратата. Двете жени чакаха, този път напълно вярвайки на обещанието на Разумихин; и наистина той бе успял да домъкне Зосимов. Зосимов веднага се беше съгласил да напусне гуляя и да отиде да види Расколников, но при дамите тръгна неохотно и с голямо недоверие, защото не вярваше на пияния Разумихин. Но самолюбието му веднага бе задоволено и дори поласкано: той разбра, че наистина го чакаха като оракул. Поседя точно десет минути и успя напълно да убеди и успокои Пулхерия Александровна. Говореше с изключително съчувствие, но сдържано и някак подчертано сериозно, съвсем като двадесет и седем годишен доктор по време на важен консулт, и нито с една дума не се отклони от темата на разговора и не прояви ни най-малко желание да влезе в по-близки, лични отношения с двете дами. Забелязал още с влизането колко ослепително красива е Авдотя Романовна, той веднага се постара просто абсолютно да не я забелязва през цялото време на посещението и се обръщаше само към Пулхерия Александровна. Всичко това му доставяше извънредно вътрешно задоволство. Що се отнася до болния, той се изрази, че в момента го намира в твърде задоволително състояние. А според наблюденията му за болестта на пациента освен тежките материални условия, при които е живял през последните месеци, имало и известни нравствени причини, „тя представлява, така да се каже, продукт на многобройни сложни нравствени и материални влияния, тревоги, опасения, грижи, известни идеи… и прочие“. Забелязал от хвърления бърз поглед, че Авдотя Романовна започна да се вслушва особено внимателно, Зосимов се спря малко повече на тази тема. А на тревожния и плах въпрос на Пулхерия Александровна относно „известни опасения за умопобъркване“ той отговори спокойно и с нескрита насмешка, че думите му са доста преувеличени; че, разбира се, у болния се наблюдавала някаква заседнала идея, нещо, което говорело за мономания — тъй като той, Зосимов, специално се занимавал сега с този извънредно интересен дял от медицината, — но нали трябва да се вземе предвид, че почти до днес болният е бил в треска и… и, разбира се, пристигането на близките му ще го укрепи, разсее и ще подейства спасително, „ако само бъде възможно да се избягнат нови силни сътресения“ — добави той многозначително. После стана, солидно и сърдечно се сбогува, съпроводен от благословии, гореща благодарност, молби и дори от протегнатата към него за довиждане ръчица на Авдотя Романовна, без той да й беше подал пръв ръка, и излезе, извънредно доволен от своето посещение и още повече — от самия себе си.

— А ще говорим утре; легнете си веднага, непременно! — заключи Разумихин, излизайки със Зосимов. — Утре, колкото може по-рано, ще дойда да ви докладвам.

— Какво възхитително момиченце е тази Авдотя Романовна! — отбеляза Зосимов, като едва не се облизваше, когато двамата излязоха на улицата.

— Възхитително ли? Ти каза възхитително! — изрева Разумихин и изведнъж се хвърли към Зосимов и го хвана за гърлото. — Ако ти някога се осмелиш… разбираш ли? Разбираш ли? — крещеше той и го разтърсваше за яката, притиснал го към стената. — Чу ли?

— Абе пусни ме, пияни дяволе! — бранеше се Зосимов, а след това, когато той вече го пусна, внимателно го погледна и изведнъж се запревива от смях. Разумихин стоеше пред него, отпуснал ръце, мрачно и сериозно замислен.

— Разбира се, аз съм магаре — каза той, навъсен като облак, — но… и ти също.

— Е, не, брат, никакво също. Аз за глупости не мечтая.

Те тръгнаха мълчаливо и едва когато наближиха квартирата на Расколников, Разумихин, дълбоко загрижен, прекъсна мълчанието.

— Слушай — каза той на Зосимов, — ти си добро момче, но ти, на всичките си лоши качества отгоре, си и женкар, зная това, и то от мръсните. Ти си нервен, слабохарактерен негодник, ти си неуравновесен, разплул си се и нищо не можеш да си откажеш — а това аз наричам мръсотия, защото води направо в мръсотията. Ти толкова си се изнежил, че да си призная, просто не мога да разбера как можеш въпреки всичко да бъдеш добър и дори самоотвержен лечител. На пух спи (той? — лекарят!), а посред нощ става, за да иде при болен! След две-три години ти вече няма да ставаш заради болен!… Но, по дяволите, не е там работата, а в следното: ти днес нощуваш в квартирата на хазайката (едва я придумах!), а аз — в кухнята: ето ви случай да се опознаете по-отблизо! Не е това, което ти си мислиш! Тук, брат, няма и следа от това…

— Че аз съвсем и не мисля.

— Тук, брат, е такава срамежливост, мълчаливост, стеснителност, ужасно целомъдрие и при това — въздишки, и се топи като восък, просто се топи! Отърви ме от нея, в името на всички дяволи на света! Много е привлекателна!… Ще ти се отплатя, с живота си ще ти се отплатя!

Зосимов се разсмя още по-силно.

— Какво те прихвана? Защо ми е притрябвала?

— Уверявам те, не иска много грижи, само да приказваш глупости, каквито си щеш, само да седиш до нея и да приказваш. Освен това ти си доктор — започни да я лекуваш от нещо. Кълна ти се, няма да съжаляваш. Тя има пиано; аз, нали знаеш, дрънкам малко; знам една песничка — руска, съдържателна: „Ще се облея в горчиви сълзи…“ Тя обича съдържателни — е, именно от песничката започна; а ти си виртуоз на пианото, маестро, Рубинщайн… Уверявам те, няма да съжаляваш!

— Че ти да не си й давал някакви обещания? Да не си се задължил писмено? Обещал си да се ожениш може би…

— Нищо, нищо, абсолютно нищо такова няма! Пък и тя изобщо не е такава; Чебаров се въртеше около нея…

— Тогава зарежи я!

— Не мога да я зарежа така!

— Защо не можеш?

— Просто така, не мога — и толкоз! Тук, брат, има едно завличащо начало.

— Че защо си я увлякъл?

— Аз изобщо не съм я увлякъл, може би самият аз съм завлечен — от глупост, а на нея ще й бъде абсолютно все едно ти ли си или аз, само да седи някой до нея и да въздиша. Тук, брат… мога да го изразя ясно, тук — ето ти знаеш добре математика и сега продължаваш да се занимаваш, зная… та започни да й предаваш интегрално смятане, ей Богу, не се шегувам сериозно говоря, на нея ще й бъде абсолютно все едно: тя ще те гледа и ще въздиша, и така цяла година. Аз между впрочем много нашироко, цели два дни и говорих за пруската палата на благородниците (защото за какво може да се говори с нея?) — тя само въздишаше и тръпнеше! Само за любов не й говори — срамежлива е до припадък, — но й показвай, че не можеш да се отделиш от нея, това е достатъчно. Много е комфортно; чувстваш се като у дома си — чети, седи, лежи, пиши… Можеш дори да я целунеш, но внимателно…

— Но за какво ми е тя?

— Ех, как не мога да ти обясня! Виждаш ли: вие двамата сте съвсем подходящи един за друг! Аз и преди си мислех за тебе… Та ти с това ще свършиш! Затова, не ти ли е все едно — дали по-рано, или по-късно? Това, брат, е такова пухено спокойствие — ех, пък и не само спокойствие! Това те завлича; тук е краят на света, котвата, тихото пристанище, пъпът на земята, тририбната основа на света, есенцията на милинките, мазните баници, на вечерния чай, на тихите въздишки, на топлите елеци, на затопленото легло — да, все едно, че си умрял, а същевременно и жив, и двете блага наведнъж! Но по дяволите, брат, раздрънках се, време е за сън! Слушай: аз нощем понякога се събуждам и ще отида да го видя. Само че няма защо, това са глупости, всичко е наред. И ти не се тревожи много, а ако искаш, също иди веднъж. Но забележиш ли нещо, бълнуване например или температура, или друго, веднага ме събуди. Впрочем това е невъзможно…