Борис Акунин
Декоратор (7) (Специални поръчения — 2)

Стенографски отчет

7 април, Разпети петък

 

— … недоволство и тревога. Императорът е твърде обезпокоен от страшните, нечувани злодеяния, които стават в първопрестолния град. Отмененото височайше посещение за великденските богослужения в Кремъл е небивало произшествие. Особено голямо недоволство предизвика у негово императорско величество опитът на московската администрация да прикрие от височайшето внимание поредицата от убийства, която, както се изяснява сега, продължавала от много седмици. Когато тръгвах снощи от Санкт Петербург, за да проуча на място, още не беше станало последното убийство, най-чудовищното от всички. Посегателството срещу чиновник от прокуратурата, който провежда следствието, е небивало събитие в Руската империя. А ужасяващите подробности на това злодейство са предизвикателство към самите основи на правовия ред. Господа, чашата на търпението ми преля. Предвиждайки закономерното негодувание на негово величество, аз по собствена воля и с дадените ми пълномощия взимам следното решение…

Думите падаха мощно, бавно, заплашително. Ораторът тежко огледа присъстващите — напрегнатите лица на московчаните и строгите — на петербуржците.

В мрачното утро на Разпети петък при княз Владимир Андреевич Долгорукой се провеждаше извънредно съвещание с участието на току-що пристигналия от столицата министър на вътрешните работи граф Толстов и неговата свита.

Прочутият борец срещу революционния сатанизъм беше с жълто и подпухнало лице, нездравата кожа под студените му проницателни очи висеше безжизнено, но гласът му беше като от стомана — непреклонен, властен.

— С министерските си пълномощия отстранявам от длъжността московски главен началник на полицията генерал-майор Юровски — заяви отчетливо графът и сред градското полицейско началство се понесе полуахване-полустон. — Господин окръжния прокурор, който е от юридическото ведомство, не мога да отстраня, но категорично препоръчвам на негово превъзходителство незабавно да подаде молба за оставка, преди да се е стигнало до принудително уволнение.

Прокурорът Козлятников пребледня и беззвучно замляска с устни, а помощниците му неспокойно се размърдаха на столовете.

— Колкото до вас, Владимир Андреевич — министърът погледна право към генерал-губернатора, който слушаше буреносната реч със сбърчени вежди и ръка до ухото, — разбира се, не бих си позволил да ви давам съвети, но съм упълномощен да ви уведомя, че императорът изразява недоволство от положението в поверения ви град. Известно ми е, че във връзка с наближаващата шейсетгодишнина на офицерската ви служба негово величество възнамеряваше да ви награди с най-висшия орден на Руската империя и брилянтено ковчеже с монограмно изображение на височайшето име. Сега обаче, ваше сиятелство, указът остана неподписан. А когато докладвам на императора за възмутителното престъпление, извършено снощи…

Графът направи красноречива пауза и в кабинета стана съвсем тихо. Московчани замряха, защото усетиха във въздуха ледения повей на свършека на Великата епоха. Почти от четвърт век Владимир Андреевич Долгорукой управляваше старата столица, всички кройки на московски чиновнически живот открай време се бяха натъкмили според сиятелните му плещи и твърдата му, но не и убийствена за жизнения уют десница. И ето замириса, че му идва краят. Да уволнят полицейския началник и окръжния прокурор без санкцията на московския генерал-губернатор! Такова чудо не е било. Ще рече, че и самият Владимир Андреевич доседява последни дни, ако не и часове на високопоставения си стол. Срутването на титана не можеше да не се отрази на съдбите и кариерите на мнозина от присъстващите и затова разликата във вида на московските и петербургските лица стана още по-явна.

Долгорукой свали ръка от ухото си, примлясна, бухна мустаци и попита:

— И кога, ваше сиятелство, ще докладвате на, негово величество за възмутителното престъпление?

Министърът примижа да вникне в скритите мотиви на уж простодушния въпрос.

Вникна, оцени ги, подсмихна се леко:

— Обикновено на Разпети петък от сутринта императорът се отдава на молитви и всички държавни дела освен нетърпящите отлагане остават за неделя. Вдругиден преди великденския обяд ще преклоня коляно пред негово величество със смирения си доклад.

Губернаторът кимна удовлетворен:

— Убийството на придворния съветник Ижицин и неговата чистачка при цялата възмутителност на злодеянието надали може да се отнесе към нетърпящите отлагане държавни дела. Дмитрий Андреич, нали не бихте откъснали от молитвите негово величество заради подобна мерзост? Надали и вие самият ще заслужите похвала… — със същия невинен вид додаде князът.

— Не бих. — Засуканите прошарени мустаци на министъра мръднаха в иронична усмивка.

Князът въздъхва, понапери се, извади табакерата, смръкна енфие.

— Е, до неделя сутрин, уверявам ви, всичко ще бъде разкрито и свършено, а злодеят изобличен. Ааапчи!

Лицата на московчани изразиха плаха надежда.

— Наздраве — мрачно каза Толстов. — Ще прощавате, но отде тази увереност. Следствието е опропастено. Чиновникът, които го водеше, е убит.

— При нас в Москва, драги мои, най-важните разследвания никога не се водят само по едно направление — назидателно рече Владимир Андреевич. — За целта имам специален чиновник, мое доверено око, известния ви колежки съветник Фандорин, ваше високопревъзходителство. Той е близо до залавянето на престъпника и в най-скоро време ще приключи със случая. Нали, Ераст Петрович?

Князът величествено се извърна към седналия до стената колежки съветник и само острият взор на чиновника за специални поръчения можеше да прочете отчаянието и молбата в изпъкналите воднисти очи на началството.

Фандорин стана и след кратка пауза монотонно произнесе:

— Тъй вярно, в-ваше сиятелство. Точно в неделя мисля да приключа.

Министърът го погледна изпод вежди:

— „Мислите“ ли? Я по-подробно. Какви са вашите версии, изводи, предполагаеми мерки?

Ераст Петрович, без да се обърне към графа, продължи да гледа само генерал-губернатора:

— Ако Владимир Андреевич ми нареди, ще ви изложа всичко. Ако не получа такова нареждане, предпочитам да запазя конфиденциалност. Имам всички основания да предполагам, че на дадения етап от разследването разширяването на кръга от запознати с подробностите може да доведе до провал на операцията.

— Какво?! — избухна министърът. — Как смеете! Да не сте забравили с кого разговаряте?

Златните еполети на петербуржци се люшнаха от негодувание. Златните плещи на московчани тревожно се снишиха.

— Съвсем не — отговори Фандорин и едва сега погледна столичния сановник. — Ваше сиятелство, вие сте генерал от свитата на негово величество, министър на вътрешните работи и шеф на жандармерийския корпус. А аз съм служител в канцеларията на московския генерал-губернатор и по нито една линия от гореизброените не съм ви подчинен. Упълномощавате ли ме, Владимир Андреевич, да изложа пред г-господин министъра положението на нещата в нашето разследване?

Князът изпитателно погледна подчинения си и изведнъж явно реши: веднъж се мре!

— Моля ви се, Дмитрий Андреевич, драги мой, да си разследва човекът както намира за добре. Аз за Фандорин ви гарантирам, главата си режа. Ами не е ли по-добре сега да закусим по московски? Трапезата ни чака.

— Значи главата — зловещо изсъска Толстов. — Ваша воля. В неделя точно в дванайсет и трийсет ще рапортувам за всичко във височайшето присъствие на негово величество. Включително и за това — министърът се изправи и разтегли в усмивка безкръвните си устни. — Добре, ваше сиятелство, нека закусим.

Важната особа потегли към вратата. Пътем жегна колежкия съветник с изпепеляващ поглед. След него се занизаха високопоставените ведомствени лица, които заобикаляха Ераст Петрович на възможно най-голямо разстояние.

— Какво ви става, миличък? — прошепна губернаторът. — Да не сте луд? Това е Толстов! Отмъстителен и злопаметен. Ще ви съсипе, ще ви направи живота черен. Изобщо няма да мога да ви защитя.

А Фандорин пошепна право в ухото на възглухия си патрон:

— Ако до неделя не приключим случая, все едно ще ни натирят оттук и вас, и мен. А колкото до отмъстителността на графа, не се безпокойте. Видяхте ли му цвета на лицето? Няма да се възползва от своята злопаметност. Много скоро ще рапортува не пред височайшето присъствие, а пред Най-височайшето.

— Всички сме пътници — набожно се прекръсти Долгорукой — Имаме само два дни. Направете всичко възможно, миличък. Ще се справите ли, а?

 

 

— Дръзнах да предизвикам недоволството на този сериозен г-господин по съвсем извинителна причина, Тюлпанов. Просто нямаме версия. Убийството на Ижицин и прислужницата му Матюшкина изцяло променя картинката.

Фандорин и Тюлпанов седяха в кабинета за секретни заседания, разположен в едно от по-уединените кътчета на генерал-губернаторската резиденция. Най-строго беше наредено да не бъдат обезпокоявани. На масата с опънато зелено сукно бяха натрупани книжа, а в приемната оттатък затворената врата неотлъчно дежуреха личният секретар на негово сиятелство, старши адютантът, офицер от жандармерията и телефонист с преки линии до канцеларията на главния полицейски началник (уви, бивш), Жандармерийското управление и окръжния прокурор (засега все още настоящ). Всички ведомства имаха заповед всячески да съдействат на колежкия съветник. Владимир Андреевич лично пое страховития министър — за да не им се мотае в краката.

В кабинета влезе на пръсти Фрол Григориевич Ведишчев, камердинерът на княза, внесе самовара. Седна скромно на крайчеца на стола и направи жест — няма ме, господа детективи, не си хабете скъпоценното внимание за такава дребна риба като мен.

— Да — въздъхна Анисий — Абсолютно непонятно. Как се е вмъкнал при Ижицин?

— Тъкмо това не е било никак трудно. Станало е т-така — Ераст Петрович се разходи из стаята, ръката му с привично движение измъкна броеницата от джоба.

Тюлпанов и Ведишчев чакаха, затаили дъх.

— През нощта, някъде след един и половина, някой е позвънил на вратата на Ижицин. Камбанката на входа е съединена с камбанка в стаята на прислугата. Ижицин е живеел със Зинаида Матюшкина, която му е чистела, грижела се е за дрехите му и според показанията на съседските слуги е изпълнявала и други задължения от по-интимен характер. По всичко личи обаче, че покойният не я е допускал в леглото си, спели са отделно. Което впрочем изцяло отговаря на схващанията му за „к-културно“ и „некултурно“ съсловие. Матюшкина е чула камбанката, наметнала си е шала върху нощницата, излязла е в антрето и е отворила вратата. Била е убита веднага на място с тънко острие в сърцето. След това убиецът безшумно е стигнал през гостната и кабинета до спалнята на стопанина. Онзи е спял, свещта е била угасена — видях я на масичката до леглото. Престъпникът очевидно се е справил на тъмно, което само по себе си е важно, тъй като, нали помните, в стаята беше пълен мрак. С удар на много остро оръжие убиецът е срязал трахеята и артерията на Ижицин, който е спял по гръб. Докато агонизиращият е хриптял и си е затискал с ръце г-гръкляна (видяхте, че дланите и маншетите на нощницата му бяха целите в кръв), престъпникът е изчаквал, барабанейки с пръсти по плота на писалището.

Дори Анисий, който на всичко му беше свикнал, не издържа:

— Прекалихте, шефе, с това барабанене. Вие самият сте ме учили при възстановка на картината на престъплението да не си позволяваме фантасмагории.

— Опазил ме Бог, Тюлпанов, какви фантасмагории — сви рамене Ераст Петрович. — Матюшкина наистина е била доста мързелива прислужничка. Плотът на писалището е потънал в прах и по него има следи — много точици от докосване с възглавничките на пръстите. Проверих отпечатъците. Малко са размазани, но във всеки случай не са на Ижицин… Подробностите по изкормването ги пропускам. Видяхте резултатите от въпросната процедура.

Анисий потръпна и кимна.

— И пак ви обръщам внимание, че при осъществяване на… препарирането Изкормвача някак се е оправил без осветление. Очевидно има рядката дарба идеално да вижда в тъмното. Продължил е, без да бърза: измил си е ръцете на умивалника, забърсал е с парцал калните следи в стаите и в коридора, и то доста щателно. Общо взето, не е действал никак припряно. Най ме е яд, че с вас сме пристигнали на „Воздвиженка“ буквално четвърт час след като убиецът си е тръгнал… — колежкият съветник със съжаление поклати глава. — Това са фактите. Сега въпросите и изводите. Започвам с въпросите. Защо прислужницата е отворила вратата на нощния гост? Не знаем, но са възможни няколко отговора. Бил е познат? Ако да — чий — на прислужницата или на стопанина? Нямаме отговор. Може просто да е казал, че носи спешна телеграма. Според спецификата на работата си Ижицин сигурно е получавал депеши и документи по всяко време на денонощието, така че прислужницата не би се учудила. Така. Защо нейният труп е недокоснат? И още по-интересно; защо е убит мъж — първи такъв случай в практиката му?

— Не е първият — намеси се Анисий. — Ако си спомняте, в един от рововете на „Божедомка“ също имаше мъжки труп.

Не ще и дума, много точна и уместна забележка, но шефът само кимна: „да-да“, без изобщо да оцени паметливостта му.

— Сега изводите. Прислужницата е убита извън „идеята“. Убита е просто, за да не остане свидетел. И така, имаме кривване от идеята и убийство на мъж, и то не какъв да е, а чиновник, който е по дирите на Изкормвача. Който е активен, жесток, пред нищо не се спира. Това е опасен поврат в кариерата на Джек. Той вече не е просто маниак, превъртял поради някаква б-болезнена фантазия. Сега е готов да убива и по нови съображения, които преди му бяха чужди — дали от страх да не бъде разобличен, дали от увереност в собствената си недосегаемост.

— Хууубава работа — обади се Ведишчев. — На този душегубец вече са му малко уличниците. Какви ли ще ги надроби! А вие, господа преследвачи, както гледам, нямате и най-малката следа. Май ще трябва да се мащаме оттука с Владим Андреич. Не е до държавната служба, много й здраве, без нея таман ще си поживеем спокойно, ама на Владим Андреич спокойният живот няма да му понесе. От безделие веднага ще посърне, ще се умърлуши. Брей, беля, та беля… — старецът заподсмърча, обърса с голяма розова кърпа насълзените си очи.

— Щом сте тук, Фрол Григориевич, си мълчете и не пречете — строго го скастри Анисий, който никога досега не беше си позволявал такъв тон с Ведишчев. Шефът още не е приключил с изводите, напротив, тепърва ще стигне до най-важното — а този взел да се обажда.

— Същевременно обаче кривването от „идеята“ е обнадеждаващ симптом — незабавно потвърди мисълта му Фандорин. — Доказателство, че сме максимално б-близо до убиеца. Вече е съвсем очевидно, че това лице е осведомено за хода на разследването. Нещо повече, несъмнено е присъствал на „експеримента“ на Ижицин. Следователят за първи път пристъпи към активни действия и възмездието последва незабавно. Което означава какво? — че Ижицин по някакъв н-незнаен за самия него начин е ядосал или е уплашил Изкормвача. Или пък е възпалил патологичното му въображение — и сякаш закова тезата си с три траквания на броеницата. — Та кой е той? Тримата заподозрени от вчера са под наблюдение, но наблюдението не е като да са запрени под стража. Трябва да проверим може ли някой от тях снощи неусетно да се е изплъзнал от вниманието на агентите. Освен т-това ще трябва персонално да се заемем с всички, които са присъствали вчера на „следствения експеримент“. Колко души бяхте в моргата?

Анисий взе да си припомня:

— Колко… Аз, Ижицин, Захаров и асистентът му, Стенич, Несвицка и тоя, как беше, Бурилин, също и стражарите, жандармеристите и гробарите. Може би петнайсетина души, ако броим всички.

— Всички ги бройте, непременно всички — нареди шефът. — Седнете и пишете списък. Имената. Впечатленията ви за всеки. Психологически портрет. Поведението по време на „експеримента“. До най-малките подробности.

— Ераст Петрович, че аз дори не им знам имената на някои.

— Проверете ги. Направете ми пълен списък, нашият Изкормвач ще е там. Това ви е задачата за днес, заемете се с нея. Аз пък ще проверя дали някой от тримката ни приятели може тайно да се е измъкнал през нощта…

 

 

Чудесно спори работата, когато имаш ясно посочена задача, тя е по силите ти, а важността й е очевидна и безспорна.

Тюлпанов потегли от резиденцията за Жандармерийското управление с бързите коне на губернатора. Поговори с капитан Зайцев, командира на патрулно-дозорната рота, за двамата изпратени жандармеристи — дали не са забелязвани някакви странности в поведението им, лоши навици, какви са семействата им. Зайцев се разтревожи, но Анисий го успокои. Каза му, че разследването е строго секретно и изключително отговорно — трябва всичко да се държи под око.

После отиде до „Божедомка“. Надникна при Захаров да го поздрави — по-добре да не беше се отбивал: борсукът изръмжа нелюбезно и заби нос в бумагите си. Грумов липсваше.

Анисий отиде при пазача да го разпита за гробарите. Не стана нужда нищо да му обяснява — човек от простолюдието, ала разбран, деликатен.

После отиде при самите гробари — уж да им даде по рубла като поощрение задето помагат на следствието. Доби лична представа за двамата. Това е. Сега трябва да се прибира, за да напише списъка за шефа.

Докато привърши подробното изложение, навън се смрачи. Препрочете го, опитвайки се мислено да си представи всеки — дали става за маниак, или не.

Синюхин, жандармерийски фелдфебел: ветеран, каменно лице, оловни очи — дявол знае какво таи в душата си.

Линков. Ще речеш: на мравката път сторва, но пък е много странен за жандармерист. Болезнена мечтателност, наранено самолюбие, потисната чувственост — всичко е възможно.

Неприятен е гробарят Тихон Кулков, съсухрено лице и щърбава уста. Ужасен сурат — да те срещне на безлюдно място, ще те заколи, окото му няма да мигне.

Стоп! Абе той ще те заколи, ама тия чепати лапища как ще въртят скалпела?

Анисий пак погледна списъка — и ахна! По челото му изби пот, гърлото му пресъхна. Ах, кьорчо!

Как не се сети по-рано! Сякаш е имал пелена пред очите. Всичко съвпада! Само един от целия списък може да е Изкормвача!

Скочи. Както беше, без шапка, без връхна дреха, се втурна при шефа.

В къщата намери само Маса — Ераст Петрович го няма, Ангелина също я няма, в черквата е. Ами да, днес е Разпети петък, ей и камбаните така скръбно бият за изнасянето на светата Плащеница.

Какъв малшанс! И няма време за губене! Днешните разпитваници на „Божедомка“ бяха грешка — той със сигурност се е досетил! Или може би още по-добре? Ако се е досетил, значи ще се размърда. Трябва да го проследи! Петъкът изтича, остава им само един ден!

Едно хрумване го накара да се усъмни в безпогрешността на споходилото го озарение, но на „Малая Никитская“ имаше телефонен апарат, какво улеснение. В Мешчанската полицейска част, към която спадаше „Божедомка“, добре познаваха губернския секретар Тюлпанов и макар да им звънна по никое време, незабавно получи отговор на въпроса си.

Отначало Анисий изпита остро разочарование. 31 октомври е прекалено рано. Последното достоверно лондонско убийство е от 9 ноември, версията издиша. Но днес мозъкът му работеше просто изключително, де да беше винаги така, и затруднението се разреши с лекота.

Да, трупът на проститутката Мери-Джейн Кели е открит на 9 ноември сутринта, но Джек Изкормвача по това време вече е бил на път през Ламанша! Това убийство, най-гнусното от всички, може да е било прощалният му „дар“ за Лондон и да го е направил непосредствено преди да потегли към континента. Ще трябва да се провери кога тръгва тамошният нощен влак.

Нататък всичко се подреждаше от само себе си. Ако Изкормвача е напуснал Лондон на 8 ноември вечерта, тоест на 27 октомври по руски стил, именно на 31 е щял вече да е в Москва!

Грешката им с шефа беше, че провериха в паспортните отдели списъците на пристигналите през декември и ноември, а не се сетиха за края на октомври. Обърка ги проклетата мешавица на стария и новия стил.

Това е, сега всичко съвпада съвсем точно.

За минутка мина у дома: да си сложи топли дрехи, да си вземе револвера „Булдог“ и набързо да хапне хляб и сирене — нямаше време да се навечеря като хората.

Докато дъвчеше, слушаше как Палаша срича на Сонка великденска история от вестника. Идиотката я гледаше в устата с увиснало чене. Какво ли й разбира, един Господ знае.

„Лани по Пасха Господня в провинциалния град Ен — бавно и изразително четеше Палаша — от кауша избягал престъпник. Възползвал се, докато гражданството е на утренята, и се вмъкнал в дома на една богата и почитана от всички старица, която не отишла да се черкува поради болест, с цел да я убие и да я ограби.“

Сонка ахна — виж я ти, проумява. А допреди година нищо нямаше да разбере, щеше да клюма и да дреме.

„В същия миг, когато убиецът с брадва в ръка понечил да й се нахвърли — драматично сниши глас Палаша, — екнал първият удар на великденските камбани. Изпълнена с мисълта за свещения и тържествен момент, старицата се обърнала към престъпника с християнския поздрав: «Христос воскресе, добри човече!» Тези думи потресли злощастника до дъното на душата, те озарили пред него бездната на падението му в цялата й дълбина и внезапно преобърнали всичко в душата му. След няколко мига тежка вътрешна борба той се приближил до старицата за трикратната великденска целувка, след което, облян в сълзи…“

Анисий така и не разбра как завършва тази история, защото трябваше да побърза.

Пет минути след като изхвърча презглава от къщи, на вратата се почука.

— Брей, заплес бе — въздъхна Палаша. — Сигур пак си е забравил леворвера.

Отвори, погледна — не е той, не. Навън е тъмно, не се вижда лицето, но на бой надхвърля Анисий.

Тих, приятен глас каза:

— Добър вечер, мила. Дойдох да ви зарадвам.

 

 

Когато приключиха с всичко необходимо — огледа на местопрестъплението, фотографирането на телата и разпита на съседите, — не остана какво да се прави. И тогава Ераст Петрович се срина. Експертите си отидоха, той седеше сам в малката гостна на скромното Тюлпаново жилище, гледаше вцепенен петната кръв по веселите пъстроцветни тапети, цял трепереше и просто не можеше да се спре.

Фандорин се беше прибрал преди един час и веднага прати Маса за Анисий. Маса откри касапницата.

Съкрушен от мъка, той не мислеше нито за добрата всеотдайна Палаша, нито за кротката Соня Тюлпанова, умъртвена по ужасен начин, непростим нито в човешки, нито в никакъв смисъл. В главата му удряше като чук една-единствена кратка фраза: „Няма да го понесе, няма да го понесе, няма да го понесе.“ Горкият Тюлпанов просто не би могъл да понесе този потрес. Макар че няма да съзре кошмарната гледка на гаврата със сестра му, няма да види учудено отворените й кръгли очи, но той знае похватите на Изкормвача и веднага ще си представи каква е била смъртта й. И тогава край, свършено е с Анисий Тюлпанов, защото за нормалния човек е абсолютно невъзможно да понесе, когато такова нещо се е случило с негови близки и любими хора.

Ераст Петрович изпадна в несвойствено за себе си състояние, нещо, което никога не беше му се случвало — той не знаеше какво да прави.

Влезе Маса. Пуфтейки, вмъкна навит килим, застла ужасния кървав под. После взе яростно да отлепя окървавените тапети. Това е правилно, отчуждено си помисли колежкият съветник, но надали ще помогне.

След още някое време дойде Ангелина. Сложи ръка на рамото на Ераст Петрович и каза:

— Който на Разпети петък погине от мъченическа смърт, нему мястото е в Царството Божие редом с Иисуса.

— За мен това не е утеха — с дървен глас отвърна Фандорин, без да помръдне. — И за Анисий надали.

Къде е той? Полунощ стана, а хлапето и миналата нощ не мигна. Маса казва, че отскочил у тях без шапка, много бързал. Не предал нищо, не оставил бележка.

Няма значение, колкото по-късно си дойде, толкова по-добре.

Чувстваше главата си съвсем празна. Никакви предположения, версии, идеи. Напрегнатият ден почти нищо не проясни. Разпитът на агентите, които следяха Несвицка, Стенич и Бурилин, а и собствените му наблюдения потвърдиха, че всеки от тези тримата е можел с известна доза ловкост да изчезне и да се върне незабелязан от копоите.

Несвицка живее в студентското общежитие на „Трубецкая“, а там има четири входа, хора влизат и излизат цяла нощ.

Стенич след нервната криза остана да нощува в „Утеши скръбта ми“, където не пускаха агенти. Върви провери спал ли е или се е мотал из града със скалпел в ръка.

За Бурилин да не говорим: огромна къща, само на първия етаж са над шейсет прозореца, половината скрити зад дърветата в градината. Оградата е сравнително ниска. Дебни, ако си нямаш работа.

Следователно всеки от тях можеше да е убиецът на Ижицин. И най-ужасното беше, че поради неефективността на наблюдението Ераст Петрович просто го прекрати. Така че тази вечер и тримата заподозрени са разполагали с пълна свобода на действията!

— Не се обезсърчавайте, Ераст Петрович — рече Ангелина. — Отчаянието е тежък грях, а точно вие не бива да го допускате. Кой ще открие този душегубец, този сатана, ако и вие се огънете? Няма кой друг.

Сатана, вяло си помисли Фандорин. Вездесъщ, намира начин да се вмъкне навсякъде. Сатаната облика си мени, надява разни маски, и на ангел може да се престори.

Ангел. Ангелина.

Мозъкът му, предразположен към логични построения и освободен от стягата на вцепенения дух, в миг услужливо наниза веригата.

Ами да, Ангелина, да речем — защо да не е тя Джек Изкормвача?

Миналата година беше в Англия. Това първо.

Вечер, когато ставаха убийствата, все беше на черква. Уж. Това второ.

В милосърдната общност се обучава на медицина и вече доста знае и умее. Там учат и анатомия. Това трето.

Сама по себе си е чудновата жена, не е като другите. Понякога гледа така, че сърцето ти спира, а за какво си мисли в такива минути — никой не знае. Това четвърто.

Палаша би й отворила вратата, без да му мисли. Това пето.

Ераст Петрович ядно тръсна глава да усмири празните обороти на неуморния си мисловен механизъм. Сърцето му категорично отказваше да приеме подобна версия, а мъдрецът е казал: „Благородният не поставя съжденията на разума над гласа на сърцето.“ Лошото е, че Ангелина е права — освен него вече няма кой да спре Изкормвача, а — му остава съвсем малко време. Само утрешният ден. Мисли, мисли, мисли!

Но му пречеше да се съсредоточи все същата упорита фраза: „Няма да го понесе, няма да го понесе!“

Така се точеше времето. Колежкият съветник си рошеше косата, от време на време крачеше из стаята, на два пъти се наплиска с ледена вода. Опита се да медитира, но веднага се отказа — къде ти!

Ангелина стоеше до стената, кръстосала ръце и обхванала лактите си, гледаше го тъжно и настоятелно с огромните си сиви очи.

Маса също мълчеше. Седеше на пода с подвити крака, кръглото му лице беше неподвижно, тежките клепачи полузатворени.

А на разсъмване, когато улицата се забули в млечна мъгла, отвън се чуха устремни стъпки, вратата, блъсната решително, изскрибуца и в гостната влетя жандармерийският подпоручик Смолянинов, много свестен млад офицер — черноок, експедитивен, с румени страни.

— А, ето къде сте! — зарадва се той. — Навсякъде ви търсихме. У дома ви няма, в управлението ви няма, на „Тверской“ ви няма! Реших да проверя тук — да не би да сте още на местопрестъплението. Лоша работа, Ераст Петрович! Тюлпанов е ранен. Тежко. Закарали са го в Мариинската болница. Още в малките часове. Докато ни съобщят, докато ви търсихме навсякъде — колко време мина… В болницата веднага отиде подполковник Сверчински, а на нас, адютантите, ни наредиха да ви дирим. Каква стана тя, Ераст Петрович?!

 

 

Рапорт на губернския секретар А. П. Тюлпанов, личен помощник на г-н Е. П. Фандорин, чиновник за специални поръчения към Негово сиятелство московския генерал-губернатор

8 април 1889 година, 3 и ½ през нощта

 

Докладвам на Ваше Високоблагородие, че снощи при подготовката на списъка от лица, заподозрени в извършването на известните Ви престъпления, абсолютно безспорно осъзнах, че горните престъпления е можел да избърши само един човек, а именно съдебномедицинският експерт Егор Вилемович Захаров.

Той не е просто медик, а е патоанатом, тоест изрязването на човешки вътрешности за него е обичайна и всекидневна практика. Това първо.

Постоянното общуване с трупове може да е предизвикало у него непреодолимо отвращение към целия човешки род, или напротив — извратено преклонение пред физиологичния строеж на организма. Това второ.

Навремето същият е членувал в „садически“ кръжец на студентите медици, което е свидетелство за рано проявени порочно-жестоки наклонности. Това трето.

Захаров обитава ведомствено жилище в съдебно-полицейската морга на „Божедомка“. Две от убийствата (на госпожица Андреичкина и на безименната малка просякиня) са извършени близо до въпросното място. Това четвърто.

Захаров често пътува при роднини в Англия, бил е и миналата година. Последния път се е върнал от Британия на 31 октомври миналата година (по европейски стил — 11 ноември), тоест спокойно е можел да извърши последното от лондонските убийства, които безспорно са дело на Изкормвача. Това пето.

Захаров е осведомен за хода на разследването, нещо повече, от всички свързани с разследването той единствен има нужната медицинска опитност. Това шесто.

Има и още, но трудно дишам и мислите ми се разпиляват. По-добре да продължа със случилото се.

Не намерих Ераст Петрович у тях и реших, че няма време за губене. Преди това бях на „Божедомка“ и говорих с гробарите, което не би могло да убегне от вниманието на Захаров. С право можеше да се очаква, че той ще се обезпокои и с нещо ще се издаде. За всеки случай взех оръжието си — револвер „Булдог“ подарен ми от господин Фандорин за именния ден миналата година. Чудесен празник беше, един от най-приятните в живота ми. Но да не се разсейвам.

Та за „Божедомка“. Стигнах до там с файтон някъде след девет часа, вече се беше стъмнило. В крилото, където живее докторът, светеше прозорец и аз се зарадвах, че Захаров си е вкъщи. Наоколо нямаше жива душа, от другата страна е гробището и нито една улична лампа. Разлая се куче, там при параклиса има вързано псе, но аз бързо прекосих двора и се залепих до стената. Кучето полая-полая и млъкна. Аз придърпах един сандък (прозорецът е високо) и предпазливо надзърнах вътре. Осветеният прозорец се оказа на кабинета му. Гледам: книжа на писалището и лампата свети. А той самият седи с гръб към мен, пише нещо, къса и хвърля хартийките на пода. Дълго чаках там, той все пишеше и късаше, пишеше и късаше. Дори се чудех как ли да разбера какво пише. Помислих си дали да не го арестувам. Но нямах заповед, а може пък да си пише там разни глупости, да си прави някакви изчисления? В десет и седемнайсет (погледнах си часовника) стана и излезе от стаята. Много време го нямаше. Нещо изгромоли в коридора, после стана тихо. Взех да се колебая дали да не се вмъкна да видя какво дращи там, развълнувах се и затова бдителността ми се притъпи. Отзад в гърба ме жегна нещо и аз забих чело в перваза. А после, докато се обръщах, нещо ме парна в хълбока и в ръката. Преди това се бях взирал вътре в осветената стая, затова не можах да видя кой е там в мрака, но ударих с лявата ръка, както ме беше учил господин Маса, и с коляно. Уцелих нещо меко. Но аз не бях добър ученик на господин Маса, все гледах да кръшкам. Значи затова Захаров беше излязъл от кабинета. Сигурно ме е забелязал. Той отскочи като сянка от ударите ми и аз исках да го настигна, но пробягах само няколко крачки и паднах. Изправих се — и пак паднах. Извадих булдога и стрелях три пъти във въздуха — надявах се, че може да дойде някой от гробарите. Сбърках, че стрелях, те сигурно са се уплашили. Трябваше да изсвиря. Не се сетих, не бях на себе си. После ми се губи. Пълзях на четири крака, падах. Зад дувара легнах да си почина и сигурно съм заспал. Събудих се от студ. Много студено. Макар че бях с топли дрехи, специално си облякох вълнена блуза отдолу под шинела. Извадих си часовника. Гледам, минало полунощ. Край, викам си, изпуснах злодея. Чак тогава си спомних за свирката. Надух я. Скоро дойдоха някакви хора, не можах да ги видя кои са. Качиха ме и ме откараха. Преди докторът да ми бие инжекция, бях като в несвяст. Сега съм по-добре. Но ме е срам, че изпуснах Изкормвача. Ако слушах както трябва господин Маса. Ераст Петрович, исках да съм полезен. Ако бях слушал Маса. Ако бях

 

Допълнение:

Тук се наложи да спра стенографирането на донесението, защото раненият, който отначало говореше много живо и смислено, взе да бълнува и скоро изпадна в безсъзнание, след което вече не се свести. Г-н докторът К. И. Мьобиус дори се учуди, че Тюлпанов с такива рани и толкова голяма кръвозагуба е издържал толкова време. Смъртта му настъпи около шест сутринта, което доктор Мьобиус вписа в смъртния акт.

Подполковник Сверчински, Жандармерийски корпус

Стенография и разшифровка — колежки регистратор Ариети.

* * *

Ужасна нощ.

А вечерта започна така прекрасно. Идиотката в смъртта си стана чудно красива — просто ненагледна. След този шедьовър на декораторското изкуство нямаше смисъл да си губя времето и вдъхновението за слугинята и я оставих както си беше. Грехота, разбира се, но все едно нямаше да постигна толкова поразителен резултат между външна уродливост и вътрешна Красота.

Най-вече ми стопли душата съзнанието за изпълнено добро дело: не само представям на милия юноша истинския лик на Красотата, но и го освобождавам от тежкото бреме, което му пречи да уреди собствения си живот.

И с каква беля приключи всичко.

Милият юноша бе погубен от собствения си грозен занаят — вечно да души, да дебне. Той сам си търсеше смъртта. В случая вината не е моя.

Дожаля ми за момчето, затова допуснах грешка. Ръката ми трепна. Раните са смъртоносни, няма две мнения: чух как излиза въздухът от пронизания му бял дроб, а вторият удар със сигурност е разцепил левия бъбрек и низходящото рамо на дебелото черво. Но сигурно много мъчително е агонизирал. Тази мисъл не ми дава мира.

Срамно. Грозно.