Стендал
Пармският манастир (24)

Двадесет и трета глава

След това всеобщо ожесточение само архиепископ Ландриани остана верен на своя млад приятел; той се осмеляваше да повтаря дори в двора на принцесата правната максима, че във всеки процес човек трябва да запази ухото си свободно от всякакви убеждения, за да изслуша оправданията на отсъстващия.

На другия ден след бягството на Фабрицио няколко души получиха един доста посредствен сонет, в който бягството се прославяше като един от славните подвизи на века, а Фабрицио се сравняваше с ангел, слизащ над земята с разперени крила. А една вечер по-късно цяла Парма повтаряше друг възхитителен сонет. Това беше монолог на Фабрицио, който, спускайки се по въжето, разказва разни случки от своя живот. Два великолепни стиха в тоя сонет го издигнаха в очите на общественото мнение, всички познавачи отгатнаха стила на Феранте Пала.

Но тук би трябвало да потърсят епичен стил: къде да намеря багри, за да нарисувам потоците от възмущение, които заляха отведнъж всички здравомислещи сърца, когато узнаха невероятната дързост на херцогинята да освети с изкуствени огньове замъка Сака? Всички нададоха вик срещу нея; дори истинските либерали сметнаха, че се уврежда варварски на нещастниците, които лежаха в разните затвори като заподозрени, и се озлобява сърцето на владетеля. Граф Моска заяви, че на старите приятели на херцогинята остава само едно: да я забравят. Хорът от проклятия беше единодушен: ако някой чужденец се отбиеше пътем в града, щеше да се смае от силата на общественото мнение. Но в тая страна, дето знаят да ценят радостта на отмъщението, илюминацията в Сака и великолепното празненство, дадено в парка за повече от шест хиляди селяни, имаха грамаден успех. Всички в Парма твърдяха, че херцогинята наредила да раздадат на нейните селяни хиляда цехина; така обясняваха доста враждебния прием, оказан на тридесетината стражари, които полицията от глупост прати в селото тридесет и шест часа след чудесната вечер в последвалото я всеобщо пиянство. Посрещнати с камъни, стражарите търтиха да бягат, а двама от тях паднаха от конете и бяха хвърлени в По.

Колкото за отварянето на голямото водохранилище в двореца Сансеверина, то мина почти незабелязано; няколко улици бяха повече или по-малко наводнени през нощта, а на сутринта човек би казал, че е валяло. Лодовико се беше погрижил да счупи стъклата на един прозорец в двореца, така че можеше да се обясни как са влезли крадците.

Намериха дори една малка стълба. Само граф Моска позна изобретателността на своята приятелка.

Фабрицио бе твърдо решил да се върне в Парма при първа възможност; той изпрати Лодовико с дълго писмо до архиепископа и верният слуга на връщане предаде на пощата в първото пиемонтско село, Саннацаро, западно от Павия, отговора на достопочтения прелат до неговия млад любимец — послание, написано на латински. Нека добавим една подробност, която както много други ще се стори несъмнено излишна в страни, дето няма нужда от предпазни мерки. Името на Фабрицио дел Донго не се пишеше никога; всички писма, предназначени за него, бяха адресирани до Лодовико Сан-Микели в Локарно, Швейцария, или в Белджирате, Пиемонт. Писмата се слагаха в пликове от груба хартия, печатът поставен лошо, адресът едва четлив и понякога придружен с препоръки, достойни за някоя готвачка; всички писма биваха датирани от Неапол шест дена преди истинската дата.

От пиемонтското село Санацаро, близо до Павия, Лодовико побърза да се върне в Парма: възложена му бе една поръчка, на която Фабрицио отдаваше най-голямо значение; трябваше ни повече, ни по-малко да се предаде на Клелия Конти една копринена кърпичка с напечатан върху нея сонет от Петрарка. Наистина в сонета една дума бе заменена с друга. Клелия го намери на масата си два дни след като получи благодарностите на маркиз Крешенци, който казваше, че е най-щастливият човек в света; излишно е да добавяме какво впечатления остави в сърцето й тоя израз на неувяхващ спомен.

Лодовико трябваше да научи също всички възможни подробности за онова, което ставаше в цитаделата. Тъкмо той съобщи на Фабрицио тъжната новина, че женитбата на маркиз Крешенци изглежда вече решена; не минавало ден маркизът да не даде празненство в цитаделата в чест на Клелия. Най-голямото доказателство за предстоящия брак беше това, че безкрайно богатият маркиз, а следователно и голям скъперник, нещо обикновено сред заможните хора в Северна Италия, правеше грамадни приготовления, макар че взимаше девойка без зестра. Наистина суетният генерал Фабио Конти, твърде засегнат от тая бележка, която най-напред дойде на ум на неговите съграждани, току-що бе купил едно имение за повече от триста хиляди франка и бе платил за него в брой, макар че нямаше пукнат петак — навярно с парите на маркиза. Така че генералът можа да заяви, че дава това имение като зестра на дъщеря си. Но разходите по крепостния акт и другите документи, възлизащи на повече от дванадесет хиляди франка, се видяха на маркиз Крешенци, човек много разумен, съвсем дребна сума. От своя страна той поръча в Лион великолепни тапети с много добре подбрани цветове, за да радват окото — по рисунки на прочутия болонски художник Паладжи. Тия тапети, всеки от които изобразяваше по някоя фигура от герба на рода Крешенци, произлизащ, както цял свят знае, от прочутия Кресценциус, римски консул в 985 г., трябваше да красят седемнадесетте салона в долния етаж на двореца на маркиза. Тапетите, стенните часовници и полилеите, доставени в Парма, струваха повече от триста и петдесет хиляди франка; цената на новите огледала, прибавени към съществуващите вече в двореца, възлизаше на двеста хиляди франка. С изключение на два салона, украсени с прочути творения на Пармиджанино, най-великия пармски художник след божествения Кореджо, всички стаи в първия и втория етаж бяха заети от прочути флорентински, римски и милански художници, които ги украсяваха с фрески. Големият шведски скулптор Фокелберг^[1], Тенерани^[2] от Рим и Маркези^[3] от Милано работеха вече една година върху десет барелефа, изобразяващи десет подвига на Кресценцус, тоя наистина велик мъж. Фреските върху повечето от таваните също бяха свързани тъй или инак с неговия живот. Хората се възхищаваха главно от тавана, върху който Хайец^[4] от Милано бе изобразил как Франческо Сфорца^[5], Лоренцо Великолепния^[6], крал Роберт^[7], трибунът Кола ди Риенци^[8], Макиавели, Данте и други велики мъже от Средновековието посрещат Кресценциус в Елисейските полета. Възхищението от тия избрани души се смяташе като подигравка над сегашните властници.

Всички тия великолепни подробности, погълнали напълно вниманието на пармската аристокрация и буржоазия, пронизаха сърцето на нашия герой, когато той прочете наивно възторженото им описание в дългото повече от дванадесет страници писмо, което Лодовико бе продиктувал на един митничар в Казал-Маджоре.

„А пък аз съм тъй беден — казваше Фабрицио. — Имам всичко на всичко четири хиляди ливри рента! Наистина, че е дързост от моя страна да обичам Клелия Конти, за която се вършат всички тия чудеса.“

Само един пасаж от дългото писмо на Лодовико, и то написан с неговия калпав почерк, съобщаваше на Фабрицио, че Лодовико срещнал една вечер бившия му тъмничар, клетия Грило, който се криел, отначало хвърлен в затвора, а след това освободен. Той му поискал милостиня един цехин и Лодовико му дал четири от името на херцогинята. Освободените неотдавна бивши тъмничари, на брой дванадесет души, се канели да уредят бой с ножове (un trattamento di cortellate) в чест на новите тъмничари, които ги наследили, стига само да ги срещнат вън от цитаделата. Грило казал, че в крепостта се правят почти всеки ден серенади, че госпожица Клелия Конти бяла много бледа, често боледувала и други подобни. Поради тоя глупав израз Лодовико получи с обратна поща заповед да се върне в Локарно. Той се върна и подробностите, които разказа устно, бяха още по-тъжни за Фабрицио.

Лесно е да си представим колко любезен беше Фабрицио с херцогинята; той би предпочел да умре мъченически хиляди пъти, отколкото да произнесе пред нея името на Клелия Конти. Херцогинята мразеше Парма, а на Фабрицио всичко, което напомняше тоя град, беше и възвишено, и трогателно.

Херцогинята мислеше повече от всякога за отмъщение; преди злополучната смърт на Джилети тя беше толкова щастлива, а сега каква бе съдбата й! Тя живееше в очакване на едно ужасно събитие, за което се пазеше де не спомене нищо на Фабрицио — тя, която някога, когато сключваше спогодбата си с Феранте, си представяше как ще зарадва Фабрицио, като му съобщи, че един ден той ще бъде отмъстен.

Можем сега да си представим донякъде колко приятни бяха срещите на Фабрицио с херцогинята: между тях почти винаги царуваше мрачно мълчание. За да направи сякаш техните отношения още по-приятни, херцогинята се поддаде на изкушението да изиграе една лоша шега на своя премного скъп племенник.

Графът й пишеше почти всеки ден; пращаше, види се, специални куриери, както през времето на любовта им, защото писмата му винаги носеха щемпела на някое малко швейцарско градче. Клетият човек измъчваше ума си, за да не говори премного явно за своята нежност и за да съчинява забавни писма, а тя едва хвърляше разсеян поглед върху тях. Каква полза — уви! — от верността на един уважаван възлюбен, когато сърцето ти е разбито от студенината на оня, когото предпочиташ?

В продължение на два месеца херцогинята му отговори само веднъж, и то за да го помоли да опита пред принцесата почвата и да разбере дали въпреки дръзките фойерверки би й било приятно да получи писмо от херцогинята. В писмото, което той трябваше да предаде, ако го намереше за уместно, тя молеше да бъде даден на маркиз Крешенци вакантният отскоро пост на почетен кавалер на принцесата и изказваше желание да стане това по случай женитбата му. Писмото на херцогинята беше истинско художествено произведение; то даваше отличен израз на най-нежна почит; в неговия придворен стил човек не би намерил нито една думичка, която би могла да бъде макар и отдалече неприятна за принцесата. Ето защо и от отговора лъхаше нежно приятелство, което страда от раздялата.

„Моят син и аз — пишеше принцесата — нямахме нито една що-годе приятна вечер след вашето тъй внезапно заминаване. Нима, скъпа херцогиньо, не си спомняте вече, че благодарение на вас аз получих съвещателен глас при назначаването на моите придворни офицери? Нима смятате, че трябва да ми излагате основания за назначаването на маркиза, сякаш изказаното от вас желание не е достатъчно основание за мене? Маркизът ще получи това място, стига да мога да направя нещо, а в моето сърце, мила херцогиньо, винаги първото място ще бъде запазено за вас. Моят син за вас с точно същите изрази, все пак малко прекалени в устата на един голям момък на двадесет и една години, и ви моли да му пратите минерали от близката до Белджирате долина Орта. Вие можете да пращате писмата си — надявам се да ми пишете често — до графа, който все още ви «мрази» и когото особено обичам поради тия му чувства. Архиепископът също ви остана верен. Ние всички се надяваме да ви видим пак един ден: помнете, че това е необходимо. Моята главна придворна дама маркиза Гислери се кани да напусне тоя свят за друг, по-добър: горката жена ми причини доста неприятности; тя ме ядосва и сега, като си отива не навреме; нейната болест ме кара да мисля за името, което някога бих поставила с такова удоволствие на мястото на нейното, ако можех да склоня да пожертва независимостта си единствената жена, която ни напусна и отнесе със себе си всичката радост на моя малък двор, и т.н., и т.н.“

И тъй всеки ден херцогинята виждаше Фабрицио със съзнанието, че се е опитала, доколкото зависи от нея да ускори женитбата, която го хвърляше в отчаяние. Понякога те се возеха на лодка четири-пет часа по езерото, без да си кажат думица. Фабрицио се отнасяше много благосклонно към нея, но мислеше за други работи и неговата наивна и проста душа не намираше какво да каже. Херцогинята виждаше това и страдаше.

Забравихме да кажем на времето, че херцогинята беше наела една къща в Белджирате, очарователно село, което напълно оправдава името си (хубав завой на езерото). От стъклената врата на своя салон херцогинята можеше да влезе направо в лодката си. Тя бе купила една съвсем проста лодка, за която стигаха четирима гребци; тя нае дванадесет, така че да има по един човек от всяко село около Белджирате. На третия или четвъртия път, когато се намери сред езерото с всички тия добре подбрани хора, тя им заповяда да престанат да гребат.

— Аз смятам всички ви за мои приятели — каза им тя, — искам да ви поверя една тайна. Моят племенник Фабрицио избяга от затвора и не е чудно да се опитат да го заловят отново чрез предателство, макар и да се намира край вашето езеро, в страната на свободата. Бъдете нащрек и ме предупреждавайте за всичко, каквото научите. Позволявам ви да влизате в моята стая във всяко време на деня и нощта.

Гребците отговориха възторжено; херцогинята умееше да буди обич към себе си. Но тя не смяташе, че се крои залавянето на Фабрицио: загрижена беше преди всичко за себе си и ако не беше дала съдбоносната заповед да се отвори водохранилището в двореца Сансеверина, не би и помислила да се бои.

От предпазливост също тя нае за Фабрицио жилище в пристанището Локарно; всеки ден той я посещаваше, а и тя отиваше в Швейцария. Колко приятни бяха техните срещи, може да се съди от следната подробност: маркизата на два пъти ги посети с дъщерите си и присъствието на тия чужди хора им достави удоволствие, защото, въпреки кръвните връзки, можем да наречем чужд оногова, който не знае нищо за нашите най-скъпи интереси и с когото се срещаме само веднъж в годината.

Една вечер херцогинята беше отишла при Фабрицио заедно с маркизата и двете й дъщери. Местният протойерей и свещеникът бяха дошли да изкажат почитта си на дамите; протойереят, който имаше дял в една търговска къща и знаеше винаги новините, изведнъж каза:

— Пармският принц умрял!

Херцогинята страшно пребледня и едва се реши да попита:

— Има ли някакви подробности?

— Не — отговори той, — съобщава се само, че е умрял, но това е сигурно.

Херцогинята погледна Фабрицио. „Аз го направих за него — помисли си тя; — бих направила нещо хиляди пъти по-лошо, а той стои пред мене равнодушен и мисли за друга!“

Не беше по силите на херцогинята да понесе тая ужасна мисъл; тя падна в дълбоко безсъзнание. Всичка се втурнаха да й помагат, но когато се свести, херцогинята забеляза, че Фабрицио е разтревожен по-малко от протойерея и свещеника; както винаги той беше унесен в мислите си.

„Смята да се върне в Парма — каза си херцогинята — и може би да осуети брака на Клелия с маркиза, но аз ще съумея да му попреча.“ Сетне, като си спомни за присъствието на двамата свещеници, тя побърза да каже:

— Той беше велик владетел, но твърде много клеветен! Грамадна е загубата за нас.

Двамата свещеници се сбогуваха, а херцогинята, за да остане сама, каза, че ще отиде да си легне.

„Разбира се — мислеше си тя, — благоразумието ми налага да почакам един-два месеца, преди да се върна в Парма, но чувствам, че няма да изтрая; страдам тук много. Тая постоянна замисленост, това мълчание на Фабрицио — сърцето ми се къса, като го гледам. Кой би казал, че ще се отегчавам, като се возя с него на лодка по това прекрасно езеро, и то когато, за да отмъстя за него, направих повече, отколкото мога да му призная! След всичко това смъртта е нищо. Сега чак плащам за възторзите от щастие и детската радост, които изпитах в двореца си в Парма, когато Фабрицио се върна в Неапол. Да бях казала само една дума, всичко щеше да се уреди и може би, свързал се с мене, той нямаше и да помисли за Клелия, но тая дума ми внушаваше ужас. А сега Клелия ме победи. Какво по-естествено? Тя е на двадесет години, а аз, измъчена от грижи болна, съм двойно по-стара! Трябва да умра, трябва да свърша! Четиридесетгодишната жена представя нещо само за ония мъже, които са я обичали, когато е била млада! Сега мога да имам само радости от суетността, но струва ли си да се живее за тях? Още една причина, за да отида в Парма и да се забавлявам. Ако работите някак се обърнат, ще ме лишат от живот. Но какво лошо има в това? Моята смърт ще бъде великолепна и преди да умра, но само тогава, ще кажа на Фабрицио! «Неблагодарнико! Това е зарад тебе!» Да, само в Парма мога да намеря с какво да запълня малкото живот, който ми остава; там ще играя ролята на знатна дама. Какво щастие, ако мога да се радвам сега на всички отличия, които някога толкова сърдеха маркиза Раверси! Тогава, за да видя щастието си, трябваше да гледам в очите на завистта… Моето самолюбие е задоволено, с изключение на графа едва ли някой ще може да отгатне какво уби сърцето ми… Аз ще обичам Фабрицио, ще служа предано на неговото щастие, но той не бива да осуети женитбата на Клелия и след това да се ожени за нея. Не, това няма да го бъде!“

Тъкмо когато стигна дотук в тъжния си монолог, херцогинята чу силен шум в къщата.

„Ето на — каза си тя, — идват да ме арестуват. Навярно са хванали Феранте и той е издал всичко. Нищо, толкова по-добре! Значи, ще имам с какво да се занимавам; ще се боря с тях за главата си. Но преди всичко не бива да се оставям да ме заловят.“

Полуоблечена, херцогинята избяга навътре в градината си; канеше се вече да се прехвърли през ниската стена и да избяга в полето, но видя, че някой влиза в стаята. Тя позна Бруно, доверения слуга на графа: той беше сам с нейната камериерка. Херцогинята се доближи до стъклената врата. Бруно разправяше на камериерката за раните, които получил. Херцогинята влезе. Бруно почти се хвърли в краката й и почна да я моли да не казва на графа колко късно е пристигнал.

— Веднага след смъртта на принца — добави той — графът нареди до всички пощенски станции да не дават коне на пармски поданици. Ето защо отидох до По с коне на графа, но на слизане от шлепа колата ми се обърна, счупи се и потъна, а аз се ударих толкова тежко, че не можах да яхна коня, както трябваше да направя.

— Добре — каза херцогинята. — Сега е три часът сутринта: ще кажа, че сте пристигнали по пладне; гледайте само да не кажете нещо друго.

— Благодаря ви за добрината, госпожо.

В едно литературно произведение политиката е като пистолетен изстрел сред концерт — нещо грубо, но все пак можеш да не му отдадеш внимание.

Ще трябва да говорим сега за твърде отвратителни работи, за които по много причини бихме предпочели да мълчим; но принудени сме да се спрем на някои събития, доколкото засягат разказа ни, защото те се разиграват в сърцата на нашите герои:

— Но, боже господи, как умря тоя велик владетел? — каза херцогинята на Бруно.

— Отишъл на лов за прелетни птици в блатата край По, на две левги от Сака. Паднал в една дупка, покрита с трева; бил целият изпотен и настинал; пренесли го в една усамотена къща, дето той умрял след няколко часа. Някои твърдят, че господата Катена и Бароне също умрели и че цялото нещастие се дължало на зеленясалите медни съдове на селянина, в чиято къща се отбили. Те обядвали при него. Най-после запалените глави, якобинците, които дрънкат каквото им се ще, говорят за отрова. Аз зная само, че моят приятел Тото, придворен квартериер, също щял да загине, ако не се грижел за него един добър селянин, който, изглежда, разбирал много от медицина и му приготвил доста необикновени лекарства. Но за смъртта на принца вече не се говори: всъщност той беше жесток човек. Когато тръгвах, народът се трупаше и искаше да убие главния прокурор Расси: тръгваха също да подпалят портата на цитаделата, за да освободят затворниците. Но разправят, че Фабио Конти заповядал да стрелят с топовете. Други уверяват, че топчиите от цитаделата залели барута с вода, защото не искали да избиват съгражданите си. Но ето най-интересното: докато в Сандоларо хирургът оправяше нещастната ми ръка, от Парма пристигна един човек и разправи, че хората хванали по улиците Барбоне, прочутия чиновник в цитаделата, пребили го и след това го обесили на едно дърво на най-близкия до цитаделата булевард. Народът се запътил да счупи хубавата статуя на принца в дворцовата градина, но господин графът повикал един батальон гвардейци, строил ги пред статуята и заповядал да кажат на народа, че който влезе в градината, няма да излезе жив от нея и народът се уплаши. Но най-чудното е, че тоя човек, който идваше от Парма и е бивш стражар, ми повтори няколко пъти, че господин графът сритал командира на придворната гвардия генерал П… и заповядал двама стрелци да го изведат от градината, след като му скъсал еполетите.

— Познавам си графа — извика херцогинята в изблик на радост, която не би могла да очаква една минута преди това: — той никога не ще позволи да оскърбят нашата принцеса; колкото до генерал П…, той от преданост към законните си господари никога не е искал да служи на узурпатора, а графът не е толкова деликатен и е участвал в цялата испанска война, за която често го укоряваха в двора.

Херцогинята бе отворила писмото на графа, но често прекъсваше четенето, за да отрупа Бруно с въпроси.

Писмото беше доста забавно; графът употребяваше най-мрачно изрази, но от всяка дума бликаше най-жива радост; той избягваше подробностите по смъртта принца и завършваше писмото си така:

„Ти, разбира се, скоро ще се върнеш, мой скъпи ангел, но аз те съветвам да почакаш ден-два куриера, който, както се надявам, принцесата ще ти прати днес-утре; твоето връщане трябва да бъде толкова великолепно, колкото смело беше заминаването ти. Колкото до големия престъпник, който е при тебе, смятам да наредя да бъде съден от дванадесет съдии, повикани от всички части на държавата. Но за да накажа това чудовище така, както заслужава, трябва да мога първо да си направя книжки за къдрене на косата от първата му присъда, ако тя изобщо съществува.“

Графът бе разпечатал писмото си, за да добави:

„Ето ти още нещо: току-що раздадох патрони на два гвардейски батальона; ще се бия и ще гледам да спечеля колкото се може по-заслужено прякора Жестокия, с който либералите са ме наградили отдавна. Тая стара мумия, генерал П…, посмя да говори в казармата, че трябвало да се влезе в преговори с полувъстаналия народ. Пиша ти насред улицата; отивам в двореца, дето ще влязат само през моя труп. Сбогом! Ако умра, ще умра както живях — обожавайки те въпреки всичко. Не забравяй да изтеглиш тристате хиляди франка, внесени на твое име във фирмата Д… в Лион.“

 

Ето го тоя нещастник Расси, бледен като смъртник и без перука; не можеш да си представиш какво му е лицето! Народът иска на всяка цена да го обеси; това би било голяма несправедливост, той заслужава да бъде разчекнат на четири. Той се скри в моя дворец, после хукна подире ми; не знам какво да правя… не искам да го заведа в двореца на принца, това би значило да предизвикам там възмущение. Ф… ще види, че го обичам; първите ми думи към Расси бяха: „Дайте ми присъдата срещу господин дел Донго и всички преписи, които имате, и кажете на всички тия незаконни съдии, виновници за тоя бунт, че ще ги обеся всичките, както и вас, драги приятелю, ако споменете някому за тая присъда, която никога не е съществувала. Зарад Фабрицио пращам на архиепископа една рота гренадири. Сбогом, скъпи ангел, моят дворец ще бъде опожарен и ще загубя твоите очарователни портрети. Бързам да отида в двореца, за да наредя да уволнят тоя безчестник генерал П…, който си върши щуротиите; подмазва се ловко на народа, както по-рано се подмазваше на покойния принц. Всички тия генерали са дяволски уплашени; ще трябва, струва ми се, да ме назначат за главнокомандващ.“

Озлобена, херцогинята не прати да събудят Фабрицио; тя изпитваше сега към графа голямо възхищение, което много приличаше на любов. „Всъщност, като размислиш добре — каза си тя, — трябва да се омъжа за него.“ Тя му писа това веднага и прати писмото с един слуга. Тая нощ херцогинята няма време да бъде нещастна.

На другия ден по пладне тя видя една лодка с десет гребци, която бързо пореше водите на езерото; Фабрицио и тя скоро съгледаха един човек, облечен в ливрея, от двора на пармския принц: наистина това бе един от неговите куриери, който още преди да слезе на брега, извика на херцогинята:

— Бунтът е потушен! — Куриерът й даде няколко писма от графа, едно прекрасно писмо от принцесата и един написан на пергамент указ, с който принц Ранунцио Ернесто V й даваше титлата херцогиня Сан-Джовани и я назначаваше за придворна дама на вдовстващата принцеса. На младия принц, познавач в минералогията, когото тя смяташе за глупак, бе стигнал умът да й напише едно късо писмо, но на края имаше любовни излияния. Писъмцето започваше така:

„Графът казва, госпожо херцогиньо, че е доволен от мене; вярно е, че редом до него аз се изложих на няколко пушечни изстрела и че бе засегнат конят ми; като гледам какъв шум вдигнаха за нищо и никакво нещо, много ми се иска да участвам в истинско сражение, но не срещу мои поданици. Дължа всичко на графа; всичките ми генерали, които не са воювали, се държаха като зайци; струва ми се, двама-трима избягали от Болоня. Откакто голямото и тъжно събитие ми даде власт не съм подписвал по-приятен за мене указ от указа, с който ви назначавам за първа придворна дама на майка ми. Ние с майка ми си спомнихме, че вие веднъж се възхищавахте от хубавата гледка, откриваща се от това palazzeto на Сан Джовани, което някога е принадлежало на Петрарка — поне тъй се разправя; майка ми пожела да ви подари това малко имение, а аз, като не знаех какво да ви подаря и не смеех да ви предложа всичко, което ви се пада, направих ви херцогиня на моята страна; не зная дали сте достатъчно осведомена, че Сансеверина е римска титла. Наградих с големия кордон на своя орден нашия достопочтен архиепископ, който прояви рядка за един седемдесетгодишен човек твърдост. Вярвам, че няма да ми се разсърдите, задето върнах всички, пратени в изгнание, дами. Казват ми, че отсега нататък трябва винаги да поставям пред подписа си думите: ваш предан. Съжалявам, че ме карат да разточителствам с подобно уверение, което напълно отговаря на истината само когато пиша вам.

Ваш предан Ранунцио Ернесто“

Кой, ако съди по тоя език, не би казал, че херцогинята ще се радва на най-високо благоволение? Но много чудни й се видяха другите писма на графа, които получи след два часа. Без да дава каквито да било обяснения, той я съветваше да отложи с няколко дни връщането си в Парма и да напише на принцесата, че е сериозно неразположена. Ала херцогинята и Фабрицио заминаха за Парма още същата вечер. Целта на херцогинята беше, макар и да не си го признаваше, да ускори сватбата на маркиз Крешенци; от своя страна по пътя Фабрицио изпадаше в безумни възторзи, които се виждаха смешни на леля му. Той се надяваше да види скоро Клелия; смяташе да я отвлече, дори против волята й, ако нямаше друг начин да осуети брака й.

Пътуването на херцогинята и племенника й беше твърде весело. На пощенската станция преди Парма Фабрицио се спря за малко, за да облече отново свещеническите си дрехи; обикновено той ходеше облечен като човек в жалейка. Когато се върна при херцогинята, тя му каза:

— В писмата на графа намирам нещо подозрително и необяснимо. Ако ми е позволено да ти дам един съвет, остани тук няколко часа; ще ти пратя куриер веднага след като говоря с нашия велик министър.

Фабрицио с голяма мъка се подчини на това разумно предложение. Графът посрещна с изблик на радост, достойна за някое петнадесетгодишно момче, херцогинята, която наричаше вече своя жена. Дълго време той не искаше да говори за политика, но когато най-после стигнаха тая тъжна тема, каза:

— Много добре направи, че попречи на Фабрицио да дойде тук открито; ние сме в разгара на реакцията. Отгатни кой колега принцът ми даде като министър на правосъдието? Расси, мила моя, Расси, когото в деня на големите събития аз третирах като подлец, какъвто си е. Да, трябва да те предупредя, че потулиха всичко, което се случи тук. Ако четеш нашия вестник, ще видиш, че чиновникът от цитаделата, на име Барбоне, умрял при падане от кола. Колкото за шестдесетте и няколко нехранимайковци, които заповядах да застрелят, когато нападаха статуята на принца в градината, те били здрави и читави, само че тръгнали да пътуват. Министърът на вътрешните работи граф Дзурла лично посети домовете на всеки един от тия злополучни герои и даде по петнадесет цехина на семействата или на приятелите им, като заповяда да казват, че покойният бил заминал и изрично заплаши със затвор всекиго, който би дръзнал да спомене, че тоя човек е убит. От собственото ми министерство на външните работи бе пратено едно лице в Милано и Торино, за да увещава журналистите да не пишат за злощастното събитие — възприет сега израз; това лице трябва да отиде в Париж и Лондон, за да опровергае във всички вестници, и то почти официално, всичко, което би могло да се появи за нашите размирици. Друг агент тръгна за Болоня и Флоренция. Аз само свивах рамене.

Но смешното за моите години е това, че преживях един момент на възторг, когато говорех пред войниците от гвардията и скъсах еполетите на тоя негодник генерал П… В тоя момент бих дал без колебание живота си за принца; сега признавам, че това щеше да бъде много глупава смърт. Днес принцът, колкото и добър момък да е, би дал сто екю само за да се разболея и умра; той още не смее да ми поиска оставката, но ние си говорим с него по възможност по-рядко и аз му пращам цял куп докладни записки, както правех с покойния принц след затварянето на Фабрицио. Да не забравя да ти кажа, че не мога да направя книжки за къдрене на косата си от издадената срещу него присъда по простата причина, че мошеникът Расси не ми я даде. Така че постъпили сте много добре, като сте попречили на Фабрицио да дойде тук открито. Присъдата все още е в сила; не вярвам, че Расси ще дръзне да арестува нашия племенник днес, но може би ще се реши да го стори след две седмици. Ако Фабрицио на всяка цена иска да се върне в града, нека се настани у дома.

— Но коя е причината за всичко това? — извика смаяна херцогинята.

— Убедили са принца, че се държа като диктатор и спасител на отечеството и че искам да го ръководя като дете; нещо повече, когато съм говорил за него, казал съм бил съдбоносните думи: това дете. Може и да е вярно, него ден бях възбуден; така например аз го сметнах за велик човек, защото не се уплаши никак от първите пушечни изстрели, които чу в живота си. Той съвсем не е глупав. Дори се държи по-добре от баща си, най-после — готов съм винаги да го кажа — в дълбочината на сърцето си той е честен и добър, но той искрено и младо сърце се вълнува, когато му разправа за някоя подла постъпка, и си мисли, че оня, който забелязва тия работи, сам трябва да има много черна душа; помислете си какво възпитание е получил!…

— Вие трябваше да помислите, ваше превъзходителство, че той един ден ще стане владетел, и да поставяте някой умен човек при него.

— Първо, имаме пример на абат Кондияк^[9], който бе повикан от моя предшественик, маркиз де Фелино^[10], и направи от своя възпитаник само същински глупец. Той знаеше само да взима участие в църковните процесии, а в 1796 година не можа да се разбере с генерал Бонапарт, който щеше да утрои размерите на неговата държава. Второ, аз никога не съм смятал да остана министър десет години наред. Сега, когато съм разочарован от всичко, и то от един месец насам, искам само да събера един милион, преди да предоставя на собствената й съдба тая паплач, която спасих. Без мене Парма в два месеца щеше да стане република, а поетът Феранте Пала, неин диктатор.

При тия думи херцогинята се изчерви: графът не знаеше нищо.

— Ние ще се върнем към обикновената монархия на XVIII век: изповедника и любовницата. Всъщност принцът обича само минералогията и може би вас, госпожо. Откакто царува, неговият камердинер, чийто брат аз направих след деветмесечна служба капитан, тоя камердинер, казвам, му набива в главата, че трябва да се смята за най-щастливия човек, защото профилът му ще бъде изобразен върху златните монети. Тая хубава мисъл е причина, задето той се отегчава. Сега му трябва адютант, който да го лекува от досадата. Но да ми предложи и милиона, който ни е необходим, за да живеем добре в Неапол или Париж, аз не бих се съгласил да бъда негово лекарство срещу досадата и да прекарвам всеки ден четири-пет часа с негово височество. А и тъй като съм по-умен от него, след един месец той ще ме смята за чудовище.

Покойният принц беше зъл и завистлив, но бе ходил на война и командвал войска, благодарение на това знаеше как да се държи; хората намираха у него материал за владетел и, добър или лош, аз можех да бъда министър. А с неговия честен и простодушен син, който е наистина добър, аз съм принуден да бъда интригант. Ето ме съперник на последната женичка в двореца, и то много по-слаб съперник, защото мога да пропусна безброй необходими подробности. Например преди три дни една от тия жени, която всяка сутрин разнася чисти кърпи по дворцовите апартаменти, взе, че загуби ключа на едно от английските писалища на принца. Негово височество отказа да се занимава с въпросите, книжата по които се намират в това писалище; всъщност срещу двадесет франка можеха да отковат дъските от дъното на писалището или да използват шперц, но Ранунцио Ернесто V ми каза, че това би значило да се насаждат лоши навици у дворцовия ключар.

Той още не може да поддържа три дни наред едно и също решение. Ако беше се родил маркиз, със състояние младият принц щеше да бъде един от най-достойните хора при Пармския двор, нещо като Людовик XVI, но как ще може той със своето набожно простодушие да противостои на всички изкусни примки, с които е заобиколен? Затова салонът на вашата неприятелка Раверси е по-могъщ от всякога; там направиха откритието, че аз — който заповядах да стрелят срещу народа и бях решен ако потрябва, да убия три хиляди души, но да не позволя да оскърбят статуята на моя доскорошен господар принца, — че аз съм върл либерал, че съм искал да накарам принца да подпише конституция и безброй подобни глупости. С тия свои приказки за република безумците ще ни попречат да се радваме на най-добрата от монархиите… С една дума, госпожо, вие сте единственото лице от сегашната либерална партия — а според моите врагове аз съм нейният шеф, — за което принцът не се е изказал нелюбезно; архиепископът, все още напълно честен човек, е съвсем в немилост, защото говорил разумно за онова, което аз направих в оня злополучен ден.

На заранта след деня, който тогава още не наричахме злополучен, когато беше истина, че е имало бунт, принцът казал на архиепископа, че за да не бъдете принудена да вземете по-долна титла, като се омъжите за мене, той щял да ме направи херцог. А сега, струва ми се, Расси, когото аз направих благородник, защото ми продаваше тайните на покойния принц, ще стане граф. При такова авансиране аз ще трябва да играя ролята на глупак.

— И горкият принц ще затъне в тая кал.

— Разбира се, но нали той е господарят — в по-малко от две седмици ще изчезнат всички подигравки. И тъй, скъпа херцогиньо, нека направим както в играта на табла: да си вървим.

— Но ние съвсем не сме богати.

— Всъщност нито вие, нито аз имаме нужда от лукс. Ако ми дадете едно място в ложата ви в театър „Сан Карло“ в Неапол и един кон за езда, ще бъда предоволен; не повече или по-малко лукс ще ни създаде положение в обществото, а удоволствието, което ще изпитват умните хора да идват на чаша чай у нас.

— Но — отвърна херцогинята — какво щеше да стане през злополучния ден, ако вие се бяхте държали настрана, както, надявам се, ще постъпите занапред?

— Войската щеше да се побратими с народа, три дни щеше да има клане и пожари (защото на тая страна са нужни сто години, за да не бъде републиката за нея безсмислица), после две седмици грабежи, докато от чужбина дойдеха два-три полка да сложат край на всичко това. Феранте Пала беше сред народа, смел и яростен както винаги; несъмнено той е имал десетина приятели, които са действали в съгласие с него, и Расси ще съчини от всичко това едно великолепно съзаклятие. Положително е във всеки случай, че макар и облечен в невероятни дрипи, той е раздавал злато с пълни шепи.

Смаяна от всички тия новини, херцогинята побърза да отиде да благодари на принцесата.

Когато тя влезе в стаята, една от придворните дами й връчи малкото златно ключе, което се носи на пояса като белег на върховна власт в дворцовите апартаменти, определени за принцесата. Клара-Паолина побърза да изпрати всички и останала най-после насаме с приятелката си, известно време упорито говори само със загатвания. Херцогинята не разбираше какво значеше всичко това и отговаряше твърде сдържано. Най-после принцесата заплака, хвърли се в прегръдките на херцогинята и извика:

— Отново настъпват за мене нещастни дни: моят син ще се отнася с мене още по-лошо от баща си.

— Аз няма да допусна това — отвърна живо херцогинята. — Но преди всичко благоволете, ваше височество — продължи тя, — да приемете израза на голямата ми признателност и на голямата ми почит.

— Какво искате да кажете? — извика разтревожено принцесата, уплашена, че херцогинята ще си подаде оставката.

— Че всеки път, когато ми позволите да обърна надясно клатещата се глава на тая маймунка върху камината, вие, ваше височество, ще ми разрешите да наричам нещата с истинските им имена.

— Само това ли, скъпа херцогиньо? — извика Клара-Паолина, като се изправи и се затече да обърне сама главата на маймунката. — И тъй говорете съвсем свободно, госпожо първа придворна дама — каза тя с очарователен тон.

— Ваше височество — продължи херцогинята, — вие схващате отлично положението, ние двете с вас сме изложени на големи опасности; присъдата срещу Фабрицио не е отменена, следователно в деня, когато поискат да се отърват от мене и да оскърбят вас, той ще бъде хвърлен отново в затвора. Нашето положение е така лошо, както и по-рано. Колкото до мене лично, аз ще се омъжа за графа и ние ще се установим в Неапол или в Париж. Най-новият израз на неблагодарност, жертва на която е днес графът, съвсем го отврати от държавните работи и ако не съчувствах на вас, ваше височество, аз бих го посъветвала да остане в тая бъркотия само ако принцът му даде много пари. Позволете ми, ваше височество, ще ви обясня, че когато зае министерския си пост, графът имаше сто и тридесет хиляди франка, а днес той едва ли има двадесет хиляди ливри доход. Напразно го убеждавах отдавна да се погрижи за състоянието си. В мое отсъствие той се е скарал с главните закупвачи на данъците на принца, които бяха мошеници; графът назначи на тяхно място други мошеници, които му дадоха осемстотин хиляди франка.

— Как! — възкликна смаяна принцесата. — Боже мой, колко ми е неприятно всичко това!

— Ваше височество — отвърна съвсем спокойно херцогинята, — да обърна ли главата на маймунката наляво?

— Боже мой — не — извика принцесата, — но ми е неприятно, че човек с характера на графа е намислял да печеля пари по тоя начин.

— Без тая кражба щяха да го презират всички честни хора.

— Велики боже, нима е възможно?

— Ваше височество — продължи херцогинята — като включим моя приятел маркиз Крешенци, който има триста или четиристотин хиляди ливри доход, тук всички крадат; а и как да не крадат в такава страна, дето признателността за най-големите услуги не трае дори един месец? Ето защо само парите са нещо реално, което остава и след като изпаднеш в немилост. Аз ще си позволя, ваше височество, да ви кажа ужасни истини.

— Позволявам ви — отвърна принцесата с дълбока въздишка, — но те ми са страшно неприятни.

— И тъй, ваше височество, вашият син, принцът, който е съвсем честен човек, може да ви направи много по-нещастна, отколкото баща му; характерът на покойния принц беше горе-долу като на всички. А днешният ни владетел не е сигурен дали ще желае едно и също нещо три дни наред; следователно, за да бъде човек сигурен в него, трябва да бъде постоянно с него и да не позволява никому да му говори. Тъй като всеки лесно може да отгатне тая истина, новата ултрамонархическа партия, ръководена от две умни глави, Расси и маркиза Раверси, ще се опита да намери на принца любовница. На тая любовница ще бъде позволено да направи състояние и да раздава някои второстепенни служби, но тя ще трябва да отговаря пред партията за постоянната воля на владетеля.

За да бъда сигурна за положението си в двора на ваше височество, Расси трябва да бъде изгонен и опозорен; освен това искам Фабрицио да бъде съден от най-честните съдии, които могат да се намерят. Ако те, както се надявам, го признаят за невинен, ще бъде естествено да се позволи на архиепископа да го направи свой викарий с право да наследи неговия пост. Ако претърпя несполука, ние с графа ще се оттеглим; в такъв случай на заминаване ще дам на ваше височество следния съвет: не прощавайте никога на Расси, никога не излизайте от държавата на сина си. Докато е близо до вас, тоя добър син не ще ви стори голямо зло.

— Следях вашите разсъждения с всичкото необходимо внимание — отговори принцесата с усмивка, — нима искате да кажете, че аз трябва да потърся любовница на сина си?

— Съвсем не, ваше височество, но преди всичко направете така, че да му бъде весело само във вашия салон.

Разговорът продължи безкрайно в същия дух; пелената падна от очите на простодушната, но умна принцеса.

Един куриер на херцогинята съобщи на Фабрицио, че може да влезе в града, но трябва да се крие. Почти никой не го виждаше, той живееше преоблечен като селянин в дървената барака на един търговец на кестени, точно срещу портата на цитаделата, под дърветата на булеварда.