Стендал
Пармският манастир (9)

Осма глава

И тъй не мина месец, откак се яви в двора, и Фабрицио изпитваше всички огорчения на придворен и сърдечното приятелство, което съставляваше щастието на живота му, бе отровено. Една вечер, измъчван от мисли, той излезе от салона на херцогинята, дето изглеждаше твърде много всесилен любовник; заскитан из града, мина покрай театъра, видя го осветен: влезе. Това бе голямо неблагоразумие на човек с неговото звание и той бе се зарекъл да бъде предпазлив в Парма, който все пак е малък градец, с четиридесет хиляди жители. Наистина още от първите дни той свали расото си; вечер, когато не отиваше във висшето общество, обличаше се в черни обикновени дрехи като човек, който носи жалейка.

В театъра той взе ложа на третия балкон, за да не го видят; даваха „Младата гостилничарка“ от Голдони. Той гледаше архитектурата на залата: едва обръщаше очи към сцената. Но многобройната публика час по час избухваше в смях; Фабрицио хвърли поглед върху младата актриса, която играеше ролята на гостилничарка, и я намери забавна. Погледна я по-внимателно, тя му се стори много мила и главно естествена: бе младо простодушно момиче и се смееше първа на хубавите реплики, които Голдони влагаше в устата й, и тя ги изговаряше, сама учудена от тях. Той пита как се казва, отговориха му: Мариета Валсера.

„А — помисли си той, — тя е взела името ми; странно.“ Въпреки намерението си той напусна театъра чак в края на пиесата. На другия ден дойде пак; след три дни знаеше адреса на Мариета Валсера.

Същия ден, когато издири с не малко труд адреса й, вечерта забеляза, че графът го гледа с просияло лице. Клетият ревнивец, който със страшни усилия се сдържаше в границите на благоразумието, бе пуснал шпиони по следите на младия човек и неговото похождение в театъра му хареса. Как да опишем радостта на графа, когато на другия ден, след като бе си наложил да бъде любезен с Фабрицио, научи, че младежът, наистина преоблечен в дълъг син редингот, е посетил жалкото жилище, което Мариета Валсера заемаше на четвъртия етаж на една вехта къща зад театъра? Радостта му се удвои, когато узна, че Фабрицио се е представил под лъжливо име и е успял да събуди ревността на един нехранимайко на име Джилети, който в града играеше третостепенните роли на слуга, а в селата ходеше по въже. Този благороден любовник на Мариета сипеше псувни против Фабрицио и разправяше, че щял да го убие.

Оперните трупи се съставят от импресарио. Той наема оттук-оттам хора, на които може да плати или намира без работа, и събраната случайно трупа остава наедно най-малко един-два театрални сезона. Не е тъй с комедийните компании: като сноват от глад на град и се местят всеки два-три месеца, те образуват нещо като семейство, чиито членове се обичат или мразят. В тия компании има установени съвместни съжителства, които донжуаните от градовете, дето трупата играе, понякога много трудно могат да разединят. Тъкмо това се случи и с нашия герой: младата Мариета го обичаше силно, но трепереше от Джилети, който искаше да мине за едничък неин господар и бдеше над нея. Той се заканваше навсякъде, че ще убие монсиньора — проследи Фабрицио и можа да открие името му. Джилети беше много грозно същество, ни най-малко създадено за любов: несъразмерно висок, страшно мършав, целият белязан от шарка и малко кривоглед. Все пак, владеещ добре занаята си, обикновено той влизаше зад кулисите, дето се събираха колегите му, прескундваше се на краката или на ръцете си или правеше някой друг забавен фокус. Той беше най-добър в ролите, дето актьорът трябва да се явява с набелено от брашно лице и да получава или дава безброй удари с бастун. Тоя достоен съперник на Фабрицио получаваше тридесет и два франка месечно и се смяташе за много богат.

На граф Моска се стори, че възкръсва от гроба, когато шпионите му обадиха всички тия подробности. Той доби отново доброто си настроение; стана по-весел и по-дружелюбен от всеки друг път в салона на херцогинята и реши да не й казва нищо за малкото приключение, което го беше възродило. Взе дори мерки да научи тя за всичко колкото се може по-късно, Най-сетне се осмели да послуша разума си, който от месец насам напразно го убеждаваше, че когато достойнствата на един любовник помръкнат, тоя любовник трябва да тръгне да пътува.

Една важна работа го извика в Болоня и два пъти на ден министерските куриери му носеха там не толкова правителствени книжа от канцелариите, колкото известия за любовта на Мариета, за гнева на страшния Джилети и похожденията на Фабрицио.

Един от агентите на графа поиска театърът да представя няколко пъти Арлекин, скелетът и баницата, дето играеше с голям успех Джилети (той излизаше от баницата тъкмо когато съперникът му Бригела^[1] я нарязва и получаваше от него хубав пердах); под тоя предлог бяха му дадени сто франка. Джилети, затънал в дългове, не каза никому за неочакваната печалба, но се възгордя страшно.

Прищявката на Фабрицио се превърна в наранено самолюбие (на неговата възраст грижите бяха създали вече у него прищевки). Суетността го караше да ходи на представленията; момичето играеше много весело и го забавляваше; на излизане от театъра той се чувстваше влюбен цял час. Графът се върна в Парна, когато узна, че Фабрицио е изложен на действителна опасност; Джилети, който беше служил драгун в един от най-добрите драгунски полкове на Наполеон, се заканваше сериозно да убие Фабрицио и взимаше мерки да избяга после в Романя. Ако читателят е много млад, ще възнегодува за нашето възхищение от тая добра постъпка на графа. Но не бе малък героизъм от страна на графа да се върне от Болоня; защото често пъти сутрин той имаше уморено лице, а Фабрицио бе толкова свеж, толкова безгрижен! Кому би дошло на ум да го укорява за смъртта на Фабрицио, случила се в негово отсъствие и по такава глупава причина? Но бе една от тези редки души, които са способни да се измъчват вечно от угризение, че са могли да извършат великодушна постъпка, а не са я извършили; освен това не можеше да понесе мисълта, че херцогинята ще бъде тъжна, и то по негова вина.

Той я завари при пристигането си мълчалива и мрачна. Ето какво беше се случило: младата камериерка Чекина, която се измъчваше от угризения, съдейки за значението на постъпката си по големината на сумата, получена за извършването й, се разболя. Херцогинята я обичаше и една вечер се качи в стаята й. Пред тая доброта момичето не устоя; разплака се, поиска да върне на господарката си остатъка от получените пари и най-сетне се престраши да й признае какви въпроси й е задал графът и какво му е отговорила тя. Херцогинята се спусна към лампата, загаси я, после каза на Чекина, че й прощава, но ако обещае да не казва никому дума за тая страшна сцена.

— Клетият граф — настави тя шеговито, — страхува се да не стане смешен; всички мъже са такива.

Херцогинята побърза да слезе в покоите си. Щом се затвори в стаята си, обля се в сълзи; струваше й се ужасно дори да помисли за любов с Фабрицио, който беше се родил пред очите й; но какво означаваше тогава нейното поведение?

Такава беше първопричината за дълбоката меланхолия, в която графът я завари; когато пристигна, тя почна да проявява раздразнение към него и, кажи-речи против Фабрицио; не желаеше да вижда вече ни единия, ни другия; ядосана бе за смешната според нея роля, която Фабрицио играеше спрямо Мариета; защото графът й каза всичко като истински влюбен човек, неспособен да пази тайна. Тя не можеше да свикне с това нещастие: нейният идол имаше недостатък; най-сетне в изблик на дружески чувства тя поиска съвет от графа; за него това бе щастлива минута и хубава награда за благородния подтик, който беше го довел Парма.

— Какво по-просто от това! — каза графът през смях. — Младите хора искат да обладават всички жени, а на другия ден не мислят вече за тях. Нали трябваше да отиде в Белджирате да види маркиза дел Донго? Нека върви. През време на отсъствието му аз ще помоля комедийната трупа да покаже другаде дарбите си и ще заплатя пътните й разноски; но скоро ще го видим влюбен в първата красива жена, която му се изпречи на пътя: това е в реда на нещата и аз не бих желал да го виждам друг… Ако е необходимо, накарайте маркизата да му пише.

Тази идея, дадена сякаш с пълно безразличие, озари като лъч херцогинята; тя се боеше от Джилети. Вечерта графът уж случайно й съобщи, че има куриер, който на път за Виена минава през Милано; след три дни Фабрицио получи писмо от майка си. Той тръгна, силно ядосан, че не е могъл още, поради ревността на Джилети, да се възползва от прекрасното разположение на Мариета, за което тя го уверяваше чрез mammacia, стара жена, която й бе вместо майка.

Фабрицио намери майка си и една от сестрите си в Белджирате, голямо пиемонтско село на десния бряг на Лаго Маджоре; левият бряг принадлежеше на Миланската област и следователно на Австрия. Това езеро, успоредно на езерото Комо и простиращо се също тъй от север на юг, е разположено на двадесетина левги по на запад. Планинският въздух, величественият и спокоен изглед на великолепното езеро, което му напомняше за Комо, дето бе прекарал детинството си — всичко спомогна да се превърне в сладостна тъга огорчението на Фабрицио, граничещо с гняв. Сега той си спомняше за херцогинята с безкрайна нежност; струваше му се, че отдалеч го обзема към нея оная любов, която не е изпитвал никога към никоя жена; нищо не му се виждаше така мъчително, както вечната раздяла с нея и ако при това настроение херцогинята пожелаеше да прибегне към най-малкото кокетство, щеше да завоюва това сърце, стига да му противопостави например някой съперник. Но тя бе не само далеч от такива решителни действия, но и строго се кореше, че мисълта й е прикована към стъпките на младия пътешественик. Тя се осъждаше за това, което все още наричаше прищявка, като да бе то нещо отвратително; удвои вниманието и любезностите си към графа, а той, омаян от толкова милости, не чуваше здравия разум, който му заповядваше да предприеме второ пътуване в Болоня.

Маркиза дел Донго, претрупана с приготовленията за скорошната сватба на по-голямата си дъщеря с един милански херцог, можа да отдели на своя възлюбен син само три дни; никога тя не бе намирала у него толкова нежни чувства към себе си. В меланхолията, която все повече и повече обсебваше душата на Фабрицио, мярна му се една странна и дори смешна мисъл и той веднага я осъществи. Да се осмелим ли да кажем, че му се прииска да се посъветва с абат Бланес? Този прекрасен старец бе напълно неспособен да разбере мъката на едно сърце, разпъвано от детински почти равни по сила страсти; освен това би му била необходима цяла седмица, за да разбере от малко всички интереси, с които Фабрицио трябваше да се съобразява в Парма; но едновременно с желанието да се посъветва с него у Фабрицио възкръсваха с цялата си свежест впечатленията му от времето, когато бе шестнадесетгодишен. Ще повярвате ли? Фабрицио искаше да поговори с него не само като с мъдрец, като с предан приятел; целта на пътуването и чувствата, които вълнуваха нашия герой през петдесетте часа, колкото то трая, са тъй глупави, че без съмнение в интерес на разказа би било да ги премълча. Страхувам се Фабрицио да не изгуби съчувствието на читателя заради суеверието си; но в края на краищата той беше такъв; защо да го представям в по-добра светлина от другите? Не сторих това нито с граф Моска, нито с принца.

И тъй — понеже трябва да кажем всичко — Фабрицио изпроводи майка си до пристанището Лавено на левия, австрийския бряг на Лаго Маджоре, дето тя слезе към осем часа вечерта. (Езерото се смята за неутрална зона и от ония, които не слизат на сушата, не се иска паспорт.) Но щом настъпи нощта, той също слезе на австрийския бряг всред една малка горичка, врязана във водата. Нае една седиола, вид селско бързо кабриолетче, с което можеше да следва на петстотин крачки каретата на майка си; беше се преоблякъл като слуга на casa del Dongo и никой от многобройните полицейски и митнически чиновници не се сети да му поиска паспорта. На четвърт левга Комо, където маркизата и дъщеря й трябваше да спрат, за да нощуват, той пое вляво по една пътека, която обикаля градчето Вико и се съединява с един тесен отскоро прокаран по брега досам езерото. Беше среднощ и Фабрицио можеше да се надява, че няма да срещне стражар. Купчините от дървета, които пътят пресичаше всеки миг, изрязваха черните очертания на листака си върху звездното небе, прибулено с лека мъгла. Водите и небето тънеха в дълбок покой; душата на Фабрицио не можа да устои на тази величествена красота; той се спря, после седна на една канара, издадена в езерото подобно малък нос. Единствени дребните вълни на езерото, които замираха върху пясъка, нарушаваха равномерно всемирното мълчание. Фабрицио имаше италианско сърце; моля да бъде простен за това; недостатъкът, който ще го направи по-несимпатичен на читателя, се състоеше в това: суетен беше само в изключителни случаи, а величествената красота пораждаше у него умиление и притъпяваше острите и твърди шипове на скърбите му. Седнал върху самотната канара, дето не бе нужно да се пази от полицейските агенти, закрилян от дълбоката нощ и безграничната тишина, той почувства как сладостни сълзи мокрят очите му и изпита неусетно най-щастливи мигове, каквито не бе преживял от много отдавна.

Той реши да не лъже никога херцогинята и тъкмо защото я обичаше до преклонение в тоя миг, закле се никога да не й казва, че я обича, никога да не промълви пред нея думата „любов“, тъй като страстта, назована с това име, бе чужда на сърцето му. В изблик на великодушие и добродетелни чувства, които го правеха блажен в този миг, той взе решение да й каже всичко при първия сгоден случай: сърцето му никога не бе обичало. Усвоил веднъж това смело решение, той почувства, че от плещите му пада грамаден товар. „Тя ще ми подхвърли може би някои думи за Мариета: какво от това, аз няма да видя никога милата Мариета“ — отговори си той сам весело.

Утринникът започна да прохлажда изнурителната жега, която беше царила през деня. Зората със слабата си бяла светлина открояваше зъберите на Алпите, извисени на север и на изток от езерото Комо. Техните грамади, бели от преспите и през месец юни, се очертават върху светлата синева на небето, винаги чисто на тия шеметни висоти. Едно разклонение на Алпите се спуща на юг към щастливата Италия и разделя водите на езерото Комо от водите на езерото Гарда. Фабрицио плъзгаше поглед по веригите на тези величави планини, разгарящата се зора обрисуваше долините между тях, осветяла леката мъгла, която се издигаше от дълбините на клисурите.

От няколко минути Фабрицио вървеше отново; той отмина хълма, образуващ полуострова Дурини, и пред очите му най-сетне се показа камбанарията на селото Грианта, отдето тъй често бе наблюдавал звездите с абат Бланес; „В какво неведение тънех по онова време! Не можех да разбирам — каза си той — дори смешния латински език на тези трактати по астрология, които прелистваше моят учител, и ги ценях май главно защото, като разбирах само тук-там някои думи, въображението ми им придаваше най-романтичен смисъл.“

Малко по малко мислите му се насочиха другаде. „Дали има нещо вярно в тази наука? Защо се различава тя от другите? Ето, да речем, неколцина глупци и хитреци се сговарят помежду си, че знаят мексикански език; те се налагат като познавачи, обществото ги тачи и правителството им плаща. Отрупват ги с милости тъкмо защото са лишени напълно от ум и властта е спокойна, че няма да витийстват, използвайки благородните чувства, и да бунтуват народа! Да вземем например отец Бари, комуто Ернесто IV даде четири хиляди франка пенсия и кръста на своя орден, задето възстановил деветнадесет стиха от някакъв си гръцки дитирамб!

Но, велики боже, имам ли аз наистина право да смятам тези неща смешни? Аз ли трябва да негодувам? — каза си той, като изведнъж се спря. — Та не дадоха ли същия този кръст и на моя наставник в Неапол?“ Фабрицио почувства дълбоко смущение; прекрасният изблик на добродетел, от който биеше сърцето му, се превърна в долна наслада на човек, участвал кражба. „Какво пък — каза си най-сетне той недоволен от себе си, с погаснали очи, — щом като благородният произход ми дава право да се ползвам от тези злоупотреби, страшна глупост би било да не взимам своя дял; но не бива да ги проклинам навсеослушание.“ Тези разсъждения съдържаха известна истина; но Фабрицио почувства, че е паднал от висотата на възвишеното щастие, дето беше се възел преди час. Мисълта за привилегиите бе изсушила крехкото растение, наречено щастие.

„Ако астрологията не заслужава вяра — поде той, като се мъчеше да заглуши болката си, — ако тая наука, както три четвърти от нематематичните науки, е плод на възторжени глупци и хитри лицемери, плащани от тия, на които служат, защо мисля аз толкова често и с такова вълнение за това гибелно обстоятелство? Едно време излязох от затвора на Б…, но с дрехите и пътния лист на един войник, хвърлен там справедливо.“

Мисълта на Фабрицио не бе годна да проникне никога по-надълбоко; тя се въртеше около затрудненията, без да може да ги превъзмогне. Той бе още много млад; през свободното си време душата му се наслаждаваше възторжено на впечатленията от романтичните случки, които неговото въображение с готовност му намираше. Той бе неспособен да разгледа търпеливо действителните особености на нещата, за да разгадае после техните причини. Действителността бе за него още плоска и кална; разбирам защо не всички обичат да я гледат, но тогава не трябва и да разсъждават върху нея. И главно, не трябва да изковават възражения от различните изводи на невежеството си.

Така, без да бъде глупав, Фабрицио не можеше да разбере, че неговата полувяра в поличбите беше за него религия, дълбоко впечатление, получено при встъпването му в живота. Мисленето върху тая вяра се състоеше от усещания, беше щастие. И той продължаваше да търси упорито как може тя да стане точна, основана на доказателства наука, от рода на геометрията например. Търсеше ревностно в паметта си всички обстоятелства, когато наблюдаваните от него поличби не са били последвани от щастливото или нещастно събитие, което като че са предричали. Но смятайки, че мисли логически и върви към истината, вниманието му се спираше с радост на спомена за ония случаи, когато поличбата е била явно последвана от щастливото или нещастно събитие, което му се струваше, че е предрекла, и душата му изтръпваше от почит и умиление; той бе готов дори да изпита непобедимо отвращение към оня, който би отрекъл поличбите, особено ако заговори за тях с присмех.

Фабрицио вървеше, без да забелязва разстоянията, стигнал до това заключение в безпомощните си разсъждения, изведнъж дигна глава и съзря стената на бащината си градина. Тази стена се издигаше на повече от четиридесет стъпки вдясно над пътя и поддържаше една хубава тераса. Корниз от дялани камъни високо под балюстрадата й придаваше монументален вид. „Бива си я — каза си студено Фабрицио, — хубава архитектура, кажи-речи, в романски стил“; той прилагаше новите си познания по старото изкуство. После извърна глава с погнуса; спомни си за суровостта на баща си, най-вече за доноса на брат си Асканио преди завръщането му от Франция.

„Този противоестествен донос тури началото на моя сегашен живот; мога да го мразя, мога да го презирам; но в края на краищата той промени съдбата ми. Какво щях да бъда аз, изпратен в Новара и едва търпян от управителя на баща ми, ако леля ми не бе се залюбила с един всесилен министър? Ако тя имаше долна суха, а не нежна и страстна душа и не ме обичаше с тоя неразбираем за мене възторг? Какво щеше да стане с мен, ако херцогинята имаше душата на брат си маркиз дел Донго?“

Смазан от тия жестоки спомени, Фабрицио вървеше вече с несигурни стъпки; той стигна до рова точно срещу великолепната фасада на замъка и едва хвърли поглед върху тази голяма сграда, почерняла от времето. Благородният език на архитектурата не извика никакво чувство у него; споменът за брата и бащата затваряше душата му за всякакво усещане на красота, цялото му внимание бе погълнато от необходимостта да се пази от лицемерните и опасни врагове. Той погледна за миг с явно отвращение прозорчето на стаята на третия етаж, дето живееше преди 1815 година. Бащиният му характер бе отнел всякакъв чар на детските му спомени. „Не съм влизал в нея — помисли той — от 7-и март осем часа вечерта. Излязох оттам, за да взема паспорта на Вази, и на другия ден, страхувайки се от шпиони, побързах да замина. Когато се върнах от пътуването си във Франция, нямах време да се кача в нея, за да видя гравюрите си — и всичко това зарад доноса на моя брат.“

Фабрицио извърна глава ужасен. „Абатът Бланес има над осемдесет и три години — каза си той тъжно, — почти не идва вече в замъка, както разправя сестра ми; старческата му немощ го е сковала. Неговото твърдо и благородно сърце е смазано от годните. Бог знае колко време не се е изкачвал вече на камбанарията си! Ще се скрия в зимника под линовете или под пресата за грозде, докато се събуди; няма да смущавам съня на добрия старец; навярно е забравял чертите ми; шест години са много на тази възраст и аз ще намеря само сянката на приятеля си! Истинска детинщина е — додаде той, — дето дойдох тук да изпитвам отвращението, което поражда у мене замъкът на баща ми.“

В тоя миг Фабрицио излезе на малкия площад пред църквата; с почуда, стягаща до изстъпление, видя на втория кат на старинната звънарна тесния и дълъг прозорец, осветен от малкия фенер на абат Бланес. Абатът имаше навик да го поставя там, когато се качваше в дъсчената клетка, която му служеше за обсерватория, за да не му пречи светлината да чете по планисферата. Тази карта на небето беше разгъната върху голяма саксия, дето някога бе посадено пред замъка портокалово дърво. В отвора, на дъното на саксията, гореше съвсем малка лампичка, пушекът й излизаше през тясна тенекиена тръбичка и сянката на тръбичката сочеше на картата север. Разни чувства, породени от спомена за всичките тия прости неща, нахлуха в душата на Фабрицио и я изпълниха с щастие.

Почти неволно той тури двете си длани до устата и тихо и късо изсвири — това някога служеше за сигнал да го пуснат. Тозчас чу как дръпнаха няколко пъти въжето, с което горе от обсерваторията се отваряше вратата на камбанарията. Развълнуван дълбоко, той се емна по стълбите; видя абата в дървеното му кресло на обичайното си място, втренчил око в малката далекогледа тръба със стенен квадрант. С лявата си ръка абатът му направи знак да не прекъсва наблюдението му, записа след миг някаква цифра върху една карта за игра, после, като се извърна в креслото си, разтвори прегръдки и нашият герой се хвърли в тях разплакан. Абат Бланес беше истинският му баща.

— Аз те очаквах — каза Бланес след първите нежни излияния.

Дали абатът бе постигнал това по научен начин, или защото мислеше често за Фабрицио, някакъв астрологичен знак му беше известил по една случайност завръщането му?

— Ето идва смъртта ми — каза абат Бланес.

— Какво казвате! — извика Фабрицио, целият развълнуван.

— Да — подзе абатът със сериозен, но съвсем не печален глас, — пет и половина или шест и половина месеца след като те видя, животът ми, достигнал върха на щастието си, ще угасне.

Come face al mancar deli alimento.^[2]

(Като кандилото, когато маслото му се свърши.)

Един-два месеца преди сетния си час аз няма навярно да мога да говоря; след това ще бъда приет в лоното на отца ни, ако само той намери, че съм изпълнил дълга си на поста, дето ме е поставил часовой.

Ти си капнал от умора, твоето вълнение те скланя към сън. Откакто те чакам, скрил съм един хляб и шише ракия в големия сандък за инструментите ми. Подкрепи се и събери сили да ме изслушаш още няколко минути. В моя власт е да ти кажа много неща, преди денят да е сменил напълно нощта; сега аз ги виждах по-ясно, отколкото може би ще ги виждам утре. Защото, чедо мое, ние сме винаги слаби и трябва винаги да имаме пред вид тази слабост. Може би утре старецът, земният човек в мене, ще бъде погълнат от приготовленията за смъртта, а утре вечер в девет часа ти ще трябва да си идеш.

Фабрицио се покори мълчаливо както винаги.

— И тъй, истина ли е — подзе старецът, — че когато се опита да видиш Ватерло, попадна най-напред в затвор?

— Да, татко мой — отвърна зачуден Фабрицио.

— И това е било рядко щастие, защото, предупредена от моя глас, душата ти ще може да се подготви за друг много по-тежък, много по-страшен затвор! Навярно ти ще излезеш от него само чрез престъпление; но благодарение на небето не ти ще извършиш това престъпление. Избягвай престъплението, колкото и силно да те изкушава; струва ми се, виждам да се крои убийството на невинен човек, който, без да знае, си присвоява правата ти; ако устоиш на силното изкушение, което ще ти вижда оправдано от законите на честта. Животът ти ще бъде много честит от гледище на хората… и доста щастлив от гледище на мъдреца — додаде той след минута размисъл. — Ти ще умреш като мене, сине мой, седнал на дървен стол, чужд на всякакъв разкош, надмогнал разкоша, и на душата ти, както на моята, няма да тежи голям грях.

С това разговорите за бъдещето ти са приключени между нас, не бих могъл да добавя нищо особено важно. Напразно се мъчих да видя колко ще трае тоя заговор; шест месеци, година, десет години? Нищо не можах да открия; извършил съм, види се, някакво прегрешение и небето е поискало да ме накаже с тази мъчителна несигурност. Видях само, че след затвора, не знам дали не тъкмо когато излизаш от него, ще се случи онова, което наричам престъпление, но за щастие сигурен съм, че то няма да бъде извършено от тебе. Ако се покажеш слаб и вземеш участие в това престъпление, всичките ми по-нататъшни изчисления са една дълга заблуда. Тогава няма да умреш на дървен пол със спокойна душа в бяло одеяние.

Като каза тези думи, абат Бланес понечи да стане; чак тогава Фабрично забеляза опустошенията на времето; мина цяла минута, докато старецът стане и се обърне към Фабрицио, който го гледаше неподвижен и мълчалив, без да му помогне. Абатът го прегърна няколко пъти; той го притискаше към себе си с безкрайна нежност. После с някогашната си веселост подзе:

— Помъчи да се нагласиш сред инструментите ми и да поспиш по-удобно; вземи шубите ми; ще намериш няколко много скъпи — изпрати ми ги херцогиня Сансеверина преди четири години. Тя ми поиска предсказание за твоята бъдеща съдба, но аз се въздържах да й го пратя, като задържах все пак шубите и нейния хубав квадрант. Всяко предричане на бъдещето е нарушение на установения ред и е опасно, зашито може да промени събитията, в който случай цялата наука рухва като детска играчка; освен това трябваше да кажа неприятни неща на тази все тъй красива херцогиня. Да не забравя, не се стряскай в съня си от камбаните, които ще вдигат страшен шум над ушите ти, когато зазвънят за литургия в седем часа; по-късно в долния етаж ще разлюлеят голямата камбана, от която всичките ми инструменти подскачат. Днес е денят на свети Джовита, мъченик и воин. Ти знаеш, малкото селце Грианта има същия закрилник, който има големия град Бреша, и това, казано в скоби, въведе в забавна заблуда моя именит учител Джакомо Марини от Равена. На няколко пътя той ми предсказа, че ме очаква голямо духовническо поприще; мислеше, че ще стана енорийски свещеник на великолепната църква „Свети Джовита“ в Бреша, а аз станах свещеник в едно селце от седемстотин и петдесет къщи! Но всичко било за добро. Разбрах преди десет години, че ако бях станал свещеник в Бреша, щях да бъда хвърлен в затвора Шпилберг на хълм в Моравия. Утре ще ти донеса разни вкусни ястия, отделени от богатия обед, който давам на всички свещеници от околността, дошли да пеят с мене на великата литургия. Ще ги оставя долу, но ти не се опитвай да ме видиш — слез да вземеш тия лакомства чак когато ме чуеш да излизам. Не бива да се виждаш с мене денем. Когато слънцето залезе утре в седем часа и двадесет и седем минути, ще дойда да те прегърна към осем часа и ти ще трябва да тръгнеш, докато часовете се броят още до девет, сиреч преди часовникът да е ударил десет часа. Пази се да не те видят на прозорците на камбанарията: стражарите имат твоите отличителни белези и се намират до известна степен под заповедите на брат ти — прочут тиранин. Маркиз дел Донго линее — добави тъжно Бланес — и ако те видеше; може би щеше да ти даде нещо между четири очи. Но такива дарове, изцапани с измама, не са за човек като тебе; чиято сила един ден ще бъде чистата ти съвест. Маркизът мрази сина си Асканио, а тъкмо на той син ще се паднат неговите пет-шест милиона. Това е то справедливост. След смъртта на баща си ти ще получиш пенсия от четири хиляди франка и петдесет аршина черно сукно за жалейни дрехи на слугите си.