Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (23)

III

Най-главното беше това, че той до последната минута съвсем не очакваше подобна развръзка. Той се държа надменно до последния момент, не допускайки дори възможността двете бедни и беззащитни жени да могат да се изтръгнат от властта му. За това убеждение допринесоха много високомерието и онази степен на самоувереност, която е най-добре да се нарече самовлюбеност. Пьотр Петрович, който сам си беше пробил път в живота, имаше болезнения навик да се любува сам на себе си, ценеше високо ума и способностите си и дори понякога, насаме, се любуваше на лицето си в огледалото. Но най-много от всичко на света обичаше и ценеше спечелените си с труд и всевъзможни средства пари: те го издигаха до всичко, което стоеше по-високо от него.

Напомняйки сега с горчивина на Дуня за това, че се беше решил да я вземе въпреки лошата мълва за нея, Пьотр Петрович говореше напълно искрено и дори изпитваше дълбоко негодувание срещу такава „черна неблагодарност“.

А същевременно, когато тогава се сватосваше за Дуня, той беше вече напълно убеден в нелепостта на всички тези сплетни, опровергани публично от самата Марфа Петровна и отдавна вече изоставени от цялото градче, което горещо оправдаваше Дуня. Пък и самият той не би отрекъл сега, че е знаел всичко това още тогава. И въпреки това все пак високо ценеше своята решимост да издигне Дуня до себе си и смяташе това за подвиг. Казвайки сега това на Дуня, той изказваше своята тайна, лелеяна мисъл, на която вече неведнъж се беше любувал, и не можеше да разбере как другите можеха да не се любуват на подвига му. Дошъл тогава да посети Расколников, той беше влязъл с чувство на благодетел, който се готви да пожъне плодовете и да изслуша твърде приятни комплименти. И, разбира се сега, когато слизаше по стълбите, той се чувстваше във висша степен обиден и недооценен.

А Дуня му беше просто необходима; за него беше немислимо да се откаже от нея. Отдавна вече, вече от няколко години той с наслада мечтаеше за женитба, но все трупаше пари и чакаше. С упоение си мислеше, дълбоко в себе си, за благонравна и бедна (непременно бедна) девойка, много младичка, много хубава, благородна и образована, много плаха, изпитала извънредно много нещастия и напълно покорна, такава, която цял живот да го смята за свой спасител, да благоговее пред него, да му се подчинява и да се възхищава от него и само от него. Колко сцени, колко сладостни епизоди бе създал той във въображението си на тази съблазнителна и игрива тема, когато си почиваше насаме след работа! И ето — мечтата на толкова години вече почти се осъществяваше: красотата и образоваността на Авдотя Романовна го поразиха, безпомощното й положение го възбуди до последен предел. Той беше намерил дори повече, отколкото беше мечтал: беше намерил горда и добродетелна девойка с характер; тя го превъзхождаше по възпитание и по образование (той чувстваше това) — и именно такова същество ще му бъде робски благодарно цял живот за неговия подвиг и благоговейно ще се прекланя пред него, а той ще бъде неограничен и всевластен повелител!… Сякаш нарочно наскоро, след дълго обмисляне и изчакване, той бе решил най-после коренно да промени кариерата си и да започне по-широка дейност, а успоредно с това малко по малко да премине и в по-висше общество, за което отдавна вече с наслада си мечтаеше… С една дума, беше решил да си опита късмета в Петербург. Той знаеше, че с помощта на жените може „твърде, твърде“ много да се спечели. Обаянието на една прелестна, добродетелна и образована жена можеше поразително да облекчи неговия път, да привлече другите към него, да му създаде ореол… и ето — всичко рухваше! Този внезапен, отвратителен разрив сега му подейства като гръмотевичен удар. Това беше някаква отвратителна шега, нелепост! Той само се беше позаинатил малко; дори не успя да се изкаже, просто се пошегува, увлече се, а всичко завърши така сериозно! И най-после нали той вече обичаше посвоему Дуня, вече властваше над нея в мечтите си — и изведнъж!… Не! Още утре, още утре всичко това трябва да се възстанови, да се излекува, да се оправи, а най-важното — да се унищожи това високомерно хлапе, това момченце, което беше причина за всичко. С болезнено чувство си спомняше също някак неволно и за Разумихин… впрочем в това отношение той скоро се успокои: „Само липсваше и този да го поставят редом с него!“ Единственият човек, от когото наистина се страхуваше сериозно, беше Свидригайлов… С една дума, предстояха му много грижи.

— Не, аз, аз съм най-виновна от всички! — каза Дунечка, преглъщайки и целувайки майка си. — Аз се полакомих за парите му, но кълна се, братко, не можех дори да си представя, че е толкова недостоен човек. Ако го бях разбрала по-рано, нищо нямаше да ме съблазни! Не ме обвинявай, братко!

— Бог ни избави! Бог ни избави! — повтаряше Пулхерия Александровна, но някак несъзнателно, сякаш още не беше проумяла докрай какво се е случило.

Всички се радваха, след пет минути дори се смееха. Само от време на време Дунечка пребледняваше и свиваше вежди спомняйки си за случилото се. На Пулхерия Александровна и през ум не й беше минавало, че тя също ще се радва; сутринта още скъсването с Лужин й се струваше страшна беда. Но Разумихин беше във възторг. Той не смееше още да го изрази открито, но целият трепереше като в треска, сякаш тежък товар се бе свлякъл от сърцето му. Сега той има право да им отдаде целия си живот, да им служи… Ех, какво ли не може сега! Впрочем той още по-страхливо отпъждаше всякакви други мисли и се страхуваше от въображението си. Само Расколников продължаваше да седи на същото място, почти мрачен и дори разсеян.

Той, който най-много беше настоявал да изгонят Лужин, сега като че ли най-малко от всички се интересуваше от станалото. Дуня неволно помисли, че той все още й е много сърдит, а Пулхерия Александровна плахо се вглеждаше в него.

— Та какво ти каза Свидригайлов? — приближи се към него Дуня.

— Ах, да, да! — извика Пулхерия Александровна. Расколников вдигна глава:

— Той иска непременно да ти подари десет хиляди рубли и при това изявява желание да те види един път в мое присъствие.

— Да я види! За нищо на света! — извика Пулхерия Александровна. — И как смее да й предлага пари!

После Расколников предаде (твърде сухо) разговора си със Свидригайлов, без да казва за призрака на Марфа Петровна, за да не се разпростира надълго и нашироко, защото изпитваше отвращение да води какъвто и да било разговор освен най-необходимия.

— И ти какво му отговори? — попита Дуня.

— Отначало казах, че няма да ти предам нищо. Тогава той заяви, че по всякакъв начин ще се опита да се срещне с тебе. Уверяваше ме, че страстта му към тебе е била каприз и че сега не изпитва нищо… Не иска ти да се омъжиш за Лужин… Изобщо говори заплетено.

— Ти самият как си го обясняваш, Родя? Как ти се стори? — Да си призная, не разбирам добре нищо. Предлага десет хиляди, а иначе каза, че не е богат. Заявява, че иска да замине за някъде, а след десет минути забравя, че е говорил за това. Изведнъж казва също, че иска да се ожени и че вече го сватосват… Разбира се, той има някаква цел и вероятно — лоша. Но, от друга страна, някак странно е да се предположи, че би пристъпил към целта така глупаво, ако имаше лоши намерения спрямо тебе… Аз, разбира се, отказах от твое име да приема парите, веднъж завинаги. Изобщо видя ми се много странен и — дори… сякаш с признаци на лудост. Но може и да греша; това може би е просто преструвка от негова страна. Смъртта на Марфа Петровна, изглежда, му е повлияла…

— Успокой, Господи, душата й! — възкликна Пулхерия Александровна. — Вечно, вечно ще моля Бога за нея! Какво щеше да стане сега с нас, Дуня, без тези три хиляди! Господи, сякаш от небето паднаха! Ах! Родя, та тази сутрин ни бяха останали само три рубли и с Дунечка разчитахме само на това да заложим по-скоро някъде часовника, само и само да не взимаше от тоя, докато сам не се сети.

Дуня беше някак прекалено силно поразена от предложението на Свидригайлов. Тя стоеше замислена.

— Той е замислил нещо ужасно! — проговори тя почти шепнешком, като едва не трепереше.

Расколников забеляза този голям страх.

— Изглежда, че неведнъж още ще ми се наложи да се срещам с него — каза той на Дуня.

— Ще го следим! Аз ще го проследя! — енергично извика Разумихин. — Няма да го изпускам от очи! Родя ми позволи. Той сам ми каза одеве: „Пази сестра ми.“ А вие ще позволите ли, Авдотя Романовна?

Дуня се усмихна и му протегна ръка, но загриженият израз не изчезваше от лицето й. Пулхерия Александровна плахо я поглеждаше, впрочем трите хиляди явно я успокояваха.

След четвърт час всички водеха най-оживен разговор. Дори Расколников известно време, макар и да не разговаряше, внимателно слушаше. Ораторстваше Разумихин.

— И защо, защо ще заминавате! — с упоение им държеше той възторжена реч. — Какво ще правите в онова градче? А най-важното е, че тук сте заедно и сте необходими един на друг, толкова сте необходими — разберете ме! Е, поне за известно време… А мене ме вземете за приятел, за съдружник — и аз ви уверявам, че ще имаме отлично предприятие. Слушайте, ще ви обясня всичко с подробности — целия проект! На мене още сутринта, когато още нищо не беше се случило, ми минаваше през ума… Ето каква е работата: аз имам чичо (ще ви запозная; много разбрано и много почтено старче!), а този чичо има хиляда рубли капитал, самият той живее с пенсията си и няма нужда от тях. Вече втора година ми додява да взема от него тези хиляда, а на него да му плащам по шест на сто лихва. Аз разбирам каква е работата: той просто иска да ми помогне; но миналата година не ми трябваха, а тази година чаках само да пристигне, за да ги взема. После вие ще дадете още хиляда от вашите три и това е достатъчно на първо време и ние ще се обединим. А с какво ще се занимаваме?

И Разумихин се залови да излага своя проект и дълго говори за това, че почти всички наши книжари и издатели не познават стоката си и затова обикновено са и лоши издатели, докато добрите издания, общо взето, връщат вложения капитал и дават доход, понякога значителен. Именно за издателска дейност мечтаеше Разумихин, който от две години работеше чужда работа и владееше добре три европейски езика, въпреки че преди шест дни беше казал на Расколников, че в немския е „швах“^[1], с цел да го склони да вземе половината от превода и трите рубли в аванс: и той тогава излъга, и Расколников знаеше, че той лъже.

— Защо, защо, защо да изпускаме това, което ни е в ръцете, когато вече разполагаме с едно от най-главните средства — собствени пари? — горещеше се Разумихин. — Разбира се, трябва много труд, но ние ще се трудим, вие, Авдотя Романовна, аз, Родион… някои издания дават сега чудесна печалба! А главната основа на предприятието е в това, че ще знаем какво именно трябва да превеждаме. Ние и ще превеждаме, и ще издаваме, и ще учим, всичко едновременно. Сега аз мога да бъда полезен, защото имам опит. Скоро ще станат две години, откак се вра между издателите и зная всичките им тайни: не е кой знае каква философия, повярвайте! И защо, защо да оставяме това да ни се изплъзне изпод носа! Аз самият зная и пазя в тайна две-три такива съчинения, че само за идеята те да се преведат и издадат могат да се вземат по сто рубли за всяка книга, а за една от тях аз и на петстотин рубли не бих се съгласил. И какво мислите — ако го кажа на някого, ще вземе да се усъмни, такива дръвници са! А грижите около работата, печатниците, хартията, пласмента, това оставете на мене! Аз зная всички вратички! Ще започнем от малкото и ще стигнем до голямото, поне ще си изкарваме прехраната, а това, което сме вложили, със сигурност ще си върнем. Очите на Дуня блестяха.

— Това, което казвате, Дмитрий Прокофич, много ми харесва — каза тя.

— Аз, разбира се, нямам и представа за тази работа — обади се Пулхерия Александровна, — може и да е хубаво, но все пак — Бог знае. Ново е някак си, неизвестно. Разбира се, ние трябва да останем тук, поне за известно време…

Тя погледна Родя.

— Как мислиш, братко? — каза Дуня.

— Смятам, че идеята му е много добра — отвърна той. — Разбира се, не трябва да се мечтае отсега за фирма, но пет-шест книги наистина могат да се издадат с несъмнен успех. И аз самият зная едно произведение, което непременно ще се пласира добре. А че той ще съумее да ръководи работата, в това няма съмнение: той разбира от тия неща… Впрочем ще имате време да се споразумеете…

— Ура! — извика Разумихин. — Сега слушайте, тук има една квартира, в същата къща, у същите хазаи. Тя е самостоятелна, отделна, с тези стаи не е свързана и е мебелирана, цената е приемлива, три стаички. Засега вземете назаем. Утре ще заложа часовника ви и ще ви донеса парите, а после всичко ще се нареди. И най-важното, ще можете да живеете и тримата заедно, и Родя с вас… Ти къде тръгна, Родя?

— Как, Родя, ти вече си отиваш? — чак с уплаха попита Пулхерия Александровна.

— В такава минута! — извика Разумихин.

Дуня гледаше брат си с недоверчиво учудване. Той държеше в ръце фуражката си; канеше се да излезе.

— Вие като че ме погребвате или се сбогувате завинаги с мене — някак странно изговори той.

После сякаш се засмя, но това не беше и усмивка.

— А, кой знае, може и за последен път да се виждаме — добави неволно.

Уж само помисли това, но то някак му се изплъзна от устата.

— Какво става с тебе! — извика майка му.

— Къде отиваш, Родя? — някак плахо запита Дуня.

— Така, налага ми се — отвърна той неопределено, като че ли се колебаеше в това, което искаше да каже. Но на бледото му лице се четеше някаква рязка решителност.

— Аз исках да ви кажа… като идвах насам… исках да ви кажа, майко… и на тебе, Дуня, че за нас би било по-добре да се разделим за известно време. Аз не се чувствам добре, не съм спокоен… след време ще дойда, сам ще дойда, когато… стане възможно. Мисля за вас и ви обичам… Оставете ме! Оставете ме сам! Бях решил това още преди… Окончателно съм го решил… Каквото и да стане с мене, и да загина, и да не загина, искам да съм сам. Забравете ме съвсем. Така е по-добре… Не разпитвайте за мене. Когато потрябва, сам ще дойда или… ще ви извикам. Може би всичко ще възкръсне!… А сега, ако ме обичате, откажете се… Иначе ще ви намразя, чувствам го… Сбогом!

— Господи! — извика Пулхерия Александровна. И майка му, и сестра му изпаднаха в страшна уплаха; Разумихин също.

— Родя, Родя! Сдобри се с нас, нека бъде както преди! — възкликна нещастната майка.

Той бавно се обърна към вратата и бавно излезе от стаята. Дуня го настигна.

— Братко! Какво правиш с мама! — прошепна тя с поглед пламтящ от негодувание.

Той мрачно я погледна.

— Нищо, аз ще дойда, аз ще идвам!… — измърмори полугласно, сякаш не съзнаваше напълно какво иска да каже и излезе от стаята.

— Безчувствен, злобен егоист! — извика Дуня.

— Той е по-бър-кан, а не безчувствен! Той е луд! Нима не виждате това? Тогава вие сте безчувствена!… — горещо прошепна Разумихин над самото й ухо, като силно й стисна ръката.

— Ей сега ще дойда! — извика той, обръщайки се към премалялата Пулхерия Александровна, и изтича от стаята. Расколников го чакаше в дъното на коридора.

— Знаех, че ще дотърчиш — каза той. — Върни се и остани с тях… Бъди и утре с тях… и винаги. Аз… може би ще дойда… ако е възможно. Сбогом!

И без да му подава ръка, тръгна.

— Но къде отиваш? Какво правиш! Какво става с тебе! Може ли така!… — мърмореше съвсем обърканият Разумихин.

Расколников се спря още веднъж.

— Веднъж завинаги ти казвам: никога за нищо не ме питай. Нямам какво да ти отговоря… Не идвай при мене. Аз може би ще дойда тук… Остави ме, а тях… не ги оставяй. Разбираш ли ме?

В коридора беше тъмно; те стояха до лампата. Около минута се гледаха мълчаливо. През целия си живот Разумихин щеше да помни тази минута. Пламтящият и втренчен поглед на Расколников всяка минута сякаш ставаше все по-силен, проникваше в душата му, в съзнанието му. Изведнъж Разумихин потрепери. Нещо странно сякаш премина между тях… Някаква идея се плъзна, нещо като намек; нещо ужасно, безобразно и изведнъж разбрано и от двете страни… Разумихин пребледня като мъртвец.

— Сега разбираш ли?… — каза изведнъж Расколников с болезнено изкривено лице. — Върни се, иди при тях — добави той изведнъж и като се обърна бързо, излезе…

Няма да описвам сега какво беше тази вечер у Пулхерия Александровна, как се върна при тях Разумихин, как ги успокояваше, как се кълнеше, че трябва да оставят Родя да си почине от болестта, кълнеше се, че Родя непременно ще дойде, че ще идва всеки ден, че той е много, много разстроен, че не бива да го ядосват; как той, Разумихин, ще се грижи за него, ще му намери добър лекар, най-добрия, цял консилиум… С една дума, от тази вечер Разумихин стана техен син и брат.