Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

III

Той бързаше да отиде при Свидригайлов. И сам не знаеше на какво можеше да се надява от този човек. Но този човек имаше някаква власт над него. Веднъж осъзнал това, вече не можеше да се успокои, а сега освен това бе дошло времето.

Из пътя един въпрос особено го измъчваше: ходил ли е Свидригайлов при Порфирий?

Доколкото можеше да прецени, и той би се заклел — не, не беше ходил! Помисли още и още, спомни си цялото посещение на Порфирий и реши: не, не е ходил, разбира се, че не е ходил!

Но ако още не е ходил, ще отиде ли при Порфирий или няма да отиде?

Сега-засега му се струваше, че няма да отиде. Защо? Той не би могъл да обясни и това, но дори и да можеше, не би се заел тъкмо сега да си блъска особено главата. Всичко това го измъчваше и в същото време някак не го интересуваше. Странно нещо, може би никой не би повярвал, но за своята сегашна, най-близка съдба той се тревожеше някак вяло, разсеяно. Мъчеше го нещо друго, значително по-важно, изключително — пак за него самия, а не за някой друг, но нещо друго, нещо главно. При това той чувстваше безкрайна душевна умора, въпреки че умът му тази сутрин работеше по-добре, отколкото през последните дни.

Пък и струваше ли си сега, след всичко, което стана, да се мъчи да преодолява всички тези нови противни затруднения? Струваше ли си например да се унижава, за да накара Свидригайлов да не ходи при Порфирий; да проучва, да разпитва, да губи време за някакъв си Свидригайлов!

О, колко му беше омръзнало всичко! А същевременно той все пак бързаше към Свидригайлов; дали не очакваше от него нещо ново, указания, изход? Нали човек се хваща и за сламката! Не ги ли събира съдбата или някакъв инстинкт? Може би това беше само от умора, от отчаяние; може би му беше нужен не Свидригайлов, а някой друг, а Свидригайлов просто се е случил наблизо. Соня? Но защо би отишъл сега при Соня? Пак да я моли за нейните сълзи? Пък и страшна му беше Соня. Соня беше неумолимата присъда, неотменимото решение. Трябваше да избира: или нейния път или неговия. Особено в тази минута той не беше в състояние да я види. Не, не е ли по-добре да изпита Свидригайлов: що за човек е? И той не можеше да не си даде сметка, че онзи наистина отдавна вече му беше сякаш необходим за нещо.

И все пак какво общо можеше да има между тях? Дори и злодейството не можеше да бъде еднакво при тях. Освен това този човек беше много неприятен, очевидно извънредно развратен, положително хитър и измамник, може би много зъл. Такива неща се носят за него. Наистина той се погрижи за децата на Катерина Ивановна; но кой знае защо и какво означава това? Този човек вечно има някакви намерения и проекти.

На Расколников тези дни непрекъснато му минаваше през главата още една мисъл и страшно го безпокоеше, макар че той дори се стараеше да я пропъди от себе си, толкова му тежеше. Той си мислеше понякога: Свидригайлов непрекъснато се въртеше около него, а и сега се върти; Свидригайлов научи тайната му; Свидригайлов имаше някакви замисли срещу Дуня. Ами ако и сега има? Почти със сигурност може да се каже, че да. Ами ако сега, след като е научил тайната му и по такъв начин го държи в ръцете си, поиска да използва това като оръжие срещу Дуня?

Тази мисъл понякога го измъчваше дори и насън, но още първия път тя изпъкна така осезателно ярко, както сега, когато отиваше при Свидригайлов. Само тази мисъл му стигаше, за да изпадне в мрачна ярост. Първо, тогава вече всичко ще се промени, дори в собственото му положение: ще трябва незабавно да разкрие на Дунечка тайната. Ще трябва може би да се предаде, за да предпази Дунечка от някоя непредпазлива постъпка. Писмото? Тази сутрин Дунечка е получила някакво писмо! От кого в Петербург би могла тя да получава писма? (Може би от Лужин?) Вярно е, че там бди Разумихин; но Разумихин нищо не знае. Може би трябва да разкрие и на Разумихин? Расколников помисли за това с отвращение.

„Така или иначе, трябва да види Свидригайлов колкото може по-скоро — реши той в себе си окончателно. — Слава Богу, този път не са така важни подробностите, колкото същността на работата; но само ако, само ако Свидригайлов е способен, ако замисля нещо против Дуня — то…“

Расколников така се бе изморил през цялото това време, през целия този месец, че сега вече не беше в състояние да разрешава подобни въпроси другояче освен с едно-единствено решение: „Тогава аз ще го убия“ — помисли той в хладно отчаяние. Тежко чувство сви сърцето му; той се спря насред улицата и се заоглежда: по кой път върви и къде се е озовал? Намираше се на — ския булевард, на тридесет или четиридесет крачки от Сенния, който бе отминал. Целият втори етаж на къщата отляво бе зает от кръчма. Всички прозорци бяха широко разтворени; кръчмата, ако се съди по движещите се край прозорците фигури, беше претъпкана. В залата извиваха глас певци, звънтяха кларнети, цигулка и гърмеше тъпан. Чуваха се женски писъци. Той понечи да се върне, недоумявайки защо е свил по — ския булевард, когато изведнъж до един от крайните отворени прозорци на кръчмата видя, седнал до самия прозорец пред една чаена маса, с лула между зъбите, Свидригайлов. Това страшно, до ужас го порази. Свидригайлов мълчаливо го наблюдаваше и разглеждаше и което също веднага порази Расколников, изглежда, искаше да стане, за да успее незабелязано да си отиде, докато не го е видял. Расколников веднага се направи, че също не го е забелязал и гледа замислен встрани, но продължаваше да го наблюдава с крайчеца на окото. Сърцето му тревожно биеше. Така беше: Свидригайлов явно не искаше да бъде видян. Той извади лулата от устата си и вече понечи да се скрие; но когато стана и отдръпна стола, навярно изведнъж забеляза, че Расколников го вижда и наблюдава. Между тях стана нещо, което приличаше на първата им среща у Расколников, когато той спеше. Хитра усмивка се появи на устните на Свидригайлов, които все повече се разтегляха. И единият, и другият знаеха, че и двамата се виждат и се наблюдават един друг. Най-после Свидригайлов високо се разсмя.

— Хайде, хайде, влизайте, ако искате; тук съм! — извика той от прозореца.

Расколников се качи в кръчмата.

Той го намери в една много малка задна стая с един прозорец, съседна на голямата зала, където на около двадесет малки масички, сред виковете на кресливия хор певци, пиеха чай търговци, чиновници и всякакви други хора. Отнякъде долитаха ударите на билярдни топки. На масичката пред Свидригайлов стоеше започната бутилка шампанско и чаша, до половината пълна с вино. В стаичката имаше също едно момченце — латернаджия с малка латерна, и набита червенобузеста девойка със затъкната отстрани раирана пола и с тиролска шапчица с панделки, певица, около осемнадесетгодишна, която въпреки хоровата песен в съседната стая пееше в съпровода на латернаджията с доста пресипнал контраалт някаква слугинска песен…

— Стига толкова! — прекъсна я Свидригайлов при влизането на Расколников.

Момичето веднага прекъсна песента и се спря в почтително очакване. Със същия някак сериозен и почтителен израз то пееше и своята римувана пошлост.

— Ей, Филип, чаша! — извика Свидригайлов.

— Няма да пия вино — каза Расколников.

— Както искате, аз не за вас. Пий, Катя! Днеска повече не ми трябваш, върви! — Той й наля пълна чаша вино и сложи на масата банкнота. Катя изпи чашата на един дъх, както пият вино жените, тоест без да откъсва устни от чашата, на двадесет глътки, взе банкнотата, целуна ръка на Свидригайлов, която той твърде сериозно и позволи да целуне, и излезе от помещението, а след нея се помъкна и момчето с латерната. Той беше извикал и двамата от улицата. Нямаше още седмица, откакто Свидригайлов беше в Петербург, и вече всичко наоколо му беше на патриархални начала. Келнерът в кръчмата, Филип, също вече му беше „познат“ и угодничеше пред него. Вратата към залата се заключваше; в тази стая Свидригайлов беше като у дома си и прекарваше в нея може би по цели дни. Кръчмата беше мръсна, отвратителна, заведение дори под средна категория.

— Аз отивах у вас, вас търсех — започна Расколников, — но защо сега изведнъж свърнах от Сенния по — ския булевард! Никога не завивам натам и не минавам оттук. От Сенния завивам вдясно. Пък и пътя за у вас не е оттук. И веднага, щом завих, ви намерих! Това е странно.

— Защо не кажете направо: това е чудо!

— Защото може би е само случайност.

— Каква характерна черта имат всички тези хора! — разсмя се Свидригайлов. — Няма да си признае, дори вътрешно и да вярва в чудеса! Нали и сам казахте, че „може би“ е само случайност. И какви страхопъзльовци са всички тук, когато дойде ред да изразят собственото си мнение, не можете да си представите, Родион Романович! Аз не говоря за вас. Вие имате собствено мнение и не се побояхте да го имате. С това именно и привлякохте моето любопитство.

— С нищо повече?

— И това стига.

Свидригайлов беше явно във възбудено състояние, но само мъничко; от виното беше изпил само половин чаша.

— Струва ми се, че вие дойдохте при мене, преди да научите, че съм способен да имам това, което вие наричате собствено мнение — забеляза Расколников.

— Е, тогава работата беше друга. Всеки върви по свой път. А за чудото ще ви кажа, че вие, изглежда, сте проспали тези два-три дни. Аз сам ви посочих тази кръчма и не е никакво чудо, че дойдохте направо тук; аз сам ви обясних откъде да минете, описах ви мястото, където се намира, и ви казах часовете, в които човек може да ме намери тук. Помните ли? Забравил съм — отговори с учудване Расколников. — Вярвам. На два пъти ви казах. Адресът се е запечатал в паметта ви механично. И вие механично сте завили насам, но всъщност точно според адреса, без сам да знаете. Аз и като ви го казах тогава, не мислех, че сте ме разбрали. Много се издавате вие, Родион Романович. И още нещо: аз съм убеден, че в Петербург много хора, като вървят, си приказват сами. Това е град от полудели. Ако у нас бяха развити науките, то медиците, юристите и философите биха могли да направят изключително ценни изследвания върху Петербург, всеки по своята специалност. Рядко ще се намерят някъде толкова мрачни, резки и странни влияния върху човешката душа, както в Петербург. Само климатът колко голямо влияние оказва! А това е административният център на цяла Русия и неговият характер положително се отразява върху всичко. Но сега работата не е там, а че аз вече няколко пъти ви наблюдавах отстрани. Когато излизате от къщи, вие още вървите с вдигната глава. След двадесет крачки вече я отпускате, скръствате ръце на гърба. Гледате и вече явно нищо не виждате — нито пред себе си, нито встрани. Най-после започвате да мърдате устни и да разговаряте със себе си, при което понякога вдигате ръка и декламирате, най-после спирате за дълго насред пътя. Това е много лошо. Вас може би ви забелязва и някой друг освен мене, а това вече е опасно. На мене всъщност ми е все едно и аз няма да ви излекувам, но вие, естествено, ме разбирате.

— А вие знаете, че ме следят? — попита Расколников, поглеждайки го изпитателно.

— Не, нищо не зная — сякаш с учудване отговори Свидригайлов.

— Тогава да оставим на мира моята личност — измърмори намръщен Расколников.

— Добре, да ви оставим на мира.

— Кажете по-добре: ако вие идвате тук да пиете и сам, на два пъти сте ми определяли среща тука, защо сега, когато погледнах към прозореца от улицата, се крихте и искахте да се махнете? Аз много добре забелязах това.

— Хе, хе! А вие защо, когато стоях тогава у вас на прага, лежахте на дивана си със затворени очи и се преструвахте, че спите, когато всъщност не спяхте? Аз много добре забелязах това.

— Може би съм имал… причини… вие знаете.

— И аз мога да имам свои причини, макар че вие няма да ги научите.

Расколников отпусна десния си лакът на масата, подпря с пръстите на дясната ръка брадичката си и втренчено се вгледа в Свидригайлов. Той разглежда около минута лицето му, което винаги досега го бе поразявало. То беше някакво странно лице, сякаш маска: бяло, румено, с червени, алени устни, със светлоруса брада и с още доста гъсти руси коси. Очите бяха някак прекалено сини, а погледът — някак прекалено тежък и неподвижен. Имаше нещо ужасно неприятно в това красиво и извънредно младолико за годините му лице. Дрехите на Свидригайлов бяха контешки, летни, леки, особено контешка беше ризата му. На ръката си носеше огромен пръстен със скъп камък.

— Нима ще трябва и с вас да се занимавам — каза изведнъж Расколников, излизайки с трескаво нетърпение на открита борба, — въпреки че вие сте може би най-опасният човек, ако решите да пакостите, но аз не желая повече да се преструвам. Аз ще ви покажа сега, че не държа на себе си толкова, колкото вие вероятно мислите. Знайте, че съм дошъл при вас да ви кажа направо, че ако поддържате предишното си намерение спрямо моята сестра и ако мислите за тази цел да използвате нещо от това, което се разкри напоследък, то аз ще ви убия, преди да ме вкарате в тъмницата. Думата ми е твърда: вие знаете, че ще съумея да я изпълня. Второ, ако искате да ми съобщите нещо — защото на мене през цялото това време ми се струваше, че вие сякаш искате да ми кажете нещо, говорете по-скоро, защото времето ми е скъпо и може би много скоро ще бъде вече късно.

— Но закъде бързате така? — попита Свидригайлов, като го разглеждаше с любопитство.

— Всеки има свой път — мрачно и нетърпеливо изговори Расколников.

— Вие току-що призовавахте сам към откровеност, а още на първия въпрос отказвате да отговорите — отбеляза Свидригайлов с усмивка. — На вас все ви се струва, че аз имам някакви цели, и затова ме гледате мнително. Е, да, това е съвсем естествено във вашето положение. Но колкото и да желая да се сближа с вас, аз все пак няма да си правя труда да ви убеждавам в противното. Ей Богу, не си струва трудът, пък и за нищо особено не съм имал намерение да говоря с вас.

— Защо тогава толкова ви трябвам? Та нали вие се въртяхте наоколо ми?

— Просто като около субект, интересен за наблюдение. Вие ми харесахте с фантастичността на вашето положение — ето с това! Освен това сте брат на особата, която много ме интересуваше, и най-после от самата тази особа аз навремето ужасно много и често бях слушал за вас, от което заключих, че имате голямо влияние върху нея; нима това е малко? Хе-хе-хе! Впрочем, признавам, вашият въпрос е твърде сложен за мене и ми е трудно да ви отговоря. Ето например вие дойдохте при мене не само по работа, но и за да научите нещо новичко? Така е, нали? Нали е така? — настояваше Свидригайлов с лукава усмивка. — Е, представете си сега, че и аз самият още като пътувах насам във вагона, разчитах именно на вас, че вие също ще ми кажете нещо новичко и че ще мога да заимствам нещо от вас! Колко сме богати само!

— Какво да заимствате?

— Как да ви кажа? Знам ли какво? Виждате в каква кръчмичка си убивам времето и това ми доставя удоволствие, тоест не удоволствие, а просто така, нали трябва някъде да се седне. Ето тази нещастна Катя например — видяхте ли я?… Да бях например поне чревоугодник, клубен гастроном, а пък аз ето какво мога да ям. (Той посочи с пръст ъгъла, където на малка масичка в алуминиева чинийка имаше остатъци от отвратителен бифтек с картофи.) Впрочем вие обядвали ли сте? Аз хапнах и повече не ми се яде. Водка например изобщо не пия. Нищо друго освен шампанско, и то за цяла вечер една чаша — и пак ме боли главата. Сега си поръчах колкото за подмонтиране, защото се каня да вървя някъде и вие ме сварвате в особено разположение на духа. Аз затова се скрих одеве като ученик, защото помислих, че ще ми попречите; но, струва ми се (той извади часовника си), мога да остана с вас един час; сега е четири и половина. Ще повярвате ли, ще ми се с нещо да се занимавам, каквото и да е; помешчик да съм или баща, или улан, фотограф, журналист… нищо нямам, никаква специалност! Понякога ми става даже скучно. Наистина мислех, че вие ще ми кажете нещо новичко.

— Но кой сте вие и защо сте пристигнали тук?

— Аз ли кой съм? Вие знаете: дворянин, служил съм две години в кавалерията, после се шлях тук, в Петербург, после се ожених за Марфа Петровна и живях на село. Ето моята биография!

— Вие, струва ми се, сте картоиграч?

Не, какъв играч съм аз. Мошеник, а не играч.

— Вие сте били мошеник?

— Да, бях мошеник.

— И какво, случвало ли се е да ви бият?

— Случвало се е, защо?

— Защото следователно сте могли да извикате на дуел… пък и изобщо това освежава.

— Няма да ви противореча и освен това не ме бива да философствам. Признавам си, че дойдох тук повече заради жените.

— След като току-що сте погребали Марфа Петровна?

— Ами да — усмихна се с покоряваща откровеност Свидригайлов. — Че какво от това? Вие, изглежда, намирате нещо лошо в това, че аз говоря така за жените?

— Тоест дали намирам, или не нещо лошо в разврата?

— В разврата! Така ли мислите? Впрочем ще ви отговоря подред — най-напред за жените въобще; знаете ли, настроен съм да бъбря. Кажете, за какво да се сдържам? Защо да зарязвам жените, щом поне те ме интересуват? Това в края на краищата е занимание.

— Значи, вие тук само на разврата се надявате?

— Е, какво от това, нека да е развратът! Като кажат — разврат! Поне обичам откровените въпроси. В този разврат има поне нещо постоянно, почиващо дори на природата и неподчинено на фантазията, нещо, което винаги се намира в кръвта като разпалено въгленче, което вечно те пали, което още дълго време и с годините, може би, няма така скоро да угасне. Съгласете се сам, нима това не е своего рода занимание?

— На какво толкова се радвате? Това е болест, и то опасна. — А, вие така обръщате въпроса? Съгласен съм, че това е болест, както и всичко, в което се прекалява — а тук непременно се налага да прекалиш, но нали това, първо, за един е така, а за друг — иначе, а, второ, разбира се, че трябва във всичко да се спазва мярка, да се държи сметка, макар и отвратителна, но какво да се прави? Ако не беше това, май че би трябвало да се застреля човек. Съгласен съм, че порядъчният човек е задължен да скучае, но нали все пак…

— А вие бихте ли могли да се застреляте?

— Ето на — с отвращение отби удара му Свидригайлов. — Бъдете така добър, не говорете за това — добави той бързо и дори без всякаква надутост, която прозираше във всичко, което бе казал досега. Дори лицето му сякаш се промени. — Признавам, че имам една непростителна слабост, но какво да се прави: боя се от смъртта и не обичам, когато се говори за нея. Знаете ли, че аз съм донякъде мистик?

— А! Призраците на Марфа Петровна! Продължават ли да идват?

— Оставете, не ги споменавайте; в Петербург още не са идвали; пък и да вървят по дяволите! — извика той някак ядосано. — Не, да говорим по-добре за това… да, впрочем… Хм! Ех, нямам време, не мога да остана повечко с вас — жалко! А имаше какво да ви кажа.

— При жена ли бързате?

— Да, при жена, нещо съвсем случайно… не, друго имах предвид аз.

— А мръсотията на цялата тази обстановка не ви ли действа вече? Нямате вече сили да се спрете?

— А вие и за сили ли претендирате? Хе-хе-хе! Учудихте ме сега, Родион Романович, макар и да знаех предварително, че така ще бъде. Вие точно ще ми говорите за разврат и естетика! Вие сте Шилер, вие сте идеалист! Всичко това, разбира се, така и следва да бъде и би трябвало да се учудвам, ако беше иначе, но въпреки това все пак всъщност е някак странно… Ах, съжалявам, че времето ми е малко, защото вие самият сте интересен субект! Впрочем обичате ли Шилер? Аз ужасно го обичам.

— Какъв фанфарон сте всъщност! — с известно отвращение произнесе Расколников.

— Бога ми, не! — отговори, смеейки се, Свидригайлов. — А впрочем не споря, нека съм фанфарон; но пък и защо да не пофанфаронствам, щом това е безобидно. Аз живях седем години на село при Марфа Петровна и затова, като попаднах сега на умен човек, какъвто сте вие, умен и крайно интересен, просто се радвам, че мога да побъбря, пък и освен това изпих тази половин чаша вино и вече малко ме удари в главата. А най-важното е, че съществува едно обстоятелство, което много ме монтира[1], но за което… ще премълча. Къде отивате? — уплашено попита изведнъж Свидригайлов.

Расколников тръгна да си ходи. Стана му и тежко, и задушно, и някак неловко, че е дошъл тук.

Той се убеди, че Свидригайлов е най-празният и нищожен злодей на света.

— Е-ех! Поседнете, останете — увещаваше го Свидригайлов, — и поръчайте да ви донесат поне чай. Хайде, поседнете, хайде, няма да ви говоря глупости, за себе си тоест. Ще ви разкажа нещо. Искате ли да ви разкажа как една жена, говорейки във вашия стил, ме „спасяваше“? Това ще бъде дори отговор на първия ви въпрос, защото тази особа е вашата сестра. Мога ли да разказвам? Пък и времето ще убием.

— Разказвайте, но надявам се, че вие…

— О, не се безпокойте! При това Авдотя Романовна даже и у такъв отвратителен и празен човек като мене може да вдъхне само най-дълбоко уважение.

Бележки

[1] Развълнува (фр.)