Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Душата на Фабрицио бе възбудена от думите на стареца, от напрегнатото внимание и от безкрайната умора. Той заспа с голяма мъка и сънят му бе тревожен от съновидения, може би предвестници на бъдещето; заранта в десет часа той се събуди от треперенето на цялата камбанария, ужасен шум идеше като че отвън. Той стана замаян и помисли, че е настъпил свършекът на света, после му се стори, че се намира в затвора; потребно му бе известно време, за да познае звъна на голямата камбана, която люлееха в чест на големия светец Джовита четиридесет селяни, макар да бяха достатъчни десет.

Фабрицио потърси сгодно място, отдето може да вижда, без да го виждат; той откри, че от тази голяма височина погледът му прониква в градините и дори във вътрешния двор на бащиния му замък. Той беше забравил за баща си. Мисълта, че този човек е стигнал до предела на живота си, промени всичките му чувства. Той различаваше ясно дори и врабчетата, които търсеха трохи върху големия балкон на трапезарията. „Те са потомци на ония, които бях приучил някога да идват при мене“ — каза си той. Този балкон, както всички други балкони на двореца, бе отрупан с множество портокалови дървета в по-големи или по-малки саксии: тази гледка го умили; видът на вътрешния двор, изпъстрен с отсечени и очертани от блестящото слънце сенки, бе наистина величествен.

Фабрицио си спомни отново за немощта на баща си. „Наистина странно! — каза си той. — Баща ми е тридесет и пет години по-стар от мене; тридесет и пет и двадесет и три правят петдесет и осем.“ Очите му, вперени в прозорците на стаята на този суров човек, който не беше го обичал никога, се изпълниха със сълзи. Той трепна, внезапен студ пропълзя по жилите му; стори му се, че вижда как баща му преминава украсената с портокалови дървета тераса, която се намираше наравно със стаята му; но това беше един камериер. Точно под камбанарията тълпа облечени в бяло момичета, разделени на групички, украсяваха с червени, сини и жълти цветя улиците, по които щеше да мине шествието. Но друго зрелище говореше още по-живо на Фабрициевата душа: от камбанарията погледът му се плъзваше по двата ръкава на езерото, много левги надалеч, и тази величава гледка го накара да забрави всички други, пробуди у него най-възвишени чувства. Всички детски спомени обсадиха вкупом душата му; и този ден, който той прекара затворен на камбанарията, бе може би един от най-честитите дни в живота му.

Щастието го възнесе на една мисловна висота, доста чужда на характера му; макар да беше млад, той разглеждаше събитията на живота си, като да бе станал последния му предел. „Трябва да призная, от пристигането си в Парма — каза си най-сетне той след няколко часа сладостно мечтание — аз не съм имал такава спокойна и съвършена радост, каквато изпитът в Неапол, когато препусках по пътищата на Вомеро или скитах по бреговете на Мизена. Всички тия сложни интереси на малкия зъл двор ме направиха зъл… За мене не представя никакво удоволствие да мразя, струва ми се дори, че насладата да унижавам враговете си, ако ги имах, би била горчива за мене; но аз нямам врагове… Чакай! — сети се той изведнъж. — Враг ми е Джилети… И колко чудно! — каза си той. — Удоволствието, което бих изпитал, ако пратя по дяволите тоя толкова грозен човек, надживя лекото ми увлечение към Мариета… Тя далеч не е така хубава като херцогиня д’А…, която бях принуден да обичам в Неапол, тъй като й бях казал, че съм влюбен в нея. Господи боже, колко пъти съм се отегчавал през дългите срещи, с които ме удостояваше тази хубава херцогиня; никога нищо подобно не съм изпитвал в разхвърляната стая, обърната на кухня, дето Мариета ме прие два пъти, и двата пъти само за по две минути. Ах, боже, какво ядат тези хора? Да ти стане жал! Ще трябва да определя на нея е на mammacia пенсия от три бифтека на ден. Милата Мариета — додаде той — разсейваше лошите мисли, които ми навява близостта с двора.“

Може би щеше да бъде добре, ако бях избрал живота на „вечните посетители на кафенетата“, както казва херцогинята; тя сама клонеше, струва ми се, към тоя избор, а тя е много по-умна от мене. С нейните благодеяния или дори само с пенсията от четири хиляди франка и дохода от четиридесетте хиляди, вложени за мене от майка ми в Лионската банка, аз щях да имам винаги кон и няколко екюта, за да правя разходки и да си уредя колекция. Те щяха да бъдат за мен неизчерпаем източник на радост, тъй като по всичко личи, аз не съм роден за любов. Бих желал, преди да умра, да видя пак бойното поле при Ватерло и да се помъча да позная ливадата, дето така весело ме свалиха от коня и ме туриха да седна на земята. След това поклонение бих идвал често на това прекрасно езеро; не може да съществува в света нищо по-хубаво, поне за моето сърце. Защо да отивам толкова далеч да търся щастието? Ето го пред очите ми!

Ах! — каза си Фабрицио, сякаш сам си възразяваше. — Полицията ме пъди от езерото Комо, но аз съм по-млад от хората, които ръководят тази полиция. Тук — добави той през смях — аз няма да намеря херцогини като д’А…, но ще срещна една от тия девойки, които редят цветя по улиците, и честна дума, ще я обичам не по-малко; лицемерието ме вледенява дори в любовта, а нашите светски дами се стремят да изглеждат много възвишени. Те са взели от Наполеон идеите си за нравственост и постоянство.

„Дявол да го вземе! — каза си той изведнъж и отдръпна глава от прозореца, като да се боеше, че ще го познаят въпреки сянката на огромния дъсчен навес, който пазеше камбаните от дъжда. — Ето че иде цял взвод стражари в парадни униформи.“

Наистина в края на главната селска улица се появиха десет стражари, от които четири подофицери. Вахмистърът ги нареди на стотина крачки един от друг по пътя, дето щеше да мине шествието.

„Всички ме познават тук; ако ме видят, ще се намеря из един път от бреговете на езерото Комо в Шпилберг, дето ще ми окачат на всеки крак по една верига от петдесет и пет килограма; каква мъка ще бъде то за херцогинята!“

Потребни бяха на Фабрицио две-три минути, за да съобрази, че се намира на повече от осемдесет стъпки височина и че мястото, дето стои, е сравнително тъмно, докато ослепително слънце грее в очите на хората, които биха могли да го видят, и те се разхождат зазяпани из улиците, дето всички къщи са наскоро варосани в чест на празника на свети Джовита. Въпреки тези тъй ясни разсъждения италианската душа на Фабрицио не бе в състояние да изпитва никакво удоволствие, додето той не се закри от стражарите с една вехта дрипа, която закова на прозореца и на която проби две дупки за очите.

От десет минути насам въздухът се тресеше от звъна на камбаните, шествието излизаше от църквата, затрещяха мортаретите Фабрицио извърни глава и видя малката, оградена с парапет площадка над езерото, където така често в детинството си отиваше да гледа как мортаретите ще гърмят между краката му, поради което сутрин в празнични дни майка му не го пускаше да се отдели от нея.

Трябва да кажем, че мортаретите (или малките мортири) не са нищо друго освен отрязани цеви от пушка, оставени четири пръста дълги; тъкмо затова селяните така жадно събират цеви от пушките, с които от XVII век насам европейската политика осея тъй изобилно равнините на Ломбардия. Тия четири пръста дълги топчета се пълнят с барут чак до дулото, поставят се на земята отвесно и една пътечка, посипана с барут, ги свързва едно с друго. Нареждат двеста-триста такива цеви на три реда като войници някъде наблизо до мястото, през което ще мине шествието. Когато наближат светите дарове, запалват барута и тогава започва една поредица от къси изстрели — най-безредната и смешна стрелба, която може да съществува на света; жените крещят от радост. Няма нищо по-весело от гърмежите на тия мортарети, слушани отдалеч в езерото, приглушени от разлюлените му вълни; тая необикновена пукотевица, която го радваше тъй често в детството му, разпръсна доста мрачните мисли, обзели нашия герой; той взе голямата астрономическа тръба на абата и позна повечето от жените и мъжете в шествието. Много миловидни момичета, които Фабрицио беше оставил на единадесет-дванадесет години, бяха сега великолепни жени в разцвета на най-пищна младост; те възродиха смелостта на нашия герой и за да може да поговори с тях, той не би се уплашил дори от стражарите. Скоро след като шествието мина и влезе в църквата през една странична врата, която Фабрицио не можа да види, жегата стана непоносима дори на върха на камбанарията; жителите се разотидоха по къщите си и в селото се въдвори дълбока тишина. Много лодки, натоварени със селяни, се връщаха в Беладжо, Менаджо и други разположени край езерото села; Фабрицио чуваше ясно всеки удар на веслата: тази толкова проста дреболия го изпълваше с възторг; сегашната му радост се дължеше на горчилката и гнета, които бе изпитал в сложния дворцов живот. Колко щастлив щеше да е в тоя миг, ако можеше да се повози на лодка една левга по това хубаво спокойно езеро, дето се отразяваше толкова ясно дълбочината на небесата! Той чу как се отвори долната врата на камбанарията: старата слугиня на абат Бланес носеше една тежка кошница; с големи усилия той се въздържа да не я заприказва. „Тя ме обича толкова, колкото и господарят й — каза си той, — пък и аз тръгвам довечера в девет часа; мигар няма да запази тайната за няколко часа, ако я накарам да ми се закълне? Не — каза си Фабрицио, — ще разсърдя приятеля си! Мога да му създам неприятности със стражарите!“ И той остави Гита да си иде, без да й се обади. Наобядва се хубаво, после се излегна да подремне няколко минути; събуди се чак в осем и половина часа вечерта; абат Бланес му раздрусваше ръката; бе се стъмнило.

Бланес беше страшно изнурен, сякаш бе се състарил с петдесет години от миналата нощ. Той не приказва вече за сериозни работи; седна на дървеното си кресло и рече на Фабрицио:

— Прегърни ме.

И го притисна в прегръдките си няколко пъти.

— Смъртта — каза най-сетне той, — която ще тури край на моя дълъг живот, няма да ми е толкова тежка, колкото тази раздяла. Аз ще оставя на съхранение у Гита една кесия и ще й кажа да харчи от нея за прехраната си, но да ти даде останалото, ако някога дойдеш да го поискаш. Познавам я; след тази поръка тя е способна — за да останат повече пари за тебе — да не купува месо и четири пъти годишно, ако ти не й дадеш изрично заповед за това. Възможно е ти сам да изпаднеш в голяма нужда и оболът на стария ти приятел да ти послужи. От брат си очаквай само жестокости и се помъчи да печелиш пари с полезен за обществото труд. Предвиждам небивали бури; може би след петдесет години няма да търпят вече безделниците! Тогава майка ти и леля ти навярно няма да ги има, а сестрите ти ще трябва да се покоряват на мъжете си… Иди си, иди си! Бягай! — извика Бланес припряно.

Той беше дочул слабо бръмчене в часовника, което предизвестяваше, че скоро ще удари десет часът, и дори не позволи на Фабрицио да го прегърне за последен път.

— Бързай! Бързай! — извика му той. — Ще изгубиш най-малко минута, докато слезеш по стълбите; внимавай да не паднеш, това ще бъде зла прокоба.

Фабрицио се спусна по стълбата и слязъл на площада, хукна. Едва стигна пред бащиния си замък и на камбанарията удари десет часът; всеки удар отекваше в гърдите му и събуждаше у него странен смут. Той се спря да поразмисли или по-скоро да се отдаде на пламенните чувства, породени от съзерцанието на тази величествена сграда, за която снощи бе съдил толкова хладно. Стъпки на хора го сепнаха от мечтите му; той се озърна и се видя ограден от четирима стражари. Фабрицио имаше два чудесии пистолета, в които беше сипал нов барут през време на обеда; те щракнаха, щом вдигна спусъка; лекият звук привлече вниманието на един от стражарите и за малко не стана причина да арестуват Фабрицио. Нашият герой забеляза заплашващата го опасност и реши да открие огън пръв; това бе негово право, защото нямаше друга възможност да се съпротивлява срещу четирима добре въоръжени мъже. За щастие стражарите, които обикаляха кръчмите, за да изпъдят заседелите се, не бяха оставали съвсем безчувствени към поканите, получени в много от тези приятни места; те не се решиха веднага да изпълнят дълга си. Фабрицио търти да бяга колкото му крака държат. Стражарите изтичаха няколко крачки подир него с викове: „Стой, стой!“, после всичко потъна тишина. На триста крачки оттам Фабрицио спря, за да си поеме дъх. „Щракването на пистолетите ми за малко щеше да стане причина да ме хванат; по тоя случай херцогинята, ако някога е писано да видя пак хубавите й очи, навярно ще ми каже, че душата ми съзерцава с наслада онова, което ще се случи след десет години, а забравя да погледне какво става пред очите ми.“

Фабрицио потрепера, като си помисли за избегнатата опасност; той ускори крачките си, но скоро не се сдържа и хукна, а това не беше много благоразумно, защото го забелязаха много селяни, които се прибираха по къщите си. Той се овладя и се спря чак в планината, на цяла левга от Грианта, но и дори когато спря, изби го студена пот при мисълта за Шпилберг.

— Ама че се уплаших! — каза си той; чул звука на тези думи, едва не се засрами. — Но нали леля ми казва, че онова, от което се нуждая най-много, е да се науча да си прощавам? Аз се сравнявам винаги с някакъв несъществуващ съвършен образец. Добре тогава, прощавам си страха, защото все пак бях готов да защитавам свободата си и сигурно и четиримата нямаше да останат здрави и читави, за да ме отведат в затвора. А това, което върша сега — добави той, — не е стратегично; вместо да се оттегля бързо, след като съм изпълнил целта си и може би съм вдигнал на крак враговете си, аз се забавлявам с една прищявка, може би по-глупава от всички предсказания на добрия абат.

И наистина, вместо да се оттегли по най-късия път и да се добере до бреговете на Лаго Маджоре, дето го чакаше лодката му, той направи грамаден завой, за да види дървото си. Читателят може би си спомня за любовта на Фабрицио към кестена, посаден от майка му преди двадесет и три години. „Не би било никак чудно — каза си той, — ако брат ми е заповядал да отсекат дървото; но такива хора не разбират подобни тънки неща; едва ли е помислил за това. Впрочем то няма да бъде лошо предзнаменование“ — добави той твърдо.

След два часа една тъжна гледка го покруси; злосторници или буря бяха прекършили един от главните клони на младото дърво и той виснеше изсъхнал; Фабрицио го отряза внимателно с кинжала си и одяла хубаво отрязаното място, така че водата да не прониква в стъблото. После, макар времето да бе много скъпо за него, защото скоро щеше да съмне, той копа цял един час земята около любимото дърво. Свършил с всички лудории, пое бързо пътя към Лаго Маджоре. Общо взето, той не бе тъжен, дървото растеше добре, то беше по-яко от всякога и за пет години бе станало два пъти по-високо. Скършеният клон не беше голямо нещастие; веднъж отсечен, той нямаше да вреди вече на дървото и дори то щеше да стане по-стройно сега, когато клоните почнеха от по-високо.

Неизминал и една левга, ослепително бяла ивица очерта на изток върховете на Резегонди Лек, прочута в тоя край планина. Пътят, по който вървеше се изпълни със селяни; но вместо да мисли за стратегия, Фабрицио се умиляваше безгрижно ту от величествените, ту от трогателните изгледи на горите в околностите на езерото Комо. Те са може би най-хубавите в света; не искам да кажа, че дават най-много нови екюта, както биха казали в Швейцария, но че говорят най-вече на душата. Да слуша човек техния говор в положението, в което се намираше Фабрицио, изложен на опасността да привлече вниманието на господа ломбардо-венецианските стражари, беше истинска детинщина. „Аз съм на половин левга от границата — каза си най-сетне той, — скоро ще срещна митничарите и стражарите, тръгнали на утринната си обиколка, дрехите ми от тънко сукно ще им се видят подозрителни и те ще ми поискат паспорта; а в паспорта е написано черно на бяло името ми — затворът ми е сигурен; ето ме поставен в приятната необходимост да извърша убийство. Ако стражарите, както става обикновено, вървят двама по двама заедно, аз не мога да чакам покорно, докато един от двамата рече да ме хване за яката, и тогава да стрелям; една минута да ме задържи, падайки, и аз съм в Шпилберг.“

Обзет от ужас, главно задето трябва да стреля пръв може би срещу един бивш войник на чичо си граф Пиетранера, Фабрицио припна към хралупестия дънер на един грамаден кестен, дето се скри; когато сипваше отново барут в пистолетите си, чу, че през гората иде човек и пее много хубаво една игрива ария от Mercadante[1] тогава на мода в Ломбардия.

„Добро предзнаменование“ — каза си Фабрицио. Арията, която той слушаше благоговейно, потуши гнева му, започнал вече да се намесва в неговите разсъждения. Той огледа внимателно големия път от едната и от другата страна и не видя никого. „Певецът ще дойде по някой околен път“ — каза си той. Почти в миг видя един спретнато облечен по английска мода камериер, възседнал впрегатен кон; той яздеше ходом и държеше за повода един хубав породист кон, може би само малко мършав.

„Ех, ако разсъждавах като Моска — каза си Фабрицио, — че опасностите, които застрашават човека, са винаги мерило за неговите права над ближния му, ще пръсна с един куршум главата на тоя камериер, ще яхна мършавия кон и ще плюя на всички стражари в света. А щом се завърна в Парма, ще изпратя пари на тоя човек или вдовицата му… но това би било ужасно!“

Бележки

[1] Меркаданте, Саверио (1797–1870) — италиански композитор. През 1821, когато се развива действието на деветата глава от романа, в Милано с голяма популярност се ползва операта му „Елиза и Клаудио“.