Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Както си четеше морал, Фабрицио скочи на шосето, което води от Ломбардия за Швейцария; на това място пътят е четири-пет стъпки по-ниско от гората. „Ако тоя приятел се уплаши — каза си Фабрицио, — ще препусне завчас и аз ще остана като някой хапльо с пръст в уста.“ В тоя миг той се намираше на десет крачки от камериера, който не пееше вече, и прочете в очите му страх: може би се готвеше да свърне конете назад. Без да е решил още нищо, Фабрицио скочи и хвана мършавия кон за юздата.

— Приятелю — каза той на камериера, — аз не съм какъв да е крадец, защото ей сега ще ви дам двадесет франка, но няма как — ще трябва да заема коня ви; ще ме убият, ако не офейкам веднага. Преследват ме четиримата братя Рива, прочутите ловци, сигурно ги познавате; свариха ме в стаята на сестра си, аз рипнах от прозореца и изтичах насам. Те нахълтаха в гората с псетата и пушките си. Аз се скрих в този дебел изкорубен кестен, защото видях, че един от тях пресече пътя; псетата ще ме надушат! Ще яхна вашия кон и ще препусна една левга оттатък Комо; ще ида да падна на колене пред вицекраля в Милано. На пощенската станция ще оставя коня с два наполеона за вас, ако ми го отстъпите доброволно. При най-малка съпротива ще ви убия ей с тия пистолети. Ако пуснете стражарите подире ми, моят братовчед, храбрият граф Алари, щалмайстор на императора, ще заповяда да ви строшат кокалите.

Фабрицио търсеше думите си, но ги изговаряше най-миролюбиво.

— Впрочем — каза той през смях — името ми не е тайна; аз съм маркезино Асканио дел Донго, замъкът ми е съвсем наблизо, в Грианта. Хайде — повиши той гласа си, — оставете коня!

Втрещен, камериерът не пророни дума. Фабрицио премести пистолета си в лявата ръка, хвана юздата, която камериерът пусна, метна се на коня е потегли в ситен галоп. Когато се отдалечи на около триста крачки, досети се, че е забравил да даде обещаните двадесет франка; спря се: освен камериера, който го следваше в галоп, по пътя все още нямаше жива душа; той му махна с кърпичката си да приближи и когато го видя на петдесетина крачки, хвърли на пътя шепа пари и тръгна пак. Видя отдалеч как камериерът събира сребърните монети. „Ето един истински разумен човек — рече си Фабрицио през смях, — не каза ни една излишна дума.“

Той полетя на юг, спря в една самотна къща и след няколко часа се впусна отново на път. В два часа заранта стигна брега на Лаго Маджоре; скоро съзря лодката си, която сновеше насам-натам по езерото; на уречения знак тя се приближи. Като не видя никакъв селянин, за да му предаде коня, пусна на свобода благородното животно; три часа след това бе в Балджирате. Там, озовал се в приятелска страна, той си поотпочина; радваше се много, сполучил беше напълно. Да се осмелим ли да посочим истинските причини за радостта му? Неговото дърво растеше великолепно, а душата му бе се освежила от дълбокото умиление, което той изпита в прегръдките на абат Бланес. „Дали наистина вярва — казваше си той — във всичко, което ми предсказа; или моят брат ме е представил за якобинец, човек без срам и съвест, способен на всичко, и той поиска само да ме предварди от изкушението да строша главата на някое говедо, което би ми изиграло лоша шега?“

След два дни Фабрицио бе в Парма, дето позабавлява хубаво херцогинята и графа, като им разказа с най-голяма точност, както правеше винаги, цялото си пътуване.

При пристигането си Фабрицио забеляза, че вратарят и всички слуги от двореца на Сансеверина са в дълбока жалейка.

— Кого сме изгубили? — попита той херцогинята.

— Току-що е умрял в Баден прекрасният човек, когото наричаха мой мъж. Той ми остави тоя дворец, както бе уговорено, но в знак на добро приятелство прибави към него завещание от триста хиляди франка и тия пари ме смущават силно; не искам да се откажа от тях в полза на племенницата му маркиза Раверси, защото тя ми устройва всеки ден разни мръсни истории. Ти разбираш от изкуство — намери ми някой добър ваятел; аз ще издигна на херцога гробница за тези триста хиляди франка.

Графът започна да разказва анекдоти за Раверси.

— Напразно се мъчех да я коткам с благодеяния — каза херцогинята. — Колкото за племенниците на херцога, направих ги всички полковници или генерали. За благодарност те всеки месец ми отправят по някое отвратително анонимно писмо, принудих се да взема секретар за тоя вид писма.

— И тия анонимни писма са най-малките им прегрешения — каза граф Моска, — те имат цяла фабрика за безсрамни доноси; бих могъл да изправя двадесет пъти досега цялата тая клика пред съда и на ваше високопреподобие навярно е ясно — добави той, като се обърна към Фабрицио, — че добрите ми съдии щяха да ги осъдят.

— Ето там е най-голямата беда — отвърна Фабрицио със смешно за един придворен простодушие. — Бих предпочел да ги видя осъдени от съдии, които съдят по съвест.

— Вие, който пътувате с образователни цели, ще ми направите удоволствие, ако ми дадете адреса на тия съдии — ще им пиша довечера, преди да си легна.

— Ако бях министър, липсата на честни съдии би накърнила честолюбието ми.

— Но струва ми се — отвърна графът, — че ваше високопреподобие, който обича французите и дори някога ги подкрепи с непобедимата си десница, забравя в тоя миг една от техните велики максими: „По-добре е ти да убиеш дявола, отколкото дяволът да те убие.“ Бих желал да видя как ще управлявате пламенните души, които четат по цял ден историята на Френската революция[1], ако съдиите оправдават хората, които аз обвинявам. Такива съдии ще стигнат дотам, че няма да осъждат и най-отявлените злодеи и ще се смятат за брутовци. Но мене ми се ще да ви направи една бележка; не изпитва ли вашата толкова нежна душа угризения за хубавия възмършав кон, който оставихте на брега на Лаго Маджоре?

— Аз смятам — каза Фабрицио много сериозно — да изпратя каквото трябва на собственика на коня, за да го обезщетя за разноските по обявите и другите разходи по връщането на коня, тъй като селяните навярно са го намерили; ще чета ревностно миланския вестник, за да намеря съобщение за загубения кон — познавам много добре отличителните му белези.

— Колко е наистина простодушен! — каза графът на херцогинята. — А какво щеше да стане с ваше високопреподобие — продължи той засмян, — ако, докато препускахте с все сила върху заграбения кон, той речеше да се препъне? Сега щяхте да бъдете в Шпилберг, драги ми племеннико, и въпреки всичкото си влияние аз едва ли щях да намаля с петнадесетина килограма тежестта на веригите, окачени на краката ви. Вие щяхте да прекарате в това приятно място десетина години; краката ви може би щяха да се подуят и гангренясат и чисто и просто щяха да ги отрежат…

— Ах, за бога, прекратете този тъжен роман! — викна херцогинята със сълзи на очи. — Нали се върна…

— И аз се радвам на това повече от вас, мога да ви уверя — отвърна министърът много сериозно. — Но защо това коравосърдечно дете не ме помоли да му дам паспорт с някое прилично име, щом е искал да влезе в Ломбардия? При първата вест за арестуването му щях да тръгна за Милано и приятелите, които имам там, щяха да си затворят очите и да приемат, че жандармерията им е арестувала поданик на пармския принц. Разказът за вашето препускане, съгласен съм на драго сърце, е мил, забавен — заговори графът с по-благ тон. — Вашето излизане от гората на шосето ми харесва доста; но, между нас казано, щом като вашият живот е бил в ръцете на този камериер, вие сте имали право да вземете неговия. Ние ще създадем на ваше високопреподобие блестящо поприще — така поне ми заповяда херцогинята, а аз не вярвам и най-големите ми врагове да ме обвинят, че съм престъпил някога повелите й. Каква смъртна мъка за нея и за мене, ако в това бягане с препятствия мършавият ви кон беше се препънал! По-добре би било тогава — добави графът — той да ви счупеше главата.

— Вие виждате всичко трагично тази вечер, приятелю мой — каза графинята, цялата развълнувана.

— Защото сме заобиколени с трагични събития — отвърна графът също с вълнение. — Ние не сме във Франция, дето всичко свършва с песни или с една-две години затвор, и аз наистина греша много, като ви говоря за всички тия неща на смях. Та ето, мой племеннико, един ден, предполагам, аз ще успея да ви направя епископ, защото, откровено казано, аз не мога да ви дам още в началото архиепископството на Парма, както иска това и твърде разумно присъстващата тук херцогиня; кажете сега — в това епископство, където ще бъдете далеч от нашите мъдри съвети, каква ще бъде вашата политика?

— Да убия дявола, вместо той да ме убие, както казват много добре моите приятели французите — отвърна Фабрицио с пламнали очи, — да запазя с всички възможни средства, дори с пистолета, положението, което вие ще създадете. В родословната книга на дел Донговци прочетох историята на един от нашите прадеди, който съградил замъка в Грианта. В края на живота му неговият добър приятел Галецо, херцог на Милано[2], го пратил да прегледа една крепост край нашето езеро — страхували се от ново нашествие на швейцарците. „Но аз трябва все пак да напиша няколко любезни думи на коменданта“ — рекъл му миланският херцог на изпращане. Той написал и му дал едно писмо от два реда; после го поискал обратно, за да го запечата. „Така ще бъде по-учтиво“ — рекъл владетелят. Веспазиано дел Донго тръгнал, но пътувайки по езерото, спомнил си за една стара гръцка приказка — той бил учен човек. Отворил писмото на добрия си господар и намерил в него заповед до коменданта на крепостта да го убие още щом пристигне. Херцог Сфорца, увлечен от комедията, която разигравал пред нашия прадядо оставил празно място между последния ред на писъмцето и подписа си; Веспазиано дел Донго написал на това място заповед да го назначат за главен управител на всички крепости по бреговете на езерото и махнал началото на писмото. Когато пристигнал и утвърдил властта си в крепостта, хвърлил коменданта в един кладенец, обявил война на Сфорца и в няколко години заменил крепостта си срещу просторните земи, които са създали богатството на всички издънки на нашия род и един ден ще носят и на мене четири хиляди франка рента.

— Вие говорите като академик — разсмя се графът, — разказахте ни случая за една хубава досетливост; но приятната възможност за подобни интересни неща се явява само веднъж на десет години. Твърде често някое полуглупаво, но предпазливо и винаги бдително същество успява да възтържествува над хората с въображение. Подтикнат от такова безумно въображение, Наполеон се предаде на предпазливия Джон Бул[3], вместо да се помъчи да стигне Америка. Навярно в кантората си Джон Бул се е смял много над писмото му, в което той цитира Темистокъл. Във всички времена подлите санчопансовци побеждават в края на краищата възвишените донкихотовци. Ако вие се съгласите да не вършите нищо необикновено, не се съмнявам, че ще бъдете ако не твърде почтен, поне твърде почитан епископ. Все пак бележката ми остава: ваше високопреподобие сте се държали лекомислено в случката с коня; вие сте били на една крачка от доживотен затвор.

При тези думи Фабрицио изтръпна и дълго мълча, изпаднал в голямо изумление. „Дали не е това затворът, който ме е заплашвал? — каза си той. — Да не би да е престъплението, което не е трябвало да извършвам?“ Предсказанията на Бланес, над които той се подиграваше, защото ги смяташе пророкувания, добиха за него значение на несъмнени поличби.

— Но какво ти е? — каза му учудена херцогинята. — Графът ти навя черни мисли.

— Озари ме нова истина и вместо да се бунтува срещу нея, умът ми я възприема. Вярно, че съм бил близо до вечен затвор! Но този камериер в английски фрак бе толкова хубав! Просто да ти е жал да го биеш!

Министърът беше очарован от благостта му.

— Той е много мил във всяко отношение — каза той, като погледна херцогинята. — Ще ви кажа, приятелю мой, че вие сте удържали една победа, и то най-ценната от всички може би.

„Ах — помисли Фабрицио, — прави шега по адрес на Мариета.“

Той се лъжеше; графът добави:

— Вашата евангелска простота е спечелила сърцето на нашия достопочтен архиепископ отец Ландриани. Тия дни ние ще ви направим главен викарий и най-милото в тази забавна история е, че тримата сегашни главни викарии, трудолюбиви, заслужили хора, от които двама, мисля, са били викарии още преди рождението ви, ще отправят до своя архиепископ едно хубаво писмо, в което ще го помолят вие да бъдете пръв по чин между тях. Тези господа се основават най-напред на вашите добродетели, а после на това, че сте правнук на прочутия архиепископ Асканио дел Донго. Когато научих за тяхното уважение към вашите добродетели, произведох начаса племенника на най-стария от тези викарии за капитан; той бе лейтенант от времето, когато маршал Сюше[4] обсаждаше Тарагона.

— Иди веднага, както си облечен в пътническите си дрехи, при твоя архиепископ и му засвидетелствай нежните си чувства! — извика херцогинята. — Разправи му за женитбата на сестра си; щом научи, че тя ще стане херцогиня, той ще открие у тебе още по-апостолски черти. Но престори се, че не знаеш нищо от това, което графът преди малко ти повери за твоето бъдещо назначение.

Фабрицио отърча в архиепископския дворец; той се държа просто и скромно — много лесно бе за него да вземе тоя тон; наопаки, необходими му бяха усилия, за да играе ролята на знатен благородник. В същото време, докато слушаше малко длъжките разкази на монсиньор Ландриани, той се питаше: „Трябваше ли да застрелям с пистолет камериера, който държеше за повода мършавия кон?“ Разумът му казваше „да“, но сърцето му не можеше да се примири с образа на хубавия млад човек, окървавен, обезобразен и падащ от коня.

„А затворът, в който щях да хлътна, ако конят ми беше се препънал, същият затвор ли е, който ми вещае толкова поличби?“

Този въпрос беше извънредно важен за него и архиепископът остана доволен от дълбокото внимание, с което Фабрицио като че го слушаше.

Бележки

[1] Очевидно става дума за съчинението на Адолф Тиер (1797–1877), в което той се отнася към събитията на революцията със съчувствие, а политиката на якобинците получава оправдание като политика, необходима за спасението на държавата. Но Стендал бърка датата: първият том на тази книга се появява едва в 1823 година, докато действието на тази глава се развива през 1821.

[2] Галеацо, херцог на Милано — има се предвид Галеацо-Мария Сфорца (1444–1476), херцог на Милано от 1466, известен в историята с престъпленията и жестокостта си.

[3] На 29 юни 1815 година, като изгубва надеждата за възможна съпротива срещу съюзните войски, Наполеон се отправя към порт Рошфор с намерение да избяга оттам в Америка, но после променя решението си и се предава на англичаните. В писмото, с което моли Англия за подслон, той пише, че иска „като Темистокъл да потърси гостоприемство край огнището на английския народ“. Джон Бул е традиционното наименование на англичаните. Темистокъл (около 525–459 пр.н.е.) — атински пълководец, изгонен от родния си град. Той намира убежище при най-върлия враг на атиняните, персийския цар Артаксеркс.

[4] Сюше, Луи-Габриел (1770–1826) — френски маршал, взел участие във войната с Испания. Крепостта „Тарагона“ е превзета с щурм от него на 29 юни 1811.