Борис Акунин
Декоратор (5) (Специални поръчения — 2)

Състуденти

5 април, Велика сряда, през деня и вечерта

 

След като отпрати помощника си по задачи, Ераст Петрович се подготви за съсредоточен размисъл. Случаят не беше никак лесен. Можеше да му помогне внезапно озарение, значи трябваше да се започне с медитация.

Колежкият съветник затвори вратата на кабинета, седна на пода със скръстени крака и се опита да не мисли за нищо. Нищо да не вижда, нищо да не чува. Да се залюлее на вълните на Пустотата, откъдето, както му се беше случвало и друг път, отначало едва чуто, после все по-ясно и накрая оглушително ще екне звукът на истината.

Мина време. После спря. После времето изобщо изчезна. Вътре в него нагоре от стомаха започна бавно да се надига прохладно умиротворение, пред очите му падна златиста мъгла, но изведнъж огромният салонен часовник, изправен в ъгъла на стаята, изхриптя и удари оглушително: бом-бом-бом-бом-бом!

Фандорин дойде на себе си. Пет ли е вече? Погледна джобния си часовник, защото на салонния нямаше голямо доверие — и наистина се оказа, че избързва с двайсет минути.

Второто потъване в медитацията се оказа по-трудно. Ераст Петрович си спомни, че в пет трябваше да участва в благотворително състезание на Московския клуб на велосипедистите любители за бедните вдовици и сираци на лица от военното ведомство. В Манежа щяха да се съревновават най-изявените московски спортисти, а също така и велосипедните тимове на Гренадирския корпус. Колежкият съветник имаше голям шанс пак както миналата година да спечели първа награда.

Уви, сега не му е до състезания.

Ераст Петрович пропъди неуместните мисли и се загледа в бледолилавите шарки на тапетите. Сега пак ще се сгъсти мъглата, нарисуваните ириси ще полюшнат листа, ще изпълнят кабинета с аромата си и ще дойде сатори^[1].

Нещо му пречеше. Сякаш вятър някъде отляво отвяваше мъглата. Там на писалището беше лачената кутийка с отрязаното ухо. То не му даваше мира.

Ераст Петрович още от дете не понасяше вида на осакатена човешка плът. И макар доста да бе поживял на този свят и уж да се беше нагледал вече на какви ли не ужаси, и във войни да беше участвал, но така и не се научи равнодушно да гледа какво извършват човеците със себеподобните си.

Ясно, че днес ирисите от тапетите няма да заблагоухаят. Фандорин въздъхна тежко. Щом не може да пробуди интуицията си, ще трябва да разчита на разума.

Седна до писалището, взе лупата.

Започна от опаковката. Най-обикновена амбалажна хартия, в такава се завива какво ли не. Нищо насочващо.

Сега надписът. Почеркът е едър, накъсан, с небрежни завършеци на буквите. Като се вгледаш, личат ситни пръски мастило — от твърде силен натиск. Сигурно е писано от мъж в разцвета на силите. Може би неуравновесен или в нетрезво състояние. Не е изключено и да е жена, склонна към афекти и истерия. В този смисъл са интересни заврънкулките на „о“-тата и кокетната опашчица на главното „Ф“.

По-важното с обаче, че в училищните уроци по краснопис не се учи такова писане. Значи става дума или за домашно образование, което е по-типично за лицата от женски пол, или просто за липса на обичайно образование. Но няма правописни грешки. Така или иначе, надписът дава храна за размисъл.

Нататък — кадифената кутийка. В такива се продават скъпи бутонели или брошки. Вътре знак: „А. Кузнецов, «Камергерски проезд»“. Нищо определено. Голям бижутерски магазин, един от най-известните в Москва. Може да се провери, естествено, но надали ще има смисъл — кой знае по колко такива кутийки продават дневно.

Копринената панделка — нищо особено. Гладка, червена, такива си вплитат в косите циганките и щерките на търговците в празнични дни.

Хвана с два пръста пудриерата (от пудра „Клюзере №6“) в крайчеца и я разгледа с повишено внимание през лупата. Посипа я с бял прашец като талк и на лъскавата лачена повърхност проличаха много отпечатъци от пръсти. Колежкият съветник ги извади на специална фина хартия, която притисна към кутията. В съда отпечатъците не се приемат за улика^[2], но все пак може да са от полза.

Сега вече Фандорин се зае с клетото ухо. Преди всичко се помъчи да си представи, че то няма нищо общо с определен човек. Просто е предмет, който може да разкаже много за себе си.

Предметът му разказа следното.

Ухото е на млада жена. Ако се съди по луничките от двете страни на ушната мида — червенокоса. Висулката е пробита, и то доста немарливо — дупката е широка и продълговата. Като се има предвид и това, че кожата е доста загрубяла, следва, първо, че бившата собственичка на този предмет е носила косата си прибрана; второ, че не е била от привилегировано съсловие; и трето, че доста време е прекарвала на студа с непокрита глава. Това е особено важно. С непокрита глава дори и в студа, както се знае, ходят проститутките. Това е един от белезите на професията им.

Прехапал устна (все пак не успяваше да се отнася към ухото съвсем като към предмет), Ераст Петрович го обърна с пинсетата и се вгледа в разреза. Гладък, направен с изключително остър инструмент. Нито капчица кръв. Значи по време на отрязването червенокосата е била мъртва поне от няколко часа.

Краищата на разреза са леко почернели — от какво ли? Ами от размразяване, ето от какво. Трупът е бил замразен, затова разрезът е идеален — в момента на рязането тъканите са били ледени.

Замразен труп на проститутка? Как така? Що за церемонии — такива направо ги карат на „Божедомка“ и ги зариват. За да е замразяван, трупът е бил в моргата за учебни занимания в Медицинския факултет на „Трубецкая“ или в съдебномедицинската на същата „Божедомка“ — за полицейско разследване.

И сега най-интересното: кой е пратил ухото и защо?

Първо: защо?

Същото беше направил миналата година лондонският убиец. Той изпрати на господин Албърт Лъск, председател на комитета на доброволците за залавянето на Джек Изкормвача, половината бъбрек на проститутката Катрин Едоус, чието разпарчетосано тяло е намерено на 30 септември.

Според Ераст Петрович подобно изпълнение можеше да има два смисъла. Първият и съвсем очевиден — предизвикателство, демонстрация на чувство за безнаказаност. Един вид: колкото и да се мъчите, не можете да ме хванете. Но имаше и нещо друго: типичен за маниаци от подобен вид стремеж да бъдат хванати и да си понесат наказанието. Ако вие, закрилници на обществото, наистина сте всемогъщи и вездесъщи и ако Правосъдието е бащата, а аз — провинилото се дете, ето ви жокер, открийте ме. Лондонската полиция не съумя да се възползва от жокера.

Възможна е обаче и съвсем друга версия. Гадното послание е изпратено не от убиеца, а от някой циничен шегаджия, намерил в трагичната ситуация повод за жестоко забавление. В Лондон полицията беше получила и подигравателно писмо, уж написано от престъпника и подписано с „Джек Изкормвача“, откъдето всъщност дойде и прякорът му. Английските следователи стигнаха до извода, че това е мистификация. Може би по-скоро за да оправдаят неуспешното издирване на изпращача.

Но няма нужда да си усложнява задачата, да я прави двойна. Засега не е важно дали изпращачът на ухото е убиецът. В момента по-важното е да се изясни кой е той. После може да излезе, че именно същият е Изкормвача. Московският номер с пратката се отличава с нещо много съществено от лондонския: за убийствата в Ийст Енд знаеше цялата британска столица и всъщност всеки можеше да се „пошегува“. А в дадения случай подробностите на вчерашното злодеяние са известни на много тесен кръг от хора. Колко са те? Съвсем малко, дори да включим най-близки приятели и роднини.

И така, какви координати имаме за изпращача на „бандерора“?

Човек, учил извън обичайната образователна система, но достатъчно образован, за да напише без грешки „Негово високоблагородие“ и „колежкия“. Това първо.

С оглед на кутийката от „Кузнецов“ и пудриерата „Клюзере“ — човек с възможности. Това второ.

Човек, който не само е осведомен за убийствата, но знае и за ролята на Фандорин в разследването. Това трето.

Човек с достъп до моргата, което още повече стеснява списъка на заподозрените. Това четвърто.

Човек с опит в хирургията. Това пето.

Предостатъчно!

— Маса, файтон! Спешно!

 

 

Захаров излезе от помещението за аутопсии с кожена престилка, черните му ръкавици омацани с някаква кафеникава слуз. Лицето му подуто, махмурлийско, в крайчеца на устата — угаснала лула.

— Аа, губернаторовото око — вяло рече той вместо поздрав. — Какво има, още някой ли е ситно скълцан?

— Егор Вилемович, колко т-трупа на проститутки имате в мразилника? — рязко попита Ераст Петрович.

Онзи сви рамене:

— Както е наредил господин Ижицин, сега ни мъкнат всички парцалани, дето са си отмърсували. Освен общата ни дружка Андреичкина вчера и днес са доставени още седем. Да не си търсите разтуха? — нагло се ухили Захаров. — Има много сладки. Но не знам дали са ваш тип. Май предпочитате изкормените, а? — патоанатомът много добре виждаше, че е антипатичен на чиновника, и като че ли това му доставяше удоволствие.

— Покажете ми ги — колежкият съветник решително издаде напред долната си устна, подготвяйки се за тягостната гледка.

В обширното помещение със запалени силни електрически крушки Фандорин видя първо дървени стелажи с наредени стъкленици, в които киснеха някакви безформени неща, после погледна към продълговатите поцинковани маси. На една от тях до прозореца стърчеше черната питанка на микроскопа и лежеше проснато тяло, над което баеше нещо асистентът.

Ераст Петрович хвърли кос поглед, видя, че трупът е мъжки, и с облекчение отмести очи.

— Прострелно раняване в теменната част, Егор Вилемович, нищо специално — изгъгна Захаровият помощник, зяпнал с любопитство Фандорин — почти легендарна личност в полицейските и близките до тях среди.

— Докараха го от Хитровка — обясни Захаров. — Апашор. А вашите пиленца са си там, в мразилника.

Бутна масивна желязна врата, иззад нея лъхна студ и гадна тежка смрад.

Щракна лампата, горе светна матов глобус.

— Ей ги нашите героини отстрани.

Отначало не се впечатли — живопис в класически стил, Енгр, „Турска баня“. Куп голи женски тела, плавни линии, ленива отпуснатост. Само дето парата не е топла, а е студена, и всички одалиски са налягали.

После започна да различава подробностите: дълги червени разрези, сини петна, слепнати коси.

Експертът потупа една с вид на русалка по синкавата буза:

— Тая си я бива, а? От публичен дом. Охтика. Всъщност само една е от насилствена смърт — онази цицорестата, с камък са й сцепили главата. Две самоубийства. Три са замръзнали в пияно състояние. Мъкнат всичко каквото им падне. По католици от папата. Все ми е едно де. Не си пъхам гагата.

Ераст Петрович се наведе над една слабичка, цялата в лунички по лицето и гърдите. Вдигна дългата червеникава коса от страдалчески изкривеното й остроносо лице. На мястото на дясното й ухо зееше вишнева дупка.

— Какво става тук? — учуди се Захаров и погледна табелката, закачена за крака на трупа. — Марфа Сечкина, шестнайсетгодишна. А, помня я. Самоотравяне с фосфор от кибритени клечки. Вчера през деня я докараха. Но си беше с двете уши, много добре си спомням. Че къде й е дясното ухо?

Колежкият съветник извади пудриерата от джоба си, мълчаливо я отвори и я тикна под носа на патоанатома.

Онзи преспокойно извади ухото, премери го на дупката.

— То е! Какво ще рече?

— Аз ви питам — Фандорин затисна уста с парфюмираната си кърпа, усещайки, че му се повдига, и разпореди: — Да отидем да поговорим там.

Върнаха се в анатомичната зала, която сега въпреки разрязания труп му се стори почти уютна.

— Т-три въпроса. Кой е бил тук снощи? Кому сте разправяли за разследването и моето участие в него? Чий е този почерк? — колежкият съветник сложи пред Захаров опаковката на „бандерора“ и сметна за нужно да додаде: — Не сте вие — познавам вашия почерк. Надявам се обаче, че разбирате какво означава подобна кореспонденция?

Захаров пребледня и цинизмът му се стопи.

— Чакам отговор, Егор Вилемович. Да повторя ли въпросите си?

Докторът завъртя глава и кимна към Грумов, който с преувеличено усърдие издърпваше нещо сивкаво от корема. Преглътна — адамовата ябълка се размърда на жилестата му шия.

— Снощи идваха мои съкурсници от факултета. По случай годишнина… на едно паметно събитие. Бяха седем-осем души. Пийнахме тук малко спирт — да си спомним студентските години… Може и да съм се изпуснал нещо за разследването — губи ми се. Вчера беше тежък ден, уморих се, бързо ме хвана… — и замълча.

— И третият въпрос — подсети го Фандорин. — Чий е този почерк? Не ме лъжете, че не знаете. Почеркът е особен.

— Нямам навика да лъжа — сопна се Захаров. — Знам на кого е този почерк. Но не съм доносник, а бивш московски студент. Разследвайте си без мен!

Ераст Петрович го изгледа с неприязън.

— Не сте само бивш студент, а и сегашен съдебен лекар, обвързан с клетва. Или сте забравили за какво разследване става дума? — и продължи съвсем тихо и студено: — Мога, разбира се, да наредя проверка на почерците на всичките ви състуденти, но ще загубим седмици. Съсловната ви чест няма да пострада, но ще се погрижа лично вас да ви съдят и да ви отнемат правото да работите на д-държавна служба. Захаров, отдавна се знаем. Не си хвърлям думите на вятъра.

Захаров се сви, запремята лулата си наляво-надясно в устата.

— Моля ви, господин колежки съветник… Не мога. После всички ще ми обърнат гръб. Не на държавна служба, изобщо няма да си намеря работа като медик. Вижте какво… — жълтото му чело се сбърчи. — Днес продължаваме срещата. Разбрахме се да се съберем в седем у Бурилин. Той не можа да завърши, както впрочем мнозина от нашата компания, но от време на време се срещаме… Вече приключих, останалото ще довърши Грумов. Тъкмо се канех да се прибера да се умия, да се преоблека и да тръгвам. Живея тук, във ведомствена квартирка към гробищната управа. Много е удобно… Та ако искате, ще ви взема с мен у Бурилин. Не знам дали ще дойдат всички от снощните, но който ви интересува, сигурно ще присъства, гарантирам ви… Извинете, само с това мога да ви съдействам. Лекарска чест.

Жалните интонации му бяха явно непривични и Ераст Петрович се смили, реши да не го притиска повече. Само поклати глава, изненадан от странната разтегливост на корпоративната им етика: не върви да издадеш вероятния убиец, ако си учил с него, но да заведеш детектив у бивш съкурсник — като нищо.

— Усложнявате ми з-задачата, но добре, така да бъде. Осем минава. Преобличайте се и да вървим.

 

 

Докато пътуваха с файтона (а беше доста далече, на „Якиманска“), повечето време мълчаха. Захаров беше мрачен, с нежелание отговаряше на въпросите, но Фандорин успя да научи поне малко за стопанина.

Казва се Кузма Савич Бурилин. Фабрикант, милионер, от стар търговски род. Брат му, много по-голям от Кузма, се приобщил към сектата на скопците. „Скопил се от греховността“, заживял като аскет, трупал капитали. Канел се да „кръцне“ и малкия си брат, когато навърши 14 години, обаче тъкмо преди „великото тайнство“ Бурилин старши скоропостижно умрял и момчето не само останало с атрибутите си, а и наследило огромно състояние. Както саркастично отбеляза Захаров, преминалият ужас за по чудо оцелялата мъжественост оттам нататък белязал цялата биография на Кузма Бурилин. Вече бил обречен непрестанно да си доказва, че не е скопен, та дори се стигало до някои ексцесии.

— И з-за какво му е на такъв богаташ да следва медицина? — попита Фандорин.

— Бурилин опита много науки — и у нас, и в чужбина. Гони го любопитство, но и непостоянство. Диплома не му е нужна, затова така и не завърши нищо, а от медицинския го напъдиха.

— Защо?

— Ами намери се защо — неопределено отговори експертът. — Скоро ще го видите с очите си що за субект е.

Осветеният вход на Бурилиновия палат с фасада към реката се виждаше отдалече. Само той блестеше с ярки разноцветни лампи на цялата търговска крайбрежна улица, където по Велики пости си лягаха рано и не хабяха напразно тока. Къщата беше голяма, построена в безвкусен мавританско-готически стил: с островърхи кули, химери и грифони, но същевременно с плосък покрив, кръгъл купол над зимната градина и дори с нещо като минаре.

Оттатък ажурната ограда се тълпяха зяпачи, гледаха осветените прозорци, одумваха: през Страстната седмица, в последните дни на Великите пости, такава срамотия! От къщата към тихата река се плискаха приглушени извивки на цигански цигулки, китарни акорди, звън на дайрета, експлозии от смях и от време на време някакво утробно ръмжене.

Влязоха, хвърлиха палтата си на портиера и Ераст Петрович се изненада: под черната горна дреха Захаров бил с фрак и бяла папийонка.

На учудения му поглед експертът отвърна с крива усмивка:

— Традиция.

Качиха се по широкото мраморно стълбище. Лакеи с малинови ливреи им отвориха позлатените врати и Фандорин видя огромна зала, цялата в палми, магнолии и още някакви екзотични растения в качета. Последна европейска мода — в гостната да си направиш нещо като джунгла. Нарича се „Висящите градини на Семирамида“. Само много богатите можеха да си ги позволят.

В райската градина волно се бяха разположили гостите — всички с черни фракове и бели папийонки като Захаров. Ераст Петрович се носеше контешки — беше с бежово американско сако, лимоненожълта жилетка с дискретна шарка и елегантен панталон с немачкаеми ръбове, но сред тази черно-бяла сбирка се почувства като палячо. Бива си го Захаров, можеше да го предупреди как ще бъде облечен.

Впрочем и с фрак да беше дошъл, Фандорин все едно не би могъл да потъне в множеството — гостите бяха десет-петнайсет души, не повече. Предимно с благоприличен и дори благороден вид макар и доста млади — на около трийсет години или малко отгоре. Лицата им пламтяха, зачервени от напитките, някои изглеждаха и малко объркани, явно подобни развлечения не им се случваха често. В отсрещния край на салона се виждаха още едни позлатени врати, иззад тях се чуваше звън на сервизи и разпявка на цигански хор, там очевидно се подготвяше банкетът.

Новодошлите попаднаха точно в разгара на тост, произнасян от леко плешив господин с коремче и златно пенсне.

— Зензинов, отличник беше. Вече е редовен професор — пошепна му Захаров май с нотки на завист.

— … си припомням за някогашните развлечения, то е точно в тия дни. Тогава, преди седем години, пак беше Страстната седмица, както е сега. — Професорът се поумълча, с горчивина тръсна глава. — Както се казва, тури му пепел, било каквото било. Казва се също: хубаво, лошо — всичко отминава. Е, отмина де. Остаряхме, надебеляхме, че и позатлъстяхме. Добре, че Кузма си е все същият нехранимайко и сегиз-тогиз смушква нас, скучните асклепиевци.

Всички се засмяха, разшумяха се и се обърнаха към едър мъж, седнал в креслото крак връз крак с голям потир вино. Очевидно това беше Кузма Бурилин. Умно, жлъчно лице татарски тип — широко, скулесто, с волева брадичка. Черна късо подстригана коса, щръкнала нагоре.

— Кому пепел, кому жупел — обади се на висок глас някакъв дългокос с мършаво лице, различен от останалите. И той беше с фрак, но явно чужд, а вместо колосана риза несъмнено носеше бял нагръдник. — Ти, Зензинов, мина между капките. Как иначе, любимецът на началството. Други не извадиха твоя късмет. Томберг се пропи, Стенич, чух, бил превъртял. Соцки пукнал в ареста. Лека му пръст, напоследък все ми се привижда. Вчера например…

— Томберг се впиянчи, Стенич се побърка, Соцки се гътнал, а Захаров вместо хирург станал полицейски трупорезач — без церемонно го прекъсна домакинът, но не погледна Захаров, а с неприятен интерес се загледа в Ераст Петрович. — Кого си ни докарал, Егорка, душо албионска? Не си спомням такъв натрапник в лечителското ни братство.

Юдата Захаров демонстративно се дръпна от колежкия съветник и преспокойно съобщи:

— Господа, това е Ераст Петрович Фандорин, прословута личност в някои среди. Към генерал-губернатора отговаря за някои от най-тежките криминални деяния. Помоли ме непременно да ви го доведа. Не можех да откажа — той ми е висшестоящо началство. С други думи, надявам се да го приемете с отворени обятия.

Корпорантите надигнаха възмутен ропот.

Някой скочи, друг саркастично изръкопляска.

— По дяволите!

— Тези господа се самозабравят!

— Не прилича много на копой.

Такива и подобни забележки се понесоха от всички страни, Ераст Петрович пребледня и присви очи. Нещата взимаха неприятен обрат. Фандорин впери поглед в коварния експерт, но нищо не успя да каже — домакинът скочи към неканения гост и го склещи за рамото с желязна хватка.

— Обаче в моя дом има само едно началство: Кузма Бурилин — ревна милионерът. — При мен без покана не се идва, за хрътки пък дума да не става. А който дойде, втори път няма да си го позволи.

— Кузма, помниш ли у граф Толстой — викна дългокосият. — Как качихме там на мечка кварталния и го цамбурнахме в реката! Дай и това конте да го повозим. Хем ще е полезно за Потапич, глей какъв е посърнал.

Бурилин заметна глава назад и гръмогласно се изсмя:

— Ох, Филка, пиянска душо, ей затуй те тача, че си човек с фантазия. Ей! Докарайте Потапич!

Някои от по-трезвите гости взеха да вразумяват домакина, но двама едри лакеи вече водеха на верига голяма рунтава мечка с намордник. Мечокът обидено ръмжеше и се дърпаше, току понечваше да седне на пода, лакеите го влачеха и ноктите му скърцаха по огледалния паркет. Прекатури се каче с палма, буци пръст се разхвърчаха наоколо.

— Това е прекалено, Кузма! — възкликна Зензинов. — Вече не сме хлапаци! Ще си докараш неприятности. В края на краищата си тръгвам, ако не прекратиш веднага!

— Наистина — подкрепи професора друг благоразумен гост. — Ще стане скандал, а няма нужда.

— Вървете на майната си! — кресна Бурилин — Само че да знаете, клизми такива, че за цялата нощ съм ангажирал заведението на мадам Жоли. Ще идем без вас.

След тези думи протестните гласове мигом замлъкнаха.

Ераст Петрович стоеше спокойно. Нищо не каза и не направи никакъв опит да се спаси. Сините му очи наблюдаваха разпасалия се богаташ абсолютно безизразно.

Стопанинът делово нареди на лакеите:

— Обърнете Потапич с гръб да не сдращи копойчето. Донесохте ли въже? Обърни се с гръб и ти, канцеларска душо. Афоня, Потапич знае ли да плува?

— Че как не, Кузма Савич. Лете на вилата най обича да се плацика — весело отвърна перчемлията лакей.

— Ей сега ще се поплацика. Сигурно е студена априлската водица, а? Какво стоиш! — подвикна на колежкия съветник. — Обърни се!

И с всичка сила се вкопчи в раменете на Ераст Петрович, за да го обърне гърбом, но Фандорин не се помести ни на йота, сякаш беше издялан от камък. Бурилин му се нахвърли с цялата си мощ. Лицето му се зачерви, жили се издуха на челото му. Фандорин го гледаше все така спокойно, само крайчецът на устата му се изви в лека усмивка.

Кузма Савич попъшка още малко, но почувства колко глупаво изглежда, махна си ръцете и слисан зяпна странния чиновник. В салона настъпи мъртва тишина.

— Точно вие ми трябвате, драги — за пръв път отвори уста Ераст Петрович. — Да си п-поприказваме? — с два пръста дръпна фабриканта за китката и бързо се запъти към затворените врати на банкетната зала.

Очевидно в пръстите на колежкия съветник се таеше някаква магична власт, защото левентът се изкриви от болка и ситно-ситно запристъпя подир куражлията брюнет с побелели слепоочия. Лакеите объркани застинаха, а мечокът моментално седна на пода и палаво заклати муцуна.

На вратата Фандорин се обърна:

— Продължавайте веселбата, г-господа. Кузма Савич засега ще ми даде някои разяснения.

И последното, което забеляза, преди да продължи пътя си, беше съсредоточеният поглед на експерта Захаров.

 

 

Сервировката в банкетната зала беше истинско чудо. Колежкият съветник хвърли поглед на прасето, излегнало се блажено сред златисти резени ананас, страховитото туловище на желираната есетра, чудноватите кули на салатите, червените щипки на омарите и си спомни, че заради неуспешната медитация не беше обядвал. Нищо, самоутеши се той. Конфуций казва: „Благородният се засища чрез въздържание.“

В дъното аленееше с ризите и кърпите си циганският хор. Видяха домакина, доведен за ръка от елегантен господин с мустачки, и спряха разпяването насред думата. Бурилин ядосано им махна със свободната си ръка какво сте ме зяпнали, само вие ми липсвахте.

Солистката, цяла в мъниста и фльонги, разбра жеста му превратно и запя с дълбок глас:

Не е либе сгодееено,

не е либе венчааано…

А хорът тихо подхвана:

Гълъбица воооди

във двореееца дялан…

Ераст Петрович пусна ръката на милионера, обърна се с лице към него:

— Получих пратката ви. Да я смятам ли за самопризнание?

Бурилин разтърка побелялата си китка и погледна с любопитство Фандорин:

— Брей, че сила, господин колежки съветник! Иначе не ви личи… Каква пратка? Какво самопризнание?

— Виждате ли, знаете ми званието, макар че Захаров одеве не го спомена. Вие сте отрязали ухото, няма к-кой друг да е. Учили сте за лекар, а снощи сте били със съкурсници при експерта. Затова беше толкова сигурен, че сто на сто ще ви видим тук. Ваш ли е този п-почерк? — показа на фабриканта опаковката на „бандерора“.

Кузма Савич я погледна и цъфна в усмивка:

— Разбира се. Значи ви хареса подаръчето ми? Настоях непременно да ви го доставят точно на обед. Да не се задавихте с бульона? Сигурно сте събрали съвещание, премислили сте всякакви версии? Грях ми на душата, обичам да се шегувам. Още щом снощи на Егорка Захаров езикът му се развърза от спирта, веднага намислих да си направя шега. Да сте чували за лондонския Джек Изкормвача? Тъй същия номер сервира на тамошната полиция. При Егорка на масата имаше една рижава покойница. Аз скришом взех скалпела, рязнах й ушето, увих го в кърпа и си го прибрах в джоба. Че много ги къдреше за вас, господин Фандорин: такъв сте били, онакъв сте били, най-заплетения случай можете да разплетете. Което си е вярно — вие сте интересен субект, прав е Захаров. Харесват ми интересните, и аз съм от тях — в тесните очи на милионера пламнаха лукави искрици. — Вижте какво. Забравете тоя майтап — все едно не се получи. Ами елате с нас, здравата ще си попалуваме. Между нас казано, измислил съм една много забавна дяволия за моите стари приятелчета докторчетата. При мадам Жоли всичко вече е подготвено. Утре цяла Москва ще се попикае от смях, като научи. Елате с нас, хайде. Няма да съжалявате!

На това място хорът спря бавната си тиха песен и изведнъж екна:

Кузя — Кузя — Кузя,

Кузя — Кузя — Кузя,

Кузя — Кузя, Кузя — Кузя,

Кузя, до дъно пий!

Бурилин само ги погледна през рамо и гръмливата наздравица секна.

— Често ли пътувате в странство? — ни в клин, ни в ръкав попита Фандорин.

— По-скоро насам идвам често — отвърна домакинът, сякаш без да се учудва на сменената тема. — А в странство живея. Тук няма смисъл да си губя времето — имам управители на място, справят се с всичко без мен. В обхватна дейност като моята едно е важно: да разбираш от хора. Ако добре си подбрал хората, после можеш да си клатиш краката, нещата сами вървят.

— А в Англия били ли сте наскоро?

— Постоянно съм в Лийдс, в Шефилд — там имам фабрики. В Лондон ходя на борсата. Последния път бях през декември. После в Париж, и на Богоявление се върнах в Москва. Защо питате за Англия?

Ераст Петрович леко премрежи поглед, за да угаси блясъка в очите си. Махна прашинка от ръкава си и бавно каза:

— За гавра с тялото на Сечкина ви арестувам. Засега служебно, сутринта ще имам и прокурорско разпореждане. Адвокатът ви ще може да внесе гаранция чак утре по обед. Сега идвате с мен, гостите ви да си вървят. Посещението на публичния дом отпада. Няма нужда да се п-позорят добропочтените доктори. А вие, Бурилин ще си допалувате в ареста.

* * *

В знак на благодарност за спасеното момиче ми се яви сън.

Сънувах, че съм пред престола Господен.

„Седни от лявата Ми страна — рече ми Отецът небесен. — Отмори се, ибо носиш на хората радост и избавление, а това е тежък труд. Неразумни са те, чедата Ми. Очите им гледат наопаки, черното виждат бяло, а бялото — черно; злината за тях е щастие, а щастието — злина. Когато от милост призова някое от тях в невръстните му години, другите плачат и жалят за призваното, вместо да се възрадват за него. Когато оставям някого да живее сто години, до немощ телесна и угасване духовно, за наказание и назидание за другите, те не се ужасяват от страшната му орис, а завиждат. След самоубийствени битки тържествуват отхвърлените от Мен, дори да са осакатени, а за падналите в боя, призвани от Мен да се явят пред лика Ми, жалят и дори тайно ги презират като несретници. Ала те са истинските щастливци, защото са вече при Мен; нещастни са онези, които съм пренебрегнал. Какво да правя с човеците, кажи Ми ти, добра душа? Как да ги вразумя?“

И жал ми стана за Господа, всуе възжадувал любовта на чедата Си неразумни.