Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

V

Това беше господин вече в напреднала възраст, важен, представителен, с хитра и презрителна физиономия. Той се спря до вратата, озъртайки се наоколо с обидно, нескривано учудване, и сякаш питаше с поглед: „Но къде съм попаднал?“ Недоверчиво и дори с някаква привидна уплаха, едва ли не с оскърбление, той оглеждаше тясната и схлупена „корабна каюта“ на Расколников. Със същото учудване премести и впери след това поглед в самия Расколников, който лежеше разсъблечен, чорлав, немит на своята мизерна и мръсна кушетка и също го разглеждаше неподвижно. После все така бавно заразглежда раздърпаната, небръсната и чорлава фигура на Разумихин, който на свой ред го гледаше дръзко-въпросително право в очите, без да мръдне от мястото си. Напрегнатото мълчание продължи около минута и най-после, както и трябваше да се очаква, стана малка смяна на декорацията. Досетил се навярно, по някои, впрочем твърде ясни данни, че с подчертано строга осанка тук, в тази „корабна каюта“, абсолютно нищо не може да постигне, влезлият господин малко поомекна и вежливо, макар и доста сухо, произнесе, обръщайки се към Зосимов и разчленявайки всяка сричка на своя въпрос:

— Родион Романович Расколников, господин студент или бивш студент?

Зосимов бавно се помръдна и може би щеше да отговори, ако Разумихин, към когото изобщо не се бяха обърнали, не бе го изпреварил веднага:

— Ето го, лежи на дивана! А вие какво искате?

Това фамилиарно „А вие какво искате?“ сякаш удари важния господин; той дори едва не се обърна към Разумихин, но успя все пак навреме да се сдържи и бързо се обърна отново към Зосимов.

— Ето го Расколников! — измънка Зосимов, като кимна към болния, после се прозя, като някак необикновено широко си разтвори устата и необикновено дълго я държа в такова положение. После бавно бръкна в джобчето на жилетката си, извади огромен тумбест златен часовник с капак, отвори го, погледна и пак така бавно и лениво взе да си го прибира.

Самият Расколников през цялото време лежеше мълчаливо по гръб и упорито, макар и без никаква мисъл, гледаше влезлия. Лицето му, което вече не беше обърнато към занимателното цветче на тапета, беше извънредно бледо и изразяваше изключително страдание, сякаш току-що бе понесъл болезнена операция или едва-що бяха престанали да го мъчат. Но влезлият господин малко по малко започна да събужда у него все по-голямо и по-голямо внимание, после недоумение, после недоверчивост и сякаш дори страх. И когато Зосимов, посочвайки го, каза: „Ето го Расколников“, той изведнъж бързо се надигна, сякаш подскочи, седна на леглото и с почти предизвикателен, но пресеклив и слаб глас произнесе:

— Да! Аз съм Расколников! Какво искате?

Гостът го погледна внимателно и внушително изрече:

— Пьотр Петрович Лужин. Смея да се надявам, че името ми вече не ви е съвсем непознато.

Но Расколников, който очакваше съвсем друго, го погледна тъпо и замислено и не отговори нищо, като че наистина за пръв път чуваше името на Пьотр Петрович.

— Как? Нима досега не сте получили никакво известие? — запита Пьотр Петрович засегнат.

В отговор на това Расколников бавно се отпусна на възглавницата, сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. На лицето на Лужин се изписа разочарование. Зосимов и Разумихин го заразглеждаха с още по-голямо любопитство и той накрая явно се смути.

— Аз предполагах и разчитах — замънка той, — че писмото, пуснато преди повече от десет дни, даже едва ли не преди две седмици…

— Чуйте, защо трябва да стоите на вратата? — прекъсна го изведнъж Разумихин. — Ако имате нещо да обясните, седнете, на двамата с Настася там ви е тясно. Настасюшка, дръпни се, пусни го да влезе! Влезте, ето ви стол! Хайде, влизайте!

Той дръпна стола си от масата, освободи малко място между масата и коленете си и зачака в не съвсем удобно положение гостът да влезе през тази пролука. Минутата беше такава, че бе невъзможно да се откаже, и гостът се запровира през тясното пространство, като бързаше и се препъваше. Добрал се до стола, той седна и мнително погледна Разумихин.

— Вие впрочем не се стеснявайте — изтърси Разумихин. — Родя вече пети ден е болен и три дни бълнува, а сега дойде на себе си и дори яде с апетит. Ето, това е лекарят му, току-що го прегледа, а аз съм приятел на Родка, също бивш студент, а сега се занимавам с него; така че не ни обръщайте внимание и не се стеснявайте, ами казвайте за какво сте дошли.

— Благодаря ви. Но дали няма да обезпокоя болния със своето присъствие и разговор? — обърна се Пьотр Петрович към Зосимов.

— Н-не — измънка Зосимов, — дори може да го развлечете — и пак се прозя.

— О, той отдавна вече е в съзнание, от сутринта! — продължи Разумихин, от чиято фамилиарност лъхаше такова неподправено простодушие, че Пьотр Петрович след кратък размисъл взе да се окуражава, може би отчасти и поради това, че този дрипльо и нахалник бе успял все пак да се представи за студент.

— Вашата майка… — започна Лужин.

— Хм! — произнесе високо Разумихин. Лужин го погледна въпросително.

— Нищо, просто така; продължавайте… Лужин сви рамене.

— … Вашата майка, още когато бях при тях, започна да ви пише. След като пристигнах тук, нарочно пропуснах няколко дни и не ви потърсих, за да съм напълно уверен, че сте известен за всичко, но сега за мое учудване…

— Зная, зная! — каза изведнъж Расколников с израз на най-нетърпелива досада. — Това сте вие? Годеникът? Да, зная!… Стига вече!

Пьотр Петрович сериозно се обиди, но нищо не каза. Той усилено бързаше да съобрази какво значи това. Мълчанието продължи близо една минута.

През това време Расколников, пообърнал се малко към него, за да му отговори, се зае изведнъж отново да го разглежда внимателно и с някакво особено любопитство, като че одеве не бе успял да го разгледа напълно или като че нещо ново в него го бе поразило: той дори специално се надигна от възглавницата. Наистина като че в целия вид на Пьотр Петрович поразяваше нещо особено, а именно нещо, което оправдаваше името „годеник“, така безцеремонно дадено му преди малко. Първо, беше явно и дори прекалено забележимо, че Пьотр Петрович е побързал да се възползва от няколкото дни в столицата, за да се стегне и разкраси в очакване на годеницата, което впрочем бе твърде невинно и допустимо. Дори собственото му, може би дори прекалено самодоволно собствено съзнание за приятната промяна в живота му можеше да му бъде простено в такъв случай, защото Пьотр Петрович беше годеник. Всичките му дрехи бяха току-що взети от шивач и всичко беше хубаво освен може би това, че всичко беше прекалено ново и прекалено ясно изразяваше известна цел. Дори контешката нова-новеничка кръгла шапка свидетелстваше за тази цел: Пьотр Петрович се отнасяше към нея някак прекалено почтително и прекалено предпазливо я държеше в ръце. Дори чудесните люлякови, истински жувеновски ръкавици свидетелстваха за същото, макар и само с това, че той не ги слагаше, а само ги носеше в ръка — за важност. В дрехите на Пьотр Петрович преобладаваха ярките младежки цветове. Беше с хубаво светлокафяво лятно сако, лек светъл панталон, също такава жилетка, току-що купена фина риза, извънредно лека батистена вратовръзка на розови чертички и което беше най-хубавото: на Пьотр Петрович всичко това дори му отиваше. Лицето му, твърде свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за неговите четиридесет и пет години. Тъмни бакенбарди, като два котлета, приятно го украсяваха от двете страни и твърде красиво се сгъстяваха при гладко избръснатата му блестяща брада. Дори косите, впрочем едва-едва посребрени, сресани на път и накъдрени на бръснар, поради това обстоятелство не изглеждаха никак смешно или глупаво, което е нещо обикновено при накъдрените коси, защото те неизбежно придават на лицето прилика с немец, тръгнал да се жени. И ако в това твърде красиво и сериозно лице имаше нещо наистина неприятно и отблъскващо, то се дължеше на съвсем други причини. След като разгледа безцеремонно господин Лужин, Расколников язвително се усмихна, отпусна се пак на възглавницата и отново впери поглед в тавана.

Но господин Лужин се овладя и, изглежда, реши засега да не обръща внимание на всички тези чудатости.

— Много, много съжалявам, че ви намирам в такова положение — започна той пак, прекъсвайки с усилие мълчанието. — Ако знаех за болестта ви, щях да дойда по-рано. Но нали знаете — грижи!… Имам освен това и твърде важно дело като адвокат във Върховния съд. Не споменавам дори за онези грижи за които и вие се досещате. Вашите, тоест майка ви и сестра ви, очаквам всеки момент…

Расколников се размърда и понечи да каже нещо; на лицето му се изписа известно вълнение. Пьотр Петрович спря, изчака, но тъй като нищо не последва, продължи:

— … Всеки момент. Намерих им квартира на първо време…

— Къде? — тихо попита Расколников.

— Съвсем наблизо, в дома на Бакалеев.

— Това е на Вознесенска — прекъсна го Разумихин. — Там има два етажа стаи под наем; търговецът Юшин ги държи; ходил съм…

— Да, стаи под наем…

— Страшна работа: мръсотия, смрад, пък и мястото е подозрително; разни работи са се случвали; и дявол знае какви не живеят там!… Отбивал съм се във връзка с един скандален случай. Но впрочем, евтино е.

— Аз, разбира се, не съм могъл да събера толкова сведения, защото аз самият съм нов човек тук — възрази обиден Пьотр Петрович. — Впрочем наел съм две много, много чистички стаички и тъй като е за твърде кратко време… Аз намерих вече и истинската, тоест бъдещата ни квартира — обърна се той към Расколников. — Сега я обзавеждам, а междувременно и аз самият се свирам в една мебелирана стая, на две крачки оттук, у госпожа Липевехзел, в квартирата на един мой млад приятел, Андрей Семьонович Лебезятников; той именно ми посочи дома на Бакалеев.

— Лебезятников? — бавно каза Расколников, като да си спомняше нещо.

— Да, Андрей Семьонович Лебезятников, чиновник в министерството. Познавате ли го?

— Да… не… — отговори Расколников.

— Извинете, така ми се стори, поради вашия въпрос. Аз бях някога негов настойник… Много мил млад човек… Любознателен… Аз винаги с удоволствие се срещам с младежи, от тях научаваш всичко ново — Пьотр Петрович огледа с надежда всички присъстващи.

— В какво отношение? — запита Разумихин.

— В най-сериозното, така да се каже, което се отнася до самата същност на нещата — подхвана Пьотр Петрович, като че зарадван от въпроса. — Аз, знаете ли, вече десет години, откак не съм идвал в Петербург. Всички тези наши новости, реформи, идеи — всичко това стигна и до нас в провинцията; но за да виждаш по-ясно и за да виждаш всичко, трябва да си в Петербург. Та мисълта ми е именно такава, че най-много ще забележиш и ще научиш, като наблюдаваш младото наше поколение. И да си призная, радвам се…

— На кое именно?

— Въпросът ви е обширен. Може би греша, но ми се струва, че намирам по-ясен поглед върху нещата, повече, така да се каже, критичност, повече деловитост.

— Това е вярно — процеди Зосимов.

— Глупости, деловитост няма — озъби му се Разумихин. — Деловитостта се придобива трудно, а не пада даром от небето. Ние едва ли не от двеста години сме отвикнали от всякаква работа… Идеи може и да зреят — обърна се той към Пьотр Петрович, — и стремеж към доброто има, макар и детински; и честност ще се намери, въпреки че тук се навъдиха безброй мошеници, но деловитост все пак няма! Деловитостта в ботуши крачи.

— Не мога да се съглася с вас — с явно наслаждение възрази Пьотр Петрович. — Разбира се, увлечения, отклонения има, но трябва да бъдем снизходителни: увлеченията говорят за план в работата и за онази неправилна външна обстановка, в която протича работата. И ако е направено малко, то и времето не беше много. За средствата да не говорим. А според моето лично мнение, ако щете, все пак нещо е направено: разпространени са нови, полезни мисли, разпространени са някои нови, полезни съчинения вместо предишните мечтателни и романтически; литературата придобива по-зрял характер; изкоренени са и са осмени много вредни предразсъдъци… С една дума, ние безвъзвратно се откъснахме от миналото, а това според мене вече е нещо…

— Ама че го е назубрил! Представя ни се — каза изведнъж Расколников.

— Какво? — запита Пьотр Петрович, който недочу, но не получи отговор.

— Всичко това е истина — побърза да добави Зосимов.

— Нали? — продължи Пьотр Петрович, поглеждайки любезно към Зосимов. — Съгласете се сам — обърна се той към Разумихин, но вече с оттенък на известно тържество и превъзходство, и за малко не добави „млади човече“, — че е налице преуспяване или, както казват сега, прогрес, поне в името на науката и икономическата правда…

— Общи приказки!

— Не, не са общи приказки! Ако на мене например досега ми казваха: „Обичай“ и аз обиквах, какво излизаше от това? — продължи Пьотр Петрович може би с излишна прибързаност. — Излизаше това, че аз раздирах дрехата си на две, давах едната половина на ближния си и ние и двамата си оставахме наполовина голи, според руската пословица: „Който иска да удари с един камък два заека наведнъж, не улучва нито един.“ А науката казва: обикни преди всичко самия себе си, защото всичко на този свят почива на личния интерес. Обичаш ли само себе си, и работите си ще подредиш, както трябва, и дрехата ти цяла ще остане. А икономическата правда добавя, че колкото повече са в едно общество уредените лични положения и, така да се каже, целите дрехи, толкова по-здрави са основите му и толкова по-добре се уреждат в него и обществените работи. Следователно, печелейки единствено и изключително за себе си, все едно, че печеля за всички и спомагам за това ближният да получи нещо повече от скъсаната дреха, и то не от частни, единични благодеяния, а вследствие на всеобщото преуспяване. Мисъл проста, но за нещастие твърде дълго не появила се, засенчена от възторжеността и мечтателността, а като че не е необходимо голямо остроумие, за да се досетиш…

— Извинете, аз също не съм остроумен — рязко го прекъсна Разумихин, — и затова да престанем. Аз заговорих с цел, иначе всичкото това пустословие за собствено удоволствие, всички тези непрекъснати общи приказки, това повтаряне на все едно и също, все едно и също за три години така са ми опротивели, че, ей Богу, червя се, дори когато други, не аз даже, говорят тия неща в мое присъствие. Вие, разбира се, бързате да ни се представите с познанията си, това е съвсем простимо и не ви осъждам. Но бих искал само да науча сега кой сте вие, защото, знаете ли, към общото дело напоследък се лепнаха толкова най-различни търгаши и така изопачиха всичко, до което докоснаха, в името на собствените си интереси, че просто омърсиха цялата кауза. И стига вече!

— Уважаеми господине — започна г-н Лужин, засегнат, но с изключително достойнство, — да не би да искате така безцеремонно да кажете, че и аз…

— О, моля ви се, моля ви се… Как бих могъл!… И стига вече! — отряза Разумихин, рязко се обърна към Зосимов и продължи одевешния си разговор.

Пьотр Петрович се оказа достатъчно умен да повярва веднага на обяснението. Впрочем той реши след две минути да си тръгне.

— Надявам се, че започнатото сега наше познанство — обърна се той към Расколников, — след вашето оздравяване и предвид на известните вам обстоятелства ще укрепне още повече… Най-вече ви желая здраве…

Расколников дори не обърна глава. Пьотр Петрович се надигна от стола си.

— Убил я е непременно някой от ония, които са залагали при нея! — уверено говореше Зосимов.

— Непременно някой от тях! — съгласи се Разумихин. — Порфирий не се издава какво мисли, но все пак разпитва заложителите…

— Разпитва заложителите? — запита високо Расколников.

— Да, защо? — Нищо.

— Ами как ги намира? — попита Зосимов.

— Някои му посочва Кох; на други имената са били написани върху обвивките на предметите, а трети сами дошли, като научили.

— Ама ловък и опитен трябва да е мръсникът! Каква смелост! Каква решителност!

— Там е работата, че не е! — прекъсна го Разумихин. — И тъкмо това обърква всичките. А пък аз ви казвам, че е неумел, неопитен и че навярно това е била първата му крачка! Допусни, че е обмислено и че е бил ловък мръсник, и ще излезе невероятно. А ако предположиш, че е бил неопитен, ще излезе, че само случаят го е спасил от беда, а случайността какво не прави! Моля ти се, че той и трудностите може би не е предвидил! Ами как е действал? Взема неща за по десет-двадесет рубли, натъпква си джоба с тях, тършува в сандъчето на жената, в парцалите, а в скрина, в горното чекмедже, в една кутия са намерили само в пари около хиляда и петстотин рубли освен ценните книжа! И да ограби не е знаел, съумял е само да убие! Първата му крачка е била, казвам ти, първата крачка; объркал се е! И се е измъкнал не защото всичко е предвидил, а случайно!

— Става дума сигурно за неотдавнашното убийство на бабичката, чиновнишката вдовица — намеси се, обръщайки се към Зосимов, Пьотр Петрович, вече прав, с шапката и ръкавиците в ръка, но с желанието, преди да си отиде, да изрече още няколко мъдри думи. Той явно се стараеше да направи благоприятно впечатление и тщеславието надви над благоразумието.

— Да. Вие научихте ли?

— Как не, нали е в съседство…

— С подробности?

— Не бих казал; но мене ме интересува тук друго обстоятелство, цялостният въпрос, така да се каже. Не говоря за това, че престъпленията сред низшата класа през последните пет години се увеличиха; не говоря за повсеместните и непрекъснато и грабежи и пожари; най-странното за мене е това, че по същия начин се увеличават престъпленията и сред висшите класи, и, така да се каже, успоредно. Ту чуеш, че бивш студент ограбил насред пътя пощата; ту, че хора с добро обществено положение фалшифицират банкноти; в Москва залавят цяла група фалшификатори на облигации от последния заем с лотария — между главните съучастници е и един лектор по обща история; ту убили секретаря на наше посолство в чужбина по причина загадъчна и свързана с пари… И ако сега тази старица-лихварка е убита от някой от по-висшето общество, защото селяните не залагат златни предмети, то как да се обясни тази от една страна разпуснатост сред цивилизованата част на нашето общество?

— Станаха много икономически промени… — обади се Зосимов.

— Как да се обясни? — заяде се Разумихин. — Ами именно с вкоренената прекалена неделовитост би могло да се обясни.

— Тоест как?

— А какво отговори в Москва този ваш преподавател на въпроса защо е подправял облигации: „Всички забогатяват по най-различни начини и на мене ми се дощя по-скоро да забогатея.“ Не помня точно думите, но смисълът беше такъв: за чужда сметка, по-бързичко, без труд! Наготовичко са свикнали да живеят, за ръчичка да ги водят, храната да им сдъвкват. А като удари решителният час, всеки показва колко струва…

— Да, но нравствеността? И, тъй да се каже, правилата…

— За какво толкова сте се загрижили? — намеси се неочаквано Расколников. — Нали излезе според вашата теория!

— Как така според моята теория?

— Ами доведете до логическия му край това, което проповядвахте одеве, и ще излезе, че е позволено да се колят хората…

— Но моля ви се! — извика Лужин.

— Не, не е така! — обади се Зосимов. Расколников лежеше блед, с потреперваща горна устна и дишаше тежко.

— За всичко си има мярка — високомерно продължи Лужин, — икономическата идея все още не е покана за убийство и ако само предположим…

— А вярно ли е, че вие — прекъсна го изведнъж пак Расколников с разтреперан от злоба глас, в който звучеше някаква радост от това, че обижда, — вярно ли е, че сте казали на годеницата си… в същия час, когато сте получили съгласието й, че най-много се радвате… дето е бедна… защото е много по-изгодно да вземеш жена си от беднотията, за да я потискаш после… и да й натякваш, че си й направил благодеяние?…

— Уважаеми господине! — злобно и ядно извика Лужин, целият пламнал и объркан. — Уважаеми господине… така да се изопачи мисълта ми! Извинете, но аз съм длъжен да ви кажа, че в слуховете, които са стигнали до вас, или по-точно, които са ви били съобщени, няма нито сянка от разумно основание и аз… подозирам кой… с една дума… тази стрела… с една дума, вашата майка… Тя и без това ми се видя, впрочем при всичките си превъзходни качества, човек с до известна степен възторжен и придобит от романите начин на мислене… Но аз все пак бях на хиляди километри от предположението, че е могла в такъв изопачен от фантазията си вид да схване и представи работата… И накрая… накрая…

— Знаете ли какво? — извика Расколников, като се надигна от възглавницата и го гледаше втренчено с пронизващ, искрящ поглед. — Знаете ли какво?

— Какво? — Лужин млъкна и чакаше с обиден и предизвикателен вид. Мълчанието продължи няколко секунди.

— Това, че ако вие още веднъж… се осмелите да споменете и дума дори… за моята майка… ще ви изтърколя презглава надолу по стълбите!

— Какво ти става! — извика Разумихин.

— А-а, такава ли била работата? — Лужин пребледня и прехапа устни. — Чуйте ме, господине — започна той, като натъртваше думите и се сдържаше с всички сили, но все пак се задъхваше, — аз още одеве, от първия момент почувствах вашата неприязън, но нарочно останах тук, за да науча нещо повече. Много работи бих могъл да простя на болен и на роднина, но сега… на вас… никога…

— Аз не съм болен! — извика Расколников.

— Толкова по-зле…

— Вървете по дяволите!

Но Лужин и без това си отиваше вече, недовършил речта си, промъквайки се пак между масата и стола; Разумихин този път стана, за да му направи път. Без да поглежда никого и дори без да кимне на Зосимов, който отдавна вече му кимаше да остави на мира болния, Лужин излезе, като повдигна от предпазливост шапката си до рамото, когато, приведен, минаваше през вратата. И дори в извивката на гърба му сякаш беше изписано, че той отнася със себе си ужасното си оскърбление.

— Бива ли, бива ли така? — говореше озадачен Разумихин, клатейки глава.

— Оставете ме, оставете ме всички! — изкрещя в изстъпление Расколников. — Ще се махнете ли най-после, мъчители! Не се страхувам от вас! Сега от никого, от никого не се страхувам! Махайте се! Искам да съм сам, сам, сам!

— Да си вървим — каза Зосимов, кимайки на Разумихин.

— Но, моля ти се, как ще го оставим така!

— Да вървим! — настойчиво повтори Зосимов и излезе. Разумихин помисли, пък хукна да го настигне.

— По-лошо можеше да стане, ако не бяхме го послушали — каза Зосимов вече по стълбата. — Не бива да го дразним…

— Какво му става?

— Да може да получи някакъв благоприятен тласък, ето какво му трябва! Одеве беше добре… Знаеш ли, той мисли за нещо! Нещо неподвижно тягостно… Много се страхувам; непременно е така!

— За този господин може би, Пьотр Петрович! От разговора личи, че той ще се жени за сестра му и че Родя точно преди да се разболее, е получил писмо…

— Да, дяволът го домъкна точно сега; може би развали всичко. А ти забеляза ли, че той към всичко е равнодушен, на всичко отговаря с мълчание, с изключение на едно, от което побеснява — това убийство…

— Да, да! — подхвана Разумихин. — Много добре забелязах! Интересува се, плаши се. Наплашили са го тъкмо когато е започвала болестта, в участъка, при полицейския, припаднал е.

— Разкажи ми го по-подробно довечера и аз после ще ти кажа някои работи. Интересува ме той, много! След половин час ще намина да видя какво става… Възпаление впрочем няма да има…

— Благодаря ти! А пък аз в това време ще почакам у Пашенка и ще го наблюдавам чрез Настя…

Останал сам, Расколников с нетърпение и мъка погледна Настася; но тя още се бавеше.

— Чай ще пиеш ли сега? — попита тя.

— После! Искам да спя! Остави ме…

Той конвулсивно се обърна към стената; Настася си излезе.