Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chartreuse de Parme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Признаваме чистосърдечно, че каноникът Борда имаше донякъде право да ревнува; когато се върна от Франция, Фабрицио се яви пред графиня Пиетранера като хубав чужденец, когото тя е познавала някога. Ако й заговореше за любов, би го обикнала; не изпитваше ли тя вече към държанието и личността му страстно и, така да се каже, безгранично възхищение? Но Фабрицио я целуваше с такъв изблик на невинна благодарност и чисто приятелство, че тя би се ужасила от себе си, ако потърсеше друго чувство в тая почти синовна дружба. „В действителност — казваше си графинята — само неколцина приятели, които ме познават от преди шест години в двора на принц Евгений, ме намират може би още красива и дори млада, но за него аз съм една жена за уважение и — ако трябва да се каже всичко, без да се щади самолюбието ми — възрастна жена.“ Графинята се заблуждаваше върху тоя период от живота, в който бе навлязла, но не както обикновените жени. „На неговата възраст впрочем — добавяше тя — малко преувеличават опустошенията на времето; един по-зрял мъж…“

Както се разхождаше в салона, графинята се спря пред огледалото, после се усмихна. Трябва да кажем, че от няколко месеца сърцето на госпожа Пиетранера бе атакувано сериозно и от един необикновен човек. Не много след заминаването на Фабрицио за графинята, която почти несъзнателно бе започнала вече да мисли много за него, изпадна в дълбока тъга. Всички занимания й се струваха лишени от удоволствие и ако смеем така да кажем, безвкусни; тя си въобразяваше, че Наполеон, в желанието си да привлече италианския народ, ще вземе Фабрицио за свой адютант. „Той е изгубен за мене! — извикваше тя разплакана. — Няма да го видя вече; (той ще ми пише, но какво ще бъда за него аз след десет години?“

В това настроение тя отпътува за Милано, дето се надяваше да чуе по-точни новини за Наполеон и, кой знае, може би косвено и за Фабрицио. Без да си признава това, тази дейна душа започваше да се уморява от еднообразния живот на село. „Това е бавно умиране — казваше си тя, — не живот. Всеки ден да виждам тези напудрени лица, брат ми, племенника ми Асканио, техните камериери! Какво са разходките по езерото без Фабрицио?“ Единствената си утеха тя черпеше от приятелството си с маркизата. Но от известно време тая близост с майката на Фабрицио, по-възрастна от нея и отчаяна от живота, започваше да й става по-малко приятна.

Такова беше особеното състояние на госпожа Пиетранера: след тръгването на Фабрицио тя се надяваше малко на бъдещето; сърцето й се нуждаеше от утеха и нови впечатления. Пристигнала в Милано, тя се пристрасти към модната тогава опера; затваряше се съвсем сама дълги часове в „Скалата“, в ложата на генерал Скоти, неин отдавнашен приятел. Мъжете, които диреше да срещне, за да научи известия за Наполеон и армията му, й се виждаха прости и груби. Когато се връщаше в къщи, импровизираше на пианото си до три часа заранта. Една вечер в „Скалата“, в ложата на една от нейните приятелки, дето отиваше да узнае новини от Франция, й представиха граф Моска, министър на Парма, приятен мъж, който й говори за Франция и Наполеон така, че събуди в сърцето й нови надежди и страхове. Тя отиде в същата ложа и на другия ден: тоя умен човек дойде пак и цялото време на представлението тя с удоволствие разговаря с него. Откак бе заминал Фабрицио, не беше прекарвала такава весела вечер, Граф Моска дела Ровере Соредзана, който я развличаше така, бе по него време министър на войната, на полицията и на финансите при знаменития пармски принц Ернесто IV, прочут със своята суровост, която миланските либерали наричаха жестокост. Моска бе навярно четиридесет, четиридесет и пет годишен, имаше едри черти на лицето, без следа от важност, и прост и весел вид, който предразполагаше й негова полза; щеше да бъде още по-приятен, ако една чудатост на неговия принц не го задължаваше да пудри косите си като залог за политическа благонадеждност. Хората в Италия не се страхуват да засегнат чуждото самолюбие и затова много скоро стават интимни и говорят за лични работи. Цяр срещу този обичай е да не се виждат, когато са обидени.

— Защо, графе, си пудрите косите? — каза му госпожа Пиетранера, когато го срещна трети път. — Как може да си пудри косите човек като вас, приятен, още млад и воювал с нас в Испания?

— Защото не съм откраднал нищо в Испания, а трябва да живея. Аз обичах лудо славата; една похвална дума от нашия комендант генерал Гувион-Сен-Сир[1] бе тогава всичко за мене. При падането на Наполеон се случи тъй, че докато аз прахосвах състоянието си на негова служба, баща ми, човек с въображение, който ме виждаше вече генерал, бе почнал да гради за мене дворец в Парма. В 1813 година цялото ми богатство се състоеше от един недовършен голям дворец и една пенсия.

— Пенсия от три хиляди и петстотин франка ли, като моя мъж?

— Граф Пиетранера бе дивизионен генерал. А моята пенсия на скромен ескадронен командир не е била никога по-голяма от осемстотин франка, при това аз я получавам едва откак съм министър на финансите.

Тъй като в ложата беше само нейната притежателка, дама с много либерални възгледи, разговорът продължи със същата откровеност. Запитан, граф Моска разправи за живота си в Парма.

— В Испания, под началството на генерал Сен-Сир, аз посрещнах безстрашно куршумите, за да получа кръст за храброст, а после и малко слава; сега се обличам като театрален герой, за да мога да поддържам къща на широка нога и да получавам няколко хиляди франка. Захванал се веднъж за тая своего рода шахматна игра, възмутен от безочливостта на началствата си, поисках да заема едно от първите места; постигнах това. Но все още най-щастливите ми дни са ония, които сегиз-тогиз мога да прекарам в Милано; тук бие още, струва ми се, сърцето на вашата италианска армия.

Откровеността, тази desitivoltura[2], с която говореше министърът на един толкова страшен владетел, разпали любопитството на графинята; съдейки по титлата му, тя бе очаквала да срещне някой надут педант, а виждаше човек, който се срамуваше от своята важна длъжност. Моска й обеща да й съобщава всички новини за Франция, които може да събере; това бе голяма непредпазливост в Милано, месец преди Ватерло; тогава ставаше въпрос да съществува ли Италия, или да не съществува; всички в Милано бяха в треска от надежда или страх. Сред тоя всеобщ смут графинята разпитваше за човека, който приказваше толкова шеговито за един тъй завиден пост, единствен негов източник на съществуване.

Госпожа Пиетранера научи любопитни и много странни неща.

— Граф Моска дела Ровере Соредзана — казаха й — може скоро да стане пръв министър и признат любимец на Ранунцио Ернесто IV, пармски самодържец и един от най-богатите владетели в Европа. Графът можел да има вече тоя висш пост, ако поискал да се държи по-тежко; разправят, че принца често му чел наставления по тоя повод.

— Какво значение имат моите обноски, ваше величество — отговарял спокойно той, — ако аз върша възложените ми от вас работи?

— Щастието на този любимец — добавяха — не е без тръни. Той трябва да угажда на един монарх, без съмнение умен и разбран човек, който обаче, откакто се е възкачил на престола, изглежда, се е побъркал и проявява например подозрения, достойни за една проста жена.

Ернесто IV е храбър само на война. В полесраженията са го виждали неведнъж да води колоната си в атака като храбър пълководец, но след смъртта на баща си, Ернесто III, когато се върна във владенията си, дето за свое нещастие притежава безгранична власт, той започна да държи луди речи против либералите и свободата. Скоро си въобрази, че го ненавиждат, най-сетне в момент на лошо настроение заповяда да обесят двама либерали, може би не дотам виновни, посъветван за това от един негодник на име Расси, нещо като министър на правосъдието.

От тоя съдбоносен момент животът на принца се промени, измъчват го най-чудновати подозрения. Той няма петдесет години, а страхът, така да се каже, го е смалил толкова, че щом заговори за якобинците и плановете на ръководния им комитет в Париж, добива физиономията на осемдесетгодишен старец; изпада в безсмислените страхове на малко дете. Неговият любимец Расси, главен прокурор (сиреч главен съдия), има влияние само благодарение страха на своя господар и щом види, че то отслабва, бърза да открие някое ново съзаклятие — най-страшно и най-фантастично. Съберат ли се тридесетина непредпазливи хора да прочетат някой брой на „Конститюсионел“, Расси ги обявява за заговорници и ги изпраща в знаменитата пармска цитадела, ужас за цяла Ломбардия. Висока, както разправят сто и осемдесет стъпки, тя се вижда от много далече сред огромната равнина и с външния си облик и страха, който вселяват разказите за нейния затвор, властва над цялата равнина, простираща се от Милано до Болоня.

— Ще повярвате ли — разправяше на графинята друг пътешественик, — нощем в третия етаж на двореца, варден от осемдесет часовои, които всеки четвърт час изревават по цяло едно изречение, Ернесто IV трепери в покоите си. Макар всички врати да са заключени с по десет ключа и съседните стаи над и под него да са пълни с войници, той се страхува от якобинците. Ако някоя дъска на паркета изпука, грабва пистолетите си и мисли, че някой либерал се е скрил под леглото му. Завчас всички звънци на замъка зазвъняват и един адютант отива да събуди граф Моска. Пристигнал в замъка, министърът на полицията не отрича да има съзаклятие, напротив, сам, заедно с принца и въоръжен до зъби, той оглежда всички кътчета на покоите, занича под леглата, с една дума, върши множество глупости, достойни за някоя бабичка. Всички тия мерки биха се сторили унизителни и на самия принц в онова щастливо време, когато воюваше и убиваше само с куршум. Тъй като е безкрайно умен човек, той се срамува от тия мерки; те му се струват смешни дори когато ги предприема и грамадното влияние на граф Моска се дължи на това, че благодарение на неговата ловкост не става нужда никога принцът да се черви пред него. Не друг, а Моска настоява като министър на полицията да занича под мебелите и както разправят в Парма, дори в калъфите на контрабасите. А принцът се противи и се надсмива над министъра си за неговото прекомерно старание.

— Това е въпрос на престиж — отговаря му граф Моска, — помислете за сатиричните сонети, с които ще ни обсипят якобинците, ако оставим да ви убият. Ние защищаваме не само нашия живот, но и нашата чест.

Но изглежда, че принцът вярва само наполовина в това, защото, ако някой в града се изтърве да каже, че миналата нощ не са спали в замъка, главният прокурор Расси изпраща злия шегобиец в цитаделата; а веднъж попаднал в това високо жилище на чист въздух, както казват в Парма, потребно е чудо, за да си спомнят за затворника. Само защото Моска е военен и в Испания се е спасявал двадесет пъти с пистолет в ръка от какви ли не изненади, принцът го предпочита пред Расси, който си прегъва много гръбнака и е по-подъл. Тези нещастни затворници в цитаделата ги държат най-строго в единични килии и за тях се носят легенди. Либералите твърдят, че по приумица на Расси на тъмничарите и изповедниците е заповядано да ги убеждават, че почти всеки месец един от тях ще бъде отведен на смърт. Тоя ден затворниците получават разрешение да се качат на площадката на огромната кула, на сто и осемдесет стъпки височина, и оттам те гледат как минава шествието с шпионина, който играе ролята на осъдения на смърт клетник.

Тия и двадесет други подобни, не по-малко достоверни разказа, заинтересуваха живо госпожа Пиетранера; на другия ден тя помоли граф Моска да й разправи подробности и се пошегува весело с него. Тя го намираше забавен, а той твърдеше, че всъщност е чудовище, без сам да подозира това. Един ден, завърнал се в хотела, графът си каза: „Графиня Пиетранера е не само очарователна жена, но и когато прекарвам вечерта в ложата й, аз забравям някои пармски работи, споменът за които ми гризе сърцето.“ Тоя министър, въпреки лекомисления си вид и блестящите си обноски, нямаше френска душа: не умееше да забравя грижите. Когато във възглавницата му попаднеше трън, той трябваше да го счупи и да го притъпи дори ако си избодеше треперещите ръце. Моля извинение за тези фрази, преведени от италиански. На другия ден след това откритие графът забеляза, че въпреки работите, които го бяха довели в Милано, денят му се стори безкрайно дълъг; той не можеше да се сдържи на едно място, измори конете на каляската си. Към шест часа възседна коня си; отиде на Корсото: надяваше се да срещне там госпожа Пиетранера; като не я видя, сети се, че „Скалата“ се отваря в осем часа, влезе в театъра и видя само десет души в грамадната зала. Стана му малко неловко, че е дошъл. „Възможно ли е — каза си той — на четиридесет и пет години да върша глупости, от които би се червил един младши лейтенант? За щастие никой не подозира за тях.“ Той избяга и се опита да убие времето в разходки из красивите улици, които заобикаля „Скалата“. На тях се намират кафенета, претъпкани в този час с народ, пред всяко кафене безброй любопитни, насядали на столчета посред улицата, ядат сладолед и одумват минувачите. Графът беше забележителен минувач и затова мнозина го познаваха и заприказваха. Трима-четирима безочливци от числото на ония, които човек не може да изпъди, използваха случая да получат аудиенция от всесилния министър. Двамина му връчиха молбите си, третият се задоволи да му даде доста дълги и широки съвети върху политическото му поведение.

„Многото ум — каза си той — пречи да спиш, многото власт — да се разхождаш.“ Той влезе в театъра и изведнъж му хрумна да наеме ложа на третия балкон; оттам погледът му можеше да проникне, без да го забележи никой, в ложата на втори балкон, дето се надяваше да види графинята. Двата дълги часа на очакване не се сториха много дълги на влюбения; сигурен, че не го виждат, той се отдаваше блажено на безумието си. „Нима старостта — казваше си той — не се проявява преди всичко в неспособността да правиш вече такива прелестни детинщини?“

Най-сетне графинята се появи. Той я разглеждаше с бинокъла си възторжено. „Млада, блестяща, лека като птица — каза си той, — тя няма и двадесет и пет години. Красотата й е нейният най-малък чар: къде другаде можеш да намериш такава винаги откровена душа, която не действа никога с благоразумие, която се отдава всецяло на мигновеното впечатление, която чака само да се увлече по нещо ново? Разбирам безумствата на граф Нани.“

Графът намираше прекрасни оправдания за своята лудост, когато мислеше само как да завладее щастието, което виждаше пред очите си. Но не намираше такива добри оправдания, когато помисляше за възрастта си и грижите, понякога доста тъжни, които изпълваха живота му. „Един хитър човек, обезумял от страх, ми дава разкошен живот и много пари, за да бъда негов министър, но уволни ли ме утре, оставам стар и беден, сиреч най-презряното нещо в света; няма що, приятен другар в живота на графинята!“ Тези мисли бяха много черни, той почна да гледа пак госпожа Пиетранера; не можеше да й се нагледа и за да мисли по-свободно за нея, не слизаше в ложата й. „Тя си избрала Нани, както ми разправиха, само за да си отмъсти на тоя глупец Лимеркати, който не пожелал да убие на дуел убиеца на мъжа й или да подкупи някой да го намушка с кама. Аз бих се дуелирал двадесет пъти за нея!“ — възкликна графът в унес. Той току поглеждаше часовника на театъра, който със светещите си цифри, откроени на тъмен фон, предупреждаваше зрителите всеки пет минути за времето, когато им е позволено да навестят някоя приятелска ложа. Графът си казваше: „Ще остана най-много половин час в ложата й, тъй като се познавам с нея само отскоро, ако остана повече, ще се издам и с моята възраст, а още повече с тия проклети напудрени коси, ще имам привлекателния вид на някой Касандър[3].“ Но едно съображение го накара да се реши изведнъж. „Ако тя напусне ложата и отиде да направи някое посещение, ще бъда добре наказан за скъперничеството, с което си спестявам това удоволствие.“ Той стана, за да слезе в ложата, дето виждаше графинята, и изведнъж желанието му да й се представи почти изчезна. „Хубава работа — извика той, като се смееше на себе си, и се спря на стълбата, — та това е истинска срамежливост! Ето вече двадесет и пет години, откак подобно нещо не беше ми се случвало.“

Той влезе в ложата, току-речи, с насилие над себе си и използвайки като умен човек завладялото го смущение, не пожела да се покаже непринуден или духовит с някой забавен разказ; има кураж да бъде свенлив, остави нарочно да прозира вълнението му, без да бъде смешен. „Ако това не й се хареса — каза си той, — изгубен съм завинаги. Каква картина: срамежливец с напудрени коси, които без пудра биха изглеждали сиви! Но в края на краищата вълнението е истинско; то може да бъде смешно само ако аз го подчертая силно или се перча с него.“ Но на графинята бяха дотегнали толкова много в Грианта напудрените лица на брат й, племенника й и някои досадни благонамерени съседи, че тя не помисли да се занимава с прическата на своя нов обожател.

Защитена по тоя начин от изкушението да се разсмее при влизането на графа, тя очакваше само новините от Франция, които Моска й съобщаваше винаги насаме, щом дойдеше в ложата; без друго той ги измисляше. Като ги обсъждаше тая вечер с него, тя забеляза погледа му, хубав и мил:

— Мисля си — каза му тя, — вие сигурно нямате този приятен поглед в Парма сред вашите роби; той би развалил всичко и би им дал надежда, че няма да бъдат обесени.

Отсъствието на всякаква надутост у тоя човек, който минаваше за пръв дипломат на Италия, се стори странно на графинята; тя намери у него дори известно обаяние. Най-сетне, тъй като говореше хубаво и пламенно, тя не се почувства никак оскърбена от това, че за една вечер, която щеше да остане единствена, той е сметнал за уместно да играе ролята на влюбен.

Това бе действително голяма и много опасна стъпка; за щастие на министъра, за когото в Парма нямаше недостъпни жени, графинята бе се завърнала от Грианта едва преди няколко дни; умът и бе още вцепенен от досадата на селския живот. Тя като че бе забравила да се шегува; и всичките тия неща, свойствени на елегантния и лекомислен живот, бяха придобили в очите й сянка на новота, която ги правеше свети; тя не бе склонна да се присмива на нищо, дори на един четиридесет и пет годишен срамежлив любовник. Една седмица по-късно дързостта на графа можеше да бъде посрещната съвсем другояче.

В „Скалата“ е прието тия малки посещения в ложите да не траят повече от двадесетина минути; графът прекара цялата вечер в ложата, дето имаше щастието да среща госпожа Пиетранера. „Тая жена — казваше си той — ме връща към всичките ми младежки безумства!“ Но той чувстваше ясно опасността. „Заради положението на всемогъщ паша, което имам на четиридесет левги оттук, може би ще ми бъде простена тази глупост. Толкова се отегчавам в Парма!“ При все това всеки четвърт час той се заричаше да си тръгне.

— Трябва да ви призная, госпожо — каза той със смях на графинята, — че умирам от досада в Парма и че трябва да ми се позволи да се опивам от удоволствието, когато го намеря на пътя си. И тъй, позволете ми за една вечер, която няма да се повтори, да играя ролята на влюбен във вас. Уви! След някой и друг ден аз ще съм много далеч от тая ложа, дето забравям всички тревоги и дори, ще кажете вие, всички приличия.

Една седмица след това небивало посещение в ложата в „Скалата“ и подир много дребни събития, разказът за които би изглеждал много дълъг, граф Моска се влюби до уши, а графинята вече смяташе, че възрастта не бива да бъде пречка, ако мъжът е инак мил. Така мислеха и двамата, когато един куриер повика Моска в Парма. Останал сам, неговият принц, изглежда, се страхуваше. Графинята се върна в Грианта; тъй като нейното въображение не кичеше вече това хубаво място, то и се стори пусто. „Дали не съм се привързала към този човек?“ — каза си тя. Моска й писа — и нямаше причини да се преструва, — че раздялата му отнела източника на всичките му мисли; писмата му бяха забавни и по една малка причуда, посрещната благосклонно от графинята, за да избегне приказките на маркиз дел Донго, който не обичаше да плаща пощенските разноски, той изпращаше куриери, които пускаха писмата в пощата на Комо, на Леко, на Варезе или някое друго прелестно градче в околностите на езерото. Така той целеше да получава отговорите по същия куриер и успя в това.

Скоро дните, в които получаваше пощата, станаха събитие за графинята; куриерите й носеха цветя, плодове, малки, без особена стойност подаръци, които забавляваха нея и снаха й. Споменът й за графа се сливаше с мисълта за неговата голяма власт; графинята се вслушваше с любопитство във всичко, което се приказваше за него; дори либералите възхваляваха неговите дарби.

Главната причина за лошата слава на графа бе, че минаваше за водач на монархическата партия в Пармския двор и че начело на либералната партия стоеше на способна на всичко, дори на успех, интригантка — маркиза Раверси, безмерно богата жена. Принцът внимаваше много да не обезсърчи оная от двете партии, която не беше на власт; той знаеше, че ще бъде винаги господар, дори с правителство, съставено от посетителите на салона на госпожа Раверси. В Грианта се разправяха хиляди подробности по тези интриги; отсъствието на Моска, когото всички описваха като извънредно даровит министър и деен човек, позволяваше да не се мисли за напудрените му коси, символ на всичко закъсняло и тъжно; те бяха една незначителна подробност, едно задължение към двора, дето той играеше впрочем такава хубава роля. „Дворът е нещо глупаво, но забавно — казваше графинята на маркизата, — той е една интересна игра, на която обаче трябва да приемеш правилата. Помислил ли е някой да се опълчи срещу смешното в правилата на вист? И все пак веднъж свикнал с тия правила, приятно е да направиш шлем на противника.“

Графинята мислеше често за автора на многобройните любезни писма, денят на получаването им бе приятен за нея; тя взимаше лодката си и отиваше да ги чете в най-хубавите кътчета край езерото, в Плиниянз, в Белано, в гората на Сфондрата. Тези писма като я утешаваха донейде за отсъствието на Фабрицио. Немалкото, не можеше да попречи на графа да бъде силно влюбен в нея и преди да изтече един месец, тя мислеше вече за него с приятелска нежност. От своя страна граф Моска бе почти искрен, когато й предлагаше да си даде оставката, да напусне властта и да прекара живота си с нея в Милано или другаде.

— Аз имам четиристотин хиляди франка — добавяше той, — които ще ни носят винаги петнадесет хиляди ливри рента.

„Отново ложа, коне и т.н.“ — казваше си графинята; това бяха приятни мечти. Великолепните гледки езерото Комо започнаха да я очароват пак с красотата си. Тя беше мечтала на бреговете му за връщането блестящия необикновен живот, който против всяко очакване ставаше сега отново възможен за нея. Виждаше се на Корсото в Милано, щастлива и весела, както във времето на вицекраля. „Отново ще започне за мен младостта или поне общественият живот!“

Понякога пламенното й въображение скриваше от нея действителността, но тя никога не се отдаваше на доброволните самоизмами, присъщи на малодушните хора. Тя бе преди всичко искрена със себе си жена. „Аз съм вече доста възрастна, за да върша лудории — казваше си тя, — и завистта, която се лъже също като любовта, може да ми отрови живота в Милано. След смъртта на мъжа ми моята благородна бедност има успех също както и отказът ми от две големи състояния. Моят бедничък Моска няма и една двадесета част от богатството, което хвърляха в краката ми тия двама глупци Лимеркати и Нани. Оскъдната, издействана с мъка вдовишка пенсия, уволнените слуги, за което толкова приказваха, малката стаичка на петия етаж с двадесет каляски пред входа — всичко това представляваше някога необикновено зрелище. Но аз ще изживея неприятни часове, каквото и умение да вложа, ако само с вдовишката си пенсия се върна да живея в Милано в скромното буржоазно охолство, което може да ни създаде останалият на Моска след оставката му доход от петнадесет хиляди ливри. Едно тежко обстоятелство, от което завистта ще си изкове страшно оръжие, е, че графът е женен, макар и разделен отдавна с жена си. Тоя разрив между съпрузите се знае в Парма, но в Милано той ще бъде нещо ново и хората ще смятат мене виновна за него. И така, моя хубава «Скала», мое божествено езеро Комо… сбогом! Сбогом!“

Въпреки всички тия предвиждания, ако графинята имаше какво да е, макар и малко състояние, би приела предложението на Моска да си даде оставката. Тя се смяташе за възрастна жена и дворът я плашеше; но това, което ще се стори крайно невероятно отсам Алпите, е, че графът с радост бе готов да даде своята оставка. Най-малкото, сполучи да убеди в това приятелката си. Във всичките си писма я молеше с все по-растящо безумие за едно второ свиждане в Милано; и получи съгласието й.

— Да ви се кълна, че изпитвам луда страст към вас — каза му графинята един ден в Милано, — значи, да ви лъжа; бих била много щастлива днес, когато имам над тридесет години, да обичам така, както съм обичала някога на двадесет и две! Но аз видях да рухват толкова неща, които мислех за вечни! Изпитвам към вас най-нежно приятелство, безгранично доверие и от всички мъже предпочитам вас.

Графинята се смяташе за съвсем искрена, но при все това в края на уверенията й се криеше една малка лъжа. Може би, ако Фабрицио поискаше, той би взел връх над всичко в сърцето й. Но Фабрицио беше само дете в очите на граф Моска и дошъл в Милано три дена след заминаването на младия халосник за Новара, графът побърза да говори в негова полза на барон Биндер. Той мислеше, че изгнанието му е непоправимо нещастие.

Той не пристигна сам в Милано; в каретата си доведе херцог Сансеверина-Таксис, миличко шестдесет и осем годишно старче с прошарени коси, много учтиво, много спретнато, безкрайно богато, но не от знатен род. Дядо му бе натрупал милиони като главен откупвач на пармските държавни приходи. Баща му бе сполучил да стане посланик на пармския принц в двора на *** със следните доводи: „Ваше височество плаща тридесет хиляди франка на своя пратеник в двора на ***, дето той представя много посредствена фигура. Ако вие благоволите да ми дадете този пост, аз ще се съглася на шест хиляди франка заплата. Разходите ми в двора на *** няма да бъдат никога по-долу от сто хиляди франка годишно, а и моят управител ще внася всяка година двадесет хиляди франка в касата на Министерството на външните работи в Парма. С тази сума ще могат да назначат при мене когото щат за секретар на посолството и аз няма да проявявам никакво любопитство към дипломатическите тайни, ако има такива. Моята цел е да дам блясък на своя още твърде нов дом и да го прославя, като получа една от големите длъжности в страната.“

Херцог Сансеверина, син на този посланик, има несръчността да се покаже наполовина либерал и от две години живееше в отчаяние. През времето на Наполеон бе изгубил два-три милиона поради упорството си да стои в чужбина и при все това след възстановяването на реда в Европа не беше се сдобил с големия орден, който красеше портрета на баща му; той линееше по тоя орден. При сърдечната близост, която идва след любовта в Италия, нямаше вече прегради на суетност между двамата любовници. Затова с най-голяма простота Моска каза обожаваната от него жена:

— Имам да ви предложа два-три плана за бъдещето, всички са добре обмислени; от три месеца аз мисля само за това:

1. Давам си оставката и ние заживяваме като добри буржоа в Милано, във Флоренция, в Неапол, където поискате. Имам петнадесет хиляди ливри рента независимо от благодеянията на принца, които ще траят или повече по-малко.

2. Вие благоволявате да дойдете в страната, дето имам известна власт, купувате някое имение, Сака например, прелестна къща сред гора над реката По; акта за продажба може да получите подписан след седмица. Принцът ви привлича към двора си. Но тук изниква огромна пречка. В двора ще ви приемат радушно; никой не ще посмее да шавне пред мене; освен това принцесата се смята нещастна и аз наскоро й направих някои услуги с оглед на вас. Но ще трябва да ви припомня една съществена пречка: принцът е много набожен, а аз, както знаете вече, по волята на съдбата съм женен. Оттук идват милиони дребни неприятности. Вие сте вдовица и тая хубава титла ще трябва да се замени с друга — това е предмет на третото ми предложение.

Би могло да се намери за вас нов съпруг, който няма да ви пречи. Но най-напред той трябва да бъде в напреднала възраст, защото ще ми откажете ли надеждата да го заместя един ден? И ето аз сключих тази необичайна сделка с херцог Сансеверина-Таксис. Той разбира се не знае името на бъдещата херцогиня. Знае само, че тя ще го направи посланик и ще му даде големия орден, който имал баща му и зарад, който се чувства най-злочестият от смъртните. Иначе херцогът не е никак глупав; той изписва от Париж дрехите и перуките си. Съвсем не е човек със злобни замисли, сериозно вярва, че честта се състои в притежанието на един орден и се срамува от своето богатство. Преди година той ми предложи да съгради една болница, за да спечели тоя орден; присмях му се, но той не ми се присмя, когато му предложих тоя брак; първото ми условие беше, разбира се, кракът му да не стъпи никога в Парма.

— А знаете ли, че това, което ми предлагате, е много безнравствено? — каза графинята.

— Не по-безнравствено от всичко, което се върши в нашия двор и в двадесет други. Неограничената власт има това удобство, че прави свято всичко в очите на народите, а какво е смешното, щом като никой не го забелязва? Двадесет години наред нашата политика ще почива върху страха от якобинците, и то какъв страх! Всяка година ние ще смятаме, че сме в навечерието на 93 г. Вие ще чуете, надявам се, какви речи ще произнеса по тоя въпрос на моите приеми! Прекрасни речи! Всичко, което може да намали от малко този страх, ще бъде високонравствено в очите на благородниците и лицемерните набожници. А в Парма всеки, който не е благороден или лицемерно набожен, е в затвора или се стяга да влезе там; бъдете убедена, че този брак ще се стори странен у нас само в деня, когато изпадна в немилост. Тази спогодба не е измамничество спрямо никого — ето кое е същественото, струва ми се. Принцът, с чието благоволение спекулираме, дава съгласието си при едно условие: бъдещата херцогиня да е от благороднически произход. Миналата година моят пост ми донесе всичко сто и седем хиляди франка приходите ми възлязоха, струва ми се, общо на сто двадесет и две хиляди франка; двадесет хиляди вложих в Лионската банка. Сега избирайте: 1. Разкошен живот с годишен разход сто двадесет и две хиляди франка, които в Парма се равняват поне на четиристотин хиляди в Милано, но при това брак с приличен човек, който ви дава името си и когото вие ще видите само пред олтара; 2. Или скромен буржоазен живот с петнадесет хиляди франка във Флоренция или Неапол, защото — съгласен съм — в Милано са се възхищавали твърде много от вас, там завистта ще ни преследва и може би ще смогне да ни вгорчи живота. Разкошният живот в Парма ще има, надявам се, известна отсянка на нещо ново дори във вашите очи, които са видели двора на принц Евгений; ще бъде разумно да познаете тоя живот, преди да си затворите вратата към него. Не мислете, че искам да повлияя на вашето решение. Що се отнася до мен, моят избор е твърдо решен; предпочитам да живея на четвъртия етаж с вас, отколкото да продължа тоя разкошен живот сам.

Двамата любовници обмисляха заедно всеки ден възможността за този странен брак. Графинята видя на бала в „Скалата“ херцог Сансеверина-Таксис и той й се стори доста представителен. В един от последните си разговори с нея Моска изрази накратко така предложението си:

— Трябва да се решим окончателно, ако искаме да прекараме остатъка от живота си весело и да не се състарим предивременно. Принцът даде съгласието си; Сансеверина е, кажи-речи, подходящо лице; той притежава най-хубавия дворец в Парма и безгранично богатство; има шестдесет и осем години и наедно с това лудо желание да получи големия орден; но голямо провинение трови живота му: купил е някога за десет хиляди франка един бюст на Наполеон от Канова.[4] Вторият му грях, от който ще умре, ако не му се притечете на помощ, е, че е дал назаем двадесет и пет наполеона на Феранте Пала, един луд, но донейде гениален тукашен човек, когото ние по-късно осъдихме на смърт, за щастие задочно. Тоя Феранте е написал двеста стиха през живота си, но с тях не може да се сравни нищо; един ден ще ви го прочета, хубави са като стиховете на Данте. И тъй принцът изпраща Сансеверина в двора на ***, херцогът се оженва за вас в деня на заминаването си и на втората година от престоя си в чужбина, който той нарича посланичество, получава ордена, без който не може да живее. Ще имате в негово лице един не чак дотам противен брат; той ще подпише предварително всички книжа, които поискам, и вие ще го виждате рядко или никак — както пожелаете. Самият той не желае да се показва в Парма, дето неговият дядо — откупвачът, и мнимият му либерализъм го смущават. Расси, нашият палач, твърди, че херцогът се бил абонирал тайно за „Конститюсионел“ чрез поета Феранте Пала и тази клевета бе дълго време сериозна пречка за съгласието на принца.

Защо ще бъде виновен историкът, който следва вярно най-малките подробности на съобщения му разказ? Негова вина ли е, че героите, съблазнени от страсти, които за свое нещастие той никак не споделя, вършат дълбоко безнравствени постъпки? Наистина подобни неща не стават вече в страни, дето единствената оцеляла страст са парите, оръдие на суетността.

Три месеца след разказаните дотук събития херцогиня Сансеверина-Таксис учудваше Пармския двор с милата си любезност и благородното спокойствие на ума си; нейният дом бе несравнено най-приятният в града. Тъкмо това бе обещал и граф Моска на господаря си. Властващият принц Ранунцио Ернесто IV и жена му принцесата, на която тя бе представена от две най-знатни дами в страната, я приеха извънредно благосклонно. Херцогинята любопитстваше да види принца, от когото зависеше съдбата на любимия й човек, искаше да му се понрави и успя до голяма степен. Тя видя един висок, но възпълен мъж: косите, мустаците и грамадните му бакенбарди бяха хубаво руси по мнението на придворните, другаде за техния измит цвят щяха да ги оприличат на кълчища. Посред затлъстялото му лице леко се издигаше мъничко, почти женско носле. Но графинята откри, че тези белези на грозота могат да се забележат само ако се вгледаш подробно в лицето на принца. Взето изцяло, той изглеждаше умен и с твърд характер човек. Осанката и държанието му не бяха лишени от величие, но често той искаше да импонира на събеседника си; тогава той самият се объркваше и започваше да пристъпя от един крак на друг. Впрочем Ернесто IV имаше проницателен и властен поглед; в движенията на ръцете му имаше нещо благородно, а приказките му бяха едновременно отмерени и кратки.

Моска бе предупредил херцогинята, че принцът има в големия си кабинет за аудиенции един портрет на Людовик XIV в цял ръст и много хубава маса, изработена от флорентинското ателие „Скалиола“. Тя намери, че подражанието е поразително, очевидно принцът се стремеше да наподоби погледа и благородната реч на Людовик XIV, а на масата, изработена от „Скалиола“, се облягаше както Йосиф II. Той седна веднага след първите си, отправени до херцогинята думи, за да й даде възможност да използва столчето, което отговаряше на нейното високо положение. В тоя двор херцогините, принцесите и жените на испанските грандове сядат сами; останалите жени чакат принца или принцесата да ги поканят и за да подчертаят разликата в ранговете, августейшите особи изчакват да мине малко време и чак тогава поканват дамите, които нямат херцогска титла да седнат. Херцогинята намери, че в някои мигове принцът подражава твърде подчертано на Людовик XIV; например в начина, по който се усмихва благодушно с отметната назад глава.

Ернесто IV носеше моден фрак, изписан от Париж; от този град, който той ненавиждаше, му изпращаха всеки месец фрак, редингот и шапка. Но по една странна смесица от костюми в деня, когато херцогинята бе приета, той беше обул червени къси панталони, копринени чорапи и доста затворени обуща, моделът на които може да се види в портретите на Йосиф II.

Той прие благосклонно госпожа Сансеверина; каза й духовити и тънки неща, но тя забеляза много добре, че хубавият прием все пак бе сдържан.

— Знаете ли защо? — каза й граф Моска, когато тя се върна от аудиенцията. — Защото Милано е по-голям и по-хубав град от Парма. Той се е боял, че ако ви окаже приема, който очаквах и за който той сам ми даде надежда, ще прилича на провинциалист, изпаднал във възторг пред чара на столична красавица. Без съмнение той е сърдит и за друго обстоятелство, което не се осмелявам да ви кажа: принцът не вижда в двора си нито една жена, която би могла да ви съперничи по хубост.

За това единствено той е разговарял снощи преди лягане с първия си камериер Перниче, който е разположен към мене. Предвиждам малка революция в придворния етикет; мой най-голям враг в двора е един глупак на име генерал Фабио Конти. Представете си един чудак, който през живота си е бил на война може би само един ден и от това взима повод да подражава на Фридрих Велики. Нещо повече: стреми се да наподоби благородната любезност на генерал Лафайет[5] само защото той е водач на тукашната либерална партия. (Бог знае какви либерали са те!)

— Аз познавам Фабио Конти — каза херцогинята, — той ми се мярна нейде при Комо; караше се със стражарите.

Тя разправи малкото приключение, за което читателят може би си спомня.

— Един ден, ако вашият ум проникне в дълбочините на нашия етикет, вие ще научите, госпожо, че девойките се явяват в двора едва след женитбата си. Ала принцът, обзет от горещ патриотизъм, държи толкова за предимството на своя град Парма над всички други градове, че, обзалагам се, ще намери повод да му представят малката Клелия Конти, дъщеря на нашия Лафайет. Тя е, бога ми, очарователна и преди седмица още минаваше за най-голямата хубавица във владенията на принца. Не зная — продължи графът — стигнали са до замъка Грианта ужасните истории, които враговете на господаря разпространяват по негов адрес; той е представен в тях като чудовище, людоед. В действителност Ернесто IV има премного дребни добродетели би могло да се добави, че ако бе неуязвим като Ахилес, би продължавал да бъде образец на властелин. Но в един миг на досада и гняв, пък и за да прилича малко на Людовик XIV, който заповядал да отсекат главата на не знам кой герой от Фрондата, открит в едно имение до Версай, дето си живеел спокойно и дръзко петдесет години след Фрондата, Ернесто IV заповяда един ден да обесят двама либерали. Тия непредпазливи хора, изглежда, са се събирали на определен ден да злословят срещу принца и да отправят към небето горещи молби, за да прати то чума в Парма и ги освободи от тирана. Доказано бе, че думата „тирани“ е била произнесена. Расси нарече това заговор; осъди ги на смърт и екзекуцията на един от тях, граф Л…, беше свирепа. Това стана преди мене. От тоя съдбоносен миг — добави графът със снишен глас — принцът е жертва на недостойни за един мъж пристъпи от страх, но те са единствената причина за благоволението му към мене. Без тоя непреодолим страх моето издигане щеше да изглежда твърде грубо, твърде рязко за тоя двор, който гъмжи от глупци. Ще ми повярвате ли, че принцът занича под леглата в покоите си, преди да си легне, и харчи един милион — за Парма това се равнява на четири милиона в Милано, — за да има добра полиция, и вие виждате пред вас, госпожо херцогиньо, началника на тази страшна полиция. Чрез полицията, сиреч чрез страха, аз станах министър на войната и финансите; и тъй като министърът на вътрешните работи е мой номинален началник, доколкото полицията влиза във ведомството му, аз издействах да се даде този портфейл на граф Дзурла-Контарини, глупав роб на работата, който с наслада пише по осемдесет писма всеки ден. Тая сутрин получих едно, върху което граф Дзурла-Контарини със задоволство с написал собственоръчно № 20 715.

Херцогиня Сансеверина бе представена на печалната пармска принцеса Клара-Паолина, която, понеже мъжът й имаше любовница (една доста красива жена — маркиза Балби), се мислеше за най-нещастната личност в света и поради това бе станала може би най-досадната. Херцогинята видя една много висока и съсухрена жена, която нямаше тридесет и шест години, а изглеждаше на петдесет. Нейното правилно и благородно лице, макар и малко загрозено от едри и кръгли късогледи очи, би могло да мине за хубаво, ако принцесата не беше се позанемарила сама. Тя прие херцогинята с такова явно стеснение, че някои придворни, врагове на граф Моска, се осмелиха да кажат, че принцесата приличала на дама, която представят, а херцогинята — на владетелка. Изненадана и почти объркана, херцогинята търсеше думи да подчертае, че заема по-ниско положение от онова, което принцесата й даваше. За да ободри клетата принцеса, всъщност съвсем не толкова глупава, херцогинята намери за най-добре да поведе един дълъг, напомнящ дисертация разговор върху ботаниката. Принцесата притежаваше големи познания в тая област и имаше прекрасни цветарници с множество тропични растения. Като се мъчеше просто да се измъкне от затруднителното положение, херцогинята спечели завинаги принцеса Клара-Паолина, която, плаха и смутена в началото на аудиенцията, се почувства толкова свободна накрая, че против всички правила на етикета тая първа аудиенция трая цял час и четвърт. На другия ден херцогинята поръча да й накупят разни екзотични растения и се обяви за голяма любителка на ботаниката.

Принцесата прекарваше времето си в обществото на преподобния отец Ландриани, пармски архиепископ, учен, дори умен и напълно честен човек, който представяше обаче необикновено зрелище, когато седеше в своето кресло от тъмночервено кадифе (както изискваше санът му) срещу креслото на принцесата, заобиколена от почетните дами и двете си компаньонки. Старият прелат с дълги бели коси бе негли още по-срамежлив от принцесата; те се виждаха всеки ден и в началото на всяка аудиенция мълчаха около четвърт час. Графиня Алвидзи, една от компаньонките, стана любимка на принцесата само защото умееше да ги окуражи да заговорят и нарушат мълчанието.

Херцогинята бе приета най-подир и от негово височество принца-престолонаследник, по-висок от баща си и по-срамежлив от майка си. Той беше силен по минералогия и имаше шестнадесет години. Като видя херцогинята, изчерви се страшно и се обърка дотам, че не можа да каже нито дума на хубавата дама. Той беше много хубав мъж и прекарваше живота си в горите с чук в ръка. Когато херцогинята стана, за да тури край на тази мълчалива аудиенция, престолонаследникът извика:

— Боже мой, колко сте красива, госпожо!

Представената му дама не сметна това за липса на такт.

Маркиза Балби, млада двадесет и пет годишна жена, можеше още да мине за съвършен образец на италианска хубост две-три години преди пристигането на херцогиня Сансеверина в Парма. И сега още тя имаше чудно хубави очи и много мило се превземаше; но ако човек я погледнеше отблизо, виждаше, че кожата й е посипана с безчет бръчици, които оприличаваха маркизата на млада старица. На далечно разстояние, например в ложата си в театъра, тя още беше красавица и хората от партера намираха, че принцът има добър вкус. Той прекарваше всички вечери у маркиза Балби, но често без да си отвори устата и виждайки отегчението на принца, клетата жена беше се съвсем стопила. Тя се смяташе за безкрайно остроумна и винаги се усмихваше лукаво; имаше великолепни зъби и при всеки повод, ни в клин, ни в ръкав, се мъчеше да изрази с лукавата се усмивка нещо особено, което не казваха думите й. Граф Моска казваше, че тъкмо тия нейни непрекъснати усмивки, докато вътрешно тя се отегчава, са причина за толкова многото й бръчки. Балби се месеше във всички финансови работи и държавата не можеше да направи ни една сделка дори от хиляда франка, без да се предвиди сувенир за маркизата (учтива дума за тия неща в Парма). Мълвата разправяше, че била вложила шест милиона франка в Англия, но богатството й, датиращо отскоро, в действителност не възлизаше и на един милион и петстотин хиляди франка. И граф Моска бе станал министър на финансите, за да се защити от нейните хитрости и да я има в своя зависимост. Единствената страст на маркизата беше страхът, прикрит зад отвратително скъперничество. „Ще умра на улицата“ — казваше тя понякога на принца и той се обиждаше от тия думи. Херцогинята забеляза, че потъналата в позлата чакалня на двореца Балби беше осветена от една-едничка свещ, която капеше върху маса от скъп мрамор, а вратите на салона й бяха почернели от пръстите на лакеите.

— Тя ме прие — каза херцогинята на своя приятел, — като да очакваше да й подаря петдесет франка.

Успехите на херцогинята бяха донейде помрачени от приема, който й оказа най-ловката жена в двора, прочутата маркиза Раверси, опитна интригантка, която възглавяваше враждебната на граф Моска партия. Тя желаеше да свали Моска от поста му и това желание бе пораснало от няколко месеца, защото беше племенница на херцог Сансеверина и се страхуваше да не загуби наследството поради прелестите на новата херцогиня.

— Раверси не е жена за пренебрегване — казваше графът на приятелката си, — аз я смятам способна на всичко и се разделих с жена си единствено защото не искаше да вземе за любовник кавалера Бентиволио, един от приятелите на Раверси.

Тази дама, едра, мъжка жена с много черни коси, забележителна с диамантите, които носеше още от сутринта, и с червилото по бузите си, се обяви отнапред за враг на херцогинята и си постави за цел да почне война с нея още когато я прие у дома си. В писмата си от *** херцог Сансеверина изглеждаше толкова очарован от посланичеството си и главно от надеждата да получи големия орден, че роднините му се бояха да не остави част от своето богатство на жена си, която отрупваше с дребни подаръци. Раверси, макар и порядъчно грозна, имаше за любовник граф Балби, най-красивия човек в двора; изобщо тя успяваше, каквото и да предприеме.

Херцогинята живееше на широка нога. Дворецът Сансеверина и по-рано бе един от най-великолепните в Парма, а сега по случай посланичеството и бъдещия голям орден, херцогът харчеше големи суми, за да го украси: херцогинята ръководеше поправките.

Графът бе отгатнал вярно: няколко дни след представянето на херцогинята младата Клелия Конти се яви в двора; бяха я направили канониса. За да отблъсне удара, който това благоволение можеше да нанесе върху влиянието на графа, херцогинята даде празненство уж по случай откриването на градината в двореца й и с присъщата й чаровна любезност направи царица на празненството Клелия, която наричаше своя малка приятелка от езерото Комо. Инициалите на Клелия, като че случайно, личаха върху главните транспаранти[6]. Макар и малко замислена, младата Клелия говори много мило за малкото приключение край езерото и за своята гореща признателност. Разправяха, че била много набожна и обичала самотата.

— Обзалагам се — каза графът, — че тя е доста умна и се срамува от баща си.

Херцогинята се сприятели с младата девойка; тя чувстваше симпатия към нея, не искаше да изглежда ревлива и я въвличаше във всичките си развлечения; освен това тя се стремеше по всякакъв начин да смекчава омразата срещу графа.

Всичко се усмихваше на херцогинята; забавляваше се от придворния живот, дето бурята може да те връхлети всеки миг; струваше й се, че почва отново да живее. Беше се привързала нежно към графа и той беше буквално луд от щастие. Благодарение на това приятно състояние той се отнасяше с пълно хладнокръвие към всичко, което засягаше неговите честолюбиви стремежи, и само два месеца след пристигането на херцогинята постигна поста и почестите на пръв министър, доста близки до почестите, отдавани на самия владетел. Графът имаше пълна власт над своя господар и жителите на Парма скоро получиха за това едно доказателство, което порази всички умове.

На югоизток, на десет минути от града, се възвисява прочутата, толкова известна в Италия цитадела, грамадната кула, която е висока сто и осемдесет стъпки се вижда от много далече. Тази кула, изградена от херцозите Фарнезе, внуци на Павел III, към началото на XVI век, по образец на Адриановия мавзолей в Рим е толкова широка, че върху горната й площадка бе издигнат дворец за управителя на цитаделата и нова тъмница, наречена кула „Фарнезе“. Тъмницата, построена в чест на първородния син на Ранунцио-Ернесто II, който бе станал любовник на мащеха си, се слави в цялата страна със своята хубост и своеобразност. Херцогинята полюбопитствала да я види; в деня на нейното посещение жегата беше непоносима в Парма, а горе, на това високо място, тя намери прохлада, от която беше толкова възхитена, че прекара там няколко часа. За нея отвориха с готовност залите на кула „Фарнезе“.

Върху площадката на грамадната кула херцогинята срещна един нещастен затворник либерал, дошъл да се порадва на половинчасовата разходка, която му разрешаваха веднъж в три дни. Когато се върна в Парма, непридобила още необходимата за един двор на самодържец прикритост, тя заприказва за този човек, който й беше разправил цялата си история. Партията на маркиза Раверси се залови за тия думи на херцогинята и почна да ги повтаря, като се надяваше да разсърди с тях принца. И наистина Ернесто IV говореше често, че най-важното е да се порази въображението на хората. „Завинаги е силна дума — казваше той — и по-страшна в Италия, отколкото другаде“; и затова нито веднъж през живота си не бе помилвал никого. Седмица след посещението си в крепостта херцогинята получи указ за опрощаване на наказанието, подписан от принца и министъра, с празно място за името. Затворникът, чието име тя щеше да напише, получаваше имота си назад и разрешение да прекара остатъка от дните си в Америка. Херцогинята написа името на човека, с когото беше говорила. За нещастие той излезе негодник, слаба душа; тъкмо въз основа на неговите показания прочутият Феранте Пала бе осъден на смърт.

Това необикновено помилване издигна много госпожа Сансеверина. Граф Моска не се чувстваше на себе си от щастие; това беше един хубав период от живота му, който има решително влияние върху съдбата на Фабрицио. Племенникът на херцогинята все още беше в Романяно, край Новара, изповядваше се, ходеше на лов, не четеше нищо и съгласно дадените му наставления ухажваше една благородна дама. Тази последна необходимост дразнеше малко херцогинята. Друг един признак, на който графът не обръщаше внимание, бе, че макар да беше крайно откровена с него по всичко — дори да изказваше гласно мислите си пред него, тя никога не му говореше за Фабрицио, без да обмисли предварително думите си.

— Ако искате — каза й един ден графът, — аз ще пиша на вашия любезен брат на езерото Комо и с малко усърдие от моя страна и от страна на приятелите ми в *** ще накарам маркиз дел Донго да поиска помилването на вашия мил Фабрицио. Ако наистина, както не мога да се съмнявам, Фабрицио стои по-високо от младежите, които разхождат английските си коне по улиците на Милано — що за живот ще бъде за един момък осемнадесет години да не прави нищо, без изгледи да прави нещо и занапред! Ако небето го е надарило с истинска страст към каквото и да е било, па макар и към въдичарството, готов съм да я приема; но какво ще прави той в Милано дори след като издействаме помилването му? Ще язди някой докаран от Англия кон в определени часове; а през другото време безделието ще го отведе при любовницата му, която ще обича по-малко от коня си… Но ако вие ми заповядате, ще се помъча да уредя такъв живот на вашия племенник.

— Бих желала да стане офицер — каза херцогинята.

— Ще посъветвате ли вие един владетел да повери пост, който някой ден може да има известно значение на млад човек, който — първо, е склонен към възторзи, и, второ, вече е проявил така възторга си към Наполеона, че е отишъл да се присъедини към него при Ватерло? Помислете какво щеше да стане с нас, ако Наполеон беше победил при Ватерло! Вярно, че ние нямаше защо да се страхуваме от либералите, но владетелите от старите династии щяха да могат да царуват само ако се оженят за дъщерите на маршалите му. За това военното поприще на Фабрицио напомня живот на катеричка във въртяща се клетка: много движение и никакво напредване. Мъка ще бъде за него да гледаме как го изпреварват разни верноподанически плебеи. Днес, а може би и петдесет години още, додето се страхуваме и додето религията не е възстановена, първото качество на един младеж е да не бъде нито възторжен, нито умен.

Аз мислех за една работа, но тя ще ви накара първо време да се развикате, а на мене ще причини безкрайни страдания, и то не само за един ден: това е една лудост, която искам да направя за вас. Но кажете ми, ако знаете, каква лудост не бих направил, за да получа от вас една усмивка?

— Какво е то? — попита херцогинята.

— Ето какво. Ние сме имали в Парма за архиепископи трима души от вашия род: Асканио дел Донго, който е писал, в 16…, Фабрицио в 1699 и един втори Асканио в 1740. Ако Фабрицио поиска да приеме духовен сан и да се отличи с големи добродетели, ще го направя най-напред епископ някъде, а после архиепископ тук, разбира се, ако не изгубя влиянието си. Срещу това има едно сериозно възражение: ще остана ли ми мистър достатъчно дълго време, за да осъществя този хубав план, за който са потребни няколко години? Принцът може да умре, може да му скимне да ме уволни. Но това е в края на краищата единственият начин да направя за Фабрицио нещо достойно за вас.

Поспориха дълго: идеята не се хареса никак на херцогинята.

— Докажете ми още веднъж — каза тя на графа, — че всяко друго поприще е невъзможно за Фабрицио.

Графът й доказа.

— Вие съжалявате — добави той — за блестящата униформа, но аз не зная как мога да ви помогна.

След изтичането на единия месец, който херцогинята беше поискала, за да помисли, тя прие с въздишка разумните съображения на министъра.

— Или ще язди оперено английски кон в някой голям град — повтаряше графът, — или ще заеме положение, отговарящо на произхода му: друг път не виждам. За нещастие един благородник не може да стане нито лекар, нито адвокат, а този век е на адвокатите.[7] Не забравяйте, госпожо — повтаряше графът, — че вие готвите за вашия племенник в Милано съдбата, на която се радват най-заможните младежи на негова възраст. След помилването му вие ще му давате петнадесет, двадесет, тридесет хиляди франка; все едно е за вас: нито вие, нито аз смятаме да пестим.

Херцогинята не бе равнодушна към славата; тя не искаше Фабрицио да стане обикновен прахосник; затова се върна на плана на своя любим.

— Забележете — каза й графът, — че аз нямам намерение да направя от Фабрицио един примерен свещеник, каквито има много. Не, той е преди всичко от знатен род; може да си остане пълен невежа, ако му се ще, и все пак ще стане епископ и архиепископ, ако принцът продължава да гледа на мене като на полезен човек. Ако с вашата заповед благоволите да превърнете предложението ми в неотменим указ — добави графът. — Парма не бива да вижда нашия любимец в скромно положение. То ще дразни, ако го видят тук прост свещеник. Той трябва да се яви в Парма непременно с виолетови чорапи[8] и прилична каляска. Тогава всички ще се досетят, че вашият племенник трябва да стане епископ, и никой не ще възнегодува. Ако ми е позволено да ви посъветвам, изпратете Фабрицио три години в Неапол да учи богословие. През ваканциите на духовната академия той може, ако поиска, да види Париж и Лондон, но не бива да се показва никога в Парма.

При тези думи херцогинята почти изтръпна.

Тя изпрати куриер до племенника си и му определи среща в Пиаченца. Необходимо ли е да кажем, че куриерът носеше всички необходими парични средства и паспорти?

Пристигнал пръв в Пиаченца, Фабрицио се затече да посрещне херцогинята и я прегърна с такъв изблик на чувства, че тя се обля в сълзи. Тя беше щастлива, че графът не е с нея; за пръв път, откак се любеха, тя изпитваше това чувство.

Фабрицио беше дълбоко трогнат, а после огорчен от плановете на херцогинята за неговото бъдеще; все още се надяваше да стане военен, когато историята му с Ватерло се уреди. Едно нещо порази херцогинята и засили още повече романтичната представа, която беше си създала за своя племенник: той се отказа решително от живота на тия, които киснат по кафенетата на големите градове в Италия.

— Представяш ли си — казваше му херцогинята — как ще яздиш по Корсото във Флоренция или Неапол на чистокръвен английски кон! Вечерта карета, хубаво жилище и т.н.

Тя описваше дълго и с наслада това просташко щастие, като виждаше, че Фабрицио го отхвърля с презрение. „Той е герой“ — мислеше си тя.

— А след десет години такъв охолен живот какво ще правя! — казваше Фабрицио. — Какво ще представлявам? Презрял млад мъж, принуден да отстъпи първенството си на първия хубав младеж, които влиза в обществото също на английски кон.

Отначало Фабрицио отхвърли енергично църковното поприще; закани се, че ще отиде в Ню-Йорк, ще стане американски гражданин и войник.

— Каква грешка ще извършиш! Ти няма да можеш да воюваш и ще водиш същия живот по кафенетата, само че без изящество, без музика, без любов — възрази херцогинята. — Вярвай ми, и за тебе, и за мене такъв живот в Америка ще бъде мъка.

Тя му обясни, че там цари култът на бога-долар и че ще трябва да се кланя за занаятчиите от улицата, които с гласовете си в изборите решават всичко. След това отново се върнаха на църковното поприще.

— Преди да се сърдиш — каза му херцогинята, — разбери какво иска от тебе графът: съвсем не е потребно да ставаш беден свещеник, повече или по-малко примерен и добродетелен като абат Бланес. Спомни си какво са били твоите прадеди пармските архиепископи препрочети бележките за живота им в притурката към родословната книга. На човек с твоето име подобава най-напред да бъде голям благородник, великодушен, закрилник на правото дело, предопределен да застане начело на своето съсловие… и извършил през целия си живот само едно, но извънредно полезно безчестие.

— И така, ето че рухват всичките ми блянове — каза Фабрицио с дълбока въздишка. — Жертвата е жестока! Признавам, не бях мислил върху този страх, който отсега нататък неограничените владетели ще изпитват към възторга и ума дори когато са поставени в тяхна услуга.

— Помни, че едно възвание, една прищявка може да тласне възторжения човек против тези, на които е служил целия си живот!

— Аз да съм възторжен! — повтори Фабрицио. — Странно обвинение! Аз дори не мога да се влюбя!

— Как? — извика херцогинята.

— Когато имам честта да ухажвам някоя хубавица, била тя дори благородна и благочестива, мисля за нея само когато я видя.

Това признание направи необикновено впечатление на херцогинята.

— Дай ми, моля те, един месец срок — подзе Фабрицио, — за да се простя с госпожа С. от Новара и — това е още по-мъчно — с бляновете на целия ми живот. Ще пиша на мама да дойде да ме види в Белджирате, на пиемонтския бряг на Лаго Маджоре, и на тридесет и първия ден от днес ще дойда инкогнито в Парма.

— Да не си сторил това! — извика херцогинята. Тя не искаше граф Моска да я види с Фабрицио.

Същите лица се видяха отново в Пиаченца. Херцогинята бе тоя път много разтревожена: в двора беше се надигнала буря; партията на маркиза Раверси бе близо до победа; имаше изгледи граф Моска да бъде заместен от генерал Фабио Конти, водач на тая клика, която в Парма наричаха либерална партия. Освен името на съперника, който се ползваше с все по-голямото благоволение на принца, херцогинята каза всичко на Фабрицио. Тя разгледа с него отново изгледите за бъдещето му дори в случай, че той изгуби всемогъщото покровителство на графа.

— Добре, ще прекарам три години в Неаполската духовна академия! — извика Фабрицио. — Но тъй като трябва да бъда преди всичко млад благородник и ти не ме принуждаваш да водя суровия живот на добродетелен семинарист, престоят ми в Неапол не ме плаши никак, животът ми там няма да е по-лош от живота ми в Романяно, дето доброто общество почна да ме смята за якобинец. В моето изгнание открих, че не знам нищо, дори латински език, дори правописа. Готвех се да започна отново образованието си в Новара, на драго сърце ще уча богословие в Неапол: то е сложна наука.

Херцогинята остана възхитена.

— Ако ни прокудят — каза му тя, — ще дойдем да те видим в Неапол. Но тъй като до ново нареждане ти приемаш попрището на виолетовите чорапи, графът, който познава добре днешна Италия, ме натовари да ти предам един съвет. Ако искаш, вярвай, ако не искаш, не вярвай в това, което ти преподават, но никога не възразявай нищо. Представи си, че се учиш на вист — нима ще почнеш да възразяваш срещу правилата на виста? Казах на графа, че си верующ и той се зарадва много; това е полезно и на тоя, и на оня свят. Но ако си верующ, не изпадай в простащина, не говори с ужас за Волтер, Дидро, Ренал[9] и всички тия вятърничави французи, предвестници на двете камари. Нека тия имена попадат рядко на езика ти; но ако най-сетне потрябва, говори за тия господа със спокойна насмешка: те са отдавна опровергани и нападките им са без всякакво значение. Вярвай сляпо във всичко, което ти кажат в академията. Помни, че някои хора ще си държат точна бележка и за най-малките ти възражения; ще ти простят любовната интрижка, ако я водиш добре, но няма да ти простят съмненията; с възрастта любовта изчезва, но съмненията растат. По същия принцип постъпвай при изповедите си. Ще получиш препоръчително писмо до един епископ, който е дясната ръка на кардинала, неаполския архиепископ, само на него ще признаеш, че си избягал във Франция и че си бил на 18 юни близо до Ватерло. Ала и пред него изпусни много неща, скъси това приключение, признай го само за да не могат да те укорят, че си го скрил. Ти беше толкова млад тогава!

Вторият съвет на графа е следният: ако ти хрумне някоя бляскава мисъл, някое несъкрушимо възражение, което може да промени хода на разговора, не се поддавай на изкушението да блеснеш, запази мълчание: проницателните хора ще видят по очите ти, че си умен. Доще време да проявиш ума си, когато станеш епископ.

Фабрицио пристигна за пръв път в Неапол с една скромна карета и четирима слуги, добри миланчани, които бе изпратила леля му. След една година учение никой не казваше, че е умен човек: гледаха на него като на прилежен, много доблестен, но малко разпуснат благородник.

Тази година, доста забавна за Фабрицио, бе страшна за херцогинята. Три-четири пъти графът се намираше на крачка от гибелта; принцът, по-страхлив от всякога, защото боледуваше тая година, мислеше да го уволни и така да се освободи от спомена за отвратителните екзекуции, извършени, преди графът да поеме управлението. Расси беше истинският му любимец и принцът искаше да го задържи на всяка цена. Опасностите, на които бе изложен графът, привързаха към него страстно херцогинята; тя не мислеше вече за Фабрицио. За да оправдаят някак възможното уволнение на графа, намериха, че пармският климат, действително малко влажен, както изобщо в цяла Ломбардия, вреди на здравето й. Най-сетне след период на неблаговоление, което за графа, първия министър, стигаше дотам, че той понякога по цели двадесет дена не можеше да вижда господаря си насаме, Моска победи; той издейства назначението на генерал Фабио Конти, тъй наречения либерал, за комендант на цитаделата, дето затваряха осъдените от Расси либерали.

— Ако Конти прояви снизхождение към затворниците — казваше Моска на приятелката си, — ще изпадне в немилост като якобинец, който за политическите си идеи е забравил генералския си дълг; ако се покаже строг и безпощаден — а мене ми се струва, че той има такава склонност, — ще престане да бъде водач на своята партия и ще отчужди от себе си всички семейства, които имат близък в цитаделата. Тоя жалък човек умее да взима раболепен вид при приближаването на принца; сменя, когато дотрябва, дрехите си по четири пъти на ден; може да спори по въпроси от етикета, но не е способен да следва мъчния път, по който единствено може да се спаси; във всеки случай аз ще победя.

На другия ден след назначението на генерал Фабио, с което приключи министерската криза, стана известно в Парма, че ще излиза ултрамонархичен вестник.

— Какви крамоли ще предизвика тоя вестник! — каза херцогинята.

— Идеята за тоя вестник е може би моето най-голямо дело — отвърна графът засмян, — а аз полека-лека ще оставя яростните монархисти да ми отнемат ръководството му уж против волята ми. Определих хубава заплата за редакторите. Отвсякъде ще се домогват до тези места: тази работа ще се проточи месец-два и хората ще забравят какви опасности са ме заплашвали. Важните особи П… и Д… са вече претенденти за тия места.

— Но тоя вестник ще се пълни с възмутителни нелепици.

— Разчитам на това — отвърна графът. — Принцът ще го чете всяка заран и ще се възхищава от възгледите ми — нали аз съм го основал. Някои дреболии ще одобрява, други ще го ядосват и ето минали два от часовете, които посвещава на работа. Около вестника ще възникнат спорове, но когато след осем-десет месеца почнат да идват сериозните оплаквания, той ще бъде изцяло в ръцете на най-яростните монархисти. Тъкмо тая партия, която ми пречи, ще трябва да отговаря, а аз ще се опълча срещу вестника; предпочитам в края на краищата сто мръсни нелепици, отколкото един обесен. Кой си спомня за някоя нелепица на правителствения вестник две години след като е излязъл броят? А синовете и семействата на обесения ще ме мразят, докато съм жив, и тяхната омраза може би ще скъси живота ми.

Винаги увлечена в нещо, винаги вдадена в работа, никога бездейна, херцогинята имаше повече ум, отколкото целият Пармски двор; но за да успее в козните, липсваше й търпение и хладнокръвие. Все пак тя следеше сега със страст интересите на различните котерии, почна дори да придобива лично влияние над принца. Властващата принцеса Клара-Паолина, обкръжена с почести, но скована в най-старомодния етикет, се смяташе за най-нещастната жена. Херцогиня Сансеверина захвана да я ухажва и се зае да й докаже, че съвсем не е тъй нещастна. Трябва да забележим, че принцът виждаше жена си само на обяд: яденето траеше тридесет минути и по цели седмици принцът не продумваше нито дума на Клара-Паолина. Госпожа Сансеверина се опита да промени всичко това; тя забавляваше принца и това й се удаваше още повече, защото бе съумяла да запази цялата си независимост. Дори и да искаше, тя не можеше да не оскърби някого от глупците, от които гъмжеше Пармският двор. Поради това нейно пълно неумение тя беше мразена от тълпата придворни, все графове или маркизи, които обикновено притежаваха по пет хиляди ливри рента. Тя разбра тая омраза още от първите дни и гледаше да угажда само на владетеля и жена му, която имаше неограничена власт над принца-престолонаследник. Херцогинята умееше да развлича господаря и използваше голямото внимание, с което той слушаше и най-незначителните й думи, за да осмее мразещите я придворни. След глупостите, които беше извършил по внушение на Расси — а кървавите глупости са непоправими, — принцът се страхуваше понякога и често се отегчаваше, а това бе го направило тъжен и завистлив; той чувстваше, че не се забавлява и ставаше мрачен, когато гледаше как другите се забавляват; чуждото щастие го вбесяваше.

— Трябва да крием любовта си — каза херцогинята на своя приятел.

И тя даде на принца да разбере, че не обича вече толкова много графа, макар и да го смята за ценен човек.

Това откритие ощастливи негово височество за цял един ден. Сегиз-тогиз херцогинята изпускаше по някоя дума за намерението си да взема всяка година по няколко месеца отпуск, за да види Италия, която не познавала никак — да посети Неапол, Флоренция, Рим. А нищо в света не можеше да огорчи толкова принца, колкото това явно бягство — това беше една от най-големите му слабости; всяка постъпка, която можеше да бъде изтълкувана като презрение към неговата столица, му късаше сърцето. Той чувстваше, че няма никакво средство да задържи госпожа Сансеверина, а госпожа Сансеверина бе безспорно най-блестящата жена в Парма. Нещо нечувано — въпреки италианската леност хората идеха от околните имения, за да присъстват на нейните четвъртъци; това бяха истински празници; почти винаги херцогинята измисляше нещо ново и остроумно. Принцът умираше от желание да види някой от тези четвъртъци, но как да се реши? Да отиде у едно обикновено частно лице — това нито неговият баща, нито той бяха сторили някога.

Един четвъртък валеше, беше студено; вечерта принцът чуваше час по час как каляските, на път за госпожа Сансеверина, разтърсват настилката на дворцовия площад. Обзе го нетърпение: другите се забавляват, а той, владетелят, пълновластният господар, който има право да се забавлява повече от всички, се отегчава. Той позвъни на своя адютант. Необходимо бе известно време, за да се поставят десетина агенти из улицата, която водеше от двореца на негово височество до двореца Сансеверина. Най-сетне след един час, който се стори цял век на принца и през който на двадесет пъти го обхващаше изкушение да не се плаши от кинжалите и да излезе безразсъдно, без никакви предпазни мерки, той се яви в първия салон на госпожа Сансеверина. Гръм да беше паднал в салона, нямаше да предизвика подобна изненада. Докато принцът пристъпваше, в един миг се въдвори мъртва тишина в тия толкова шумни и толкова весели салони; очите на всички се втренчиха в принца, прекомерно разширени. Придворните бяха объркани; едничка херцогинята не изглеждаше учудена. Когато най-сетне на гостите се възвърна способността да говорят, първата грижа на всички бе да решат важния въпрос: предупредена ли е била херцогинята за това посещение, или е изненадана както всички?

Принцът се повесели и ние ще можем да съдим по-нататък за характера на херцогинята, изтъкан от пориви и за безкрайната власт, която тя бе успяла да добие с ловко подхвърлените си неясни загатвания за заминаване.

Когато изпровождаше принца, който й каза много любезни думи, дойде й на ум една странна мисъл и тя дръзна да му я обади простичко, като най-обикновено нещо.

— Ако вие, ваше височество, пожелаете да кажете на принцесата три-четири от тия прекрасни фрази, с които ме обсипвате щедро, ще ме ощастливите много повече, отколкото като ми казвате сега, че съм хубава. Защото не бих желала за нищо на света принцесата да гледа с лошо око необикновеното благоволение, с което, ваше височество, ме почетохте преди малко.

Принцът я изгледа втренчено и отвърна сухо:

— Мисля, че съм свободен да ходя където ми се ще.

Херцогинята се изчерви.

— Исках само — подзе тя начаса — да не карам негово височество да бие път напразно, защото този четвъртък ще бъде последният; аз отивам да прекарам няколко дни в Болоня или Флоренция.

Когато се върна в салоните си, всички мислеха, че тя е на върха на благоволението, а тя бе дръзнала да направи онова, което, откакто се помни, никой не бе се осмелил да направи в Парма. Тя кимна на графа, който остави масата си за вист и я последва в едно осветено, но пусто салонче.

— Постъпката ви е много смела — каза той, — никога нямаше да ви посъветвам да я сторите, но в истински влюбените сърца — додаде той през смях — щастието усилва любовта и ако вие тръгнете утре заранта, аз ще ви последвам утре вечерта. Ще ме забави само това неблагодарно Министерство на финансите, с което имах глупостта да се натоваря; но за четири часа, ако ги използва добре, човек може да предаде не една каса. Нека се върнем в салоните, скъпа приятелко, и се покажем свободно, без всяко стеснение, глупаво самодоволни, както подобава на един министър; това е може би последното представление, което даваме в тоя град. Ако се сметне за докачен, нашият човек е способен на всичко; той ще нарече това даване на пример. Щом се разотидат гостите, ще обмислим как да ви опазим тази нощ; най-добре може би, ще трябва да тръгнете незабавно за вашата къща в Сака, на По, която има предимство, че е на половин час разстояние от австрийските владения.

Това бе един прекрасен миг за любовта и самолюбието на херцогинята; тя погледна графа и очите й овлажняха от сълзи. Един толкова могъщ министър, заобиколен от тълпа придворни, която го отрупваше с почести наравно със самия принц, оставяше всичко за нея, и то с такава готовност!

Когато се върна в салоните, тя не се чувстваше на себе си от радост. Всички раболепстваха пред нея.

— Как щастието промени херцогинята! — говореха навред придворните. — Просто да не я познаеш. Най-сетне тази римска горда душа се съгласява да оцени прекомерното благоволение на господаря към нея.

Към края на вечерята графът дойде при нея.

— Имам да ви съобщя някои новини.

Начаса лицата, които заобикаляха херцогинята, се отдалечиха.

— Щом се върнал в двореца — продължи графът, — принцът заповядал да доложат на жена му, че иска да я посети. Съдете за изненадата й! „Идвам да разправя — казал й той — каква наистина приятна вечер прекарах у Сансеверина. Тя ме помоли да ви разкажа подробно как е подредила тоя стар опушен дворец.“ И като седнал, принцът захванал да описва един по един вашите салони. Той прекарал повече от двадесет и пет минути при жена си; тя плакала от радост и въпреки че е умна, не могла да намери думи, за да поддържа разговора в оня лек тон, който негово височество пожелал да му придаде.

Принцът съвсем не беше лош човек, каквото и да казваха либералите в Италия. Наистина той бе хвърлил в затворите мнозина измежду тях, но бе сторил това от страх и повтаряше понякога, сякаш за да се утеши за някои спомени: „По-добре е ти да убиеш дявола, отколкото дяволът да убие тебе.“

На другия ден след споменатата вечер той беше много радостен — извършил бе две хубави неща: отишъл бе на четвъртъка и бе разговарял с жена си. На обеда пак я заприказва; с една дума, този четвъртък на госпожа Сансеверина предизвика домашна резолюция, която отекна в цяла Парма; Раверси бе смазана, а херцогинята се радваше двойно; съумяла бе да помогне на любовника си и бе разбрала, че той е по-влюбен от всякога.

— И всичко това зарад една неблагоразумна мисъл, която ми хрумна! — казваше тя на графа. — Аз ще съм, то се знае, по-свободна в Рим или Неапол, но нима ще намеря там такава увлекателна игра? Не, разбира се, скъпи ми графе, а вие създавате много щастие.

Бележки

[1] Гувион Сен-Сира, Лоран (1764–1830) — френски маршал взел участие във войната с Испания през 1807–1812.

[2] Непринуденост (итал.)

[3] Касандър — традиционен персонаж от италианската комедия на маските, глупав старец, измамен баща или опекун.

[4] Канова, Антонио (1757–1822) — изтъкнат италиански скулптор, високо ценен от Стендал.

[5] Лафайет, Мари-Жозеф (1757–1834) — маркиз, известен френски политик-либерал от епохата на революцията и Реставрацията.

[6] Картини, осветени от задната страна, за да се види изображението върху тях.

[7] Във френските военни кръгове републиканското правителство и особено Директорията били наричани с присмех „правителство на адвокатите“. Впоследствие наименованието „адвокати“ получават и членовете на камарата на депутатите.

[8] В Италия младите хора, които са покровителствани или учени, стават монсеньори и прелати (това не значи епископи) и тогава носят виолетови чорапи. За да станеш монсеньор, не е нужен обет за целомъдрие; можеш да свалиш виолетовите чорапи и да се ожениш. — Б.а.

[9] Ренал, Гийом-Тома-Франсоа (1713–1796) — абат, френски историк и философ-просветител. Неговата „Философска и политическа история на европейските учреждения и търговията в двете Индии“ изиграва значителна роля в идеологическата подготовка на революцията от XVIII век във Франция.