Борис Акунин
Извънкласно четене (1)

Глава първа
Разказът на един неизвестен

Тези пък с тяхната любов — помисли си Собкор, когато стъпи на ескалатора и загледа връхлитащия отгоре рекламен билборд. Там една ръка в старинна кожена ръкавица държеше за бодливото стъбло цъфнала роза, отдолу пишеше:

За да не те наранят бодилите на любовта,

на „Тримата мускетари“ потърси помощта.

А още по-отдолу, с готически букви: „Презервативи «Тримата мускетари». Размери «Портос», «Атос», «Арамис»“.

Е, тъпи строфи, но от формална гледна точка пак си беше поезия. Не е ли странно, че от трите основни инстинкта — засищане, оцеляване и продължение на рода — поезията се е насочила точно към третия, най-маловажния. Има ли поне едно гениално стихотворение, което да възпява усещането за глад или страх? Няма. Докато всъщност празният стомах или паническият ужас са доста по-силни от любовната мъка. Любов, много важно. (Собкор ядно поклати глава.) Ето, сега няма никаква любов, от петстотин и седемнайсет дни тя е вече във Ваганковското^[1], и какво? Животът продължава. Даже по-добре от преди. Защото, ако беше жива, Великата тайна изобщо нямаше да се разкрие. Той щеше да си живее като пълен глупак, да си гледа „Поле на чудесата“, да си прекопава лехите на вилата… И накрая да умре като заблудена овца, без да е намерил Пътя.

От друг плакат, вече не рекламен, а просто за повдигане на настроението, една девойка с униформа на служителка в метрото изпращаше на Собкор въздушна целувка. „Приятно пътуване“ бе изписано под девойката. Той кимна любезно и каза: „Благодаря.“

Видя билборд, който апелираше да държим парите си в трезорите на кредитно-спестовното дружество „Капитан Копейкин“ и даже извади бележника да си запише, за да може после да провери, но в този миг видя, че по-напред става нещо: някакъв младеж бе застанал до силно гримирана девойка и бе препречил пътя. Собкор изкачи две-три стъпала, докосна нарушителя по рамото и каза:

— Стойте отдясно, минавайте отляво.

Нарушителят отвори уста да му отвърне нещо грубо, но се взря в строгите, ясни очи на Собкор, фиксира широките му рамене (колко важни са сутрешните кросове и гирите) и се отдръпна.

Трябваше да продължи пеш и по-нататък, макар че до горе имаше още ехе колко много. Нищо, това е полезно за укрепване на мускулите.

Отляво не стоеше вече никой, но докато се качваше, Собкор успя да каже „не“ на плаката за шампоан, който приканваше: „Кажете «не» на пърхота“, и да попита „как?“ лелята със значка: „Ако искаш да отслабнеш, попитай ме как.“

— Моля? — изненада се отначало тя, но после се усети и се усмихна. — Искате да отслабнете ли?

— Не — отвърна той. — Вече отслабнах. Преди имах коремче, но я ме вижте сега — и изпъна сакото си, за да може тя го да види колко добре изглежда.

— Тогава защо ме питате как да отслабнете? — още повече се изненада лелята.

— Не ви питам как да отслабна. Просто попитах: как? Как не ви е срам да лъжете хората и да печелите от тяхната наивност? За да отслабне, човек трябва да яде по-малко. Няма никакъв друг начин. Аз например престанах да ям и отслабнах с трийсет и два килограма.

Шарлатанката се заозърта и гласът й стана жален:

— Какво се заяждате? Изобщо кой сте вие?

— Собкор — отговори той и се усмихна, защото звученето на думата му доставяше удоволствие.

— А? Какво? — смути се лелята.

— Искате да знаете на кое съм собкор ли? — любезно се поинтересува той. — На Истината. Желая ви всичко хубаво. Помислете си дали живеете правилно.

Докосна с два пръста крайчеца на въображаемата си шапка и стъпи от изравненото стъпало на ескалатора върху сивия под.

Така. Къде беше изходът за „Солянка“? Аха.

В рекламната обява беше посочен само телефонът за връзка, от който му зададоха куп абсолютно излишни и безсмислени въпроси, но той с похвати на професионален журналист постигна целта си и успя да измъкне адреса.

Извади от джоба си сгънатия на четири лист от седмичния вестник „Ерос“ и го разгърна.

Ето я.

СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ

Нуждаете се от разумен съвет, но не знаете към кого да се обърнете?

Възнамерявате да вземете важно решение и се колебаете?

Мислите, че всичко е свършено и че няма изход?

Няма безизходни ситуации! Изход винаги се намира!

За вас ще го намери специалистът по умните съвети

МАГИСТЪР Н. ФАНДОРИН

ПРЕЗИДЕНТ НА „СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ“

— вълшебната държава, за която не се нуждаете от виза и където всеки гост се посреща с уважение и разбиране.

Резултатът е гарантиран!

Телефон за връзка 7-095-8887777

Внушителна обява на цяла страница. Собкор се обади в отдел „Реклама“ на „Ерос“, гнусно порнографско издание, което редовно си купуваше от будката (човек все пак трябва да е наясно докъде е стигнало падението на нравите) и разбра, че обява на цяла страница струва петнайсет хиляди долара. Значи специалистът по умни съвети не си знае парите и бизнесът му процъфтява. Ама че име — „Страната на съветите“. Днешните циници наричат това „гаргара“. Добре де, ще видим кой ще се закача последен.

Пак тук, на вестникарската страница, със ситни драскулки бе записан продиктуваният по телефона адрес: ул. „Солянка“ бл. 1, офис 13А.

Собкор сгъна листа, прибра го обратно в джоба (там имаше още един лист, пръстите му нежно погалиха плътните му остри краища) и пое наляво през подлеза.

Всеки път, преди да замине за някъде, го обземаше особено вълнение, което беше може би най-прелестната част от възложената му мисия. С какво можеше да се сравни това усещане? Сякаш гърдите му поемаха не мътния московски въздух, а изстудено шампанско, гъделичкащо бронхите и трахеята му с весели мехурчета. Но не беше самодоволство, нито, пази Боже, високомерие, в смисъл, ако искам, отнемам ти живота, ако искам — помилвам те. Никакъв произвол, никаква предубеденост. Щом си избран да бъдеш всевиждащо око и пръстът, който сочи пътя, ще трябва да се отречеш от всичко лично и да не се самозабравяш.

И все пак сигурно в мен има нещо по така, щом съм избран тъкмо аз — помисли си Собкор, като се огледа във витрината на един павилион и остана доволен: снажна фигура, горда осанка, костюмът — малко провиснал, но елегантен, макар и купен още през седемдесет и седма по време на командировката до Бейрут.

Блок номер едно на улица „Солянка“ се беше проточил едва ли не от пресечка до пресечка, имаше няколко двора и куп входове. Върви, че търси къде е офис 13А.

Обаче го намери.

Фирма „Страната на съветите“ се оказа доста странна: нито рекламна табела, нито надпис. Магистър Н. Фандорин явно не афишира бизнеса си пред съседите.

Топло — подсказа зачестилото сърцебиене, топло!

Е, входът го разочарова. Нито бодигардове, нито будка за охраната, нито дори кодирана ключалка — да влиза който иска. Стените — олющени, асансьорът — допотопен.

Ясно е, че човекът, пуснал рекламата си на цяла страница, се прави на беден, укрива данъци, не иска да сподели мошеническите си доходи с обществото.

На петия етаж — месингова табелка, просто „Офис 13А“, и толкова. Отвори му дългокрака хубавица с лилава коса и шавливи зелени очи. Прилепнал кожен панталон, високи токчета, устни в оранжев цвят.

— Да не би да съм сбъркал? — попита Собкор. — Тук ли е фирма „Страната на съветите?“

И потръпна от разочарование: ами ако е просто някакъв бордей? Защото и рекламата е отпечатана не къде да е, ами във вестник „Ерос“. Значи само си е губил времето, не си падаше по тънката част.

— Абсолютно — отговори впечатляващата девойка. — Зо вас?

Това е на немски, сети се след миг Собкор. Означава: „Е, и?“ Не е много любезно.

— Прочетох в рекламата, че тук се продават съвети… Пък имам един проблем, така че много се нуждая от съвет…

Нарочно го рече така. Ако беше публичен дом, щяха веднага да му посочат вратата.

Екзотичната хубавица обаче кимна:

— Клиент? По обявата? Антре.

Голяма полиглотка, няма що.

Начинът, по който изглеждаше офисът, потвърждаваше хипотезата за намерението фискалните органи да бъдат заблудени. Бивша комунална квартира, никакви особено скъпи ремонти. Коридорът с жалки гравюри по стените водеше до малка приемна: бюро с офис техника, малък диван, кактус на прозореца — изобщо, бедността не е порок и така нататък.

Пъстроцветната нимфа седна пред компютъра, от което следваше, че тук тя се труди като секретарка. Собкор само поклати глава. Сигурно преди да дойдат данъчните, тази Хела^[2] измива всичкия си грим и се облича като ученичка, защото инак само да я погледне човек, и веднага му става ясно за какво й плащат, и то със сигурност доста.

— Пасуърд? Парола? — попита фльорцата и тракна по клавиатурата, а Собкор отново се притесни дали няма някаква грешка. Парола ли? Тук да не е някой закрит клуб?

— Име, цел на посещението? — сама преведе какво е казала секретарката и въздъхна.

Огледа посетителя и сбърчи нос, на изящната й ноздра блестеше малък диамант. Собкор се усмихна иронично — явно не беше й направил кой знае какво впечатление.

— Пишете: Николай Иванович Кузнецов — направи малка пауза, сигурен, че това име не говори нищо на поколението от лилавокоси и оранжевоусти. Точно така, секретарката запърха с пръсти по клавишите, без изобщо да се впечатли. — Колкото до целта на посещението си, ще я съобщя лично на магистъра. Може ли да вляза?

Той кимна към дъбовата врата, зад която очевидно се намираше кабинетът на мошеника.

— Абонатът е временно изключен — изтърси нахалницата и се извърна от скучния клиент.

Извади огледалце и заоглежда добре поддържаната си муцунка. После стисна устни и ги раздвижи насам-натам. Той знаеше защо — за да разнесе равномерно червилото. И Люба правеше така. Само че нейното червило беше с приличен цвят, светлорозово.

Спомените му бяха от предишния неистински живот и Собкор тръсна глава, за да ги пропъди.

— Не разбрах. Няма ли го? Или в момента има посетител?

Секретарката отново му отговори мъгляво:

— Шефът пътува във времето. Ако искате, изчакайте. Ей там, на чилаута^[3] — и кимна към малкия диван.

Ако имах деца, сигурно щях да разбирам езика на днешната младеж по-добре, помисли си Собкор. Защото така, без домашен учител, се чувствам като някакъв чужденец сред новото поколение.

На масичката вместо обикновените списания имаше албуми с репродукции. Репин, Васнецов, Лансере, Борисов-Мусатов.

Попрелисти ги. Едно време е имало много добри художници, не като сегашните.

— Шит, мерд, шайсе!^[4] — секретарката захвърли огледалцето върху бюрото. — Изобщо не е розов!

Скочи от стола и ядно тракайки с токчетата си, изчезна в коридора.

Истеричка. Държи се, сякаш тук е сама. Или надушва кой има пари и кой няма? Който няма, за нея не е човек.

Пък и аз вече не съм съвсем човек, рече си Собкор и всичко отвътре му затрепери, защото наближаваше Мигът на Истината, висшият момент за Вземане на Решение. Сега трябваше да повярва на първото впечатление, неизопачено от филтъра на логиката и предубеждението, да се вслуша в гласа на собственото си сърце, което е частица от Бога. Да не е шега работа? На кантар е сложен един човешки живот, нищо че човечецът може да е гад и измамник. Никакво право на грешка, възложената отговорност е твърде огромна и страшна.

Собкор се изправи, почука и отвори дъбовата врата.

 

 

Кабинетът на „президента на вълшебната държава“ беше направо кошмарен. Първо, огромен монитор върху бюрото (те, руските новобогаташи, имат такава мода — колкото по-голям е екранът, толкова, както те се изразяват, е „по-яко“). Второ, на стената висеше старинен портрет на някакъв царски чиновник с вицмундир^[5] (пак тая мода, всеки прошляк днес непременно е от дворянски произход и се перчи с аристократично потекло). Трето, някакви рамкосани дипломи (низкопоклонниците са се нагледали на холивудски филми). И за капак на всичко — малък баскетболен кош в ъгъла. Фукливо юпи!

Пък и той самият изглеждаше както подобава. Зализана физиономия, сресан на идеално прав път, сако от туид, от джоба му се подава кърпичка в тон с вратовръзката. Фитнес зала, голф клуб, изкуствен тен, пфу!

Н. Фандорин бързо обърна монитора си гигант, за да не може влезлият да види дори крайчеца на екрана (явно имаше какво да крие!), и стана. Ама че дългуч — поне два метра. Устните на магистъра се разтегнаха в дежурна усмивка, но в сивите му очи се четеше недвусмисленото: тебе пък кой дявол те докара тук?

 

 

Че как иначе! Защото в този миг се решаваше съдбата на Данила Фандорин. Дали младият сержант от Семьоновския полк щеше да успее да стане камерсекретар^[6] при съпругата на престолонаследника, бъдещата велика императрица. За целта той трябваше да мине през изпитание — да отгатне заплетената гатанка, зададена от Екатерина Алексеевна. При неуспех Данила щеше да влезе в ареста, откъдето нямаше да му е лесно да се измъкне, а играчът щеше да загуби точки и време.

Странно занимание за един четиридесетгодишен баща на семейство — да измисля компютърни игри, и то в работно време. Да беше поне по поръчка, пък то — само за собствено удоволствие. Кой ли се интересува от главоблъсканици и лабиринти, чиито герои са твоите прадеди, затрупани от праха на времето Фон Дорн, Фондорини и Фандорини, секунд-майори^[7], камерсекретари, статски съветници^[8]? Може би синът ти, и то чак когато порасне…

Ех, да разбираше повечко от програмиране и да имаше апаратура от висока класа, тогава щеше да създава истинска игра с анимация и със смайващи ефекти. А сега трябваше да се задоволява с нещо като диапозитиви. Ника сканира младата Екатерина от портрета на Торели, само че махна царската й корона. На Данила се падна лицето на романтичния хубавец Ланский — фамилията не разполагаше с изображение на далечния роднина. Кой знае как всъщност е изглеждал Данила Ларионович?

От камерсекретаря на Екатерина се беше запазила една-единствена реликва — листче с надпис: „Вечно признателна. Екатерина.“ Фамилният летописец Исаакий Самсонович Фандорин, живял през първата половина на деветнайсети век, бе дописал върху безценния документ сухото: „Собственоръчен автограф от НИВ императрица Екатерина Велика“, и се бе въздържал от каквито и да било коментари. Може Новата Семирамида да е обещавала не точно вечна признателност на Данила — това бяха вече предположенията на Ника, макар и напълно правдоподобни, като се има предвид каква е била близостта между руската владетелка и неговия предтеча.

Признателност за какво? Ето го въпроса, чийто отговор днес, два века по-късно, можеше да се намери едва ли не само в играта „Камерсекретар“. Никаква отговорност и пълен простор за фантазията, тоест абсолютна противоположност на всичко, на което са учили Николас Фандорин, тогава още Никълъс, в Кеймбриджкия университет. Жалка участ за един магистър по история: вместо да стане сериозен изследовател — да се превърне в съчинител на псевдоисторически приказки. Но странно нещо (Ника можеше да го признае само пред себе си), приказките вълнуваха въображението му много повече от научно доказаните факти.

Дали съдбите на семьоновеца и великата княгиня щяха да се преплетат, дали Данила щеше да получи възможността да направи на Екатерина тайнствена услуга, която евентуално да промени хода на руската история — ето до какво проблемно място бе стигнал Николас Фандорин, когато вратата на кабинета му изведнъж се отвори и на прага застана някакъв попрегърбен човек с провиснал костюм от отдавна забравен синтетичен плат (май се казваше „тропикал“) с подплънки на раменете и широки заострени ревери — същински жив спомен от седемдесетте.

— Мен ли търсите? — глупашки попита Фандорин (теб, разбира се, кой друг?) и със срамежливо ученическо движение обърна монитора към себе си, за да не може човекът да види Данила (в гръб) и Екатерина (анфас).

От осемнайсети век трябваше да се върне в двайсет и първи.

След като за рождения ден жена му му подари рекламата на цяла страница в своя вестник, в офиса на „Страната на съветите“ заприиждаха посетители. Вярно, повечето „ероснаци“, както се наричаха постоянните читатели на „Ерос“, това специфично или както казват днес — профилирано издание. Най-напред от „вълшебната държава, закъдето няма нужда от виза“ се заинтересуваха половите атлети, които си мислеха, че магистър Н. Фандорин ще ги зарадва с някакви невиждани досега плътски наслади. Обикновено този род гости не можеха да влязат по-навътре от приемната — търсачите на чувствени усещания не успяваха да пробият през Валя. Лошото бе, че новият тип посетители й допадна, а отделни представители дори й харесаха — с тях заблуденото същество, изпълняващо във фирмата задълженията на секретар — асистент, флиртуваше без мярка и понякога дори си определяше срещи. Николас чак започна да се притеснява да не му потърсят отговорност за сутеньорство.

Имаше двама посетители от друга категория, първо един мъж, после една жена. И двамата мрачни, изразяваха се с недомлъвки. Бяха си въобразили, че обещанието за „гарантиран изход от всякаква ситуация“ е реклама на кипърска агенция, и бяха дошли да дадат поръчка.

Ника успя да вразуми мъжа, който бе решил да унищожи нелоялния си бизнес партньор — посъветва го да си го върне на измамника по същия начин и дори, след като си понапъна мозъка, му предложи остроумна схема на операция под кодовото название „Възмездие“. Клиентът си тръгна окрилен. Обеща в случай на успех да плати щедър хонорар.

Клиентката, жадуваща кръвта на своя мъж — женкар, се оказа по-костелив орех. Фандорин й прочете цяла лекция по патоанатомия на брачните изневери. Каза й, че виновен винаги е не който изневерява, а потърпевшият. Хората се женят, за да утолят тайния си глад. Щом мъжът търси задоволяване навън, обясняваше Николас, значи вие не засищате глада му. Метаболизмът на любовните отношения е непредсказуем: вие може да сте добри и щедри с партньора си, а той да има нужда от някоя злобарка и скъперница. Вие го заслаждате, а цялото му същество жадува за камшик. Или обратно. А когато човек се мята от флирт на флирт, значи вътрешният му глад е много голям и един партньор не е способен да нахрани клетника. Дон Жуан е най-нещастното същество, той е емоционално недъгав. Отредено му е да се тъпче непрекъснато и никога да не се чувства заситен. Изобщо, скъса се да обяснява. Измамената съпруга изслуша проповедта му, без да каже нищо, накрая му благодари и си тръгна, май без да промени кръвожадното си намерение.

Алтън, естествено, искаше да направи възможно най-доброто. Тръпки да те побият, само като си представиш колко струва рекламата на цяла страница във вестник с тримилионен тираж. Е, като главен редактор Алтън не плати нито копейка, с други думи, злоупотреби със служебното си положение (точно преди предаването на броя беше паднала рекламата на страницата, за която се беше абонирал един постоянен рекламодател, стриптийз клубът „Либидова песен“), но подаръкът си беше царски.

Спътничката му в живота отдавна си блъскаше главата как да подпомогне бизнеса на Ника, без да засегне мъжкото му самолюбие. За жалост доходите на продавача на добри съвети бяха смехотворни и изобщо не можеха да се сравняват със заплатата на главния редактор на седмичника. Алтън отдавна повтаряше, че е необходима реклама, че без нея не се продава никоя стока, па макар и най-качествената. Затова хитрата азиатка реши да се възползва от рождения му ден, за да напълни с рекламен вятър провисналите платна на „Страната на съветите“.

Името на компанията се роди в мъки. Съдружникът на Ника и главен инвеститор предложи да кръстят фирмата родоначалничка на услуги от нов тип „Вълшебната пръчица“, но Алтън се възпротиви и каза, че от малка мрази тази лигава детска приказка. После, когато оглави вестник „Ерос“, от злоба създаде рубрика точно с такова заглавие, чието съдържание изобщо нямаше детски характер.

„Страната на съветите“ го измисли самият Фандорин и беше много горд с попадението си, но го отстоя с тежки боеве. Както съдружникът, така и жена му в един глас повтаряха, че им призлявало от това словосъчетание, че още със звученето си то щяло да плаши богатите клиенти и щяло да примамва само тъпите комунисти, които бездруго нямали пари. Николас обаче не им се даде. Защо да се правим, че тия седемдесет години от историята ни не са съществували? Какво лошо има в лексиката и символиката от съветския период? Все едно човек да се преструва, че миналата година я е нямало в живота му, а са били само по-миналата и всички предишни. Или че се е родил не от татко и мама, а направо от баба и дядо. Тези седемдесет години ги е имало и няма защо да се демонтират и очернят. Инак съществува риск след време съветската епоха да бъде издигната на пиедестал и реабилитирана като прекалено потъпкана. Да, в Съветския съюз имаше много лоши неща, но имаше и доста хубави. Гадните болшевики имат поне три велики постижения, непосилни за монархията: нахранили са гладните, изучили са неуките и са победили германския империализъм. Да вземем прокълнатите от всички Съвети! Покойния му баща сър Александър направо го втрисаше от тази дума, той дори в ежедневната си лексика избягваше да споменава ужасното звукосъчетание и казваше не „съветвам ви“, а „препоръчвам ви“, не „трябва да потърсим съвет“, ами „нека потърсим консултация“. Че какво лошо има в Съветите? Те са стихийно възникнала форма на народен парламентаризъм.

Любимата съпруга на Николас му беше проглушила ушите относно неговия немощен обективизъм и долно европейско левичарство! По едно време той дори се поколеба и за малко да се съгласи със „Страната на полезните съвети“, но в последния момент все пак махна прилагателното — прекалено сладникаво звучеше.

Колкото до опасенията относно „тъпите комунисти“, които щели да заприиждат заради свидното название, това не се случи. През всичките шест години от съществуването на фирмата този тук с провисналия костюм беше първият, който приличаше на гост от тъжното социалистическо минало.

— Да, вас, естествено — отговори на идиотския въпрос посетителят и допълни (като че ли саркастично). — Ако вие сте Н. Фандорин, магистърът, специалист по умните съвети и президент на фирмата. Имам много труден, направо нерешим проблем. Каква е тарифата ви?

Николас погледна влезлия по-различно — с надежда. Може първото впечатление да е измамно и най-сетне да се появи истинска работа? Щом този нещастник е пробил през Валя, значи е сметнат за перспективен. Е, малко е странно, че влиза, без тя да му е докладвала.

„Страната на съветите“ доста отдавна не беше решавала трудни проблеми. Между другото, лесни — също. Че каква работа е да се излекува седемнайсетгодишна студентка, безнадеждно влюбена в актьора Меншиков Съвет: да се затвори в стаята си, да не се разсейва с нищо и непрекъснато, от сутрин до вечер, да гледа касетата с филма „Сибирският бръснар“ до постигане на положит. рез-т.

Процес: 2 дни по-късно, след 23-то гледане, се обажда. Ридае и вика: „Олежек е бог, бог, бог!“

Съвет: Да продължи процедурата.

Рез-т. След още три дни, след 57-то глед. пълно оздравяване. Възвръщане на съня, апетита, интереса към др. предст-ли на мъж. пол. (Из бележника на Н. Фандорин)]. Или консултирането на домоуправителя по повод участие в конкурса „Московски образцов двор“? [Съвет: да не сее трева, защото няма да се хване; да боядиса къщата в стил „лунен кратер“ и някоя звездна вечер да покани журито на оглед.

Рез-т: 1-во място в р-на, (Из бележника на Н. Фандорин).

Е, в началото на есента трябваше доста да се поизпоти, за да измъкне племенника на жена си, шестнайсетгодишен нехранимайко, от лошата му компания. Компанията беше не просто лоша, ами криминално проявена, зарибяваща младежите с дрога, така че консултирането премина в цяла детективска спасителна операция, която едва не коства живота на Николас, но не донесе на фирмата пукнат грош. Че кой взема пари от роднини?

Последният сериозен приход дойде преди месец и половина. Една бизнес дама, открила бутик за взискателна клиентела, се нуждаеше от оригинална идея — магазинът й да е различен от всички останали. Ника й предложи да го нарече „Вехтошарница“, на витрината да наслага съдрани чували и мръсни кашони, да украси голите тухлени стени с графити с хулиганско съдържание, да направи пробната във вид на полицейски „кафез“, да разположи касата в контейнер за смет и така нататък от този род. Клиентката беше във възторг от всички тия глупости, беше готова да плати пет хиляди долара в брой, но Ника, принципен привърженик на законността, я помоли да му преведе хонорара с платежно нареждане. Клиентката изобщо не можеше да разбере какво иска от нея. В крайна сметка се наложи да употребят понятна за нея терминология. „Госпожо, — каза Фандорин. — Аз не вземам гущери, ако обичате да ми платите в нашенски чрез банката.“ От тази ексцентричност дамата изпадна в неописуем възторг: „Не вземал гущери! Хай клас!“ Но при превода му беше удържала 31,6% за данъци и осигуровки. Това пак нищо не е, лъжицата катран в кацата с мед беше, че въпросната клиентка му бе изпратена от Алтън. Както и да погледнеше човек, пак излизаше, че Николас е под нейно покровителство.

Нямаше кого друг да вини освен себе си.

Като се ожени и реши да се засели в Русия, баронет Николас А. Фандорин първо сметна за свой дълг да смени британското си гражданство с руско (което Алтън не можеше да му прости и до ден-днешен) и второ, да продаде апартамента си в Лондон и да прехвърли всички пари в една московска банка, за да подпомогне развоя на родната икономика. По време на кризата през 98-а банката изгърмя по най-бляскав начин и бившият поданик на нейно величество изпадна в отчайващо положение: върху едното блюдо на везната — безработната му жена, двете малки дечица и жизненият стандарт, с който беше свикнал, а върху другото — странният бизнес, който изглеждаше добре като хоби на заможен рентиер, но изобщо не можеше да задоволи съществуванието на четиричленното семейство. Ако точно тогава съдружникът му — благодетел не беше решил да създаде медийна империя и не беше предложил на Алтън Мамаева (естествено, на свирепата феминистка и през ум не й мина да вземе фамилното име на мъжа си) да оглави новия еротичен седмичник, кой знае какво щеше да стане.

— Няма нерешими проблеми — успокои новия си клиент Николас и на лицето му грейна обширната европейска усмивка, от която през годините, прекарани в намусена Русия, така и не се отучи, макар много добре да знаеше, че у аборигените тази демонстрация настройва мнително. Често се случваше да спре някого на улицата и да го помоли да го упъти, но в отговор да получи само махване с ръка в смисъл: „Я стига, проклети зомбита, до гуша сте ми дошли с вашата Обединителна църква.“

— За тарифата ще си говорим после, когато ми изложите за какво става дума. Първо искам да знам, моля, как се казвате и какво работите.

— Казвам се Николай Иванович Кузнецов — представи се посетителят и толкова важно се настани на стола, сякаш седна на кралски трон. — По професия съм съдия. Значи, сте спец? Можете да се справите с всеки проблем, така ли?

Фандорин веднага се сети, че името е измислено, но това беше нормално, работата явно беше деликатна и изискваше конфиденциалност. Съдия ли? Няма вид на такъв. Но съдиите в Русия, общо взето, не приличат много на съдии, липсва им самочувствие и усещане за собствена неуязвимост. Макар че погледът на неугледния господин Кузнецов беше май точно като на професионален повелител на съдбите: тежък, уверен, безкомпромисен. Може пък наистина да е съдия.

Или луд, помисли си внезапно Николас, като се вгледа по-внимателно в „съдия Кузнецов“. Пак ли ще си губи времето?

— С повечко обмисляне — каза той на глас и се усмихна още по-широко — изход винаги ще се намери, дори в най-трудната ситуация.

Анонимът (точно така кръсти наум събеседника си Фандорин, защото в Русия да се наричаш „Кузнецов“ е все едно да се представиш като мистър Хикс) кимна със задоволство, сякаш очакваше точно такъв отговор. Очите му с разширени зеници блеснаха не толкова с хазартни, колкото с безумни искрици.

— Колко етажа е тази сграда? — ни в клин, ни в ръкав попита той.

— Шест — търпеливо отвърна Фандорин. — И един тавански. Защо пи…

— Много добре. Да речем, че съм се покатерил на покрива, примерно да оправя телевизионната антена. Подхлъзнал съм се и съм паднал — нещастен случай. И летя надолу край чудесния ви прозорец — посетителят посочи високия прозорец, който гледаше към „Солянка“. — Пак ли ще намерите спасителен изход за мен? Ще ми помогнете ли с умен съвет?

— Естествено. Ако пътьом се отбиете през малкото прозорче и формулирате проблема си — в същия тон му отговори Николас. — Но доколкото виждам, още не сте паднали от покрива, така че нека не си губим времето. Какво ви води при мен?

— Такааа — зловещо проточи човечето и промърмори със снишен глас: — Записваме в протокола: фирма „Страната на съветите“: въпреки всичко не може да намери изход от всяка ситуация.

И наистина бръкна във вътрешния си джоб, сякаш се канеше да запише съответната мисъл.

Фандорин започна да се дразни, но каза само:

— Падащият от покрива няма избор, защото представлява предмет, който се движи към земята с ускорение деветстотин осемдесет и един сантиметра в секунда на квадрат. Нищо повече.

— Аха, хванах ли ви натясно? Значи е необходима свобода на избора. Тогава в обявата трябваше да запишете: „Изход е гарантиран само за клиенти със свобода на избора.“ Щеше да е по-правилно. И по-честно.

Колкото и да беше нелеп, упрекът жегна Николас. Той се смяташе за човек, който държи на думата си, и реагираше болезнено и на най-малкото съмнение в собствената му почтеност.

— На никакво тясно не сте ме хванали. Нещата опират до терминология. Според вас какво значи „изход от трудна ситуация“?

— Отърваване от дадената ситуация.

— В такъв случай няма какво да си говорим — язвително отвърна Ника. — Скоро ще стигнете до земята и ще се отървете от ситуацията си по най-сигурния начин.

Разговорът се превръщаше в нелепа препирня заради дреболии, на това отгоре с човек, който все пак не беше много в ред, затова Фандорин завърши сухо и без усмивка, сякаш да тегли чертата на тъпата полемика:

— Изход означава избор на оптимално, тоест, на най-ефикасно или поне на най-безвредно решение. Аз изхождам ето от това тълкувание.

— Добре де — хищно се усмихна анонимът Кузнецов. — Както и да е, нека бъде избор. Да допуснем, че имам две деца. Малки. И съм заминал с тях… примерно за Кисловодск или за Минералние води. Изобщо, за някой кавказки курорт. И не щеш ли, отвличат ни терористи, чеченски бойци, вземат ни за заложници. И ми казват, на мен, бащата: „Ще убием едното от децата ти, ти избери кое.“ Какъв ще бъде изходът ми от подобна ситуация?

— Трябва да обясните на тия хора, че не бива да постъпват така, че по този начин само ще навредят на идеята си…

— Опитвам се — прекъсна го неизвестният и изхъмка. — Но това не са хора, а дрогирани зверове.

— Тогава… Кажете им, че предпочитате да убият вас, но да не закачат децата.

— Казвам им, но те ми се изсмиват. Харесва им да ме гледат как страдам.

— Вижте, кажете ми какво искате от мен?! — удари с юмрук по бюрото Фандорин и сам се изненада от неадекватната си реакция.

Уж се мислиш за уравновесен и сдържан човек, но като ти се лепне някой такъв Кузнецов, нервите ти не издържат. Вероятно всичко идваше оттам, че природата бе надарила магистъра по история с прекалено живо въображение, и понеже Николас наистина имаше две малки деца, той за миг, само за миг си представи как е изпаднал в описаната от перкото ситуация…

Незабавно тушира изблика си и се овладя. Ако този е луд, не бива да го провокира. Защо ли държи непрекъснато ръката си във вътрешния джоб? Ами ако там има бръснач?

— Добре, ще ви дам съвет — Фандорин леко се отмести от бюрото, за да може, ако трябва, да скочи на крака. — Дадената колизия е известна от литературата, има цял роман на тази тема, и докато го четях, си мислех как ли щях да постъпя, ако бях на мястото на нещастния родител. Изходът е следният: нахвърляте се върху най-отвратителния бандит, впивате зъби в гърлото му и нека ви убият. Но в никакъв случай не правете избор между децата си.

Анонимът за първи път изгуби самоувереност и примигна смутено. Явно не беше очаквал подобен отговор.

— Браво бе! — заяде се той. — Искате да кажете, че смъртта е изход, така ли?

— Нали ви казах: изходът е избор на оптимално, тоест най-безвредно решение. Дори да съществува задгробен живот и адски мъки, по-лошо изтезание от ситуацията, която предлагате, и там не може да има. Така че при всички случаи печелите.

Неизвестният извади ръката от джоба си (слава Богу, празна, без бръснач) и погледна Ника по-различно, без ирония и блясък в очите.

— Съществува — рече той.

— Какво „съществува“?

— Задгробен живот. Но сега не става дума за това. А какво ще ми кажете, ако ви дам следния ребус…

Окуражен, че в ръката на посетителя няма хладно оръжие, Фандорин реши най-после да прояви твърдост:

— Мисля, че стига с тия ребуси и абстрактни задачи. Нали се занимаваме с вашия проблем?

Събеседникът изрече строго:

— Само така ви се струва — и хвърли към Николас поглед, от който на домакина окончателно му призля.

Как да разбере дали Валя е налице? Фандорин погледна изпод вежди към вратата. Ако Кузнецов сега започне да буйства, няма да може да се справи с него сам — знае се, че по време на криза лудите придобиват десеторна сила.

— Та, с ваше разрешение, да ви изложа ли нещата? — напълно миролюбиво попита анонимът. — Уверявам ви, че в тях няма нищо абстрактно или фантастично.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Ника.

— И тъй. Имало едно време един човек. Той живял с жена си двайсет и осем, е, нека го закръглим на трийсет години. Двамата нямали деца. Това е важно, защото при наличието на деца любовта обикновено се разпилява, а в случая, както знаете, всички чувства са насочени към една точка. Накратко, този човек много обичал… тоест всъщност и сега все още обича жена си. Така да се каже, тя е за него единственият светъл лъч.

Николас слушаше навъсен — предварително знаеше, че разказът ще бъде неприятен, подобен на онзи за заложниците.

Така и стана.

— Но изведнъж се открива, че жена му е болна. Тежко, може би дори неизлечимо — допълни Кузнецов и направи пауза, за да може слушателят да осъзнае, да вникне в казаното.

Фандорин вникна веднага, изразът на лицето му стана мъченически. Николас имаше тази особеност, дори професионална черта: когато някой му разказваше за проблемите си, управителят на „Страната на съветите“ не просто се поставяше на мястото на разказвача, а за известно време сякаш се превръщаше в него. И сега пред очите му веднага се изрисува съответната картина. Как Алтън се връща от преглед, гледа някъде встрани и с неестествено спокоен глас заявява: „Само не се притеснявай, нищо не се знае, той каза, че просто за всеки случай…“ Брррр.

Потръпна, а инквизиторът продължи да излага своя „ребус“:

— Мъжът, естествено, изпада в паника. Започва да се щура. Помощ, вика, хора, помогнете ми, спасете ме! И хора тутакси се намират — да спасяват и да помагат. Щом чуят „помощ“, те веднага долитат и започват да душат дали мирише на пари или не. Замирише ли им, обещават чудеса и дори дават сто процента гаранции. То едно време при проклетия тоталитаризъм нямаше чудеса: ако могат да те излекуват, лекуват те, ако не могат, казват, че медицината е безсилна. Докато днес вече няма невъзможни неща, нали? Резултатът е гарантиран — намигна Кузнецов, явно цитирайки рекламата на „Страната на съветите“. — Само да падат пари. На мъжа обаче парите му свършват и чудесата тутакси секват. Ето ви го ребуса: времето е изтървано, жената умира, нищо не може да се направи. Всъщност не — хищно се усмихна садистът. — Ще ви дообрисувам картинката. Като няма изход — няма, и толкова. Но в случая, представете си, имало спасение. Е, далечко, в Швейцария. Имало там някаква вълшебна клиника и само в нея правели спасителната операция. Да, ама пак удряме на камък: лечението струва толкова пари, че човекът цял живот да работи, пак не може да ги набави. Няма значение колко точно са, важното е, че сумата е нереална. Да я наречем условно един милион. Е, специалисте по безизходиците, какво ще го посъветвате?

Усмивката беше изчезнала безследно, в гласа му отекна гръмотевичен тътен и очите му метнаха мълния към спеца по разумните съвети.

Докато слушаше тъжната повест, Ника се изтормози — ту се мръщеше болезнено, ту въздишаше, ту драскаше по листа ножове и стрели. Проблемът на господин Кузнецов явно беше труден, заплетен и за жалост отново безперспективен откъм печалба.

Накрая Фандорин отвори бележника си.

— Един милион е прекалено много, такива цени за лечение няма — мрачно каза той. — Все пак трябва да знам точната сума. Това — първо. Второ нуждая се от пълния комплект медицински документи: резултати, изследвания, епикризи, заключения на специалистите. Важното е да не се отчайвате. Светът е пълен с добри хора. Има международни фондации, има благотворителни организации. Не знам подробности, защото самият аз не съм изпадал в подобно положение. — Мислено допълни: „да не чуе дяволът“ и безшумно почука по крака на масата. — Но ви обещавам, че още утре ще събера цялата необходима информация. Заповядайте… в четири. Не, по-добре в пет, за да е сигурно. Донесете ми всички книжа. Аз ще напиша писмата до благотворителите, английският ми е майчин език. Горе главата. Ще направим всичко, каквото можем.

Но въпреки очакванията клиентът не беше във възторг и не започна да сипе благодарности. По изпитото лице с изцъклени очи се изписа крайна почуда, но между другото още в следващия миг я смени облекчение.

— Забравяте, че този човек няма пари! — триумфално възкликна той. — Напълно неплатежоспособен субект е! Няма да може да ви плати. Нали ви казах, че всичките му спестявания са изядени от шарлатаните и измамниците!

— Вече го разбрах. И все пак ще се помъча да помогна на жена ви.

От думите му анонимът някак изведнъж посърна. Примигна уморено и разтърка клепачи. После каза с покруса:

— Защо си мислите, че става дума за мен? Просто ви обрисувах една трудна ситуация.

Тогава вече Ника избухна доста по-сериозно от предишния път.

Скочи толкова рязко, че столът му отлетя назад, и се разкрещя срещу псевдо-Кузнецов по най-невъздържан и недостоен начин. Не, във филипиката му нямаше оскърбления, но думата „съвест“ отекна три пъти, а изразът: „с какво право“ — цели четири пъти. На руския англичанин днес му ставаше дявол знае какво — самият той не можеше да се познае. Сигурно несъществуващият бръснач му дойде прекалено.

Гаднярът слушаше тавтологиите му внимателно, без да проявява ни най-малки признаци на разкаяние или обида. В очите му се четеше нещо като радостна изненада.

Чула шума и виковете, в кабинета влетя Валя. Тоест, чул, защото жената-вамп, която тази сутрин бе дошла на работа и само преди половин час бе поднесла на шефа си чай, бе успяла да се трансмутира в строен младеж с бръсната глава. Гримът и лилавата перука бяха изчезнали, обувките с десетсантиметрови токове се бяха сменили с тежки кубинки; блузката — с асиметричен пуловер груба плетка. Тази метаморфоза означаваше, че асистентът на Фандорин, капризна и непредсказуема личност, е сгрешил в дефиницията на днешния ден и междувременно е сменил цвета му от розов на син.

Валя Глен се беше появил на този свят като същество от мъжки пол, но в процеса на израстване и съзряване противоречивото позициониране на странния младеж бе изгубило своята определеност. Понякога на Валя му се струваше, че е мъж (такива дни биваха наричани сини), а понякога — че той, тоест тя, е жена (тогава настроението се наричаше розово). Отначало Фандорин се стряскаше от интерсексуалността на своя помощник и все не можеше да се оправи с граматиката — как да казва: „Пак си флиртувала с клиента“ или: „Пак си флиртувал с клиентката!“ Но после свикна. В розови дни използваше глаголи и прилагателни от женски род, а в сини — от мъжки, добре, че беше трудно да ги сбърка, защото Валя говореше с два различни гласа — тенор и контраалт.

Така че андрогинът, който бе успял да пребоядиса днешната дата в небесен цвят, нахлу в кабинета и войнствено се хвърли към посетителя.

— Вас ист лос, шеф? Ей сега ще го делитна тоя гоблин и — в баскета!

Светкавичната смяна на половата идентификация изобщо не влияеше върху речника на Валя — във всяка от своите същности той се изразяваше толкова своеобразно, че човек, който не му беше свикнал и не знаеше езици, не можеше да го разбере. За всичко беше виновно хаотичното образование: Глен беше учил в швейцарски пансион, в американско хайскул и в закрито католическо училище близо до Париж, но навсякъде — по малко, и бе усвоил по някоя дума. Николас изтръпваше от мисълта, че след сто години цялото човечество ще се глобализира и ще се изразява горе-долу по същия начин. А също и че ще изглежда така. Но засега, слава Богу, Глен можеше да бъде смятан за екзотично същество.

Досрамя го — както заради собствените му викове, така и заради невъзпитания асистент. Фандорин махна на Валя да изчезне, извини се пред посетителя и довърши с думите: „Трябва да ме разберете.“

— Добре де, разбирам — снизходително се обади нереализираният клиент и изпрати Валя с поглед. — Този младеж много прилича на секретарката ви. Да не й е роднина? И той ли работи при вас?

— Да, брат й е. Помага, когато има повече работа — излъга Ника. Няма да седне да му обяснява за синьото и розовото я. На човека бездруго психиката му не е много в ред.

След задоволителния отговор странният гост отново впери поглед във Фандорин. Примлясна. И каза:

— Случаят подлежи на изясняване. Съдът се оттегля на съвещание.

Изправи се, кимна с достойнство и пое към изхода. Явен шизофреник, какво да го правиш?

Николас въздъхна съкрушено и нагласи монитора. Екранът отхвърли черната завеса и оживя. Появи се лицето на Екатерина в едър план. Най-великата жена в руската история го гледаше внимателно, без да мига, сякаш знаеше, че се решава нейната участ.