Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

III

— Здрав е, здрав! — весело извика срещу влизащите Зосимов. Той беше дошъл преди десетина минути и седеше на същия край на дивана. Расколников седеше на другия край, съвсем облечен и дори добре измит и вчесан, нещо, което отдавна не беше му се случвало. Стаята изведнъж се напълни, но Настася все пак успя да влезе след гостите. Застана да слуша.

Наистина Расколников беше почти здрав, особено в сравнение с вчера, само че беше много блед, разсеян и навъсен.

Имаше вид на ранен или на човек, понасящ силна физическа болка: веждите му бяха събрани, устните — стиснати, очите — възпалени. Говореше малко и неохотно, все едно насила или по задължение, и някакво безпокойство се проявяваше от време на време в движенията му.

Липсваше му само някаква превръзка на ръката или калъфче от тафта на пръста, за да прилича съвсем на човек, на когото, да речем, много болезнено му бере пръст, или си е ударил ръката, или нещо подобно.

Впрочем и това бледо и мрачно лице за миг сякаш се озари от светлина, когато влязоха майка му и сестра му, но това само добави към израза му вместо предишната мъчителна разсеяност някак още по-съсредоточена мъка. Светлината угасна скоро, но мъката остана и Зосимов, който наблюдаваше и изучаваше пациентите си с цялата страст на току-що започнал да лекува доктор, с учудване забеляза у него, след като дойдоха близките му, вместо радост някаква тежка, скрита решителност да понесе за час-два мъчение, което не е възможно да избегне. Той видя после как почти всяка дума от последвалия разговор като че се докосваше до някаква рана на пациента му и я разчопляше, но в същото време се и учуди донякъде на днешното му умение да се владее и да скрива чувствата на мономан, който от една дума вчера едва ли не побесняваше.

— Да, сега и аз виждам, че съм почти здрав — каза Расколников и приветливо целуна майка си и сестра си, от което Пулхерия Александровна веднага просия, — и казвам това вече не както вчера — добави той, като се обърна към Разумихин и приятелски му стисна ръката.

— А аз дори му се учудих днес — започна Зосимов, който много се зарадва на гостите, защото за десет минути вече бе успял да изпусне нишката на разговора със своя болен. — След три-четири дни, ако върви така, ще бъде съвсем както преди, тоест както беше преди месец или два… или може би и три? Та това отдавна е започнало и е назрявало… а? Признавате ли си сега, че може би и сам сте били виновен? — добави той с предпазлива усмивка, сякаш все още се страхуваше да не го подразни с нещо.

— Много е възможно — отговори хладно Расколников.

— Аз затова го и казвам — продължи Зосимов, добил смелост, — защото вашето пълно оздравяване в най-главното зависи сега единствено от вас самия. Сега, когато с вас вече може да се разтоваря, бих искал да ви внуша, че е необходимо да се отстранят първоначалните, така да се каже, коренните причини, повлияли върху зараждането на вашата болест, тогава ще се излекувате, иначе ще стане даже и по-зле. Тези първоначални причини аз не зная, но на вас те са ви известни. Вие сте умен човек и, разбира се, сте се наблюдавали. Струва ми се, че вашето разстройство съвпада отчасти с вашето напускане на университета. Вие не бива да оставете без занимания и затова трудът и ясно поставената цел, струва ми се, много биха могли да ви помогнат.

— Да, да, вие сте съвсем прав… ето аз колкото може по-скоро ще постъпя в университета и тогава всичко ще тръгне като по масло…

Зосимов, започнал да дава умните си съвети отчасти и за ефект пред дамите, бе, разбира се, донякъде озадачен, когато, след като завърши своята реч и погледна слушателя си, забеляза на лицето му явна насмешка. Впрочем това продължи само миг. Пулхерия Александровна веднага започна да благодари на Зосимов, особено за това, че бе си направил труда посред нощ да ги посети в хотела.

— Как, той е идвал при вас през нощта? — попита Расколников, сякаш разтревожен. — Значи, и вие не сте спали след пътуването?

— Ах, Родя, та това беше само до два часа. Ние с Дуня и вкъщи по-рано от два никога не си лягаме.

— Аз също не зная как да му се отблагодаря — продължи Расколников, като изведнъж се намръщи и наведе глава. — Като оставим настрана паричния въпрос — извинете, че споменавам затова (обърна се той към Зосимов), — аз просто не зная с какво съм заслужил особеното ви внимание? Просто не разбирам… и… и това даже ми тежи, защото ми е непонятно: откровено ви казвам.

— Не се тревожете — засмя се насила Зосимов, — допуснете, че сте моят пръв пациент, а ние, които току-що сме започнали да практикуваме, обичаме първите си пациенти като собствени деца, а някои от нас почти се влюбват в тях. А пък аз не съм богат с пациенти.

— За него да не говоря — добави Расколников, посочвайки Разумихин, — а и той освен оскърбления и грижи нищо друго не е видял от мене.

— Как лъже само! Ти какво, да не си се разчувствал нещо днес? — извика Разумихин.

Той щеше да види, ако беше по-проницателен, че никакво разчувстване нямаше, а дори нещо съвсем противоположно. Но Авдотя Романовна забеляза това. Тя втренчено и с безпокойство наблюдаваше брат си.

— А за вас, мамо, не смея и да говоря — продължи той сякаш заучен от сутринта урок, — едва днес можах да си представя донякъде как трябва да сте се измъчили вчера тук, докато сте ме чакали да се върна. — Като каза това, той изведнъж мълчаливо и с усмивка протегна ръка на сестра си. Но в тази усмивка проблесна този път истинско, непресторено чувство. Дуня веднага хвана и горещо стисна протегнатата й ръка, зарадвана и благодарна. За пръв път се обръщаше той към нея след вчерашното скарване. Лицето на майката просветля от възторг и щастие пред това окончателно и мълчаливо помиряване на брата и сестрата.

— Ето именно затова го обичам! — прошепна преувеличаващият всичко Разумихин, като се завъртя енергично на стола си. — Способен е на такива жестове!…

„И колко хубаво става всичко при него — мислеше си майката, — какви благородни пориви има и как просто деликатно сложи край на цялото това вчерашно недоразумение със сестра си — само с това, че й протегна ръка в такава минута и я погледна приветливо… И какви прекрасни очи има, и колко е прекрасно цялото му лице!… Той е даже по-хубав от Дунечка… Но, Боже мой, какъв му е костюмът, колко ужасно е облечен! В магазина на Афанасий Иванович разсилният Вася е по-добре облечен!… И така ми идва да се спусна към него и да го прегърна, и… да заплача — а се боя, боя се… той е такъв един, Господи!… Ето на, хем ласкаво говори, а се боя! Е от какво се боя?…“

— Ах, Родя, няма да повярваш — подхвана тя изведнъж, бързайки да отговори на думите му, — колко нещастни бяхме вчера с Дунечка! Сега, когато всичко мина и се свърши и всички сме пак щастливи — мога да ти разкажа. Представи си, бързаме насам, за да те прегърнем, едва ли не направо от влака, а тази жена — а, да, ето я! Добър ден, Настася!… Тя изведнъж ни казва, че ти си болен, в делириум и току-що си избягал скришом от доктора, в такова състояние, навън, и че са се разтичали да те търсят. Няма да повярваш какво ни беше! Веднага си помислих за това как трагично загина поручик Потанчиков, наш познат, приятел на баща ти — ти не го помниш, Родя, също бил болен, в делириум, и по същия начин избягал и паднал в кладенеца в двора, едва на следния ден успяха да го измъкнат. А ние, разбира се, си представихме всичко още по-страшно. Искахме да вървим да търсим Пьотр Петрович, та поне с негова помощ… защото ние бяхме сами, нали, съвсем сами — проточи тя с жалостен глас и изведнъж млъкна, спомни си, че да заговаря за Пьотр Петрович е още твърде опасно, макар че „всички вече са пак напълно щастливи“.

— Да, да… всичко това, разбира се, е неприятно… — измърмори в отговор Расколников, но с такъв разсеян и почти невнимателен израз, че Дунечка го погледна изумена. — Да, какво още исках да кажа — продължи той, като си припомняше с усилие, — да: моля ви, майко, и ти, Дунечка, не мислете, че не съм искал да дойда днес пръв при вас и съм чакал вие първи да дойдете.

— Какво говориш, Родя! — възкликна Пулхерия Александровна, също учудена.

„Той, какво, по задължение ли ни отговаря? — помисли Дунечка. — И се помирява, и иска прошка, сякаш опява или си казва урока.“

— Аз тъкмо се събудих и исках да тръгна, но ми попречиха дрехите; забравих вчера да й кажа… на Настася… да изчисти тази кръв… Едва сега успях да се облека.

Кръв! Каква кръв? — разтревожи се Пулхерия Александровна.

— Няма нищо… не се безпокойте. Имаше кръв, защото вчера, като ходех из улиците малко трескав, се натъкнах на един премазан човек… един чиновник…

— Трескав? Но ти всичко помниш — прекъсна го Разумихин.

— Това е вярно — някак особено грижливо отговори Расколников, — помня всичко, дори до най-малката подробност, а туй на: защо съм правил еди-какво си и съм ходил еди-къде си и съм говорил еди-какво си — това вече не мога добре да обясня.

— Много известен феномен — намеси се Зосимов, — изпълнението на постъпките понякога е майсторско, най-изкусно, а ръководенето на постъпките, началото на постъпките е разстроено и зависи от разни болезнени впечатления. Нещо като сън.

„Това всъщност е добре, че той ме смята почти за луд“ — помисли Расколников.

— Струва ми се, че същото се случва и на здрави — отбеляза Дунечка, гледайки Зосимов с безпокойство.

— Твърде вярна забележка — отговори той, — в този смисъл наистина всички ние и твърде често сме почти като побъркани, само че с малка разлика — „болните“ са побъркани малко повече от нас, затова тук трябва да се различава границата. А уравновесени хора, това е истина, почти не се срещат; на десетки, а може би на много стотици хиляди — един, и това са обикновено твърде слаби екземпляри…

При думата „побъркан“, непредпазливо изтървана от раздрънкалия се на любимата си тема Зосимов, всички помръкнаха. Расколников седеше, сякаш без да обръща внимание, замислен и със странна усмивка на бледите си устни. Той продължаваше да обмисля нещо.

— Е, и какво с този, премазания? Аз те прекъснах — извика бързо Разумихин.

— Какво? — сякаш се събуди Расколников. — Да… и се изцапах с кръв, когато помагах да го пренесат у тях… Да, мамо, аз направих вчера нещо непростимо: наистина не бях с ума си. Всичките пари, които ми изпратихте, дадох вчера… на жена му… за погребението. Сега тя е вдовица, туберкулозна, нещастна жена… три малки сирачета, гладни… вкъщи няма нищо… и още една дъщеря… Може би и самата вие бихте ги дали, ако бяхте видели… Аз впрочем нямах никакво право, признавам си, особено като знаех как сте получили тези пари. За да помагаш, трябва най-напред да имаш право на това, иначе: „Crevez chiens, si vous n’êtes pas contents!“[1]

— Той се разсмя. — Така ли е, Дуня?

— Не, не е така — твърдо отговори Дуня.

— О, и ти… с цел! — измърмори той, като я погледна едва ли не с омраза и насмешливо се усмихна. — Аз трябваше да съобразя това… Е, какво, то е похвално; за тебе е по-добре… и ще стигнеш до такава граница, която, ако не прекрачиш, ще бъдеш нещастна, а ако прекрачиш — може би ще бъдеш още по-нещастна… А впрочем всичко това са глупости! — добави той раздразнен, ядосан от неволното си избухване. — Аз исках само да кажа, че ви моля за прошка, майко — заключи той рязко и отривисто.

— Стига, Родя, уверена съм, че всичко, което ти правиш, всичко е прекрасно! — каза зарадваната майка.

— Не бъдете толкова уверена — отговори той, като изкриви уста в усмивка.

Последва мълчание. Имаше нещо напрегнато и в целия този разговор, и в мълчанието, и в помиряването, и в прошката и всички чувстваха това.

„Те наистина се страхуват от мене“ — мислеше си Расколников, гледайки изпод вежди майка си и сестра си, Пулхерия Александровна наистина колкото повече мълчеше, толкова по-плаха ставаше.

„Докато ги нямаше, ми се струваше, че така ги обичам“ мина му през ума.

— Знаеш ли, Родя, Марфа Петровна умря! — изведнъж изтърси Пулхерия Александровна.

— Каква Марфа Петровна?

— Ах, Боже мой, че Марфа Петровна, Свидригайлова! Аз толкова много ти писах за нея.

— А-а-а, да, помня… та умряла? Ах, наистина? — изведнъж трепна той, сякаш се събуди. — Нима е умряла? Че от какво?

— Представи си, скоропостижно! — забърза Пулхерия Александровна, окуражена от любопитството му. — И то тъкмо когато ти изпратих писмото, същия ден! Представи си, този ужасен човек, изглежда е бил причина за смъртта й. Казват, че ужасно я бил!

— Че те така ли живееха? — попита той, като се обърна към сестра си.

— Не, напротив. С нея той винаги беше много търпелив и дори учтив. В много случаи беше дори прекалено снизходителен към характера й, цели седем години… Изведнъж някак е загубил търпение.

— Значи, той съвсем не е толкова ужасен, щом седем години се е сдържал? Ти, Дунечка, струва ми се, го оправдаваш?

— Не, не, той е ужасен човек! Нищо по-ужасно не мога да си представя — едва не потрепервайки, проговори Дуня, като навъси вежди и се замисли.

— Това се е случило между тях сутринта — продължи бързо Пулхерия Александровна. — След това тя незабавно наредила да впрегнат конете, за да замине веднага след обяд за града, защото винаги в такива случаи отиваше в града; на обяд, казват, яла с голям апетит…

— Пребита?

— … Тя впрочем винаги е имала този… навик и щом се наобядвала, за да не закъснее със заминаването, веднага отишла в къпалнята… Разбираш, тя нещо се лекувала с бани; имат студен извор, та се къпела в него редовно всеки ден, но още щом влязла във водата, изведнъж получила удар!

— Ами да! — каза Зосимов.

— И много ли я е бил?

— Но това няма значение — обади се Дуня.

— Хм! Но, мамо, що за желание да разказвате такива глупости — ядосано и сякаш без да иска, каза Расколников.

— Ах, драги мой, просто не знаех вече за какво да заговоря — изпусна се Пулхерия Александровна.

— Вие всички какво, боите ли се от мене? — каза той с изкривена усмивка.

— Да, наистина — каза Дуня, като гледаше брат си строго в очите. — Мама, докато се качваше по стълбите, чак се кръстеше от страх.

Лицето му се изкриви конвулсивно.

— Ах, какво приказваш, Дуня! Не се сърди, Родя, моля ти се… Ти защо, Дуня! — заговори смутена Пулхерия Александровна. — Аз наистина, като пътувах насам, през целия път си мечтаех във вагона: как ще се срещнем, как всичко ще си разкажем… и бях толкова щастлива, че не усетих пътя! Но какво приказвам! Аз и сега съм щастлива… Ти, Дуня, напразно! Аз, Родя, само от това, че те виждам, съм щастлива…

— Стига, майко — смутено измърмори той, без да я гледа и стискайки ръката й, — ще успеем да се наприказваме!

Казал това, той изведнъж се смути и пребледня: едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого не му е позволено да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого, тръгна да излезе от стаята.

— Какво правиш! — извика Разумихин и го хвана за ръката. Той седна пак и мълчаливо се заоглежда; всички го гледаха с недоумение.

— Защо всички сте такива скучни? — извика неочаквано. — Кажете нещо! Защо наистина да седим така? Хайде, говорете де! Хайде да разговаряме!… Събрали сме се и мълчим… Говорете нещо!

— Слава Богу! А аз помислих, че започна да му става пак като вчера — прекръсти се Пулхерия Александровна.

— Какво ти е, Родя? — недоверчиво запита Авдотя Романовна.

— Така просто, нищо ми няма, сетих се за нещо — отговори той и изведнъж се засмя.

— Добре, ако е така. Че и аз за малко не помислих… — измърмори Зосимов и се надигна от дивана. — Но време е да тръгвам; пак ще намина може би… ако заваря някого…

Той се сбогува и си отиде.

— Какъв прекрасен човек! — забеляза Пулхерия Александровна.

— Да, прекрасен, чудесен, образован, умен… — заговори изведнъж Расколников някак неочаквано забързано и с някакво необикновено оживление, — не помня вече къде съм го срещал преди болестта… Изглежда, срещал съм го някъде… Ето и този е добър човек! — кимна той към Разумихин. — Харесваш ли го, Дуня? — попита я той и изведнъж, кой знае защо, се разсмя.

— Много — отговори Дуня.

— Уф, какъв си… свинтус! — произнесе ужасно сконфузен и изчервен Разумихин и стана от стола. Пулхерия Александровна леко се усмихна, а Расколников се разсмя.

— Къде?

— Аз също… имам работа.

— Никаква работа нямаш, остани! Зосимов си отиде, веднага и ти. Не си отивай… А колко е часът? Стана ли дванадесет? Какъв хубавичък часовник имаш, Дуня! Но защо пак млъкнахте? Все само аз, само аз приказвам!…

— Подарък ми е от Марфа Петровна — отговори Дуня.

— И е много скъп — добави Пулхерия Александровна.

— А-а-а! Колко е голям, почти не е дамски.

— Аз такъв харесвам — каза Дуня.

„Значи, не е подарък от годеника“ — помисли Разумихин и, кой знае защо, се зарадва.

— А аз мислех, че е подарък от Лужин — каза Расколников.

— Не, той още нищо не е подарявал на Дунечка.

— А-а-а! А помните ли, майко, как бях влюбен и исках да се женя? — изведнъж каза той, гледайки майка си, поразена от неочаквания обрат на разговора и от тона, с който заговори за това.

— Ах, драги мой, да! — Пулхерия Александровна се спогледа с Дунечка и с Разумихин.

— Хм! Да! А какво да ви разкажа? Дори малко неща помня.

Тя беше такова едно болно момиченце — продължи той, като да се замисляше пак и навеждайки глава, — съвсем болно; обичаше да раздава милостиня и все мечтаеше за манастир, а веднъж, когато започна да ми говори за това, се разплака; да, да… помня… добре помня. Грозничка… такава. Наистина не зная защо се привързах тогава към нея, струва ми се, затова, че беше винаги болна… Ако беше куца или гърбава, струва ми се, още повече бих я обикнал… (Той замислено се усмихна.) Така… някаква пролетна болест беше това…

— Не, това не е било само пролетна болест — разпалено каза Дунечка.

Той внимателно и напрегнато погледна сестра си, но не дочу или дори не разбра думите й. После, дълбоко замислен, стана, приближи се до майка си, целуна я, върна се на мястото си и седна.

— Ти и сега я обичаш — каза, трогната, Пулхерия Александровна.

— Нея? Сега? Ах, да… вие за нея! Не. Всичко това сега е сякаш на онзи свят… и е така отдавнашно. И всичко наоколо сякаш не става тук.

Той внимателно ги погледна.

— Ето и вас… сякаш от хиляди километри ви гледам…

Но дявол знае защо говорим за това! И защо трябва да разпитвате! — добави с досада и млъкна, като си гризеше ноктите, и пак се замисли.

— Колко лоша квартира имаш, Родя, като ковчег — каза изведнъж Пулхерия Александровна, прекъсвайки тягостното мълчание, — уверена съм, че и квартирата е причина да станеш меланхолик.

— Квартирата?… — отвърна той разсеяно. — Да, квартирата много допринесе… и аз мислих за това… Но да знаете каква странна мисъл казахте сега, майко — добави той изведнъж със странна усмивка.

Още малко — и тази среда, тези роднини, след тригодишна раздяла, този семеен тон на разговора, при пълна невъзможност да се приказва за каквото и да било, биха му станали в края на краищата съвсем непоносими. Имаше обаче един неотложен въпрос, който, по един или друг начин, трябваше непременно да се реши днес — така бе решил още одеве, когато се събуди. Сега той се зарадва на този въпрос като на изход.

— Виж какво, Дуня — започна той сериозно и сухо, — аз, разбира се, те моля да ми простиш за вчера, но смятам за свой дълг пак да ти напомня, че от същината на това, което казах, не отстъпвам. Или аз, или Лужин. Нека аз да съм подлец, но ти не бива. Един от нас. А ако ти се омъжиш за Лужин, аз веднага преставам да те смятам за своя сестра.

— Родя, Родя! Също като вчера — възкликна скръбно Пулхерия Александровна. — И защо непрекъснато се наричаш подлец, не мога да понасям това. И вчера пак същото…

— Братко — твърдо и също сухо отговори Дуня, — във всичко това има грешка от твоя страна. Аз през нощта обмислих и намерих грешката. Цялата работа е там, че ти, изглежда, предполагаш, че аз на някого и заради някого се принасям в жертва. Съвсем не е така. Аз просто заради себе си се омъжвам, защото на мене самата ми е тежко; и освен това, разбира се, ще се радвам, ако успея да бъда полезна на роднините си, но в моето решение това не е най-главната подбуда…

„Лъже! — мислеше си той, като гризеше ноктите си от злоба. — Горделивка! Не иска да си признае, че й се ще да бъде благодетелка! О, низки характери! Те и обичат тъй, сякаш че мразят… О, как… ги мразя! Всичките!“

— С една дума, аз се омъжвам за Пьотр Петрович — продължи Дунечка, — защото от двете злини избирам по-малката. Имам намерение честно да изпълня всичко, което той очаква от мене, следователно не го лъжа… Ти защо сега се усмихна така?

Тя също пламна и в очите й блесна гняв.

— Всичко ще изпълниш? — попита той, язвително усмихнат.

— До известен предел. И начинът, и формата на сватосването на Пьотр Петрович ми показаха веднага какво му е нужно. Той, разбира се, се цени може би прекалено високо, но аз се надявам, че той и мене цени… Защо пак се смееш?

— А ти защо пак се изчервяваш? Ти лъжеш, сестро, ти нарочно лъжеш, само от женски инат, само за да ми се наложиш… Ти не може да уважаваш Лужин: аз го видях и говорих с него. Значи, ти се продаваш за пари и, значи, във всеки случай постъпваш долно и аз се радвам, че поне можеш да се червиш!

— Не е вярно, не лъжа!… — извика Дунечка, губейки цялото си хладнокръвие. — Аз няма да се омъжа за него, без да съм убедена, че той ме цени и държи на мене; няма да се омъжа за него, без да съм твърдо убедена, че и аз мога да го уважавам.

За щастие аз мога напълно да се убедя в това, и то още днес. А такъв брак не е подлост, както ти казваш? Дори ти да беше прав дори аз наистина да бих се решила на подлост — нима не е жестоко от твоя страна да говориш така с мене? Защо искаш от мене геройство, на което може би и ти не си способен? Това е деспотизъм, това е насилие! Ако ще погубя някого, то ще е само себе си… Още никого не съм заклала!… Защо ме гледаш така? Защо пребледня така? Родя, какво ти е? Родя, мили!…

— Господи! До припадък го докара! — извика Пулхерия Александровна.

— Не, не… глупости… нищо!… Малко ми се зави свят. Съвсем не е припадък… Все припадъци ви се привиждат!… Хм, да… какво исках да кажа? Да: по какъв начин ти още днес ще се убедиш, че можеш да го уважаваш и че той… те цени или как го каза? Ти май каза, че днес? Или ми се е счуло?

— Майко, покажете на брат ми писмото на Пьотр Петровия — каза Дунечка.

Пулхерия Александровна с разтреперани ръце предаде писмото. Той го взе с голямо любопитство. Но преди да го разгърне, изведнъж някак с учудване погледна Дунечка.

— Странно — проговори той бавно, сякаш изведнъж, поразен от нова мисъл, — защо ли се тревожа толкова? Защо са тези разправии? Че омъжвай се за когото искаш!

Той сякаш говореше на себе си, но го каза високо и известно време гледа сестра си сякаш озадачен.

Най-после разгърна писмото, но все още запазваше израза на някакво странно учудване; после бавно и внимателно започна да го чете и го прочете два пъти. Пулхерия Александровна беше в особена тревога; пък и всички очакваха нещо особено.

— Това ме учудва — започна той, след като поразмисли и като подаваше писмото на майка си, но без да се обръща към никого определено, — нали уж води дела, адвокат е и говори даже така… със замах — а колко неграмотно пише.

Всички се размърдаха; съвсем друго бяха очаквали.

— Че те всички така пишат — отсечено отбеляза Разумихин.

— Нима си го чел?

— Да.

— Ние му го показахме, Родя, ние… се посъветвахме одеве — започна сконфузилата се Пулхерия Александровна.

— Това е точно съдийски стил — прекъсна я Разумихин, — съдийските документи и досега така се пишат.

— Съдийски? Да, именно съдийски, делови… Не че е много неграмотно, но не е и съвсем литературно; делово!

— Пьотр Петрович и не крие, че няма голямо образование, и дори се хвали с това, че сам си е пробил път — каза Авдотя Романовна, малко засегната от новия тон на брат си.

— Е, щом се хвали, значи, има за какво — не възразявам. Ти, сестро, май се обиди, че направих за цялото писмо такава лекомислена забележка, и мислиш, че нарочно говоря такива глупости, от яд, за да ти се подиграя. Напротив, на мене по повод на стила ми дойде наум една далеч не излишна в дадения случай забележка. Там има един израз: „Сърдете се на себе си“, сложен много знаменателно и ясно, и освен това има заплаха, че той веднага ще си отиде, ако аз дойда. Тази заплаха да си отиде е равностойна на заплаха да ви изостави и двете ви сега, когато вече ви е извикал в Петербург. Е, ти как мислиш: може ли на такъв израз на Лужин да се обидиш така, както ако го беше написал ето той (той посочи Разумихин) или Зосимов, или някой от нас?

— Н-не — отговори Дунечка, като се оживи, — аз добре разбрах, че това е изразено прекалено наивно и че той може би само защото не умее да пише… Това много добре го каза, братко. Аз дори не очаквах…

— Това е изразено по съдийски, а по съдийски не може иначе да се напише и е излязло по-грубо, отколкото той може би е искал. Впрочем аз трябва малко да те разочаровам: в това писмо има още един израз, една клевета по отношение на мене, и то твърде подличка. Парите вчера дадох на вдовицата, охтичава и нещастна, и не „под предлог, че са за погребението“, а наистина за погребението, и не на дъщерята — момиче, както той пише, „с известно поведение“ (и което аз вчера за пръв път в живота си видях), а именно на вдовицата. Във всичко това виждам прекалено прибързаното желание да ме очернят и да ме скарат с вас. Изразено е пак по съдийски, тоест с твърде явно разкриване на целта и с твърде наивна прибързаност. Той е умен човек, но за да постъпваш умно, само умът не стига. Всичко това характеризира човека и… не мисля, че той много те цени. Казвам ти го само за назидание, защото искрено ти желая доброто…

Дунечка не отговори; решението й беше взето още одеве, тя чакаше само вечерта.

— Та ти какво решаваш, Родя? — попита Пулхерия Александровна, разтревожена сега още повече от внезапния му, нов делови тон.

— Какво значи: „решаваш“?

— Ами ето, Пьотр Петрович пише да не идваш у нас довечера и той ще си отиде… ако дойдеш. Е… ще дойдеш ли?

— Това вече, разбира се, няма аз да го решавам, а, първо — вие, ако такова изискване на Пьотр Петрович не ви обижда, и второ — Дуня, ако тя също не се обижда. А аз ще постъпя, както ще е по-добре за вас — добави той сухо.

— Дунечка вече реши и аз съм напълно съгласна с нея — побърза да добави Пулхерия Александровна.

— Аз реших да те помоля, Родя, настойчиво да те помоля непременно да присъстваш на тази среща — каза Дуня, — ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— И вас също моля да бъдете у нас в осем часа — обърна се тя към Разумихин. — Мамичко, и него каня.

— Прекрасно, Дунечка! Е, както сте решили — добави Пулхерия Александровна, — тъй да бъде. А и за мене самата ще е по-леко; не обичам да се преструвам и да лъжа; по-добре да казваме цялата истина… Пък ако ще да се сърди, ако ще да не се сърди Пьотр Петрович!

Бележки

[1] Мрете, кучета, ако сте недоволни! (фр.)