Борис Акунин
Декоратор (9) (Специални поръчения — 2)

Гаден край на гадната история

9 април, нощта срещу Великден

 

Чат-чат-чат, весело потропват подкованите копита по павираната улица, меко шумолят гумите, плавно пружинират стоманените ресори. Празнично препуска Декоратора през нощна Москва, радостно звънят великденските камбани, гърмят топовните изстрели. На „Тверской“ — илюминации, горят разноцветни светлини, а вляво, над Кремъл, небето пъстрее във всички цветове на дъгата — там има фойерверки, празнична заря. Булевардът е многолюден. Гласове, смях, бенгалски огньове. Московчани се срещат с познати, целуват се, някъде дори гръмна тапа от шампанско.

Ето и завоя за „Малая Никитская“. Тук е пусто, тъмно, няма жива душа.

— Стой, миличък, пристигнахме — казва Декоратора.

Кочияшът скача от капрата, отваря вратата на кабриолета, украсен с гирлянди от цветна хартия. Сваля фуражката, изрича съкровените думи:

— Христос воскресе.

— Воистине воскресе — прочувствено отговаря Декоратора, вдига воалетката и целува православния по брадясалата буза. Дава му цяла рубла бакшиш. Празник е.

— Благодаря ви, госпожо — покланя се кочияшът, трогнат не толкова от рублата, колкото от целувката.

На Декоратора му е светло, ясно на душата.

Безпогрешният усет, който никога не го е лъгал, му подсказва: велика нощ е днес, всички дребнави неприятности и несполуки ще останат в миналото. Напред, съвсем наблизо е щастието. Всичко ще се подреди добре, много добре.

Ах, какъв tour-de-force^[1] е намислил! Господин Фандорин като професионалист не може да не го оцени. Ще потъгува, ще поплаче — в края на краищата всички сме хора, — а после ще поразсъждава за станалото и ще го разбере, непременно ще го разбере. Схватлив човек е той и очевидно умее да цени Красотата.

Надежда за нов живот, за признание и разбирателство стопля наивното и доверчиво сърце на Декоратора. Трудно е сам да носиш кръста на великата си мисия. Дори за Христос се намира Симон Киринееца да подложи рамо под кръста му.

Фандорин с неговия японец вече са се понесли към Рогожки вал. Докато намерят 52-ра стая, докато чакат… А дори и да заподозре нещо чиновникът за специални поръчения, в третокласния „Цариград“ нямат телефонни апарати!

Разполага с още време. Може да не бърза.

Жената, с която е близък колежкият съветник, е набожна. Сега е на черква, но службата в тукашния храм „Възкресение“ скоро ще свърши и някъде докъм един жената непременно ще се прибере — да нареди великденската трапеза и да чака любимия си.

Ажурни порти с корона, зад тях — двор и пристройката с тъмни прозорци. Тук е.

Декоратора вдига воалетката, оглежда се и се шмугва в двора.

Вратата на къщата му създава леки затруднения, но талантливите ловки пръсти си знаят работата. Ключалката щраква, пантите изскърцват — и ето го вече в тъмното антре.

Не се налага да изчаква очите му да свикнат с тъмнината, мракът не е пречка за острия му поглед. Декоратора бързо прекосява здрачните стаи.

В хола за миг се сепва: оглушително бие грамаден часовник във вид на лондонския Биг Бен. Толкова ли е късно? Декоратора стреснат поглежда дамския си часовник: не, Биг Бен избързва. Още е без четвърт.

Трябва да избере място за свещенодействието.

Днес е в стихията си, носи се с крилата на вдъхновението. Дали да не бъде направо на масата в хола?

И ще стане така: господин Фандорин влиза ей оттам, от антрето, пали електрическото осветление — и вижда възхитителната картинка.

Решено. Къде са им покривките?

Преравя скрина и намира — белоснежна дантелена, застила с нея матово блещукащата голяма маса. Да, така ще е красиво. Какво е това в бюфета, майсенски сервиз? Ще нареди порцелановите чинии в кръг отстрани по масата и в тях ще сервира всички извадени съкровища. Това ще бъде най-прекрасното му творение.

И така, декорът е обмислен.

Отива в антрето, застава до прозореца и чака. Радостно предчувствие и свещен възторг се надигат в душата му.

Дворът внезапно просветлява в лунно озарение. Знамение, явно знамение! От толкова седмици все е мрачно и облачно, а сега все едно Божият свят се разбули. Какво ясно звездно небе! Воистине свято Воскресение! Декоратора три пъти се прекръства.

Идва!

Мига набързо да прогони възторжените сълзи.

Идва. Минава бавно през портите — дребна, с широко палто и шапка. Когато е вече на вратата, я вижда, че носи траурна шапка с черно було. А, да, това е заради онзи младок Анисий Тюлпанов. Не скърби, мила, и той, и близките му вече са при Дядо Боже. Там им е добре. И на теб ще ти е добре, още малко остана.

Вратата се отваря, жената влиза.

— Христос воскресе — с тих, ясен глас я поздравява Декоратора. — Не се плашете, злато мое. Дошла съм да ви зарадвам.

Жената впрочем не изглежда уплашена. Не вика, не се опитва да избяга. Напротив, тръгва към него. Луната озарява с млечно сияние антрето и Декоратора вижда как блестят очите й иззад черното було.

— Като мюсюлманки сме с тези шамии — шегува се Декоратора. — Нека си открием лицата. — Маха воалетката, усмихва се нежно, сърдечно. — И да караме на „ти“. Писано ни е почти да се сродим. Ще станем по-близки от сестри. Дай да ти видя личицето. Знам, че си красива, но аз ще ти помогна да станеш още по-прекрасна.

Бавно протяга ръка, а жената стои, не се дърпа. Чудесна приятелка си е намерил господин Фандорин, спокойна, мълчалива. Декоратора най ги харесва такива. Дано не развали всичко с вик на ужас, страх в очите. Тя ще умре мигновено, без болка и уплаха. Това ще й е за награда.

С дясната ръка вади от калъфчето, прикрепено отзад на колана му, скалпела, с лявата маха от лицето на щастливката полупрозрачното газено було.

Вижда широко топчесто лице, дръпнати очи. Що за мистерия!

Но няма време да се опомни, защото в антрето нещо щраква и блясва някакво сияние, непоносимо ярко след тъмата.

Декоратора заслепен стиска очи. Чува глас иззад гърба си:

— И аз сега ще ви зарадвам, господин Пахоменко. Или предпочитате предишното си име, господин Соцки?

Леко отваря клепачи и вижда пред себе си слугата японец, втренчил в него немигащи очи. Декоратора не се обръща. Защо да се обръща, ясно е, че зад гърба му е господин Фандорин, и то с револвер в ръка. Хитрият чиновник не беше отпрашил в хотел „Цариград“. Значи не е повярвал, че виновникът е Захаров. Защо? Всичко беше нагласено толкова логично. Да не би Фандорин да общува лично със сатаната!

Елои, Елои, лама савахтани?^[2] Или не си ме изоставил, а само изпитваш твърдостта на духа ми?

Тогава да проверим.

Чиновникът няма да стреля, защото куршумът ще прониже Декоратора и ще уцели японеца.

Със скалпела — в търбуха на японеца. Къс удар право в диафрагмата. Веднага го извърта за раменете, прикрива се зад него и го тласва към Фандорин. С два скока е на вратата, пък после да видим кой тича по-бързо. Арестант №3576 дори най-свирепите херсонски вълчаци не можаха да го настигнат. Все ще успее да избяга и от господин колежкия съветник.

Хайде, с Бога напред!

Дясната му ръка с пружинен устрем излита напред, но наточеното острие пробожда нищото — азиатецът с неправдоподобна лекота отскача назад, удря Декоратора ребром с длан през китката и скалпелът с тих тъжен звън отхвърча на пода, а японецът отново застива с леко разперени ръце.

Декоратора инстинктивно се обръща. Вижда цевта на револвера. Чиновникът държи оръжието ниско до бедрото си. Ако стреля така, от долу на горе, куршумът ще отнесе черепа на Декоратора без опасност за японеца. Това променя нещата.

— И ето с какво ще ви зарадвам — със същия безизразен глас продължава Фандорин, все едно монологът му изобщо не е прекъсвал. — Освобождавам ви от арест, следствие, съд и неминуема присъда. Ще бъдете застрелян при задържането.

Отвърнал се е. Все пак се е отвърнал Той от мен, мисли си Декоратора, но тази мисъл го опечалява съвсем за кратко, изместена от внезапна радост. Не, не се е отвърнал! Той се е смилил и ме призовава, приема ме при Себе Си! Сега отпускаш Твоя раб, Владико.^[3]

Скръцва входната врата, отчаян женски глас увещава:

— Ераст, недей!

Декоратора се връща от почти отворилите се небесни селения на земята. С любопитство извърта глава и вижда на вратата много красива снажна жена с черна траурна рокля и черна шапка с воалетка. На раменете й лилав шал, в едната й ръка вързопче с великденски колач, в другата — венче от книжни рози.

— Защо си идваш, Ангелина? — сърди се колежкият съветник. — Нали те помолих да останеш да спиш в „Метропол“!

Красива жена. Надали щеше да стане много по-красива на масата със заливка от собствен сос и вътрешности като разпъпил цвят. Може би само малко.

— Послушах сърцето си — отговаря му красивата жена и кърши пръсти. — Ераст Петрович, не го убивайте, не си слагайте такъв грях. Душата ви ще се сломи, ще се пречупи.

Интересно, и какво ще направи сега колежкият съветник?

От хладнокръвието му не остана и помен, гледа красивата жена сърдито и объркано. Японецът също е слисан, върти си остриганата тиква ту към стопанина, ту към стопанката, изглежда като пълен глупак.

Така, това са семейни работи, да не им се натрапваме. Ще се оправят без нас.

Декоратора рязко заобикаля японеца, още миг и е на вратата, Фандорин няма как да стреля — жената е там. Сбогом, господа!

Стройно краче с черна плъстена бота го спъва и Декоратора, както се е засилил, забива чело в касата на вратата.

Удар. Мрак.

 

 

Започваше съдебното заседание.

Подсъдимият с женски дрехи, но без воалетката, седеше безжизнен на фотьойла. На челото му се разрастваше впечатляваща пурпурна цицина.

До него, скръстил ръце на гърдите си, стоеше съдебният пристав Маса.

Ераст Петрович назначи за съдия Ангелина, а той самият пое ролята на прокурор.

Но отначало се разгоря спор.

— Не мога никого да съдя — рече Ангелина. — Има си императорски съдии, нека те да преценят вината му, те да му издадат присъда.

— Каква п-присъда? — горчиво се усмихна Фандорин, който след задържането на престъпника отново взе да заеква, дори още повече, сякаш да навакса. — Кому е п-притрябвал такъв скандален процес? С готовност ще го обявят за невменяем, ще го затворят в лудница, а той непременно ще избяга оттам. Такъв като Соцки никакви решетки не могат да го спрат. Исках да го убия, както се убива бясно псе, но ти не ме остави. Сега решавай участта му, щом се намеси. Известни са ти д-делата на този изрод.

— Ами ако не е той? Никога ли не грешите? — разпали се Ангелина, която говореше с Ераст Петрович ту на „ти“, ту на „ви“.

— Ще ти докажа, че убиецът е той. Нали затова съм п-прокурор. А ти ще решиш. По-милостив съдия не би намерил по целия свят. Ако не искаш да го с-съдиш, заминавай в „Метропол“ и не ми пречи.

— Не, няма — бързо отговори тя. — Нека го съдим. Но в съда има адвокати. Кой ще го защищава?

— Бъди сигурна, че т-този господин няма да се остави на никакъв адвокат. Той ще се защитава сам. Да започваме — кимна на Маса и онзи бутна под носа на припадналия шишенце с амоняк.

Човекът с женски дрехи дръпна глава, замига. Очите му, отначало мътни, постепенно се избистриха и добиха лазурна яснота. Доброжелателна усмивка озари меките му черти.

— Име, с-съсловно положение? — сурово попита Фандорин, узурпирал донякъде прерогативите на председател на съда.

Седящият огледа мизансцена. Все така с усмивка, но тя от нежна стана иронична.

— Решили сте да си поиграете на съд? Дадено. Значи име и положение? Да, Соцки… Бивш дворянин, бивш студент, бивш арестант номер три-пет-седем-шест. Понастоящем никой.

— Признавате ли се виновен за извършените убийства — Ераст Петрович зачете от бележника, правейки паузи преди всяко ново име: — на проститутката Ема Елизабет Смит на трети април 1888 година на „Осбърн Стрийт“ в Лондон; проститутката Марта Тъбрам на седми август 1888 година при „Джордж Ярд“ в Лондон; проститутката Мери-Ан Никълс на трийсет и първи август 1888 година на „Бъкс Роу“ в Лондон; проститутката Ан Чапман на осми септември 1888 година на „Ханбъри Стрийт“ в Лондон; проститутката Елизабет Страйд на трийсети септември 1888 година на „Бърнър Стрийт“ в Лондон; проститутката Катрин Едоус пак на трийсети септември на „Майтър Скуеър“ в Лондон; проститутката Мери-Джейн Кели на девети ноември 1888 година на „Дорсет Стрийт“ в Лондон; проститутката Роуз Майлет на двайсети декември 1888 година на „Поплър Хай Стрийт“ в Лондон; проститутката Александра Зотова на пети февруари 1889 година на „Свинински переулок“ в Москва; просякинята Маря Кривата на единайсети февруари 1889 година на „Малий Трьохсвятски переулок“ в Москва; проститутката Степанида Андреичкина през нощта срещу четвърти април на улица „Селезньовска“ в Москва; неизвестна малолетна просякиня на пети април 1889 година при Новотихвинския прелез в Москва; Придворния съветник Леонтий Ижицин и слугинята му Зинаида Матюшкина в нощта срещу шести април 1889 година на „Воздвиженка“ в Москва; госпожица София Тюлпанова и болногледачката й Пелагея Макарова на седми април 1889 година на „Гранатний переулок“ в Москва; губернския секретар Анисий Тюлпанов и доктор Егор Захаров В нощта срещу осми април 1889 година на Божедомското гробище в Москва. Общо осемнайсет души, от които осем сте умъртвили в Англия и десет в Русия. А и това са само жертвите, за които следствието има точни доказателства. Повтарям въпроса: признавате ли се виновен за извършването на изброените престъпления? — гласът на Фандорин, сякаш укрепнал от четенето на дългия списък, екна високо, силно, все едно го слушаше пълна съдебна зала. Заекването му по някакъв странен начин отново изчезна.

— Ами зависи от доказателствата, скъпи Ераст Петрович — добродушно отговори обвиняемият, очевидно много доволен от предложената игра. — Да речем, че не признавам. Много ми се иска да изслушам обвиненията. Просто от любопитство. Щом сте решили да отложите изтребването ми.

— И така — строго подхвана Фандорин, прелисти бележника и заговори на Пахоменко-Соцки, но всъщност по-скоро обърнат към Ангелина. — Отначало предисторията. През 1882 година в Москва гръмва скандал, в който са замесени студенти медици и учащи се девойки от Висшия медицински курс. Вие сте водачът, злият гений на този разблуден кръжец и затова измежду всички участници понасяте най-тежкото наказание: четири години в арестантските роти — без съд и присъда, за да не се вдига много шум. Били сте жесток с нещастните безправни проститутки и съдбата ви се е отплатила със същата жестокост. Запратили са ви в Херсонския военен затвор, за който се говори, че е по-страшен от сибирска каторга. По-миналата година след разследване за злоупотреба с власт началството на арестантските роти е дадено под съд. Но по това време вече сте били далеч… — Ераст Петрович се запъна и след кратка вътрешна борба продължи: — Аз съм обвинител и не съм длъжен да ви търся оправдание, но не мога да подмина факта, че за окончателното превръщане на порочния младеж в ненаситен кръвожаден звяр вина носи и самото общество. Контрастът между студентския живот и ада на военния затвор би могъл да умопомрачи всекиго. Още първата година сте извършили убийство при самозащита. Военният съд е признал смекчаващи вината обстоятелства, обаче ви е увеличил присъдата на осем години, а след като сте нападнали стражар, са ви оковали с вериги и сте останали за дълго време в карцер. Сигурно заради нечовешките условия сте се превърнали в нечовешко създание. Не, Соцки, вие не сте се пречупили, не сте полудели, не сте се самоубили. За да оцелеете, сте станали друго същество, което само външно прилича на човек. През 1886-а близките ви, които впрочем отдавна са се отрекли от вас, са били уведомени, че арестантът Соцки се е удавил в Днепър при опит за бягство. Изпратих запитване във военносъдебния департамент дали тялото на беглеца е било открито. Отговориха ми: не. Точно такъв отговор очаквах. Управата на затвора просто е прикрила успешното ви бягство. Нищо чудно.

Обвиняемият слушаше Фандорин с жив интерес, без да потвърждава думите му, но и без да ги опровергава.

— Кажете, драги ми прокуроре, какво изобщо ви е накарало да ровите за някакъв си отдавна забравен Соцки? Простете ми, че ви прекъсвам, но нали туй съдилище е неофициално, макар че, както ми се струва, присъдата ще бъде окончателна и без право на обжалване.

— Две от лицата, попаднали първоначално в кръга на заподозрените — Стенич и Бурилин, — са ви „съпроцесници“ по случая със „садическия кръжец“, те споменаха името ви. Изясни се, че и съдебномедицинският експерт Захаров, участник в нашето разследване, е от същата компания. Веднага разбрах, че само от него престъпникът може да получава сведения за хода на следствието, и реших да проуча обкръжението на Захаров, но отначало тръгнах по погрешна следа — заподозрях фабриканта Бурилин. Всичко водеше към него.

— А самия Захаров не го ли заподозряхте? — донякъде дори обиден попита Соцки. — Тъкмо към него водеше всичко и аз спомогнах колкото можах.

— Не, не бих сметнал Захаров за убиец. Той най-малко от всички е забъркан в случая със „садистите“, бил е само пасивен съзерцател на жестоките ви забавления. Освен това Захаров беше откровено и предизвикателно циничен, а за маниакалните убийци такъв тип поведение не е характерен. Но това са косвени аргументи, най-важното е, че Захаров миналата година е прекарал в Англия само месец и половина и по време на повечето лондонски убийства си е бил тук, в Москва. Проверих го веднага и още отначало го изключих. Той не можеше да е Джек Изкормвача.

— Стига с този Джек! — отегчено мръдна рамо Соцки. — Да предположим, че докато е гостувал при роднините си в Англия, Захаров е изчел по вестниците всичко за Изкормвача и е решил да продължи делото му в Москва. Още одеве забелязах, че някак странно изчислявате броя на жертвите. Следователят Ижицин извади наяве тринайсет трупа, а вие ме обвинявате само за пет московски убийства. И то заедно с пречуканите вече подир „следствения експеримент“, иначе дори са четири. Нещо не съвпада, господин обвинител.

— Напротив — Ераст Петрович никак не се смути от неочакваното възражение. — От тринайсетте ексхумирани тела само четири бяха доставени непосредствено от местопрестъплението: Зотова, Маря Кривата, Андреичкина и безименното момиченце, при това двете си февруарски жертви не бяхте обработили по своя си маниер — сигурно нещо ви е сепнало. Останалите девет трупа, най-ужасно обезобразените, бяха извадени от безименните гробове. Московската полиция е далеч от идеала, не ще и дума, но няма как никой да не обърне внимание на толкова чудовищно изтърбушени трупове. У нас в Русия стават много убийства, но са по-обикновени, без чак такива фантазии. Каква паника настана само, когато се откри изкорменият труп на Андреичкина. Веднага докладваха на генерал-губернатора, а негово сиятелство възложи разследването на чиновника си за специални поръчения. Ще ви кажа без никакво изсилване, че князът ме натоварва само със случаи, които са от изключително значение. А ето, откриват се десетки разпарчетосани трупове — и никой да не е вдигнал шум? Изключено.

— Нищо не разбирам — за първи път от началото на „процеса“ отвори уста Ангелина. — Кой се е гаврил с тия нещастници?

Ераст Петрович видимо се зарадва на въпроса й — разглеждането на случая при упоритото мълчание на „съдията“ губеше смисъл.

— Най-ранните ексхумирани тела са от ноемврийския ров. Което в никакъв случай не означава, че Джек Изкормвача се е появил в Москва още през ноември.

— Разбира се! — намеси се обвиняемият. — Доколкото запомних, последното лондонско убийство е извършено малко преди Коледа. Не знам дали ще успеете да докажете на очарователната ни съдийка, че съм замесен в московските престъпления, но със сигурност няма да ме изкарате Джек Изкормвача.

Лицето на Ераст Петрович се изкриви в ледена усмивка, после пак стана строго и мрачно.

— Прекрасно разбирам смисъла на репликата ви. От московските убийства не можете да се измъкнете. Колкото са повече и по-безобразни, толкова по-добре за вас — толкова по-сигурно ще ви изкарат невменяем. А за авантюрите на Изкормвача англичаните непременно ще поискат екстрадицията ви и руската Темида с невероятно удоволствие ще се отърве от обременителния си луд. Отивате в Британия, там всичко ще бъде огласено, няма да стане нашенското скрито-покрито. Ще увиснете на бесилото, господинчо. Не ви се ще, нали? — гласът му падна с една октава, сякаш клупът се беше стегнал на собствената му шия. — От лондонската сянка няма да се отървете. А мнимото несъвпадение на датите се обяснява много просто. „Пазачът Пахоменко“ се появява на Божедомското гробище в началото на тази година. Предполагам, че Захаров ви е уредил на работа като стар приятел. Най-вероятно сте се срещнали в Лондон по време на последното му пребиваване там. За новите ви увлечения не е знаел, естествено. Разбрал е, че сте избягали от затвора. Как да не помогне на някогашния събрат, наказан от съдбата. Така ли е?

Соцки не отговори, само сви рамене — слушам ви, продължавайте.

— И какво, отесня ли ви Лондон? Стегна ли се полицейският обръч около вас, а? Добре. Прибирате се в родината. Не знам с какъв паспорт сте минали границата, но в Москва сте се появили като прост украински селянин, богомолец пришълец, каквито са безчет в Русия. Затова в полицейските списъци за пристигналите от чужбина няма сведения за вас. Поживели сте малко на гробището, понагодили сте се, поогледали сте се. Захаров явно ви е съчувствал, подкрепял ви е, подпомагал ви е с пари. Издържали сте доста дълго, над месец, без да убивате. Може да сте възнамерявали да започнете нов живот. Но не са ви стигнали силите. След лондонската възбуда спокойният живот е станал невъзможен за вас. Тази особеност на маниакалното съзнание е много добре известна в криминалистиката. Който веднъж си е окървавил ръцете, повече не може да се спре. Отначало сте се възползвали от службата си и сте кълцали трупове от гробовете, защото заради студеното време погребаните от края на ноември не са били разложени. Един път сте опитали и с мъжки труп, но не ви е харесало. Нещо не е съвпаднало с „идеята“ ви. Каква е тази ваша идея? Не понасяте падналите и грозните жени? „Искам да те зарадвам“, „ще ти помогна да станеш прекрасна“ — така ли, със скалпела, спасявате курвите и уродливите? Затова ли е кървавата целувка?

Обвиняемият мълчеше. Лицето му стана тържествено и отчуждено, яркосините му очи помръкнаха, притулени зад полупритворените клепачи.

— А после са ви станали недостатъчни бездиханните тела. Извършили сте няколко покушения, за щастие неуспешни, и две „идейни“ убийства. Или повече?! — внезапно изкрещя Фандорин, скочи към обвиняемия и така раздруса раменете му, че щеше да му откъсне главата. — Отговаряйте!

— Ераст! — викна Ангелина. — Не така!

Колежкият съветник се дръпна от Соцки, бързо отстъпи и си хвана ръцете отзад, борейки се с вълнението. Изкормвача пък седеше неподвижно, без да му мигне окото от избухването на Фандорин, и го фиксираше с поглед, изпълнен със спокойствие и превъзходство.

— Какво ли разбирате вие — едва чуто пошепнаха месестите сочни устни.

Ераст Петрович недоволно сключи вежди, отметна от челото си кичур черни коси и продължи прекъснатото си обвинително слово.

— На трети април през нощта, една година след първото лондонско убийство, сте умъртвили Андреичкина и сте се погаврили с трупа й. На другия ден сте посегнали на малолетна просякиня. По-нататъшните събития се развиват много бързо. „Експериментът“ на Ижицин ви е довел до пристъп на възбуда, който сте уталожили, като сте убили и изкормили самия следовател. А покрай него и горката му слугиня. От този момент загърбвате „идеята“ си и започвате да убивате, за да прикриете следите и да избегнете наказанието. Щом сте разбрали, че примката се затяга, сте решили, че ще е най-удобно за вас да прехвърлите вината на приятеля и закрилника си Захаров. Още повече че експертът ви е заподозрял — сигурно е съпоставил фактите или е знаел нещо, което аз не знам. Така или иначе, в петък вечерта Захаров е седнал да пише писмо до следствието, с което е искал да ви разобличи. Писал, късал, започвал отначало и пак късал. Асистентът Грумов ми каза, че Захаров се е затворил в кабинета си още към три и нещо следобед и чак до вечерта се е мъчил. Тормозел се е от съвсем разбираеми, но в дадения случай неприложими понятия за чест, корпоративна етика, а и просто от състрадание към злочестия другар. Вие сте взели писмото и сте прибрали всички накъсани хартийки. Но сте пропуснали две малки парченца. На едното пишеше „повече да мълча“, на другото: „оглед на корпоративната чест и съчувствие към стария прия“. Смисълът е очевиден: Захаров пише, че повече не може да мълчи, и като оправдание, че е прикрил убиеца, изтъква съсловната чест и състраданието към стария приятел. Точно тогава за последно се убедих, че трябва да търся престъпника сред бившите състуденти на Захаров. Щом става дума за състрадание, значи е някой, комуто не му е провървяло в живота. Това изключи милионера Бурилин. Останаха трима: полубезумният Стенич, впиянченият Розен и Соцки, чието име току изскачаше отново в показанията на някогашните „садисти“. Той бил умрял, но това трябваше да се провери.

— Ераст Петрович, но защо сте толкова сигурен, че въпросният доктор Захаров е убит? — попита Ангелина.

— Защото е изчезнал без никаква причина — отговори Фандорин. — Захаров не е замесен в убийствата, а и според собствените му представи е укривал не кървав убиец, а арестант беглец. Когато е разбрал кому е помогнал, се е уплашил. Държал е зареден револвер до леглото си. От вас се е боял, Соцки. След убийствата на „Гранатний“ вие сте се върнали на гробището и сте видели Тюлпанов да надзърта в къщата. Кучето не е залаяло, защото ви познава. Увлечен в наблюдението, Тюлпанов не ви е забелязал. Вие сте разбрали, че експертът е заподозрян, и сте решили да се възползвате. В предсмъртния си рапорт Тюлпанов съобщава, че в десет и нещо Захаров е излязъл от кабинета си, после откъм коридора се е чул трясък. Вероятно точно тогава е станало убийството. Вие безшумно сте се вмъкнали в къщата и сте изчакали Захаров да излезе за нещо от кабинета. Затова е изчезнала изтривалката — по нея са останали кървави следи и вие сте я отнесли. Приключили сте със Захаров и сте изскочили навън, нападнали сте Тюлпанов изотзад, ранили сте го смъртоносно и сте го оставили да се дави в собствената си кръв. Предполагам, че сте видели как се е надигнал, криво-ляво е стигнал до портата и пак е паднал. Не сте посмели да отидете да го доубиете — знаели сте, че е въоръжен, а освен това сте били наясно, че раните му са смъртоносни. Без да губите време, сте измъкнали трупа на Захаров и сте го заровили в гробището. Дори знам къде: хвърлили сте го в априлския ров за безименни мъртъвци и сте го затрупали с малко пръст. Знаете ли впрочем как се издадохте?

Соцки се сепна и на застиналото му отчуждено лице се изписа предишното любопитство — но само за миг. После невидимата завеса се спусна отново и заличи всякаква следа от живо чувство.

— Когато говорих вчера с вас, вие казахте, че не сте мигнали до сутринта, чули сте изстрелите, после хлопване на врата и стъпки. Това трябваше да ми подскаже, че Захаров е жив и е избягал. Но ми подсказа съвсем друго. Ако пазачът Пахоменко има толкова остър слух, че отдалече е чул стъпките, как не е чул свирката на Тюлпанов, когато онзи е дошъл в съзнание? Отговорът е ясен от само себе си: по това време ви е нямало в къщичката. Вие сте били доста далече от портите, например чак в другия край на гробището, където именно е априлският ров. Това първо. Захаров — ако той е престъпникът — щеше да види падналия при портите Тюлпанов, още в безсъзнание, и щеше да го доубие. Това второ. Следователно се потвърждава, че Захаров, който очевидно не може да е бил лондонският маниак, няма нищо общо и със смъртта на Тюлпанов. И щом същевременно е изчезнал, значи е убит. А след като вие лъжесвидетелствате относно неговото изчезване, значи сте замесен. Не бях забравил също така, че двете „идейни“ убийства — на проститутката Андреичкина и на просякинята — са станали на петнайсетина минути път от „Божедомка“ — на това пръв обърна внимание покойният Ижицин, но направи неверни изводи. Съпоставих тези факти с думите от накъсаните листчета и почти се убедих, че „старият приятел“, когото Захаров е съжалил и не е искал да издаде, сте вие. Поради служебните си задължения сте участвали в ексхумацията на труповете и сте знаели много неща за разследването. Това първо. Присъствали сте на „следствения експеримент“. Това второ. Имали сте достъп до гробовете и рововете. Това трето. Познавали сте Тюлпанов и дори сте се сприятелили с нето. Това четвърто. В списъка на свидетелите на „експеримента“, направен от Тюлпанов преди смъртта му, той ви прави следната характеристика — Ераст Петрович отиде до масата, взе лист и прочете: — „Пахоменко, гробищен пазач. Не му знам малкото име, гробарите го наричат Пахом. Неопределена възраст — между трийсет и петдесет. Над среден ръст, здраво телосложение. Лице — кръгло, симпатично, гладко обръснато. Говори с украински акцент. Няколко пъти си приказвахме с него на различни теми. Слушах истории за живота му (той е богомолец и много нещо е видял), разказвах му за себе си. Той е умен, наблюдателен, религиозен, добър. Много ми помогна в разследването. Може би единствено за него в случая не би могло да има и капка съмнение.“

— Милото момче — трогна се обвиняемият и от тези думи лицето на колежкия съветник се сгърчи, а невъзмутимият пристав изсъска рязко някакви думи на японски.

Трепна и Ангелина, втренчена с ужас в обвиняемия.

— Благосклонността на Тюлпанов ви е била от полза в петък, когато сте отишли в дома му и сте извършили двойното убийство — продължи Ераст Петрович след кратка пауза. — Колкото до моята… семейна ситуация, тя е известна на мнозина, може пак Захаров да ви е уведомил. И така днес, тоест още вчера сутринта заподозреният вече беше само един — вие. Остана, първо, да проверя за външността на Соцки, второ, да изясня наистина ли е умрял, и трето, да намеря свидетели, които да ви разпознаят. Стенич ми описа Соцки — какъвто е бил преди седем години. Вероятно за седем години много сте се променили, но височината, цветът на очите, формата на носа не се променят и всички тези описания съвпаднаха. Депешата от военносъдебния департамент, в която са изложени подробности за каторжното битие на Соцки и за уж несполучилото му бягство, ме убеди, че е напълно възможно арестантът да е жив. Със свидетелите срещнах най-големи трудности, много разчитах на някогашния „садист“ Филип Розен. Когато говореше за Соцки, той произнесе в мое присъствие една загадъчна фраза, която ми се наби в главата: „напоследък все ми се привижда. Вчера например…“ И не довърши, прекъснаха го. Но „вчера“, ще рече на четвърти април вечерта, Розен е бил заедно с другите при Захаров в моргата. Помислих си: дали случайно не е мярнал стражаря Пахоменко и някак да го е оприличил с едновремешния познайник. Уви, не успях да открия Розен. Но пък намерих една проститутка, която сте се опитали да убиете преди седем седмици — по Сирни заговезни. Тя ви е запомнила много добре и ще ви разпознае. Вече можех да ви арестувам, имах достатъчно улики. Точно това щях да направя, но вие самият минахте в настъпление. Тогава разбрах, че има само един начин да спра такъв като вас…

Застрашителният смисъл на последните думи сякаш не стигна до съзнанието на Соцки. Във всеки случаи той не прояви ни най-малка тревога — напротив, разсеяно се усмихна на някакви свои мисли.

— А, да не забравя и бележката за Бурилин — сети се Ераст Петрович. — Доста нескопосан опит. Всъщност бележката беше за мен, нали? Следствието трябваше да се увери, че Захаров е жив и се крие — дори не сте се помъчили да наподобите някои характерни особености на почерка му, но само усилихте убеждението ми, че заподозреният не е някакъв си прост пазач, а образован човек, който е бил доста близък със Захаров и се е познавал с Бурилин. Тоест именно Соцки. Не ме измами и обаждането ви от името на Захаров — възползвахте се от несъвършенството на телефонните линии. И аз съм използвал тези номер. Наясно бях и със замисъла ви. Вие действате по своя си чудовищна логика: ако ви заинтригува някой, убивате хора, които са му най-свидни. Това направихте със сестрата на Тюлпанов. Това сте искали да направите и с детето на проститутката, завладяла по някакъв начин извратеното ви внимание. Настояхте за слугата японец, явно държахте да бъде с мен. Защо? Естествено, за да остане Ангелина Самсоновна сама вкъщи. Не ми се мисли що за участ сте й подготвяли. Защото няма да издържа и ще… — Фандорин рязко се обърна към Ангелина: — Каква е присъдата ти? Виновен ли е, или не?

И тя, бледа и разтреперана, каза тихо, но твърдо:

— Сега е негов ред. Да се оправдае, ако може.

Соцки мълчеше, все така разсеяно усмихнат. Мина минута, две, и когато решиха, че изобщо няма да последва защитна реч, устните на обвиняемия мръднаха и се поля словото му — спокойно, звучно, изпълнено с достойнство, сякаш говореше не този маскиран с женско лице, а някаква висша сила, убедена в правото и правотата си.

— За нищо не трябва да се оправдавам, а и няма пред кого. Моят съдник е само един — Отецът небесен, Комуто са известни подбудите и помислите ми. Винаги съм бил независим. Още от дете знаех, че съм особен, различен от другите. Постоянно ме глождеше необуздано любопитство, исках всичко да разбера в удивителния строеж на Божия свят, всичко да изпитам, всичко да опитам. Винаги съм обичал хората и те го усещаха, чувстваха влечение към мен. Можех да стана велик лечител, защото имам природна дарба да разбирам кое поражда болката и страданието, а да разбереш, ще рече да спасиш, това го знае всеки медик. Едно не понасях — грозотата, в нея съзирах оскърбление към Божия труд, уродливостта пък просто ме влудяваше. Веднъж по време на подобен пристъп не успях навреме да се спра. Една дърта курва, която само с вида си беше кощунство срещу Господа, умря от ударите на бастуна ми. Изпаднах в бяс не от садическо сладострастие, както си въобразиха съдиите ми — не, то беше свещеният гняв на душа, изцяло подвластна на Красотата. От обществена гледна точка — пореден нещастен случай, златната младеж във всички времена си е позволявала какво ли не. Но аз не бях от богаташчетата и ме наказаха показно за сплашване на останалите. Единствен от всички! Сега разбирам, че Господ ме е избрал, аз действително съм единствен! Но на двайсет и четири години трудно се проумяват такива неща. Не бях готов. За образован, чувствителен човек ужасите на тъмничния — не, сто пъти по-ужасен от тъмничния — живот са неописуеми. Подлагаха ме на жестоки унижения, бях най-смазаният и безправен човек в цялата казарма. Измъчваха ме, гавреха се с мен, караха ме да ходя с женски дрехи. Но аз чувствах как у мен постепенно се надига някаква мощна сила, която изначално съм притежавал, а сега тя растеше и се устремяваше към слънцето като пролетен стрък изпод пръстта. И веднъж се усетих готов. Страхът ме напусна и никога повече не се върна. Аз убих главния си мъчител, убих го пред всички — изправих се пред него, с две ръце го хванах за ушите и му сцепих наполовина обръснатата глава в стената. Оковаха ме във вериги и седем месеца ме държаха в ледения карцер. Но аз не отмалях, не се поболях. От ден на ден ставах все по-силен, все по-уверен, очите ми свикнаха да пронизват мрака. Всички трепереха от мен — надзирателите, началниците, другите арестанти. Дори плъховете се разбягаха от килията ми. Всеки ден напрягах ума си, усещах как нещо много важно чука на душата ми и не може да проникне. Всичко, което ме заобикаляше, беше безобразно и отвратително. На този свят най-много обичах Красотата, а в моя свят не остана и помен от нея. За да не полудея от това, си припомнях университетските лекции и с тресчица чертаех по земята строежа на човешкия организъм. В него всичко беше разумно, хармонично, прекрасно. В него имаше Красота, имаше Бог. След време Бог започна да ми говори и аз разбрах, че Той ми изпраща тайнствената сила. Избягах от тъмницата. Усещах безгранична сила и издръжливост. Не ме настигнаха вълкодавите, специално обучени да преследват хора, не ме уцелиха куршумите. Първо плувах по реката, после дълги часове през Днепърския лиман, докато не ме взеха едни турски контрабандисти. Скитах се из Балканския полуостров и Европа. На няколко пъти ме прибираха в затвора, но оттам лесно бягах, много по-лесно, отколкото от Херсонската крепост. Най-накрая се хванах на чудесна работа. В кланица в лондонския Уайтчапъл. Транжирах трупно месо. Така че намерих приложение на хирургическите си познания. Ценяха ме, печелех много и спестявах. Но нещо отново нарастваше в мен, докато гледах красиво подредените шкембета, джигери, измитите черва за пълнене на колбаси, бъбреци, бели дробове. Всички тези карантии красиво се опаковаха и се откарваха в месарниците, за да бъдат изложени красиво на щандовете. Защо човек така се унижава, си мислех. Нима тъпото телешко шкембе, предназначено да смила груби треволяци, е по-достойно за уважение от вътрешния ни апарат, създаден по Божие подобие? Озарението ме споходи преди година на трети април. Прибирах се от вечерна смяна. На безлюдна уличка, където нямаше лампи, ме спря една гнусна вещица и ме привика да вляза с нея в някакъв вход. Любезно й отказах, а тя ми препречи пътя и взе да ми крещи в лицето с гадния си дъх срамни псувни. Каква карикатура на Божия образ, си казах. Защо ли денонощно се труди целият й вътрешен механизъм, защо ли помпа скъпоценна кръв неуморното й сърце, защо ли се раждат, умират и отново се обновяват безчет клетки в организма й? И неудържимо пожелах да превърна тази уродливост в Красота, да видя истинската същина на това същество с толкова отблъскваща външност. На колана ми висеше месарският нож. По-късно си купих комплект превъзходни скалпели, но тогава, първия път, идеално ми свърши работа касапският нож. Резултатът надмина всичките ми очаквания. Гнусната женска се преобрази. Пред очите ми стана прекрасна! И аз благоговейно застинах пред тъй очевидно удостовереното Божие чудо! — той се просълзи, искаше да продължи, но махна с ръка и замълча. Гърдите му се надигаха учестено, очите му възторжено гледаха нанякъде.

— Това стига ли ти? — попита Фандорин. — Убеди ли се във вината му?

— Да — пошепна Ангелина и се прекръсти. — Виновен е за всички тези злодейства.

— Нали виждаш, такъв човек не бива да живее. Той носи смърт и страдание. Трябва да бъде унищожен.

Ангелина изтръпна:

— Не, Ераст Петрович. Той е безумен. Трябва да го лекуват. Не знам дали ще успеят, но трябва да опитат.

— Не, не е безумен — убедено отвърна Ераст Петрович. — Той е хитър, пресметлив, има желязна воля и невероятно честолюбие. Той не е луд, а е урод. Има хора, дето се раждат с гърбица или със заешка устна. Но има и други, чиято уродливост външно не личи. Такава деформация е най-страшна. Той само наглед е човек, но у него липсва основният човешки отличителен знак. Няма я невидимата струна, която живее и звънти в душата и на най-мерзкия злодей. Слабо, едва чуто, но тя звънти, звучи, благодарение на нея човек дълбоко в душата си знае дали е постъпил зле. Винаги го знае, дори никога да не се е вслушвал в тази струна. Ти знаеш извършеното от Соцки, чу го, знаеш какъв е. У него изобщо я няма, деянията му са подчинени на съвсем друг глас. Навремето такива като него са ги наричали слуги на дявола. Аз ще ти го кажа по-просто: изчадие. Той за нищо не се разкайва. Обичайни мерки няма да помогнат. Ще избегне смъртното наказание, а стените на лудницата няма да го спрат. Всичко ще започне отново.

— Ераст Петрович, одеве казахте, че англичаните ще го изискат — жално възкликна Ангелина, сякаш се хващаше за последната сламка. — Нека те го убият, но не и ти, Ераст. Не и ти!

Фандорин поклати глава:

— Екстрадицията е дълга работа. Той ще избяга — от ареста, от затвора, от влака, от кораба… Не мога да рискувам.

— Ти не вярваш в Бога — тъжно сведе глава Ангелина. — Бог знае кога и как да сложи край на злодействата.

— Не знам за Бога. Но не мога да остана бездеен зрител. Това за мен е най-тежкият грях. Край, Ангелина, край — и се обърна към Маса на японски: — Изведи го навън.

— Господарю, никога не сте убивали невъоръжен човек — тревожно отговори слугата на същия език. — После ще се чувствате зле. И господарката ще се сърди. Аз ще го направя.

— Това не променя нищо. А че не е въоръжен, няма значение. Да не се превземаме сега с бойни изкуства, ще е много позьорско. Все едно ще го убия — и с оръжие, и без оръжие. Давай без евтина театралност.

Когато Маса и Фандорин хванаха осъдения за лактите и го поведоха към вратата, Ангелина викна:

— Ераст, заради мен, заради нас с теб!

Колежкият съветник леко трепна, но не се обърна.

Затова пък Декоратора извърна глава назад и усмихнат каза:

— Госпожо, вие сте самата красота. Но ви уверявам, че на масата сред порцелановия сервиз щяхте да сте още по-прекрасна.

Ангелина зажумя и закри с длани ушите си, но така или иначе чу как в двора гръмна изстрел — сух, кратък, почти недоловим сред трясъка на ракети и фойерверки, литнали в звездното небе.

Ераст Петрович се прибра сам. Спря се на вратата, избърса изпотеното си чело. Зъбите му тракаха, когато каза:

— Знаеш ли какво пошепна? „Господи, какво щастие.“

Дълго останаха така: Ангелина седеше със затворени очи, по страните й се стичаха сълзи, а Фандорин стоеше и не смееше да се доближи.

Накрая тя стана. Доближи се до него, прегърна го, няколко пъти страстно го целуна: по челото, очите, устните.

— Отивам си, Ераст Петрович. Не се сърдете.

— Ангелина… — бледото му лице посивя. — Може ли заради този вампир, този изверг…

— Пречкам ви се, вредя ви — прекъсна го тя. — Сестрите отдавна ме викат в Борисоглебската обител. Още като се помина баща ми, тъй трябваше да сторя. Ама сърцето ми се отпусна покрай вас, закопня за празник. Е свърши празникът. Затуй е празник, да не продължава дълго. Отдалече ще ви наглеждам. Ще ви поменавам в молитвите си, Господ да ви пази. Постъпвайте както ви подсказва душата, ако нещо стане грешка — не бойте се, аз ще се моля за вас.

— Не си за м-манастир — заговори той бързо, накъсано. — Ти не си като тях, ти си жива, п-пламенна. Няма да издържиш. И аз не мога б-без теб.

— Ще можете. Вие сте силен. Трудно ви е с мен. Без мен ще ви олекне… А че съм жива и пламенна, и сестрите са същите. Богу студени не са нужни. Сбогом, сбогом. Отдавна си знаех — няма да се получи.

Ераст Петрович мълчеше объркан, знаеше, че никакви аргументи няма да я накарат да промени решението си. И Ангелина мълчеше, леко го галеше по бузата, по прошареното слепоочие.

От мрака, от тъмните улици в контраст със сбогуването ги връхлиташе ликуващият нестихващ звън на великденските камбани.

— Нищо, нищо, Ераст Петрович — рече Ангелина. — Няма страшно. Чувате ли? Христос воскресе.