Борис Акунин
Декоратор (1) (Специални поръчения — 2)

Гадно начало

4 април, Велики вторник, сутринта

 

Ераст Петрович Фандорин, чиновник 6-и клас за специални поръчения към московския генерал-губернатор, кавалер на руски и чуждестранни ордени, щеше да си изповръща червата.

Нежното му лице с прозрачна синкавобледа кожа болезнено се кривеше, едната си ръка с бяла ръкавица той притискаше до гърдите, с другата правеше отсечени движения — неубедителна жестикулация, с която Ераст Петрович искаше да успокои помощника си: глупости, няма нищо, сега ще ми мине. Но продължителните и мъчителни спазми подсказваха, че изобщо не са глупости.

Помощникът му, губернският секретар Анисий Питиримович Тюлпанов, кльощав невзрачен младеж на 23 години, досега не беше виждал шефа в такова жалко състояние. Тюлпанов, на вид съвсем прежълтял, се беше преборил с гаденето и това го изпълни с тайна гордост. Впрочем недостойното чувство мигом се изпари и затова не заслужаваше внимание, ала неочакваната чувствителност на обожавания шеф, винаги толкова хладнокръвен и неподатлив на сантиментите, истински го разтревожи.

— В-вървете… — с кисел вид смотолеви Ераст Петрович и обърса с ръкавицата лилавите си устни. Обичайното му леко заекване, резултат от някогашна травма, се беше усилило от нервния потрес. — Т-там вървете… Да направят п-протокол, п-подробен… Фотографски снимки от всички страни. И да не съсипят следите…

Пак се преви одве, но сега ръката му не трепна и той закова пръст към изметнатата врата на барачката, от която колежкият съветник преди минути беше излязъл блед и с разтреперани крака.

Анисий нямаше никакво желание да влезе пак в сивкавия здрач, където смърдеше на кръв и вътрешности. Но работата си е работа.

Той пое дълбоко влажния априлски въздух (дано не му призлее), прекръсти се и все едно се гмурна в блато.

В барачката, използвана за складиране на дърва, а сега почти празна поради наближаващия край на студовете, се беше натъпкал доста народ: следовател, агенти от криминалната полиция, началникът на полицейския участък, кварталният надзирател, съдебен лекар, фотограф, стражари и чистачът Климук, който беше открил мястото на чудовищното злодеяние — сутринта влязъл за цепеници, видял, разкрещял се, както му е ред, и търтил да вика полицията.

Вътре бяха запалени две газени лампи, по ниския таван се люшкаха тромави сенки. Беше тихо, само в ъгъла хлипаше като дете и подсмърчаше младичък стражар.

— Такаа, какво имаме тук? — с любопитство измърка съдебномедицинският експерт Егор Вилемович Захаров и ръката му в гумена ръкавица вдигна от пода нещо мораво и слизесто. — Да не е далачето? Да, то е, миличкото. Чудничко. В пликчето, в пликчето. Сега матката, левият бъбрек — и става пълен комплект, без да броим разните му дреболии… Какво е това под крака ви, мосю Тюлпанов? Да не е сляпото черво?

Анисий погледна надолу, ужасен се дръпна и насмалко да се спъне в проснатото тяло на Степанида Ивановна Андреичкина, неомъжена, 39-годишна. Тези сведения, а и дефиницията на занаята й бяха посочени в жълтата й карта на проститутка, грижовно положена на разпрания й гръден кош. Друго нищо грижовно нямаше в посмъртния вид на неомъжената Андреичкина.

Лицето й, очевидно не кой знае колко прекрасно и приживе, сега изглеждаше кошмарно: посиняло, на петна от спечена пудра, очите изцъклени, устата зинала в безмълвен вопъл. Надолу беше още по-страшна. Някой беше нацепил клетото тяло на пачаврата нашир и надлъж, беше извадил всички вътрешности и ги беше подредил на земята в странна картина. Впрочем Егор Вилемович вече бе прибрал почти цялото изложение в номерирани пликове. Останаха само черното петно от плисналата кръв и парцалите от срязана ли, разкъсана ли рокля.

Леонтий Андреевич Ижицин, следовател по тежките престъпления към окръжния прокурор, клекна редом с доктора и делово попита:

— Следи от съвкупление?

— После ще ви представя случая, пиленце. Ще направя отчетеца и всичко ще изложа в него. Тук, нали виждате, е мрак египетски и плач чутовен.

Като всеки чужденец, овладял до съвършенство местния език, Егор Вилемович обичаше да вмъква в речта си разни засукани изрази. Макар и със съвсем обичайно презиме, експертът беше от британски произход. Баща му, и той лекар, дошъл в Русия по времето на покойния цар, установил се, а трудното си за произнасяне фамилно име Закарайъс приспособил към тукашните условия — така им разказа самият Егор Вилемович по пътя за насам в кабриолета. То му и личеше, че не е свой човек русин: длъгнест, кокалест, пясъчна коса, голяма уста с почти невидими устни — подвижна, непрестанно премята наляво и надясно боклучава луличка от морска пяна.

Следователят Ижицин с демонстративен интерес, нарочно пресилен, гледаше как експертът върти в похватните си пръсти поредния къс разпарчетосана плът и саркастично попита:

— Началникът ви още ли диша чист въздух, господин Тюлпанов? Казах аз, че идеално щяхме да се оправим и без губернаторски надзор. Не е за деликатни очи тази гледка, а нашего брата на всичко сме обръгнали.

Ясно — недоволен е Леонтий Андреевич, ревнува. И как не — лично Фандорин му пратили да надзирава разследването. Кой следовател ще преглътне такова нещо?

— Какво си се разциврил, Линков, като госпойца! — изръмжа Ижицин към хлипащия полицай. — Претръпвай. Ти не си „за специални поръчения“, има да се нагледаш на какво ли още не.

— Да не дава Господ човек на туй да претръпне — измърмори под нос старшият стражар Приблудко, врял и кипял ветеран, познайник на Анисий от един случай преди две години.

Но и с Леонтий Андреевич не се сблъскваше за първи път. Неприятен господин — нервозен, постоянно се подсмива, а очите му жилят. Издокаран, яката му като алабастър, маншетите още по-бели, пък току перне с нокът невидима прашинка от рамото си. Честолюбец, голяма кариера гони. Само че лани по Богоявление нещо замота разследването, свързано със завещанието на търговеца Ситников. Случаят беше нашумял, отчасти дори засягаше интересите на високопоставени лица, затова не търпеше протакане, та негово сиятелство княз Долгорукой помоли Ераст Петрович да подпомогне прокуратурата. А знае се шефът как помага — за един ден разплете цялата работа. Ижицин затуй подскача — усеща, че отново ще изпусне лаврите.

— Това е май — рече следователят. — Значи така. Трупа — в полицейската морга на „Божедомка“. Бараката да се запечата и да се тури жандармерийска охрана. Агентите да разпитат всички жители околовръст, и то подробно. Чули ли са, видели ли са нещо съмнително. Ти, Климук, кога последно влезе за дърва — след десет, така ли? — попита той чистача. — А смъртта е настъпила не по-късно от два през нощта? — обърна се към Захаров. — Значи да се наблегне на интервала от десет и нещо докъм два след полунощ — и пак към Климук: — Ти говорил ли си вече с хора от квартала? Някой нещо да ти е казал?

Чистачът (прошарена брада като метла, рошави вежди, бабунест череп, височина към метър и осемдесет, особен белег — брадавица насред челото, упражняваше словесния портрет Анисий) стоеше и мачкаше бездруго смачканата си донемайкъде фуражка.

— Съвсем не, ваше високоблагородие. Инак нали… Запрях вратата на бараката, та право при господин Приблудко. А от полицейския участък вече ме не пущиха, доде началството не се появи. Тукашните нищо не знаят. То не че, нали — виждат, надошле са копои… господа полицаите са пристигнали. Но за онуй чудо (плахо погледна към трупа) нищо не знаят.

— Това ще го проверим — подсмихна се Ижицин. — Значи агентите — действайте. А вие, господин Захаров, си откарайте съкровищата. И до обед да имам оформено пълното заключение.

— Господа агентите моля д-да останат — чу се отзад тихият глас на Ераст Петрович.

Всички се обърнаха.

Как беше влязъл колежкият съветник, кога? Вратата дори не скръцна. И в полумрака личеше, че е блед и потиснат, но гласът му беше спокоен и говореше както винаги сдържано и любезно, но така, че да ти се отще да възразяваш.

— Господин Ижицин, дори чистачът разбира, че не б-бива да се разгласява събитието — сухо каза той на следователя. — Всъщност затова съм пратен, да осигуря най-строга секретност. Никакво разпитване. Нещо повече, моля и дори задължавам всички присъстващи да пазят абсолютно мълчание за случилото се. На хората в квартала да се обясни, че… проститутка се е обесила, посегнала е на живота си, нищо особено. Ако из Москва плъзнат слухове, всеки от вас ще бъде разследван служебно и който се окаже виновен за разгласяването, ще си понесе суровото наказание. Извинявайте, господа, но т-това са дадените ми инструкции и те имат своите си основания.

Стражарите по знак на доктора понечиха да вземат носилката, оставена до стената, за да вдигнат с нея трупа, но колежкият съветник ги спря с ръка:

— М-момент — и се наведе над убитата. — Какво е това на лицето й?

Ижицин, засегнат от порицанието, сви тесните си рамене:

— Кръв. Наоколо, ако не сте забелязали, кръвта е в изобилие.

— Но не и по лицето й — Ераст Петрович леко тръкна овалното петно с пръст — на бялата ръкавица остана следа. С изключително, както му се стори на Анисий, вълнение колежкият съветник (а за Тюлпанов просто „шефът“) произнесе: — Нито е порязано, нито е ухапано.

Следователят наблюдаваше манипулациите на чиновника с недоумение, експертът Захаров — с интерес.

Фандорин извади от джоба си лупа, почти се залепи за лицето на жертвата, вгледа се и ахна:

— Отпечатък от устни! Господи, това е целувка! Не ще и дума!

— И защо толкова се вайкате? — подметна язвително Леонтий Андреевич. — Тук има и по-големи страхотии — люшна върха на трандафора си към отворения гръден кош и зейналата коремна кухина. — Какво ли не им хрумва на тия безумци.

— Ах, че гадно — смотолеви колежкият съветник. С бързо движение свали изцапаната ръкавица и я хвърли. Изправи се, закри очи и додаде съвсем тихо: — Боже, нима и в Москва се започва…

* * *

What a piece of work is man! How noble in reason! How infinite in faculty! In form and moving how express and admirable! In action how like an angel! In apprehension how like a god! The beauty of the world! The paragon of animals! And yet, to me, what is this quintessence of dust?^[1] Нека! Нека за принца датски, същество бездейно и преситено, човекът е нищо — за мен не е! Бардът е само наполовина прав — в човешките действия няма много нещо ангелско и е кощунство човекът да се уподобява по разум на Бога, но на света няма нищо по-прекрасно от него. Че какво са деянията и разумът — лъжа, химера, суета, наистина квинтесенция на праха. Човекът не е дело, а тяло. Дори растенията, радост за окото, дори най-причудливите цветя са нищо в сравнение с великолепното устройство на човешкото тяло. Цветята са примитивни и прости, еднакви отвън и отвътре, както и да обърнеш листенцата. Скучни са за гледане цветята. Как ще се мерят алчните им стъбълца, мизерно-геометричните им съцветия и жалките тичинки с пурпура на жилавите мускули, еластичността на копринената кожа, сребристия седеф на стомаха, изящните извивки на червата и тайнствената асиметричност на черния дроб!

Къде ще се сравнява монотонната багра на цъфналия мак с многообразните отсенки на човешката кръв — от аления артериален кипеж до царствения венозен пурпур? Кой би уподобил вулгарната синева на камбанките с нежносинкавата мрежица на капилярите или есенната премяна на клена с багренеца на месечните кръвотечения? Женското тяло е по-изискано и стократно по-интересно от мъжкото. Функцията на женското тяло не е грубият труд и разрушението, а съзиданието и лелеенето. Гъвкавата матка е като скъпоценна бисерна мида. Идея! Трябва някога да отворя оплодена утроба, за да разкрия съзряващия в нея бисер — да-да, непременно! Още утре!

Твърде дълго постих, още от Задушница. Устните ми пресъхнаха да повтарям: „Съживи прокълнатото ми сърце с пости страстоубийствени!“. Господ е добър и милостив, Той не би ми се разсърдил, че нямам сили да изтърпя шест дни до Възкресение Господне. В края на краищата 3 април не е просто ден, той е годишнина от Просветлението. Тогава пак беше 3 април. Е, по другия стил, но какво от това. Важното е звученето, музиката на думите: тре-ти ап-рил.

Аз имам свои пости и свой Великден. Като се блажи — да се блажи. Не, няма да чакам и до утре даже. Днес! Да-да, ще пирувам. Не до насита, а до пресита. Не зарад себе си — а в името Божие.

Та нали Той ми отвори очите — научи ме да виждам и да разбирам истинската красота. Не само туй — но и да я разкривам, да я представям на света. Да я разкривам е все едно да я творя. Аз съм калфа на Твореца.

Как сладостно е да се облажиш след дълго въздържание. Спомням си всеки сладостен миг, знам, че паметта ми ще запази всичко до най-малката подробност, няма да попилее нито едно от зрителните, вкусовите, сетивните, слуховите и обонятелните усещания.

Затварям очи и виждам.

Късна вечер. Не ми се спи. Вълнение и възторг ме водят по мръсните улици, из пущинаците, между разкривените къщи и килнатите огради. Вече много нощи не спя. Присвиват ме гърдите, стягат ме слепоочията. Денем се унасям за половин-един час и се събуждам от страховити видения, които не си спомням наяве.

Вървя и си мечтая за смъртта, за среща с Него, но знам: не бива да умра, още е рано, мисията ми не е изпълнена.

Глас от тъмнината: „Даайте за половинка бутилка.“ Треперлив, продран. Обръщам се и виждам най-гнусното и безобразното измежду човешките създания: изпаднала пачавра — пияна, дрипава, и при това гротескно напудрена и начервена.

Отвръщам се погнусен, ала внезапно познатата остра жал ми пронизва сърцето. Нещастнице, докъде си изпаднала! И то жена, шедьовърът на Божието изкуство! Така да се погавриш със себе си, да оскверниш и опошлиш Божия дар, така да унижиш скъпоценната си репродуктивна система!

Ти, естествено, не си виновна. Бездушното, жестоко общество те е оваляло в калта. Но аз ще те очистя и ще те спася. Душата ми просветлява и се възрадва.

Не съм знаел, че тъй ще стане. Нямах намерение да нарушавам постите — иначе пътят ми нямаше да мине край тези жалки коптори, а през зловонните сокаци на Хитровка или Грачовка, обиталище на мерзостта и порока. Но великодушие и щедрост ме изпълват, съвсем леко обжарени от нетърпелив копнеж.

„Сега ще те зарадвам, мила — казвам аз. — Тръгвай с мен.“

Аз съм с мъжки дрехи и вещицата си мисли, че се е намерил клиент за гнилата й стока. Тя дрезгаво се смее, поклаща рамене: „Къде отиваме? Ей, имаш ли пари? Дай да ям поне или по-добре ми купи пиене.“ Горката заблудена овчица.

Повеждам я с мен през тъмния двор към бараките. Припряно дърпам една врата, втора, третата не е заключена.

Щастливката ми дъхти отзад на долнопробна водка, киска се: „Я глей, води ме у сайванто. Я що е загорел.“

Едно движение със скалпела — и отварям за душата й дверите на свободата.

Освобождението не идва без болка, то е като раждането. Онази, която сега обичам от все сърце, се гърчи, ужасно я боли, тя хрипти и ръфа парцала, затъкнат в устата й, а аз я галя по главата и я утешавам: „Кротко.“ Ръцете ми сръчно и чисто си вършат работата. Светлина не ми е нужна, очите ми виждат и в нощта като денем.

Отварям осквернената мръсна обвивка на тялото, душата на възлюбената ми сестра полита нагоре, а аз замирам в благоговение пред съвършенството на божествения механизъм.

Когато с гальовна усмивка вдигам към лицето си горещия къс на сърцето й, то още бие, още трепка като уловена златна рибка, и аз нежно целувам чудесната рибка в отворените устенца на аортата.

Мястото е добре избрано, никой не ми пречи и този път химнът на Красотата е изпят докрай и завършен с целувка по бузата. Спи, сестро, животът ти е бил долен и ужасен, видът ти беше оскърбителен за очите, но благодарение на мен ти стана прекрасна.

Цветето например. Истинската му красота не личи в ливадата или лехата, о не! Розата е царствена в корсажа, карамфилът — на ревера, теменугата — в косата на чаровницата. Триумфът за цветето идва, когато вече е срязано, истинският му живот е неделим от смъртта. Същото е с човешкото тяло. Докато живее, то не може да разкрие цялото великолепие на възхитителния си строеж. Аз помагам на тялото да се възцари. Аз съм градинар.

Впрочем не, градинарят накрая само срязва цветята, а аз създавам от телесните органи опияняващо прекрасно пано, величествена декорация. В Англия идва на мода небивала досега професия — decorator, специалист по украсяване на дома, витрините, празничните улици.

Не съм градинар, аз съм decorator.