Борис Акунин
Декоратор (4) (Специални поръчения — 2)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Декоратор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Декоратор: Специални поръчения — 2

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-63-5

История

  1. — Добавяне

Костенурка, сетер, лъвица, зайче

5 април, Велика сряда, през деня

 

Анисий каза на Палаша да облече Сонка официално и сестра му, едра идиотка, се зарадва и загука. За нея всяко излизане беше събитие, а най-много обичаше да ходят в болницата при „дота“ (което на нейния език означаваше „доктор“). Там дълго и търпеливо си говореха с нея, непременно й даваха бонбон или сладка, преслушваха я с прохладна желязна тръбичка, опипваха й корема, с интерес й гледаха в устата — а Сонка това и чака, така старателно отваря уста, че ще ги глътне.

Извикаха познатия си файтонджия Назар Степанич. Отначало Сонка както винаги се поуплаши от кротката кобила Муха, която пръхтеше с ноздри, дрънчеше с такъмите и кривеше кървясало око към дебелото, тромаво и омотано с шалове женище. Такъв ритуал си имаха Сонка и Мухата.

От „Гранатний“ потеглиха към Лефортово. Обикновено ходеха по-наблизо при доктор Максим Христофорич във Взаимоспомагателното дружество на „Рождественка“, а този път стана голямо пътешествие — почти през целия град.

Наложи се да заобиколят „Трубная“ — беше наводнена. Кога най-после ще грейне слънце да подсуши земята? Колко е мрачна Москва, колко е занемарена. Къщите сиви, улиците мръсни, хората овързани в някакви дрипи, сгърчени от ветрищата. Но на Сонка явно й харесваше. Тя непрестанно побутваше брат си с лакът: „Ниси, Ниси“ — и му сочеше с пръст ту враните по дърветата, ту бъчвата водоноска, ту пиян занаятчия. И му пречеше да мисли. А имаше за какво да мисли — и за отрязаното ухо, с което шефът се зае лично, и за собствените трудни задачи.

Александровската общинска болница „Утеши скръбта ми“ за лечение на психично болни, нервно болни и парализирани се намираше на площад „Госпитальный“ оттатък Яуза. Бяха проучили, че Стенич е милосърден брат при доктор Розенфелд в пето отделение, където лекуват най-буйните и безнадеждните.

Анисий плати пет рубли на касата и поведе сестра си при Розенфелд. Подробно заразказва на лекаря за последните промени в състоянието на Сонка: нощем взела да се буди с плач, на два пъти отблъснала Палаша, което по-рано не й се случвало, а освен това отскоро взела да си играе по цял ден с огледалцето — зяпа се с часове, пули свински очички.

Получи се дълга история. На два пъти в кабинета влезе човек с бяла престилка. Първо донесе изварени спринцовки, после взе рецепта за изготвяне на някаква тинктура. Докторът му говореше на „ви“ и го наричаше на име и бащино: Иван Родионич. Значи това е Стенич. Изнурен, блед, с грамадни очи. Косата му дълга, права, а лицето му обръснато, та има някакъв средновековен вид.

Анисий остави сестра си за преглед при доктора, излезе в коридора, надникна през открехнатата врата с надпис „Манипулационна“. Стенич беше с гръб, забъркваше в стъкленичка някаква зелена каша. Какво можеше да види Анисий отзад: прегърбена фигура, престилка, износени обуща.

Шефът го беше учил, че най-важно е първото изречение в разговора, в него е ключето. Ако навлезеш гладко в раздумка — ще ти се отвори врата и ще научиш от събеседника всичко, което искаш. Тук проблемът е да не сбъркаш, правилно да определиш типажа. Типажите не са много — според Ераст Петрович са точно шестнайсет и към всеки има различен подход.

Само да не сбърка. Още не е усвоил много добре наученото.

Според това, което се знае, а и по визуално заключение Стенич е „костенурка“: саможив, мнителен, затворен в себе си, живее в състояние на непрекъснат вътрешен монолог.

Ако е така, правилният подход е „да се разкриеш“, тоест да демонстрираш колко си беззащитен и безопасен, а после без никаква пауза веднага да направиш „пробив“ — да промушиш всички защитни слоеве на отчуждението и бдителността, да го изненадаш, но така, че да не го уплашиш, не дай Боже, с бруталност и да не го отблъснеш, а да го заинтригуваш, да му подадеш сигнал: с теб си приличаме, имаме общ език.

Тюлпанов мислено се прекръсти и изтърси:

— Одеве много мило погледнахте сестра ми, идиотката. Направи ми добро впечатление. С интерес, но без жалостивост. А докторът напротив — съжалява я, но не проявява интерес. Само че на тия клетници не трябва да се гледа със съжаление, те са по-щастливи от нас. Точно това е интересното: уж е същество като нас, подобно, а всъщност е съвсем различно. На идиота понякога се разкриват неща, които за нас са абсолютно недостъпни. И вие сте на това мнение, така ли е? Познах го по очите ви. Трябваше вие да сте докторът, а не този Розенфелд. Студент сте, нали?

Стенич се обърна, запремига. Явно донякъде беше слисан от „пробива“, но слисан положително, без уплах и настръхване. Отговори кратко, както е обичайно за типа „костенурка“:

— Бивш.

Подходът е избран правилно. Сега, когато ключето е в ключалката, според шефа трябва рязко да се врътне, та да прещрака. Тънкостта е, че с „костенурка“ е недопустима фамилиарност, немислимо е ти да му съкращаваш дистанцията — веднага ще се прибере в черупката.

— Да не сте политически? — разочарова се Анисий. — Значи не съм никакъв физиономист. Помислих ви за човек с душевност, щях да ви искам съвет за сестра ми… Вие, социалистите, не ставате за психиатри — милеете само за благото на обществото, отделният му представител не ви интересува, особено пък уроди като моята Сонка. Извинете за откровеността, аз съм прям човек. Прощавайте, по-добре да го обсъдя с доктор Розенфелд — и се врътна да си ходи, както се полага на типа „сетер“ (откровен, поривист, рязък в симпатиите и антипатиите) — идеалният партньор за „костенурката“.

— Ваша работа — рече докачен милосърдният брат. — Само че никога не ме е било грижа за благото на обществото, а съм изключен по съвсем други причини.

— Аха! — възкликна Тюлпанов и тържествуващо вдигна пръст. — Погледът! Погледът не лъже! Все пак правилно съм ви разпознал. Имате свои съждения и вървите по собствен път! Няма нищо, че сте само фелдшер, плюя на титлите, потребен ми е остър, жив човек с оригинално мислене. Отчаял съм се да водя Сонка по лекари. Всички ми повтарят едно и също: oligophrenia, тежка форма, неизлечим случай. Обаче аз усещам, че душата й е жива, може да се разбуди. Бихте ли ми помогнали?

— Не съм и фелдшер даже — отвърна Стенич, трогнат от доверието на непознатия (пък и от ласкателствата, човек обича да го хвалят). — Доктор Розенфелд наистина ме използва като фелдшер, но по длъжност съм само милосърден брат. И работя без заплащане, като доброволец. За изкупление на греховете.

А, така ли било, рече си Анисий. Ето защо бил този посърнал поглед, това смирение. Трябва да се коригира линията.

И той отговори съсредоточено:

— Чудесен път сте избрали за изкупление на греховете. Къде по-добре, отколкото да палите свещички в черква и да биете чело. Дай Боже да добиете скорошно душевно облекчение.

— Не искам скорошно! — с неочакван плам извика Стенич и в очите му, досега мъртвешки, блесна огън и страст. — Нека е трудно, нека е продължително! Така е най-добре, така е правилно! Аз… рядко говоря с другите, много съм необщителен. И съм свикнал на усамотение. Но у вас има нещо, което предразполага към откровеност. Направо ми се ще… Че все сам, сам, ще взема пак да се побъркам.

Анисий не можеше да се начуди — брей тези теории на шефа! Ключето пасна на ключалката, така пасна, че вратата сама се отвори. Повече нищо не трябва да прави, само да слуша и да поощрява.

Паузата обезпокои милосърдния брат.

— Сигурно нямате време? — гласът му трепна. — Знам, че си имате свои проблеми, не ви е до чужди откровения…

— Който има собствени проблеми, по-добре разбира чуждите — излицемерства Анисий. — Какво ви измъчва? На мен можете да кажете. Аз съм чужд човек, дори имената си не знаем. Ще си поговорим и ще се разотидем. Какъв грях ви тежи на душата?

За миг дори си представи как онзи пада на колене, ридае: прости ми, добри човече, тежък, кървав грях ми тежи, със скалпел изкормвам жените. И край, случаят е приключен, следва награда от началството и най-вече похвални слова от шефа.

Но не, Стенич не падна на колене и каза съвсем друго:

— Гордостта. Цял живот ме тормози. За да я надмогна, дойдох тук на работа, тежка работа, мръсна. Чистя гадостите на лудите, от нищо не се гнуся. Унижението и смирението са най-добрият лек за гордостта.

— Значи за гордост са ви изключили от университета? — попита Анисий, неспособен да прикрие разочарованието си.

— Моля? А, от университета. Не, там беше друго… Ще ви разкажа… Да смиря гордостта си — милосърдният брат пламна, цял се изчерви. — По-рано имах друг грях, по-силен. Сладострастие. Него преодолях, животът ми помогна. Но на младини бях много порочен — и не толкова от чувственост, колкото от любопитство. Това е още по-мерзко, нали?

Анисий не знаеше какво да отговори, но му беше интересно да послуша за порока. Да не би пък след сладострастието да се навърже и злодейството?

— За мен в сладострастието няма никакъв грях — каза той. — Грях е, ако вредиш на ближния си. А кому вредиш със сладострастие, стига да не мине в насилие.

Стенич поклати глава:

— Ех, млад сте, господине. Дали сте чували за „Садическия кръжец“? Ами — тогава сигурно още сте били в гимназията. Сега през април станаха седем години… В Москва почти не се знае за този случай. Вдигна се малко шум в медицинските кръгове, но тези среди не допускат изтичане на сведения — корпоративност. Не изнасят кирливите ризи. Е, мен ме изнесоха…

— „Засади“ какво кръжец? — направи се на гламав Анисий, припомняйки си изключването за „безнравственост“.

Събеседникът му се изсмя неприятно.

— Не е точно за засаждане. Бяхме петнайсетина калпазани. Студенти в медицинския факултет и две курсистки. Мрачни времена бяха. Предишната година нихилистите убиха царя освободител. И ние бяхме нихилисти, но без политика. За политика по него време щяха да ни пратят в каторга, ако не и по-зле. А тогава само Соцки, водача ни, го прибраха в арестантските роти. Без съд, без шум, с министерски указ. Останалите ги разпределиха в разни неклинични направления: фармация, химия, патоанатомия — като недостойни за благородното лекарско звание. А който си нямаше височайши покровители, като мен, направо вън.

— Не е ли доста жесточко? — съчувствено въздъхна Тюлпанов. — Какво толкова сте направили?

— Сега съм склонен да смятам, че не е било жесточко. А съвсем съобразно… Знаете ли, млади хора, избрали медицинското образование, понякога изпадат в такъв един цинизъм. У тях се загнездва мнението, че човек не е Божий образ, а уред от стави, кости, нерви и прочее пълнеж. В долните курсове си куражлия, ако закусиш в моргата, а бутилката бира си я държиш върху току-що зашития корем на „мършата“. Има и още по-вулгарни шегички, няма да ви ги разказвам, че са гадни. Но това са обичайните немирства, а ние стигнахме по-далеч. Сред нас се намираха хора с много пари, така че имаха възможност да се развихрят. Обикновеният разврат скоро ни додея. Водачът ни, покойният Соцки, беше човек с развинтено въображение. Не се върна от арестантските роти, загина, иначе го чакаше голямо бъдеще. Най-много се ценяха садическите забавления. Намерим си най-гнусната проститутка, платим й двайсет и пет рубли и започваме да се гаврим с нея… Е, догаврихме се… В един евтин бардак от препиване усмъртихме една дърта курва, готова на всичко за три рубли… Случаят се потули, не се стигна до съд. Нещата се решиха тихо кротко. Отначало бях бесен, че така ми съсипаха живота — бях много беден, давах уроци, майка ми изпращаше колкото можеше… А после след години, изведнъж разбрах: хак ми е!

Анисий присви очи:

— Как така „изведнъж“?

— Така — кратко и строго отвърна Стенич. — Открих Бога.

Тук има нещо, помисли си Тюлпанов. Малко да задълбае, може и да открие „идеята“, дето вика шефът. Как да завърти разговора към Англия?

— Сигурно доста ви е блъскал животът? Не се ли опитахте в странство да откриете щастието?

— Щастието? Не, не съм го търсил. Но разврата го търсих в много страни. И го намирах предостатъчно, прости ми, Господи! — Стенич ревностно се прекръсти, извърнат към закачената в ъгъла икона с образа на Спасителя.

Анисий пък възкликна простодушно:

— Да не сте ходили и в Англия? Толкова съм го мечтал, ама явно няма как да стане. Всички разправят каква е изключително цивилизована страна.

— Странно, че питате за Англия — внимателно го погледна бившият грешник. — Изобщо сте чудноват господин. Каквото и да попитате, точно уцелвате. В Англия открих Бога. До този момент животът ми беше недостоен, унизителен. Бях протеже на един малоумен. И внезапно реших и промених всичко.

— Нали сам казвате, че унижението е полезно за потискане на гордостта. Защо тогава сте решили да се откажете от унизителния живот? Няма логика.

Анисий искаше да измъкне повече подробности за английския му период, но направи груба грешка — с въпроса си подбуди „костенурката“ към отбрана, а това не биваше да се случва.

И Стенич моментално се скри в черупката си:

— Ама кой сте вие, че да тълкувате логиката на душата ми? И какво съм се размекнал изобщо пред вас?!

Погледна го с възпалени очи, пълни с омраза, тънките му пръсти конвулсивно зашариха по масата. А на масата впрочем имаше стоманена съдинка с разни медицински инструменти. Анисий си спомни, че Стенич се е лекувал от умопомрачение, и заотстъпва към коридора. Така или иначе, повече нищо полезно няма да му каже.

Но някои неща все пак се изясниха.

 

 

Обратният път беше още по-дълъг — от Лефортово чак до Девиче поле на другия край, където съвсем отскоро с парите и на името на текстилеца Тимофей Савич Морозов, манифактур-съветник[1], се беше открила Гинекологична клиника към Московския императорски университет. Сонка може и да е ненормална, но все пак е жена и защо да няма някакви женски проблеми. Ето ти за разследването полза и от идиотката.

Сонка беше превъзбудена, лефортовският „дот“ невероятно я беше впечатлил.

— С чуче пук-пук, лянце скок, нетах, бонандал.

За всеки друг безсмислени звуци, но Анисий всичко й разбираше: докторът я чукнал по коляното с чукчето, коляното й подскочило, не я било страх, а докторът не й дал бонбон.

За да не му пречи да се съсредоточи, той спря файтона при Сирашкия институт, купи й голямо захарно петле на клечка и Сонка млъкна. Оплезила целия си език, ближе, с белезникавите си оченца зяпа наоколо. Колко събития й се случват днес, а не знае, че ще става още по-интересно. Вечерта ще има да я умирява, няма да може да заспи от въодушевление.

Накрая стигнаха. Хубава клиника беше вдигнал щедрият манифактур-съветник, дума да няма. Семейство Морозови изобщо прави много за града. Наскоро вестниците писаха, че почетната гражданка Морозова учредила командировки в чужбина за практическо усъвършенстване на млади инженери. Сега всеки възпитаник на Императорското московско техническо училище, стига само да е православен по вяра и руснак по кръв, може да си опита късмета и в Англия, и дори в Северноамериканските щати. Велика работа! А тук, в гинекологичната клиника, в понеделник и вторник има безплатни прегледи за бедните. Не е ли прекрасно?

Обаче днес е сряда.

Анисий прочете обявата в приемната: „Консултация при професор — десет рубли. Преглед при лекар — пет рубли. Преглед при г-жа доктор Роганова — три рубли.“

— Скъпичко — оплака се той на служителя. — Сестра ми е недъгава. Няма ли за такива по-евтин преглед?

Служителят отначало строго отсече:

— Не може. Елате в понеделник или вторник — но после погледна Сонка, увесила чене, и омекна: — Пробвайте в отделението за родилна помощ при Лизавета Андреевна. Тя е почти като докторка, само че по длъжност е акушерка. Взима по-евтино, а може и нищо да не ви вземе, ако ви съжали.

Чудесно, значи Несвицка е тук.

Излязоха от приемната, свърнаха към градинката. Докато вървяха към жълтата двуетажна сграда на отделението за родилна помощ, се случи произшествие.

Тресна се прозорец на втория етаж, звънко се посипаха стъкла. Анисий видя млада жена по нощница да се качва на перваза, черните й коси размятани по раменете.

— Махайте се, мъчители! — с див глас изкрещя жената. — Мразя ви! Искате смъртта ми!

Погледна надолу — а етажите високи, доста разстояние е до земята, — долепи гръб до стената и ситно запристъпва по парапета встрани от прозореца. Сонка застина с отворена уста — такова чудо не беше виждала.

От прозореца се подадоха няколко глави и взеха да увещават чернокосата да не прави глупости, да се върне.

Но си личеше, че жената не е на себе си. Току залитне, а парапетът тесен. Сега или ще падне, или ще се хвърли. Снегът долу се е стопил, гола земя, камънаци, стърчат някакви железа. Ще се убие, най-малкото тежко ще се осакати.

Тюлпанов погледна наляво, надясно. Хората зяпат, но физиономиите на всички объркани. Какво да направи?

— Дай платнище или поне одеяло! — викна той на един санитар, който беше излязъл да пуши и направо се бе вкаменил с цигарата в уста.

Онзи се сепна и се затича, но надали щеше да сколаса.

Висока жена разбута зяпачите на прозореца и решително се качи на перваза. Бяла престилка, метално пенсне, косата вързана отзад на стегнат кок.

— Ермолаева, стига дивотии! — викна тя с началнически глас. — Синът ти плаче, иска да суче! — и също като обезумяла тръгна по парапета.

— Той не е мой син! — изпищя чернокосата. — Сменили сте ми детето!

Онази с бялата престилка направи още една крачка, протегна ръка, но Ермолаева се дръпна и с вой скочи.

Зрителите ахнаха — в последния момент докторката успя да я хване някъде под яката. Нощницата изпращя, но издържа. Краката на увисналата жена неприлично се разголиха и Анисий се заплесна, но веднага се засрами — хубава работа! Докторката се беше хванала с едната ръка за улука, с другата държеше Ермолаева. Сега или ще я изтърве, или ще се стовари заедно с нея.

Тюлпанов бързо свали шинела, махна на двама, застанали наблизо, опънаха шинела и застанаха под увисналата.

— Не мога повече! Пръстите ми се отварят! — викна желязната докторка и в същия миг чернокосата политна.

От удара всички изпопадаха. Тюлпанов скочи, разтръска леко навехнатите си китки. Жената лежеше зажумяла, но май беше жива и нямаше кръв. Един от помагачите на Анисий с вид на продавач седеше на земята, държеше се за рамото и тихо стенеше. Жалко за шинела — ръкавите се отпраха и яката се скъса. Нов шинел, есента му го шиха за четирийсет и пет рубли.

А докторката вече е тук — кога пък свари. Клекна над проснатата в безсъзнание, премери й пулса, опипа ръцете и краката й, каза:

— Жива и здрава — и се обърна към Анисий: — Браво, че се сетихте да опънете шинела.

— Какво й е? — попита той и пак разтръска китки.

— Родилна треска. Временно умопомрачение. Рядко, но се случва. Беля ли стана — обърна се към продавача. — Изкълчено? Дай насам — хвана го със силните си ръце, рязко дръпна — продавачът само изохка.

Запъхтяна пристигна санитарката, попита:

— Лизавета Андреевна, какво да я правим Ермолаева?

— В изолационното. Завийте я с три одеяла, да й бият морфин. Нека поспи. И да не я изпускате от очи.

Обърна се да си тръгне.

— Всъщност идвам при вас, госпожо Несвицка — каза Анисий и си помисли: прав е шефът да не игнорира жените като заподозрени. Този кон не със скалпел ще те заколи, ами с голи ръце може да те удуши като едното нищо.

— Кои сте вие? По какъв въпрос? — го погледна заподозряната.

Погледът иззад пенснето — остър, нищо женско.

— Тюлпанов, губернски секретар. Доведох тази недъгавата за консултация по женска линия. Нещо много се мъчи от менструациите. Бихте ли я прегледали?

Несвицка погледна Сонка. Делово попита:

— Идиотка ли е? Има ли полов живот? Съжителка ли ви е?

— Моля ви се! — ужасен подвикна Анисий. — Тя ми е сестра. По рождение си е такава.

— Можете ли да платите? От тези, които могат, взимам по две рубли.

— Ще ви платя с най-голямо удоволствие — моментално се съгласи Тюлпанов.

— Като плащате с удоволствие, защо идвате при мен, а не при доктора или професора? Хайде, елате в кабинета — и тръгна с големи бързи крачки.

Анисий хвана за ръка Сонка и се понесе след нея.

Линията на поведение си уточни по пътя. Никакви съмнения за типажа — класическа лъвица. Препоръчителен подход — да се смущава и да мънка. В такива случаи „лъвиците“ се смиляват.

Кабинетът на акушерката беше малък, спретнат, обзаведен само с най-необходимото. На писалището две брошурки — „За нехигиеничността на женския костюм“, съчинение на А. Н. Соловьов, хоноруван доцент по акушерски и женски болести, и „Записки на Дружеството за разпространение на практически знания сред образованите жени“.

На стената — рекламен афиш:

ДАМСКИ ХИГИЕНИЧНИ ПОДЛОЖКИ

Изготвени от дървесна сублиматна вата.[2] Много удобна превръзка за дамите с приспособен колан за употреба по време на болезнените периоди.

Цена за дузина подложки — 1 р. Цена на колана — от 40 к. до 1 р. 40 к.

 

„Покровка“, домът на Егоров

Анисий въздъхна и взе да мънка:

— Да ви обясня защо реших да ви потърся, госпожо Несвицка. Така да се каже, чувал съм много за вас, в смисъл че имате най-висша квалификация, макар и да сте назначена на длъжност, която по никакъв начин не отговаря на тъй достойна особа… Тоест не искам да кажа нищо против длъжността на акушерките… В никакъв случай, бих казал, не принизявам или, не дай си Боже, не омаловажавам, напротив, аз именно…

Вървеше прекрасно и дори успя да се изчерви сконфузено, но в този миг Несвицка го изненада — здраво го хвана за рамото и го обърна с лице към светлината:

— Я да видя, този поглед ми е познат. Май сте господин копой? С много фантазия сте взели да работите, дори сте намерили идиотка, а? Защо не ме оставите на мира? Сега ще ме заядете заради непозволената практика? Но господин директорът знае за нея — и с отвращение го отблъсна.

Тюлпанов си потърка рамото — ама че клещи! Сонка уплашено се притисна до брат си и се разхленчи. Анисий я погали по главата:

— Не се плаши, леличката се шегува, забавлява се. Тя е добра, тя е докторка… Елизавета Андреевна, заблуждавате се. Аз работя в канцеларията на негово сиятелство генерал-губернатора. На ниска длъжност, разбира се. Тъй да се каже, девета дупка. Тюлпанов, губернски секретар. Имам документи. Да ви ги покажа ли? Няма ли нужда? — и плахо сви рамене, свенливо се усмихна.

Екстра! Несвицка се засрами, а това е най-добрият начин да накараш „лъвица“ да се разприказва.

— Извинявайте, все ми се привиждат… Разберете ме… — с треперещи ръце извади цигара, запали от третата клечка. Много е „желязна“, няма що. — Извинете ме, че така лошо си помислих за вас. Зле съм с нервите. Пък и тази Ермолаева… Да, вие спасихте Ермолаева, бях забравила… Нека да ви обясня. Не знам защо, но ми се ще да ме разберете…

Ще ви се да ми обясните, госпожо, мислено и отговори Анисий, защото сте „лъвица“, а пък аз се държа като „зайче“. „Лъвиците“ най си пасват с такива кротки, беззащитни „зайчета“. Психология, Лизавета Андреевна.

Но едновременно със задоволството Тюлпанов изпита и някакво нравствено неудобство — не че е копой, но все пак наистина е от криминалната полиция и наистина използва за прикритие непълноценната си сестра. Права е докторката.

Тя допуши с няколко бързи дръпвания цигарата, запали втора. Анисий чакаше, примигваше жално.

— Вземете — Несвицка му побутна кутията.

Тюлпанов фактически не пушеше, но „лъвиците“ обичат да им се подчиняваш, затова запали, глътна дима и се разкашля неудържимо.

— Да, силни са — кимна докторицата. — Навик. На Север тютюнът е серт, а без тютюн не се издържа лете — комари, насекоми.

— Вие от Север ли сте? — наивно попита Анисий и несръчно изтръска пепелта.

— Не родена съм и съм израснала в Петербург. До седемнайсет години бях мамино детенце. Ана седемнайсет пристигнаха с кабриолети хора в сини униформи, взеха ме от мама и ме затвориха в единична килия.

Несвицка говореше отривисто. Ръцете й вече не трепереха, гласът й стана рязък, очите й се присвиха враждебно — но личеше, че лошото й чувство не беше насочено към Тюлпанов.

Сонка седна на стола, облегна се на стената и прихърка, изтощена от впечатленията.

— Но защо? — пошепна „зайчето“.

— Защото се познавах с един студент, който веднъж е бил в един дом, в който понякога се събирали революционери — горчиво се усмихна Несвицка. — Точно преди това се извърши поредният атентат срещу царя, та сметоха всичко наред. Докато разследват, изкарах две години сама в килията. На седемнайсетгодишна възраст. Не знам как не полудях. А може и да съм… После ме пуснаха. Но за всеки случай, за да ме предпазят от неподходящи познанства, ме изселиха с административно решение. В село Заморенка, Архангелска губерния. Под надзор. Така че не се сърдете за мнителността ми. Имам по-специално отношение към сините униформи.

— А къде сте учили медицина? — съчувствено поклати глава Анисий.

— Отначало в Заморенка, в земската болница. Трябваше някак да се издържам, затова станах милосърдна сестра. И разбрах, че ме тегли медицината. Само в нея има смисъл… После попаднах в Шотландия, учих медицина, бях първата жена в специалността хирургия — и там жените нямат много права. Станах добър хирург. Имам твърда ръка, никога не ме е плашила кръвта, не ме отвращават човешките вътрешности. Дори откривам в тях своеобразна красота.

Анисий усети стягане в стомаха.

— И умеете да оперирате?

Тя снизходително се усмихна:

— Мога да ампутирам, мога да правя коремни операции, мога да изрязвам тумори. А вместо това от колко месеца вече… — и ядно махна с ръка.

„Колко месеца“ какво? Вадя червата на курвите в тъмни бараки?

Евентуални мотиви?

Тюлпанов скришом разглеждаше грозното и дори грубо лице на Несвицка. Болезнена омраза към женското тяло? Много е възможно. Причини: собствената й физическа непривлекателност, неуреденият личен живот, принудителното изпълнение на омразни акушерски задължения, ежедневната среща с пациентки с щастлива съдба. Какви ли не. Не е изключено и неявно умопомрачение вследствие на понесената несправедливост и затварянето в единична килия на съвсем крехка възраст.

— Добре, да я видим сестра ви. Какво съм се разприказвала, съвсем нетипично за мен.

Свали си пенснето, уморено разтри носа си със силни пръсти, после разтри и висулката на ухото си и Анисий естествено си помисли за зловещото ухо.

Как ли е шефът? Дали е успял да засече изпращача на „бандерора“?

* * *

И пак е вечер, благословеният мрак ме прикрива с тъмното си крило. Вървя край железопътния насип. Странно вълнение бушува в душата ми.

Странно как ме изважда от релси видът на познайници от предишния живот. Те са се променили, някои дори са неузнаваеми, за мен да не говорим.

Изпълват ме спомени. Глупави, ненужни. Сега всичко е друго.

На прелеза пред бариерата е застанало просякинче. Дванайсет-тринайсетгодишно. Трепери от студ, ръцете й червени и напукани, краката й омотани в някакви дрипи. Ужасно, просто ужасно лице: гноясали очи, посинели устни, носът й тече. Нещастна, уродливо човешка рожба.

Как да не я съжаля? И това уродливо лице може да се направи прекрасно. Дори няма нищо за правене — трябва просто да се разкрие истинската му Красота.

Тръгвам подир малката. Спомените не ме тревожат повече.

Бележки

[1] Манифактур-съветник — от 1800 г. в Руската империя почетно звание за фабриканти и индустриалци, отговаря на 8-ми клас от таблицата на ранговете. Морозови — фамилия руски предприемачи, бивши крепостни селяни, собственици на текстилни предприятия. По времето на Тимофей Савич Морозов (поч. 1889 г.) в една от фабриките им в Николско става най-масовата за времето си стачка. В манифактурните им дружества преди революцията работят 54 хил. души. — Б.пр.

[2] Т.е. лигнин, обработен с живачен двухлорид — в малки дози силно дезинфектиращо антисептично средство. — Б.пр.