Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

II

Беше вече почти осем часът; двамата бързаха към Бакалеев, за да стигнат преди Лужин.

— Кой беше този? — попита Разумихин веднага щом излязоха на улицата.

— Това беше Свидригайлов, същият онзи мошеник, в чийто дом оскърбиха сестра ми, когато беше гувернантка у тях. Заради любовните му преследвания тя си отиде от тях, изгонена от жена му Марфа Петровна. Тази Марфа Петровна после молила Дуня за прошка, а сега изведнъж умряла. За нея говорихме одеве. Не зная защо, но аз много се страхувам от този човек. Пристигнал е веднага след погребението на жена си. Много е странен и е решил нещо… Той сякаш нещо знае… Трябва да пазим Дуня от него… ето това именно исках да кажа, чуваш ли?

— Да я пазим? Че какво може да напакости той на Авдотя Романовна? Е, благодаря ти, Родя, че ми говориш така… Ще я пазим, ще я пазим!… Къде живее?

— Не зная.

— Защо не попита? Ех, жалко! Впрочем ще науча!

— Ти видя ли го? — попита Расколников след известно мълчание.

— Ами да, забелязах го; добре го забелязах.

— Ти наистина ли го видя? Ясно ли го видя? — настояваше Расколников.

— Но да, ясно го помня; между хиляди ще го позная, аз помня лица.

Пак замълчаха.

— Хм… гледай сега… — измърмори Расколников. — Защото, знаеш ли… помислих си… на мене все ми се струва… че това може и да е фантазия.

— За какво говориш? Не те разбирам добре.

— Ето всички казвате — продължи Расколников, като изкриви уста в усмивка, — че съм побъркан; и сега ми се стори, че може би наистина съм побъркан и само съм видял призрак!

— Какво говориш!

— Че кой знае? Може би наистина съм побъркан и всичко, което стана през тези дни, всичко може би съществува само във въображението ми…

— Ех, Родя! Пак те разстроиха!… Какво каза той, защо беше дошъл?

Расколников не отговори. Разумихин помисли около минута.

— Е, добре, чуй моя отчет — започна той. — Отбивах се у вас, ти спеше. После обядвахме, а после отидох при Порфирий. Заметов още беше при него. Аз исках да започна, но нищо не излезе. Все не можех да заговоря както трябва. Те като че не разбират и не могат да разберат, но съвсем не се срамуват. Дръпнах Порфирий към прозореца и започнах да му говоря, но пак, кой знае защо, не излезе, както исках: той гледа встрани и аз гледам встрани. Най-после му показах юмрук и го предупредих, че ще го пречукам по роднински. Той само ме погледна. Аз плюх и си отидох, това е всичко. Много глупаво. На Заметов не казах нито дума. Само че, виждаш ли: аз смятах, че съм объркал всичко, но като слизах по стълбите, ми дойде наум една мисъл, просто ме озари: за какво сме се загрижили ние с тебе? Ако имаше опасност за тебе или нещо такова, разбирам. А тебе какво те засяга всичко това! Ти нямаш нищо общо с тази работа и можеш да плюеш на тях; и пак ние ще се смеем последни; аз на твое място дори бих започнал да ги разигравам. Колко срамно ще им бъде после, а! Плюй на това; после може и да ги натупаме, а сега да се посмеем!

— Така е, разбира се! — отвърна Расколников. „А какво ли ще кажеш утре?“ — помисли си той. Чудна работа, досега нито веднъж не беше му минавало през ума: „Какво ще помисли Разумихин, когато научи?“ Като помисли това, Расколников втренчено го погледна. Отчетът на Разумихин за посещението у Порфирий почти не го заинтересува: толкова неща бяха изгубили значение оттогава и толкова други се бяха появили!…

В коридора се сблъскаха с Лужин; той беше дошъл точно в осем часа и търсеше стаята, така че влязоха тримата заедно, но без да се погледнат и без да се поздравят. Младежите минаха напред, а Пьотр Петрович от благоприличие се забави малко в антрето да си свали палтото. Пулхерия Александровна веднага излезе да го посрещне на вратата. Дуня се здрависваше с брат си.

Пьотр Петрович влезе и доста любезно, макар и с удвоена важност, се поклони на дамите. Впрочем гледаше така, сякаш се беше пообъркал малко и още не се беше окопитил. Пулхерия Александровна, също сякаш сконфузена, веднага побърза да настани всички около кръглата маса, на която кипеше самовар. Дуня и Лужин седнаха един срещу друг на двата края на масата. Разумихин и Расколников се паднаха срещу Пулхерия Александровна, Разумихин — до Лужин, а Расколников — до сестра си.

Настъпи кратко мълчание. Пьотр Петрович извади бавно батистена кърпичка, която лъхна на парфюм, и се изсекна с вид на човек, макар и добродетелен, но с малко накърнено достойнство и при това твърдо решен да иска обяснение. Още в антрето му мина през ума да не си сваля палтото и да си отиде и с това строго и внушително да накаже двете дами, за да ги накара отведнъж всичко да разберат. Но не се реши. При това този човек не обичаше неизвестността, а в случая трябваше да се изясни: щом така явно е нарушена заповедта му, значи, има нещо, а следователно по-добре е най-напред да се разбере какво; да ги накаже винаги ще има време, пък и в ръцете му са.

— Надявам се, че сте пътували добре? — обърна се той официално към Пулхерия Александровна.

— Слава Богу, Пьотр Петрович.

— Радвам се. Вие, Авдотя Романовна, също ли не се изморихте?

— Аз съм млада и силна, не се уморявам, но на мама и беше много трудно — отговори Дунечка.

— Какво да се прави; нашите национални пътища са твърде дълги. Огромна е тъй наречената майчица Русия… а на мене въпреки цялото ми желание, ми беше съвсем невъзможно да успея да дойда за посрещането. Надявам се обаче, че всичко е минало без особени затруднения?

— Ах, не, Пьотр Петрович, ние бяхме съвсем обезкуражени — побърза да заяви Пулхерия Александровна с особена интонация, — и ако сам Бог, струва ми се, не беше ни изпратил вчера Дмитрий Прокофич, бяхме просто загубени. Ето това е Дмитрий Прокофич Разумихин — добави тя, представяйки го на Лужин.

— Да, да, имах удоволствието… вчера — измърмори Лужин, като погледна неприязнено Разумихин, после се намръщи и млъкна. Изобщо Пьотр Петрович принадлежеше към онази категория хора, привидно извънредно любезни в обществото и най-вече с претенции да са любезни, но които, щом нещо не е по волята им, веднага губят почва под краката си и заприличват по-скоро на чувал брашно, отколкото на самоуверени и оживяващи обществото кавалери. Всички замълчаха. Расколников упорито мълчеше, Авдотя Романовна не искаше засега да прекъсва мълчанието, Разумихин нямаше за какво да говори, тъй че Пулхерия Александровна пак се чудеше какво да прави.

— Марфа Петровна почина, научихте ли — започна тя, — прибягвайки към своето постоянно средство.

— Да, да, научих още тогава. Веднага бях уведомен и дори дойдох сега да ви съобщя, че Аркадий Иванович Свидригайлов веднага след погребението на съпругата си е тръгнал незабавно за Петербург. Така е поне според съвсем точните известия, които получих.

— За Петербург? За насам? — попита тревожно Дуня и се спогледа с майка си.

— Точно така и, разбира се, не без цел, като се вземе предвид колко набързо е заминал и изобщо предшестващите обстоятелства.

— Господи! Нима той и тук няма да остави Дунечка на мира? — възкликна Пулхерия Александровна.

— Струва ми се, че няма защо да се тревожите особено нито вие, нито Авдотя Романовна, разбира се, освен ако вие самите не пожелаете да влезете в някакви отношения с него. Що се отнася до мене, аз го следя и сега искам да науча къде живее.

— Ах, Пьотр Петрович, няма да повярвате колко ме изплашихте сега! — продължи Пулхерия Александровна. — Аз съм го виждала само два пъти и той ми се стори ужасен, ужасен! Уверена съм, че той е бил причина за смъртта на покойната Марфа Петровна.

— Това не се знае. Аз имам точни сведения. Не оспорвам, че той може би е допринесъл нещата да се развият по-бързо чрез нравственото въздействие на обидата, така да се каже; но що се отнася до поведението и изобщо до нравствената характеристика на лицето, то аз съм съгласен с вас. Не зная богат ли е сега и какво именно му е оставила Марфа Петровна; това ще науча в най-къс срок; но, разбира се, тук, в Петербург, разполагайки поне с известни парични средства, той ще се залови за предишното. Това е най-развратният и най-разяденият от пороци човек измежду всички нему подобни хора! Аз имам голямо основание да предполагам, че Марфа Петровна, която имаше нещастието така да го обикне и да изплати дълговете му, преди осем години му е послужила и в друго отношение: само благодарение на нейното старание и на жертвите й беше прекратено още в самото му начало углавно дело с примес на зверско и, така да се каже, фантастично убийство, за което беше много вероятно той да се поразходи до Сибир. Ето какъв човек е той, ако искате да знаете.

— Ах, Господи! — извика Пулхерия Александровна. Расколников внимателно слушаше.

— Вие наистина ли имате точни сведения за това? — попита Дуня строго и внушително.

— Говоря само това, което съм чул лично от покойната Марфа Петровна под секрет. Трябва да отбележа, че от юридическа гледна точка това дело е твърде заплетено. Тук е живяла, а и сега, струва ми се, живее някоя си Реслих, чужденка и освен това дребна лихварка, която се занимавала и с други работи. С тази именно Реслих господин Свидригайлов е имал отдавна извести твърде близки и тайнствени отношения. При нея живеела далечна роднина, племенница, струва ми се, глухоняма, момиченце на петнадесет или дори на четиринадесет години, което тази Реслих безкрайно мразела и все му опявала за всеки залък; дори го биела нечовешки. Един ден го намерили на тавана обесено. Приели, че е самоубийство. След обикновените процедури въпросът бил приключен, впоследствие обаче било направено донесение, че детето било… жестоко оскърбено от Свидригайлов. Вярно, че всичко това било неясно, донесението било от друга една немкиня, жена с известно поведение, която не се ползвала с доверие; и най-сетне всъщност и донесение не е имало благодарение на старанията и парите на Марфа Петровна; всичко останало само слух. Този слух обаче е бил твърде знаменателен. Вие Авдотя Романовна, разбира се, сте чували, също у тях, историята за слугата Филип, умрял от изтезания преди пет-шест години, още по време на крепостното право.

— Чувала съм обратното, че този Филип сам се е обесил.

— Точно така, но го е принудила или по-право, довела го е до насилствена смърт прилаганата от господин Свидригайлов система на непрекъснати преследвания и наказания.

— Аз не зная това — сухо отговори Дуня, — чувала съм само някаква много странна история, че този Филип бил някакъв ипохондрик, някакъв доморасъл философ; слугите казваха, че бил „се преучил“ и че се обесил повече заради подигравките, а не от побоите на господин Свидригайлов. А докато бях там, той се отнасяше добре със слугите и слугите даже го обичаха, макар че наистина също го обвиняваха за смъртта на Филип.

— Виждам, че вие, Авдотя Романовна, някак изведнъж проявявате готовност да го оправдаете — забеляза Лужин, като изкриви уста в двусмислена усмивка. — Наистина той е хитър човек и обаятелен за дамите, плачевен пример за което е Марфа Петровна, умряла така странно. Аз исках само да помогна на вас и на вашата майка със съвета си предвид на новите му и несъмнено предстоящи домогвания. Що се отнася до мен, аз съм твърдо уверен, че този човек несъмнено ще влезе пак в затвора за дългове. Марфа Петровна никога не е и възнамерявала да му оставя нещо, имайки предвид децата, и ако му е оставила, то ще е най-необходимото, без особена стойност, ефимерно, което и за една година няма да стигне на човек с неговите навици.

— Пьотр Петрович, моля ви — каза Дуня, — да не говорим повече за господин Свидригайлов. Това ме потиска.

— Той сега беше при мене — каза изведнъж Расколников, прекъсвайки за пръв път мълчанието си.

От всички страни се понесоха възклицания, всички се обърнаха към него. Дори Пьотр Петрович се развълнува.

— Преди около час и половина, докато спях, той влезе, събуди ме и се представи — продължи Расколников. — Беше доста безцеремонен и весел и много се надява, че аз ще се сближа с него. Впрочем той много моли и настоява да се види с тебе, Дуня, а мене помоли да бъда посредник на тази среща. Иска да ти предложи нещо; каза ми какво. Освен това ме уведоми с положителност, че Марфа Петровна седмица преди смъртта си успяла да ти остави, Дуня, в завещанието си три хиляди рубли и тези пари ти ще можеш сега да получиш в най-скоро време.

— Слава Богу! — извика Пулхерия Александровна и се прекръсти. — Моли се за нея, Дуня, моли се!

— Това е самата истина — изтърва се Лужин.

— Е, и какво по-нататък? — запита нетърпеливо Дунечка.

— После каза, че самият той не е богат и всички имоти остават на децата му, които сега са при леля си. После, че живее някъде наблизо до мене, но къде — не зная, не попитах…

— Но какво, какво иска той да предложи на Дунечка? — попита изплашената Пулхерия Александровна. — Каза ли ти?

— Да, каза ми.

— Е, какво?

— После ще кажа. — Расколников млъкна и започна да пие чая си.

Пьотр Петрович извади часовника си и го погледна.

— Трябва да вървя по работа, така че няма да попреча — добави той малко докачен и понечи да стане от стола.

— Останете, Пьотр Петрович — каза Дуня, — нали имахте намерение да прекарате вечерта с нас. Освен това вие сам писахте, че желаете да се разберете за нещо с мама.

— Точно така, Авдотя Романовна — внушително изговори Пьотр Петрович, като пак седна на стола, но все още държеше шапката си в ръце, — аз наистина желаех да се обясня и с вас, и с многоуважаемата ви майка, и даже по твърде важни пунктове. Но както вашият брат не може в мое присъствие да се обясни относно известни предложения на господин Свидригайлов, така и аз не желая и не мога да се обясня… в присъствието на други хора… относно някои твърде-твърде важни пунктове. При това моята основна и най-настойчива молба не беше изпълнена…

Лужин си даде вид на огорчен и важно замълча.

— Молбата ви моят брат да не присъства на срещата ни не е изпълнена единствено по мое настояване — каза Дуня. — Вие писахте, че сте били оскърбен от брат ми; аз мисля, че това трябва незабавно да се изясни и вие трябва да се помирите. И ако Родя наистина ви е оскърбил, той е длъжен и непременно ще ви поиска извинение.

Пьотр Петрович веднага доби кураж:

— Има известни оскърбления, Авдотя Романовна, които човек въпреки добрата си воля не може да забрави. Във всяко нещо има граница, която е опасно да се престъпва; защото, престъпиш ли я веднъж, невъзможно е да се върнеш назад.

— Аз всъщност не исках това да ви кажа, Пьотр Петрович — с известно нетърпение го прекъсна Дуня. — Разберете добре, че цялото ни бъдеще зависи сега от това дали ще се изясни и уреди всичко това колкото може по-скоро или не. Аз направо, веднага ви казвам, че не мога да гледам иначе на това и ако вие поне малко държите на мене, то, макар и да е трудно, цялата тази история трябва още днес да свърши. Повтарям ви, ако брат ми е виновен, той ще ви поиска извинение.

— Учудвам се, че вие поставяте така въпроса, Авдотя Романовна — все повече и повече губеше самообладание Лужин. — Като ви ценя и като ви обожавам, така да се каже, в същото време спокойно мога да не обичам някого от вашите близки. Като се стремя към щастието да получа ръката ви, аз не мога в същото време да поема задължения, несъвместими…

— Ах, оставете цялата тази докачливост, Пьотр Петрович — разпалено го прекъсна Дуня, — и бъдете такъв умен и благороден човек, за какъвто винаги съм ви смятала и искам да ви смятам. Аз ви дадох сериозно обещание; аз съм ваша годеница; доверете ми се в тази работа и вярвайте, аз ще мога да реша безпристрастно. Това, че поемам ролята на съдник, е също такава изненада за брат ми, каквато и за вас. Когато аз го поканих днес, след вашето писмо, непременно да дойде на нашата среща, нищо не му казах за намеренията си. Разберете, че ако вие не се одобрите, аз ще трябва да избирам между двама ви: или вие, или той. Така е поставен въпросът и от негова, и от ваша страна. Аз не искам и не трябва да сбъркам в избора. Заради вас трябва да скъсам с брат си; заради брат си трябва да скъсам с вас. Аз искам и мога да разбера сега със сигурност: брат ли ми е той? А за вас: скъпа ли съм ви, цените ли ме: съпруг ли сте за мене?

— Авдотя Романовна — с неприязън произнесе Лужин, — вашите думи са прекалено многозначителни за мене, ще кажа нещо повече, дори обидни, предвид на положението, което имам честта да заемам по отношение на вас. Без да кажа нито дума за това, че вие така обидно и странно поставяте на една дъска мене… и дръзкия младеж, с вашите думи вие допускате възможността да нарушите даденото ми обещание. Ви казвате: „или вие, или той“, следователно с това ми показвате колко малко знача за вас… аз не мога да допусна това при отношенията и… задълженията, съществуващи между нас.

— Как! — избухна Дуня. — Аз поставям вашите интереси наравно с всичко, което досега ми е било скъпо в живота, което досега е представлявало целият ми живот, а вие се обиждате, че ви давам малка цена!

Расколников мълчаливо и язвително се усмихна, Разумихин цял потрепери; но Пьотр Петрович не прие възражението, напротив, с всяка дума ставаше все по-свадлив и раздразнителен, сякаш това бе започнало да му доставя удоволствие.

— Любовта към бъдещия спътник в живота, към съпруга, трябва да е по-силна от любовта към брата — произнесе той сентенциозно, — и във всеки случай аз не мога да стоя на една дъска… Макар и да настоявах одеве, че в присъствието на брат ви не желая и не мога да изясня всичко, за което съм дошъл, все пак имам намерение още сега да се обърна към многоуважаемата ви майка за необходимото обяснение по един твърде основен и обиден за мене пункт. Синът ви — обърна се той към Пулхерия Александровна, — вчера, в присъствието на господин Разсудкин (или… мисля, че така беше? — извинете, забравих ви името — поклони се той любезно на Разумихин), ме обиди, като изопачи мисълта ми, която бях споделил с вас тогава в частен разговор, на чашка кафе, а именно, че женитбата с бедна девойка, изпитала вече горчивината на живота, според мене е по-изгодна в съпружеско отношение, отколкото женитбата с девойка, живяла в охолство, защото това е по-полезно за нравствеността. Вашият син умишлено преувеличи до нелепост значението на думите ми и според мене, основавайки се на вашата собствена кореспонденция. Ще се смятам щастлив, ако вие, Пулхерия Александровна, бъдете в състояние да ме убедите в противното и с това значително да ме успокоите. Кажете с какви именно изрази предадохте моите думи в писмото си до Родион Романович?

— Не помня — обърка се Пулхерия Александровна, — а ги предадох, както ги бях разбрала. Не зная как ви ги е предал Родя… Може би той нещо е преувеличил.

— Без ваше внушение той не е могъл да ги преувеличи.

— Пьотр Петровия — с достойнство произнесе Пулхерия Александровна, — доказателство за това, че ние с Дуня не сме възприели думите ви в много лош смисъл, е това, че сме тук.

— Точно така, майко! — одобрително каза Дуня.

— Излиза, че аз и за това съм виновен! — обиди се Лужин.

— Ето, Пьотр Петрович, вие все обвинявате Родион, а и вие самият написахте одеве за него в писмото си нещо, което не е вярно — добави окуражена Пулхерия Александровна.

— Не помня да съм писал нещо невярно.

— Вие сте писали — рязко каза Расколников, без да се обръща към Лужин, — че аз вчера съм дал парите не на вдовицата на прегазения, както действително беше, а на неговата дъщеря (която до вчера никога не бях виждал). Вие сте писали това, за да ме скарате с близките ми, и затова сте добавили, с гнусни изрази неща за поведението на една девойка, която не познавате. Всичко това е клюка и низост.

— Извинете, господине — разтреперан от злоба, отговори Лужин, — в моето писмо аз се спрях на вашите качества и постъпки единствено в отговор на молбата на сестра ви и на майка ви да им опиша как съм ви заварил и какво впечатление сте ми направили. А що се отнася до казаното в моето писмо, то намерете поне един ред, който да не отговаря на истината, тоест, че вие не сте похарчили парите и че в онова семейство, макар и нещастно, няма недостойни хора!

— А според мене вие с всички ваши достойнства не струвате колкото малкото пръстче на тази нещастна девойка, по която хвърляте камък.

— Значи вие бихте се решили и да я въведете в обществото на майка си и сестра си?

— Това аз вече направих, ако искате да знаете. Аз я сложих днес да седне до мама и Дуня.

— Родя — извика Пулхерия Александровна.

Дунечка се изчерви; Разумихин се намръщи. Лужин язвително и високомерно се усмихна.

— Сама виждате, Авдотя Романовна — каза той, — възможно ли е тук примирение. Надявам се сега, че този въпрос е приключен и изяснен веднъж завинаги. А аз ще си отида, за да не преча на по-нататъшната приятна семейна среща и на споделянето на тайните (той стана от стола и взе шапката си). Но като си отивам, ще си позволя да отбележа, че занапред се надявам да бъда избавен от подобни срещи и, тъй да се каже, компромиси. А вас особено ще моля, многоуважаема Пулхерия Александровна, за същото, още повече че и писмото ми беше адресирано до вас и до никой друг.

Пулхерия Александровна малко се обиди.

— Вие май много се разпореждате с нас, Пьотр Петрович. Дуня ви каза причината, поради която не е изпълнено желанието ви: тя имаше добри намерения. Пък и писмото ви е така написано, като че ми заповядвате. Нима трябва всяко ваше желание да приемаме като заповед? А аз, напротив, ще ви кажа, че сега вие трябва да бъдете особено деликатен и снизходителен към нас, защото ние оставихме всичко и доверявайки се на вас, дойдохме тук, та, значи, и без това сме във ваша власт.

— Това не е съвсем вярно, Пулхерия Александровна, и особено в настоящия момент, когато вече се знае за завещаните от Марфа Петровна три хиляди, което, струва ми се, идва много навреме, ако се съди по новия тон, с който заговорихте с мене — добави той язвително.

— Съдейки по тази забележка, може наистина да се предположи, че вие сте разчитали на нашата безпомощност — ядно вметна Дуня.

— Но сега вече не мога да разчитам на това и особено не желая да попреча на съобщаването на тайните предложения на Аркадий Иванович Свидригайлов, с които той е упълномощил вашия брат и които, както виждам, имат за вас огромно, а може би и твърде приятно значение.

— Ах, Боже мой! — възкликна Пулхерия Александровна. Разумихин едва се сдържаше на стола си.

— Не се ли срамуваш сега, сестро? — попита Расколников.

— Срамувам се, Родя! — каза Дуня. — Пьотр Петрович, махайте се! — обърна се тя към него, пребледняла от гняв.

Пьотр Петрович, изглежда, съвсем не беше очаквал такъв край. Той прекалено разчиташе на себе си, на властта си и на безпомощността на своите жертви. Не повярва и сега. Той пребледня и устните му затрепериха.

— Авдотя Романовна, ако аз изляза сега от тази врата при такова заявление, то — знайте това — вече никога няма да се върна. Обмислете добре! Думата ми е категорична.

— Що за наглост! — извика Дуня, ставайки бързо от мястото си. — Та аз и не искам да се връщате!

— Как? Ето какво било-о-о! — извика Лужин, който съвсем не предполагаше, до последния миг, такава развръзка и затова сега окончателно загуби пусулата. — Така, значи! Но знаете ли Авдотя Романовна, че аз бих могъл и да протестирам.

— Какво право имате вие да говорите така с нея! — горещо се застъпи Пулхерия Александровна. — За какво можете да протестирате? И какво право имате? Мога ли да я дам на такъв, моята Дуня! Махайте се, оставете ни завинаги! Ние сами сме си виновни, че се решихме на такава несправедливост, а най-много аз…

— Но, Пулхерия Александровна — горещеше се побеснелият Лужин, — вие ме обвързахте с дадената дума, от която сега се отричате… и, най-после… най-после, аз бях въвлечен, така да се каже, в разноски…

Тази последна претенция беше така характерна за Пьотър Петрович, че Расколников, който бледнееше от гняв и от усилие да се сдържа, изведнъж не издържа и се разсмя. Но Пулхерия Александровна излезе от кожата си: — Разноски? Какви разноски? Да не би за нашия сандък да говорите? Че нали кондукторът без пари го докара. Господи, били сме ви обвързали! Опомнете се, Пьотр Петрович, вие нас обвързахте, а не ние вас, съвсем ни обвързахте!

— Стига, майко, моля ви се, стига! — увещаваше я Авдотя Романовна. — Пьотр Петрович, бъдете така добър, вървете си.

— Ще си отида, но само една последна дума! — каза той, вече почти без да се владее. — Вашата майка, изглежда, съвсем е забравила, че аз реших да ви взема, така да се каже, след мълвата в града, която се беше разнесла по цялата околия относно вашата репутация. Пренебрегвайки заради вас общественото мнение и възстановявайки репутацията ви, аз, разбира се, можех твърде много да се надявам на възмездие и дори да изисквам от вас благодарност… Но едва сега ми се отвориха очите! Виждам сам, че може би съм постъпил твърде, твърде необмислено, пренебрегвайки гласа на обществото…

— Абе той мисли ли какво може да го сполети! — извика Разумихин, скачайки от стола и вече готов да се нахвърли върху него.

— Вие сте долен и зъл човек! — каза Дуня.

— Нито дума! Нито жест! — извика Расколников, възпирайки Разумихин; и се доближи плътно до Лужин.

— Моля да напуснете! — каза той тихо и отчетливо. — И нито дума повече, инак…

Пьотр Петрович няколко секунди го гледа с бледо и изкривено от злоба лице, после се обърна, излезе и, разбира се, рядко някой е отнасял в сърцето си толкова много злобна ненавист срещу друг човек, колкото изпитваше той спрямо Расколников. Него и само него обвиняваше той за всичко. Интересно, че вече слизайки по стълбите, той все още си въобразяваше, че работата може би съвсем не е загубена и що се отнася само до дамите, е дори твърде, твърде поправима.