Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

Част четвърта

I

„Нима това е продължение на съня?“ — помисли още веднъж Расколников. Той се вглеждаше предпазливо и недоверчиво в неочаквания гост.

— Свидригайлов? Каква глупост! Не може да бъде! — каза той най-после гласно, в недоумение.

Изглежда, гостът съвсем не се учуди на това възклицание.

— По две причини дойдох при вас: първо, исках лично да се запозная, тъй като отдавна вече чувам твърде интересни и благоприятни отзиви за вас, а, второ, храня надеждата, че може би няма да се откажете да ми помогнете в една работа, пряко засягаща интересите на вашата сестричка Авдотя Романовна. Самия мене без препоръка тя сега сигурно няма да иска да ме види, от предубеждение, а с ваша помощ аз, напротив, разчитам…

— Напразно разчитате — прекъсна го Расколников.

— Позволете да запитам, те нали едва вчера пристигнаха? Расколников не отговори.

— Вчера, знам. Нали аз самият едва онзи ден пристигнах. Та ето какво ще ви кажа по този въпрос, Родион Романович, да се оправдавам смятам за излишно, но позволете ми все пак да заявя: какво всъщност толкова престъпно има в това от моя страна, тоест ако се оставят предразсъдъците и се прецени трезво?

Расколников продължаваше да го разглежда мълчаливо.

— Това, че съм ухажвал в дома си беззащитна девойка и „съм я оскърбявал с гнусните си предложения“ — така ли? (Бързам да го кажа преди вас!) Но допуснете само, че и аз съм човек et nihil humanum[1], с една дума, че и аз съм способен да се увлека и да се влюбя (което, разбира се, става не по наша воля), тогава всичко се обяснява най-естествено. В това е целият въпрос: изверг ли съм аз или съм жертва? Та предлагайки на обекта на моята любов да избяга с мене в Америка или в Швейцария, аз може би съм хранил при това най-почтителни чувства и съм мислил да постигна щастие за двамата!… Нали разумът служи на страстта; и аз може би себе си още повече погубвах, как мислите!…

— Съвсем не е там работата — с отвращение го прекъсна Расколников. — Чисто и просто вие сте противен, независимо от това дали сте прав, или не, и… не желая да ви познавам, и ви пъдя, и махайте се!…

Свидригайлов изведнъж се разсмя.

— Ама и вие… ама и вас не може да ви обърка човек! — каза той, като се смееше най-искрено. — Аз мислех да изхитрувам, но не можах, вие право в целта ударихте!

— Вие и сега продължавате да хитрувате.

— Че какво от това? Какво от това? — повтаряше Свидригайлов, превивайки се от смях. — Че това е bonne guerre[2], както се казва, и най-позволена хитрост!… Но все пак вие ме прекъснахте; тъй или иначе, повторно твърдя: никакви неприятности нямаше да има, ако не беше случаят в градината. Марфа Петровна…

— Марфа Петровна, казват, също сте я довършили? — грубо го прекъсна Расколников.

— А, вие и това сте чули? Впрочем как няма да чуете… Относно този ваш въпрос наистина не зная какво да ви кажа, макар че собствената ми съвест е извънредно спокойна в това отношение. Тоест да не помислите, че се опасявам от нещо: всичко това бе извършено при абсолютен ред и пълна точност. Медицинският преглед установи апоплексия, настъпила от къпането веднага след обилния обяд, при който е била изпита почти цяла бутилка вино, пък и нищо друго и не можеше да установи… Не, ето за какво си мислех аз известно време, особено когато пътувах насам, във вагона: не съм ли допринесъл за цялото това… нещастие, като съм я разстроил душевно или нещо подобно? Но заключих, че и това положително не е могло да стане.

Расколников се разсмя.

— Защо е трябвало да се безпокоите толкова?

— А вие за какво се смеете? Помислете: аз я ударих само два пъти с камшичето, дори и следи не бяха останали… Не ме смятайте, моля ви се, за циник; аз добре зная колко е гнусно това от моя страна и тъй нататък; но аз също така добре зная, че Марфа Петровна всъщност се е радвала на това мое, така да се каже, увлечение. Историята с вашата сестра се беше изчерпала докрай. Марфа Петровна вече трети ден беше принудена да си седи вкъщи; нямаше с какво да отиде в градчето, пък и беше омръзнала там на всички с това свое писмо (за четенето на писмото знаете ли?). И изведнъж тези два удара с камшик сякаш й падат от небето! Първата й работа беше да заповяда да впрегнат каретата!… Не искам да говоря за това, че при жените има такива случаи, когато им е много, много приятно да бъдат оскърбени въпреки всичкото привидно негодувание. На всички тях им се случва това; въобще човек много, много обича да бъде оскърбяван, забелязвали ли сте? Но жените — особено. Добре, може да се каже само с това живеят.

По едно време Расколников мислеше да стане и да излезе и с това да сложи край на срещата. Но някакво любопитство и сякаш дори заинтересованост го задържаха за миг.

— Вие обичате ли да биете? — попита той разсеяно.

— Не, не твърде — спокойно отвърна Свидригайлов. — А Марфа Петровна почти никога не съм я бил. Ние живеехме доста сговорно и тя винаги е била доволна от мене. До камшика съм прибягвал през всичките седем години само два пъти (ако не се смята още един, трети случай, впрочем твърде двусмислен): първия път два месеца след сватбата, веднага след пристигането на село, и сегашния, последен случай. А вие вече мислехте, че аз съм такъв изверг, ретроград, крепостник? Хе-хе… А, да: не си ли спомняте, Родион Романович, как преди няколко години, още по времето на благодетелната свобода на печата, посрамиха у нас всенародно и вселитературно един дворянин — забравих му името! — онзи, дето пребил немкинята във вагона, помните ли? Пак тогава, през същата година, струва ми се, беше и „Безобразната постъпка на «Век»“. („Египетските нощи“, публичното четене, помните ли? Черните очи! О, къде си, златно време на нашата младост!) Та ето моето мнение: на господина, нашибал немкинята, не съчувствам дълбоко, защото наистина… не е за съчувстване! Но въпреки това не мога да не заявя, че понякога се срещат такива предизвикателни „немкини“, че, струва ми се, няма нито един прогресист, който да може напълно да гарантира за себе си. Тогава никой не погледна на въпроса от тази гледна точка, а именно тази гледна точка е истински хуманната, ако искате да знаете!

Като каза това, Свидригайлов изведнъж пак се разсмя. За Расколников беше ясно, че това е човек, твърдо решен на нещо и хитър.

— Вие сигурно от няколко дни с никого не сте говорили — попита той.

— Почти. Защо: навярно се учудвате, че съм такъв разбран човек?

— Не, учудвам се, че сте твърде много разбран човек.

— Защото не се обидих от грубостта на вашите въпроси. Така ли? Че… защо да се обиждам? Както ме питахте, тъй и отговарях — добави той с удивителен израз на простодушие. — Всъщност мене почти нищо не ме интересува особено много, ей Богу — продължи той някак замислено. — Особено сега, с нищо не съм зает… Впрочем вие имате право да мислите, че ви се подмазвам с някаква цел, още повече че ме занимава сестричката ви, сам ви заявих. Но откровено ще ви кажа: много ми е скучно! Особено последните три дни, тъй че дори ви се зарадвах… Не се сърдете, Родион Романович, но вие самият, кой знае защо ми изглеждате ужасно странен. Както щете, но във вас има нещо; и именно сега, тоест не тъкмо в тази минута, а изобщо сега… Хайде, хайде, няма, няма, не се въсете! Не съм такава мечка, както си мислите.

Расколников мрачно го погледна.

— Вие дори може би изобщо не сте мечка — каза той. — Дори ми се струва, че сте от много добра среда или поне умеете при случай да бъдете и порядъчен човек.

— Аз от ничие мнение не се интересувам особено — сухо и сякаш дори с оттенък на високомерие отговори Свидригайлов, — и затова защо да не бъда известно време подлец, когато тази дреха е толкова удобна за носене при нашия климат и… и особено ако имаш и природна склонност към това — добави той, като пак се разсмя.

— Но чух, че имате тук много познати. Та вие, както се казва, сте „не без връзки“. Защо тогава ще ви трябвам, ако не с известна цел?

— Вярно е това, което казахте, че имам познати — подхвана Свидригайлов, без да отговори на главния въпрос, — вече срещнах някои; нали от три дни се шляя; и аз познавам хората, а струва ми се, и те ме познават. То е естествено — облечен съм прилично и не съм бедняк; пък нали нас и селската реформа не ни закачи: гори имам и напоявани ливади, доходът ми, значи не се губи; но… няма да отида там; и преди ми беше омръзнало: трети ден ходя и никому не се обаждам… Пък и този град! Откъде се взе, кажете, моля ви се! Град на чиновници и всевъзможни семинаристи! Вярно, че преди аз много неща тук не съм забелязал, преди около осем години, когато се мотаех тук… Само на анатомията се надявам сега, Бога ми!

— На каква анатомия?

— А колкото до тези клубове, дюсотовци, тези ваши поанти или този прогрес например — е, това нека става без мене — продължи той, като пак не обърна внимание на въпроса. — Пък и защо да ставам картоиграч-мощеник?

— А сте били и картоиграч?

— Може ли! Цяла компания бяхме, най-благоприлична, преди около осем години; прекарвахме си времето; и все, знаете, хора с обноски, поети имаше, капиталисти. Пък и изобщо при нас, в руското общество, най-добри обноски имат тези, които са бивали бити — забелязвали ли сте това? Аз сега, на село, се отпуснах. Но все пак тогава за малко не ме пъхнаха в затвора за дългове, заради едно гърче от Нежин. Случи се там Марфа Петровна, направи пазарлъка и ме откупи за тридесет хиляди сребърника. (Всичко дължах седемдесет хиляди.) Свързахме се с нея със законен брак и тя веднага ме откара в селото си като някакво съкровище. Нали е пет години по-стара от мене. Много ме обичаше. Седем години не съм напускал селото. И забележете, през целия си живот пазеше документ против мене, на чуждо име, за тези тридесет хиляди, тъй че, ако намислех да се разбунтувам за нещо — веднага в капана! И щеше да го направи! При жените всичко това върви заедно.

— А да не беше документът, щяхте ли да офейкате?

— Не зная какво да ви кажа. Мене този документ почти не ме ограничаваше. Никъде не ми се ходеше, а самата Марфа Петровна на два пъти ми предлага да отида в чужбина, виждайки, че скучая! Но защо! В чужбина бях ходил преди и винаги ми е било противно. Не че нещо, но зората изгрява, Неаполитанският залив, морето, гледаш и ти е някак тъжно. Най-противното е, че наистина тъгуваш по нещо! Не, в родината е по-добре: тук поне за всичко обвиняваш околните, а себе си оправдаваш. Аз сега може би бих заминал с експедиция на Северния полюс, защото j’ai le vin mauvais[3] и ми е противно да пия, а освен виното нищо друго не остава. Опитвал съм.

А вярно ли е, че Берг в неделя щял да излети от Юсуповата градина с огромен балон; канел спътници срещу известно заплащане?

— А вие бихте ли се решили да летите с него?

— Аз?… Не… просто така… — промърмори Свидригайлов, сякаш наистина се бе замислил.

„Той да не би сериозно да говори?“ — помисли Расколников.

— Не, документът не ме ограничаваше — продължи Свидригайлов замислен, — сам не напусках селото. Пък и скоро ще стане година, откакто Марфа Петровна за именния ми ден ми върна този документ и даже ми подари освен това значителна сума. Тя разполагаше с капитал. „Виждате ли как ви доверявам, Аркадий Иванович“ — да, точно така се изрази. Вие не вярвате, че така се изрази? А знаете ли: аз на село станах добър стопанин; в околията ме знаят. И книги изписвах. Марфа Петровна отначало одобряваше, а после все се страхуваше, че ще се преуморя от учене.

— Вие, изглежда, много тъгувате за Марфа Петровна?

— Аз? Може би. Наистина може би. Да, а вие вярвате ли в привидения?

— В какви привидения?

— В какви — обикновени!

— А вие вярвате ли?

— Не, като че ли, pour vous plaire[4]… Тоест не че да…

— Да не би да ви се явяват? Свидригайлов някак странно го погледна.

— Марфа Петровна благоволява да ме посещава — каза той, като изкриви уста в някаква странна усмивка.

— Как така благоволява да ви посещава?

— Ами вече трети ден идва. Първия път я видях в самия ден на погребението, един час след като се бяхме върнали от гробищата. Това беше в навечерието на моето заминаване за тук. Втория път — онзи ден, по пътя, на разсъмване, на гара Малая Вишера; а третия път преди два часа, в квартирата, където живея, в стаята; бях сам.

— Наяве?

— Съвсем. И трите пъти наяве. Дойде, поговори около минута и си отиде през вратата; винаги през вратата. Даже сяка се чува.

— Защо тъй си и мислех, че с вас непременно се случва нещо подобно! — изрече изведнъж Расколников и в същия миг се учуди, че е казал това. Той беше много развълнуван.

— Тъ-ъ-й ли? Вие сте го помислили? — с учудване запита Свидригайлов. — Нима? Е, не ви ли казах, че между нас има нещо общо, а?

— Никога не сте казвали това! — рязко и разпалено отговори Расколников.

— Не съм казвал? — Не!

— Стори ми се, че го казах. Одеве, когато влязох и видях, че лежите със затворени очи и се преструвате — веднага си казах: „Това е той, същият!“

— Какво значи това: той, същият? Какво искате да кажете? — извика Расколников.

— Какво? Наистина не зная какво… — чистосърдечно и някак объркано измърмори Свидригайлов.

Около минута мълчаха. Двамата се гледаха право в очите.

— Всичко това е глупост! — с досада извика Расколников. — И за какво ви говори тя, когато идва?

— Тя ли? Представете си за най-незначителни дреболии, и на, да се чудите на човек: мене именно това ме сърди. Първия път влезе (аз, разбирате ли, съм изморен: опелото, „со святими упокой“, после литията, хапването — най-после останах сам в кабинета си, запуших пура, замислих се), влезе през вратата. „А вие — казва, — Аркадий Иванович, днес от грижи сте забравили да навиете часовника в гостната.“ А този часовник аз през всичките седем години всяка седмица го навивах, а ако забравя — тя винаги ми напомняше. На другия ден вече пътувах за насам. Слизам на разсъмване на една гара — през нощта бях дремнал, изморен бях, очите ми сънени, поръчах си кафе, гледам — Марфа Петровна изведнъж сяда до мене, в ръцете й тесте карти: „Да ви гледам ли, Аркадий Иванович, за пътуването?“ А тя майсторски гледаше. Няма да си прости, че не й казах да ми гледа! Избягах уплашен, а пък и звънецът удари. Седя днес след лошия обяд, който ми донесоха от гостилницата, с претоварен стомах — седя, пуша — изведнъж пак Марфа Петровна, влиза, издокарана с нова зелена копринена рокля с много дълъг шлейф: „Добър ден, Аркадий Иванович! Харесва ли ви моята рокля? Аниска не може да ушие такава.“ (Аниска е шивачката ни на село, от бившите крепостни, в Москва се учила — хубавичко девойче.) Стои, върти се пред мене. Аз огледах роклята после внимателно я погледнах в лицето. „Защо — казвам, — Марфа Петровна, за такива дребни работи да си правите труд да идвате при мене.“ „Ах, Боже мой, човек и да те обезпокои малко не може!“ Казвам й, за да я подразня: „Аз, Марфа Петровна, искам да се оженя.“ „От вас това може да се очаква, Аркадий Иванович; не ви прави чест, че още неуспели жена си да погребете, и веднага сте тръгнали да се жените. И поне да бяхте направили добър избор, а то, нали зная, нито за нея ще е добре, нито за вас, само за смях на хората.“ И взе, че излезе и просто шумеше с шлейфа си. Каква глупост, а?

— Но вие впрочем може би само я лъжете? — обади се Расколников.

— Аз рядко лъжа — отговори Свидригайлов замислен и сякаш без да забележи грубостта на въпроса.

— А по-рано, преди това, никога ли не сте виждали привидения?

— Не… не, виждал съм само веднъж през живота си, преди шест години. Имах един слуга, Филка; току-що го бяха погребали, а аз забравих и викнах: „Филка, лулата!“ — влезе и право към етажерката, където са ми лулите. Аз седя, мисля си: „Той иска да ми отмъсти“, защото точно преди смъртта му здравата се бяхме скарали. „Как смееш — казвам, — със скъсан лакът да влизаш при мене, вън, негоднико!“ Обърна се, излезе и повече не дойде. Аз тогава не казах на Марфа Петровна. Исках да отслужа панихида за него, но ме досрамя.

— Идете на лекар.

— И без вас разбирам, че съм болен, макар че, право да си кажа, не зная от какво; според мене навярно съм пет пъти поздрав от вас. Не ви питах — вярвате ли или не, че се явяват привидения? Попитах ви: вярвате ли, че има привидения?

— Не, за нищо на света няма да повярвам! — с някаква злоба дори изкрещя Расколников.

— Защото обикновено какво се казва? — мърмореше Свидригайлов сякаш на себе си, гледайки встрани и навел малко глава. — Казва се: „Ти си болен, значи това, което ти се привижда, е само несъществуваща фантазия.“ Но тук няма строга логика. Съгласен съм, че привиденията се явяват само на болни; но това само доказва, че привидения могат да се явяват само на болни, а не че те сами по себе си не съществуват.

— Разбира се, че не! — раздразнено настояваше Расколников. — Не? Така ли мислите? — продължи Свидригайлов, като го погледна. — Ами ако разсъдим така (хайде, помогнете ми): „Привиденията — това са, тъй да се каже, парчета и откъслеци от други светове, тяхно начало. Здравият човек, разбира се, няма защо да ги вижда, защото той е най-земният човек и следователно трябва да живее само с тукашния живот, за да има пълнота и ред. Но само малко да се разболееш, само малко да е нарушен нормалният земен порядък в организма, и веднага започва да се проявява възможността за друг свят, и колкото повече си болен, толкова и допирът с другия свят е по-голям, тъй че, когато човек съвсем умре, направо преминава в друг свят.“ Аз отдавна разсъждавам върху това. Ако вярвате в бъдния живот, и на това разсъждение можете да повярвате.

— Аз не вярвам в бъдния живот — каза Расколников. Свидригайлов седеше замислен.

— Ами ако там има само паяци или нещо от този род — каза той изведнъж.

„Този е луд“ — помисли си Расколников.

— Ние все си представяме вечността като идея, която не може да се разбере, нещо огромно, огромно! Но защо непременно огромно? Ами ако изведнъж вместо всичко това, представете си, там се окаже една стаичка, колкото селска баня, опушена, а по всички ъгли паяци — и това е цялата вечност. На мене, знаете ли, понякога така ми се привижда.

— И нима, нима вие не си представяте нищо по-утешително и по-справедливо от това! — с болезнено чувство възкликна Расколников.

— По-справедливо? Откъде да зная, може би именно това е справедливо и, знаете ли, аз непременно нарочно бих направил така! — отговори Свидригайлов, усмихвайки се неопределено. Някакъв студ изведнъж скова Расколников от този отвратителен отговор. Свидригайлов вдигна глава, погледна го втренчено и изведнъж се разсмя.

— Не, помислете за следното — завика той, — преди половин час още не бяхме се виждали, смятахме се за врагове, между нас стои неразрешен въпрос; а пък изоставихме въпроса и вижте само в каква близост нагазихме! Е, не казах ли истината, че сме от един дол дренки?

— Бъдете така добър — ядосано продължи Расколников, — позволете да ви помоля по-скоро да обясните и да ми кажете защо ме удостоихте с честта да ме посетите… и… и… аз бързам, нямам време, искам да изляза.

— Моля, моля. Вашата сестричка Авдотя Романовна ще се омъжи за господин Лужин, Пьотр Петрович, нали?

— Не може ли някак да избягвате всякакви въпроси за моята сестра и да не споменавате името й. Аз дори не разбирам как вие смеете да произнасяте името й пред мене, ако наистина сте Свидригайлов?

— Но нали тъкмо за нея съм дошъл да говоря, как да не я споменавам?

— Добре; говорете, но по-бързо!

— Уверен съм, че вие за този господин Лужин, мой роднина от страна на жена ми, вече сте си съставили мнение; ако поне за половин час сте го видели или сте чули поне нещо вярно и точно за него. Той не е за Авдотя Романовна. Според мене Авдотя Романовна се жертва твърде великодушно и необмислено, за… за своето семейство. Стори ми се, в резултат на всичко, което съм слушал за вас, че вие, от ваша страна, бихте били много доволен, ако този брак можеше да се разстрои, без да се нарушат известни интереси. А сега, след като ви познавам лично, дори съм уверен в това.

— От ваша страна всичко това е много наивно; извинете ме, исках да кажа — нахално — каза Расколников.

— Тоест вие с това искате да кажете, че се старая за себе си. Не се безпокойте, Родион Романович, ако се стараех за себе си, не бих се изразявал така направо, не съм чак толкова глупав. В това отношение ще ви разкрия една психологическа особеност. Одеве, оправдавайки любовта си към Авдотя Романовна, казах, че аз самият съм бил жертва. Е, добре, знайте, че сега не изпитвам никаква любов, н-никаква, така че на мене самия дори ми е чудно това, защото тогава аз наистина изпитвах нещо…

— От безделие и развратност — прекъсна го Расколников.

— Наистина аз съм развратен човек и безделник. А впрочем вашата сестра има толкова качества, че аз не можех все пак да не се поддам на известно въздействие. Но всичко това са глупости, както сам разбирам сега.

— Отдавна ли го разбрахте?

— Започнах да го забелязвам още преди, а окончателно се убедих онзи ден, почти в самата минута на пристигането си в Петербург. Впрочем в Москва още си въобразявах, че идвам да моля за ръката на Авдотя Романовна и да съпернича на господин Лужин.

— Извинете, че ви прекъсвам, но ви моля да бъдете по-кратък и да пристъпите направо към целта на вашето посещение. Бързам, трябва да излизам…

— С най-голямо удоволствие. След като пристигнах тук и след като реших сега да предприема едно… пътешествие, пожелах да направя необходимите предварителни разпореждания. Децата ми останаха при леля си; те са богати, а аз лично не съм им нужен. Пък и какъв баща съм аз! За себе си взех само това, което ми подари преди година Марфа Петровна. Ще ми стигне. Извинете, сега преминавам към същността. Преди пътешествието, което може би ще се осъществи, аз искам да приключа и с господин Лужин. Не че съвсем не мога да го понасям, но заради него именно стана това мое скарване с Марфа Петровна, когато научих, че тя е нагласила тази сватба. Аз искам сега с ваша помощ да се срещна с Авдотя Романовна и дори, ако желаете, във ваше присъствие, за да й обясня, първо, че от господин Лужин тя не само няма да има и най-малката полза, но дори навярно само ще загуби. После, след като измоля от нея извинение за всички тези неотдавнашни неприятности, аз бих помолил за позволение да й предложа десет хиляди рубли и по този начин да улесня скъсването с Лужин, скъсване, от което, уверен съм, и самата тя не би се отказала, само да имаше възможност.

— Но вие наистина, наистина сте луд! — извика Расколников не толкова дори разсърден, колкото учуден. — Как смеете да говорите така!

— Тъй си и знаех, че ще се развикате; но, първо, макар и да не съм богат, тези десет хиляди са ми излишни, тоест, никак, никак не ми трябват. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, аз може би още по-глупаво ще ги изхарча. Това едно. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; предлагам ги без всякакви задни мисли. Може и да не вярвате, но впоследствие ще се убедите и вие, и Авдотя Романовна. Цялата работа е там, че аз наистина причиних известни грижи и неприятности на многоуважаемата ви сестричка, следователно, чувствайки искрено разкаяние, от сърце желая — не да се откупя, не да платя за неприятностите, а чисто и просто да направя за нея нещо полезно, на това основание, че нямам в края на краищата монопола да правя само зло. Ако в предложението ми имаше макар една милионна частица умисъл, нямаше да предлагам само десет хиляди, когато едва преди пет седмици й предлагах повече. Освен това аз може би много, много скоро ще се оженя за една девойка и следователно всички подозрения за някакви лоши намерения към Авдотя Романовна по силата на това трябва да отпаднат. В заключение ще кажа, че като се омъжва за господин Лужин, Авдотя Романовна взема същите тези пари, само че по друг път… Не се сърдете, Родион Романович, разсъдете спокойно и хладнокръвно.

Докато говореше това, самият Свидригайлов беше извънредно хладнокръвен и спокоен.

— Моля ви да спрете — каза Расколников. — Така или иначе това е непростително дръзко.

— Ни най-малко. Излиза, че на този свят човек може да прави само зло, а, от друга страна, няма право да направи нито капчица добро поради възприети празни формалности. Това е нелепо. Та ако аз бях умрял например и бях оставил тази сума на сестричката ви в завещанието си, нима тя и тогава щеше да откаже да ги приеме?

— Твърде е възможно.

— Това вече не. Но щом казвате не, не да бъде, нека е тъй. Само че понякога десет хиляди са чудесно нещо. Във всеки случай моля да предадете на Авдотя Романовна това, което казах.

— Не, няма да й предам.

— В такъв случай, Родион Романович, ще бъда принуден да направя всичко възможно да я видя лично и следователно да я безпокоя.

— А ако й предам, няма ли да се опитвате да я видите лично?

— Не зная всъщност какво да ви кажа. Много бих желал да я видя веднъж.

— Не се надявайте.

— Жалко. Впрочем вие не ме познавате. Но може би ще се сближим.

— Мислите ли, че ще се сближим?

— Защо не? — каза Свидригайлов с усмивка, стана и си взе шапката. — Аз всъщност не исках да ви безпокоя и идвайки насам, дори не се надявах много, макар впрочем физиономията ви да ме бе поразила още тази сутрин…

— Къде сте ме видели тази сутрин? — с безпокойство попита Расколников.

— Случайно… Все ми се струва, че във вас има нещо, което ми допада… Не се безпокойте, аз не съм натрапник; и с мошеници съм се разбирал, и на княз Свирбей, мой далечен роднина и велможа, не му омръзнах, и за Рафаеловата Мадона в албума на госпожа Прилукова можах да напиша, и с Марфа Петровна седем години, без да напускам селото, живях, и в дома на Вяземски на Сенния на времето съм преспивал, и в балона на Берг може би ще летя.

— Е, добре. Позволете да ви запитам скоро ли ще започнете пътуването си?

— Какво пътуване?

— Ами онова „пътешествие“… Нали сам казахте.

— Пътешествие? Ах, да!… Наистина аз ви говорих за пътешествие… Е, това е обширен въпрос… Но ако знаехте за какво питате! — добави той и изведнъж силно и отривисто се разсмя. — Аз може би вместо пътешествието ще се оженя; сватосват ме.

— Тук?

— Да.

— Кога успяхте?

— Но много искам да се видя веднъж с Авдотя Романовна. Сериозно моля. Хайде, довиждане… ах, да! Как щях да забравя! Предайте, Родион Романович, на вашата сестричка, че в завещанието си Марфа Петровна й е оставила три хиляди. Това е съвсем вярно. Марфа Петровна се разпореди една седмица преда да умре, в мое присъствие. След около две-три седмици Авдотя Романовна ще може да получи парите.

— Истината ли казвате?

— Истината. Предайте й. Е, ваш покорен слуга. Аз всъщност живея съвсем близо до вас.

Излизайки, Свидригайлов се сблъска на вратата с Разумихин.

Бележки

[1] И нищо човешко (лат.)

[2] Добра война (фр.)

[3] Не ми понася виното (фр.)

[4] За да ви угодя (фр.)