Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (30)

IV

Расколников се прояви като деен и енергичен адвокат на Соня срещу Лужин, въпреки че самият той носеше в душата си толкова ужас и страдание. Но след като бе изстрадал толкова много сутринта, той сякаш се радваше на възможността да промени изживяванията си, които ставаха вече непоносими, да не говорим пък колко лично и сърдечно чувство бе вложил в стремежа си да се застъпи за Соня. Освен това той си мислеше и страшно се тревожеше, особено в някои моменти, за предстоящата среща със Соня; той трябваше да й каже кой е убил Лизавета и предчувстваше страшното мъчение, което го очакваше, и сякаш искаше да го отпъди с ръце. Затова, когато на излизане от Катерина Ивановна възкликна: „Е, какво ще кажете, сега София Семьоновна?“, той явно се намираше в някакво външно възбудено състояние на бодрост, дързост и съзнание за неотдавнашната победа над Лужин. Но му се случи нещо странно. Когато стигна до квартирата на Капернаумов, почувства внезапна отпадналост и страх. Спря се в размисъл пред вратата, задавайки си странния въпрос: „Трябва ли да кажа кой уби Лизавета?“ Въпросът бе странен, защото изведнъж в същия момент почувства, че не само не може да не каже, но дори да отдалечи тази минута, поне временно, му е невъзможно. Още не му беше ясно защо е невъзможно; само почувства това и мъчителното съзнание за безсилието му пред необходимостта почти го смаза. За да не разсъждава и да не се измъчва, той бързо отвори вратата и от прага погледна Соня. Тя седеше, облакътена на масичката, закрила лице с ръце, но като видя Расколников, бързо стана и тръгна към него, сякаш го беше чакала.

— Какво щеше да стане с мене, ако не бяхте вие! — каза тя бързо, когато станаха един срещу друг в средата на стаята. Очевидно тя искаше само да му каже това час по-скоро. И затова го чакаше.

Расколников се приближи до масата и седна на стола, от който тя току-що беше станала. Тя застана на две крачки от него, точно като вчера.

— Е, Соня? — каза той и изведнъж почувства, че гласът му трепери. — Всичко се основаваше на „общественото положение и свързаните с него навици“. Разбрахте ли това одеве?

Лицето й изрази страдание.

— Само не ми говорете като вчера! — прекъсна го тя. — Моля ви се, не започвайте. И без това съм достатъчно измъчена…

Тя побърза да се усмихне, уплашена, че може би упрекът ще го разсърди.

— Аз от глупост избягах. Какво ли става там сега? Щях вече да отида, но все си мислех, че… вие може да дойдете.

Той й разказа, че Амалия Ивановна ги пъди от квартирата и че Катерина Ивановна е изтичала някъде „да търси правда“.

— Ах, Боже мой! — плесна с ръце Соня. — Да вървим по-бързо… И тя сграбчи наметалцето си.

— Вечно едно и също! — извика раздразнен Расколников. — Вие само за тях мислите! Останете с мене.

— А… Катерина Ивановна?

— А Катерина Ивановна, разбира се, няма да ви отмине, ще дойде при вас, щом е излязла от къщи — с погнуса добави той. — А ако не ви завари, пак вие ще бъдете виновна…

Соня приседна на стола в мъчителна нерешителност. Расколников мълчеше, гледайки в земята и обмисляйки нещо.

— Да предположим, че Лужин сега не е искал — започна той, без да поглежда Соня. — Само да беше поискал или някак да му беше изгодно, той би ви изпратил в тъмница, ако не се бяхме случили ние с Лебезятников! А?

— Да — каза тя със слаб глас. — Да! — повтори разсеяно и тревожно.

— А аз наистина можеше и да не бъда там! Лебезятников пък се появи съвсем случайно.

Соня мълчеше.

— Ами ако бяхте отишли в тъмница, тогава? Помните ли какво ви говорих вчера?

Тя пак не отвърна. Той изчака.

— А аз мислех, че пак ще завикате: „Ах, не говорете, престанете!“ — засмя се Расколников, но някак насила. — Какво, пак ли мълчите? — попита след минута. — Нали трябва да разговаряме за нещо? За мене би било интересно да разбера как бихте решили вие сега един „въпрос“, както казва Лебезятников. (Той като че започваше да се обърква.) Не, наистина, сериозно говоря. Представете си, Соня, че предварително знаехте всички намерения на Лужин, знаехте, и то със сигурност, че те биха погубили окончателно Катерина Ивановна и децата; и вас покрай другото (тъй като вие не се смятате за нищо, затова покрай другото). Полечка също… защото и на нея й предстои този път. Та ето: ако сега изведнъж бяха ви предоставили вие да решите — той или те да живеят, тоест Лужин ли да живее и да върши мръсотии или Катерина Ивановна да умре? Как бихте решили: кой от тях да умре? Питам ви.

Соня го погледна с безпокойство. Тя долови нещо особено в тези неуверени думи, с които той подхващаше нещо издалече.

— Предчувствах, че ще попитате нещо такова — каза тя, като го погледна изпитателно.

— Добре, нищо; но все пак как бихте решили?

— Защо питате за неща, които са невъзможни? — с отвращение каза Соня.

— Значи, по-добре е Лужин да живее и да върши мръсотии! Вие и това ли не се осмелихте да решите?

— Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?

— Е, щом се намеси Божията воля, нищо не може да се направи — измърмори мрачно Расколников.

— По-добре кажете направо за какво сте дошли! — извика Соня с мъка. — Вие пак загатвате нещо… Нима сте дошли само за да ме измъчвате!

Тя не издържа и изведнъж горчиво заплака. Той я гледаше с мрачна тъга. Минаха близо пет минути.

— Ти имаш право, Соня — каза той най-после тихо. И изведнъж се промени; престорено нахалният и безсилно предизвикателен тон изчезна. Дори гласът му изведнъж отслабна. — Аз самият ти казах вчера, че няма да дойда да моля за прошка, а, кажи-речи, започнах с това — да моля прошка… За Лужин и за Божията воля заради себе си го говорих… Това беше молбата ми за прошка, Соня…

Той искаше да се усмихне, но бледата му усмивка излезе безпомощна и недовършена. Наведе глава и закри лицето си с ръце.

И изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му. И сякаш сам учуден и изплашен от това чувство, той внезапно вдигна глава и втренчено я погледна; но срещна нейния спрян върху него неспокоен и мъчително загрижен поглед; в него се четеше любов; омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.

Той пак закри лицето си с ръце и наведе глава. Изведнъж пребледня, стана от стола, погледна Соня и без да каже нито дума, се премести на леглото й.

В изживяванията му тази минута приличаше ужасно на минутата, когато стоеше зад старицата, вече извадил брадвата от гайката, и почувства, че „не бива да се губи повече нито миг“.

— Какво ви е? — попита Соня, ужасно изплашена.

Той не можеше да каже нито дума. Съвсем, съвсем другояче смяташе да й каже и сам не разбираше какво става с него сега. Тя бавно се доближи, седна на леглото до него и зачака, без да сваля очи. Сърцето и биеше и замираше. Стана непоносимо: той обърна към нея мъртвешки бледото си лице; устните му се кривяха безсилно, мъчейки се да изговорят нещо. Ужас обзе сърцето на Соня.

— Какво ви е? — повтори тя, като се отдръпна малко от него.

— Нищо, Соня. Не се плаши… Глупости! Наистина, ако поразмисли човек — глупости — мърмореше той като човек в безсъзнание, който бълнува. — И защо ли само дойдох да те измъчвам? — добави изведнъж, като я гледаше. — Наистина. Защо? Аз непрекъснато си задавам този въпрос, Соня…

Той може би наистина си беше задавал този въпрос преди четвърт час, но сега го изговори в пълно безсилие, почти в безсъзнание и треперейки с цялото си тяло.

— Ох, как се измъчвате! — произнесе тя страдалчески, като се вглеждаше в него.

— Всичко е глупост!… Виж какво, Соня (той изведнъж кой знае защо се усмихна някак бледо и безсилно, за около две секунди), помниш ли какво исках да ти кажа вчера?

Соня тревожно чакаше.

— Казах ти, когато си тръгнах, че може би се сбогувам с тебе завинаги, но че, ако дойда днес, ще ти кажа… кой уби Лизавета.

Тя изведнъж затрепери с цялото си тяло.

— Та ето, аз дойдох да ти кажа.

— Значи, вие вчера наистина… — едва прошепна тя, — но откъде знаете? — попита бързо, сякаш изведнъж се опомни.

Соня задиша с усилие. Лицето й ставаше все по-бледо и по-бледо.

— Зная.

Тя замълча близо минута.

— Да не би да са го хванали? — попита тя плахо.

— Не, не са го хванали.

— Откъде тогава знаете това? — попита тя пак едва чуто и пак след почти минутно мълчание.

Той се обърна към нея и внимателно, внимателно я погледна.

— Сети се — проговори той с предишната изкривена и безсилна усмивка.

По цялото й тяло сякаш преминаха гърчове.

— Та вие… ме… защо ме… плашите така? — промълви тя, усмихвайки се като дете.

— Щом зная, значи съм голям приятел… на онзи… — продължи Расколников, като не преставаше упорито да я гледа в лицето, сякаш вече нямаше сили да откъсне погледа си. — Тази Лизавета той… не е искал да я убива… Той я… е убил, без да иска… Искал е да убие старицата… когато е сама… и отишъл… А в това време влязла Лизавета… Тогава той… убил и нея.

Мина още една ужасна минута. И двамата продължаваха да се гледат.

— Та не можеш ли да се сетиш? — попита той изведнъж с такова усещане, сякаш се хвърляше от камбанария.

— Н-не — прошепна Соня едва чуто.

— Вгледай се добре. — Едва изрече това и предишното, познато чувство изведнъж вледени отново душата му; той я гледаше и изведнъж в лицето й сякаш видя лицето на Лизавета. Той бе запомнил ярко израза на Лизаветиното лице, когато се приближаваше тогава към нея с брадвата, а тя отстъпваше към стената с простряна напред ръка, със съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня: също така безсилно, със същата уплаха го гледа тя известно време и изведнъж, като протегна напред лявата си ръка, леко, едва-едва опря пръсти в гърдите му и бавно се занадига от леглото, отдръпвайки се все повече и повече от него, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него: същият страх се изписа и на неговото лице, по същия начин започна да я гледа и той и дори с почти същата детска усмивка.

— Сети ли се? — прошепна той най-после.

— Господи! — изтръгна се от гърдите й страшен вопъл. Тя падна безсилно на леглото и зарови лице във възглавниците. Но след миг бързо се вдигна, приближи се бързо до него, хвана го за двете ръце и като ги стискаше силно като в менгеме с тънките си пръсти, се вгледа пак втренчено като прикована в лицето му. С този последен, отчаян поглед тя искаше да види, да долови макар и слаба, последна надежда за себе си. Но надежда нямаше; нямаше вече никакво съмнение; всичко беше точно така! Дори по-късно, впоследствие, когато си спомняше за тази минута, ставаше й страшно и чудно: защо именно тогава така изведнъж видя, че вече няма никакво съмнение? Нали не можеше да каже например, че е предчувствала нещо такова? А в същото време, сега, едва успял да й го каже — и вече й се стори, че тя наистина тъкмо това е предчувствала.

— Стига, Соня, стига! Не ме мъчи! — страдалчески помоли той.

Той съвсем, съвсем иначе мислеше да й го каже, но излезе така.

Тя скочи като безумна и, кършейки ръце, стигна до средата на стаята; но бързо се върна и пак седна до него, почти докоснала с рамото си неговото рамо. Изведнъж, сякаш пронизана, тя потрепери, извика и се хвърли, без да знае защо, на колене пред него.

— Какво, какво сте направили със себе си! — проговори тя отчаяно и като се вдигна, хвърли се на шията му и силно, силно го прегърна.

Расколников се отдръпна и я погледна с тъжна усмивка.

— Странна си ти, Соня — прегръщаш ме и ме целуваш, след като ти казах това. Не знаеш какво вършиш.

— Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят! — възкликна тя като в изстъпление, без да чуе думите му, и изведнъж зарида като истерична.

Отдавна неизпитвано чувство заля душата му като вълна и в миг я смекчи. Той не го възпря: две сълзи овлажниха очите му и затрепкаха на миглите му.

— Значи ти няма да ме изоставиш, Соня? — каза той, като я гледаше едва ли не с надежда.

— Не, не; никога и никъде! — извика Соня. — Ще дойда с тебе, където и да си! О, Господи?… Ох, нещастна аз!… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи!

— Ето, дойдох.

— Сега! О, какво да правим сега!… Заедно, заедно! — повтаряше тя като безумна и пак го прегръщаше. — И на каторга ще дойда с тебе! — Той изведнъж сякаш потрепери, предишната омразна и почти надменна усмивка сви устните му.

— Аз, Соня, може и да не искам да вървя на каторга — каза той.

Соня бързо го погледна.

След първото страстно и мъчително състрадание към нещастния страшната мисъл за убийството отново я скова. В променливия му тон изведнъж почувства убиеца. Тя го гледаше с учудване. Още не знаеше нищо, нито защо, нито как, нито за какво беше направил това. Сега всички тези въпроси изведнъж прорязаха съзнанието й. И тя пак не повярва: „Той, той убиец! Нима е възможно?“

— Но какво значи това! Къде съм! — проговори тя с дълбоко недоумение, сякаш още не бе се опомнила. — Как, вие, такъв… сте могли?… Какво значи това!

— Можах, за да ограбя. Престани, Соня! — отговори той някак уморено и сякаш с досада.

Соня стоеше като зашеметена, но изведнъж извика:

— Гладен си бил! Или… за да помогнеш на майка си? Нали?

— Не, Соня, не — мърмореше той, като обърна и наведе глава, — не бях толкова гладен… аз наистина исках да помогна на майка си, но… и това не е съвсем вярно… не ме мъчи, Соня!

Соня плесна с ръце.

— Нима, нима всичко е истина! Господи, но каква истина е това! Кой би могъл да повярва?… И как, как така вие давате последните си пари, а сте убили, за да ограбите! А!… — извика тя изведнъж. — Онези пари, които дадохте на Катерина Ивановна… онези пари… Господи, нима и онези пари…

— Не, Соня — бързо я прекъсна той, — онези пари бяха други, успокой се! Онези пари ми беше изпратила майка ми чрез един търговец и аз ги получих, вече болен, същия ден, когато ги дадох… Разумихин видя… той ги получи вместо мене… тези пари бяха мои, мои собствени, наистина мои.

Соня го слушаше в недоумение, като с всички сили се мъчеше да съобрази нещо.

— А онези пари… впрочем не зная дори дали там имаше пари — добави той тихо и сякаш в размисъл, — аз тогава свалих от шията й кесийка от чортова кожа… пълна такава, натъпкана кесийка… и даже не я отворих; сигурно не съм успял… А нещата, все някакви копчета за ръкавели и верижки — всички тези неща и кесийката скрих в един чужд двор на В-ия булевард, под един камък, още на другата сутрин… Всичко е там и досега…

Соня напрегнато слушаше.

— Но тогава защо… нали казахте: за да ограбя, а нищо не сте взели? — попита тя бързо, хващайки се за сламката.

— Не знам… още не съм решил — дали ще взема тези пари, или не — каза той пак, като че размисляйки, и изведнъж се опомни и се усмихна бързо, само за миг. — Ех, каква глупост изтърсих сега, а „Дали не е луд?“ — помисли Соня за момент. Но веднага реши: „Не, нещо друго е.“ Тя не разбираше нищо, абсолютно нищо!

— Знаеш ли, Соня — каза той изведнъж с някакво вдъхновение, — знаеш ли какво ще ти кажа: ако бях убил, защото съм бил гладен — продължи той, като наблягаше на всяка дума и я гледаше загадъчно, но искрено, — аз сега… щях да съм… щастлив! Знай това!… Но защо, защо — извика той след миг едва ли не с отчаяние, — защо ти е нужно да си призная, че съм извършил зло? Защо ти е нужно това глупаво тържество над мене? Ах, Соня, за това ли дойдох при тебе сега!

Соня пак понечи да каже нещо, но си замълча. — Затова снощи те виках да дойдеш с мене, защото сега имам само тебе.

— Къде ме викаше? — попита плахо Соня.

— Не да крадем и да убиваме, не се безпокой, не за това — усмихна се той жлъчно, — ние сме различни хора… И знаеш ли, Соня, та аз едва сега, едва сега разбрах къде те виках вчера. А вчера, когато те виках, и аз не разбирах къде. За едно само те виках, за едно идвах: да не ме изоставиш. Нали няма да ме изоставиш, Соня?

Тя стисна ръката му.

— Но защо, защо й казах, защо й открих! — възкликна той след минута в отчаяние, като я гледаше с безкрайна мъка. — Ето, ти чакаш от мене обяснение, Соня, седиш и чакаш, виждам го; а какво мога да ти кажа? Та ти няма нищо да разбереш, а само страшно ще се измъчиш… заради мене! Ето, ти плачеш и пак ме прегръщаш — кажи, защо ме прегръщаш? Затова, че не можах да понеса всичко сам и дойдох да го стоваря и върху друг: „Страдай и ти, ще ми е по-леко!“ Нима можеш да обичаш такъв подлец?

— Но не се ли мъчиш и ти? — извика Соня. Същото чувство нахлу пак като вълна в душата му и пак я смекчи за миг.

— Соня, аз имам зло сърце, запомни го: това обяснява много неща. Затова съм тук, защото съм зъл. Има такива, които не биха дошли. А аз съм страхливец и… подлец! Но… нека, това не е важно!… Сега трябва да ти разкажа, а не мога да започна…

Той млъкна и се замисли.

— Е-е-ех, различни хора сме ние! — извика той пак. — Не си подхождаме. Но защо, защо дойдох! Никога няма да си го простя!

— Не, не, добре е, че дойде! — възклицаваше Соня. — По-добре е да зная! Много по-добре!

Той я погледна с болка.

— Защо не всъщност — каза, сякаш беше размислил. — Та това наистина беше така! Ето какво: аз исках да стана Наполеон и затова убих… Е, разбираш ли сега?

— Н-не — наивно и плахо прошепна Соня, — но… говори, говори! Аз ще разбера, аз в себе си всичко ще разбера — умоляваше го тя.

— Ще разбереш! Е, добре, ще видим! Той млъкна и дълго обмисля.

— Цялата работа е следната — аз си зададох веднъж такъв въпрос: ако Наполеон се беше озовал например на моето място и за да започне кариерата си, нямаше на разположение нито Тулон, нито Египет, нито прехода през Монблан, а вместо всички тези красиви и монументални неща имаше чисто и просто някаква смешна бабичка, вдовица на регистратор, която на всичкото отгоре трябва да бъде убита, за да се измъкнат парите от сандъчето й (за кариерата, разбираш ли?), е, би ли се решил той на това, ако нямаше друг изход? Не би ли се погнусил, че е някак прекалено немонументално и… е грехота? Та, казвам ти, над този „въпрос“ се мъчих ужасно дълго време, така че страшно се засрамих, когато най-после се сетих (някак изведнъж), че не само не би се погнусил, но дори и през ум не би му минало, че това не е монументално… той дори не би разбрал напълно от какво трябва да се гнуси. И ако наистина не би имал друг изход, така би я задушил, че да не гъкне, без хич да се замисли!… Е, и аз… зарязах разсъжденията… и я убих… по примера на авторитета… И това беше точно така! Смешно ли ти е? Да, Соня, най-смешното е, че може би именно така беше… На Соня никак не й беше смешно.

— По-добре ми разкажете направо… без примери — още по-плахо и едва чуто помоли тя.

Той се обърна към нея, погледна я тъжно и я хвана за ръцете.

— Пак си права, Соня. Всичко това са глупости, почти празни приказки! Виж какво: нали знаеш, че майка ми няма почти нищо. Сестра ми получи възпитание случайно и е обречена да обикаля къщите като гувернантка. Всичките им надежди бяха в мене. Вървеше ми, но не можех да се издържам в университета и бях принуден да напусна за известно време. Но дори да бях продължил, едва след десет-дванадесет години (ако обстоятелствата се бяха стекли благоприятно) можех да се надявам да стана някакъв учител или чиновник с хиляда рубли заплата… (Той сякаш разказваше нещо заучено.) А в това време майка ми щеше да се стопи от грижи и мъка и аз пак нямаше да успея да й помогна, а сестра ми… със сестра ми можеше да се случи нещо още по-лошо!… Пък и какъв смисъл би имало цял живот всичко да отминавам и от всичко да отвръщам глава, да забравя за майка си, а позора на сестра си например да понеса почтително? Защо? За това ли, след като ги погреба, да си намеря нови — жена и деца — и да оставя после и тях без пукната пара и без залък хляб? Та… та ето аз реших — като взема парите на старицата, да се издържам с тях първите няколко години и без да измъчвам майка си, да осигуря следването си и първите стъпки след университета — и да разреша всичко това широко, радикално, така че да осигуря напълно новата си кариера и да поема нов, самостоятелен път… Е… е, и това е… Е, разбира се, аз направих лошо… като убих старицата… е, и толкоз!

Той се довлече изтощен до края на разказа и наведе глава.

— Ох, не е това, не е — възклицаваше Соня измъчена, — нима може така… не, това не е така, не е така!

— Сама виждаш, че не е така!… А аз искрено ти разказах самата истина!

— Та каква истина е това! О, Господи!

— Но аз убих само една въшка, Соня, безполезна, отвратителна, вредна.

— Човекът ли е въшка?

— И аз зная, че не е въшка — отговори той, като я гледаше странно. — Впрочем аз лъжа, Соня — добави той, — отдавна вече лъжа… Всичко това не е така; ти вярно казваш. Причините са съвсем, съвсем други!… Аз отдавна не съм говорил с никого, Соня… Сега много ме боли главата.

Очите му горяха в трескав огън. Той започваше почти да бълнува; тревожна усмивка блуждаеше на устните му. През възбуденото състояние на духа му вече прозираше страшно безсилие. Соня разбра колко се измъчва той. И на нея започваше да й се вие свят. А как странно говореше той: разбираш сякаш нещо, но… „Но какво да се прави! Какво да се прави! О, Господи!“ И тя кършеше ръце в отчаяние.

— Не, Соня, това не беше най-важното! — започна той пак, като вдигна изведнъж глава, сякаш внезапен обрат на мислите го бе поразил и възбудил отново. — Това не е най-важното! По-добре… допусни (да, така наистина е по-добре!), допусни, че аз съм самолюбие, завистлив, зъл, подъл, отмъстителен, е… да речем, и предразположен към лудост. (Да ти кажа поне всичко наведнъж! Миналия път говорихме за лудост, аз помня!) Нали ти казах одеве, че не можех да се издържам в университета. А знаеш ли, че всъщност това може би не беше невъзможно? За таксата майка ми щеше да ми изпрати, а за обувки, дрехи, храна аз бих печелил и сам; положително! Уроци се намираха; по рубла и половина ми плащаха. Разумихин нали работи! Но аз се озлобих и не поисках. Именно се озлобих (тази дума е подходяща!). И тогава се сврях в ъгъла си като паяк. Ти нали идва в моята дупка, видя… А знаеш ли, Соня, че ниските тавани и тесните стаи потискат душата и ума! О, как мразех тази дупка! И все пак не исках да излизам от нея. Нарочно не исках! С дни не излизах и да работя не исках дори да се храня не исках, само лежах. Ако ми донесе Настася — ще ям, ако не донесе, така ще мине денят; нарочно, от злоба не молех да ми дадат! Вечер нямам какво да запаля, лежа в тъмното, а да си спечеля за свещи не желая. Трябваше да уча, а аз разпродадох книгите си; на масата ми, върху записките и тетрадките и досега има цял пръст прах. Предпочитах да лежа и да мисля. И все мислех… И все такива едни сънища сънувах, странни най-различни, няма защо да разправям какви! Но тогава започна и на мене да ми се струва, че… Не, не е така! Пак не разказвам както трябва! Виждаш ли, аз тогава все се питах: защо съм толкова глупав, та въпреки че другите са глупави и съм напълно убеден, че те са глупави, самият аз не искам да бъда по-умен? После разбрах Соня, че ако взема да чакам всички да станат умни, това ще трае страшно дълго… После разбрах, че това никога няма да стане, че хората няма да се променят, и че никой няма да е в състояние да ги промени, и че не си струва труда! Да, така е! Това е техният закон… Закон, Соня! Това е така!… И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. Така е било досега, така ще бъде и занапред. Само слепият може да не го види!

Говорейки това, Расколников, макар и да гледаше Соня, вече не се интересуваше ще разбере ли тя или не. Треската бе го завладяла напълно. Той беше в някакъв мрачен възторг. (Наистина извънредно отдавна не беше говорил с никого!) Соня разбра, че този мрачен катехизис беше станал негова вяра и закон.

— И разбрах тогава, Соня — продължи той възторжено, — че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш) Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го запрати по дяволите! Аз… аз поисках да се осмеля и убих… аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!

— О, мълчете, мълчете! — извика Соня, като плесна с ръце. — Вие сте се отдръпнали от Бога и Бог ви е наказал, предал ви е на дявола!…

— Нали, Соня, когато лежах в тъмното и мислех за всичко това, тогава дяволът ме е изкушавал, нали, а?

— Мълчете! Не се смейте, богохулнико, вие нищо, нищо не разбирате! О, Господи! Нищичко, нищичко не разбира.

— Мълчи, Соня, съвсем не се смея, аз знам, че дяволът ме е дърпал. Мълчи, Соня, мълчи! — повтори той мрачно и настойчиво. — Всичко зная. Всичко това съм премислил вече и съм си го шепнал, когато лежах тогава в тъмното… За всичко това съм спорил със себе си, до последната подробност, и всичко зная, всичко! И толкова ми беше омръзнало, толкова ми беше омръзнало тогава това умуване. Всичко исках да забравя и да започна отначало, Соня, и да престана да умувам! Нима мислиш, че съм действал като глупак, без много да му мисля? Аз действах като умник и това именно ме погуби. Нима мислиш, че не знаех например поне това, че щом започнах да се питам и разпитвам: имам ли право да притежавам власт — това значи, че нямам право да притежавам власт. Или че ако си задавам въпроса въшка ли е човекът? — това значи, че вече човекът не е въшка за мене, а е въшка за онзи, на когото това и през ум не му минава и който действа направо, без въпроси… И щом толкова дни се измъчвах за това — би ли се решил Наполеон или не — значи, ясно съм чувствал, че не съм Наполеон… Цялата, цялата мъка на всичкото това умуване издържах, Соня, и пожелах да я сваля цялата от плещите си; аз поисках, Соня, да убия без казуистика, да убия за себе си, единствено за себе си. Не исках да лъжа в това дори самия себе си! Аз убих не за да помогна на майка си — това са празни приказки! Аз убих не за да се сдобия с пари и с власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да оплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!… И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня; трябваха ми не толкова пари, колкото друго… Сега ми е ясно всичко това… Разбери ме: може би, следвайки същия път, аз никога вече не бих извършил убийство. Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: тогава исках да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще мога ли да престъпя или няма да мога! Ще се осмеля ли да се наведа и да взема или не? Трепереща твар ли съм или имам право…

— Да убивате? Да имате право да убивате? — плесна с ръце Соня.

— Е-ех, Соня! — извика той раздразнен, понечи да й възрази нещо, но презрително замълча. — Не ме прекъсвай, Соня! Само едно исках да ти докажа: че тогава наистина дяволът ме повлече и чак след това ми обясни, че не съм имал право да отивам, защото съм същата въшка като другите! Надсмя ми се той и ето аз дойдох сега при тебе! Приемай госта! Ако не бях въшка, щях ли да дойда при тебе? Слушай, когато отидох тогава при старицата, отидох само да опитам… Знай това!

— И убихте! Убихте!

— Да, но как убих! Нима така се убива? Нима така човек отива да убива, както аз тогава! Аз ще ти разкажа някога как отидох… Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз… Стига, стига, Соня, стига! Остави ме — извика той в смъртна мъка, — остави ме!

Расколников се облегна на коленете си и стисна в длани главата си като с клещи.

— Какво страдание! — изтръгна се от Соня мъчителен вопъл.

— Какво да правя сега, кажи! — попита той, като изведнъж вдигна глава и я загледа с отвратително обезобразено от отчаяние лице.

— Какво да правиш! — възкликна тя, като изведнъж скочи от мястото си и очите й, досега пълни със сълзи, изведнъж заблестяха. — Стани! (Тя го хвана за рамото; той се вдигна, като я гледаше почти изумен.) Иди веднага, още сега, застани на кръстопътя, поклони се, целуни първо земята, която си осквернил, а после се поклони на целия свят, на четирите му страни, и кажи на всички високо: „Аз убих!“ Тогава Бог пак ще ти даде живот. Ще отидеш ли? Ще отидеш ли? — питаше го тя, треперейки цялата сякаш в припадък, хванала и двете му ръце, като ги стискаше здраво в своите, и го гледаше с огнен поглед.

Той се изуми и беше дори поразен от внезапния й възторг.

— Ти за каторга ли говориш, Соня? Да отида да се предам? — попита той мрачно.

— Да понесеш страданието и да изкупиш вината си чрез него, това трябва.

— Не! Няма да отида при тях, Соня.

— Но как, как ще живееш? С какво ще живееш? — възклицаваше Соня. — Нима това е възможно сега? Как ще погледнеш майка си? (О, ами те, какво ще стане с тях сега!) Но какво говоря! Нали си оставил вече майка си и сестра си. Нали си ги оставил, оставил! О, Господи! — извика тя. — Той вече знае всичко това! Как, как ще живееш без друг човек! Какво ще стане с тебе сега!

— Не ставай дете, Соня — каза той тихо. — За какво съм виновен пред тях? Защо да отида? Какво ще им кажа? Всичко това е призрачно… Те самите съсипват милиони хора и считат това дори за добродетел. Мошеници и подлеци са те, Соня!… Няма да отида. И какво ще кажа: че съм убил, а парите не съм посмял да взема, скрил съм ги под камък? — добави той с язвителна усмивка. — Че те самите ще ми се смеят, ще кажат: глупак си бил, че не си ги взел. Страхливец и глупак! Те нищо, нищо няма разберат, Соня, и са недостойни да го разберат. Защо ще ходя? Няма да отида. Не ставай дете, Соня…

— Ще се измъчиш, ще се измъчиш — повтаряше тя, простирайки към него ръце в отчаяна молба.

— Аз може и да се оклеветих — обади се той мрачно, сякаш в размисъл, — може би още съм човек, а не въшка, и избързах да се осъдя… Още ще се боря.

Надменна усмивка изкриви устните му.

— И да търпиш такава мъка! Та това е за цял живот, за цял живот…

— Ще свикна… — проговори той мрачно и замислено. — Слушай — започна след минута, — стига плака, време е да действаме: аз дойдох да ти кажа, че сега ме търсят, преследват ме…

— Ах! — извика Соня уплашено.

— Но защо извика? Сама искаш да отида на каторга, а сега се уплаши! Само че виж какво: аз няма да им се дам. Още ще се боря с тях и те няма да успеят. Нямат истински улики. Вчера бях в голяма опасност и мислех, че вече съм загинал; а днес положението се подобри. Всичките им улики са нож с две остриета, тоест аз мога да обърна обвиненията им в своя полза разбираш ли? И ще ги обърна; защото сега зная как… Но навярно ще ме арестуват. Ако не беше се случило едно нещо, още днес щяха да ме арестуват, сигурно даже не е изключено още да ме арестуват… Но това нищо не значи, Соня: ще полежа и ще ме пуснат… защото нямат нито едно истинско доказателство и няма да имат, кълна ти се. А с това, което имат, не може да се бутне човек в затвора. Е, стига… Аз само за да знаеш… Сестра ми и майка ми ще се помъча някак да разубедя и да не ги уплаша… Впрочем, сестра ми сега, струва ми се, е обезпечена… а значи, и майка ми… Е, това е всичко. Впрочем бъди предпазлива. Ще идваш ли при мене в затвора, когато съм там?

— О, ще идвам! Ще идвам!

Те седяха един до друг тъжни и съсипани, сякаш бяха изхвърлени след буря сами на пустинен бряг. Той гледаше Соня и чувстваше с каква голяма любов го гледа тя и странно, изведнъж му стана тежко и болно, че толкова го обича. Да, това беше странно и ужасно чувство! Отивайки при Соня, той разбираше, че в нея е цялата му надежда и единственият му изход; мислеше да се освободи поне от част от мъчението си, а сега изведнъж, когато цялото й сърце се обърна към него, изведнъж почувства и осъзна, че е неизмеримо по-нещастен от преди.

— Соня — каза той, — по-добре не идвай при мене в затвора. Соня не отговори, тя плачеше. Минаха няколко минути.

— Носиш ли кръст? — попита тя неочаквано, сякаш изведнъж се беше сетила.

Той отначало не разбра въпроса.

— Не, нали не? Ето, вземи този, кипарисовия. Аз имам друг, меден, от Лизавета. Ние с нея се разменихме, тя ми даде кръста си, а аз й дадох иконката си. Сега ще нося Лизаветиния, а този е за тебе. Вземи го… нали е мой! Нали е мой! — молеше го тя. — Нали заедно ще страдаме, заедно ще понесем и кръста!…

— Дай! — каза Расколников. Не искаше да я наскърбява. Но веднага отдръпна протегнатата си ръка.

— Не сега, Соня. По-добре после — добави той, за да я успокои.

— Да, да, по-добре, по-добре — поде тя с увлечение. — Когато поемеш пътя на страданието, тогава ще го сложиш. Ще дойдеш при мене, аз ще ти го сложа, ще се помолим и ще тръгнем.

В този момент някой почука три пъти на вратата.

— София Семьоновна, мога ли да вляза? — чу се нечий много познат вежлив глас.

Соня се втурна изплашена към вратата. В стаята надникна русата физиономия на господин Лебезятников.