Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

— Ето на̀! — извика генералът, като съгледа брат си дон Чезаре. — Херцогинята ще похарчи сега сто хиляди екюта, за да спаси затворника и се подиграе с мен.

Но засега ние ще трябва да оставим Фабрицио в затвора на върха на Пармската цитадела; той е пазен здраво и ние ще го намерим пак там, макар може би малко променен. Ще се занимаем преди всичко с двора, дето твърде сложните интриги и главно чувствата на една злочеста жена ще решат съдбата му. Когато изкачваше триста и деветдесетте стъпала на кулата „Фарнезе“, за да отиде в килията си, намираща се пред самите очи на коменданта, Фабрицио, който толкова се страхуваше по-рано от тази минута, разбра, че няма време да мисли за нещастието си.

Когато се върна в къщи след вечерта у граф Дзурла, херцогинята отпрати със знак слугините си; после се повали, както бе облечена, на леглото си и извика със силен глас:

— Фабрицио е в ръцете на враговете си и заради мене може би те ще му дадат отрова!

Как да предадем отчаянието, в което изпадна след обхваналите я чувства, влюбена, без сама да го съзнава, до полуда в младия затворник? Имаше несвързани викове, изблици на ярост, гърчения, нито една сълза. Тя отпрати слугините, за да скрие сълзите си; мислеше, че ще избухне в ридания, щом остане сама, но сълзите, първото облекчение в големите скърби, не идваше очите й. Гневът, негодуванието, чувството на безсилие пред принца бяха овладели напълно тази горда душа.

„Колко съм унизена! — викаше тя час по час. — И не само съм оскърбена, но и животът на Фабрицио е заплашен! А аз не мога да си отмъстя! Спрете, принце! Вие ме убивате, добре, имате власт за това, ала после и вашият живот ще бъде в моите ръце. Но, клети Фабрицио, каква полза от това за тебе? Каква разлика с оня ден, когато исках да напусна Парма! А тогава се мислех за нещастна… Какво заслепение! Готвех се да скъсам с всички привички на приятния си живот и, уви, не знаех, че съм на прага на едно събитие, което завинаги ще реши съдбата ми. Ако, свикнал на низко, безсрамно раболепие, графът не беше изпуснал думите несправедливо дело в съдбоносното писъмце, което принцът ми даде от пустославие, ние щяхме да бъдем спасени. Трябва призная, че по-скоро щастливият случай, отколкото ловкостта ми помогна да засегна самолюбието му със заплахата си да напусна неговата скъпа Парма, аз бях свободна!… Велики боже, каква робиня съм сега! Прикована съм към тая нечиста клоака, а Фабрицио е окован в цитаделата, в тази цитадела, която за толкова достойни хора е била преддверие към смъртта, и не мога да сдържам повече тоя тигър: той не се бои вече, че ще напусна леговището му.

Той е достатъчно умен да разбере, че аз никога няма да се отдалеча от мръсната кула, към която е приковано сърцето ми. Сега нараненото самолюбие на този човек може да го наведе на какви ли не чудновати приумици; тяхната странна жестокост само ще разпалва неговото удивително самолюбие. Ами ако се върне към предишните блудкави любовни обяснения, ако ми каже: «Бъдете милостива към вашия роб или Фабрицио ще загине» — тогава ще се повтори старата история с Юдит[1]… Да, но ако за мен това значи самоубийство, за Фабрицио ще бъде убийство; глупавият наследник, наш бъдещ владетел, и подлият палач Расси ще обесят Фабрицио като мой съучастник.“

От гърлото на херцогинята се изтръгнаха викове: този избор, от който тя не виждаше как може да се изплъзне, терзаеше злочестото й сърце. Помътеният й ум не виждаше занапред друга възможност. Цели десет минути тя се мята като безумна; най-сетне това ужасно душевно състояние я изнури и тя заспа за няколко минути, жизнените й сили бяха изчерпани. След малко тя се стресна и се видя седнала на леглото; присънило й се беше, че принцът заповядва в нейно присъствие да отрежат главата на Фабрицио. С какъв блуждаещ поглед херцогинята се заозърта околовръст! Когато най-сетне се убеди, че пред нея не е нито принцът, нито Фабрицио, тя се повали отново на леглото и насмалко не загуби съзнание. Толкова голямо беше телесното й изтощение, че нямаше сили да се помръдне, „Велики боже, да можех да умра! — каза си тя. — Но каква подлост би било това — да изоставя Фабрицио в нещастието му! Аз се побърквам… Нека се върна към действителността; да разгледам хладнокръвно отвратителното положение, в което сама нахълтах. Какво гибелно лекомислие, че дойдох да живея в двора на един самодържец, един тиранин, който познава всичките си жертви; всеки техен поглед му се струва посегателство върху неговата власт. Уви, нито аз, нито графът помислихме за това, когато напуснах Милано; аз мислех за прелестите на един приятен двор; нещо наистина не толкова хубаво, но все пак напомнящо прекрасните дни на принц Евгений.

Отдалеч ние нямаме представа какво нещо е властта на един деспот, който познава по лице всичките си поданици. По външната си форма деспотизмът прилича на другите управления: и тук например има съдии, те се казват Расси. Чудовището му недно! Ако принцът му заповяда, не би му трепнало окото да обеси собствения си баща… би нарекъл това свой дълг… Да подкупя Расси! Горко ми, та аз нямам нищичко. Какво мога да му предложа? Може би сто хиляди франка! А разправят, че след последното покушение, когато небето, безмилостно към тази злочеста страна, го спасило от кинжала, принцът му пратил в ковчеже десет хиляди златни цехина. Пък и каква сума би могла да го съблазни? Тази кална душа, която е виждала винаги само презрение в хорските погледи, сега се наслаждава, като вижда в тях страх и дори почит; той може да стане министър на полицията, защо не? Тогава три четвърти от жителите на страната ще станат негови любоугодници и ще треперят пред него тъй раболепно, както той сам трепери пред господаря.

Щом не мога да избягам от този омразен град, ще трябва да помогна на Фабрицио: ако живея сама, уединена, отчаяна, какво ще мога да направя за него? Хайде, върви, нещастнице, изпълни дълга си, иди в обществото, преструвай се, че не мислиш вече за Фабрицио… Да се преструвам, че съм те забравила, скъпи ангеле!“

При тия думи херцогинята се обля в сълзи; най-сетне тя можеше да плаче. След като се отдаде за цял един час на тая човешка слабост, тя забеляза, че малко се е поутешила и че мислите й почват да се проясняват.

„Да имах вълшебното килимче — каза си тя — да отвлека Фабрицио от цитаделата и да забягна с него в някоя честита страна, дето няма да могат да ни преследват, например в Париж! Бихме живели отначало там с хилядата и двеста франка, които довереникът на баща му ми праща с такава забавна точност. Бих могла да събера сто хиляди франка от останките на моето имущество!“ Херцогинята прекарваше във въображението си, сегиз-тогиз с неизразима наслада, всички подробности на живота, който би водила на триста левги от Парма. „Там — казваше си тя — той би могъл да постъпи на служба под измислено име… Влязъл в някой храбър френски полк, младият Валсера скоро би си създал име; би бил най-сетне щастлив.“

Тези светли картини изтръгнаха повторно сълзи от очите й, но сега това бяха сладки сълзи. Все пак съществуваше още щастие някъде! Това състояние трая дълго; клетата жена се страхуваше да се върне към ужасната действителност. Най-сетне, когато зората очерта върху побелялото небе върхарите на дърветата в градината й, тя направи усилие над себе си.

„След няколко часа — каза си тя — аз ще бъда на бойното поле; ще трябва да действам и ако ми се случи нещо неприятно, ако принцът рече да ми заговори за Фабрицио, не съм уверена дали ще мога да запазя самообладание. Затова трябва още сега, незабавно, да взема решение. Ако ме обявят за държавна престъпница, Расси ще заповяда да изземат всичко, което се намира в двореца ми; на първо число тоя месец графът и аз изгорихме, както обикновено, всички книжа, с които полицията би могла да злоупотреби; а той е министър на полицията — ето кое е смешното. Аз имам три диаманта с известна стойност; утре Фулдженцио, бившият ми лодкар в Грианта, ще замине за Женева, дето ще ги вложи на сигурно място. Ако един ден Фабрицио избяга (боже господи, помогни ми! — и тя се прекръсти), маркиз дел Донго със своята безмерна подлост ще сметне, че е грях да изпраща пари на човек, преследван от законния си принц: тогава Фабрицио ще получи поне диамантите ми и ще има къшей хляб.

Трябва да скъсам с графа… Невъзможно е да се виждаме насаме с него след станалото. Горкият! Той не е никак лош, напротив; но е слаб човек. Неговата обикновена душа не може да се издигне до висотата на нашите. Клети Фабрицио! Защо не можеш да дойдеш един миг при мене, за да се посъветваме заедно как да предотвратим опасностите, които ни заплашват!

Прекомерната предпазливост на графа ще спъва всичките ми планове, пък и аз не бива да го погубвам заедно със себе си… Защо този самолюбив тиранин да не поиска да ме хвърли в затвора? Ще ме обвинят в заговорничество… Какво по-лесно от това за доказване? Ако ме пратят в цитаделата и аз сполуча срещу злато да поговоря с Фабрицио дори само за миг, с какво мъжество бихме отишли двамата на смърт! Но да оставя тези безумни мисли; Расси ще посъветва принца да ме отрови; появата ми из улиците, возена в каруца, може да развълнува чувствителните сърца на неговите скъпи поданици… Но какво приказвам! Аз все съчинявам романи! Уви, трябва да се простят тия безумни мечти на една клета жена, чиято участ в действителност е толкова печална! Във всичко това вярно е само, че принцът няма да ме изпрати на смърт, но много лесно той би могъл да ме хвърли в затвор и да ме държи там; ще заповяда да скрият в някой кът на двореца ми всевъзможни подозрителни писма, както направиха с нещастния Л… Тогава трима съдии — не е нужно да бъдат съвсем безчестни, защото ще имат това, което наричат веществени доказателства — и дузина лъжливи свидетели са достатъчни. Могат да ме осъдят на смърт като заговорница; и принцът в безкрайното си милосърдие, взимайки пред вид, че някога съм имала честта да бъда приета в двора му, ще намали наказанието ми на десет години затвор в крепостта. Но вярна на непокорния си характер, за който маркиза Раверси и другите ми врагове са говорили толкова глупости, аз смело ще приема отрова. Поне публиката в благодушието си ще повярва това; но обзалагам се, че Расси ще се яви в килията ми и ще ми поднесе любезно от името на принца малко шишенце със стрихнин или перуджински опиум.

Да, аз трябва да се скарам открито с графа, защото не искам да го погубвам заедно със себе си — това би било безчестно: горкият човек ме обичаше така чистосърдечно! Само че глупаво бе от моя страна да мисля, че един истински придворен има още достатъчно душа, за да обича. Твърде вероятно принцът ще измери някакъв предлог да ме хвърли в затвора; той ще се бои да не покваря общественото мнение в полза на Фабрицио. Графът е честен човек, начаса ще направи това, което придворните тъпаци в своята голяма почуда ще нарекат лудост: ще напусне двора. Аз оскърбих властта на принца оная вечер, когато му изтръгнах писъмцето; мога да очаквам всичко от нараненото му самолюбие: няма един владетел по рождение що забрави някога усещането, което го накарах да изпита нея вечер? Впрочем като се скара с мене, графът ще може по-лесно да помага на Фабрицио. Ами ако графът, отчаян от моето решение, поиска да си отмъсти?… Ето една мисъл, която никога няма да му дойде на ума; той няма низката душа на принца; графът може с пъшкане да подпише един позорен указ, но той има чувство за чест. Пък и за какво ще ми отмъщава? За това ли, че след като го обичах пет години, без да оскърбя нито веднъж любовта му, аз ще му кажа: «Скъпи графе; имах щастието да ви обичам, но ето че пламъкът угасна: аз не ви обичам вече! Ала като познавам вашето сърце, запазвам дълбоко уважение към вас и вие ще си останете завинаги най-добрият ми приятел.»

Какво може да отговори един благороден човек на такова искрено признание?

Ще си взема друг любовник, поне така ще мислят в обществото. И ще кажа на този любовник: «Всъщност принцът с право наказва лекомислието на Фабрицио; но на тезоименния си ден сигурно нашият милостив господар ще му възвърне свободата.» Така ще спечеля шест месеца.

Най-разумно ще е да взема за любовник тоя продажен съдия, тоя подъл палач Расси… Той ще се почувства благородник, пък и наистина аз ще му помогна да влезе в доброто общество. Прости ми, мили Фабрицио, подобно усилие е свръх силите ми. Как! Това чудовище, още изцапано с кръвта на граф П… и на дьо Д…! Ще припадна от ужас само като се приближи до мене, или по-скоро ще грабна нож и ще го забия в безчестното му сърце. Не искай от мене невъзможни неща!

Да, главното е да забравя Фабрицио! Но нито сянка от гняв срещу принца, ще се покажа пак весела както преди, моята веселост сега ще се стори още по-приятна на тия мръсни души: първо, защото те ще помислят, че се покорявам доброволно на техния господар; второ, защото, вместо да се надсмивам над тях, ще се мъча да изтъквам дребните им достойнства; например ще похваля граф Дзурла за хубавото бяло перо на шапката му, което му донесе един куриер от Лион и с което се гордее.

Ще си избера любовник от партията на Раверси… Ако графът си отиде, тази партия ще бъде управляващата; тя ще вземе властта. Някой приятел на Раверси ще бъде назначен за комендант на цитаделата, тъй като Фабио Конти ще стане министър. Но как ли принцът, светски човек, умен човек, свикнал с прекрасната деловитост на графа, ще може да разглежда държавните работи с тоя вол, с тоя глупак над глупците, който цял живот се е занимавал само с един важен въпрос: колко копчета — седем или осем — трябва да имат войниците на негово височество отпред на мундира си? И тия груби говеда, които ми завиждат — ето къде е опасността за тебе, скъпи ми Фабрицио! — и тия груби говеда ще решават моята и твоята участ! Затова не бива да позволя на графа да си подава оставката! Нека остане дори ако трябва да търпи унижения! Той все още си въобразява, че като даде оставката си, върши най-голямата жертва, която може да направи един министър-председател; и всеки път, когато види в огледалото, че старее, предлага ми тази жертва: значи, пълно скарване; да, и помирение само ако няма как иначе да го задържа на министерския пост. Без друго ще се разделя с него като най-добра приятелка, но след като той от придворно угодничество изпусна думите несправедливо дело в писъмцето на принца, чувствам, че трябва да не го виждам няколко месеца, за да не го намразя. През оная решителна вечер аз нямах нужда от неговия ум; той трябваше само да пише под моя диктовка, да напише тия думи, които аз изтръгнах с моя твърд характер: неговите привички на раболепен придворен взеха връх. На другия ден той ми каза, че му било невъзможно да поиска от своя принц да подпише една нелепица, че бил необходим указ за помилване. Ех, боже господи, с такива хора, с такива суетни и злопаметни изчадия, които се наричат Фарнезе, човек постъпва както може.“

При тази мисъл целият гняв на херцогинята пламна отново.

„Принцът ме излъга — каза си тя, — и колко подло!… За тоя човек няма извинение: той е умен, тънък, разсъдлив; низки у него са само страстите. Неведнъж графът и аз сме забелязвали, че става дребнав само когато си въобрази, че са искали да го обидят. Ала на, престъплението на Фабрицио няма нищо общо с политиката, то е обикновено убийство, каквито се наброяват всяка година със стотина в блажените владения на негово височество, а и графът ми се закле, че е събрал най-точни сведения и че Фабрицио е невинен. Не е липсвала на Джилети смелост: щом се видял на две крачки от границата, не устоял на изкушението да се отърве от един предпочитан съперник.“

Херцогинята разсъждава дълго може ли да се поддържа виновността на Фабрицио: не че намираше за кой знае колко голям грях, дето такъв благородник като нейния племенник се е отървал от един нахален палячо, но в отчаянието си тя започваше да чувства смътно, че ще трябва да се бори, за да доказва невинността на Фабрицио.

„Не — каза си тя най-сетне, — ето едно безспорно доказателство: както клетият Пиетранера той носи винаги оръжие във всичките си джобове, но тоя ден е имал само една лоша едноцевка и нея взел от един работник. Ненавиждам принца, защото ме излъга, и то най-подло; след писъмцето си, дето го помилва, той заповяда да хванат клетото момче в Болоня и т.н. Но той ще ми заплати за това.“

Към пет часа заранта херцогинята, изтощена от дългия пристъп на отчаяние, позвъни на прислужничките си; те нададоха вик, когато я видяха на леглото, както си беше облечена, с диамантите си, бяла като чаршафите, с притворени очи — стори им се, че я виждат положена на богато нареден смъртен одър. Помислиха, че е изгубила напълно съзнание, но си спомниха, че преди малко им бе позвънила. Редки сълзи се ронеха от време на време по безчувствените й бузи; по даден от нея знак прислужничките разбраха, че иска да я съблекат и сложат в леглото.

След вечерта у министър Дзурла графът дохожда на два пъти у херцогинята: тъй като и двата пъти му бе отказано да го пуснат, той й писа, че иска от нея съвет как да постъпи: трябва ли да запази поста си след унижението, на което са се одързостили да го подложат? Графът добавяше: „Младият човек е невинен; но дори да беше виновен, трябваше ли да го арестуват, без да предупредят мене, неговия отявлен покровител?“ Херцогинята прочете писмото чак на другия ден.

Графът не бе поклонник на добродетелта; може дори да се каже, че онова, което либералите разбират под думата добродетел (да се стремиш да постигнеш щастието на мнозинството), му се струваше измамничество; той смяташе, че е длъжен да се стреми преди всичко да постигне щастието на граф Моска дела Ровере, но бе изпълнен с чувство на чест и бе съвсем искрен, когато говореше за оставката си. Нито веднъж през живота си не бе лъгал херцогинята; ала тя не обърна никакво внимание на писмото му; тя бе взела решение, много тежко решение — да се преструва, че е забравила Фабрицио; след това усилие всичко й беше безразлично.

На другия ден, към обяд, графът, който беше идвал десетина пъти в двореца на Сансеверина, най-сетне бе приет; той се втрещи, когато видя херцогинята… „Тя е на четиридесет години — каза си той, — а вчера още бе тъй блестяща, тъй млада!… Всички разправят, че през време на дългия й разговор с Клелия Конти изглеждала също тъй млада като нея и не била по-малко прелъстителна.“

Гласът и тонът на херцогинята бяха също тъй странни, както и видът й. Като чу този глас, равнодушен, без никаква страст, без никакъв гняв, графът побледня; той си спомни за един свой приятел, който преди няколко месеца, на прага на смъртта, приел вече последното причастие, беше поискал да поприказва с него.

Едва след няколко минути херцогинята можа да заговори. Тя погледна графа, но очите й останаха помръкнали.

— Да се разделим, скъпи ми графе — каза му тя със слаб, но съвсем ясен глас, като се мъчеше да бъде любезна, — да се разделим, налага се! Небето ми е свидетел, че от пет години насам поведението ми към вас беше безукорно. Благодарение на вас аз живях великолепно, вместо да гасна в замъка Грианта, дето досадата щеше да бъде мой печален дял; без вас старостта щеше да ме навести няколко години по-рано… И аз от моя страна се стремях само да ви доставям щастие. Тъкмо защото ви обичам, аз ви предлагам тази раздяла по доброволно съгласие, както биха казали във Франция.

Графът не разбра; тя трябваше да му го повтори няколко пъти. Той побледня като смъртник и паднал на колене до леглото й, издума всичко, което дълбокото учудване и безмерното отчаяние могат да внушат на един умен, страстно влюбен човек. Той предлагаше всяка минута да си даде оставката и да последва приятелката си в някой уединен кът, на хиляда левги от Парма.

— Вие смеете да ми говорите за заминаване, когато Фабрицио е тук! — извика тя най-сетне, като се приповдигна.

Но забелязала, че името на Фабрицио прави мъчително впечатление, добави след минута мълчание, като стисна леко десницата на графа:

— Не, скъпи ми приятелю, няма да ви кажа, че съм ви обичала страстно и буйно, така не обича вече човек, струва ми се, когато е минал тридесет години, а аз съм надхвърлила далеч тази възраст. Може би са ви казали, че обичам Фабрицио — аз знам, че такъв слух се носел в този зъл двор (очите й блеснаха за пръв път през време на разговора, когато произнесе думата зъл). Кълна ви се пред бога и в живота на Фабрицио, че никога между мене и него не е имало такова нещо, което да не може да види трето лице. Но аз няма да ви кажа също, че го обичам точно тъй, както би го обичала една сестра; аз го обичам, може да се каже, по инстинкт. Обичам в него безстрашието му, толкова естествено и толкова съвършено, че той самият, дето се казва, не го забелязва; спомням си, че моето възхищение започна след връщането му от Ватерло. Той беше още дете въпреки своите седемнадесет години, безпокоеше го най-вече мисълта наистина ли е участвал в сражението и ако е участвал, може ли да каже, че се е сражавал, макар да не е влизал в атака срещу никоя вражеска батарея или колона. През време на тия разпалени спорове, които водехме заедно по тоя важен въпрос, аз започнах да съзирам в него истинска прелест. Пред мене се разкри възвишената му душа; колко изкусни лъжи би наговорил на негово място един добре възпитан младеж! Какво да кажа повече: ако той не е щастлив, и аз не мога да бъда щастлива. Ето на, тия думи рисуват добре какво чувствам в сърцето си: ако те не са истината, поне са всичко, което виждам.

Насърчен от тоя откровен и задушевен тон, графът се наведе да й целуне ръката: тя я отдръпна с някакъв потръс.

— Мина вече времето — каза му тя, — аз съм жена на тридесет и седем години, намирам се пред прага на старостта, чувствам вече немощта и отчаянието и може би съм близо до гроба. Тоя момент, казват, е страшен, и все пак, струва ми се, аз го желая. Усещам най-лошия признак на старостта: сърцето ми угасна от това ужасно нещастие, не мога вече да обичам. Аз виждам във вас, скъпи графе, само сянката на човек, който ми е бил скъп. Ще кажа нещо повече: само от признателност към вас ви говоря така.

— Какво ще стане с мене? — повтаряше й графът. — Аз чувствам, че ви обичам сега по-страстно, отколкото в първите дни, когато ви виждах в „Скалата“!

— Да си призная, скъпи приятелю, всеки разговор върху любовта ме отегчава и ми се струва неприличен. Хайде — каза тя, като се опита напразно да се усмихне, — кураж! Бъдете умен, разсъдителен човек, способен да се справи с премеждията. Бъдете с мен такъв, какъвто сте действително в очите на безпристрастните хора; най-ловкият човек и най-великият политик, когото Италия е дала от векове насам.

Графът стана и няколко минути се разхожда мълчаливо.

— Не мога, скъпа приятелко — каза й най-сетне той, — разкъсва ме най-свирепа страст, а вие искате от мене да слушам разума си! Няма вече разум за мене!

— Да не говорим за страст, моля ви се — каза тя сухо и за първи път след два часа разговор в гласа й прозвуча някакво чувство.

Графът, въпреки собственото си отчаяние, се помъчи да я утеши.

— Той ме излъга — извика тя, без да отговаря на доводите, с които искаше да я обнадежди графът. Той ме излъга най-подло!

И нейната смъртна бледност изчезна за миг; но и в тоя миг на силна възбуда графът забеляза, че тя няма сили да вдигне ръце.

„Велики боже! Възможно ли е — помисли той — да е само болна? Ала в такъв случай това ще е началото на някаква много тежка болест.“

И силно разтревожен, той предложи да повикат знаменития Радзори,[2] най-добрия лекар в Парма и в цяла Италия.

— Вие искате, значи, да доставите на един чужд човек удоволствието да узнае цялото ми отчаяние?… Съвет на изменник или на приятел е това?

И тя го изгледа със странни очи.

„Свършено е — каза си той отчаян, — тя не ме обича; нещо повече, дори не ме смята за обикновен почтен човек.“

— Чуйте — започна графът припряно, — аз поисках да ми дадат най-напред подробности върху арестуването, което ни съкруши, и странно, не знам и досега нищо положително; наредих да разпитат стражарите от съседната пощенска станция, те са видели, като пристигнал арестантът от Кастелново, и са получили заповед да придружат неговата седиола. Веднага изпратих повторно Бруно — вие знаете неговото усърдие и преданост; заповядах му да върви назад от станция на станция, додето узнае къде и как Фабрицио е бил заловен.

Херцогинята потрепери леко, когато чу името на Фабрицио.

— Простете ми, приятелю — каза тя на графа, щом почувства в състояние да говори, — тези подробности ме интересуват много, разкажете ми всичко, помогнете ми да разбера и най-малките обстоятелства.

— Тогава ето що, госпожо — подзе графът, като се опита да вземе шеговит тон, за да я поободри, — искам да изпратя един доверен чиновник при Бруно, комуто ще заповядам да отиде чак в Болоня; може би там са уловили нашия млад приятел. От коя дата е последното му писмо?

— От вторник, преди пет дни.

— Отваряно ли е било в пощата?

— Не личи да е отваряно. Трябва да ви кажа, че писмото е на отвратителна хартия; адресът е написан с женски почерк — до една стара перачка, роднина на моята камериерка. Перачката мисли, че това е някаква любовна история, а Чекина й плаща за писмата, без да й обяснява нищо.

Графът, взел напълно тон на делови човек, се опита да разбере заедно с херцогинята през кой ден е могъл да бъде заловен Фабрицио в Болоня. И макар да беше обикновено толкова досетлив, чак сега разбра, че с тоя тон е трябвало да започне. Подробностите заинтересуваха злочестата жена и, изглежда, малко я развличаха. Ако графът не беше влюбен, щеше да се сети за това още щом влезе в стаята. Херцогинята го пусна да си иде, за да може да изпрати веднага нови заповеди на верния Бруно. Когато между другото стана дума дали е имало присъда, преди принцът да е подписал писъмцето до херцогинята, тя побърза да се възползва от случая и каза на графа:

— Не ви се сърдя, че пропуснахте думите несправедливо дело в писъмцето, което вие написахте, а принцът подписа; инстинктът на придворния надви у вас; без да забележите, вие предпочетохте интереса на вашия господар пред интереса на вашата приятелка. Вие бяхте предоставили на мене, скъпи графе, да отреждам и заповядвам как да постъпваме, и то от дълго време, но не е във ваша власт да промените природата си; вие имате големи дарби като министър, но имате и инстинкта на царедворец. С изпускането на думата несправедливо вие ме погубихте, но аз съвсем не искам да ви коря; виновен е тук инстинктът, а не волята. Запомнете — добави тя с друг, властен тон, — че аз не съм много огорчена от залавянето на Фабрицио, че нямам ни най-малко желание да напущам тази страна и че съм изпълнена с уважение към принца. Ето какво трябва да казвате вие, а ето какво трябва аз да ви кажа: тъй като възнамерявам занапред да действам, както аз сама намирам за добре, искам да се разделя с вас по доброволно съгласие, сиреч като добра и стара приятелка. Смятайте ме на шестдесет години; младата жена у мене е мъртва, нищо в света не може да ме увлече, аз не мога вече да обичам. Но ще бъда още по-нещастна, отколкото съм сега, ако зарад мене пострада кариерата ви. За моите планове може да ми се наложи да си дам вид, че имам млад любовник — не бих желала да ви видя огорчен. Мога да ви се закълна в щастието на Фабрицио — тя помълча за миг след това име, — че никога не съм ви изневерявала през тези пет години. Не е малко време — каза тя; опита се да се усмихне; бледите й бузи трепнаха, но устните й не се разлепиха. — Кълна ви се дори, че никога не съм нито помисляла, нито пожелавала това. Сега ме разбирате, оставете ме.

Графът излезе отчаян от двореца Сансеверина: той виждаше, че херцогинята е твърдо решила да се раздели с него, а никога не бе обичал така безумно. Аз съм длъжен да повтарям често тия неща, защото те са невероятни вън от Италия.

Когато се върна в къщи, графът изпрати пет-шест различни пратеници с писма по пътищата за Кастелново и Болоня.

„Но това не е всичко — каза си нещастният граф, — на принца може да му скимне да обезглави нещастния юноша, за да си отмъсти за тона, който херцогинята си позволи с него оня ден, когато бе написано съдбоносното писъмце. Аз чувствах, че херцогинята прекрачва границата, зад която не бива да се отива, и само за да загладя работата, направих невероятната глупост да изпусна думите несправедливо дело — едничкото нещо, което обвързваше господаря… Но така ли е, могат ли да се обвържат с нещо такива хора? Несъмнено това е най-голямата ми грешка в живота; аз изложих на опасност всичко, което ми е най-свидно в живота; трябва да поправя лекомислието си с умели дела; но ако в края на краищата не получа нищо, дори като пожертвам малко от достойнството си, ще се откажа от този човек; с мечтите си за висша политика и със стремежите си да стане конституционен крал на Ломбардия ще видим как ще ме замести… Фабио Конти е глупак, а Расси има само един талант — да обеси по законен начин някой човек, който не е удобен на властта.“

Взел веднъж твърдото решение да напусне властта, ако строгостта спрямо Фабрицио надмине обикновеното затваряне, графът си каза:

„Ако зарад суетната прищявка на тоя човек, неразумно предизвикан, загубя щастието си, ще ми остане поне честта… Тъкмо защото не ме е грижа за моя министерски портфейл, мога да си позволя безброй постъпки, които до тази сутрин ми се струваха невъзможни. Например ще се опитам да направя всичко, което е по силите на човека, за да помогна на Фабрицио да избяга… Боже мой! — провикна се графът сепнат и очите му се разтвориха широко, като че пред него изникна видението на някакво неочаквано щастие. — Херцогинята не ми загатна за бягство, дали не прояви неискреност веднъж през живота си и скъсването й с мене не е ли само желание да ме накара да изменя на принца? Бога ми, така е.“

Очите на графа добиха отново всичката си присмехулна острота. „Този миличък прокурор Расси получава пари от господаря за всички присъди, които ни чернят в Европа, но той не е способен да се откаже от моя подкуп, за да издаде тайните на господаря си. Това животно има любовница и изповедник, но любовница му е много долна твар и аз не мога да говоря с нея, още на другия ден тя ще раздрънка за свиждането ни на всички околни зарзаватчийки.“

Графът, възроден от този лъч на надежда, се упъти към катедралата; зачуден от лекотата на походката си, той се усмихна въпреки мъката си: „Ето какво значи да не бъдеш вече министър!“

Катедралата, както много черкви в Италия, служи за преминаване от една улица в друга и графът видя отдалеч един от главните викарии на архиепископа, който пресичаше черквата.

— Тъй като ви срещнах — каза му той, — бъдете така добър да ме избавите от непосилния труд да се изкачвам с моята подагра до монсиньор архиепископа. Ще му бъда безкрайно задължен, ако благоволи да слезе до дарохранилището.

Архиепископът се зарадва много на поканата: имаше да каже на министъра хиляди неща за Фабрицио. Но министърът се досети, че тези неща са празни думи и не пожела да чуе нищо.

— Какъв човек е този Дуняни, викарий на черквата „Сан Паоло“?

— Малък ум и голямо честолюбие — отговори архиепископът, — нищожна добросъвестност и крайна сиромашия — та кой ли от нас е безгрешен!

— Гледай ти, монсиньор! — извика министър. — Вие рисувате като Тацит.

И той се сбогува с него засмян.

Щом се върна в министерството, той заповяда да извикат абата Дуняни.

— Вие сте духовен ръководител на моя отличен приятел главният прокурор Расси, не би ли желал той нещо да ми каже?

И без излишни думи и много церемонии той отпрати Дуняни.

Бележки

[1] Юдит — библейска героиня, която за спасението на родния си град Ветулий съблазнява вражеския вожд Олоферн, а след това го убива.

[2] Радзори (1766–1837) — италиански лекар и политик. За участие в заговора на карбонарите е осъден на двегодишно заточение в крепостта (1816–1818).