Стендал
Пармският манастир (4)

Трета глава

Фабрицио срещна скоро няколко лавкаджийки и безкрайната му благодарност към тъмничарката в Б… го накара да заприказва с тях; той попита една от тях къде е 4-ти хусарски полк, в който се числеше.

— Ще направиш добре да не бързаш толкова, войниче — каза лавкаджийката, разчувствана от бледността и хубавите очи на Фабрицио. — Ръката ти не е още достатъчно заякнала за саблените удари, които ще си разменят днес. Виж, да имаше пушка, можеше да стреляш не по-лошо от другите.

Този съвет не се хареса на Фабрицио; но колкото и да побутваше коня си, той не можеше да върви по-бързо от каруцата на лавкаджийката. Сегиз-тогиз топовният тътнеж сякаш се приближаваше и им пречеше да се чуват, защото Фабрицио бе се унесъл толкова от възторг и щастие, че беше завързал разговор. При всяка дума на лавкаджийката той все повече осъзнаваше колко е щастлив. С изключение на истинското си име и бягството от затвора той в края на краищата каза всичко на тая жена, която изглеждаше толкова добра. Тя беше силно учудена и не разбираше нищо от разказите на хубавия млад войник.

— Досещам се — извика тя тържествуваща, — вие сте млад буржоа, влюбен в жената на някакъв капитан от 4-ти хусарски полк. Вашата любовница ще да ви е дарила униформата, която носите, и сега вие тичате след нея. Както е сигурно, че има бог горе, така е сигурно, че вие никога не сте били войник; но тъй като сте храбро момче, а вашият полк е влязъл в огъня, и вие искате да влезете в него, за да не минете за страхливец.

Фабрицио се съгласи с всичко. Това беше единственото средство да получи добри съвети. „Знам ли ги какви са тия французи — каза си той, — ако не ме ръководи някой, сигурно ще ме хвърлят пак в затвора и ще ми откраднат коня.“

— Най-напред, гълъбче — каза му лавкаджийката, която се сприятеляваше все повече и повече с него, признай, че нямаш двадесет и една години, най-много да си на седемнадесет.

Това беше истината и Фабрицио я призна откровено.

— И така, ти не си и новобранец, значи, единствено за хубавите очи на госпожата отиваш да те пречукат. Дявол да я вземе, има вкус. Ако имаш още някоя от жълтичките, които ти е дала, трябва първо да си купиш друг кон; гледай как наостря уши твоята кранта, когато пробоботят по-близо топовете; твоят селски кон ще стане причина да те убият, щом отидеш на предната линия. Оня там бял пушек, дето виждаш над плета, е от залповете, мамин мой! Така че приготви се да береш здравата страх, когато засвирят куршумите. Добре ще направиш да хапнеш някой и друг залък, додето има още време.

Фабрицио послуша съвета й и като подаде един наполеон на лавкаджийката, помоли я да си прихване колкото трябва.

— Жал да ти е да го гледаш! — извика жената. — Клетото момче не знае дори как да харчи парите си! Ти заслужаваш, след като пипнах наполеона ти, да препусна в пълен галоп с Хубавелка, на, ако ти можеш с твоята кранта да ме догониш. Какво ще направиш, глупчо, като ме видиш да офейквам? Помни, когато гърми топът, златото си човек не показва никога. Дръж — каза му тя, — на ти осемнадесет франка и петдесет сантима, закуската ти струва един и петдесет. Сега ние скоро ще имаме коне, колкото щеш. Ако добичето е дребно, дай за него десет франка, но в никой случай повече от двадесет франка, дори да е конят на четиримата Емонови синове^[1].

Когато Фабрицио свърши закуската си, брътвежите на лавкаджийката бяха прекъснати от една жена, дошла през нивите на пътя.

— Хей! — викна й жената. — Хей, Марго! Твоят шести лек е отдясно.

— Трябва да те оставя, гълъбчето ми каза лавкаджийката на нашия герой, — но наистина жал ми е за тебе, падна ми на сърцето, дявол го взел! Ти не знаеш съвсем нищичко и хептен ще те оберат като едно и едно — две! Ела в шести с мене.

— Разбирам добре, че не зная нищо — каза й Фабрицио, — но искам да се бия и съм решил да ида при оня там бял пушек.

— Гледай как конят ти преде с уши! Щом отиде там, колкото и да е слаб, няма да можеш да го удържиш, той ще препусне и бог знае къде ще те отнесе. Искаш ли да ме слушаш? Щом стигнеш бойната линия, вземи от земята някоя пушка и паласка, застани до войниците и прави точно каквото правят те. Но, господи, обзалагам се, че ти не знаеш дори да късаш патрона.

Жегнат силно, Фабрицио призна на новата си приятелка, че е отгатнала вярно.

— Горкото момче! Ще го убият веднага; сигурно е както това, че има бог. Няма да е след много време. Трябва непременно да дойдеш с мене — подзе лавкаджийката заповеднически.

— Но аз искам да се бия.

— Ти пак ще се биеш, ела, шести леки е знаменит и днес ще има работа за всички.

— Но ще стигнем ли скоро вашия полк?

— Най-много след четвърт час.

„Препоръча ли ме тази добра жена — каза си Фабрицио, — няма да ме вземат за шпионин поради моето пълно неведение и аз ще мога да се бия.“ В тоя миг топовният тътнеж се засили, изстрелите зачестиха един след друг. „Прилича на броеница“ — каза си Фабрицио.

— Започват да се чуват пушечните изстрели — каза лавкаджийката и шибна с камшика кончето си, посъживено сякаш от стрелбата.

Лавкаджийката зави надясно и пое по един пряк път през ливадите, на него имаше кал до колене, каручката щеше за малко да затъне, Фабрицио буташе колелетата. Конят му пада на два пъти; скоро пътят, поизлязъл от водата, се превърна в пътека посред моравата. Не направи Фабрицио и Петстотин крачки, крантата му се спря изведнъж, напреки на пътеката лежеше труп, който ужаси коня и конника.

Лицето на Фабрицио, по природа много бледо, стана силно зеленикаво; лавкаджийката погледна убития и каза, като да си приказваше сама: „Не е от нашата дивизия“. После вдигна очи към нашия герой и прихна да се смее.

— Ха! Ха! Гълъбчето ми! — извика тя. — На ти тебе бобце!

Фабрицио стоеше вледенен. Поразиха го най-вече мръсните крака на тоя труп, на който бяха смъкнали обущата и бяха оставили само скъсаните панталони, целите изцапани с кръв.

— Приближи се каза му лавкаджийката, — слез от коня, трябва да свикнеш. Гледай — извика тя, — улучен е в главата.

Един куршум, влязъл от едната страна на носа, бе излязъл от срещуположното слепоочие и бе обезобразил отвратително трупа; едното му око бе останало отворено.

— Я слез от коня, гълъбче — каза лавкаджийката, — и се ръкувай с него да видиш дали ще ти отвърне.

Без да се поколебае, макар и готов да примре от погнуса, Фабрицио скочи от коня, хвана ръката на трупа и я раздруса силно; после като че отмаля, чувстваше, че няма сила да възседне отново коня. Плашеше го най-много това творено око.

„Лавкаджийката ще ме помисли за страхливец“ — каза си той с огорчение; но чувстваше, че не може да помръдне — би паднал. Този миг беше ужасен; на Фабрицио за малко не му прилоша съвсем. Лавкаджийката забеляза това, скочи чевръсто от каручката и му подаде, без да продума, чашка ракия. Той я изпи на един дъх, възседна пак своята кранта и продължи пътя си, без да каже нито дума. Лавкаджийката го поглеждаше от време на време с крайчеца на окото си.

— Ти ще се биеш утре, гълъбчето ми — каза му най-сетне тя, — днес ще останеш с мен. Виждаш добре, че трябва да изучиш войнишкия занаят.

— Напротив, искам да се бия веднага! — извика мрачно нашият герой.

И това се стори на лавкаджийката добро предзнаменование. Топовният тътнеж се засилваше и сякаш се приближаваше. Гърмежите почнаха да се сливат в някаква непрекъсната басова нота; между един гърмеж и друг нямаше никакъв промеждутък и на фона на тази непрекъсната басова нота, която напомняше шума на далечен буен поток, се различаваха ясно пушечните изстрели.

В това време пътят навлезе в горичка. Лавкаджийката видя как тичаха към нея, колкото им крака държат, трима-четирима наши войници; тя скочи пъргаво от колата си и като изтича на петнадесет-двадесет крачки от пътя, свря се в една дупка, останала на мястото на едно изтръгнато преди малко голямо дърво. „Сега — каза си Фабрицио — ще видя дали съм страхливец!“ Той се спря до каручката, оставена от лавкаджийката, и извади сабята си. Войниците не му обърнаха внимание и преминаха тичешком покрай гората, наляво от пътя.

— Наши са — каза спокойно лавкаджийката, като се връщаше запъхтяна при каручката си. — Ако конят ти можеше да тича в галоп, щях да ти кажа: препусни напред до края на гората и виж дали има някой на полето.

Фабрицио не чака да му казват два пъти, откърши клонче от една топола, ошмулка го и зашиба коня си с всичка сила; крантата се втурна един миг, после мина към своя привичен лек тръс. Лавкаджийката пусна коня си в галоп.

— Спри, спри! — викаше тя на Фабрицио.

Скоро и двамата излязоха от гората. Стигнали накрай полето, те чуха ужасен грохот; топове и пушечни залпове гърмяха отвред — отдясно, отляво, отзад. И тъй като горичката, откъдето бяха излезли, заемаше едно хълмче, издигащо се на осем стъпки над равнината, те видяха доста ясно един кът от битката; но нямаше никой на ливадата край гората. На хиляда крачки от тях тази ливада бе заградена от дълга редица много гъсти върби; над върбите се виждаше бял пушек, който понякога се издигаше на кълба към небето.

— Ех, да знаех само къде е полкът ми! — каза объркана лавкаджийката. — Не бива да се минава направо през тази голяма ливада. Да не забравя — каза тя на Фабрицио, — ако видиш неприятелски войник, мушни го с върха на сабята си, не си играй да го съсичаш.

В тоя миг лавкаджийката зърна четиримата войника, за които споменахме — те излизаха от гората на полето, вляво от пътя. Единият от тях беше на кон.

— Ето работа за тебе — каза тя на Фабрицио. — Хей ти там! — викна тя на онзи, който яздеше. — Ела насам да пийнеш чаша ракия.

Войниците се приближиха.

— Къде е шести леки? — извика тя.

— Ей там, на пет минути оттук. Зад тоя канал, който върви покрай върбите; там преди малко падна убит полковник Макон.

— Искаш ли пет франка за коня си, а?

— Пет франка! Ти си биеш шега, майчице, та това е офицерски кон и аз ще го продам за пет наполеона в по-малко от четвърт час.

— Дай ми един от наполеоните си — каза лавкаджийката на Фабрицио. После се приближи до яздещия войник и му каза: — Слизай бързо, ето ти наполеон.

Войникът слезе, Фабрицио се метна весело на седлото, лавкаджийката отвърза кобура за принадлежности отзад на крантата.

— Та помогнете ми де, момчета! — каза тя на войниците. — Така ли оставяте да се мъчи една дама!

Но щом уловеният кон усети кобура, започна да се изправя на задните си крака и Фабрицио, макар и добър ездач, трябваше да го сдържа с големи усилия.

— Добър знак! — каза лавкаджийката. — Тоя приятел не е свикнал да го гъделичка кобурът.

— Генералски кон — провикна се войникът, който го беше продал, — тоя кон като нищо струва десет наполеона.

— Ето ти двадесет франка — каза му Фабрицио, който не се помнеше от радост, че има под себе си един по-жив кон.

В тоя миг едно гюлле удари изкосо в редицата върби и Фабрицио с любопитство видя как на разни страни се разхвърчаха дребни клончета, като отсечени с коса.

— Гледай ти, все по-близо удрят топовете — каза му войникът, като вземаше двадесетте франка.

Беше навярно около два часът, Фабрицио бе още очарован от това любопитно зрелище, когато група генерали, следвани от двадесетина хусари, прекосиха в галоп един от ъглите на широката ливада, на края на която той беше спрял, конят му изцвили, изправи се два-три пъти на задните си крака, после задърпа с глава юздата, която го сдържаше. „Карай да върви!“ — каза си Фабрицио.

Пуснат на свобода, конят препусна с все сила и настигна ескорта, който следваше генералите. Фабрицио и преброи четири шапки, везани по краищата. Четвърт час по-късно, от няколко думи, които каза хусарят до него, той разбра, че един от генералите е прочутият маршал Ней. Щастието му нямаше граници; все пак той не можа да отгатне кой от четиримата генерали е маршал Ней^[2], беше готов да даде всичко на света, за да узнае това, но си спомни, че не бива да говори. Ескортът се спря, за да премине един широк ров, изпълнен с вода от вчерашния дъжд; ровът беше ограден с големи дървета и завършваше в ливадата, в началото на която Фабрицио беше купил коня. Почти всички хусари се спешиха; брегът на рова бе отвесен и много плъзгав, а водата — на три-четири стъпки по-ниско от ливадата. Фабрицио, унесен в радостта си, мислеше повече за маршал Ней и за славата, отколкото за коня си, който, разгорещен, скочи в канала; пръски вода бликнаха доста нависоко. Един от генералите бе цял окъпан от водата и изруга силно: „По дяволите, животно!“ Фабрицио се почувства дълбоко наранен от тази ругатня. „Дали да му поискам обяснение?“ — каза си той. А през това време, за да, докаже, че не е толкова несръчен, той се опита да изкачи с коня си отсрещния бряг на рова, но ровът бе стръмен и висок пет-шест стъпки. Трябваше да се откаже; тогава тръгна срещу течението, с потънал до глава във водата кон, и най-сетне намери някакво място, служещо за водопой; по този гладък склон лесно излезе на полето оттатък канала. Той се яви там пръв от ескорта и тръгна гордо в тръс покрай брега; вътре в канала хусарите се бъхтеха, попаднали в доста затруднено положение, защото на много места водата беше пет стъпки дълбока. Два-три коня се уплашиха и понечиха да плуват, водата закипя и заклокочи страшно. Един вахмистър забеляза маневрата на хлапака, който толкоз малко приличаше на войник.

— Вървете нагоре! Там наляво има водопой! — извика той.

И полека-лека всички минаха.

Стигнал на другия бряг Фабрицио намери генералите съвсем сами; стори му се, че топовните гърмежи се засилват и едва чу генерала, измокрен от него, макар той да викаше на ухото му:

— Откъде взе тоя кон?

Фабрицио така се смути, че отговори на италиански:

— L’ho comprato poco fa. (Купих го преди малко.)

— Какво казваш? — извика му генералът.

Но в тоя миг грохотът се засили толкова, че Фабрицио не можа да му отговори. Нека признаем, че нашият герой приличаше много малко на герой в тая минута. Все пак страхът идваше у него на второ място; дразнеше го най-вече тътнежът, от който го боляха ушите. Ескортът потегли в галоп; преминаха голяма изорана нива, ширнала се отвъд канала, цялата осеяна с трупове.

— Червени мундири! Червени мундири! — викаха радостно хусарите от ескорта.

Отначало Фабрицио не разбираше. Най-сетне забеляза, че наистина почти всички трупове имаха червени мундири. Една подробност го накара да потрепери от ужас: той забеляза, че много от тези нещастни червени мундири са още живи; те викаха очевидно за помощ, а никой не се спираше да им помогне. Нашият герой, много жалостив по природа, се мъчеше конят му да не стъпва върху червените мундири. Ескортът се спря; Фабрицио, който немареше достатъчно за своя войнишки дълг, продължаваше да препуска, загледан в един ранен нещастник.

— Я стой, хлапако! — извика вахмистърът.

Фабрицио забеляза, че е на двадесет крачки вдясно пред генералите, точно от тая страна, накъдето те гледаха с биноклите си. Като се върна и нареди на опашката при другите хусари, останали няколко крачки назад, той видя как най-дебелият от генералите говореше на съседа си, също генерал, властно и комай с укор; той ругаеше. Фабрицио не можа да сдържи любопитството си и въпреки съвета, който му бе дала приятелката му тъмничарка, да не приказва, той стъкми една малка, доста гладка, доста правилна френска фраза и каза на съседа си:

— Кой е тоя генерал, който хока съседа си?

— Ами че маршалът!

— Кой маршал?

— Маршал Ней, глупако! И таз добра! Къде си служил досега?

Фабрицио, макар да се обиждаше лесно, съвсем не помисли да се разсърди на ругатнята. Изпаднал в детски прехлас, той съзерцаваше прочутия московски княз, най-храбрия от храбрите.

Изведнъж всички потеглиха в силен галоп. След няколко мига Фабрицио видя на двадесет крачки пред себе си една изорана нива, която бе се разшавала по странен начин. Браздите бяха пълни с вода и прогизналата пръст от гребена на тези бразди хвърчеше на малки черни буци три-четири стъпки високо. Фабрицио съзря пътем това особено явление; после отново започна да мисли за славата на маршала. Чу кратък вик до себе си: паднаха двама хусари, ударени от гюлета; и когато ги погледна, те бяха вече на двадесет крачки от ескорта. Най-ужасен му се стори един кон, целият в кръв, който се бъхтеше върху изораната земя, заплел крака в собствените си вътрешности; той се мъчеше да последва другите; кръвта му течеше в калта.

„Ах, ето ме най-сетне в огъня! — каза си той. — Видях огъня! — повтаряше си той със задоволство. — Сега съм вече истински войник.“ В тоя миг ескортът препускаше с все сила и нашият герой разбра, че от гюлетата пръстта се разхвърча тъй на всички страни. Но колкото и да се вглеждаше натам, откъдето идеха гюлетата, виждаше само белия пушек от батареята на грамадно разстояние и всред равното и продължително бучене, което образуваха топовните гърмежи, сякаш чуваше много по-близки пушечни залпове: той не разбираше нищо.

В тая минута генералите и ескортът се спуснаха в един тесен, пълен с вода път, пет стъпки по-нисък от полето.

Маршалът се спря и погледна отново с бинокъла си, Фабрицио тоя път можа да го види хубаво; намери, че е съвсем рус, с едра червендалеста глава. „Ние нямаме такива лица в Италия — каза си той. — Какъвто съм блед и с кестеняви коси, никога не ще стана като него“ — добави той тъжно. За него тези думи значеха: „Никога няма да стана герой.“ Той погледна хусарите; всички, с изключение на един, имаха жълти мустаци. Фабрицио гледаше хусарите от ескорта, а и те всички гледаха него. От погледите им той се изчерви и за да освободи от смущението, извърна глава към неприятеля. Той видя дълги редици червени хора, но учуди го много, че тия хора изглеждаха съвсем дребни. Дългите им върволици, навярно полкове или дивизии, не му се струваха по-високи от плетища. Една редица червени конници се приближаваха в тръс към ниския път, по който маршалът и ескортът вървяха с бавен ход, като газеха в калта. От дима не се различаваше нищо на тая страна, към която се движеха; понякога на фона на белия пушек се открояваха препускащи хора.

Изведнъж Фабрицио видя, че откъм неприятеля препускат четворица с всичка сила. „Аха, атакуват ни“ — каза си той, после видя как двамина от тях заприказваха на маршала. Един от генералите на свитата му потегли галоп към неприятеля, последван от двама хусари от ескорта и дошлите четворица. След като всички минаха един малък канал, Фабрицио се намери до вахмистъра, който изглеждаше добряк. „Ще трябва да поговоря с тоя — каза си той, — може би ще престанат да ме гледат“ — и поразмисли дълго.

— Господине, за пръв път присъствам на сражение — каза най-сетне той на вахмистъра. — Истинско сражение ли е това?

— Кажи-речи. Но кой сте вие?

— Брат съм на жената на един капитан.

— А как се казва тоя капитан?

Нашият герой се обърка страшно, не беше предвидил тоя въпрос. За щастие маршалът и ескортът потеглиха в галоп. „Какво френско име да кажа?“ — мислеше си той. Най-сетне си спомни името на стопанина на хотела, дето беше живял в Париж; приближи коня си до коня на вахмистъра и му извика с всички сили:

— Капитан Мьоние!

Вахмистърът, не чул добре поради боботенето на топовете, отвърна:

— А! Капитан Тьолие ли? Убиха го.

„Браво! — каза си Фабрицио. — Капитан Тьолие. Трябва да се престоря на опечален.“

— Ах, боже мой! — извика той и доби покрусен вид.

Бяха се отбили от ниския път. Преминаваха една ливадка; препускаха с все сила, падаха пак гюлета, маршалът се устреми към една кавалерийска дивизия. Ескортът се намираше сред трупове и ранени, но това зрелище не правеше вече такова впечатление на нашия герой — той мислеше за друго.

Докато ескортът чакаше, той забеляза колата на лавкаджийката и неговата обич към това почтено съсловие надделя, той тръгна в галоп, за да я настигне.

— Останете, дяволе! — викна му вахмистърът.

„Какво може да ми стори тук?“ — помисли си Фабрицио и продължи да препуска към лавкаджийката. Пришпорвайки коня си, той се надяваше, че ще види своята добра лавкаджийка от тая заран; конете и каручките си приличаха много, но стопанката беше съвсем друга и нашият герой намери, че тя има много зъл вид. Когато я доближи, чу я да казва:

— А беше много хубав мъж!

Отвратително зрелище очакваше там новака: режеха бедрото на един кирасир, хубав, висок пет стъпки и десет пръста левент. Фабрицио притвори очи и гаврътна едно след друго четири чаши ракия.

— Гледай го как смуче, дребосъкът му! — извика лавкаджийката.

След ракията на Фабрицио му хрумна една мисъл: „Трябва да купя благоволението на моите другари от ескорта.“

— Дайте ми остатъка от бутилката — каза той на лавкаджийката.

— Ами знаеш ли ти — отговори тя, — че този остатък струва десет франка в такъв ден като днешния?

— Когато се връщаше при конвоя в галоп, вахмистърът му извика:

— А! Ти ни носиш пиячка! Затова ли избяга? Давай! Бутилката обиколи всички. Последният, който я взе, пи я хвърли нагоре.

— Благодаря, другарю! — извика той на Фабрицио.

Очите на всички го гледаха благосклонно. При тия погледи от сърцето на Фабрицио падна голям камък. То беше едно от тези сърца с твърде нежна направа, които се нуждаят от обичта на всички околни. Най-сетне той не беше гледан лошо от спътниците си, между тях имаше връзка! Фабрицио въздъхна дълбоко, после с непринуден глас каза на вахмистъра:

— Ако капитан Тьолие е убит, къде ще мога да намеря сестра си?

Той се мислеше за малък Макиавели, щом като изговори така добре Тьолие вместо Мьоние.

— Ще узнаете довечера — отговори му вахмистърът.

Ескортът тръгна пак и се понесе към пехотните дивизии. Фабрицио се чувстваше напълно пиян; бе пил много ракия, поклащаше се на седлото. Спомни си тъкмо навреме за една приказка, която често повтаряше кочияшът на майка му: „Когато си пийнал повечко, трябва да гледаш между ушите на коня си и да правиш, каквото прави съседът ти.“ Маршалът се застоя дълго при няколко кавалерийски части, на които заповяда да атакуват, но от един-два часа нашият герой не съзнаваше какво става наоколо му. Чувстваше се много уморен и когато конят му препускаше, падаше на седлото като олово.

Ненадейно вахмистърът викна на хората си:

— Не виждате ли императора, дяволи!

Тутакси ескортът извика из цяло гърло: „Да живее императорът!“ Можете да си представите как отвори очи при тия думи нашият герой, но той видя само препускащи генерали, последвани и те от ескорт. Дългите провиснали гриви, които носеха на каските си драгуните от свитата, му попречиха да различи лицата, „И така, аз не можах да видя императора на полесражението заради тази проклета ракия!“ Тая мисъл го отрезви съвсем.

Спуснаха се отново в залян с вода път, конете наведоха глави да пият.

— Императорът ли мина оттук? — попита Фабрицио съседа си.

— Ами да. Оня в невезания мундир. Та как не го видяхте? — отговори му благосклонно другарят.

На Фабрицио се прищя силно да препусне след ескорта на императора и да се включи в него. Какво щастие наистина да воюваш в свитата на тоя герой! Нали затова беше дошъл във Франция. „Това зависи от мене изключително — каза си той, — защото единствената причина да бъда сега в тоя ескорт е моят кон, който по своя воля препусна след генералите.“

Фабрицио реши да остане само защото неговите нови другари, хусарите, се държаха приветливо с него; той почваше да се мисли за близък приятел на всички войници, с които препускаше от няколко часа. Виждаше се свързан с тях с благородното приятелство на героите на Тасо и Ариосто. Ако се присъединеше към ескорта на императора, трябваше да прави нови познанства; може би щяха да го посрещнат лошо, защото другите конници бяха драгуни, а той носеше хусарска униформа както всички, които придружаваха маршала. Начинът, по който го гледаха сега, изпълни нашия герой с безгранично щастие; той беше готов да направи всичко на света за другарите си; душата му и духът му бяха в облаците. Струваше му се, че всичко се е променило, откакто е с приятели; умираше от желание да ги поразпита. „Но аз съм още малко пиян — каза си той, — не бива да забравям тъмничарката.“ Когато излезе от хлътналия път, забеляза, че ескортът не бе вече с маршал Ней; генералът, подир когото яздеха сега, бе висок, слаб, със сурово лице и страшен поглед.

Този генерал не бе друг, а граф А…, лейтенант Робер от 15 май 1796. Какво щастие би било за него да срещне Фабрицио дел Донго!

От доста време вече Фабрицио не виждаше пръстта да хвърчи на черни бучици от гюлетата. Стигнаха зад един полк кирасири; той чу ясно как куршумите удрят по броните и видя, че падат много хора.

Слънцето беше вече доста ниско и се канеше да залезе, когато ескортът, излязъл от един хлътнал път, се изкачи на висок четири-пет стъпки склон и навлезе в една изорана нива. Фабрицио чу някакъв особен глух шум съвсем близо до себе си, възви глава: четири души бяха паднали с конете си и генералът бе катурнат, но се изправяше, целият в кръв. Фабрицио гледаше повалените на земята хусари: тримата все още се гърчеха, четвъртият викаше: „Измъкнете ме!“ Вахмистърът и двама-трима души бяха слезли да помогнат на генерала, който, облегнат на адютанта си, се опитваше да пристъпи няколко крачки; той се мъчеше да се отдалечи от коня си, който се мяташе насам-натам, строполен на земята, и риташе яростно.

Вахмистърът се приближи до Фабрицио. В тоя миг нашият герой чу как някой зад него каза досам ухото му:

— Единствено тоя може да препуска.

Усети, че го хващат за краката: вдигнаха го, като го подкрепяха в същото време под мишници; прехвърлиха го през задницата на коня, после го спуснаха на земята, където той падна седнал.

Адютантът хвана за юздата коня на Фабрицио. Генералът, подпомогнат от вахмистъра, възседна коня и потегли в галоп; шестимата останали войници го последваха бързо. Фабрицио рипна побеснял и се затече след тях, като викаше: „Ladri! Ladri!“ (Разбойници! Разбойници!) Смешно беше да тичаш след разбойници посред полесражението.

Ескортът и генералът, граф А…, изчезнаха скоро зад редица върби; побеснял от гняв, Фабрицио стигна също върбите; намери се точно пред един дълбок канал и го премина. После, излязъл на отсрещната страна, почна да ругае, като съзря отново, доста надалеч, как генералът и ескортът се изгубиха между дърветата. „Разбойници! Разбойници!“ — викаше той сега на френски. Отчаян не толкова от загубата на коня си, колкото от предателството, той се строполи край рова, уморен и умиращ от глад. Ако беше задигнал хубавия кон някой неприятел, той не би и мислил за това, но да се види предаден и ограбен от вахмистъра, когото обичаше толкова много, и от хусарите, на които гледаше като на братя — тъкмо това разкъсваше сърцето му. Той не можеше да се утеши за голямото безчестие и облегнат на една върба, заплака с горещи сълзи. Рушеше един след друг всичките си хубави блянове за приятелство, възвишено и рицарско, като приятелството на героите от Освободеният Ерусалим. Нищо не беше да дочакаш смъртта, заобиколен от героични и нежни души, от благородни приятели, които ти стискат ръката при последната въздишка. Но как да запазиш възторга си, обграден от подли крадци! Фабрицио преувеличаваше както всеки възмутен човек. След четвърт час разнеженост той забеляза, че гюллетата започват да стигат до редицата дървета, под сянката на които размишляваше. Той стана и потърси да види къде е. Огледа ливадите, покрай които течеше широк канал и се редяха гъсти върби. Стори му се, че познава местността. Съзря една пехотинска част, която минаваше рова и навлизаше в ливадите на четвърт левга отпреде му. „За малко щях да задремя — каза си той, — главното е да не ме хванат пленник.“ И закрачи много бързо. Като повървя, успокои се, позна униформата — полковете, от които се страхуваше да не бъде отрязан, бяха френски. Той свърна надясно, за да ги настигне.

След душевното страдание, че е така недостойно измамен и ограбен, той почувства друго, което с всеки миг ставаше по-силно: умираше от глад. Затова, след като беше вървял или по-скоро тичал десетина минути съгледа с безмерна радост, че пехотинската част, която вървеше все тъй бързо, се спря, като да заема позиция. Няколко минути по-късно той беше сред първите войници.

— Другари, можете ли да ми продадете парче хляб.

— Гледай го тоя, взима ни за хлебари!

Тези груби думи и всеобщият смях, който ги последва, смазаха Фабрицио. Войната не е, значи, оня благороден и задружен устрем на влюбени в славата души, както той си я представяше по възванията на Наполеон! Той седна или по-скоро се строполи на тревата; цял пребледня. Войникът, който му бе отговорил, спря на десетина крачки от него, за да почисти магазина на пушката си с кърпичка, приближи се и му хвърли парче хляб; после, като видя, че Фабрицио не го взима, сложи му къшей хляб в устата. Фабрицио отвори очи и изяде хляба, безсилен да продума. Когато най-сетне потърси с очи войника, за да му плати, видя се сам; най-близките до него войници се бяха отдалечаваха на стотина крачки и продължаваха да вървят. Той стана машинално и тръгна след тях. Навлезе в една гора, едва не падайки от умора, потърси с очи сгодно място, но каква бе радостта му, като позна отначало коня, сетне колата и най-сетне лавкаджийката, която бе срещнал заранта! Тя се затече към него и се ужаси от израза на лицето му.

— Повърви още малко, гълъбчето ми — каза му тя. — Да не си ранен?… А къде е хубавият ти кон?

Говорейки така, тя го заведе до колата и като го подкрепяше под мишници, помогна му да се качи. Едва влезе в колата, и нашият герой, капнал от умора, заспа дълбоко.