Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Цялото това приключение не трая и една минута, раните на Фабрицио бяха нищожни, превързаха му ръката с бинтове, нарязани от ризата на полковника. Искаха да му нагласят и едно легло в първия етаж на хана.

— Но докато ме глезите тук в първия етаж — каза Фабрицио на вахмистъра, — конят ми ще се отегчава в обора съвсем самичък и ще избяга с някой друг господар.

— За един новобранец — умно казано! — рече вахмистърът.

И Фабрицио бе настанен върху прясна слама в самата ясла, за която беше вързан конят му.

Тъй като Фабрицио се чувстваше много отслабнал, вахмистърът му донесе паница със стоплено вино и поприказва с него. Той вмъкна в разговора няколко похвали и нашият герой се почувства на седмото небе.

Фабрицио се събуди чак на другия ден призори, конете цвилеха проточено и вдигаха ужасен шум, оборът се пълнеше с дим. Отпърво Фабрицио не разбираше отде иде този шум, не знаеше дори къде е: най-сетне, полузадушен от дима, се досети, че къщата гори; в един миг той бе вън от обора, възседнал коня си. Повдигна глава: димът извираше буйно от двата прозореца обора, а черните му кълба обвиваха покрива. През нощта в хана „Белият кон“ бяха надошли стотина бегълци; всички крещяха и ругаеха. Петимата или шестимата, които Фабрицио можа да види отблизо, му се сториха съвсем пияни; единият от тях поиска да го спре и му викна: „Къде отвеждаш коня ми?“

Когато бе на четвърт левга далеч, Фабрицио се извърна; никой нямаше подире му, къщата беше в пламъци. Фабрицио позна моста, спомни си за раната и почувства, че ръката му е стегната от превръзките и пари. „А какво стана със стария полковник? Той даде ризата си, за да ми превържат ръката.“ Но тая заран нашият герой проявяваше необикновено хладнокръвие, загубената кръв го бе отървала от романтичната част на душата му.

„Надясно! — каза си той. — Да ни няма!“ Той спокойно тръгна по течението на реката, която оттатък моста течеше от дясната страна на пътя. Спомни си за съветите на добрата лавкаджийка. „Какво приятелство! — каза си той. — Каква откровена душа!“

След час ход той се почувства много слаб. „Ха де, да не припадна? — каза си той. — Ако припадна, ще ми откраднат коня, може би и дрехите, а заедно с дрехите и съкровището.“ Той нямаше вече сили да управлява коня си и се мъчеше да пази равновесие, когато един селянин, който копаеше в една нива край шосето, забеляза, че е бледен, притече се и му подаде чаша бира и хляб.

— Като ви видях толкова блед, помислих, че сте от ранените в голямата битка! — каза му селянинът.

Никоя помощ не е била по-навременна от тази. Додето Фабрицио дъвчеше комата чер хляб, очите почнаха да го болят, щом се загледаше пред себе си. Когато се посъвзе, той благодари.

— А къде съм? — запита той.

Селянинът му обади, че на три четвърти левга по-нататък се намира градчето Зондерс, дето ще бъде много добре гледан. Фабрицио стигна в това градче, без да съзнава ясно какво върши, като мислеше при всяка стъпка само да не падне от коня. Той видя една разтворена голяма врата и влезе: беше ханът „Чесалото“. Завчас се притече стопанката на къщата, добра грамадна жена; тя завика за помощ с разтреперан от състрадание глас. Две млади девойки помогнаха на Фабрицио да стъпи на земята: едва слязъл от коня, той припадна съвсем. Повикаха хирург; пусната му бе кръв. Този и следващите дни Фабрицио не съзнаваше ясно какво правят с него, спеше почти непрекъснато.

Раната от сабята в бедрото застрашаваше да гнояса. Когато дохождаше на себе си, Фабрицио поръчваше да се погрижат за коня му и повтаряше често, че ще плати добре, а това обиждаше добрата стопанка на хана и нейните дъщери. Петнадесет дни те го гледаха прекрасно и той захвана да идва на себе си, когато забеляза една вечер, че хазайките му са много смутени. Скоро след това един немски офицер влезе в стаята му: Фабрицио не разбираше езика, на който хазайките му отговаряха, но се досети, че говорят за него; той се престори, че спи. След някое време, решил, че офицерът е вече излязъл, повика хазайките си:

— Този офицер не дойде ли да ме запише в списъка; на пленниците и да ме отведе?

Хазайката призна със сълзи на очи, че е така.

— Хубаво тогава, в доломата ми има пари! — Извика той, като се приповдигна на леглото. — Купете граждански дрехи и тая нощ ще замина с моя кон. Вие ми спасихте вече веднъж живота, като ме приехте тъкмо когато щях да умра на улицата; спасете ме още веднъж, като ми помогнете да се върна при майка си.

В същия миг дъщерите на хазайката се обляха в сълзи; те трепереха за Фабрицио; и тъй като едвам разбираха френски, приближиха се до леглото му да го разпитат. После се запрепираха на фламандски с майка си, но час по час обръщаха нежни погледи към нашия герой; той разбра, че бягството му можеше да ги изложи сериозно, но че са готови на тази опасност. Той им благодари горещо с притиснати една до друга длани. Един тамошен евреин достави необходимото облекло, ала когато го донесе към десет часа вечерта, госпожиците сравниха сакото с доломата на Фабрицио и видяха, че трябва да го стеснят извънредно много. Начаса се заловиха за работа; нямаше време за губене. Фабрицио посочи къде са скрити в дрехите му няколко наполеона и помоли хазайките си да ги зашият в купеното облекло. С дрехите евреинът бе донесъл и чифт нови хубави ботуши. Без да се колебае, Фабрицио помоли добрите девойки да разрежат хусарските му ботуши на мястото, което им посочи, и те скриха диамантчетата му в хастара на новите ботуши.

От загубата на кръв и последвалата слабост, по някакво чудо, Фабрицио, почти съвсем забрави френски; той се обръщаше на италиански към хазайките си, които говореха на фламандско наречие, тъй че те се разбираха, кажи-речи, само със знаци. Когато младите момичета видяха диамантите, изпаднаха, макар и напълно безкористни, в безкраен възторг: те го взеха за преоблечен принц. По-младата и по-простодушна Аникен го целуна без всякакви превземки. Фабрицио от своя страна ги намираше очарователни; и към полунощ, когато хирургът му позволи малко вино зарад предстоящото му пътуване, не му се искаше почти да тръгне. „Къде бих могъл да бъда по-добре оттук?“ — каза си той. Все пак към два часа заранта той се облече. Тъкмо щеше да излезе от стаята си, добрата хазайка му съобщи, че конят му бил откаран от офицера, който преди няколко часа бе в къщата.

— Ах, мръсникът му — изруга Фабрицио, — да направи това на един ранен!

Младият италианец не бе достатъчно философ, за да си спомни на каква цена сам той бе купил коня.

Аникен му обади разплакана, че са наели кон за него; на нея не й се искаше той да тръгва. Сбогуването беше много нежно. Два едри момъка, роднини на добрата хазайка, занесоха Фабрицио на седлото: по пътя те го крепяха на коня, докато трети един вървеше на няколкостотин крачки от малкия конвой и разследваше дали няма подозрителни патрули по пътищата. След два часа ход спряха у една братовчедка на хазайката на „Чесалото“. Колкото и да предумва Фабрицио младите хора, които го придружаваха, те не се съгласиха да го оставят; те заявиха, че познават по-добре от всеки друг пътеките в гората.

— Но утре заранта, когато се разчуе за бягството ми и видят, че ви няма в града, ще ви държат отговорни зарад отсъствието ви — каза Фабрицио.

Отново потеглиха на път. За щастие, когато изгря слънцето, равнината беше покрита с гъста мъгла. Около осем часа заранта пристигнаха близо до едно малко градче. Единият от младежите се отдели да види не са ли откраднати пощенските коне. Пощенският началник бе успял да ги разкара и да тури в конюшните си, събрани оттук-оттам, жалки кранти. Отидоха да намерят два коня в блатата — дето бяха скрити, и след три часа Фабрицио се качи на едно съвсем раздрънкано кабриолетче, но теглено от два хубави пощенски коня. Той се беше поободрил. Раздялата с младежите, роднини на хазайката, беше извънредно трогателна; под какъвто и благовиден предлог Фабрицио да им предлагаше пари, те не искаха да ги приемат.

— Във вашето състояние, господине, те трябват на вас повече, отколкото на нас — отговаряха неизменно тия прекрасни младежи.

Най-после те тръгнаха назад с писмата, в които Фабрицио, закрепнал и повъзбуден от пътуването, се опита да изрази на хазайките си всичките си чувства към тях. Фабрицио пишеше със сълзи на очи и в писмото му до малката Аникен имаше несъмнено любов.

Останалата част от пътя мина без особени приключения. Пристигнал в Амиен, той почна да чувства силна болка от удара в бедрото; селският лекар не бе се сетил да отвори раната и въпреки кръвопускане тя беше гноясала. През двете седмици, които Фабрицио прекара в амиенския хан, държан от едно угодливо, но алчно семейство, съюзниците нахълтаха във Франция и Фабрицио мисли толкова дълбоко върху случилите се с него неща, че стана сякаш друг човек. Остана си дете само в едно: беше ли сражение това, което видя? И второ: беше ли то сражение при Ватерло? За пръв път през живота си четенето му достави удоволствие; той все се надяваше да намери във вестниците или в разказите за сражението някое описание, по което да познае местата, минати от него в свитата на маршал Ней, а по-късно с другия генерал. Докато бе в Амиен, пишеше почти всеки ден на добрите си приятелки от „Чесалото“. Щом оздравя, отиде в Париж; намери в предишния хотел двадесет писма от майка си и леля си, които го умоляваха да се върне колкото се може по-скоро. Последното писмо на графиня Пиетранера съдържаше загадъчни намеци, които го разтревожиха силно — това писмо пропъди всичките му нежни блянове. При неговия характер достатъчна бе една дума, за да си представи лесно най-големи беди; въображението отпосле му обрисуваше тези беди с най-ужасни подробности.

„Не подписвай писмата, в които даваш известия за себе си — пишеше му графинята. — На връщане не бива да дохождаш направо на езерото Комо: спри се в Лугано, на швейцарска територия.“ В това малко градче той трябваше да пристигне под името Кави; там в главния хотел щеше да намери камериера на графинята, който ще му каже какво да прави. Леля му завършваше с думите: „Крий, както можеш, извършеното от тебе безумие, а главно не носи в себе си никакви книжа — печатни или ръкописни; в Швейцария ще бъдеш обкръжен от приятелите на Света Маргарита.[1] Ако имам достатъчно пари — пишеше му графинята, ще пратя човек в Женева в хотел «Везни» и той ще ти съобщи подробности, които не мога да ти пиша, но ти трябва да ги знаеш, преди да пристигнеш. Но, за бога, не оставай нито един ден повече в Париж; там ще те открият нашите шпиони.“ Въображението на Фабрицио почна да си представя най-страшни неща и единствено негово удоволствие стана да гадае какво толкова страшно има да му съобщи леля му. Когато преминаваше Франция, арестуван бе на два пъти, но съумя да се измъкне; тия неприятности дължеше на италианския си паспорт и на странното си занятие търговец на барометри, което никак не съответстваше на младото му лице и обвесената му в превръзка ръка.

Най-сетне в Женева той намери човека на графинята, който му разказа от нейно име, че на миланската полиция било донесено, че той, Фабрицио, бил отишъл да занесе на Наполеон предложенията на едно голямо съзаклятническо дружество, организирано в някогашното италианско кралство. „Ако не е била такава целта на пътуването му — гласял доносът, — защо е трябвало да взима фалшиво име?“ Майка му се мъчела да докаже истината, сиреч:

1. Че никога не е излизал от Швейцария.

2. Че е напуснал замъка ненадейно поради свада й по-големия си брат.

Фабрицио изслуша с гордост този разказ. „Аз съм могъл да бъда един вид пратеник при Наполеона! — каза си той. — Щях да имам честта да говоря с тоя велик човек: дай боже да бе така!“ Той си спомни, че седмият му прадядо, внук на оня, който дошъл в Милано в свитата на Сфорца, е имал честта да му бъде отсечена главата от враговете на херцога, които го издебнали, когато отивал в Швейцария да занесе предложения на доблестните кантони и да събере войници. Виждаше мислено гравюрата с това събитие в родословната книга на семейството. Като разпитваше камериера, Фабрицио забеляза, че той е възмутен от някаква подробност, която най-сетне изтърва въпреки изричната заповед, много пъти повтаряна от графинята, да не я казва. В миланската полиция беше донесъл за него Асканио, по-големият му брат. Тая жестока вест докара до пристъп на лудост нашия герой. От Женева за Италия се минава през Лозана; той поиска да тръгне пеш веднага и да извърви така десет-дванадесет левги, макар дилижансът от Женева за Лозана да тръгваше два часа по-късно. Преди да напусне Женева, в едно от тягостните кафенета на тоя град, той се скара с един младеж, който го гледаше — както му се стори — някак особено. Това бе съвсем вярно: младият женевец, флегматичен, благоразумен, мислещ само за пари, го взе за луд; влязъл в кафенето, Фабрицио хвърляше яростни погледи навсякъде, после разля на панталоните си подадената му чаша с кафе. В тази свада първият подтик на Фабрицио бе напълно в духа на XVI век: вместо да заговори за дуел на младия женевец, той извади камата си и се хвърли върху него да го намуши. В тоя миг на страст Фабрицио забрави всичко, което бе научил върху правилата на честта, и се върна към нагона или — по-добре казано, към спомените от първото си детство.

Довереникът, когото намери в Лугано, разпали яростта му, като му съобщи нови подробности. Тъй като обичали Фабрицио в Грианта, никой не произнеси името му и ако не била милата постъпка на брат му, всички щели да поддържат, че е в Милано и тамошната полиция нямало да обърне внимание на отсъствието му.

— Без друго граничарите имат отличителните ви белези — каза му пратеникът на неговата леля — и ако се движим по главния път, на границата на ломбардо-венецианското кралство вие ще бъдете арестуван.

Фабрицио и хората му познаваха и най-малките пътеки в планината, отделяща Лугано от езерото Komo; те се преоблякоха като ловци, сиреч контрабандисти, и тъй като бяха трима и имаха доста решителен вид, граничарите, които срещнаха, само ги поздравиха. Фабрицио се погрижи да пристигне в замъка чак към полунощ; по това време баща му и всичките камериери с напудрени коси спяха отдавна. Той слезе без мъка в дълбокия ров и проникна в замъка през прозорчето на един зимник: там го чакаха майка му и леля му; скоро дотърчаха сестрите му. Дълго се редяха възторзи, нежности и сълзи и когато тези същества, които се смятаха за нещастни, започнаха най-сетне да говорят разумно, първите блясъци на зората им възвестиха, че времето лети.

— Надявам се, твоят брат не подозира за пристигането ти — каза му госпожа Пиетранера, — престанах да му говоря след безразсъдната му постъпка и за моя чест това нарани силно честолюбието му. Днес на вечерята го удостоих да му заговоря: трябваше ми предлог, за да скрия безумната радост, която можеше да събуди подозрение у него. После, когато забелязах, че е много горд от това привидно помирение, възползвах се от радостта му, за да го напия хубавичко, и сигурно той няма да помисли да дебне, продължавайки шпионския си занаят.

— Трябва да скрием нашия хусар в твоя апартамент — каза маркизата, — той не може да тръгне веднага; в тия първи мигове ние не сме господари на ума си, а трябва да намислим как най-добре можем да заблудим страшната миланска полиция.

Така и направиха, но маркизът и по-големият му син забелязаха на следния ден, че маркизата е непрекъснато в стаята на зълва си. Няма да описваме изблиците на нежност и радост, които и него ден все още вълнуваха тези толкова щастливи същества. Италианските сърца много повече от нашите се измъчват от подозрения и безумни мисли, рожби на пламенно въображение, но в замяна на това техните радости са много по-силни и по-трайни. Тоя ден графинята и маркизата бяха изгубили съвсем ума си; Фабрицио трябваше да разправи всичко отначало; най-сетне решиха да идат в Милано, за да спотаят там общата си радост — толкова трудно им се стори да се крият по-дълго от надзора на маркиза и неговия син Асканио.

Взеха лодката на замъка, за да отидат в Комо; постъпеха ли иначе, щяха да събудят хиляди подозрения. Но когато стигнаха в пристанището на Комо, маркизата си спомни, че е забравила в Грианта извънредно важни книжа; тя побърза да изпрати лодкарите да ги донесат и тези хора не можаха да видят как двете дами използваха времето си в Комо. А те, щом пристигнаха, наеха наслуки една от каретите, които чакат пътници до високата средновековна кула, издигаща се над миланската градска порта. Тръгнаха веднага, тъй че кочияшът няма време да говори с никого. На четвърт левга от града срещнаха един познат млад ловец и той от любезност, понеже дамите нямаха никакъв мъж със себе си, предложи да им кавалерства до портите на Милано, където наблизо отиваше на лов. Всичко вървеше добре и дамите разговаряха много весело с младия пътник, когато на завоя, дето пътят заобикаля прекрасния хълм и гората на Сан Джовани, трима предрешени стражари хванаха конете за юздите.

— Ах, мъжът ми ни е издал! — извика маркизата и припадна.

Един вахмистър, останал малко по-назад, се приближи, залитайки, до каретата и каза с глас, който сякаш идеше от някоя кръчма.

— Съжалявам, че трябва да изпълня възложената ми задача, но ви арестувам, генерале Фабио Конти.

Фабрицио помисли, че вахмистърът се подиграва него, като го нарича генерал. „Ти ще ми заплатиш за това!“ — каза си той. Той гледаше предрешените стражари и дебнеше сгодния миг да скочи от каретата и побегне през полето.

Графинята се усмихна за всеки случай, струва ми се, после каза на вахмистъра:

— Но, драги ми вахмистре, това ли шестнадесетгодишно дете вие взимате за генерал Конти?

— Не сте ли вие дъщеря на генерала? — каза вахмистърът.

— Ето баща ми — каза графинята и посочи Фабрицио.

Стражарите прихнаха да се смеят.

— Покажете паспортите си без много разсъждения — подзе вахмистърът, докачен от общото веселие.

— Тия дами не взимат със себе си никога паспорти, когато отиват в Милано — каза кочияшът студено и философски. — Те идват от замъка си Грианта; Тази е госпожа графиня Пиетранера, онази — госпожа маркиза дел Донго.

Съвсем объркан, вахмистърът мина пред конете, за да се посъветва с хората си. Съвещанието траеше вече пет минути, когато графиня Пиетранера помоли господата да позволят колата да се придвижи няколко крачки напред, за да отиде на сянка; беше непоносимо горещо, макар да бе само единадесет часът заранта, Фабрицио, който се оглеждаше внимателно и търсеше начин да избяга, видя как от една полска пътечка излее на големия прашен път четиринадесет-петнадесет годишна девойка, която плачеше свенливо в кърпичката си. Тя вървеше пеша между двама униформени стражари, а на три крачки зад нея също между двама стражари пристъпващо висок сух мъж с подчертано достойнство, сякаш някой префект в процесия.

— Къде ги намерихте? — каза вахмистърът, напълно втасал вече.

— Бягаха през полето и нямат никакъв паспорт у себе си.

Вахмистърът сякаш си глътна езика — имаше пред себе си пет пленника вместо двамата, които търсеше. Той се отдалечи на няколко крачки, като остави един човек да варди арестанта с величавия вид и друг да държи конете.

— Остани — каза графинята на Фабрицио, вече скочил на земята, — всичко ще се уреди.

Чу се как един от стражарите извика:

— Все едно! Щом нямат паспорти, значи, заловени са законно.

Но вахмистърът, изглежда, не бе толкова уверен; името на графиня Пиетранера го тревожеше: той познаваше генерала, но не знаеше, че е умрял. „Генералът не е човек, който не ще си отмъсти, ако арестувам жена му без причина“ — каза си той.

През време на тия дълги разисквания графинята заприказва с младата девойка, застанала на прашния път до каляската, хубостта на девойката я порази.

— Ще ви заболи глава от слънцето, госпожице. Този любезен войник — добави тя, обръщайки се към стражаря, изправен пред конете — ще ви позволи да се качите в каляската.

Фабрицио, който ходеше около каретата, се доближи, за да помогне на младата девойка да се качи. Тя се готвеше вече да стъпи на стъпалото, подкрепяна за ръката от Фабрицио, когато внушителният мъж, който бе на шест крачки зад колата, извика с гръмовит от важничене глас:

— Останете на пътя, не се качвайте в чужда кола!

Фабрицио не чу заповедта; младата девойка, вместо да се качи в каретата, рече да слезе и тъй като Фабрицио продължаваше да я подкрепя, падна в прегръдките му. Той се усмихна, тя се изчерви силно; те продължиха да се гледат един миг и след като младата девойка се освободи от прегръдките му.

„Тя би била прекрасна другарка в затвора — каза си Фабрицио. — Каква дълбока мисъл се таи под това чело! Сигурно ще знае да обича.“

Вахмистърът се приближи с властен вид:

— Коя от дамите се казва Клелия Конти?

— Аз — каза младата девойка.

— А аз — провикна се възрастният мъж — съм генерал Фабио Конти, камерхер на негово величество пармския принц; намирам за съвсем непристойно да отнасяте към човек от моя ранг като към крадец.

— Завчера, когато се качвахте на лодка в пристанището на Комо, не пратихте ли вие да се разходи ей така нахалост полицейският инспектор, който ви поиска паспорта? Е добре, днес той не ви позволява да се разхождате.

— Аз бях се отдалечил вече с лодката си, бързах, тъй като се задаваше буря, един човек в граждански дрехи ми извика от кея да се върна в пристанището, аз му казах кой съм и продължих пътуването си.

— А тази заран сте избягали от Комо.

— Хора като мене не взимат паспорт, за да отидат от Милано да видят езерото. Тая заран в Комо ми казаха, че ще ме арестуват на градските порти; аз тръгнах пеша с дъщеря си; надявах се, че ще срещна по пътя някоя карета да ме закара в Милано, дето, разбира се най-напред щях да посетя генерала, комендант на областта, за да му се оплача.

От гърба на вахмистъра сякаш падна голям товар.

— Добре тогава, генерале, вие сте арестуван и аз ще ви отведа в Милано. А вие кой сте? — попита той Фабрицио.

— Той е мой син — отговори графинята. — Асканио, син на дивизионния генерал Пиетранера.

— Без паспорт ли, госпожо графиньо? — каза вахмистърът поомекнал.

— Той е толкова млад, че още няма паспорт; не пътува никога сам, винаги е с мен.

През време на този разговор генерал Конти се разправяше със стражарите, показвайки се все повече и повече оскърбен.

— Излишни са толкова думи — каза му един от тях. — Арестуван сте, свършено!

— Вие трябва да се радвате — каза вахмистърт, — че се съгласяваме да наемете кон от някой селянин; инак въпреки праха, жегата и пармското ви камерхерство ще вървите пеша между нашите коне.

Генералът почна да ругае.

— Ще млъкнеш ли най-после! — каза стражарят. — Къде е генералската ти униформа? Не може ли тъй всеки срещнат да каже, че е генерал?

Генералът се разсърди още повече. През това време работите в каляската вървяха много по-добре.

Графинята се разпореждаше със стражарите като със свои слуги. Тя даде едно екю на едного от тях да потърси вино и главно прясна вода в къщицата, която се виждаше на двеста крачки оттам. Намери време да укроти Фабрицио, който упорстваше да избяга в гората, обрасла хълма. „Аз имам добри пистолети“ — казваше той. От разярения генерал тя измоли да позволи на дъщеря си да се качи в каретата. По този повод генералът, който обичаше да поприказва за себе си и за семейството си, обади на дамите, че дъщеря му била едва на дванадесет години, тъй като била родена на 27 октомври 1803; но всички й давали четиринадесет-петнадесет години — толкова била умна.

„Съвсем прост човек“ — казваше с очи графинята на маркизата. Благодарение на графинята всичко се уреди след едночасов разговор. Един от стражарите, който се оказа, че има работа в съседното село, зае коня си на генерал Конти, след като графинята му каза: „Ще получите десет франка.“ Вахмистърът тръгна сам с генерала; другите стражари останаха под дървото в компания с четирите грамадни бутилки вино, нещо като дамаджанки, които изпратеният в къщицата стражар бе донесъл с помощта на един селянин. Достопочтеният камерхер позволи на Клелия Конти да заеме място в каретата на дамите, за да се върне в Милано, а никой не помисли да арестува сина на храбрия генерал граф Пиетранера. След първите мигове на любезност и разговори върху малкото, току-що приключило се произшествие Клелия Конти забеляза с какъв възторг такава хубава дама като графинята говори на Фабрицио; разбира се, тя не му е майка. Привлякоха й вниманието главно честите загатвания за нещо героично, смело и до немай-къде опасно, което той извършил неотдавна; но въпреки всичкия си ум младата Клелия не можа да отгатне за какво става дума.

Тя гледаше с почуда младия герой, чиито очи сякаш още горяха от огъня на подвига. А той беше малко смутен от необикновената хубост на тази млада дванадесетгодишна девойка и неговите погледи я караха да се изчервява.

Една левга преди Милано Фабрицио каза, че ще отиде да види чичо си и се сбогува с дамите.

— Ако някога се измъкна от тая неприятна история — каза той на Клелия, — ще дойда да видя хубавите картини в Парма и тогава ще благоволите ли да си спомните моето име. Фабрицио дел Донго?

— Хубава работа! — каза графинята. — Така ли пазиш ти инкогнито! Госпожице, благоволете да запомните, че това лошо момче е мой син и се казва Пиетранера а не дел Донго.

Много късно вечерта Фабрицио влезе в Милано през градската порта Ренца, която води към модното място за разходки. Изпращането на двамата слуги в Швейцария беше изчерпало оскъдните спестявания на маркизата и зълва й; за щастие Фабрицио имаше още няколко наполеона и един от диамантите, който бе решено да продадат.

Целият град обичаше и познаваше двете дами: най-влиятелните лица от австрийската клерикална партия отидоха да говорят в полза на Фабрицио пред барон Биндер, началник на полицията. Тия господа, по собствените им думи, не разбираха как може да се вземе сериозно лудешката постъпка на едно шестнадесетгодишно дете, което се скарва с по-големия си брат и побягва от бащината си къща.

— Моят занаят ме кара да вземам всичко сериозно отговори кротко барон Биндер, мъдър и мрачен мъж; той уреждаше по това време знаменитата миланска полиция и се беше наел да предотврати една революция подобна на тая от 1746, която прогони австрийците от Генуа.[2] Тази миланска полиция, която по-късно се прочу с приключенията на г. г. Пелико и Андриано[3], не бе строго погледнато, жестока, тя изпълняваше разумно и безмилостно строгите закони. Императорът Франц ІІ искаше да порази с ужас смелото въображение на италианците.

 

 

— Посочете ми ден по ден с достоверни сведения — повтаряше барон Биндер пред покровителите на Фабрицио какво е правил младият маркезино дел Донго от заминаването му от Грианта на 8 март до пристигането му снощи в града, дето се е укрил в една от стаите до майчиния си апартамент, и аз съм готов да се отнасям към него като към най-милия халосник измежду младежите в града. Ако вие не можете да ми доставите сведения за местопребиваването на младия човек за всеки един ден след заминаването му от Грианта, колкото и знатен да е родът му и голямо уважението ми към приятелите на семейството му, не е ли мой дълг да го арестувам? Не трябва ли да го задържа в затвора, докато не ми докаже, че не е ходил да занесе на Наполеон предложенията на някои недоволници, каквито вероятно има в Ломбардия между поданиците на негово императорско и кралско величество? Забележете също, господа, че ако младият дел Донго успее да се оправдае по тая точка, той все пак ще остане виновен, че е минал в чужбина без редовно издаден паспорт, като е взел отгоре на това лъжливо име и си е послужил съзнателно с паспорт, издаден на прост занаятчия, сиреч на лице от класа, много по-нискостояща от класата, на която принадлежи.

Това жестоко по своята логика изявление беше съпроводено с всички белези на вежливост и уважение, които началникът на полицията дължеше на високото положение на маркиза дел Донго и видните й застъпници.

Маркизата изпадна в отчаяние, когато научи отговора на барон Биндер.

— Фабрицио ще бъде арестуван! — извика тя разплакана. — А веднъж в затвора, бог знае кога ще излезе оттам! Баща му ще се отрече от него!

Госпожа Пиетранера и снаха й се посъветваха с двама-трима близки приятели и както и да я увещаваха те, маркизата настоя синът й да тръгне още следната нощ.

— Но ти виждаш добре — каза й графинята, — барон Биндер знае, че синът ти е тук; тоя човек съвсем не е лош.

— Не е, но той иска да угоди на император Франц.

— Но ако той смяташе, че е полезно за повишението му да хвърли Фабрицио в затвора, щеше да го направи досега; и ние ще проявим обидно недоверие към него, ако накараме Фабрицио да бяга.

— Но като е признал, че знае къде е Фабрицио, с това той е искал да ни каже: „Накарайте го да замине!“ Не, аз не мога да живея, докато мисля: „След четвърт час сина ми може да бъде между голите стени на затвора!“ Каквито и да са честолюбивите намерения барон Биндер — добави маркизата, — той смята изгодно за личното си положение в тая страна да показва, че щади един човек от ранга на моя мъж и аз виждам доказателство за това в особената откровеност, с която признава, че знае къде може да хване сина ми. Нещо повече, баронът с готовност се спира подробно на двете нарушения, в които Фабрицио е обвинен по донос на своя недостоен брат, и обяснява, че тези две нарушения водят до затвор: не иска ли с това да ни каже, че ако предпочитаме изгнанието, сами трябва да избираме?

— Ако ти избереш изгнанието — повтаряше непрестанно графинята, — ние няма да го видим, докато сме живи.

Фабрицио, който присъстваше на целия разговор с един от старите приятели на маркизата, съветник по това време в учредения от Австрия съд, възнамеряваше твърдо да бяга. И наистина същата вечер той излезе от двореца, скрит в каретата, която отведе в „Скалата“ майка му и леля му. Кочияшът, комуто не доверяваха, се отби както винаги в кръчмата и докато лакеят, сигурен човек, пазеше конете, Фабрицио, преоблечен като селянин, се измъкна от каретата и напусна града, на другата заран той премина все така благополучно границата и няколко часа по-късно се настани в едно имение на майка си в Пиемонт, близо до Новара, а именно в Романяно, дето е бил убит Баяр.[4]

Можем да си въобразим с какво внимание двете дами, пристигнали в ложата си в „Скалата“, слушаха представлението. Те бяха отишли там само за да се посъветват с някои свои приятели от либералната партия, чието появяване в двореца дел Донго би могло да бъде изтълкувано зле от полицията. В ложата бе решено да се направят нови постъпки пред барон Биндер. Не ставаше и въпрос да се предложи подкуп на този напълно честен чиновник, пък и дамите бяха много обеднели; те бяха накарали Фабрицио да вземе всичко, което бе останало от продажбата на диаманта.

Беше все пак много важно да се знае последната дума на барона. Приятелите на графинята й припомниха за някой си каноник Борда, много любезен млад човек, който някога я бе ухажвал, и то по доста долен начин; неуспял, той бе донесъл на генерал Пиетранера за приятелството й с Лимеркати и бе натирен позорно. Сега този каноник играеше всяка вечер на тарок[5] с баронеса Бнндер и естествено бе близък приятел на мъжа й. Графинята реши, колкото и да бе ужасно мъчително за нея, да се срещне с каноника; на другата сутрин рано, преди той да излезе от къщи, тя поръча да доложат за пристигането й.

Когато единственият слуга на каноника произнесе името на графиня Пиетранера, тоя човек от вълнение изгуби гласа си; не се помъчи дори да оправи безредието на доста простата си утринна дреха.

— Поканете я да влезе и се махнете — каза той с погаснал глас.

Графинята влезе, Борда се хвърли на колене.

— Така на колене един нещастен безумец като мене трябва да приеме заповедите ви — каза той на графинята, която тая заран в нарочно небрежното си облекло бе неотразимо съблазнителна. Дълбоката мъка по изгнанието на Фабрицио, насилието, което бе извършила над себе си, за да се яви у един човек, постъпил предателски с нея, всичко заедно придаваше на погледа й невероятен блясък. — Така на колене искам да приема вашите заповеди — извика каноникът, — защото очевидно вие сте дошли да ми поискате някаква услуга, иначе не бихте почели с вашето присъствие бедния дом на нещастния безумец: някога, увлечен от любов и ревност, той постъпи с вас като подлец, когато видя, че не може да ви се хареса.

Тия думи бяха искрени и особено благородни, защото каноникът се радваше сега на голяма власт: графинята бе покъртена до сълзи; умиление и малка надежда отведнъж смениха унижението и страха, които смразяваха душата й. Много нещастна, тя в един миг стана почти щастлива.

— Целуни ръката ми — каза тя на каноника, като му я подаде — и стани. (Нека не се забравя, че в Италия говоренето на „ти“ означава добро и искрено приятелство, също както и по-нежно чувство.) Дойдох да ти поискам милост за моя племенник Фабрицио. Ето пълната неподправена истина, както човек може да каже на един стар приятел. На шестнадесет и половина години той извърши една страшна лудория; ние бяхме в замъка Грианта на езерото Комо. Една вечер в седем часа научихме от една лодка в Комо, че императорът е слязъл в залива Жуан. На другата заран Фабрицио тръгна за Франция, като взе паспорта на един свой приятел, човек от народа, търговец на барометри по име Вази. Тъй като Фабрицио не прилича никак на търговец на барометри, едва изминал десет левги във Франция, и бил арестуван заради добрия си вид; възторжените му речи на лош френски език се сторили подозрителни. След известно време той избягал и отишъл в Женева; ние изпратихме да се срещне с него в Лугано…

— Искате да кажете, в Женева — каза усмихнат каноникът.

Графинята довърши своя разказ.

— Ще направя за вас всичко, което е по силите на човека — подзе каноникът горещо, — поставям се напълно под вашите заповеди. Готов съм да извърша дори безразсъдни дела — добави той. — Кажете, какво трябва да правя, когато от този беден салон изчезне небесното видение, останало незабравимо в моя живот.

— Трябва да отидете при барон Биндер и му кажете, че обичате Фабрицио още от рождението му, че сте видели как се е родило това дете, когато сте дохождали у нас, и че най-после в името на приятелството му към вас го молите да провери чрез всичките си шпиони дали преди заминаването си за Швейцария. Фабрицио е имал дори едно-единствено свиждане с някой от следените от него либерали. Ако баронът е ограден с добри служители, той ще види, че тук има само една младежка вятърничавост. Вие знаете, че аз имах в хубавия си апартамент в двореца Дуняни гравюри, изобразяващи спечелените от Наполеон сражения: по надписите на тези гравюри моят племенник се научи да чете. Когато Фабрицио бе още на пет години, моят злочест мъж му обясняваше тия сражения; ние слагахме върху главата на детето каската на моя мъж, то влачеше голямата му сабя. И ето един прекрасен ден Фабрицио научи, че императорът, идолът на моя мъж, се е върнал във Франция; той тръгна да го настигне като обезумял, но не успя. Попитайте нашия барон с какво наказание иска да накаже това мигновено безумие.

— Забравих едно нещо — извика каноникът, — вие ще видите, че не съм напълно недостоен за вашата прошка. Ето — каза той, като ровеше между книжата си на масата, — ето доноса на този безсрамен coltorto(лицемер), вижте, подписът е на Асканио Валсера дел Донго, който забърка цялата тази работа; взех го снощи от бюрото на полицията и отидох в „Скалата“ с надежда да намеря някой от постоянните посетители на вашата ложа, чрез който бих могъл да ви го предам. Препис от този документ отдавна се намира във Виена. Ето врага, срещу когото трябва да се борим.

Каноникът прочете с графинята доноса и те се уговориха още същия ден той да й изпрати препис по сигурно лице. С радост в сърцето графинята се върна в двореца дел Донго.

— Надали може да има по-благороден човек от този някогашен негодник — каза тя на маркизата. — Тая вечер в „Скалата“ в десет и три четвърти по часовника на театъра ще отпратим всички от нашата ложа, ще загасим свещите, ще заключим вратата и в единадесет часа каноникът сам ще дойде да ни каже какво е могъл да направи. Сметнахме, че така най-малко може да се изложи.

Каноникът беше много умен; той не закъсня да дойде на срещата, на която показа пълна доброта и безгранично чистосърдечие, възможни само в страни, дето суетността не господства над чувствата. Доносът му срещу графинята пред мъжа й генерал Пиетранера беше едно от големите угризения в живота му и той намигаше сега средство да се избави от това угризение.

Заранта, когато графинята излезе от къщата му, той си каза огорчен: „Ето, тя се люби със своя племенник. — Той не бе се излекувал. — Да дойде при мене такава горда, каквато е!… След смъртта на нещастния Пиетранера тя отхвърли с ужас моите предложения да й услужа, макар да бяха много учтиви и предадени много изкусно от полковник Скоти, някогашния й любовник. Как може да живее с 1 500 франка хубавата Пиетранера! — добави каноникът, като се разхождаше оживено из стаята. — После отиде да живее в замъка Грианта с тоя отвратителен secatore[6] маркиз дел Донго!… Всичко е ясно сега! Действително тоя млад Фабрицио е прелестен: висок, строен, с винаги засмяно лице… и нещо повече — с някакъв премрежен с нежна сласт поглед… с израз като в картините на Кореджо“ — добави каноникът горчиво.

„Разликата във възрастта… не е твърде голяма… Фабрицио се роди след влизането на французите около 98 г., струва ми се; графинята навярно има двадесет и седем-двадесет и осем години. Невъзможно е една жена да бъде по-хубава, по-възхитителна. В тая изобилстваща с хубавици страна тя бие всички: Марини, Герарди, Руга, Арези, Пиетрагруа[7] — тя ги надминава всички те… Те са живели щастливи, скрити край хубавото езеро Комо, когато младежът е поискал да отиде при Наполеон… Има още силни души в Италия, каквото и да правят с нея! Скъпа родино! Не — продължаваше това пламнало от ревност сърце, — не може да се обясни иначе това примирение с животуването на село, с отвращението да виждаш всеки ден, обед и вечер, ужасното лице на маркиз дел Донго и безсрамната жълта физиономия на маркезино Асканио, който ще бъде още по-долен от баща си!… Добре, аз ще й служа искрено. Поне ще имам удоволствието да я виждам отблизо, не с бинокъла си.“

Каноникът Борда обясни на дамите обстойно работата. Общо взето, Биндер бил извънредно разположен към тях; много се радвал, че Фабрицио побягнал, преди да е дошла заповед от Виена. Защото барон Биндер нямал власт да решава нищо сам, чакал заповеди по този въпрос, както по всички други; изпращал във Виена всеки ден точен препис от всички сведения, после чакал.

Необходимо било в своето изгнание в Романяно Фарицио:

1. Да ходи редовно на литургия всеки ден, да вземе за изповедник някой умен човек, предан на монархията и да му изповядва само най-безукорни чувства.

2. Да не се събира с никой човек, който минава за умен, и при случай да говори за бунтарството с ужас като за нещо непозволено.

3. Да не се показва никак в кафенетата, да чете само правителствените вестници, излизащи в Торино и Милано; изобщо да проявява отвращение към четенето и главно да не чете никога книги, печатани след 1720 г., с изключение, в краен случай, на романите на Валтер Скот[8].

4. Най-сетне — добави каноникът с известно лукавство — да ухажва открито някоя от тамошните хубавици, разбира се, от благородната класа, това ще покаже, че няма мрачния и недоволен дух на бъдещ заговорник.

Преди да си легнат, графинята и маркизата написаха на Фабрицио две безкрайни писма, в които му обясняваха с мило безпокойство всички съвети на Борда.

Фабрицио нямаше никакво желание да съзаклятничи: той обичаше Наполеон, като благородник вярваше, че е създаден да бъде по-щастлив от другите, и намираше буржоата за смешни. Той не бе разтварял книга от времето на колежа, дето бе чел само книги, приспособени от йезуитите. Настани се недалеч от Романяно в един великолепен дворец, едно от най-хубавите творения на знаменития архитект Сан Микеле[9], но в този замък не бяха живели от тридесет години, тъй че във всичките му стаи течеше и нито един прозорец не се затваряше. Фабрицио докопа конете на управителя и ги яздеше безцеремонно по цял ден; не разговаряше с никого, а размишляваше. Съветът да си вземе любовница от някое монархично настроено семейство му се стори забавен и той го изпълни точно. Избра си за изповедник един млад свещеник-интригант, който искаше да стане епископ (както изповедникът от Шпилберг[10], но той извървяваше три левги пеша, за да чете в непроницаема, както мислеше, тайна вестник „Конститюсионел“[11], който смяташе за великолепен: „Това е хубаво като Алфиери[12] и Данте!“ — възклицаваше често той. Фабрицио приличаше на френските младежи по това, че се занимаваше много по-сериозно с коня и вестника си, отколкото със своята трезвомислеща любовница. Но в тази наивна и сурова душа нямаше още място за подражание на другите и той не си спечели приятели в обществото на богатото градче Романяно; неговата простота минаваше за високомерие: не знаеха какво да кажат за характера му. „Той е по-малкият син, недоволен, че не е първородният“ — бе казал свещеникът.

Бележки

[1] Г-н Пелико направи това име известно в цяла Европа, така се нарича в Милано улицата, дето се намират полицията и затворите. — Б.а.

[2] През 1746 година по време на френско-австрийската война Генуа, бивша съюзница на Франция, била принудена да се предаде на австрийците. Прекомерните контрибуции и данъци предизвикват народното възмущение, насочено срещу австрийците и генуезката аристокрация. Австрийците са изгонени от града, където се установява република (декември (1746)

[3] Андриано, Александр (1797–1862) — италиански революционер от френски произход, осъден за участие в движението на карбонарите на доживотен затвор в „Шпилберг“, където прекарва осем години (1824–1832). През 1837–1838 публикува „Спомени на държавния престъпник“ в четири тома.

[4] Баяр, Пиер дю Терай (1476–1524) — френски пълководец, убит при един от италианските походи на крал Франсоа I по време на преминаването на река Сезия при градчето Романяно.

[5] Игра на карти.

[6] Досаден човек (итал.)

[7] Каноникът Борда изброява тук представителки на висшето миланско общество, прославили се с недостойни приключения. Пиетрагруа е представителка на миланската дребна буржоазия, за която Стендал разказва подробно в дневника си от 1811 година.

[8] Уолтър Скот (1771–1832) — английски писател, автор на прочути приключенски романи. Първият му роман е преведен на френски едва в 1816, а на италиански — малко по-късно. Затова Фабрицио не би могъл да чете романите му през 1815, когато се намира в Швейцария.

[9] Сан-Микели, Микеле (1484–1559) — италиански архитект.

[10] В своите „Спомени“ Андриано разказва за свещеника на крепостта „Шпилберг“ Стефан Паоловиц, който бил таен агент на правителството и като се възползвал от доверието на затворниците, се опитвал да получи от тях сведения за „заговора“, в който се обвинявали. За награда бил назначен за епископ на Катаро.

(Виж любопитните мемоари на г. Андриано, които, забавни като приказка, ще останат в историята, както и летописите на Тацит. — Б.а.)

[11] Констинюсионел — списание на умерената либерална опозиция, основано през 1815 година и изиграло в епохата на Реставрацията голяма роля в борбата с реакцията.

[12] Алфиери, Виторио (1749–1803) — изтъкнат италиански поет и драматург, чието творчество е посветено на борбата срещу тиранията.