Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (13)

VI

Но щом тя излезе, той стана, сложи куката на вратата, развърза донесения одеве от Разумихин вързоп с дрехи, който той пак бе завързал, и започна да се облича. Чудно нещо: струваше му се, че изведнъж е станал напълно спокоен; нямаше нито безумното бълнуване, както одеве, нито паническия страх, който непрекъснато изпитваше напоследък. Това беше първата минута на някакво странно, внезапно спокойствие. Движенията му бяха точни и определени, в тях личеше твърдо намерение. „Още днес, още днес!…“ — мърмореше си той. Разбираше обаче, че е още слаб, но извънредно силното душевно напрежение, достигнало до спокойствие, до една застинала мисъл, му даваше сили и самоувереност; впрочем той се надяваше, че няма да падне на улицата. Като облече всичко ново, погледна към парите, оставени на масата, помисли и си ги прибра в джоба. Бяха двадесет и пет рубли. Взе и всички медни петачета, рестото от десетте рубли, изхарчени от Разумихин за дрехите. После тихо сне куката, излезе от стаята, спусна се по стълбите и надникна в широко отворената кухня. Настася стоеше с гръб към него и разпалваше самовара на хазайката. Тя не чу нищо. Пък и кой би допуснал, че той ще излезе? След минута беше вече на улицата.

Беше към осем, слънцето залязваше. Все същият задух — но той жадно пое този смрадлив, прашен, заразен от града въздух. Започна сякаш леко да му се вие свят; някаква дива енергия заблестя изведнъж във възпалените му очи на отслабналото му, възжълто лице. Той не знаеше, а и не мислеше къде отива; знаеше едно: „че всичко това трябва да свърши още днес, отведнъж, веднага; че иначе няма да се върне вкъщи, защото не иска да живее така.“ Как да се свърши, по какъв начин? За това нямаше понятие, а и не искаше да мисли. Отпъждаше мисълта: тя го терзаеше. Само чувстваше и знаеше, че трябва всичко да се промени, така или иначе, „по какъвто и да е начин“, повтаряше той с отчаяние, вцепенена самоувереност и решителност.

По стар навик тръгна право към Сенния площад по обичайния път на предишните си разходки. На улицата до площада, пред едно дюкянче, стоеше млад чернокос латернаджия и въртеше някакъв твърде сантиментален романс. Той акомпанираше на застаналата пред него на тротоара девойка, около петнадесетгодишна, облечена като госпожица, с кринолин, с пелеринка, с ръкавици и сламена шапчица с огненочервено перо; всичко това беше вехто и износено. С уличен, дрезгав, но доста приятен и силен глас тя пееше романса в очакване да излезе някой от дюкянчето да й даде две копейки. Расколников застана до спрелите двама-трима слушатели, послуша, извади петак и го сложи в ръката на девойката. Тя изведнъж прекъсна пеенето на най-лиричната и висока нота, сякаш го пресече, викна рязко на латернаджията: „Стига!“ и двамата се помъкнаха по-нататък към следващото дюкянче.

— Обичате ли уличното пеене? — обърна се изведнъж Расколников към един вече немлад минувач, който стоеше редом с него до латерната и имаше вид на фланьор^[1]. Оня го погледна странно и се учуди. — Аз обичам — продължи Расколников, но с такъв вид, като да не говореше за пеене по улицата, а за нещо съвсем друго, — обичам, когато пеят с латерна в студена и влажна есенна вечер, непременно влажна, когато всички минувачи са със зеленикави и болни лица; или още по-добре, когато вали мокър сняг право надолу, без вятър… нали знаете? А през него блестят газените фенери…

— Не знам… Извинете… — измърмори господинът, изплашен и от въпроса, и от странния вид на Расколников, и пресече улицата, Расколников тръгна направо и излезе на оня ъгъл на Сенния, където продаваха търговецът и жена му, които приказваха тогава с Лизавета, но тях сега ги нямаше. Като позна мястото, той се спря, огледа се и се обърна към едно младо момче с червена рубашка, което се прозяваше на входа на брашнарския склад.

— Тук, на ъгъла, нали продава един търговец с една жена, с жена си, а?

— Всякакви продават — отвърна момчето, измервайки отвисоко Расколников.

— Как се казва?

— Както са го кръстили, тъй се казва.

— Ти да не си зарайчанин? От коя губерния си? Момчето пак погледна Расколников.

— Нашият град, ваше сиятелство, не е губернски, а околийски, брат ми е скитал, а пък аз съм стоял все у дома, та не зная… Простете ми великодушно, ваше сиятелство.

— Тук, горе, пивница ли има?

— Кръчма е това, и билярд има; и принцеси се намират… Бива си ги!

Расколников прекоси площада. Там, на ъгъла, имаше гъста тълпа народ, все селяни. Той се промъкна чак в средата, вглеждайки се в лицата. Кой знае защо, искаше му се всекиго да заговори. Но селяните не му обръщаха внимание и нещо се разправяха за свои си работи, събирайки се на купчинки. Той постоя, помисли и тръгна вдясно, по тротоара, по посока на В-ия. Като мина площада, излезе на една пресечка…

И преди често беше минавал по тази къса пресечка, която извиваше и водеше от площада към улица Садовая. Напоследък, когато му ставаше противно, дори го влечеше да се шляе по всички тези места, „за да му стане още по-противно“. А сега тръгна по нея, без да мисли за нищо. Тук имаше една голяма къща с много кръчми и прочие заведения, където можеше да се яде и пие; от тях непрекъснато изтичваха жени, облечени, както се ходи „до комшиите“ — гологлави и само по рокля. На две-три места те се тълпяха по тротоара на групи, най-вече край стълбите за приземния етаж, където по две стъпала човек можеше да слезе в разни твърде увеселителни заведения. От едно от тях в тази минута се носеше трополене и глъчка по цялата улица, дрънкаше китара, пееха се песни и беше много весело.

Голяма група жени се тълпеше край входа; някои седяха на стъпалата, други — на тротоара, трети си говореха прави. Край тях по улицата се шляеше, ругаейки високо, пиян войник с цигара в уста и като че искаше да влезе някъде, но бе забравил къде. Един дрипльо ругаеше друг дрипльо и някакъв мъртво пиян се търкаляше насред улицата. Расколников се спря до голямата група жени. Те говореха с дрезгави гласове; всички бяха с басмени рокли, с ботинки от козя кожа и гологлави. Някои бяха прехвърлили четиридесетте, но имаше и седемнадесетгодишни, почти всички със синини под очите.

Него, кой знае защо, го занимаваше пеенето и целият този шум и глъчка там долу… Оттам се чуваше как сред смеха и писъците някой буйно танцуваше, отмервайки такт с токове, съпровождан от китара и от неудържимия напев на тъничък фалцет. Той внимателно, мрачно и замислено слушаше, наведен пред входа, надничайки с любопитство от тротоара в преддверието.

Ти, стражарю мой прекрасен,

ти недей ме би напразно! —

лееше се тъничкият глас на певеца. На Расколников ужасно му се дощя да разбере какво се пее, сякаш от това зависеше всичко. „Защо да не вляза? — помисли си той. — Смеят се! Пияни. Дали да не се напия?“

— Няма ли да влезете, мили господине? — запита го една от жените с доста звънък и още не съвсем дрезгав глас. Тя беше млада и дори не беше отвратителна — само тя от цялата група.

— Я виж, хубавичка! — отговори той, като се понадигна и я погледна.

Тя се усмихна: комплиментът много й хареса.

— И вие сте много хубавичък — каза тя.

— Колко сте слаб! — забеляза басово друга. — Да не са ви изписали от болница?

— Уж все генералски дъщери, а носовете им на всичките чипи! — прекъсна я изведнъж приближил се селянин, пийнал, развеселен, с разкопчана дреха и хитро усмихната муцуна. — Я ги виж какви са весели!

— Влизай, като си дошъл!

— Ще вляза! Шекерче!

И той се изтърколи надолу.

Расколников продължи пътя си.

— Ей, господине! — извика подире му момичето.

— Какво?

То се сконфузи.

— Аз, мили господине, винаги с удоволствие бих прекарала времето си с вас, но сега някак не мога пред вас да си събера куража. Подарете ми, приятни кавалере, шест копейки да си пийна!

Расколников извади наслука три петачета.

— Ах, какъв добричък господин!

— А как се казваш?

— Ще питате за Дуклида.

— Не, това на нищо не прилича — каза изведнъж една от групата, клатейки глава към Дуклида. — Това не го разбирам, как може така да си иска! Аз сигурно бих умряла от срам…

Расколников погледна с любопитство оная, която говореше. Беше към тридесетгодишна, с лице, белязано от едра шарка, цялата в синини, с подпухнала горна устна. Тя говореше и осъждаше спокойно и сериозно.

„Къде — помисли си Расколников, продължавайки пътя си, — къде бях чел как един осъден на смърт, един час преди да умре, говори или мисли, че ако би му се наложило да живее някъде високо, върху скала и на толкова тясна площадка, че едва да има къде да стъпи с двата крака, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря — дори да трябва да стои така прав на това малко пространство цял живот, хиляди години, вечност — все пак е по-добре да живее така, отколкото да умре сега! Само да живее, да живее, да живее! Да живее както и да е — но само да живее!… Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“ — добави той след минута.

Той излезе на другата улица. „А, «Кристалният дворец»! Одеве Разумихин говореше за «Кристалният дворец». Само че какво исках аз? Да, да прочета!… Зосимов казваше, че е чел във вестниците…“

— Вестници имате ли? — попита той, влизайки в доста просторната и дори спретната кръчма с няколко помещения, впрочем почти празни. Двама-трима посетители пиеха чай, а в едно вътрешно помещение група от четирима души пиеше шампанско. На Расколников му се стори, че между тях е Заметов. Впрочем отдалече не можеше да види добре.

„Все едно!“ — помисли той.

— Водка ли ще искате? — попита келнерът.

— Чай ми донеси. И вестници ми донеси, стари, от пет дни насам, ще ти дам бакшиш.

— Слушам. Ето днешните. И водка ли ще искате? Донесоха му стари вестници и чая. Расколников седна и затърси: „Излер — Излер — Ацтеки — Ацтеки — Излер — Бартола — Масимо — Ацтеки — Излер… тю, по дяволите! А, ето произшествията: паднала от стълбите — занаятчия умрял от препиване — пожар в Пески — пожар на Петербургска — пак пожар на Петербургска — на Петербургска — Излер — Излер — Излер — Излер — Масимо… А, ето…“

Той намери най-после това, което търсеше, и зачете; редовете подскачаха пред очите му, той обаче дочете цялото известие и жадно затърси в следващите броеве допълнителните съобщения. Ръцете му трепереха, разгръщайки страниците, от трескаво нетърпение. Изведнъж някой седна до него, на неговата маса. Той погледна — беше Заметов, същият онзи Заметов и в същия вид, с пръстените, с верижките, със сресаната на път черна къдрава и напомадена коса, с контешка жилетка и малко изтъркано сако и с не съвсем чиста риза. Той беше весел, поне много весело и добродушно се усмихваше. Мургавото му лице се бе позачервило от изпитото шампанско.

— Как! Вие тук? — започна той с недоумение и с такъв тон, сякаш кой знае откога се познаваха. — А на мене Разумихин вчера ми разправяше, че сте в безсъзнание. Колко странно! А аз идвах у вас…

Расколников знаеше, че той ще го заговори. Остави вестниците и се обърна към него. Устните му се изкривиха в насмешлива усмивка и някакво ново, нервно нетърпение се четеше в тази насмешка.

— Зная, че сте идвали — отговори той, — казаха ми. Чорапа сте търсили… А знаете ли, Разумихин просто е във възторг от вас, казва, че заедно сте ходили при Лавиза Ивановна, при онази, за която се застъпвахте тогава, на поручик Барут намигахте, а той все не разбираше, помните ли? Как така не разбираше — ясна работа… а?

— Ама колко само буен!

— Барута ли?

— Не, приятелят ви, Разумихин…

— А добре си живеете вие, господин Заметов; по най-приятните места имате безплатен достъп! Кой ви наливаше одеве с шампанско, а?

— Ами ние просто… пийнахме… защо да са ме наливали?!

— Хонорар! Нищо не изпускате! — Расколников се засмя.

— Нищо, вие сте добро момче, както и да е! — добави той, като тупна Заметов по рамото. — Аз не от злоба, „ами просто с обич, на шега“ го казвам, както е казал вашият работник, когато налагал Митка, там по делото за старицата де.

— Ами вие откъде знаете?

— Че аз може би и от вас повече зная.

— Какъв сте странен… Сигурно сте още много болен. Не е трябвало да излизате…

— Изглеждам ви странен?

— Да. Какво, вестници ли четете?

— Вестници.

— За пожарите много пишат.

— Не, аз не за пожарите. — И той загадъчно погледна Заметов; насмешлива усмивка пак изкриви устните му. — Не, аз не за пожарите — продължи той, намигайки на Заметов. — А признайте си, мили младежо, че ужасно ви се иска да разберете какво чета.

— Никак дори не ми се иска; просто така попитах. Не може ли да попитам? Вие какво все…

— Чуйте, вие сте човек образован, начетен, нали?

— Завършил съм шести гимназиален клас — отговори Заметов с известно достойнство.

— Шести! Ах ти, мое врабченце! Косата на път, пръстени — богат човек! Уф, какво миличко момченце! — Расколников се разсмя с нервен смях право в лицето на Заметов. Онзи се отдръпна и не че се обиди, но наистина много се учуди.

— Уф, какъв странен! — повтори Заметов много сериозно. — Струва ми се, че все още не сте на себе си.

— Не съм на себе си? Лъжеш се, врабченце!… Та, значи, аз съм странен? Ами интересен ли съм ви, а? Интересен ли съм?

— Интересен.

— Тъй да се каже, какво съм чел, какво съм търсил? Я колко броя съм поръчал да ми домъкнат! Подозрително, а?

— Е, кажете.

— Наострихте ли уши?

— Защо да наострям?

— После ще кажа защо ще наостряте, а сега, мили мой, заявявам ви… не, по-добре, „признавам си“… не, и това не подхожда — „давам показания, а вие записвате“ — ето така! Та давам показание, че четях, интересувах се… търсех… ровех се… — Расколников присви очи и изчака, — търсех — и с тази цел се отбих тук — за убийството на старицата, чиновнишката вдовица — произнесе той най-сетне почти шепнешком, като доближи съвсем лицето си до лицето на Заметов. Заметов го гледаше право в очите, без да се помръдне и без да си отмества лицето. По-късно на Заметов най-странно му се виждаше това, че точно цяла минута те мълчаха и точно цяла минута се гледаха така.

— Е, и какво, като сте чели? — извика той изведнъж в недоумение и нетърпеливо. — Мене какво ме засяга! Какво от това?

— Това е същата онази старица — продължи Расколников все така шепнешката и без да трепне от възклицанието на Заметов, — същата, за която — помните ли, когато започнахте да разказвате в участъка, аз припаднах. Сега разбирате ли?

— Какво значи това? Какво… да „разбирам“? — каза Заметов почти разтревожен.

Неподвижното и сериозно лице на Расколников се преобрази в миг и той изведнъж избухна отново в същия нервен смях, както одеве, като че не беше в състояние да се сдържи. И изведнъж съвсем ясно си спомни един неотдавнашен миг, когато стоеше зад вратата с брадвата, резето подскачаше, онези зад вратата ругаеха и се мъчеха да отворят, а на него внезапно му се дощя да им викне, да ги ругае, да им се изплези, Да ги дразни, да се смее, да се смее, да се смее с глас.

— Вие или сте луд, или… — каза Заметов и спря, сякаш потресен изведнъж от мисълта, проблеснала внезапно в ума му.

— Или? Какво „или“? Хайде де? Хайде кажете!

— Нищо — отвърна сърдито Заметов. — Това са глупости! И двамата млъкнаха. След внезапния, припадъчен изблик на смях Расколников изведнъж стана замислен и тъжен, си сложи лакътя на масата и подпря главата си с ръка. Сякаш изобщо беше забравил Заметов. Мълчанието продължи доста дълго.

— Защо не си пиете чая? Ще изстине — каза Заметов.

— А? Какво? Чаят?… Да… — Расколников отпи от чашата сложи в устата си залък хляб и изведнъж, като погледна Заметов, сякаш в миг всичко си спомни и като че дойде на себе си: лицето му в същата минута прие първоначалното си насмешливо изражение. Той продължи да си пие чая.

— Много се навъдиха напоследък тия мошеничества — каза Заметов. — Ето наскоро четох в „Московские ведомости“, че в Москва заловили цяла шайка фалшификатори на пари. Цяла организация. Подправяли банкноти.

— О, това е стара работа! Още преди месец го четох — отговори спокойно Расколников. — Та това според вас са мошеници? — добави той, усмихвайки се.

— Че как да не са мошеници?

— Тези? Това са деца, бланбеки^[2], а не мошеници! Петдесет души се събрали да вършат такава работа! Може ли такова нещо? И трима са много, дори ако всеки вярва на другия повече, отколкото на самия себе си!

Иначе достатъчно е единият да се напие и да се раздрънка и всичко отива по дяволите! Сукалчета! Наемат несигурни хора да им разменят банкнотите по банките; такава работа да поверят на първия срещнат! Но да речем, че децата успеят, да речем, че всеки успее да си размени по милион, ами после? Цял живот? Всеки зависи от другите за през целия си живот! Че то по-добре да се обесиш! А те и да ги разменят не съумели: взел да ги разменя в банката, получил пет хиляди — и му се разтреперили ръцете. Четирите хиляди ги преброил, а петата я взел, без да я брои, на вяра, само час по-скоро да си пъхне парите в джоба и да избяга. И, разбира се, събудил подозрение. И всичко отишло по дяволите заради един глупак! Как е възможно такова нещо?

— Че му се разтреперили ръцете ли? — подхвана Заметов. — Не, това е възможно. Не, напълно съм уверен, че е възможно. Може да ти се случи да не издържиш.

— Това да не издържиш?

— А вие ще издържите ли? Не, аз не бих издържал! За сто рубли възнаграждение да се решиш на такъв ужас! Да отидеш с фалшива банкнота, и то къде? В банката, където всички са врели и кипели в тази работа — не, аз бих се объркал. А вие няма ли да се объркате?

На Расколников изведнъж страшно му се дощя пак „да се изплези“. От време на време тръпки минаваха по гърба му.

— Аз иначе бих постъпил — започна той издалече. — Аз бих обменял така: бих преброил първите хиляда може би четири пъти — отпред назад и отзад напред; във всяка банкнота бих се вглеждал, после бих се заловил за следващите хиляда, бих започнал да броя, бих преброил до средата и бих извадил една петдесетачка, бих я погледнал срещу светлината, после бих я обърнал и пак бих я погледнал срещу светлината — да не би да е фалшива? „Мене, един вид, ме е страх: една моя роднина загуби наскоро така двадесет и пет рубли“ и бих разказал някаква история. А като започна да броя трите хиляди — не, момент, аз май във вторите хиляда не преброих добре седмата стотица, съмнявам се нещо; бих зарязал третите и пак бих се заловил за вторите — и така и петте. А като свърша, бих извадил от петата и от втората по една банкнота и пак бих ги погледнал срещу светлината, и пак със съмнение — „Сменете ги, моля“ — и така бих изтровил касиера, че просто да не знае как да се отърве от мене! Най-после бих свършил, бих си тръгнал, бих отворил вратата — но не, извинете, пак се връщам, да попитам нещо, за обяснение — ето как бих постъпил аз!

— Уф, какви страшни неща разправяте! — каза със смях Заметов. — Само че това са приказки, а инак сигурно щяхте да се поспънете. В онези неща, да ви кажа, според мен не само ние с вас, но даже обигран, безразсъдно смел човек не може да гарантира за себе си. Ето ви на пресен пример: в нашия квартал убиха старицата. Нали уж смел човек, посред бял ден рискувал толкова, само по чудо се спасил — но ръцете му все пак са трепнали: не съумял да я обере, не издържал; то си личи…

Расколников като че се обиди.

— Личало! Хайде, хванете го сега де! — извика той, дразнейки злорадо Заметов.

— Ще го хванем.

— Кой? Вие ли? Вие да го хванете? Ще има да потичате! За вас кое е най-важното: харчи ли човек пари или не. Уж нямаше пари, а пък изведнъж взе да харчи — как да не е той! Че вас и едно дете ще ви излъже по този начин, ако поиска!

— Там е работата я, че те всички правят така — отговори Заметов, — ще убие хитро, ще рискува живота си, а после — право в кръчмата и се издава. По харченето ги залавят. Не са всички хитреци като вас. Вие, разбира се, нямаше да отидете в кръчмата, нали?

Расколников навъси вежди и втренчено погледна Заметов.

— На вас май ви се услади, искате да разберете как бих постъпил и в този случай? — попита той с неудоволствие.

— Бих искал — твърдо и сериозно отвърна оня. Той взе да говори и да гледа някак прекалено сериозно.

— Много?

— Много.

— Добре. Ето как бих постъпил аз — започна Расколников, като пак изведнъж доближи лицето си до лицето на Заметов, пак го загледа право в очите и зашепна, така че този път онзи чак потръпна. — Ето как бих постъпил аз: бих взел парите и вещите и на излизане оттам веднага, без да се отбивам никъде, бих отишъл в някое затънтено място, където има само огради и почти никой не минава, в някоя овощна градина или нещо подобно. Бих си набелязал още отнапред в този двор някой камък, тежък, да речем, петнадесет килограма, в някой ъгъл, до оградата, който си стои там може би от времето, когато са строили къщата; бих повдигнал камъка — под него трябва да има вдлъбнатинка — и в тази вдлъбнатинка бих сложил всички вещи и парите. Бих ги сложил и бих ги затиснал с камъка, тъй както си е бил преди, бих позатъпкал малко с крак наоколо и бих си отишъл. После година, две нищо не бих взимал, три не бих взимал — хайде, търсете! Гонете вятъра, ако си нямате работа!

— Вие сте луд — каза Заметов, кой знае защо, също едва ли не шепнешката и, кой знае защо, изведнъж се отдръпна от него. Очите на Расколников засвяткаха: той страшно пребледня; горната му устна трепна и заподскача. Той се наведе колкото можеше по-близо до Заметов и зашава устни, без нищо да произнася; това продължи около половин минута; той знаеше какво прави, но не можеше да се сдържа. Страшната дума, както тогава резето на вратата, просто подскачаше на устните му: още малко — и ще се отрони; още малко — и ще я изпусне; още малко — и ще я изрече!

— Ами ако аз съм убил старицата и Лизавета? — проговори той изведнъж и се опомни.

Заметов диво го погледна и пребледня като платно. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Нима е възможно това? — проговори той едва чуто. Расколников злобно го погледна.

— Признайте си, че повярвахте? Да? Нали?

— Съвсем не! Сега повече от когато и да било не вярвам! — бързо каза Заметов.

— Хвана се най-после! Хванахме врабченцето! Значи, преди вярвахте, щом сега „повече от когато и да било не вярвате“?

— Но съвсем не! — възкликна Заметов, явно объркан. — Вие затова ли ме плашихте, за да ме доведете до това?

— Та, значи, не вярвате? А за какво заговорихте в мое отсъствие, когато излязох от участъка? А защо поручик Барут ме разпитва след припадъка? Ей ти — викна той на келнера, като стана и си взе фуражката, — колко?

— Тридесет копейки всичкото — отговори онзи и дотича.

— Ето ти и двадесет копейки бакшиш. Гледай колко пари! — протегна той към Заметов треперещата си ръка с банкнотите. — Червенички, синички, двадесет и пет рубли. Откъде са? Ами новите дрехи откъде са? Нали знаете, че бях без копейка! Нали сте разпитали вече хазайката?… Хайде, стига! Assez causé!^[3] Довиждане… всичко най-хубаво!…

Той излезе, целият разтреперан от някакво необуздано истерично чувство, в което имаше обаче и частица непоносима наслада — но впрочем мрачен и страшно изморен. Лицето му беше изкривено като след някакъв припадък. Умората му бързо растеше. Сега силите му се събуждаха и преливаха изведнъж, при първия тласък, от първия дразнител, и също така бързо отслабваха с отслабването на дразнителя.

А Заметов, останал сам, още дълго седя на същото място в размисъл. Расколников, без да иска, преобърна всичките му мисли по въпросното предположение и окончателно установи мнението му.

„Иля Петрович е тъпак!“ — реши той окончателно.

Едва Расколников отвори вратата към улицата и изведнъж точно там се сблъска с влизащия Разумихин. И двамата на крачка разстояние не се бяха забелязали един друг, така че почти си удариха главите. Известно време те се измерваха с поглед. Разумихин беше изумен до немай-къде, но изведнъж гняв, истински гняв страшно светна в очите му.

— Ето къде си бил! — изкрещя той с цяло гърло. — От леглото избягал! А аз под дивана даже го търсих! И на тавана се качвахме! Едва не пребих Настася заради тебе… А той къде бил! Родка! Какво значи това? Казвай цялата истина! Признавай! Чуваш ли?

— Това значи, че всички сте ми омръзнали до смърт и искам да съм сам — спокойно отговори Расколников.

— Сам? Когато още не можеш да ходиш, когато муцуната ти е бледа като платно и се задъхваш? Глупак!… Какво си правил в „Кристалният дворец“? Признавай веднага!

— Пусни ме! — каза Расколников и понечи да продължи. Това вече изкара Разумихин от кожата: той здраво го хвана за рамото.

— Да те пусна? И смееш да ми казваш: „Пусни ме!“ Знаеш ли какво ще направя сега с тебе? Ще те сграбча, ще те направя на вързоп, ще те занеса под мишница вкъщи — и под ключ!

— Слушай, Разумихин — започна тихо и като че ли съвсем спокойно Расколников, — нима не виждаш, че не искам твоите благодеяния! И що за желание да правиш благодеяния на такива, които… плюят на това? На такива в крайна сметка, на които им е действително тежко да понасят това? Защо трябваше да ме намираш в началото на заболяването ми? Аз може би бих бил много щастлив да умра? Нима недостатъчно ясно ти дадох да разбереш днес, че ме мъчиш, че си ми… омръзнал! Що за желание наистина да мъчиш хората! Уверявам те, че всичко това сериозно пречи на оздравяването ми, защото непрекъснато ме дразни. Нали одеве Зосимов си отиде, за да не ме дразни. Остави ме, за Бога, и ти! И в края на краищата какво право имаш да ме задържаш насила? Нима не виждаш, че аз сега говоря в пълно съзнание? Как, научи ме как да те склоня най-после да не ми досаждаш и да не ми правиш благодеяния? Нека съм неблагодарен, нека съм долен човек, само ме оставете на мира, всички, за Бога, ме оставете на мира! Махнете се! Махнете се!

Той започна спокойно, радвайки се предварително на всичката злъч, която се готвеше да излее, а свърши в изстъпление, задъхвайки се, както одеве с Лужин.

Разумихин постоя, помисли и пусна ръката му.

— Върви по дяволите тогава! — каза той тихо и почти замислено. — Стой! — изрева внезапно, когато Расколников понечи да тръгне. — Чуй ме. Заявявам ти, че всички вие, до един сте дърдорковци и самохвалковци! Появи ли се някакво страданийце — и му треперите като на писано яйце! И в това даже крадете чуждите автори. Нито следа от самостоятелен живот няма във вас! От восък сте направени вие, а вместо кръв имате суроватка! На нито един от вас не вярвам! Най-важното за вас при всички обстоятелства е как да не приличате на хора! Сто-ой! — изкрещя той с удвоен гняв, като забеляза, че Расколников пак се кани да си тръгне. — Слушай докрай! Знаеш, че днес се събираме у дома за новата квартира, те сега може и да са дошли вече — но аз преди малко минах и оставих чичо да приема гостите. Та ако ти не беше глупак, досаден глупак, непоправим глупак, ако не беше някакъв превод от чужд език — защото, Родя, признавам, ти си умно момче, но си глупак! — та, значи, ако не беше глупак, щеше да направиш по-добре да дойдеш днес у дома да прекараш вечерта, вместо да си хабиш подметките. Щом вече си излязъл, какво толкова! Аз бих те настанил в меко кресло, хазаите имат… Чай, компания… Ако искаш, може и на кушетката да те настаня — все пак между нас ще полежиш… И Зосимов ще дойде. Ще наминеш ли? — Не.

— Лъ-жеш! — възкликна нетърпеливо Разумихин. — Че откъде знаеш? Ти не можеш да отговаряш за себе си! И изобщо нищо не разбираш от тази работа… Аз хиляди пъти точно така съм се скарвал с хората — и пак съм се връщал… Засрамиш се — и се върнеш при човека! Запомни, значи, къщата на Починков, третия етаж…

— Но вие така, господин Разумихин, комай можете да позволите някой и да ви набие, заради удоволствието да благодетелствате.

— Кого? Мене? За такава фантазия ще му отвинтя носа! Починков, номер четиридесет и седем, квартирата на чиновника Бабушкин…

— Няма да дойда, Разумихин! — Расколников се обърна и си тръгна.

— Бас държа, че ще дойдеш! — извика подире му Разумихин. — Иначе ти… иначе не искам да те зная! Почакай, хей! Заметов там ли е?

— Там е.

— Видя ли те?

— Видя ме.

— Говорихте ли?

— Говорихме.

— За какво? Впрочем върви по дяволите, не ми казвай. У Починков, четиридесет и седем, Бабушкин, помни!

Расколников стигна до Садовая и сви. Разумихин гледаше подире му замислен. Най-после махна с ръка и влезе в къщата, но се спря посред стълбите.

„Дявол го взел! — продължи той почти гласно. — Смислено говори, а като че ли… Ами и аз съм глупак! Че нима лудите не говорят смислено? А Зосимов, струва ми се, именно от това се страхува! — Той се плесна по челото. — Ами ако… е, как да го пускаш сега сам! Ще вземе да се удави… Ех, че глупост направих! Не може така!“ И той затича обратно подир Расколников, но онзи се беше изпарил. Той плю и с бързи крачки се върна в „Кристалният дворец“ да разпита по-скоро Заметов.

Расколников отиде направо на — ския мост, застана на средата, до перилата, облакъти се на тях и се загледа надолу. След като се раздели с Разумихин, той усети такава слабост, че едва се дотътри дотук. Искаше му се някъде да седне или да легне, на улицата. Наведен над водата, той гледаше машинално последните розови отблясъци на залеза, къщи, които тъмнееха в сгъстяващия се здрач, един далечен прозорец, някъде в мансарда на левия бряг, искрящ, сякаш пламнал от последния слънчев лъч, който го бе осветил за миг, тъмнеещата вода на канала и като че внимателно се вглеждаше в тази вода. Най-накрая пред очите му се завъртяха някакви червени кръгове, къщите се залюляха, минувачите, крайбрежните улици, каляските — всичко се завъртя и затанцува наоколо му. Изведнъж той потръпна, може би спасен от нов припадък поради едно ужасно и безобразно видение. Почувства, че някой е застанал до него, отдясно, редом; погледна и видя една жена — висока, забрадена с жълто, продълговато, изпито лице и зачервени, хлътнали очи. Тя гледаше право в него, но очевидно нищо не виждаше и никого не различаваше. Изведнъж се облегна с дясната си ръка о перилата, вдигна десния си крак и го преметна през решетката, после левия и се хвърли в канала. Мръсната вода се разтвори, погълна за миг жертвата, но след минута удавницата изплува и бавно се понесе надолу по течението, с глава и крака във водата и с гръб на повърхността, с усукана и надута над водата като възглавница пола.

— Удави се, удави се! — викаха десетки гласове; хората се стичаха и двете крайбрежни улици се пълнеха със зяпачи; на моста около Расколников се стълпи народ, който напираше и го притискаше отзад.

— Божичко, че това е нашата Афросинюшка! — чу се някъде наблизо плачлив женски вик. — Божичко, спасете я! Милички, извадете я!

— Лодка! Лодка! — викаха в тълпата.

Но вече нямаше нужда от лодка: един стражар изтича по стълбите към канала, свали шинела, ботушите и се хвърли във водата. Работата не беше трудна: водата носеше удавницата на две крачки от стълбите, той я хвана с дясната ръка за дрехите с лявата успя да хване пръта, който му подаде другарят му и удавницата веднага бе извадена. Сложиха я на гранитните камъни на стълбата. Тя се съвзе скоро, надигна се, седна, взе да киха и пухти, като безсмислено триеше с ръце мократа си рокля. Не говореше нищо.

— Съвсем се пропи, божичко, съвсем — виеше същият женски глас вече до Афросинюшка, — тези дни искаше да се беси от въжето я смъкнаха. Отидох до бакалина, оставих момиченцето да я пази — и ето на — стана грях! От еснафите е, бащице, от нашите, наблизо живее, втората къща от края, ей тук…

Хората се разотиваха, стражарите още се занимаваха с удавницата, някой спомена за участъка… Расколников гледаше всичко със странно чувство на равнодушие и безучастност. Стана му противно. „Не, гадно е… във водата… не струва — мърмореше си той. — Нищо няма да стане — добави, — няма защо да чакам. Какво, участъка… А защо Заметов не е в участъка? В десет е отворен…“ Обърна се с гръб към парапета и се огледа.

„Е, тогава какво! Добре!“ — каза той решително, тръгна си от моста и се запъти към участъка. Сърцето му беше празно и глухо. Не искаше да мисли. Дори мъката му мина, нямаше и следа от одевешната енергия, с която излезе от къщи, „за да сложи край на всичко!“ Замести я пълна апатия.

„Е какво, и това е изход! — мислеше той, вървейки бавно и отпуснато по крайбрежната улица. — Все пак ще сложа край, защото искам… изход ли е това обаче? Е, все едно! Метър пространство ще имам — хе! Какъв край все пак! Нима е краят? Ще им кажа ли или няма да им кажа? Е… по дяволите! Пък и изморен съм: да можеше по-скоро да легна или да седна някъде! Най-срамното е, че е прекалено глупаво. Но плюя и на това. Тю, какви глупости ми идват в главата…“

За участъка трябваше да върви все направо и на втората пряка да свие вляво: той беше на две крачки. Но като стигна до първата пряка, спря, поразмисли, сви в пресечката и заобиколи през две улици — може би без цел, а може би и за да отложи поне още малко и да спечели време. Вървеше и гледаше в земята. Изведнъж сякаш някой му прошепна нещо на ухото. Вдигна глава и видя, че стои пред онази къща, точно до вратата. От онази вечер не бе идвал тук, не бе и минавал. Непреодолимо и необяснимо желание го повлече. Той влезе в къщата, премина входа, после сви в първия коридор вдясно и се заизкачва по познатите стълби към четвъртия етаж. На тясното и стръмно стълбище беше много тъмно. Спираше на всяка площадка и се оглеждаше с любопитство. На площадката на първия етаж рамката на прозореца беше извадена. „Тогава не беше“ — помисли си той. Ето и квартирата на втория етаж, където работеха Николашка и Митка. „Заключена е; и вратата е боядисана; значи, дава се под наем. Ето и третия етаж… и четвъртия… Тук!“ Изпадна в недоумение; вратата към тази квартира беше широко отворена, вътре имаше хора, чуваха се гласове; това никак не го очакваше. След известно колебание изкачи последните стъпала и влезе в квартирата.

И тук се ремонтираше: вътре имаше работници; това като че го порази. Той си мислеше, че ще намери всичко точно така, както го бе оставил тогава, дори може би и труповете на същите места на пода. А то: голи стени, никакви мебели; странно някак! Отиде до прозореца и седна на перваза.

Бяха само двама работници, и двамата — млади момчета, единият — по-възрастен, а другият — доста по-млад. Те облепваха стените с нови тапети — бели на лилави цветчета — вместо предишните жълти, изпокъсани и извехтели. На Расколников това, кой знае защо, ужасно не му хареса; той гледаше враждебно тези нови тапети, сякаш съжаляваше, че така са променили всичко.

Работниците, очевидно, се бяха забавили и затова бързо свиваха хартията и се готвеха да си вървят. Появата на Расколников почти не привлече вниманието им. Те разговаряха за нещо. Расколников скръсти ръце и се заслуша.

— Идва тя, оназ де, заранта при мене — говореше по-големият на по-малкия, — по тъмно още, издокарана, не ти е работа. „Какво — казвам, — ми се лимончиш, какво ми се портокалчиш?“ „Аз — казва, — Тит Василич, искам отсега нататък изцяло да съм във ваша власт.“ Ето какво било! А пък издокарана; журнал, същински журнал!

— Ами какво е журнал, чичко? — запита младият. Той явно се учеше от „чичкото“.

— Журнал, това, братле, значи, са картички таквиз, шарени, на тукашните шивачи всяка събота им идат по пощата, от чужбина, и там, значи, е казано кой как да се облича — и за мъжете, значи, и за жените. Изрисувано е, значи. Мъжкият пол повечето с палта е изрисуван, а пък по женската част таквиз суфлери, братле, да гледаш, да им се ненагледаш!

— То какво ли няма в тоз Питер! — възкликна въодушевено по-младият. — От пиле мляко само няма!

— Освен туй, братле, всичко се намира — потвърди наставнически по-възрастният.

Расколников стана и отиде в другата стая, където преди стояха леглото, сандъчето и скринът; без мебелите стаичката му се видя ужасно малка. Тапетите бяха същите; в ъгъла върху тях ясно личеше мястото на иконостаса. Той погледна и се върна при прозореца. По-възрастният работник го поглеждаше под око.

— Вие какво искате? — запита той изведнъж, обръщайки се към него.

Вместо отговор Расколников стана, излезе на стълбището, хвана звънчето и го дръпна. Същото звънче, същият тенекиен звук! Дръпна втори, трети път; вслушваше се и си спомняше. Предишното мъчително, страшно чувство започваше все по-ярко и по-живо да се възобновява в него, той потрепваше при всяко дръпване и му ставаше все по-приятно и по-приятно.

— А бе ти какво искаш? Кой си? — извика работникът и излезе при него.

Расколников пак влезе вътре.

— Квартирата искам да наема — каза той, — оглеждам я.

— Квартири нощем не се наемат; и освен това трябва да дойдете с портиера.

— Подът е измит: ще се боядисва ли? — продължи Расколников. — Ами кръв няма ли?

— Каква кръв?

— Че нали старицата я убиха, и сестра й. Тук имаше цяла локва.

— А бе ти що за човек си? — извика разтревожен работникът. — Аз?

— Да.

— Искаш ли да знаеш?… Да идем в участъка, там ще кажа. Работниците го изгледаха с недоумение.

— Време е да си ходим, забавихме се. Хайде, Альошка. Трябва да заключим — каза по-възрастният.

— Да вървим! — отвърна Расколников равнодушно, мина напред и заслиза бавно по стълбите. — Ей, портиерът! — извика той, стигайки до входа.

Няколко души стояха до самия вход на къщата, откъм улицата, и зяпаха минувачите: двамата портиери, една жена, някакъв занаятчия по халат и още неколцина. Расколников отиде право при тях.

— Какво искате? — обади се един от портиерите. Беше ли в участъка?

— Ей сега бях. Защо питате?

— Има ли някой? — Има.

— И помощник-началникът ли е там?

— Беше по едно време. На вас защо ви е? Расколников не отговори и застана до него замислен.

— Идва да гледа квартирата — каза, приближавайки се, по-възрастният работник.

— Коя квартира?

— Ами дето работим. „Защо — казва, — сте измили кръвта? Тук — казва, — убийство стана, а пък аз дойдох да я наема.“ И звънчето взе да дърпа, за малко да го откъсне. „Да идем — казва, — в участъка, там всичко ще докажа.“ И ни се лепна.

Портиерът с недоумение и намръщено разглеждаше Расколников.

— Вие кой сте? — извика той колкото може по-страшно.

— Аз съм Родион Романич Расколников, бивш студент, а живея в дома на Шил, тук на пресечката, много наблизо, в квартира номер четиринадесет. Питай портиера… той ме знае, Расколников каза всичко това някак лениво и замислено, без да се обръща, с вперен в здрачената улица поглед.

— В квартирата защо сте ходили?

— Да я видя.

— Какво има да я гледаш?

— Да го отведем ли в участъка? — намеси се изведнъж занаятчията, но млъкна.

Расколников го стрелна косо през рамо, погледна го внимателно и каза все така тихо и лениво:

— Да вървим!

— Па ще го заведем! — подхвана окуражилият се занаятчия.

— Защо е разпитвал за онова, кой го знае какво има наум, а?

— Да е пиян, не е пиян, ама Господ ги знае — измърмори работникът.

— Абе какво искате? — викна пак портиерът, вече сериозно разсърден. — Ти какво си се лепнал?

— Уплаши се от участъка, а? — каза му с насмешка Расколников.

— От какво да се уплаша? Какво си се лепнал?

— Нехранимайко! — извика жената.

— Абе що ще се разправяш с него — извика другият портиер, огромен селянин с разкопчана връхна дреха и ключове на пояса. — Пръждосвай се!… Същински нехранимайко!… Пръждосвай се!

И като хвана Расколников за рамото, го изхвърли на улицата. Расколников залитна, но не падна, изправи се, погледна мълчаливо всички зрители и си тръгна.

— Чуден човек — каза работникът.

— Чуден народ се навъди напоследък — каза жената.

— Все пак трябваше да го отведем в участъка — добави занаятчията.

— Няма какво да си взимаме беля на главата — реши едрият портиер. — Ама че нехранимайко! Сам се навира, а като си вземеш беля на главата, после не можеш се оправи… Знаем ги тия!

„Та да отида ли или да не отида“ — мислеше Расколников, спирайки насред булеварда, на кръстопътя, оглеждайки се, като да чакаше някой да му каже решаващата дума. Но никой отникъде не се обади; всичко беше глухо и мъртво като камъните, по които стъпваше, за него мъртво, само за него… Изведнъж в далечината, на около двеста крачки, в края на улицата, в гъстеещия мрак той различи тълпа, говор, викове… Сред тълпата стоеше някаква каляска… Насред улицата затрептя светлинка. „Какво става?“ Расколников сви вдясно и тръгна към тълпата. Той някак се улавяше за всичко и като си помисли това, хладно се усмихна, защото вече окончателно беше решил за участъка и беше сигурен, че сега всичко ще свърши.