Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (15)

I

Расколников се привдигна и седна на дивана.

Той леко махна на Разумихин да прекъсне потока от несвързани и горещи утешения, отправени към майка му и сестра му. Хвана и двете за ръце и близо две минути мълчаливо се вглеждаше ту в едната, ту в другата. Майката се изплаши от погледа му. В този поглед се четеше до болка силно чувство, но същевременно и нещо неподвижно и дори сякаш безумно. Пулхерия Александровна заплака.

Авдотя Романовна беше бледа, нейната ръка трепереше в ръката на брат й.

— Идете си… с него — каза той с треперещ глас, сочейки Разумихин, — до утре, утре всичко… Отдавна ли сте пристигнали?

— Тази вечер, Родя — отговори Пулхерия Александровна, — влакът ужасно закъсня. Но, Родя, аз за нищо на света няма да си отида сега! Ще остана тук, при тебе…

— Не ме мъчете! — промълви той, като махна раздразнено с ръка.

— Аз ще остана при него — извика Разумихин, — нито за минута няма да го оставя, и да вървят по дяволите всички ония, да си трошат главите! Там президентства чичо ми.

— Как, как ще ви се отблагодаря! — започна Пулхерия Александровна, стискайки отново ръцете на Разумихин, но Расколников пак я прекъсна.

— Аз не мога… не мога — нервно повтаряше той, — не ме мъчете! Стига, идете си… Не мога!…

— Хайде, мамо, поне от стаята да излезем за минута — прошепна изплашената Дуня. — Явно го измъчваме.

— Нима няма и да го погледам, след трите години! — заплака Пулхерия Александровна.

— Почакайте! — спря ги той пак. — Вие все ме прекъсвате, а моите мисли се бъркат… Видяхте ли се с Лужин?

— Не, Родя, но той вече знае, че сме пристигнали. Ние научихме, Родя, че Пьотр Петрович е бил така добър да те навести днес — добави Пулхерия Александровна малко плахо.

— Да… беше така добър… Дуня, аз одеве казах на Лужин, че ще го изритам по стълбите, и го пратих по дяволите…

— Какво говориш, Родя! Ти сигурно… ти не искаш да кажеш… — започна уплашено Пулхерия Александровна, но замълча, като гледаше Дуня.

Авдотя Романовна втренчено се вглеждаше в брат си и чакаше да види какво ще последва. И двете бяха вече уведомени за спречкването от Настася, доколкото тя бе успяла да го разбере и предаде, и се бяха измъчили в недоумение и очакване.

— Дуня — продължи с усилие Расколников, — аз не желая този брак и затова ти трябва още утре, щом видиш Лужин, да му откажеш — и да не се е вестил повече.

— Боже мой! — извика Пулхерия Александровна.

— Братко, помисли какво говориш! — разпалено започна Авдотя Романовна, но веднага се сдържа. — Може би сега не си в състояние, изморен си — кротко каза тя.

— Не съм на себе си? Не… Ти се омъжваш за Лужин заради мен. А аз жертви не приемам. И затова до утре напиши писмо… с отказ… Сутринта ми го дай да го прочета — и край!

— Аз не мога да го направя! — извика девойката обидена.

— С какво право…

— Дунечка, и ти си нервна, стига, утре… Не виждаш ли — изплаши се майката, като се спусна към Дуня. — Ах, по-добре да си вървим!

— Не е на себе си! — завика пияният Разумихин. — Иначе как би посмял! Утре ще забрави всички тия глупости… А днес наистина го изгони. Така си беше. Е, и оня се разсърди… Ораторства тука, перчеше се със знанията си, но си отиде с подвига опашка…

— Значи, истина е? — извика Пулхерия Александровна.

— До утре, братко! — със страдание каза Дуня. — Да вървим, мамо… Довиждане, Родя!

— Чуй, сестро — повтори той след тях с последни усилия, — аз съм на себе си; този брак е низост. Нека да съм подлец, но ти не бива… някакъв си… и аз, макар да съм подлец, но такава сестра няма да смятам за сестра. Или аз, или Лужин! Вървете…

— Но ти си полудял! Деспот! — изрева Разумихин, ала Расколников вече не отговори, а може би и нямаше сили да отговори. Той легна на дивана и се обърна към стената, напълно изнемощял. Авдотя Романовна с любопитство погледна Разумихин; черните й очи святкаха; Разумихин чак потръпна от този поглед. Пулхерия Александровна стоеше слисана.

— Аз за нищо на света не мога да си отида! — шепнеше тя на Разумихин едва ли не в отчаяние. — Ще остана тук, където и да е… изпратете Дуня.

— И ще развалите всичко — също пошепна Разумихин, излизайки от кожата си. — Да идем поне на стълбището, Настася светни ни! Кълна ви се — продължи той полушепнешком, вече на стълбището, — че одеве той нас, мене и доктора, едва не ни наби! Разбирате ли? Самия доктор! И докторът отстъпи, за да не го дразни, и си отиде, а аз останах долу да пазя, но той се облякъл и офейкал. И сега ще офейка, ако го дразните, посред нощ, и ще направи нещо със себе си…

— Ах, какво говорите!

— Пък и Авдотя Романовна не бива да остане сама в онази стая без вас! Помислете къде живеете! Та не можа ли този подлец Пьотр Петрович по-добра квартира да ви… А впрочем, знаете ли, аз съм малко пиян и затова… го ругая; не обръщайте…

— Но аз ще отида при хазайката — настояваше Пулхерия Александровна, — ще я помоля да ни даде, на мене и на Дуня, подслон за тази нощ. Аз не мога да го оставя така, не мога!

Те говореха това на стълбището, на площадката точно пред вратата на хазайката. Настася им светеше от долното стъпало. Разумихин беше извънредно възбуден. Само преди половин час, като изпращаше Расколников, макар и излишно бъбрив, което съзнаваше, той беше съвсем бодър и почти трезвен въпреки огромното количество вино, изпито тази вечер. А сега беше едва ли не в някакъв възторг и в същото време сякаш всичкото изпито вино отново изведнъж с удвоена сила го удари в главата. Той стоеше с двете дами, хванал и двете за ръце, увещаваше ги и им изтъкваше доводи с изумителна откровеност и навярно за по-голяма убедителност почти на всяка дума силно, силно, като в преса, стискаше до болка ръцете и на двете и като че поглъщаше с очи Авдотя Романовна, без ни най-малко да се стеснява от това. От болка те от време на време издърпваха ръцете си от неговата огромна и костелива лапа, но той не само че не забелязваше, но още по-силно ги теглеше към себе си. Ако те му бяха заповядали сега заради тях да се хвърли от стълбите надолу с главата, той веднага би изпълнил това, без да разсъждава и без да се колебае. Пулхерия Александровна, дълбоко разтревожена за своя Родя, макар да чувстваше, че младият човек е прекалено ексцентричен и прекалено силно й стиска ръката, не искаше да забелязва всички тези ексцентрични подробности, защото в същото време той беше за нея провидение. Въпреки че също беше разтревожена, Авдотя Романовна, която не беше страхлива по характер, изумено и дори почти уплашено срещаше горящите с див огън погледи на приятеля на брат си и само безпределната доверчивост, внушена от разказите на Настася за този странен човек, я спираше да не дръпне майка си и да избягат от него. Тя разбираше също, че сега вече не могат и да избягат от него. Впрочем след десетина минути тя доста се успокои: Разумихин имаше способността за един миг целият да се разкрие, в каквото и настроение да беше, така че всички много скоро разбираха с какъв човек имат работа.

— Не бива да отивате при хазайката, това е ужасна глупост! — извика той с желанието да убеди Пулхерия Александровна. — Макар че сте му майка, ако останете, ще го вбесите и тогава дявол знае какво ще стане! Чуйте, ето какво ще направя: сега при него ще поседи Настася, а аз ще ви заведа двете у вас, защото не може сами да вървите по улицата; тук, в Петербург, в това отношение… Но по дяволите!… После от вас веднага тичам тук и след четвърт час, давам ви честната си дума, ще ви донеса новини; как е, спи или не и прочие. После, чуйте! После от вас — веднага у дома, имам гости, всичките пияни, взимам Зосимов — това е докторът, който го лекува, той сега е у дома, не е пиян; той не е пиян; той никога не е пиян! Замъквам го при Родка и после веднага — при вас, значи, за един час вие на два пъти ще имате новини за него — и от доктора, разбирате ли, от самия доктор; това вече е по друго! Ако е зле, кълна ви се, сам ще ви доведа тук, а ако е добре, ще си легнете да спите. А аз тази нощ ще нощувам тук, в коридора, той няма и да чуе, а на Зосимов ще кажа да нощува у хазайката, за да е подръка. Е, кой му е по-необходим сега — вие или докторът? Нали докторът е по-полезен, по-полезен? Тогава вървете си вкъщи! А при хазайката е невъзможно; за мене е възможно, а за вас е невъзможно: няма да ви пусне, защото… тя е глупачка. Ще вземе да ме ревнува от Авдотя Романовна, ако искате да знаете, пък и от вас също… Но от Авдотя Романовна непременно. Това е съвсем, съвсем особен характер! Впрочем аз също съм глупак… По дяволите! Да вървим. Вярвате ли ми? Е, вярвате ли ми или не?

— Да вървим, мамо — каза Авдотя Романовна. — Той положително ще направи така, както обещава. Той веднъж вече е спасил брат ми, а ако е вярно, че докторът ще се съгласи да пренощува тука, какво по-хубаво?

— Ето вие… вие… ме разбирате, защото сте ангел! — извика във възторг Разумихин. — Да вървим! Настася! Веднага горе и стой там при него, със свещ; аз след четвърт час ще дойда…

Пулхерия Александровна, макар и ненепълно убедена, вече не се противеше. Разумихин ги хвана двете подръка и ги помъкна по стълбите. Впрочем той я безпокоеше: „Макар да е пъргав и добър, ще може ли да изпълни това, което обещава? В това състояние!…“

— А, разбирам, вие се тревожите, че съм в такова състояние! — прекъсна Разумихин мислите й, които беше прочел; той крачеше с огромните си крачки по тротоара, така че двете дами едва успяваха да го следват, което впрочем той не забелязваше. — Глупости! Тоест… аз съм пиян като говедо, но не е там работата; не съм пиян от вино. То е, защото, като ви видях, ме удари в главата… Но мене дяволите ме взели! Не обръщайте внимание: дрънкам глупости; аз съм недостоен за вас… Аз съм крайно недостоен за вас!… А като ви заведа, веднага, още тук, на канала, ще си излея на главата две кофи вода — и готово… Да знаете само колко ви обичам и двете!… Не се смейте и не се сърдете!… На всички се сърдете, а на мене недейте! Аз съм негов приятел, а следователно и ваш приятел. Така искам… Предчувствах това… Миналата година имаше един такъв миг… Впрочем изобщо не съм предчувствал, защото вие все едно паднахте от небето. А аз навярно цялата нощ няма да заспя… Тоя Зосимов одеве се страхуваше той да не полудее… Ето защо не трябва да го дразним…

— Какво приказвате! — извика майката.

— Нима самият доктор е казал така? — запита Авдотя Романовна изплашена.

— Каза, но не е така, изобщо не е така. Той и едно лекарство му даде, хапче, аз видях, но вие пристигнахте… Ех!… По-добре утре да бяхте пристигнали! Добре е, че си отидохме. А след един час лично Зосимов ще ви рапортува за всичко. Виж, той не е пиян! И аз няма да съм пиян… А защо се нарязах така? Ами защото в спор ме увлякоха проклетите! Нали бях се зарекъл да не споря!… Такива глупости дрънкат! Едва не се сбих. Чичо си оставих там да командва… Ще повярвате ли: искат съвсем да се обезличиш и в това намират най-голямо удоволствие! Само да не си ти самият, само най-малко на себе си да приличаш! И това именно те смятат за най-голям прогрес. Поне да лъжеха по свой начин, а то…

— Чуйте — прекъсна го плахо Пулхерия Александровна, но това само още повече го разпали.

— Вие какво мислите — викаше Разумихин, като още повече повишаваше глас, — вие мислите, че аз, задето лъжат? Глупости! Аз обичам да лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, ще стигнеш до истината. Затова съм и човек — защото лъжа. До нито една истина не се е стигнало, без да се излъже преди това четиринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е посвоему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин, и аз тогава ще те целуна. Да излъжеш по свой начин — това е почти по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория — само птица! Истината няма да избяга, но животът може да бъде спрян; примери има. Какво сме ние сега? Всички ние, всички без изключение, по отношение на науката, развитието, мисленето, изобретенията, идеалите, желанията, либерализма, разсъдъка, опита и във всичко, всичко, всичко, всичко, всичко сме още в първи подготвителен клас на училището! Хареса ни с чужд ум да преживяваме и си свикнахме! Вярно ли е? Прав ли съм? — крещеше Разумихин, като разтърсваше и стискаше ръцете на двете дами. — Вярно ли е?

— О, Боже мой, не зная — проговори нещастната Пулхерия Александровна.

— Вярно, вярно… макар и да не съм съгласна с вас във всичко — добави сериозно Авдотя Романовна и в същия миг изстена — толкова силно той й стисна ръката този път.

— Вярно? Вие казвате вярно? Но тогава вие… вие… — завика той във възторг, — вие сте извор на доброта, чистота, разум и… съвършенство! Дайте ми ръката си, дайте… и вие дайте вашата, аз искам да целуна ръцете ви тук, сега, на колене!

И той коленичи насред тротоара, този път за щастие пуст.

— Престанете, моля ви, какво правите? — извика Пулхерия Александровна крайно разтревожена.

— Станете, станете! — смееше се и също се тревожеше Дуня.

— За нищо на света, преди да ми дадете ръцете си! Ето така, това исках, и ставам, и да вървим! Аз съм един нещастен глупак, аз съм недостоен за вас и пиян и се срамувам… Да ви обичам съм недостоен, но да се преклоня пред вас — това е дълг на всеки, освен ако не е пълен скот! И аз се преклоних… Ето и вашата квартира и дори само за нея Родион имаше право вчера да изгони вашия Пьотр Петрович! Как е посмял да ви настани в такава квартира? Това е скандал! Знаете ли какви прибират тук? А вие сте годеница! Вие сте годеница, нали? Тогава аз ще ви кажа, че вашият годеник е подлец!

— Чуйте, господин Разумихин, вие се самозабравихте… — започна Пулхерия Александровна.

— Да, да, вие сте права, аз се самозабравих, срамувам се — опомни се Разумихин, — но… но… вие не можете да ми се сърдите, че говоря така! Защото аз говоря искрено, а не защото… хм!… това би било подло; с една дума, не за това, че аз ви — хм! — ех, тъй да бъде, не трябва, няма да кажа защо, не смея!… А ние одеве всички разбрахме, когато той влезе, че този човек не е от нашата среда. Не защото дойде накъдрен от фризьор, не защото бързаше да покаже колко е умен, а защото е шпионин и спекулант; защото е чифутин и позьор и това личи. Вие мислите, че е умен! Не, той е глупак, глупак! Е, кажете, подхожда ли ви той? О, Боже мой! Ето какво, госпожи — спря се той изведнъж, вече по стълбите към стаите, — макар онези у дома до един да са пияни, но пък са честни, и макар че лъжем, защото и аз лъжа, но ще стигнем в края на краищата и до истината, защото вървим по благороден път, а Пьотр Петрович… не върви по благороден път. Аз, въпреки че ги ругах сега с последни думи, но ги уважавам всички; дори Заметов, макар не че го уважавам, го обичам, защото е паленце! Даже това говедо Зосимов — защото е честен и си разбира от работата!… Но стига, всичко е казано и простено. Простено? Нали? Хайде да вървим. Зная го аз този коридор, идвал съм. Ето тук, в трети номер, имаше скандал… А вие в коя сте? Кой номер? Осми? Е, хайде, заключете се и никого не пускайте. След четвърт час ще се върна с новини, после, след още половин час — със Зосимов, ще видите! Довиждане, тичам!

— Боже мой, Дунечка, какво ще стане? — каза Пулхерия Александровна на дъщеря си тревожно и изплашено.

— Успокойте се, мамичко — отговори Дуня, сваляйки шапчицата и наметката си; — Бог ни изпрати този господин, макар да е излязъл направо от някакъв гуляй. На него може да се разчита, уверявам ви. И всичко, което той вече е направил за брат ми…

— Ах, Дунечка, Господ знае ще дойде ли! И как можах да се реша да оставя Родя!… И никак, никак не си представях, че така ще го намеря! Колко беше суров, сякаш не ни се зарадва…

Очите й се насълзиха.

— Не, не е така, мамо. Вие не забелязахте, все плачехте. Той е много разстроен от тежката болест и това е причината за всичко.

— Ах, тази болест! Какво ще стане, какво ще стане! И как говори той с тебе, Дуня! — каза майката, като търсеше плахо да прочете в очите на дъщеря си всичките й мисли, но вече поуспокоена от това, че именно Дуня защитава Родя и, значи, му е простила. — Уверена съм, че утре той ще се опомни — добави тя, изпитвайки я докрай.

— А пък аз съм уверена, че той и утре ще говори същото… за това — отсече Авдотя Романовна и, разбира се, с това разговорът свърши, защото това беше въпросът, по който Пулхерия Александровна извънредно много се боеше да говори. Дуня се приближи до майка си и я целуна. Майка й, без да говори, силно я прегърна. После седна и зачака тревожно да се върне Разумихин, като плахо следеше дъщеря си, която, скръстила ръце и също в очакване, започна да се разхожда замислено напред-назад из стаята. Такова ходене от единия край на стаята до другия в размисъл беше стар навик на Авдотя Романовна и майката винаги някак се страхуваше да прекъсва в такива моменти мислите й.

Разумихин, разбира се, беше смешен със своята внезапна, пламнала в пияно състояние страст към Авдотя Романовна; но ако някой видеше Авдотя Романовна, особено сега, когато се разхождаше из стаята със скръстени ръце, тъжна и замислена, може би щеше да го оправдае независимо от особеното му състояние. Авдотя Романовна беше изключително красива — висока, удивително стройна, силна, самоуверена, което се чувстваше във всеки неин жест и което впрочем ни най-малко не намаляваше мекотата и грацията на движенията й. В лицето тя приличаше на брат си, но можеше да бъде наречена дори красавица. Косата й беше тъмноруса, малко по-светла, отколкото на брат й, очите — почти черни, искрящи, горди и в същото време понякога, в отделни моменти — необикновено добри. Тя беше бледа, но не болезнено; от лицето й лъхаше свежест и здраве. Устата й беше малка, а долната устничка, свежа и алена, беше леко издадена напред заедно с брадичката — единствената неправилност в това прекрасно лице, която обаче му придаваше особена характерност и между впрочем някаква надменност. Изразът на лицето й винаги беше по-скоро сериозен, отколкото весел, замислен; затова пък колко отиваше на това лице усмивката, колко му отиваше смехът — весел, младежки, безгрижен! Естествено беше пламенният, откровен, простоват, честен, силен като великан и пиян Разумихин, никога невиждал подобно нещо, от пръв поглед да си загуби ума. Освен това случаят сякаш нарочно от първия път му показа Дуня в прекрасен миг на любов и радост от срещата с брат й. Той видя освен това как долната й устничка потрепери от негодувание в отговор на дръзките и неблагородно-жестоки заповеди на брат й — и не можа да устои.

Той впрочем беше казал истината, когато одеве на стълбището се изтърва в пияно състояние, че ексцентричната хазайка на Расколников Прасковя Павловна ще започне да го ревнува не само от Авдотя Романовна, но дори и от самата Пулхерия Александровна. Макар че Пулхерия Александровна беше вече четиридесет и три годишна, лицето й все още пазеше следите на някогашната красота и при това тя изглеждаше много по-млада от годините си, което се случва почти винаги с жени, запазили яснотата на духа, свежестта на впечатленията и честния, чист пламък на сърцето до старини. Ще кажем в скоби, че да се запази всичко това е единствено средство да не загубиш красотата си дори на старини. Косата й вече започваше да се прошарва и да оредява, малки лъчисти бръчици отдавна вече се бяха появили около очите, бузите бяха хлътнали и изсъхнали от грижи и мъка и все пак това лице беше прекрасно. То беше портрет на Дунечкиното лице, само че двадесет години по-късно и без израза на долната устничка, която у нея не беше издадена напред. Пулхерия Александровна беше чувствителна, впрочем без да е сладникава, плаха и отстъпчива, но до известна граница; тя в много случаи можеше да отстъпи, на много неща можеше да се съгласи, дори това да противоречеше на убежденията й, но винаги имаше за нея една граница на честност, правила и убеждения, която никакви обстоятелства не можеха да я накарат да престъпи.

Точно двадесет минути след излизането на Разумихин се чуха два слаби, но бързи удара по вратата; той се беше върнал.

— Няма да вляза, нямам време! — забърза той, когато му отвориха вратата. — Спи като къпан, отлично, спокойно и, дай Боже, десет часа да спи. При него е Настася; заръчах й да не си отива, докато не се върна. Сега ще домъкна Зосимов, той ще ви докладва, а след това вече — и вие в леглото, изморени сте виждам, до немай-къде.

И той профуча по коридора.

— Какъв пъргав и… предан млад човек! — възкликна извънредно зарадвана Пулхерия Александровна.

— Изглежда славна личност! — отговори с известна разпаленост Авдотя Романовна и пак се заразхожда напред-назад из стаята.

Почти след час се чуха стъпки в коридора и повторно почукване на вратата. Двете жени чакаха, този път напълно вярвайки на обещанието на Разумихин; и наистина той бе успял да домъкне Зосимов. Зосимов веднага се беше съгласил да напусне гуляя и да отиде да види Расколников, но при дамите тръгна неохотно и с голямо недоверие, защото не вярваше на пияния Разумихин. Но самолюбието му веднага бе задоволено и дори поласкано: той разбра, че наистина го чакаха като оракул. Поседя точно десет минути и успя напълно да убеди и успокои Пулхерия Александровна. Говореше с изключително съчувствие, но сдържано и някак подчертано сериозно, съвсем като двадесет и седем годишен доктор по време на важен консулт, и нито с една дума не се отклони от темата на разговора и не прояви ни най-малко желание да влезе в по-близки, лични отношения с двете дами. Забелязал още с влизането колко ослепително красива е Авдотя Романовна, той веднага се постара просто абсолютно да не я забелязва през цялото време на посещението и се обръщаше само към Пулхерия Александровна. Всичко това му доставяше извънредно вътрешно задоволство. Що се отнася до болния, той се изрази, че в момента го намира в твърде задоволително състояние. А според наблюденията му за болестта на пациента освен тежките материални условия, при които е живял през последните месеци, имало и известни нравствени причини, „тя представлява, така да се каже, продукт на многобройни сложни нравствени и материални влияния, тревоги, опасения, грижи, известни идеи… и прочие“. Забелязал от хвърления бърз поглед, че Авдотя Романовна започна да се вслушва особено внимателно, Зосимов се спря малко повече на тази тема. А на тревожния и плах въпрос на Пулхерия Александровна относно „известни опасения за умопобъркване“ той отговори спокойно и с нескрита насмешка, че думите му са доста преувеличени; че, разбира се, у болния се наблюдавала някаква заседнала идея, нещо, което говорело за мономания — тъй като той, Зосимов, специално се занимавал сега с този извънредно интересен дял от медицината, — но нали трябва да се вземе предвид, че почти до днес болният е бил в треска и… и, разбира се, пристигането на близките му ще го укрепи, разсее и ще подейства спасително, „ако само бъде възможно да се избягнат нови силни сътресения“ — добави той многозначително. После стана, солидно и сърдечно се сбогува, съпроводен от благословии, гореща благодарност, молби и дори от протегнатата към него за довиждане ръчица на Авдотя Романовна, без той да й беше подал пръв ръка, и излезе, извънредно доволен от своето посещение и още повече — от самия себе си.

— А ще говорим утре; легнете си веднага, непременно! — заключи Разумихин, излизайки със Зосимов. — Утре, колкото може по-рано, ще дойда да ви докладвам.

— Какво възхитително момиченце е тази Авдотя Романовна! — отбеляза Зосимов, като едва не се облизваше, когато двамата излязоха на улицата.

— Възхитително ли? Ти каза възхитително! — изрева Разумихин и изведнъж се хвърли към Зосимов и го хвана за гърлото. — Ако ти някога се осмелиш… разбираш ли? Разбираш ли? — крещеше той и го разтърсваше за яката, притиснал го към стената. — Чу ли?

— Абе пусни ме, пияни дяволе! — бранеше се Зосимов, а след това, когато той вече го пусна, внимателно го погледна и изведнъж се запревива от смях. Разумихин стоеше пред него, отпуснал ръце, мрачно и сериозно замислен.

— Разбира се, аз съм магаре — каза той, навъсен като облак, — но… и ти също.

— Е, не, брат, никакво също. Аз за глупости не мечтая.

Те тръгнаха мълчаливо и едва когато наближиха квартирата на Расколников, Разумихин, дълбоко загрижен, прекъсна мълчанието.

— Слушай — каза той на Зосимов, — ти си добро момче, но ти, на всичките си лоши качества отгоре, си и женкар, зная това, и то от мръсните. Ти си нервен, слабохарактерен негодник, ти си неуравновесен, разплул си се и нищо не можеш да си откажеш — а това аз наричам мръсотия, защото води направо в мръсотията. Ти толкова си се изнежил, че да си призная, просто не мога да разбера как можеш въпреки всичко да бъдеш добър и дори самоотвержен лечител. На пух спи (той? — лекарят!), а посред нощ става, за да иде при болен! След две-три години ти вече няма да ставаш заради болен!… Но, по дяволите, не е там работата, а в следното: ти днес нощуваш в квартирата на хазайката (едва я придумах!), а аз — в кухнята: ето ви случай да се опознаете по-отблизо! Не е това, което ти си мислиш! Тук, брат, няма и следа от това…

— Че аз съвсем и не мисля.

— Тук, брат, е такава срамежливост, мълчаливост, стеснителност, ужасно целомъдрие и при това — въздишки, и се топи като восък, просто се топи! Отърви ме от нея, в името на всички дяволи на света! Много е привлекателна!… Ще ти се отплатя, с живота си ще ти се отплатя!

Зосимов се разсмя още по-силно.

— Какво те прихвана? Защо ми е притрябвала?

— Уверявам те, не иска много грижи, само да приказваш глупости, каквито си щеш, само да седиш до нея и да приказваш. Освен това ти си доктор — започни да я лекуваш от нещо. Кълна ти се, няма да съжаляваш. Тя има пиано; аз, нали знаеш, дрънкам малко; знам една песничка — руска, съдържателна: „Ще се облея в горчиви сълзи…“ Тя обича съдържателни — е, именно от песничката започна; а ти си виртуоз на пианото, маестро, Рубинщайн… Уверявам те, няма да съжаляваш!

— Че ти да не си й давал някакви обещания? Да не си се задължил писмено? Обещал си да се ожениш може би…

— Нищо, нищо, абсолютно нищо такова няма! Пък и тя изобщо не е такава; Чебаров се въртеше около нея…

— Тогава зарежи я!

— Не мога да я зарежа така!

— Защо не можеш?

— Просто така, не мога — и толкоз! Тук, брат, има едно завличащо начало.

— Че защо си я увлякъл?

— Аз изобщо не съм я увлякъл, може би самият аз съм завлечен — от глупост, а на нея ще й бъде абсолютно все едно ти ли си или аз, само да седи някой до нея и да въздиша. Тук, брат… мога да го изразя ясно, тук — ето ти знаеш добре математика и сега продължаваш да се занимаваш, зная… та започни да й предаваш интегрално смятане, ей Богу, не се шегувам сериозно говоря, на нея ще й бъде абсолютно все едно: тя ще те гледа и ще въздиша, и така цяла година. Аз между впрочем много нашироко, цели два дни и говорих за пруската палата на благородниците (защото за какво може да се говори с нея?) — тя само въздишаше и тръпнеше! Само за любов не й говори — срамежлива е до припадък, — но й показвай, че не можеш да се отделиш от нея, това е достатъчно. Много е комфортно; чувстваш се като у дома си — чети, седи, лежи, пиши… Можеш дори да я целунеш, но внимателно…

— Но за какво ми е тя?

— Ех, как не мога да ти обясня! Виждаш ли: вие двамата сте съвсем подходящи един за друг! Аз и преди си мислех за тебе… Та ти с това ще свършиш! Затова, не ти ли е все едно — дали по-рано, или по-късно? Това, брат, е такова пухено спокойствие — ех, пък и не само спокойствие! Това те завлича; тук е краят на света, котвата, тихото пристанище, пъпът на земята, тририбната основа на света, есенцията на милинките, мазните баници, на вечерния чай, на тихите въздишки, на топлите елеци, на затопленото легло — да, все едно, че си умрял, а същевременно и жив, и двете блага наведнъж! Но по дяволите, брат, раздрънках се, време е за сън! Слушай: аз нощем понякога се събуждам и ще отида да го видя. Само че няма защо, това са глупости, всичко е наред. И ти не се тревожи много, а ако искаш, също иди веднъж. Но забележиш ли нещо, бълнуване например или температура, или друго, веднага ме събуди. Впрочем това е невъзможно…