Стендал
Пармският манастир (25)

Двадесет и четвърта глава

Херцогинята уреждаше прекрасни вечери в двореца, дето никога не бяха виждали такова веселие; тая зима тя бе приветлива като никога, макар че живееше сред най-големи опасности; затова пък и през тия тежки за нея времена тя почти нито веднъж не помисли с мъка за необикновената промяна, настъпила у Фабрицио. Младият принц идваше много отрано на приятните вечери на майка си, която винаги му казваше:

— Вървете управлявайте. Обзалагам се, че на писалищната ви маса има повече от двадесет доклада, които чакат вашето да или не, и не искам Европа да ме обвинява, че ви правя крал-безделник, за да царувам вместо вас.

Лошото беше, че тия съвети се даваха винаги в най-неподходящо време, сиреч когато негово височество, надвил своята плахост, вземаше участие в някоя твърде забавна за него игра на думи. Два пъти седмично имаше излети, на които, под предлог, че иска да спечели за новия владетел любовта на народа, принцесата канеше най-хубавите жени от буржоазията. Херцогинята, която беше душата на тоя весел двор, се надяваше, че хубавите гражданки, които смътно завиждаха на буржоата Расси за големия му успех, ще разкажат на принца някои от безбройните мошеничества на тоя министър. Между другите си детински схващания принцът имаше и това, че правителството му е морално.

Расси беше достатъчно умен, за да разбере колко са опасни за него тия бляскави вечери в двореца на принцесата, уреждани от неговата приятелка. Той не пожела да даде на граф Моска издадената напълно законна присъда срещу Фабрицио, ето защо или херцогинята, или той трябваше да изчезнат от двора.

В деня на народните вълнения, самото съществуване на които сега съгласно добрия тон трябваше да се отрича, някой бе раздал на народа пари. Това послужи на Расси за изходна точка: облечен по-зле от обикновено, той посети най-бедните къщи на града и прекара със сиромашките им обитатели цели часове в разговори, за които плащаше. Тия му усилия бяха добре възнаградени: след двуседмичен такъв живот той се увери, че Феранте Пала е бил таен главатар на въстанието, както и че тоя човек, който цял живот беше беден като велик поет, продал в Генуа осем или десет диаманта.

Разправяше се, че между тях имало пет скъпоценни камъка, които, макар в действителност да стрували повече от четиридесет хиляди франка, десет дни преди смъртта на принца били отстъпени, за тридесет и пет хиляди франка, защото продавачът казал, че имал нужда от пари.

Как да опишем радостта на министъра на правосъдието след това откритие? Той забелязваше, че при двора на вдовстващата принцеса всеки ден му се подиграваха, а и принцът, говорейки с него по служба, на няколко пъти му се присмя в очите с всичката наивност на младостта.

Трябва да признаем, че Расси имаше необикновено плебейски навици; например, когато разговорът го интересуваше, той кръстосваше нозе и хващаше с ръка обувката си, ако интересът му растеше, той разстилаше върху крака си червената си памучна кърпичка и т.н., и т.н.. Принцът много се смя на шегата на една от най-хубавите буржоазки, която, знаейки, че има много хубав крак, почна да имитира изящния жест на министъра на правосъдието.

Расси поиска извънредна аудиенция и каза на принца:

— Ваше височество, бихте ли дали сто хиляди франка, за да научим точно от каква смърт е умрял августейшият ви баща? Тая сума би помогнала на правосъдието да залови виновните, ако има такива. Ясно е какво отговори принцът.

След известно време Чекина съобщи на херцогинята, че й предложили много пари, ако позволи на един златар да разгледа диамантите на господарката й; тя отказала с възмущение. Херцогинята й се скара, задето отказала и след една седмица Чекина получи диамантите, за да ги покаже. В деня, уговорен за преглеждане на диамантите граф Моска постави по двама верни хора при всеки от пармските златари и към полунощ посети херцогинята, за да й обади, че любопитният златар бил не друг, а братът на Расси. Херцогинята бе особено весела тая вечер (в двореца се играеше една комедия dell̀arte, сиреч пиеса, в която всяко действащо лице импровизира диалога, когато го произнася, а зад кулисите е окачен само планът на комедията). Херцогинята играеше също в пиесата, а ролята на нейния любовник бе дадена на граф Балди, някогашен приятел на маркиза Раверси, която присъстваше на представлението. Принцът, най-свенливият човек в своята държава, но хубав момък, надарен с много нежно сърце, изучаваше ролята на граф Балди, защото искаше да я играе на второто представление.

— Трябва да бързам — каза херцогинята на графа, — явявам се в първа сцена на второ действие: да минем в караулното помещение.

Тук, между двадесетте гвардейци, които будно и внимателно следяха разговорът между министър-председателя и първата придворна дама, херцогинята каза със смях на своя приятел:

— Вие винаги ми се карате, че без всяка полза издавам тайните си. Чуйте: благодарение на мене Ернесто V се възкачи на престола, аз трябваше да отмъстя за Фабрицио, когото обичах тогава много повече, отколкото сега, макар и все тъй невинно. Зная, че съвсем не вярвате на тая невинна любов, но това няма значение, защото ме обичате въпреки моето престъпление. И тъй ето едно мое истинско престъпление: аз дадох всичките си диаманти на един твърде интересен безумец на име Феранте Пала и дори го целунах, за да го накарам да погуби човека, който искаше да отрови Фабрицио. Има ли нещо лошо в това?

— Значи, ето отде Феранте е взел парите за своя бунт! — каза графът доста изненадан. — И вие ми разправяте всичко това в караулното помещение!

— Защото бързам, а Расси е попаднал на следите на престъплението. Но истината е, че не съм споменала думица за въстание — аз мразя якобинците. Помислете върху всичко това и след представлението ми кажете мнението си.

— Ще ви кажа още сега, че трябва да накарате принца да се влюби във вас… Но съвсем благопристойно!

Повикаха херцогинята на сцената, тя отърча.

След няколко дни херцогинята получи по пощата дълго смешно писмо, подписано от нейна предишна камериерка; тая жена молеше да й се даде работа в двореца, но херцогинята от пръв поглед разбра, че нито почеркът, нито стилът бяха нейните. Когато тя обърна листа, за да прочете втората страница, в нозете й падна една малка чудотворна иконка на Дева Мария, завита в лист от някаква стара книга. След като погледна иконката, херцогинята прочете няколко реда от стария печатан лист. Очите й светнаха, когато прочете следните думи:

„Трибунът взимаше само по сто франка месечно; с останалите пари искаше да съживят свещения огън във вледенените от егоизма души. Лисицата е в дирите ми и затова не се опитах да видя за сетен път съществото, което обожавам. Казах си: тя, която ме надминава и по ум, и по прелест, и по хубост, не обича републиката. А и как може да се учреди република без републиканци? Дали не съм се мамел? В продължение на шест месеца ще обикалям пеш, с микроскоп в ръка, американските градчета и ще разбера дали трябва още да обичам едничката съперница, която имате в моето сърце. Ако получите това писмо, госпожо баронесо, и ако никое нечестиво око не го прочете преди вас, заповядайте да счупят един от младите ясени, посадени на двадесет крачки от мястото, дето за пръв път се осмелих да ви говоря. Тогава ще кажа да заровят в градината под големия чимшир, който вие забелязахте веднъж в щастливите ми дни, една кутия с неща, заради които клеветят моите съмишленици. Уверявам ви, че не бих се решил да ви пиша, ако лисицата не беше в дирите ми и не би могла да стигне до небесното създание; търсете под чимшира след две седмици.“

„Щом разполага с печатница — каза си херцогинята, — скоро ще имаме сбирка от сонети; бог знае как ще ме нарече в тях!“

От кокетство херцогинята реши да направи един опит; цяла седмица тя бе неразположена и дворът остана без прекрасните си вечери. Принцесата, възмутена от всичко, което още от първия ден на вдовството си беше принудена да върши от страх пред сина си, прекара седмицата в манастира до черквата, дето бе погребан покойният принц. Поради прекъсването на вечерите принцът имаше много свободно време и доверието му към министъра на правосъдието значително намаля. Ернесто V разбра каква досада го заплашва, ако херцогинята напусне двора или просто престане да внася радост в него. Вечерите почнаха отново и принцът проявяваше все по-голям интерес към комедиите dell̀arte. Той се канеше да вземе някоя роля, но не се решаваше да признае това си честолюбиво желание. Веднъж, целият изчервен, той каза на херцогинята:

— Защо и аз да не играя?

— Всички тук сме на заповедите на ваше височество; ако благоволите да ми заповядате, ще кажа да съставят план за нова комедия и във всички бляскави сцени от ролята на ваше височество ще участвам и аз, а тъй като отначало всеки е малко нерешителен, ако благоволите, ваше височество, да ме гледате по-внимателно, ще ви подсказвам отговорите, които трябва да давате.

Всичко бе наредено извънредно изкусно. Принцът беше много плах и се срамуваше от плахостта си; усилията на херцогинята да щади тая вродена плахост направиха на младия владетел дълбоко впечатление.

В деня на дебюта му представлението започна половин час по-рано от друг път и в салона имаше само десетина възрастни жени, когато минаха в театралната зала. Те съвсем не внушаваха страх на принца, а и възпитани в Мюнхен в истински монархически дух, постоянно ръкопляскаха. Възползвана от властта си на първа придворна дама, херцогинята заключи вратата, през която по-дребните придворни влизаха в залата. Принцът, който имаше литературен усет и хубава фигура, изпълни много добре първите сцени; той повтаряше с разбиране фразите, които четеше в очите на херцогинята или които тя полугласно му подсказваше. По едно време, когато малцината зрители шумно ръкопляскаха, херцогинята даде знак: отвори се парадната врата и в миг зрителната зала се изпълни с придворните хубавици, които намериха, че принцът има очарователно лице и щастлив вид и също почнаха да ръкопляскат; принцът се изчерви от щастие. Той играеше ролята на влюбен в херцогинята. Сега вече нямаше нужда херцогинята да му подсказва думите — напротив, трябваше да го кара да съкращава сцените; той говореше за любовта си толкова пламенно, че често я смущаваше; репликите траеха по пет минути. Херцогинята не беше вече такава ослепителна хубавица, каквато бе преди години; затварянето на Фабрицио и особено животът й с мрачния и мълчалив Фабрицио край Лаго Маджоре бяха състарили хубавата Джина с десет години. Чертите й бяха станали по-остри, в тях имаше повече ум, но по-малко младост.

Рядко само те изразяваха веселостта на първата младост, но на сцената, благодарение на червилото и на всички средства, които изкуството дава на артистките, тя все още беше най-хубавата жена в двора. Страстните тиради на принца събуждаха вниманието на придворните; тая вечер всички си казваха: „Ето маркиза Балби на новото царуване!“ Графът вътрешно се възмущаваше. След свършването на пиесата херцогинята каза на принца пред всички придворни:

— Ваше височество, вие играете много добре; човек би рекъл, че сте влюбен в една тридесет и осем годишна жена, а това може да попречи на моя брак с графа. Ето защо занапред ще играя с ваше височество само ако ми се закълнете, че ще ми говорите така, както бихте говорили на една възрастна жена, например на госпожа маркиза Раверси.

Пиесата се игра три пъти; принцът обезумя от щастие, но една вечер той изглеждаше твърде загрижен.

— Или аз се лъжа — каза херцогинята на принцесата или Расси крои да ни изиграе някаква игра; бих ви посъветвала, ваше височество, да определите едно представление за утре; принцът ще играе лошо и в отчаянието си ще ви каже някои неща.

И наистина принцът игра много лошо; думите му едва се чуваха и той не знаеше как да завършва фразите си. В края на първото действие той едва не заплака; херцогинята стоеше близо до него, но студена и неподвижна. Когато остана за миг насаме с нея във фоайето на актьорите, принцът отиде и затвори вратата.

— По никой начин не мога да играя второто и третото действие — каза той, — съвсем не искам да ми ръкопляскат от снизхождение; ръкоплясканията, с които ме награждаваха тая вечер, разкъсваха сърцето ми. Дайте ми съвет какво да правя.

— Аз ще изляза на авансцената, ще направя дълбок реверанс на ваше височество, после на публиката и като същински театрален директор ще кажа, че тъй като актьорът, който играе ролята на Лелио^[1], внезапно се е почувствал неразположен, представлението ще завърши с няколко музикални номера. Граф Руска и девойката Гизолфи ще бъдат във възторг, ще могат да покажат пред една такава бляскава публика пискливичките си гласове.

Принцът хвана ръката на херцогинята и с жар я целуна.

— Защо не сте мъж — каза той, — бихте ми дали добър съвет: Расси току-що сложи на писалищната ми маса сто осемдесет и две показания против предполагаемите убийци на баща ми. Освен показанията има и обвинителен акт от повече от двеста страници; аз трябва да прочета всичко това, а и обещах да не казвам нищо на графа. Това води направо към смъртни присъди; той иска вече да наредя да отвлекат от Франция, близо до Антиб, великия поет Феранте Пала, от когото толкова се възхищавам. Пала живее там под името Понсе.

— В деня, в който заповядате да бъде обесен някой либерал, Расси ще се закрепи в правителството с железни вериги, а тъкмо това е главната му цел; но тогава, ваше величество, вие не ще можете да обявявате два часа по-рано, че отивате на разходка. Аз няма да кажа нищо нито на принцесата, нито на графа за вика от болка, който се изтръгна от сърцето ви, но тъй като дадената клетва ме задължава да нямам тайни от принцесата, ще бъда щастлива, ако благоволите, ваше височество, да обадите на майка си онова, което неволно казахте на мене.

Тая мисъл отвлече владетеля от потискащата го мъка на пропаднал актьор.

— Добре, вървете предупредете майка ми, отивам в големия й кабинет.

Принцът напусна кулисите, мина салона, през който се отиваше на сцената, и сърдито освободи главния шамбелан и дежурния адютант, тръгнали подире му; от своя страна и принцесата бързо напусна представлението; първата придворна дама влезе в големия кабинет, направи дълбок поклон пред майката и пред сина и ги остави сами. Лесно можем да си представим вълнението на придворните — тъкмо такива неща ги правят толкова забавни. След един час принцът се показа на вратата на кабинета и повика херцогинята; принцесата плачеше, лицето на сина й беше съвсем измъчено.

„Слаби хора — каза си първата придворна дама, — настроението им е лошо и търсят кому да си изкарат гнева.“

Отначало майката и синът се надпреварваха кой пръв да разправи всичко подробно на херцогинята, но тя се пазеше много да каже нещо определено в отговорите си. Два убийствени часа трима актьори на тая отегчителна сцена не излизаха от току-що описаните от нас роли. Принцът лично отиде да донесе двете големи чанти, които Расси бе оставил на писалищната му маса; когато излезе от големия кабинет на майка си, видя, че всички придворни чакат.

— Вървете си, оставете ме на мира! — завика той със съвсем неучтив тон, какъвто друг път не бяха забелязали у него.

Принцът не искаше да видят, че сам носи двете чанти — един принц не бива нищо да носи. В един миг придворните изчезнаха. На връщане принцът видя само лакеите, които гасяха свещите; той отпрати сърдито и тях, както и нещастния дежурен адютант Фонтана, който от прекалено усърдие има нетактичността да стане.

— Тая вечер всички са си поставили за цел да ме изкарат от търпение — каза той гневно на херцогинята, когато се върна в кабинета.

Той я смяташе за много умна и се ядосваше, че тя упорито отказва да изкаже някакво мнение. А тя от своя страна беше решила да не казва нищо, докато изрично не й поискат мнението. Измина повече от половин час, докато принцът, въпреки чувството си за собствено достойнство, се реши да я попита:

— Но, госпожо, вие не казвате нищо.

— Аз съм тук, за да служа на принцесата и да забравям веднага всичко, което се говори пред мене.

— Щом е така, госпожо — каза принцът и силно се изчерви, — аз ви заповядвам да кажете мнението си.

— Престъпленията се наказват, за да не се повтарят. Дали покойният принц е бил отровен? Твърде съмнително. Бил ли е отровен от якобинците? Ето кое Расси иска да докаже, защото тогава той ще стане завинаги необходимо оръдие за ваше височество. Но стане ли това, вие, ваше височество, който сте в началото на царуването си, можете да очаквате още много вечери, подобни на днешната. Вашите поданици обикновено казват, и това е самата истина, че имате добър характер; докато не сте заповядали да обесят някой либерал, вие ще се радвате на това име и, разбира се, никой не ще помисли да ви отрови.

— Вашето заключение е ясно — извика принцесата сърдито, — вие не искате да бъдат наказани убийците на моя мъж!

— Ясно, ваше височество — с тях ме свързва нежно приятелство.

Херцогинята виждаше по очите на принца, че той е напълно убеден в нейното желание да му наложи заедно с майка му план на поведение. Двете жени бързо си размениха остри бележки, след които херцогинята заяви, че не ще каже нито дума повече и остана вярна на решението си; но след дълга препирня с майка си принцът отново й заповяда да каже мнението си.

— Кълна се, ваше височество, че няма да го кажа!

— Но това е същинска детинщина! — извика принцът.

— Аз ви моля, херцогиньо, да се изкажете — каза принцесата с достойнство.

— Умолявам ви, ваше височество, да ме избавите от това; но, ваше височество — добави херцогинята, обръщайки се към принца, — вие прекрасно четете френски; за да успокоите развълнуваните ни умове, бихте ли искали да ни прочетете една басня от Лафонтен?

Принцесата сметна, че това ни е голяма дързост, но по лицето й се изписа едновременно и изненада, и любопитство, когато първата придворна дама най-спокойно отиде да отвори шкафа с книгите и се върна с един том басни от Лафонтен; тя го прелиства няколко мига, подаде го на принца и му каза:

— Много ви моля, ваше височество, да прочетете цялата басня.

Градинарят и неговият сеньор

        Един любител градинарин,

        ни гражданин, нито селяк,

        владеел в кът богат и харен

градина спретната, в съседство с пущинак.

Той с живи плетове бил оградил земята:

на воля расли там марули и салата

и мъничко жасмин, и карамфил червен —

подарък на Марго за именния ден.

Но заек някакъв смутил тъй радостта му,

че при сеньора си човекът се явил.

— Проклетият му звяр гощавки търси само —

оплакал му се той. — Капан не го лови:

тояги, камъни безсилни са, уви!

— Магесница ще да е. — Магесник или дявол —

подзел сеньорът горд, — повярвай ми в това,

макар и неведнъж да те е изхитрявал,

от тоя пакостник аз ще те отърва.

— Кога туй?

— Веднага — отвърнал му сеньора.

И още заранта довежда свойте хора.

— Да хапнем пиленца. Ти имаш много вкусни.

* * *

Похапват здраво те. И всеки е на крак

        застяга се, приготовлява,

тръби и рогове такваз надигат врява,

        че слисват нашия добряк.

И хайката без жал изтъпква и почупва

градината му в миг. Прощавай, карнабит,

прощавай, зеле и кромид,

        прощавай, градинарска супа!

* * *

Тъжи човечецът за своята градина.

Но кой го чува там, ловците в своя бяс

пакости направели за час,

        каквито всички заеци у нас

        не биха сторили за сто години.

Князе, на разприте си край сами турете.

Голяма лудост е да се осланяш на кралете.

Не ги въвличайте вий в своите войни —

от тях пазете вашите страни.

След четенето настъпи дълго мълчание. Принцът сам върна книгата на мястото й и почна да се разхожда из кабинета.

— Е, госпожо — каза принцесата, — ще благоволите ли да се изкажете?

— Разбира се, не, госпожо, докато негово височество не ме назначи за министър; ако говоря тук, рискувам да загубя службата си на първа придворна дама.

Ново мълчание повече от четвърт час; най-после принцесата си спомни каква роля е играла някога Мария Медичи, майка на Луи XIII: напоследък по настояване на първата придворна дама всеки ден й четяха великолепната История на Луи XIII от Базен. Макар и твърде засегната, принцесата си помисли, че херцогинята лесно може да напусне страната и тогава Расси, който й внушаваше безумен страх, би могъл да стане втори Ришельо и да накара сина й да я изгони. В тоя момент принцесата беше готова да даде всичко на света, за да унизи своята първа придворна дама, но бе безсилна. Тя стана, приближи се с малко изкуствена усмивка, хвана херцогинята за ръката и каза:

— Хайде, госпожо, докажете ми своето приятелство — говорете.

— Добре. Само две думи и нищо повече: изгорете в камината всички книжа, събирани от усойницата Расси, и никога не му казвайте, че са изгорени.

И тя съвсем свойски пошепна на ухото на принцесата:

— Расси може да стане Ришельо!

— Но дявол да го вземе, тия книжа ми струват повече от осемдесет хиляди франка! — извика сърдито принцът.

— Ваше височество — отвърна енергично херцогинята, — ето колко скъпо струва да си служите с престъпници от долен произход. Дай боже да изгубите цял милион, но никога да не давате ухо на подлите мошеници, които не оставиха баща ви да спи спокойно през последните шест години от царуването му.

Думите долен произход се харесаха извънредно много на принцесата — тя смяташе, че графът и приятелката му прекалено ценят ума, който винаги има нещо сродно с якобинството.

През време на късия миг дълбоко мълчание, изпълнен за принцесата с размишления, часовникът на дворцовата кула удари три. Принцесата стана, направи дълбок поклон на сина си и му каза:

— Моето здраве не ми позволява да продължа разговора. Никога не вземайте министър от долен произход; вие не можете да ме разубедите, че вашият Расси не е откраднал половината от парите, които ви е накарал да похарчите за шпионаж.

Принцесата взе две свещи от светилника и ги сложи в камината така, че да не угаснат, сетне се доближи до сина си и добави:

— Баснята на Лафонтен победи в мене справедливото желание да отмъстя за съпруга си. Ще ми позволите ли, ваше височество, да изгоря тия драсканици?

Принцът стоеше неподвижен.

„Лицето му е наистина глупаво — каза си херцогинята, — графът има право: покойният принц нямаше да ни държи будни до три часа сутринта, за да вземе решение.“

Принцесата, все още права, добави:

— Тоя нищожен прокурор би се възгордял много, ако знаеше, че заради тия, изпълнени с лъжи книжа, стъкмени тъй, че да му позволят да напредне, двете най-високи особи в държавата са прекарали безсънна нощ.

Принцът се нахвърли като бесен върху една от чантите и изпразни съдържанието й в камината. Големият куп книжа насмалко не угаси двете свещи; кабинетът се изпълни с дим. Принцесата видя по очите на сина си, че му се иска да грабне каната с вода и да спаси книжата, които му струваха осемдесет хиляди франка.

— Отворете по-скоро прозореца! — извика тя сърдито на херцогинята.

Херцогинята побърза да го отвори; начаса всичките книжа от един път пламнаха; в камината нещо силно изпращя и скоро стана ясно, че коминът се е запалил.

Принцът беше дребнав по всички парични въпроси; стори му се, че вече вижда двореца си в пламъци и всичките богатства в него разрушени; той се затече към прозореца и с прегракнал глас повика стражата. Чули гласа на принца, войниците шумно се струпаха в двора, а той се върна до камината, която поемаше въздуха от отворения прозорец с наистина страшно бучене; обхвана го нетърпение, почна да проклина, обиколи два-три пъти кабинета, като човек, който е вън от себе си, и най-сетне тичешком излезе.

Принцесата и първата придворна дама стояха прави, една срещу друга, в дълбоко мълчание.

„Дали гневът му няма да избухне отново? — помисли си херцогинята — Все ми е едно, спечелих играта.“

И тя се канеше да бъде доста дръзка в отговорите си, но изведнъж една мисъл я озари: тя съгледа втората чанта непокътната. „Не, не, спечелих играта само наполовина!“ Тя каза на принцесата доста студено:

— Няма ли да ми заповядате, ваше височество, да изгоря и другите книжа?

— Но къде ще ги изгорите? — попита недоволна принцесата.

— В камината на салона, ако ги хвърлям едно по едно, няма опасност.

Херцогинята сложи под мишницата си натъпканата с книжа чанта, взе една свещ и мина в съседния салон. Тя успя да види, че в чантата бяха показанията, скри под шала си пет-шест връзки книжа, грижливо изгори останалите и си отиде, без да се сбогува с принцесата.

„Това се казва дързост — каза си тя през смях, — но преструвайки се на неутешима вдовица, тя насмалко не ме прати на ешафода.“

Като чу шума от колата на херцогинята, принцесата се разгневи страшно на първата си придворна дама.

Въпреки късния час херцогинята прати да повикат графа; той беше на пожара в двореца, но скоро пристигна с известието, че всичко е свършено добре.

— Тоя млад принц наистина показа голяма смелост и аз го отрупах с комплименти.

— Бърже прегледайте тия показания и да ги изгорим час по-скоро.

Графът ги прочете и пребледня.

— Бога ми, те са били съвсем близо до истината; следствието е водено много изкусно, те са напълно в дирите на Феранте Пала и ако той проговори, положението ни става тежко.

— Но той няма да говори — извика херцогинята, — Пала е човек с чест; да ги изгорим, да ги изгорим!

— Още не. Позволете ми да си запиша имената на десетина-петнадесет опасни свидетели, за да наредя да ги махнат по-далеч, ако Расси поиска да почне отново.

— Напомням на ваше превъзходителство, че принцът обеща да не казва нищо на своя министър на правосъдието за нашето нощно приключение.

— От малодушие и защото се бои от сцени, той ще изпълни обещанието си.

— А сега, приятелю, нека ви кажа, че тая нощ приближава много нашата сватба; не бих искала да ви донеса като зестра някой углавен процес, и то за грях, който съм извършила зарад другиго.

Графът беше влюбен; той хвана ръката й и извика от възторг, в очите му имаше сълзи.

— Преди да си отидете, дайте ми съвет как да се държа с принцесата; капнала съм от умора; играх комедия един час на сцената и пет часа в кабинета.

— С дръзкото си излизане от двореца вие достатъчно сте си отмъстили за острите думи на принцесата, които са само израз на слабост. Дръжте утре с нея същия тон; който сте имали днес сутринта. Расси още не е в затвора или в изгнание, ние още не сме унищожили присъдата на Фабрицио.

Вие сте искали от принцесата да вземе решение, нещо, което винаги ядосва монарсите и дори първите министри; освен това вие сте нейна първа придворна дама, ще рече, нейна слугиня. Поради неизбежния у слабите хора поврат след три дни Расси ще се радва на по-голямо благоволение от всякога; той ще се опита да прати някого на бесилото, защото докато не компрометира принца, не може да бъде сигурен в нищо.

При пожара тая нощ има един ранен: той е шивач, който, бога ми, показа необикновено безстрашие. Утре ще убедя принца да ме вземе под ръка и да идем заедно да посетим шивача; аз ще бъда въоръжен до зъби и ще бъда нащрек; впрочем хората още не мразят младия принц. Искам да го свикна да се разхожда из улиците, така ще изиграя една игра на Расси, който без друго ще ме замести и не ще може да позволява на принца подобни неблагоразумни постъпки. На връщане от шивача ще мина с принца край статуята на баща му; той ще види, че римската тога, в която глупавият скулптор е облякъл баща му, е изпочупена с камъни и най-после принцът, ако не прояви твърде малко ум, сам ще направи следното заключение: „Ето какво мога да спечеля от обесването на якобинците.“ А аз ще отвърна: „Трябва да се обесят десет хиляди якобинци или нито един: Вартоломеевата нощ унищожи протестантите във Франция.“

Утре, скъпа приятелко, преди тая разходка помолете да доложат за вас на принца и му кажете: „Снощи аз изпълнявах службата на ваш министър, давах ви съвети и изпълнявайки вашите заповеди, предизвиках недоволството на принцесата; вие трябва да ме възнаградите.“ Той ще помисли, че му искате пари и ще навъси вежди; оставете го колкото е възможно по-дълго с тая нещастна мисъл; после му кажете: „Моля ви, ваше височество, да заповядате Фабрицио да бъде съден с изслушване на двете страни (сиреч в негово присъствие) от дванадесетте най-почтени съдии в държавата.“ И без да губите време, поднесете му за подпис един написан с хубавата ви ръчичка малък указ, който ей сега ще ви продиктувам; аз, разбира се, ще вмъкна в него да се отмени първата присъда. На това той може да направи само едно възражение, но ако поведете ревностно работата, то няма да му мине през ума. Той може да ви каже: „Фабрицио трябва да се върне доброволно в крепостта.“ На това вие отговорете: „Той ще се върне доброволно в градския затвор“ (нали знаете, че там аз съм господар, всяка вечер вашият племенник ще ви посещава). Ако принцът ви отговори: „Не, неговото бягство накърни честта на моята цитадела и аз искам, за форма, той да се върне в килията, в която е бил по-рано“ — вие на свой ред отговорете: „Не, там той ще бъде в ръцете на моя враг Расси.“ И по женски, с една от ония фрази, които тъй добре умеете да подхвърляте, загатнете му, че за да смекчите гнева на Расси, бихте могли да му разправите за снощното аутодафе; ако той упорства, заявете му, чу ще прекарате две седмици в замъка на Сака.

Повикайте Фабрицио и се посъветвайте с него по тая постъпка, която може да го вкара в затвора. Трябва всичко да предвидим — ако, докато Фабрицио е зад решетката, Расси загуби търпение и ме отрови, Фабрицио може да бъде изложен на опасност. Но такова нещо е малко вероятно; нали знаете, аз си изписах готвач французин, който е голям веселяк и прави каламбури, а каламбурът е несъвместим с убийството. Аз казах вече на нашия приятел Фабрицио, че съм издирил всички свидетели на неговата хубава и мъжествена постъпка; ясно е, че Джилети е искал да го убие. Не съм ви казал нищо за тия свидетели, защото исках да ви направя изненада, но планът ми не успя; принцът не иска да подпише. Обещах на нашия Фабрицио да му дам висок църковен пост, но мъчно ще мога да го направя, ако неговите неприятели му противопоставят в Рим обвинението за убийство.

Разбирате ли, госпожо, че ако той не бъде съден по най-законен начин, името на Джилети ще му създава неприятности за цял живот. Голямо малодушие е да не искаш да бъдеш съден, когато си уверен, че си невинен. А и да беше виновен, аз щях да накарам да го оправдаят. Когато му говорех, нашият буен младеж не ме остави да се доизкажа, а взе официалния алманах и ние заедно избрахме дванадесет най-почтени и способни съдии; след като съставихме списъка, заличихме шест имена, за да ги заменим с юристи, мои лични неприятели, и тъй като можахме да намерим само двама мои неприятели, прибавихме към тях четирима мошеници, предани на Расси.

Предложението на графа ужасно разтревожи херцогинята, и то не без причина; най-сетне тя се покори на разума и под диктовка на министъра написа указа за назначението на съдиите.

Графът си отиде чак в шест часа сутринта; херцогинята се помъчи да заспи, но напразно. В девет часа тя закуси с Фабрицио, който гореше от желание да бъде съден; в десет тя бе при принцесата, която не приемаше никого; в единадесет часа видя принца на утринните му аудиенции и той без всякакви възражения подписа указа. Херцогинята прати указа на графа и си легна.

Би било може би забавно да опишем яростта на Расси, когато графът го накара в присъствието на принца да приподпише указа, подписан сутринта от владетеля, но събитията ни принуждават да бързаме.

Графът почна да обсъжда предимствата на всеки съдия поотделно и предложи някои да бъдат заменени с други. Но читателят може би се е изморил от всички тия подробности на процедурата, както и от дворцовите интриги. От всичко това може да се извади следното заключение: човек, който се приближава към двора, излага на опасност щастието си, ако е щастлив, и във всеки случай поставя бъдещето си в зависимост от сплетните на някоя камериерка.

Но в Америка, която е република, човек е принуден по цели дни да се отегчава, като полага сериозни усилия да угоди на уличните бакали и става по тоя начин, глупав като тях; освен това там няма опера.

Когато стана вечерта от леглото, херцогинята за миг изпита живо безпокойство; не можеха да намерят никъде Фабрицио; най-после към полунощ, на представлението в двореца, тя получи от него писмо. Вместо да се яви доброволно в градския затвор, дето графът беше пълен господар, той бе заел отново старата си килия в цитаделата, щастлив, че живее на няколко крачки от Клелия.

Тази постъпка можеше да има неизмерими последици: тук той рискуваше повече от всякога да бъде отровен. Лудорията на Фабрицио отчая херцогинята; тя прости нейната причина, безумната любов към Клелин, тъй като след няколко дни Клелия без друго щеше да се омъжи за богатия маркиз Крешенци. Тая лудория върна на Фабрицио всичката му предишна власт над душата на херцогинята.

„Проклетият указ, който дадох на принца да подпише, ще стане причина за неговата смърт! Какви безумци са тия мъже със своите представи за чест. Като че ли може да се мисли за чест в една абсолютна монархия, в страна, дето един Расси е министър на правосъдието! Трябваше чисто и просто да се съглася на помилването, което принцът щеше да подпише тъй лесно, както и назначаването на извънреден съд. Всъщност какво значение може да има, че човек с произхода на Фабрицио щял да бъде повече или по-малко основателно обвинен, че лично е убил с шпага един палячо.“

Щом получи писъмцето на Фабрицио, херцогинята се затече при графа, когото намери съвсем бледен.

— Боже господи! Не ми върви, скъпа приятелко, с това момче и вие пак ще ми се сърдите. Мога да ви докажа, че снощи повиках тъмничаря от градския затвор; вашият племенник щеше да идва всяка вечер на чай у вас. Ужасното е, дето нито вие, нито аз можем да кажем на принца, че се опасяваме от отрова, и то отрова, дадена от Расси; такова подозрение би му се видяло връх на безнравствеността. Във всеки случай, ако настоявате, готов съм да отида в двореца, въпреки че отсега още зная какъв отговор ще получа. Ще ви кажа нещо повече: предлагам ви едно средство, което не бих употребил за себе си. Откакто имам власт в тая страна, не съм погубил нито един човек и както знаете, в това отношение съм толкова глупав, че понякога на мръкване още мисля за двамата шпиони, които бях заповядал да застрелят в Испания. И тъй, искате ли да ви отърва от Расси? Опасността, на която той излага Фабрицио, е неизмерима: за него това е сигурно средство да ме пропъди.

Предложението се хареса извънредно много на херцогинята, но тя не го прие.

— Не искам — каза тя — в нашето усамотение под прекрасното неаполитанско небе да ви идват вечер черни мисли.

— Но, скъпа приятелко, струва ми се, ние имаме избор само между тия или ония черни мисли. Какво ще стане с вас, какво ще стане с мене, ако болест отнесе Фабрицио?

Разговорът по тоя въпрос се разгорещи и херцогинята го приключи с думите:

— Расси дължи живота си на това, че вас обичам повече от Фабрицио: не, не искам да отровя всички вечери на старините ни, които ще прекараме заедно.

Херцогинята отърча в крепостта; генерал Фабио Конти се зарадва много, че може да й противопостави изричния текст на военните закони: никой няма право да влиза в държавния затвор без писмено позволение от принца.

— Но маркиз Крешенци и неговите музиканти всеки ден ходят в цитаделата!

— Аз им издействах позволение от принца.

Клетата херцогиня не знаеше още всичките си нещастия. Генерал Фабио Конти смяташе, че е лично опозорен от бягството на Фабрицио. Когато видя, че той се връща в цитаделата, генералът нямаше право да го приеме, защото не бе получил заповед за това. „Но — каза си той — самото небе ми го праща, за да възстанови честта ми и да ме спаси от смешното положение, което щеше да петни военната ми кариера. Не бива да пропускам случая: Фабрицио сигурно ще бъде оправдан и аз разполагам с броени дни, за да си отмъстя“