Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Една нощ, към един часа, Фабрицио, излегнат върху прозореца и проврял глава през отвора, изрязан в капака, съзерцаваше звездите и безкрайния простор, на който човек се любува от кулата „Фарнезе“. Зареял поглед из равнината към долното течение на река По и Ферара, той зърна случайно една извънмерно мъничка, но доста ярка светлинка, която сякаш идеше от върха на някоя кула. „Тая светлинка навярно не се вижда от полето — каза си Фабрицио, — дебелите стени на кулата я закриват отдолу; тя ще е сигнал за някоя отдалечена точка.“ Изведнъж той забеляза, че тази светлинка блясва и изчезва на чести промеждутъци. „Някоя девойка разговаря със своя любим от съседното село.“ Той преброи девет последователни светвания: „Това е i“ — каза си той; и наистина i е деветата буква от италианската азбука. Подир известна почивка светва се четиринадесет пъти: „Това е N.“ После пак почивка и едно-едничко светване: „Това е А; думата е INA.“

Каква бе неговата радост и неговото учудване, когато от последователните светвания, все тъй отделени с малки паузи, се съставиха следните думи:

Ina pensa a te

Очевидно: Джина мисли за тебе.

Той отвърна тозчас, като поднасяше лампата си последователно към изрязаното от него прозорче.

ФАБРИЦИО ТЕ ОБИЧА!

Разговорът продължи до зори. Тази нощ беше сто седемдесет и третата от неговото затворничество и Фабрицио научи, че от четири месеца се давали тези сигнали всяка нощ. Но тъй като всеки можеше да ги види и да ги разбере, от тази нощ бяха установени съкращения: три светвания бързо едно след друго означаваха херцогинята, четири — принцът, две — граф Моска, две бързи светвания, последвани от две бавни, означаваха бягство. Условиха се занапред да употребяват старата азбука alla Monaca, в която, за да не бъде отгатната от чужди лица, се промени обикновеният ред на буквите и им се даде друг произволен ред: А например е числото 10, В — 3, сиреч три последователни затъмнявания на лампата означават В, десет последователни затъмнявания А и т.н.; по-дълъг промеждутък тъмнина отделяше думите една от друга. Определена бе среща за другия ден в един часа след полунощ и на другата нощ херцогинята се яви на кулата, която се намираше на четвърт левга от града. Очите й се напълниха със сълзи, когато видя сигналите на Фабрицио, когото тя бе смятала тъй често за умрял. Тя му каза сама с помощта на лампата:

Обичам те, бъди смел и здрав, не губи надежда! Прави гимнастика в стаята си, ще имаш нужда от силата на ръцете си.

„Не съм го виждала — каза си херцогинята — от концерта на Фауста, когато се яви на вратата на салона ми, облечен в ливрея. Кой би ми предрекъл тогава, че ни очаква такава съдба!“

Херцогинята заповяда да съобщят със сигнали на Фабрицио, че скоро ще бъде освободен благодарение на добротата на принца (тия сигнали можеха да бъдат разбрани); после тя пак започна да му говори нежности; не можеше да се откъсне от него. Само напомнянията на Лодовико, който за някогашните си заслуги към Фабрицио беше станал неин довереник, я накараха, когато вече се разсъмваше, да прекъсне сигналите, които можеха да привлекат погледите на някой човек. Няколко пъти повтореното известие за скорошно освобождение хвърли Фабрицио в дълбока тъга: когато на другия ден забеляза тая тъга, Клелия го попита непредпазливо за нейната причина.

— На път съм да огорча дълбоко херцогинята.

— А какво иска тя от вас, какво вие й отказвате? — извика Клелия, обзета от най-силно любопитство.

— Тя иска да изляза оттук — отговори той, — а аз няма да се съглася никога на това.

Клелия нямаше сили да отговори: тя го погледна и се обля в сълзи. Ако можеше да й говори отблизо, той щеше навярно да я накара да му признае чувствата си, чиято несигурност го потапяше често в дълбоко отчаяние; той чувстваше ясно, че животът без любовта на Клелия е за него само низ от горчиви мъки и непосилна тъга. Струваше му се, че не си заслужава да живее заради същите радости, които го привличаха някога, преди да бе познал любовта, и макар самоубийството да не бе още на мода в Италия, той помисли за него като за единствен изход, ако съдбата го раздели с Клелия.

На другия ден получи от нея много дълго писмо.

„Време е, приятелю, да знаете истината: откакто сте тук, хората в Парма много често мислеха, че е настъпил вашият последен ден. Истината е, че вие сте осъден само на дванадесет години затвор в крепостта; но за нещастие вън от съмнение е, че вас ви преследва неотстъпно омразата на едно всемогъщо лице и аз неведнъж съм треперела от страх, че отровата ще тури край на дните ви: затова възползвайте се от всички възможни средства, за да излезете оттук. Вие виждате, че за вас пренебрегвам най-светите си задължения; съдете за близката опасност от думите, които се решавам да ви кажа и които са тъй неуместни в моята уста. Ако това е безусловно необходимо, ако няма друг начин за спасение — бягайте. Всеки миг, прекаран от вас в тази крепост, може да изложи живота ви на най-голяма опасност; не забравяйте, че има една партия в двора, която за своите цели няма да се спре пред никакво престъпление. И мигар не знаете, че всички планове на тази партия се осуетяват непрестанно само от необикновената ловкост на граф Моска? Но сега те намериха сигурно средство да го пропъдят от Парма — отчаянието на херцогинята; а най-сигурното средство да причинят това отчаяние не е ли смъртта на младия затворник? Само тия неопровержими думи трябва да ви покажат колко опасно е положението ви. Казвате, че изпитвате приятелско чувство към мене, но помислете преди всичко какви непреодолими пречки не позволяват на това чувство да се установи между нас. Ние се срещнахме на младини, протегнахме си ръка за помощ в едно нещастно време: съдбата ме постави на това неприветливо място, за да облекча мъките ви, съвестта ще ме бори вечно, ако зарад някакви мечти, които нищо не оправдава и няма да оправдае никога, вие не се възползвате от всички възможни случаи, за да спасите живота си от ужасната опасност. Аз загубих спокойствието на душата си, като тъй непредпазливо размених с вас няколко приятелски знака. Ако нашата детска игра с азбуката ви е довела до неоснователни надежди, които могат да станат за вас съдбоносни, напразно за свое оправдание ще си спомням опита на Барбоне да ви отрови. Като си въобразявам, че ви избавям от една временна опасност, аз бих ви изложила сама на много по-ужасна, много по-сигурна опасност; и за мене няма да има навеки прошка, ако моята непредпазливост е породила у вас чувства, зарад които вие сте склонни да отхвърлите съветите на херцогинята. Виждате как ме карате да ви повтарям: спасете се, аз ви заповядвам…“

Писмото беше много дълго: някои места от него, като „аз ви заповядвам“, които ние приведохме, събудиха у Фабрицио сладки надежди за любов. Той долавяше, че чувствата са доста нежни, макар изразите да са необикновено предпазливи. В други мигове той плащаше за пълното си неведение в тоя род война и в писмото на Клелия виждаше чисто и просто приятелство или най-обикновено човеколюбие.

Впрочем всичко, което тя му съобщаваше, не промени нито за миг решението му: дори ако опасностите, които тя му рисуваше, бяха напълно действителни, скъпо ли беше с няколко мимолетни опасности да купи щастието да я вижда всеки ден? Какъв живот щеше да води, ако забегнеше отново в Болоня или Флоренция? Избягал от цитаделата, той не можеше дори да се надява, че ще му позволят да живее в Парма. И дори ако принцът се променеше и се съгласеше да го пусне на свобода (а това бе малко вероятно, тъй като Фабрицио беше станал за могъщата партия средство за сваляне на граф Моска от власт), какъв живот щеше да води в Парма, разделен от Клелия с цялата омраза, която делеше двете партии? Веднъж-дваж на месеца може би случаят ще ги събере в един и същ салон, но дори и тогава какво биха могли да си говорят? Как ще намери тази сърдечна близост, на която сега всеки ден се радваше по няколко часа? Можеше ли салонният разговор да се сравни с този, който сега водеха с помощта на азбуката? „И каква беда има, ако трябва да купя този прелестен живот и този единствен изглед за щастие с цената на няколко малки опасности? А нима не е вече щастие, че мога така, по тоя малък случай, да й дам доказателство за моята любов?“

Фабрицио видя в писмото на Клелия само предлог да й поиска свиждане: това беше единствената и постоянна цел на всичките му желания. Той беше говорил с нея веднъж, и то само за миг, когато влизаше в затвора, а оттогава бяха минали повече от двеста дни.

Представяше си един лесен случай за среща с Клелия: добрият абат дон Чезаре извеждаше Фабрицио на разходка половин час по терасата на кулата „Фарнезе“ всеки четвъртък през деня; но през другите дни на седмицата тази разходка, която можеше да бъде забелязана от всички жители на Парма и на околностите и да изложи много коменданта, ставаше след свечеряване. На терасата на кулата „Фарнезе“ можеше да се отиде само по една стълба — стълбата на малката звънарна, пристроена към параклиса, зловещо украсен с чер и бял мрамор, за който читателят навярно си спомня. Грило отвеждаше Фабрицио до параклиса и му отключваше вратата за малката стълба на звънарната: негов дълг беше да го придружи и там, но тъй като вечерите започваха да стават студени, тъмничарят го оставяше да се изкачи сам, заключваше го в звънарната, която се съобщаваше с терасата, и се връщаше да се стопли в стаята си. Не можеше ли някоя вечер Клелия да дойде, съпроводена от камериерката си, в черния мраморен параклис?

Цялото дълго писмо, с което Фабрицио отговори на писмото на Клелия, целеше да измоли такава среща. Освен това с пълна откровеност, като да ставаше дума за някой друг, той изреждаше всички основания, които го караха да не напуска цитаделата.

„Готов съм всеки ден хилядократно да се излагам на смърт зарад щастието да ви говоря с помощта на азбуката, която сега не ни бави никак, а вие искате да извърша глупостта да отида в изгнание в Парма или може би в Болоня и дори във Флоренция! Вие искате доброволно да се разделя с вас! Знайте, че ми е невъзможно да направя такова усилие; напразно ще ви обещая, не мога да сдържа обещанието си.“

След тая молба за среща Клелия не се яви в продължение на пет дни; пет дни тя дохождаше в птичарника само по времето, когато знаеше, че Фабрицио не може да използва изрязания в капака отвор. Фабрицио беше отчаян, от това отсъствие той извади заключението, че въпреки някои нейни погледи, които бяха събудили у него безумни надежди, никога не е вдъхвал на Клелия повече от просто приятелство. „В такъв случай — казваше си той — защо ми е животът? Нека принцът заповяда да ми го отнемат, ще му бъда благодарен; ето още едно основание да не напущам крепостта.“ И той с неохота и яд всяка нощ отговаряше на сигналите на малката лампа. Херцогинята помисли, че се е напълно побъркал, когато върху сигналния бюлетин, който Лодовико й носеше всяка сутрин, прочете странните думи: „Не искам да бягам, искам да умра тук!

През тия пет дни, толкова жестоки за Фабрицио. Клелия страдаше още по-силно от него: мина й през ума мисълта, извънредно мъчителна за една благородна душа: „Мой дълг е да избягам в някой манастир, далеч от цитаделата: когато Фабрицио узнае, че не съм вече тук — а аз ще му обадя това чрез Грило и останалите тъмничари, — тогава той ще се реши да се опита да бяга. Но да отида в манастир, значи да се откажа да видя някога Фабрицио, да се откажа да го виждам, когато той ми даде толкова очевидно доказателство, че чувствата му, които някога може би са го свързвали с херцогинята, сега вече не съществуват! Какво по-трогателно доказателство за любов може да даде един момък? След седем дълги месеца затвор, които тежко подкопаха здравето му, той се отказва от свободата си.“ Един вятърничав младеж, какъвто бяха обрисували Фабрицио пред Клелия сплетните на придворниците, би пожертвал двадесет любовници само да излезе един ден по-скоро от цитаделата, а какво не би направил да излезе от затвор, дето всеки ден отровата може да прекъсне живота му!

На Клелия не й достигна смелост; тя сбърка много, защото, ако потърсеше убежище в някой манастир, едновременно щеше да скъса много естествено с маркиз Крешенци. Извършила веднъж тази грешка, как можеше да устои на този тъй мил, тъй непринуден и тъй нежен момък, който излагаше живота си на ужасни опасности зарад простото щастие да я вижда от един прозорец на друг? След пет дни жестока вътрешна борба, примесена навремени със себепрезрение, Клелия се реши да отговори на писмото, в което Фабрицио я молеше за щастието да поговори с нея в черния мраморен параклис. Наистина тя отказа и с доста твърди думи, но от тоя миг загуби цялото си спокойствие; всяка минута въображението й рисуваше как Фабрицио загива от отровата: тя идваше по шест-осем пъти на ден в птичарника, жадуваше да се увери с очите си, че Фабрицио е жив.

„Ако е още в крепостта — казваше си тя, — ако се излага на всички ужаси, които може би крои срещу него партията на Раверси, за да прокуди граф Моска, виновна за това съм единствено аз, защото се уплаших да ида в манастир! Каква причина ще има той да остане, щом се увери, че съм се отдалечила завинаги оттук?“

Тази девойка, така свенлива и едновременно така горда, стигна дотам, че се обърна към тъмничаря Грило, без да знае дали няма да получи отказ и нещо повече — как ще изтълкува тоя човек нейното странно поведение. Тя се унижи дотам, че заповяда да го повикат и с треперещ глас, който издаваше цялата й тайна, му каза, че след някой и друг ден Фабрицио ще добие свободата си, че с тая надежда херцогиня Сансеверина усърдно прави постъпки, че често е необходимо да се получи от затворника начаса отговор на отправените му предложения и че тя моли него, Грило, да позволи на Фабрицио да изреже отвор в капака, който закрива прозореца му, за да може тя да му предава със знаци съобщенията, които получава по няколко пъти на ден от госпожа Сансеверина.

Грило се усмихна и я увери в уважението си и в готовността си да й се подчинява. Клелия му беше безкрайно благодарна, задето не прибави нито дума; очевидно той знаеше много добре какво ставаше в цитаделата от много месеци насам.

Щом тъмничарят излезе от стаята й. Клелия даде уречения знак, с който извикваше Фабрицио при важни случаи, тя му разправи чистосърдечно всичко, което беше направила.

„Вие искате да загинете от отрова — добави тя, — надявам се, че ще намеря смелост да напусна тия дни баща си и да избягам в някой далечен манастир: ето какво съм длъжна да сторя за вас; тогава, надявам се, вие няма да се противите вече на плановете, които може да ви предложат, за да се измъкнете оттук. Докато стоите тук, преживявам ужасни минути и мисля, че ще полудея; през живота си не съм причинявала никому зло, а ми се струва, че ще стана причина да умрете. Подобна мисъл дори за някой напълно непознат би ме съкрушила, съдете какво изпитвам, когато си представя предсмъртните мъки на човек, който, макар с безразсъдството си да ми причинява толкова огорчения, все пак е мой приятел, когото от дълго време съм свикнала да виждам всеки ден. Понякога чувствам нужда да узная от самия вас, че сте жив. За да се избавя от тези ужасни страдания, аз се унижих дотам, че молих за милост един подчинен, който можеше да ми откаже, а може и да ме издаде. Впрочем аз бих била може би щастлива, ако ме обадеше на баща ми; веднага ще отида в манастир, няма да бъда вече неволна съучастница на вашите жестоки безумства. Но вярвайте ми, това не може да трае дълго, вие трябва да се подчините на заповедите на херцогинята. Доволен ли сте, жестоки приятелю? Аз сама ви подтиквам да предадете баща ми! Повикайте Грило и му подарете нещо.“

Фабрицио беше толкова влюбен, най-малкото желание на Клелия събуждаше у него такъв трепет, че и това странно съобщение не го увери в нейната обич. Той повика Грило и го възнагради щедро за досегашните услуги, като му каза, че ще му дава занапред по един цехин за всеки ден, в който той му позволи да използва отвора на капака. Грило беше във възторг от тия условия.

— Ще ви кажа нещо с открито сърце, монсиньор: съгласни ли сте да ядете на обед студена храна всеки ден? Има едно много просто средство да избегнете отровата. Но, моля ви се, пазете пълна тайна, тъмничарят трябва да вижда всичко, но за нищо да не се досеща и т.н., и т.н. Вместо едно куче ще докарам няколко и вие ще им давате да опитват всяко ястие, което искате да ядете; колкото за виното, ще ви давам от моето и вие ще си наливате от ония бутилки, от които аз пия. Но ако вие, ваше превъзходителство, искате да ме погубите завинаги, достатъчно е да кажете за това дори само на госпожица Клелия; жените са си жени; ако утре тя се скара с вас, вдругиден, за да си отмъсти, ще разправи всичката тая хитрина на баща си, а за него най-голямата радост е да намери повод да обеси някой тъмничар. След Барбоне той е може би най-лошият човек в крепостта и там е истинската опасност на вашето положение; той знае да си служи с отровата, бъдете сигурен, и няма да ми прости, че съм намислил да държа тук три-четири кученца.

Отново имаше серенада. Сега Грило отговаряше на всички въпроси на Фабрицио; той беше се зарекъл все пак да бъде разумен и да не издава госпожица Клелия, която според него, макар че се готвеше да се омъжи за маркиз Крешенци, най-големия богаташ в пармската държава, въртеше и любов, доколкото позволяваха стените на затвора, с приятния монсиньор дел Донго. Когато отговаряше на запитваният на Фабрицио за серенадата, той непредпазливо добави:

— Всички мислят, че той ще се ожени за нея скоро.

Можем да си представим как подействаха на Фабрицио тези обикновени думи. През нощта той отговори на сигналите с лампата, че е болен. На другата заран, още в десет часа, когато Клелия се яви в птичарника, той я попита с предвзета вежливост, съвсем нова в отношенията им, защо не му е казала, че обича маркиз Крешенци и се готви да се омъжи за него.

— Защото всичко това не е вярно — отговори Клелия с негодуване.

Наистина останалата част от отговора й не беше така ясна: Фабрицио й посочи това и възползван от случая, отново я замоли за среща. Като виждаше, че се съмняват в нейната искреност, Клелия се съгласи почти веднага, макар и да каза, че с това ще се опозори завинаги в очите на Грило.

Вечерта, когато се стъмни съвсем, тя се яви, придружена от камериерката си, в черния мраморен параклис; спря се в средата, встрани от запаленото кандило; камериерката и Грило се отдръпнаха на тридесет стъпки назад до вратата. Цялата разтреперена, Клелия беше си приготвила хубава реч: целта й беше да не му прави признания, които биха я изложили, но логиката на страстта е неумолима; силното любопитство да узнае истината й пречи да бъде предпазлива, докато безмерната преданост към обичаното същество я освобождава от страха да не го оскърби. Фабрицио беше отначало заслепен от красотата на Клелия: почти осем месеца той бе виждал около себе си само тъмничарите. Но името на маркиз Крешенци възпламени всичката му ярост и тя порасна, когато той видя ясно, че Клелия му отговаря благоразумно и предпазливо; Клелия сама разбра, че усилва подозренията му, вместо да ги разсее. Това съзнание беше за нея много жестоко.

— Нима сте много щастлив — каза му тя гневно, със сълзи на очи, — дето ме накарахте да погазя всяко уважение към себе си? До трети август миналата година аз странях от всички мъже, които се мъчеха да ми харесат. Изпитвах безгранично, може би прекалено презрение към характера на придворните, всички щастливи в двора ми бяха противни. Наопаки, намерих необикновени качества у затворника, когото на трети август доведоха в цитаделата. Отначало, без да си давам сметка, се измъчвах от ревност. Прелестите на една прекрасна жена, която познавам добре, бяха за мене като че удари с нож в сърцето, защото аз мислех тогава, а и сега мисля още, че този затворник е бил привързан към нея. Скоро маркиз Крешенци, който бе поискал ръката ми, започна да ме преследва по-настойчиво; той е много богат, а ние нямаме никакво състояние. Аз отхвърлих предложенията му смело, но баща ми произнесе тогава съдбоносната дума „манастир“; разбрах, че ако напусна цитаделата, няма да мога да бдя над живота на затворника, чиято съдба ми беше скъпа. Най-голямата сполука, която постигнах с моята предпазливост, беше тая, че и до днес той съвсем не подозира какви ужасни опасности заплашват живота му. Бях се зарекла никога да не издавам нито моя баща, нито моята тайна: но ето че закрилницата на моя затворник — жена, надарена с такъв чудно деен характер, с такъв тънък ум, с такава страшна воля — му предложи, доколкото разбирам, някакви планове за бягство; той ги отхвърли и поиска да ме убеди, че се отказва да напусне цитаделата, за да не се отдели от мене. Тогава направих голяма грешка, борих се пет дни; трябваше начаса да избягам в манастир, да напусна крепостта и така щях много просто да скъсам с маркиз Крешенци. Но аз не намерих у себе си сили да напусна крепостта и сега съм загубена девойка; привързах се към един лекомислен човек: знам как е живял в Неапол; и какви основания имам, за да смятам, че си е променил характера? Попаднал в строг затвор, той започна да ухажва единствената жена, която може да види; тя е развлечение в досадата му. Тъй като имаше известни пречки да й говори свободно, той погрешно взе забавлението си за страст. Създал си име в обществото със своята смелост, затворникът иска да докаже, че неговата любов е нещо повече от нетрайно увлечение, щом се излага на доста големи опасности, за да вижда лицето, което му се струва, че обича. Но отиде ли в някой голям град и го заобиколят отново съблазните на обществото, той ще стане пак такъв, какъвто е бил винаги — светски човек, отдаден на развлечения и на любовни приключения, а неговата нещастна приятелка от затвора ще свърши дните си в манастир, забравена от този лекомислен човек, измъчвана от смъртно разкаяние, че му е разкрила сърцето си.

Тази бележита реч, която предаваме само в главни черти, Фабрицио, разбира се, я прекъсва двадесетина пъти. Той бе влюбен до полуда и затова бе дълбоко убеден, че не е обичал никога, преди да види Клелия, и че му е отредено от съдбата да живее само за нея.

Читателят може да си представи навярно какви хубави думи й каза Фабрицио, но изведнъж камериерката предупреди господарката си, че часовникът е ударил единадесет часа и половина и генералът може да се върне всяка минута; раздялата беше тежка.

— Може би ви виждам за последен път — каза Клелия на затворника. — Това, което крои да направи в свой интерес кликата на Раверси, може би ще ви даде случай да ми докажете по жесток начин, че не сте не постоянен.

Клелия се раздели с Фабрицио, задушавана от ридания и умираща от срам, че не е по силите й да ги скрие от камериерката си и главно от тъмничаря Грило. Нова среща можеше да стане само ако генералът съобщеше предварително, че ще трябва да прекара вечерта в обществото; но откакто Фабрицио беше затворен и затворничеството му будеше любопитството на придворните, комендантът беше намерил за благоразумно да боледува почти непрекъснато от подагра и неговите посещения в града в зависимост от сложните политически изисквания, често се решаваха в мига, когато той се качваше на колата.

След срещата в мраморния параклис животът на Фабрицио се превърна в низ от радости и възторзи. Наистина големи пречки още стояха на пътя към щастието му, но най-сетне той изпитваше върховната и неочаквана радост, че е обичан от едно божествено създание, което заемаше всичките му мисли.

На третия ден от срещата сигналите с лампата се прекратиха рано, горе-долу към полунощ; тъкмо свършиха, една голяма оловна топка прелетяла през горната част на капака, проби закнижения прозорец и падна в стаята му, като насмалко не строши главата на Фабрицио.

Топката беше много голяма, но не толкова тежка, колкото изглеждаше по своя обем. Фабрицио успя лесно да я отвори и намери в нея писмо от херцогинята. Чрез посредничеството на архиепископа, когото грижливо ласкаеше, тя бе подкупила един войник от гарнизона на цитаделата. Този човек, който умееше да мери с прашка, мамеше войниците, поставени на пост по ъглите и пред вратата на двореца на коменданта, или се спогаждаше с тях.

„Трябва да се спуснеш с въже и да избягаш: треперя, като ти давам този чудноват съвет, колебая се от два месеца дали да ти говоря за това, но изгледите за управлението стават всеки ден по-мрачни и може да се очаква най-лошото. Да не забравя, дай веднага сигнал с лампата си, че си получил това опасно писмо; извести с P. B. G. по азбуката Мопаса, сиреч с четири, дванадесет и две светвания; ще си отдъхна само когато видя този сигнал. Аз съм на кулата, ние ще ти отговорим с N и O, седем и пет светвания. Щом получиш отговор, не давай никакъв сигнал и се заеми да разбереш хубаво писмото ми.“

Фабрицио побърза да я послуша, даде условните сигнали и получи споменатия отговор; после зачете по-нататък писмото.

„Може да се очаква най-лошото; това ми заявиха трима души, у които имам най-много доверие, след като ги накарах да се закълнат над евангелието, че ще ми кажат истината, колкото и тежка да е тя за мене. Първият от тия хора е заплашил издайника, хирург във Ферара, че ще го нападне с отворен нож в ръката; вторият ти е казал, когато си се върнал в Белджирате, че било по-благоразумно да застреляш камериера, който е яздил, пеейки из гората и е водил за повода хубавия възмършав кон; третия ти не познаваш: той е пладнешки разбойник, мой приятел, човек решителен, какъвто няма друг, смел като тебе; затова него главно питах да ми каже какво трябва да правиш. И тримата ми казаха, без никой от тях да знае, че съм се съветвала с другите двама, че е по-добре да се опиташ да избягаш дори ако трябва да си счупиш главата, отколкото да прекараш още единадесет години и четири месеца в постоянен страх да не те отровят.

Трябва в продължение на месец да се упражняваш в стаята си в изкачване и слизане по вързано на възли въже. След това някой празничен ден, когато на гарнизона на цитаделата раздадат вино, ти ще предприемеш страшния опит. Ще бъдеш снабден с три въжета от коприна и коноп, бели колкото лебедово перо: първото е дълго осемдесет стъпки, за да се спуснеш тридесет и пет стъпки, колкото има от прозореца ти до портокаловите дървета; второто е дълго триста стъпки (ето де е мъчнотията — поради тежестта), за да се спуснеш по стената на голямата кула, висока сто и осемдесет стъпки; третото, дълго тридесет стъпки, ще ти послужи да се спуснеш по крепостния вал. През цялото време проучвам голямата източна стена, сиреч оная, която е откъм Ферара: там се е образувала при земетресение една пукнатина, която са запълнили с подпорна стена, образуваща наклонена площ Моят познайник — пладнешкият разбойник — ме уверява, че се наема да се спусне тъкмо от тая страна без много труд и само с няколко одрасквания, като се плъзга по наклонената площ на подпорната степа. Отвесната й част е само двадесет и осем стъпки, и то съвсем долу; тази страна се пази най-слабо.

Ала взел под внимание всичко, моят разбойник, който е бягал три пъти от затвора и когото ти би обикнал, ако го познаеше, макар и да мрази хората от твоето съсловие, моят пладнешки разбойник — казвам, — ловък и чевръст като тебе, мисли, че би предпочел да се спусне по западната страна, точно срещу малкия, познат добре на тебе дворец, дето живееше някога Фауста. Той щял да избере тая страна, защото тук стената, макар й слабо наклонена, е почти цялата обрасла с храсти; някои клонки, дебели колкото кутрето могат да те одраскат, ако не се пазиш, но пък за тях можеш прекрасно да се хванеш. И тая сутрин гледах западната страна с един отличен далекоглед: най-сгодното място за спускане е точно под новия камък, който туриха в балюстрадата преди две-три години. Отвесно под този камък стената отначало е гола двадесетина стъпки; там трябва да се спускаш много бавно (ти разбираш как бие сърцето ми, когато ти давам тези страшни наставления, но смелостта се състои в умението да се избира най-малкото зло, колкото и ужасно да е то); под голата ивица стената на осемдесет-деветдесет стъпки е обрасла с доста едри храсти, из които оттук се виждат как изхвръкват птици, после идва ивица от тридесет стъпки, дето има само треви, шибои и повитъци. После, близо до земята, двадесет стъпки храсти и най-после двадесет и пет-тридесет стъпки отскоро варосана стена.

Решавам се да избера тази страна, защото там отвесно под новия камък на горната балюстрада се намира една дървена колибка, построена в градината от един войник, която капитанът от инженерните войски, на служба в крепостта, иска от него да разруши; тя е осемнадесет стъпки висока, покрита е със слама и покривът й се опира в голямата стена на цитаделата. Ето този покрив ме съблазнява; при злополучие, не дай боже, той ще смекчи удара от падането ти. Стигнеш ли веднъж дотам, ти си вече в пояса на крепостните валове — тях пазят доста небрежно; ако те спрат там, стреляй с пистолета и се защищавай няколко минути. Твоят приятел от Ферара и оня, сърцатият човек, когото наричам пладнешки разбойник, ще носят стълби и веднага ще се покатерят по вала, който е доста нисък, и ще ти се притекат на помощ.

Крепостният вал има двадесет и три стъпки височина и е много полегат. Аз ще чакам в подножието на тази последна стена с множество въоръжени хора.

Надявам се да ти пратя пет-шест писма по същия начин, по който ти пратих сегашното. Ще ти повтарям непрекъснато все същото, само че с други думи, докато се уговорим напълно. Ти разбираш какво ми е на сърцето, когато ти пиша, че оня, който те е съветвал да застреляш камериера — човек всъщност прекрасен и дълбоко разкайващ се за своята грешка, — мисли, че ти ще се отървеш със счупване на ръката. Пладнешкият разбойник, които има повече опит в тия работи, мисли, че ако ти се спуснеш много бавно и главно не се препираш, ще купиш свободата си само срещу няколко одрасквания. Най-мъчното е да ти се доставят въжета, две седмици, откакто тоя голям план заема цялото ми време, мисля само за това.

Няма да отговоря на твоята безумна глупост, единствената неостроумна шега, която си казал през живота си. «Не искам да бягам!» Човекът, който те е съветвал да застреляш камериера, възкликна, че ти от досада си се побъркал. Няма да скрия от тебе, че се боим от много близка опасност, която може би ще ускори твоето бягство. За да ти известим за опасността, лампата ще ти каже няколко пъти поред:

В замъка избухна пожар!

Ти ще отговориш:

«А книгите ми изгоряха ли?»

Писмото съдържаше още пет-шест страници с подробности, написано бе с микроскопични букви на много тънка хартия.

„Всичко това е прекрасно и добре намислено — каза си Фабрицио; — дължа вечна признателност на графа и херцогинята; те може би ще помислят, че съм се уплашил, но аз няма да избягам. Бяга ли човек от мястото, дето се намира на върха на щастието, за да се обрече на ужасно изгнание, дето няма да има нищо, дори въздух, за да диша? Какво ще правя във Флоренция след един месец? Ще дойда предрешен да се скитам пред портата на тази крепост и да се мъча да уловя един неин поглед!“

На другия ден Фабрицио се изплаши; към единадесет часа той стоеше на прозореца си, гледаше великолепния пейзаж и очакваше щастливия миг, когато щеше да види Клелия; изведнъж Грило влезе разпъхтян в стаята му:

— По-скоро, по-скоро, монсиньор, лягайте в леглото, престорете се на болен; идат трима съдии, те идват да ви оплетат.

Като казваше тия думи, Грило затвори бързо малкия отвор в капака, бутна Фабрицио на леглото и хвърли върху него две-три наметала.

— Кажете, че сте много болен, и говорете малко, главно карайте ги да повтарят въпросите си, за да имате време да мислите.

Тримата съдии влязоха. „Трима избягали каторжници — каза си Фабрицио, като видя подлите им физиономии, — а не трима съдии.“ Те носеха дълги черни тоги. Поздравиха важно и насядаха, без да продумат, на трите стола, които се намираха в стаята.

— Господин Фабрицио дел Донго — каза най-възрастният от тях, — с огорчение изпълняваме печалната поръчка, с която сме пратени при вас. Дошли сме да ви съобщим за кончината на негово превъзходителство господин маркиз дел Донго, ваш баща, помощник на главния майордом на ломбардо-венецианското кралство, носител на ордените и т.н., и т.н.

Фабрицио се разплака; съдията продължи:

— Госпожа маркиза дел Донго, вашата майка, ви съобщава тази вест с писмо; но тъй като тя е добавила някои неподходящи размишления, съдът с постановление от вчера взе решение да ви предаде от това писмо само извадки и тия извадки секретарят на съда господин Бона ей сега ще ви прочете.

Когато четенето свърши, съдията се доближи до Фабрицио, който все още лежеше, и му даде да свери в писмото на майка си местата, преписа от които му бяха току-що прочели. Фабрицио видя в писмото думите „несправедливо затваряне“, „жестоко наказание за несъществуващо престъпление“ и разбра причината за посещението на съдиите. Изпълнен с презрение към безчестните служители на правосъдието, той им каза само:

— Болен съм, господа, нямам сили. Извинете ме, че не мога да стана.

Когато съдиите излязоха, Фабрицио плака дълго още, след това си каза: „Не съм ли лицемер? Струва ми се, че никак не го обичах.“

През този и следните дни Клелия беше много тъжна; тя го вика неведнъж, но той едва се осмели да й каже няколко думи. На петия ден след първата им среща сутринта тя му каза, че ще дойде вечерта в мраморния параклис.

— Мога да ви кажа само няколко думи — каза му тя, като влезе.

Тя трепереше толкова силно, че стана нужда да се облегне на камериерката си. След това я отпрати входа на параклиса и добави едва чуто:

— Дайте ми честна дума, че ще се подчините на херцогинята и ще се опитате да избягате в деня, в който ви заповяда, и по начина, който тя ви посочи, или утре заранта ще ида в манастир и, кълна ви се, никога живота си не ще ви продумам.

Фабрицио не отговори.

— Обещайте ми — каза Клелия със сълзи на очи, сякаш не на себе си — или ние говорим тук за последен път. Вие направихте живота ми ужасен: стоите тук зарад мен, а всеки ден може да бъде последният от вашето съществуване.

В тоя миг Клелия се почувства толкова слаба, че се принуди да се облегне на едно огромно кресло, поставено насред параклиса — някога там бе седял принцът-затворник; насмалко не припадна.

— Какво трябва да обещая? — каза Фабрицио смазан.

— Вие знаете.

— Добре. Заклевам се да си навлека съзнателно едно ужасно за мене нещастие и да се обрека да живея далеч от всичко, което ми е най-мило в света.

— Обещайте нещо по-точно.

— Заклевам се да се подчинявам на херцогинята и да избягам, когато пожелае и както пожелае тя. А какво ще стане с мен, когато бъда далеч от вас?

— Закълнете са да избягате, каквото и да се случи!

— Как? Да не сте решили да се омъжите за Крешенци, щом отида?

— О, боже! За каква ме мислите вие?… Но закълнете се или аз няма да имам вече нито миг спокойствие в душата си.

— Добре тогава, заклевам се, че ще избягам оттук в деня, когато госпожа Сансеверина ми заповяда, каквото и да се случи занапред.

Изтръгналата тази клетва, Клелия се почувства тъй слаба, че се принуди да си отиде, след като благодари на Фабрицио.

— Всичко беше готово за бягството ми утре сутринта каза тя, — ако упорствахте да останете тук. Тази среща щеше да бъде последната в живота ми, бях дала за това обет на Мадоната. Сега, щом ми се удаде да изляза от стаята си, ще ида да разгледам страшната стена под новия камък на балюстрадата.

На другия ден той я видя толкова бледа, че сърцето му се сви. Тя му каза от прозореца на птичарника:

— Нека не се лъжем, скъпи приятелю; тъй като нашето приятелство е греховно, сигурно ще ни сполети нещастие. Ще ви открият, когато се мъчите да бягате, и ще ви затворят завинаги, ако не се случи нещо още по-лошо; ала все пак трябва да се вслушаме в човешкото благоразумие, а то ни повелява да опитаме всичко. За да се спуснете по външната стена на голямата кула, трябва ви яко въже, дълго повече от двеста стъпки. Колкото и грижи да положих, откакто зная плана на херцогинята, едва можах да набавя само няколко въжета: снадени, те не са по-дълги от петдесетина стъпки. По заповед на коменданта намери ли се въже в крепостта, изгаря се, а всяка вечер прибират въжетата от кладенците, макар да са толкова слаби, че често се късат, когато извличат лекия си товар. Но молете бога да ми прости, аз ще предам баща си; аз съм жестока дъщеря и се готвя да му нанеса смъртен удар. Молете бога за мен и ако животът ви бъде спасен, дайте обет да славите всеки миг името му.

— Ето какво намислих; след една седмица ще отида на сватбата на една от сестрите на маркиз Крешенци. Вечерта ще се върна, както му е редът, но ще направя всичко възможно да се върна по-късно и може би Барбоне няма да се осмели да се вглежда много в мене. На сватбата ще дойдат най-знатните дами при двора, без друго и госпожа Сансеверина. За бога, наредете тъй, че една от тия дами да ми предаде пакет с не много дебели, хубаво стегнати въжета — пакетът да е колкото се може по-малък. Дори ако трябва да се изложа хиляди пъти на смърт, ще си послужа и с най-опасните средства, само да внеса пакета в цитаделата, напук, уви, на моя дълг. Ако баща ми научи за това, няма да ви видя вече никога; но каквато и участ да ме очаква, ще бъда щастлива в своята сестринска обич, ако мога да помогна за вашето спасение.

Същата нощ, като разговаряше с помощта на лампата, Фабрицио съобщи на херцогинята какъв изключителен случай се представя да се внесат в цитаделата достатъчно въжета. Но той я помоли да пази всичко в тайна, дори от графа, и това й се стори странно. „Той се е побъркал — помисли си херцогинята, — затворът го е променил, започва да взима нещата трагично“

На другия ден една оловна топка, хвърлена с прашка, донесе на затворника известие за извънредно голяма опасност: лицето, което се нагърбвало да внесе въжетата — пишеше в писмото, — му спасява наистина живота. Фабрицио побърза да обади тази новина на Клелия. Оловната топка донесе на Фабрицио и много точна скица на задната стена, по която трябваше да спусне от голямата кула в пространството между бастионите; от това място беше доста лесно след това да избяга, тъй като крепостният вал бе само двадесет и три стъпки висок и се пазеше доста небрежно. На гърба на плана с хубав ситен почерк беше написан великолепен сонет: една възвишена душа увещаваше Фабрицио да избяга, за да не се опошли душата му и да не залинее тялото му през тия единадесет години затворнически, които трябваше още да излежи.

 

 

Тук трябва да прекъснем за малко историята на тоя дързък почин, за да съобщим една необходима подробност, която обяснява отчасти защо херцогинята се осмели да склони Фабрицио на такова опасно бягство.

 

 

Както всички партии, които не са на власт, партията на Раверси не бе много сплотена. Кавалерът Рискара мразеше прокурора Расси, защото смяташе, че заради него е изгубил едно важно дело, в което той, Рискара беше всъщност виновен. От Рискара принцът получи анонимно писмо, с което му се известяваше, че до коменданта на цитаделата е бил изпратен официално препис от присъдата на Фабрицио. Маркиза Раверси, ловка партийна водачка, се ядоса извънредно много от тази погрешна крачка и съобщи за нея на своя приятел главния прокурор; тя намираше за много естествено, че той е поискал да измъкне нещичко от министър Моска, докато е на власт. Расси се яви безстрашно в двореца, като смяташе, че ще се отърве с няколко ритника, принцът не можеше да се лиши от такъв способен юрисконсулт, а Расси беше изпратил в изгнание като либерал един съдия и един адвокат, едничките хора в страната, които биха могли да вземат мястото му.

Принцът разгневен, го обсипа с ругатни и се спусна да го бие.

— Ама всичко е станало поради чиновническа немарливост — отвърна Расси с най-голямо хладнокръвие: — съобщаването на присъдата се предписва от закона и това е трябвало да се направи още на другия ден след приемането на господин дел Донго в цитаделата. Усърдният чиновник е помислил, че е направен пропуск, и ми е дал да подпиша съпроводителното писмо, за да се изпълни формалността.

— И ти мислиш, че ще повярвам на тия толкова плитко скроени лъжи? — извика побеснял принцът. — Кажи по-добре, че си се продал на този мошеник Моска и затова той ти е дал ордена. Но дявол да го вземе, ти няма да се отървеш сега с ритници: аз ще те дам под съд, аз ще те уволня позорно.

— Опитайте се да ме дадете под съд! — извика Расси самоуверено, защото знаеше, че така най-сигурно ще успокои принца. — Законът е на моя страна и вие нямате друг Расси, който да умее да го заобиколи. Вие няма да ме уволните, защото кипвате понякога; тогава вие жадувате кръв, но в същото време желаете да запазите уважението на всички разумни италианци; това уважение е sine qua non[1] за вашето честолюбие. Най-сетне вие ще ме повикате при първия жесток акт, на който ще ви тласне вашият характер, и както винаги аз ще ви представя законна присъда, издадена от плахи и доста честни съдии, която ще задоволи вашите страсти. Намерете де друг човек в държавата си, полезен като мене!

Казал това, Расси избяга; той се отърва леко, като получи само един силен удар с линия и пет-шест ритника. Щом излезе от двореца, замина за имението си Рива; страхуваше се от удар с кинжал, додето не е мигал още гневът на принца, но беше също уверен, че преди да изтекат две седмици, ще го повикат с куриер отново в столицата. През времето, прекарано на село, той се погрижи да уреди сигурна връзка с граф Моска; той жадуваше да получи баронска титла и мислеше, че принцът държи много на това едно време възвишено нещо — благородството, за да му го даде някога; докато графът, твърде горд с потеклото си, признаваше само благородството, потвърдено с грамоти от преди 1400 година.

Главният прокурор не се излъга в предвиждането си: седмица след като беше отишъл в имението си, при него случайно дойде един приятел на принца и го посъветва да се върне незабавно в Парма. Принцът го прие засмян, а после много сериозно го накара да се закълне над евангелието, че ще пази в тайна всичко, което ще му довери. Расси се закле тържествено и принцът с пламнали от омраза очи извика, че не може да се чувства господар в държавата си, додето е жив Фабрицио дел Донго.

— Аз не мога — добави той — нито да изгоня херцогинята, нито да понасям присъствието й; погледите й ме предизвикват и ми пречат да живея.

Расси остави принца да се обясни надълго и нашироко и като се престори на крайно смутен, извика най-после:

— Аз ще изпълня, разбира се, волята на ваше величество, но работата е ужасно мъчна: няма как да осъдим дел Донго на смърт за убийството на някакъв Джилети; с голямо усилие можахме да измъкнем едва дванадесет години затвор в цитаделата. Освен това подозирам, че херцогинята е изнамерила трима от селяните, които са работили при разкопките в Сангуиня и са били вън от рова, когато разбойникът Джилети нападнал дел Донго.

— А къде са тези свидетели? — попита принцът сърдито.

— Предполагам, крият се а Пиемонт. Ще трябва да се измисли някакво съзаклятие срещу живота на ваше височество…

— Това е опасно средство — каза принцът. — Може да наведе някого на подобна мисъл.

— Но това ми е целия арсенал от законни средства — каза Расси с престорено простодушие.

— Остава отровата…

— А кой ще му я даде? Оня глупак ли, Конти?

— Но разправят, това не ще му бъде първица…

— Ще трябва го разсърдим — подзе Расси. — Впрочем, когато е изпратил на оня свят капитана, той нямал тридесет години, бил е влюбен и съвсем не така страхлив, какъвто е сега. То се знае, всичко трябва да отстъпи пред интересите на държавата. Но така, изневиделица, аз не виждам отведнъж кой би могъл да изпълни заповедите на господаря освен един човек на име Барбоне, писар в затвора, когото господин дел Донго повалил с един пестник в деня на затварянето си.

Щом се оправи настроението на принца, разговорът продължи безкрайно; най-сетне принцът даде на своя главен прокурор един месец срок: Расси поиска два. На другия ден той получи тайно дарение от хиляда цехина. Цели три дни той мисли; на четвъртия се върна на предишното си заключение, което му се виждаше безспорно: „Едничък графът ще има смелостта да си сдържи думата и ще ме направи барон, защото не цени това; второ, като го предупредя, вероятно ще избягна престъплението, за което съм си получил горе-долу възнаграждението предварително, трето, ще си отмъстя за унизителните ритници, получени от кавалер Расси.“

На следната нощ той разправи на граф Моска целия си разговор с принца.

Графът се срещаше тайно с херцогинята; наистина той я виждаше у дома й само един-два пъти на месеца, но почти всяка седмица и колчем намереше повод да й говори за Фабрицио, херцогинята, придружена от Чекина, идваше късно вечер да прекара няколко минути в градината на графа. Тя заблуждаваше умело дори своя кочияш, който й беше предан, и той мислеше, че е отишла на гости в някоя съседна къща.

Лесно е да разберем, че щом получи страшното съобщение на прокурора, графът даде веднага условния знак на херцогинята. Макар да бе среднощ, тя го помоли чрез Чекина да отиде тозчас при нея. Графът изпадна във възторг, като влюбен младеж, от тази привидна интимност, но се поколеба да каже всичко на херцогинята; страхуваше се, че тя ще полудее от скръб.

Отпърво се помъчи с недомлъвки да смекчи съдбоносното известие, но накрая й каза всичко; той не можеше да пази от нея тайна. Безмерните страдания от осем месеца насам бяха повлияли силно на тази пламенна душа, бяха я закалили и херцогинята не избухна нито в ридания, нито в оплаквания.

На другата вечер тя заповяда дадат на Фабрицио сигнал за голямата опасност:

В замъка избухна пожар.

Той отговори ясно:

А книгите ми изгоряха ли?

Същата нощ тя сполучи да му прати писмо в оловна топка. Това стана седем дни след сватбата на сестрата на маркиз Крешенци, където херцогинята извърши голяма непредпазливост, за която ще разкажел когато му дойде времето.

Бележки

[1] Изрично условно (лат.)