Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

След два часа клетият Фабрицио с белезници на ръцете, вързан с дълга верига за седиолата, в която го бяха качили, потегли за Пармската цитадела, съпроводен от осем стражари. Заповядано им беше да заберат със себе си всички стражари от селата, през които конвоят щеше да мине; сам кметът следваше важния престъпник.

Към седем часа вечерта седиолата, сподирена от всички улични хлапета на Парма и тридесетина стражари, прекоси хубавия булевард, мина покрай малкия дворец, дето преди няколко месеца живееше Фауста, и най-сетне стигна до външната порта на цитаделата тъкмо в момента, когато генерал Фабио Конти излизаше от нея с дъщеря си. Каретата на коменданта се спря пред подвижния мост, за да пропусне седиолата, за която беше вързан Фабрицио; тозчас генералът извика да затворят портата на цитаделата и побърза да отиде в канцеларията на входа, за да види кого са докарали; той не малко се изненада, когато позна арестанта, който се беше целият вдървил, вързан за седиолата през дългия път; четирима стражари го вдигнаха и го внесоха в канцеларията.

„И така, в ръцете ми е — каза си пустославният комендант — знаменитият Фабрицио дел Донго, с когото от близо една година, може да се каже, се занимава нашето общество в Парма.“

Генералът беше го срещнал двадесетина пъти в двора, у херцогинята и другаде, но сега не искаше да покаже с нищо, че го познава; страхуваше се да не се изложи.

— Да се състави — викна той на тъмничния писар, — обстоен акт за предаването на арестанта от достопочтения кмет на Кастелново.

Чиновникът Барбоне, личност страшна поради грамадната си брада и войнствения вид, стана още по-важен, сякаш бе някакъв немски тъмничар. Като смяташе, че главно херцогиня Сансеверина е попречила на неговия началник да стане военен министър, той се показа по-безочлив от обикновено към арестанта и му заговори на voi[1], както в Италия говорят на слугите.

— Аз съм прелат на светата римска църква — каза му Фабрицио твърдо — и главен викарий на тази епархия; само зарад моето потекло вие ми дължите уважение.

— Не знам нищо за това! — отвърна дръзко чиновникът. — Ако искате да докажете твърденията си, покажете ми грамотите, които ви дават право на тия толкова почтени титли.

Фабрицио нямаше документи у себе си и затова не отговори. Генерал Фабио Конти бе застанал до своя чиновник и го гледаше как пише, като не вдигаше очи към арестанта, за да не бъде принуден да каже, че това е действително Фабрицио дел Донго.

Изведнъж Клелия Конти, която чакаше в каретата, чу страшна врява в караулната. Като съставяше нахално и доста дълго описание на личността на арестувания, Барбоне му беше заповядал да се разгърди, за да провери и установи броя и състоянието на раните, получени в двубоя с Джилети.

— Не мога — каза Фабрицио с горчива усмивка. — Не съм в състояние да изпълня заповедта ви, господине; белезниците ми пречат.

— Как! — извика с простодушен вид генералът. — Арестуваният има белезници! Вътре в крепостта! Това е против правилника; необходима е изрична заповед; свалете му белезниците.

Фабрицио го изгледа. „Я виж какъв смешен йезуит! — помисли той. — От един час гледа, че имам белезници и че ми пречат страшно, а се прави на учуден!“

Стражарите свалиха белезниците; узнали чак сега, че Фабрицио е племенник на херцогиня Сансеверина, те побързаха да му засвидетелстват сладникава вежливост, която беше в пълен разрез с грубостта на чиновника; това ядоса Барбоне и той каза на Фабрицио, който стоеше неподвижен:

— Ха де, поразмърдайте се! Покажете ни какви драскотини сте получили от нещастния Джилети по време на убийството.

С един скок Фабрицио се хвърли върху чиновника и му удари такава плесница, че Барбоне се строполи от стола в краката на генерала. Стражарите хванаха за ръцете Фабрицио, който стоеше неподвижен; генералът и двамата стражари, които го охраняваха, побързаха да вдигнат чиновника, от чието лице изобилно течеше кръв. Двама други стражари, които бяха по-далеч, се затекоха да затворят вратата на канцеларията, като помислиха, че арестантът иска да избяга. Подофицерът, който ги командваше, съобрази, че младият дел Донго не може сериозно да мисли за бягство, тъй като в края на краищата се намира вътре в цитаделата; все пак по стражарски инстинкт — той се приближи до прозореца, за да предотврати каквато и да е безредица. Точно срещу този отворен прозорец, на две крачки оттам, стоеше каретата на генерала: Клелия беше се сгушила в дъното, за да не бъде свидетелка на печалната сцена, която ставаше в канцеларията; зачула цялата тая врява, тя надникна от каретата.

— Какво става там? — попита тя подофицера.

— Младият Фабрицио дел Донго зашлеви хубава плесница на тоя нахалник Барбоне, госпожице!

— Как! Господин дел Донго ли са довели в затвора?

— Ами да — каза подофицерът. — Всички тия церемонии стават заради благородното потекло на този клет момък; мислех, че госпожицата знае.

Клелия не се отдели вече от вратичката на каретата; когато стражарите, заобиколили масата, се поотдръпнаха, тя съгледа арестанта.

„Когато го срещнах на пътя близо до езерото Комо — помисли тя, — кой би предположил, че ще го видя за пръв път след това в такова печално положение! Той ми подаде ръка да се кача в каретата на майка му… С него беше тогава и херцогинята! Дали любовта им не е започнала по него време?“

Не е зле читателят да знае, че в либералната партия, ръководена от маркиза Раверси и генерал Конти си даваха вид, че не се съмняват в нежната любовна връзка между Фабрицио и херцогинята. Граф Моска, когото ненавиждаха, бе прицел на непрекъснати на смешки заради глупавата си наивност.

„И така — мислеше Клелия, — ето го сега пленник, и то пленник на своите врагове! Защото граф Моска, дори да е ангел, ще се зарадва също на залавянето му.“

В караулната екна гръмогласен смях.

— Джакопо — каза тя на подофицера развълнувано, — какво става там?

— Генералът попита настойчиво арестанта защо е ударил Барбоне, а монсиньор Фабрицио отвърна студено: „Нарече ме убиец, нека покаже документите и грамотите, които му дават право да ме титулува така“; и всички се засмяха.

Един тъмничар, който знаеше да пише, замести Барбоне; Клелия видя как чиновникът излезе, като изтриваше с кърпа кръвта, която течеше обилно от отвратителното му лице; той псуваше на провала.

— Тоя мръсник Фабрицио — крещеше той — ще умре само от моята ръка. Ще го грабна от ръцете на палача! — и т.н., и т.н.

Той беше се спрял между прозореца на канцеларията и каретата на генерала, за да види Фабрицио, и псувните му се посипваха още по-груби.

— Карай по пътя си — каза му подофицерът. — Не се псува така пред госпожица.

Барбоне вдигна глава и погледна в каретата, очите му срещнаха очите на Клелия и от нейната уста се изтръгна вик на ужас: никога тя не беше виждала отблизо, такова свирепо лице. „Той ще убие Фабрицио! — каза си тя. — Трябва да предупредя дон Чезаре.“ Дон Чезаре беше неин чичо, един от най-почитаните в града свещеници; брат му, генерал Конти, беше му издействал длъжността на домакин и главен свещеник в затвора.

Генералът се качи в каретата.

— Как искаш — да останеш в къщи ли — каза той на дъщеря си, — или да ме чакаш; може би доста време, в двора на двореца? Аз ще трябва да докладвам за всичко на господаря.

Фабрицио излезе от канцеларията, придружен от трима стражари; водеха го в отредената му килия. Клелия гледаше през вратичката, арестантът беше досам нея. В тоя миг тя отговори на въпроса на баща си:

Ще дойда с вас.

Чул тия думи съвсем близо до себе си, Фабрицио вдигна очи и срещна погледа на младата девойка. Порази го най-вече тъжният израз на лицето й.

„Колко е разхубавяла — помисли си той — от нашата среща при Комо! Каква дълбока мисъл се чете на челото й!… Имат право да я сравняват с херцогинята; какво ангелско лице!“ Окървавеният чиновник Барбоне, застанал не току-така до колата, спря със замах на ръката си тримата стражари, които водеха Фабрицио, и като избиколи отзад колата, приближи се към вратичката, до която седеше генералът.

— Тъй като арестуваният извърши насилие вътре в цитаделата — каза му той, — не следва ли по силата на член 157 от правилника да му наденем белезниците за три дни?

— Върви по дяволите! — извика генералът, когото това арестуване продължаваше да смущава.

Той не биваше да изкарва от търпение нито Херцогинята, нито граф Моска, пък и как щеше да погледне на тая работа графът? Всъщност убийството на такъв човек като Джилети бе дреболия и само интригата беше успяла да я раздуха.

През време на тоя кратък диалог Фабрицно стоеше величествено сред стражарите, с най-гордо и благородно изражение на лицето; тънките му и нежни черти и презрителната усмивка, блуждаеща на устните му, представяха прекрасен контраст с грубия вид на оградилите го стражари. Но всичко това беше, тъй да се каже, само външната страна на образа му; той бе пленен от небесната хубост на Клелия и неговият поглед издаваше цялото му учудване. А тя, дълбоко умислена, не се сети дори да отдръпне главата си от вратичката; той я поздрави с най-почтителна полуусмивка и след миг каза:

— Струва ми се, госпожице, че някога при едно езеро имах честта да ви срещна в свита от стражари.

Клелия се изчерви и смути толкова много, че не намери думи да му отговори. „Колко благороден изглежда той сред тези груби хора!“ — мислеше тя тъкмо когато Фабрицио я заприказва. Дълбокото състрадание и, ние бихме рекли, почти умилението, в което беше потънала, й отнемаха необходимото самообладание, за да намери някакъв отговор; тя забеляза, че мълчи, и се изчерви още повече. В тоя миг стражарите издърпаха с трясък лостовете от главната порта на цитаделата — не чакаше ли каретата на негово превъзходителство вече цяла минута? Тропотът под свода бе толкова силен, че дори да намереше какво да отговори Клелия Фабрицио нямаше да чуе думите й.

Отнесена от конете, които препуснаха веднага след подвижния мост, Клелия си каза: „Сигурно му съм се видяла много глупава!“ После изведнъж добави „Не само глупава: той е повярвал, че имам низка душа, помислил е, че не отговорих на поздрава му, защото е затворник, а аз — дъщеря на коменданта на крепостта!“

Тази мисъл хвърли в отчаяние младото момиче, което имаше възвишена душа.

„Аз се държах съвсем недостойно — продължаваше да мисли тя, — защото някога, когато се срещнахме за първи път също в свита от стражари, както каза той, аз бях арестуваната, а той ми услужи и ме избави от много голяма неприятност… Да, няма какво да се каже, държането ми е отлично и по грубостта, и по неблагодарността си. Ах, клетият момък! Сега, когато се намира в нещастие, всички ще се покажат неблагодарни към него. Той право ми каза тогава: «Ще си спомните ли за моето име в Парма?» Колко ли ме презира сега! А нищо не ми струваше да му кажа някоя учтива дума! Да, трябва да призная, постъпих жестоко с него. Ако майка му не беше ми предложила тогава великодушно каретата си, щях да вървя след стражарите пеша в праха или — нещо още по-лошо — да яздя на задницата на коня зад някой от тия хора; тогава баща ми беше арестуваният и аз бях беззащитна! Няма що, държането ми е отлично. И колко болезнено трябва да го е почувствал човек като него! Какъв контраст между неговото благородно лице и моето държане! Какво благородство имаше у него! Какво спокойствие! Колко много приличаше на герой, обкръжен от своите подли врагове! Разбирам сега защо го обича херцогинята; щом е такъв в премеждие, което може да има ужасни последици, какъв ли ще е, когато душата му е щастлива!“

Каретата на коменданта на цитаделата остана повече от час и половина в двора на двореца и все пак, когато генералът слезе от покоите на принца, Клелия не намери, че се е забавил много.

— Каква е волята на негово височество? — запита Клелия.

— Думата му гласи: затвор! А погледът му: смърт!

— Смърт! Боже мой! — извика Клелия.

— Хайде, млъквай! — солна й се генералът. — Колко съм глупав, че отговарям на едно дете!

В това време Фабрицио изкачваше тристате и десет стъпала, които водеха към кулата „Фарнезе“, новият затвор, изграден върху горната площадка на голямата кула, издигната на шеметна височина. Той нито веднъж не помисли — поне ясно — за голямата промяна, настъпила в съдбата му. „Какъв поглед! — казваше си той. — Колко много неща изразяваше! Какво дълбоко състрадание! Тя сякаш ми казваше: «Животът е низ от злочестини! Не се огорчавайте много от това, което ви се е случило! Не сме ли ние тук на земята, за да страдаме?» Как беше вперила своите хубави очи в мен дори когато конете припнаха с толкова гърмол под свода!“

Фабрицио беше забравил напълно нещастието си.

Клелия посети с баща си много салони; в началото на вечерта никой не знаеше още новината за арестуването на големия престъпник, както придворните нарекоха след два часа клетия момък.

Тая вечер всички забелязаха у Клелия необикновено оживление, защото на тая хубава девойка най-вече липсваше оживлението и интересът към околния свят. Когато сравняваха красотата й с красотата на херцогинята, тъкмо тази невъзмутимост и тази безстрастност, сякаш живееше в някакви надземни сфери, накланяха везните в полза на нейната съперница. В Англия, във Франция, дето цари суетата, може би щяха да бъдат на противоположно мнение. Клелия Конти със своя момински, още твърде тънък стан наподобяваше прекрасните фигури на Гундо, няма да скрием, че ако изхождаше от каноните на гръцката хубост, човек можеше да не харесва малко едрите черти на лицето й: например пълните й с трогателна прелест устни бяха леко издути.

Особеното очарование на това лице, сияещо от невинна прелест и от небесния отблясък на изключителна благородна душа, се състоеше в това, че макар да притежаваше рядка и необикновена хубост, то нямаше никаква прилика с главите на гръцките статуи. Херцогинята, напротив, имаше твърде много от познатата идеална красота и нейната наистина ломбардска глава напомняше със сладострастната си усмивка и нежната си тъга прекрасните Иродиади на Леонардо да Винчи. Колкото херцогинята беше жива, бликаше от духовитост и лукавост и — ако може така да се каже — се вкопчваше страстно във всичко, което във време на разговора изникваше пред погледа на душата й, толкова Клелия изглеждаше спокойна и чужда на вълненията било от презрение към това, което я заобикаляше, било от съжаление по някой несбъднат блян. Дълго време мислеха, че тя в края на краищата ще стане монахиня. На двадесет години тя проявяваше отвращение към баловете и придружаваше баща си там само от послушание и да не уврежда честолюбивите му интереси.

„Макар небето да ми е дало за дъщеря най-личната хубавица във владенията на нашия господар и най-добродетелната — повтаряше си твърде често генералът, човек с груба душа, — аз не мога да се възползвам от това, за да напредна в кариерата си! Живея много уединено, нямам другиго на света освен нея, а имам голяма нужда от роднини, които да ме подкрепят в обществото, да ме въведат в някои салони, дето достойнствата ми и главно способността ми към държавните работи ще бъдат изтъкнати като неоспоримо основание срещу всякакви политически възражения. А ето че дъщеря ми, мъдра и благочестива, се сърди, щом някой млад, добре приет в двора момък реши да я ухажва. Отстрани ли тоя кандидат, не е вече така мрачна и почти развеселява, додето не се появи някой друг жених. Най-хубавият мъж в двора, граф Балди, се представи и не й хареса, след него се яви най-богатият човек във владенията на негово височество — маркиз Крешенци, а тя разправя, че щял да я направи нещастна.“

„Решително дъщеря ми има по-хубави очи от херцогинята — казваше си друг път генералът — особено когато в редки случаи те добият по-дълбок израз: но кога вижда човек у нея тоя чуден израз? Никога в обществото, дето би й създал слава и уважение, а само когато е на разходка с мене и се трогне например над неволята на някой мръсен селяндур. «Запази поне някакъв отблясък от този дивен поглед — казвам й аз понякога — за салоните, дето ще отидем довечера!» Къде ти: съгласи ли се да дойде с мене в обществото, благородното й и чисто лице добива надменния и малко насърчителен израз на безволно послушание.“

Генералът, както виждате, не си щадеше усилията да си намери приличен зет, но той казваше истината.

Придворните, които няма какво да гледат в душата си, следят внимателно всичко наоколо си: те забелязаха, че тъкмо през дните, когато Клелия не можеше се откъсне от скъпите си мечти и да прояви престорен интерес към нещо, херцогинята обичаше да се спира при нея и се мъчеше да я заговори. Клелия имаше пепеляворуси коси, които се открояваха леко върху нежния, може би твърде блед цвят на бузите й. Но само по очертанията на челото й един внимателен наблюдател би отгатнал, че нейната благородна осанка и нейните обноски, надминаващи всяка просташка любезност, произтичат от дълбоко пренебрежение към всичко просташко. Това беше безучастие към околните неща, но не безчувствие. Откакто баща й бе комендант на цитаделата Клелия се чувстваше в своето високо жилище щастлива или поне защитена от всякакви огорчения. Страхотният брой стъпала, които трябваше да се изкачват, за да се стигне до двореца на коменданта, разположен върху площадката на грамадната кула, плашеше досадните посетители и по тази чисто външна причина Клелия се радваше на манастирско уединение; това бе кажи-речи, идеалното щастие, което едно време тя беше мечтала да получи от монашеския живот. Обземаше я някакъв ужас само при мисълта да подчини скъпата си самота и задушевните си мисли на прищявките на някой млад човек, който ще добие като съпруг правото да се меси в нейния вътрешен живот. Ако самотата не й даваше щастие, поне я избавяше от мъчителни впечатления.

В деня, когато Фабрицио бе отведен в крепостта херцогинята срещна Клелия вечерта у министъра на вътрешните работи граф Дзурла; всички се бяха събрали около тях; тая вечер Клелия засенчваше с красотата си херцогинята. Очите на младата девойка имаха такъв странен и дълбок израз, че почти бяха нескромни в своята откровеност: в техните погледи имаше състрадание, имаше също тъй негодувание и гняв. Веселостта и бляскавите мисли на херцогинята потапяха Клелия сякаш в скръб, граничеща с ужас. „Какви ли викове и стенания ще нададе горката жена — казваше си тя, — когато научи, че нейният любим, младият човек с толкова смело сърце и толкова благороден лик, е хвърлен в затвора! И тия погледи на господаря — те сякаш го осъждат на смърт! О, самодържавие, кога ще престанеш да тегнеш над Италия! О, продажни и низки души! И аз самата съм дъщеря на тъмничар! И се показах достойна за това високо звание, като не пожелах да отговоря на Фабрицио! А някога той ми направи благодеяние! Какво ли мисли той за мене в тоя час, сам в килията пред малката лампичка?“

Развълнувана от тази мисъл, Клелия гледаше с ужас разкошно осветените салони на министъра на вътрешните работи.

„Никога — мълвяха помежду си придворните, които се трупаха около двете модни хубавици и диреха повод да се намесят в техния разговор, — никога те не са си говорили тъй оживено и в същото време тъй задушевно. Може би херцогинята, винаги загрижена да отслаби омразата към първия министър, е намислила да омъжи Клелия за някой знатен благородник?“

Тази догадка почиваше на едно обстоятелство, което придворните не бяха наблюдавали дотогава: в очите на младата девойка гореше повече огън и дори, ако може така да се каже, повече страст, отколкото в очите на прекрасната херцогиня. Сама херцогинята се чудеше и за нейна чест трябва да се каже, възхищаваше се от новата прелест, която откриваше у младата самотница; от един час я гледаше с удоволствие, което една жена изпитва доста рядко при вида на своята съперница. „Но какво се е случило? — питаше се херцогинята. — Клелия никога не е била толкова хубава и, може да се каже, толкова трогателна: да не е заговорило сърцето й?… Но в такъв случай това ще е сигурно нещастна любов, в сегашното й оживление прозира мрачна скръб… Но нещастната любов е мълчалива! Дали с успеха си в обществото не иска тя да си възвърне някой непостоянен поклонник?“ И херцогинята оглеждаше внимателно заобикалящите ги млади хора. Тя не откри у никого особено изражение, както винаги по всички лица повече или по-малко се изписано глупаво самодоволство. „Но тук има някакво чудо — казваше си херцогинята, ядосана, че не може да отгатне. — Къде е граф Моска със своя проницателен ум? Не, не се лъжа, Клелия ме гледа тъй внимателно и като че ли изпитва към мене нов, особен интерес. Дали не изпълнява някаква заповед на баща си, тоя подъл ласкател?! Не мислех, че тази благородна и млада душа е способна да се унижи зарад користни цели. Дали генерал Фабио Конти не се готви да се обърне към графа с някоя настойчива молба?“

Към десет часа един приятел на херцогинята се приближи към нея и й пришепна няколко думи; тя побледня като мъртвец; Клелия й улови ръката и се осмели да я стисне.

— Благодаря ви, сега ви разбирам… вие имате прекрасна душа! — каза херцогинята, като направи усилие над себе си, и едва можа да промълви тия няколко думи. Тя обсипа щедро с усмивки домакинята, която стана да я изпроводи до вратата на последния салон; такива почести се отдаваха само на принцеси по кръв и на херцогинята те се сториха жестока безсмислица при сегашното й положение. Тя се усмихна неведнъж на графиня Дзурла, но въпреки нечуваните си усилия, не можа да й каже нито дума.

Очите на Клелия се наляха със сълзи, когато тя видя как херцогинята минава през тия салони, дето бе се събрал цветът на обществото. „Какво ще стане — каза си тя — с тази клета жена, когато се намери сама в каретата си? Нескромно ще бъде от моя страна, ако й предложа да я придружа; не смея… А каква утеха би било за нещастния затворник, седнал в отвратителната си килия пред малка лампа, ако знаеше, че го обичат толкова! В каква ужасна самота е захвърлен! А ние, ние се забавляваме в тия бляскави салони, какъв ужас! Дали има начин да му пратя някоя записка? Господи, боже, та това значи да предам баща си; неговото положение между двете партии е толкова трудно! Какво ще стане с него, ако си навлече страстната омраза на херцогинята, която се разпорежда с волята на първия министър, пълен господар в три четвърти от държавните работи! От друга страна, принцът следи непрекъснато какво става в крепостта и не търпи тук шеги; страхът прави човека жесток… Във всеки случай Фабрицио (Клелия не казваше вече господин дел Донго) е още повече за окайване!… Него го заплашва по-голяма опасност от загубата на едно доходно място!… А херцогинята!… Каква страшна страст е любовта!… И все пак всички тия великосветски лъжци говорят за нея като за извор на щастие! Те съжаляват възрастните жени, задето не могли да изпитват или да вдъхват любов!… Никога няма да забравя това, което ей сега видях; каква внезапна промяна! Как потъмняха и угаснаха прекрасните лъчисти очи на херцогинята след съдбоносните думи, които маркиз Н… й каза!… Навярно Фабрицио напълно заслужава да бъде обичан!“

Тия дълбоки размишления бяха завладели изцяло душата на Клелия и комплиментите, с които все още я обсипваха отвред, й се виждаха по-неприятни от всякога. За да се избави от тях, тя се приближи до един отворен прозорец, полузакрит с копринена завеса; надяваше се, че никой не ще дръзне да я последва в това усамотено кътче. Прозорецът гледаше в една градина, дето растяха направо от земята портокалови дървета, над които всяка зима трябваше да слагат навес. Клелия вдъхваше с наслада уханието на цветята и ведно с него в душата й сякаш се вля малко спокойствие. „Той ми се видя много благороден — мислеше тя, — но как е могъл да внуши такава страст у тая толкова забележителна жена!… За нея се говори, че е отхвърлила ухажванията на принца, а достатъчно е било да ги приеме, за да стане кралица в неговите владения… Баща ми казва, че господарят бил обхванат от такава силна страст, че щял да се ожени за нея, ако станел някога свободен!… А нейната любов към Фабрицио трае толкова дълго време! Нали има вече пет години, откакто се срещнахме при езерото Комо!… Да, пет години — каза си тя след минутен размисъл. — Тая любов ме порази още тогава, когато толкова неща се изплъзваха от детските ми очи! Колко много се възхищаваха двете жени от Фабрицио!…“

Клелия забеляза с радост, че никой от младите хора, които й говореха с толкова жар, не се осмели да се приближи до балкона. Един от тях, маркиз Крешенци, пристъпи няколко крачки към нея, но се спря пред една игрална маса.

„Ако под прозорчето на стаята ми в двореца на крепостта, единственото, дето има сянка — казваше си тя, — имаше поне красиви портокалови дървета, ей такива като тези, моите мисли нямаше да бъдат толкова тъжни! Но аз виждам пред себе си само грамадните дялани камъни на кулата «Фарнезе»… Ах! — сети се тя. — Може би тъкмо там са го затворили! Как ми се иска да поговоря с дон Чезаре! Той няма да е толкова строг, колкото генералът. Баща ми няма навярно да ми каже нищо, когато се върнем в крепостта, но аз ще узная всичко от дон Чезаре… Аз имам пари, бих могла да купя няколко чебъра с портокалови дървета и ако ги сложа под прозореца на моя птичарник, те ще скрият от погледа ми дебелия зид на кулата «Фарнезе». Колко по-омразна ще ми стане тя сега, когато познавам едного от ония, които лишава от светлина!… Да, три пъти съм го виждала; веднъж на придворния бал по случай рождения ден на принцесата; днес, обкръжен от трима стражари, когато отвратителният Барбоне искаше да му се турят белезници, и тогава, при езерото Комо… Има вече пет години. Какъв пакостник ми се стори тогава! Как гледаше страшно стражарите и какви особени погледи му отправяха майка му и леля му. Несъмнено него ден имаше някаква тайна, нещо собствено между тях; още тогава ми мина през ум, че и той се страхува от стражарите… — Клелия потрепери. — Но колко неопитна бях аз! Без друго още по онова време херцогинята е била увлечена в него… Как ни разсмя той, когато двете дами, въпреки явната им тревога, свикнаха след няколко минути с непознатата спътница!… А ето днес той ми заприказва и аз не можах да му отговоря… О, неопитност и срамежливост, колко често вие приличате на най-подлите чувства! Ето каква съм, макар да навърших вече двадесет години!… С право мислех да постъпя в манастир; наистина аз съм създадена само за отшелнически живот. «Достойна за дъщеря на тъмничар!» — казал си е той сигурно. Той ме презира и щом му се удаде да пише на херцогинята, ще й разправи колко неучтива съм била с него и херцогинята ще ме сметне за лицемерно момиче; защото тази вечер тя сигурно си е помислила, че съчувствам на нейното нещастие.“

Клелия забеляза, че някой се доближава, очевидно с намерение да застане до нея на желязното балконче на прозореца; тя почувства досада, макар да се укори за това; мечтите, от които я откъсваха, не бяха лишени от сладост. „Какъв нахалник! — помисли тя. — Но аз хубавичко ще го посрещна!“ Тя обърна глава и погледна надменно, но изведнъж съзря плахата фигура на архиепископа, който се приближаваше към балкончето със ситни и безшумни стъпки. „На тоя свят човек му липсва такт — помисли Клелия. — Защо иде да смути една клета девойка като мен? Моето спокойствие е едничкото ми богатство.“ Тя му се поклони почтително, но го погледна високомерно; в тоя миг прелатът й каза:

— Научихте ли, госпожице, за страшната новина?

Очите на младата девойка придобиха съвсем друго изражение, но следвайки наставленията, по сто пъти повтаряни от баща й, тя отговори така, като че не знаеше нищо, макар очите й да говореха явно противоположното:

— Нищо не зная, монсиньор.

— Моят пръв главен викарий, клетият Фабрицио дел Донго, виновен за смъртта на тоя разбойник Джилети, колкото съм виновен аз, е бил заловен в Болоня, дето живеел под измисленото име Джузепе Босси; затворили го във вашата цитадела, дето пристигнал, вързан с вериги за колата, с която са го докарали. Някой си тъмничар, на име Барбоне, помилван някога, след като убил един от братята си, поискал да упражни лично насилие върху Фабрицио, но моят млад приятел не е от ония хора, които позволяват да ги обиждат. Той повалил в краката си подлия противник и затова са го турили в една тясна килия на двадесет стъпки под земята, като са му надянали на ръцете белезници.

— Белезници не са му надянали.

— А-а, значи, вие знаете нещо! — извика архиепископът. И от лицето на стареца изчезна изразът на дълбоко отчаяние. — Но да побързаме, някой може да се приближи насам и да ни прекъсне: ще бъдете ли така милостива лично да предадете на дон Чезаре ей тоя мой пастирски пръстен?

Младата девойка взе пръстена, но не знаеше къде да го сложи, за да не го изгуби.

— Сложете го на палеца си — каза архиепископът и сам й тури пръстена. — Мога ли да разчитам, че ще предадете пръстена?

— Да, монсиньор.

— Обещавате ли ми, че ще запазите в тайна това, което сега ще добавя, дори ако не намерите за възможно да изпълните молбата ми?

— Разбира се, монсиньор — отвърна младата девойка, цялата разтреперана, като видя колко мрачен и строг стана изведнъж старецът. — Нашият високоуважаван архиепископ — добави тя — може да ми даде само заповеди, достойни и за него, и за мен.

— Кажете на дон Чезаре, че му поверявам моя осиновен син; знам, че пандурите, които са го заловили, не са му оставили време да вземе молитвеника си, затова моля дон Чезаре да му заеме своя и ако вашият чичо изпрати утре някого в архиепископството, аз се задължавам да му заменя книгата, която ще даде на Фабрицио. Моля дон Чезаре също тъй да предаде на господин дел Донго пръстена, сложен на вашата прекрасна ръка.

Архиепископът бе прекъснат от генерал Фабио Конти, който дойде да отведе дъщеря си с каретата; завърза се кратък разговор, в който прелатът прояви немалко ловкост. Без да споменава нито веднъж за новия затворник, той поведе разговора така, че да може да вмъкне леко няколко нравствени и политически максими като например: има критични мигове в придворния живот, които определят за дълго съдбата на знатните личности; голямо неблагоразумие е да се превръщат в лична омраза политическите разногласия, често пъти естествена последица от противоположните становища. Архиепископът се поувлече в дълбокото се огорчение, предизвикано от неочакваното арестуване на Фабрицио, и каза дори, че човек трябва без друго да се грижи за служебното си положение, но че било голяма непредпазливост да се навлича свирепа омраза с дела, които никога не се забравят.

Когато генералът седна в каретата с дъщеря си, каза й:

— Това може да се вземе за заплашване… Заплашване към един такъв човек като мене!

След това в продължение на двадесет минути бащата и дъщерята не размениха нито дума.

Когато получи пастирския пръстен на архиепископа, Клелия се врече, щом се качат в каретата, да обади на баща си малката услуга, която й искаше прелатът. Но след думата заплашване, изречена с гняв, тя се увери, че баща й ще й забрани да изпълни поръчката; тя прикри пръстена с лявата ръка и го стисна страстно. През целия път от Министерството на външните работи до цитаделата тя се питаше дали няма да извърши грях, ако не каже на баща си. Тя беше много набожна, много богобоязлива и сърцето й, тъй спокойно обикновено, тупаше с непривична сила; но най-сетне викът „Кой там?“ на часовоя, застанал върху крепостния зид над портата, проехтя при приближаването на колата, а Клелия все още не намираше подходящи думи, за да склони баща си да не отказва — толкова се страхуваше тя от отказа му! Не намери такива думи и додето изкачваше триста и шестдесетте стъпала, които водеха за двореца на коменданта.

Тя побърза да говори на чичо си, но той я смъмри и отказа да приеме каквито и да е поръчки.

Бележки

[1] В тези години на италиански за вежлива форма на обръщение се използва трето лице единствено число.