Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

4

В един късен и задушен следобед в началото на юли 1891 година двама души излязоха от двора на К-ската прогимназия и бавно тръгнаха по пустите улички на градчето.

Бяха странна двойка, тези двама души. Мъжът беше среден на ръст, широкоплещест, с одухотворено и мъжествено лице. Всеки би го нарекъл хубав, ако не беше недъгът му: още млад, около тридесет и пет годишен, той имаше само един крак и пристъпваше сръчно, но мъчително с помощта на две излъскани от употреба патерици. Жената беше с десетина години по-млада от него, слаба, стройна и необикновено хубава. Имаше бяло лице, тънки вежди и естествено червени устни. Би изглеждала почти девойка, ако не бяха двете бръчки покрай устата й и белият кичур в косата, спомен от много и нерадостни преживелици, който започваше при челото, прорязваше потъмнелите й руси коси и изчезваше към тила. Въпреки горещината двамата бяха облечени в тъмни дрехи, закопчани чак догоре. Под мишница жената носеше дебел сноп тетрадки.

Ако не беше незапомнената жега и по улицата имаше хора, тях биха ги поздравявали на всяка крачка. Защото нямаше човек в К., който да не познава и да не почита директора на прогимназията Христо Сумров и учителката Олга Катанич.

Те вървяха полека и полугласно разговаряха.

— Усещам, че си решил да отидеш пак на Бузлуджа — казваше Олга, като изравняваше крачките си с неговия бавен вървеж.

— Наистина ще отида, Оле. Господин Благоев ми писа, покани ме. Конгрес за основаване на партия ще бъде.

— Не е ли опасно за тебе? Днес не гледат с добро око на хората със социалистически идеи…

— Не само днес, винаги е било така. Но за мене няма избор. Когато срещнах господин Благоев в началото на войната, аз сам го приканвах и молих да основе партия. Сега, когато голямото дело е назряло, не мога да остана настрана. — Христо помълча малко. — Има и друго, Оле. Тогава аз му говорих само със сърцето си. Огорчен бях от неправдите около мене, болеше ме. Сега съм обвързан към идеята не само със сърцето, но и с разума. Само една здрава социалистическа партия може да се пребори с несправедливостта, която се шири по нашата земя.

Олга знаеше твърде малко за същността на социалистическата идея, но добре познаваше неправдата. И вярваше, когато Христо й говореше, че само социалистите могат да изменят този объркан ред на земята, в който човек е добре само ако е алчен, немилостив и коравосърдечен към другите. „Ако преди десетина години имаше социалисти — казваше си тя, — дядо Спас сигурно щеше да бъде между тях!“ А за нея хаджи Спас беше образец на човещина, правдивост и всички останали добродетели.

— Трудно ще бъде да отидеш дотам — каза тя след малко. — Пътят е дълъг и мъчен.

— Ще наема някое конче. Като не карам бързо, мога да яздя. — Христо се засмя. — Най-много да падна един-два пъти. — Той отново стана сериозен. — И Христо Траянов ще идва. И той е получил покана от господин Благоев. Няма да бъда сам по пътя.

Те приближиха към къщата на Сумрови. Едно звънливо детско гласче ги посрещна отдалече:

— Мама!… Мама си иде!…

Към тях изтича едно чистичко облечено, кръглолико момченце с къдрава тъмна коса и се хвърли в прегръдките на Олга. После подари една целувка и на чичо си Христо. Майката го огледа. На дясното коляно на детето имаше малка рана от охлузване, вече покрита със засъхнала коричка.

— А това какво е? — попита тя, едновременно строго и ласкаво.

— Паднах. Игрррахме с Петърррчо, прррепънах се и паднах. — Михаил, синът на Олга и Михаило Катанич, от няколко дни се беше научил да изговаря буквата „р“ и сега винаги я подчертаваше с момчешка гордост, сякаш се страхуваше да не остане тя незабелязана. — Не ме боли, мамо. Хич не ме боли.

— Не казвай „хич“, а „никак“ — поправи го майката.

Момчето се нареди между тях и тримата заедно прекрачиха портата. На двора ги посрещна Елисавета.

За шестте години, прекарани в К., Елисавета Хаджиспасова наистина беше поостаряла, доста побеляла и напълно загубила тънкото лустро на дама от хайлайфа. Тя може би не би го повярвала, но всъщност беше спечелила от промяната. Докато в София бе играла, при това не особено успешно, ролята на човек, какъвто не беше, сега, не играеше никаква роля и беше такава, каквато е: безизкуствена провинциалистка, отлична стопанка и домакиня, чужда на лицемерието и притворството жена, естествена, простодушна, сърдечна — все качества, с които във всяко отношение превъзхождаше предишната Елисавета на натруфените рокли и лошо подбраните бижута, на салонните клюки и блудкавите романчета, на безделието, празнотата и досадата. Сега, макар с прости къщни дрехи и попукани от работа ръце, изглеждаше човек, който отново е намерил себе си и който има всичко на този свят, защото не се нуждае от повече.

След половин час бяха вече на масата: Христо Сумров в средата, отляво Елисавета, отдясно Олга, а срещу него малкият Михаил. Те не подозираха колко неподправена прелест имаше в тази тяхна трапеза. Осветеният от столетията патриархален ред, тихата задушевност, безмълвното разбирателство, пълните със сърдечност и внимание думи — всичко й придаваше неотразим и неповторим чар.

Когато се навечеряха, Олга каза както винаги:

— А сега Мишлето ще измие муцунката, ръчичките и крачетата и — в леглото.

И пак както винаги детето поведе преговори:

— Рррано е още, мамичко. Виж колко е светло. Нека поигрррая още малко.

— Не е рано. Мръква вече.

— Като мррръква, вие защо не лягате? — продължи да се цупи момчето.

— И ние ще легнем след малко. Баба ще вдигне трапезата аз ще прегледам тетрадките на батковците и какичките от училището и ще лягаме, че утре пак работа ни чака.

Малкият най-сетне се предаде, но пак с уговорка:

— Ще легна, ама ако чичо Хррристо дойде да ми ррразкаже пррриказка…

— Обещавам — тържествено заяви чичо Христо.

След още половин час детето беше вече, в леглото, Христо Сумров седеше до него, а през отворената врата можеше да се види как край масата в собата отсреща Олга се е надвесила над ученическите тетрадки.

Докато преглеждаше съчиненията на учениците, Олга неволно се заслуша в разговора, който се водеше оттатък.

— Добре — казваше Христо. — Щом не искаш за трите козлета, ти сам избери коя приказка да ти разкажа.

— Тогава разкажи ми за юнака Михаил.

Олга остави молива и се облегна назад. Тя беше чувала всички приказки, които Христо вечер разказваше на детето, но в нито една от тях не ставаше дума за някакъв юнак Михаил. Предположи, че това е някаква простичка история, съчинена от Христо, в която главен герой неизменно биваше нейният син, и полюбопитствува да я чуе. Но още първите думи на приказката я поразиха.

— Имало едно време един войник. Той се казвал Михаил.

— Също като мене — прекъсна го момчето.

— Също като тебе — потвърди Христо. — Ти си кръстен на негово име, защото и ти ще станеш юнак като него. Той бил висок, много висок, една глава по-висок от мене. И силен — като стиснел камък, вода изтичала между пръстите му. А викнел ли да запее, планините се разлюлявали и дърветата се огъвали чак до земята.

— Българин ли е бил той, чичо Христо? — Увлечено от приказката, детето забравяше да подчертава буквата „р“.

Разказвачът не отговори веднага. Изглежда, беше затруднен — малкият Михаил очевидно за пръв път задаваше такъв въпрос.

— Не, не е бил българин — каза Христо.

— А какъв? — В гласа на момчето прозвуча недоволство.

— Сърбин.

Някаква топла вълна бликна от сърцето на Олга, задави гърлото й, изкачи се още нагоре и се превърна в парещи сълзи. Младата жена притисна ръка о устните си — не искаше да чуят риданията й.

— Какво значи сърбин? — продължи да пита детето.

— Сърбите са братя на българите. Една кръв имат. И почти един език говорят.

— А, затова бил юнак Михаил. Защото е бил почти българин.

Нова пауза.

— Да, може би затова…

— Разказвай нататък, чичо Христо. Сега идва войната.

— Михаил бил велик юнак. Всички се страхували от него, а в сърцето му имало само доброта. И обич.

— Нека вече почне войната! — примоли се малкият Михаил.

— Да, тогава станала войната. Юнакът Михаил също бил войник и трябвало да отиде на война. Не му се искало да ходи, защото бил добър по сърце и го боляло, когато виждал какви мъки носела войната на хората. И все пак отишъл. Един ден станала люта битка. Неприятелите нападали, сърбите се отбранявали. Летели куршуми, мечове святкали. Ту едните надделявали, ту другите. По едно време неприятелите успели да грабнат знамето на сърбите. Тогава юнакът Михаил извикал страшно: „Тук ще умра, но знамето не давам…“

— Защо, чичо Христо?

— Защото за войника няма нищо по-свято от войнишкото знаме, момчето ми. Храбрият войник живота си дава, но знамето не дава. И тъй, юнакът Михаил извикал тези думи и само от гласа му половината от враговете изпопадали на земята. После той измъкнал сабята си и така бързо я размахал, че сякаш светкавици блясвали навсякъде около него.

— Тази сабя, дето е закачена на стената, нали?

— Същата. Ти сега не можеш да я повдигнеш, а в неговата ръка била като перце. Разфучал се, заудрял наляво и надясно и покрай него се натъркаляли цели купчини врагове. — Детето, изглежда, бе започнало да размахва въображаема сабя, защото Христо потвърди: — Да, точно като тебе. Не случайно и твоето име е Михаил…

Олга изхлипа и притисна длани до разплаканото си лице. Когато се заслуша отново, вече беше изпуснала част от приказката.

— Лош човек е бил — казваше детето, — щом е ударил юнака с ножа.

Кратко замълчаване.

— Да, сигурно е бил лош човек — с променен глас рече Христо.

— Не! — изкрещя Олга от другата стая. — Не!

Двамата в одаята — възрастният мъж и детето — замлъкнаха, стреснати от гласа й, и за пръв път извърнаха погледи към нея. Олга стана и както беше с разплакани очи, изтича при тях, строполи се на колене до леглото на малкия Михаил, прегърна крехките му рамене и заговори задавено:

— Сега пък аз ще ти разкажа една приказка, детето ми. Приказка за най-големия юнак на света, за юнака над юнаците.

Уплашено от неочакваната сцена, Мишлето се сви, притихна, в широко отворените му очички се появи нещо, което повече приличаше на ужас, отколкото на интерес.

— Той бил учител — продължи Олга. — Учил децата да четат и пишат, да бъдат честни и справедливи, да бъдат истински и добри българи. Защото той бил български учител, Мишле.

— Оле — сложи длан на рамото и Христо, но тя не позволи да бъде прекъсната и отхвърли ръката му.

— И тогава почнала войната. Същата война. Но чичо ти Христо не ти каза всичко за нея. Тя била война срещу българите. Едни хора, които българите имали за братя, ги нападнали. И учителят тръгнал на война. Той оставил тетрадките, сбогувал се със своите ученици и грабнал пушката. Като се изправил, вече не бил предишният учител, а цял великан. И тръгнал. С една крачка преминавал река, с друга — планина, с трета — толкова широко поле, на което краят му не се виждал. И само като се появил пред враговете на България, те се разтреперали от страх. — С опакото на ръката си Олга избърса двете струйки, които се стичаха по лицето й. — И настанал лют бой. Враговете се били настанили на един планински връх. На български връх, Мишле, и на българска земя! Българите напирали, но враговете били повече и по-силни. И тогава начело застанал великанът, измъкнал сабята си и викнал така, че камъни и дървета рухнали от гласа му: „След мене, юнаци! Който носи мъжко сърце, нека тръгне след мене!…“

И те тръгнали. Величави, силни, безстрашни — истински българи. Та кой не би тръгнал след такъв великан? С „ура“ на уста тръгнали срещу враговете. Но още първият куршум улучил великана право в сърцето. И все пак той не паднал. Той продължил да води войниците си. Продължил да гони враговете. И чак когато ги пропъдил от българска земя той казал: „Сега вече мога да умра!“ И паднал мъртъв на земята…

— Как се казвал този великан, мамо? — прошепнаха устничките на детето.

Олга не отговори веднага. Едва сега тя си даде сметка, че бе започнала „приказката“ си с геройството на Христо, а я бе завършила с подвига на Мартинов. И неочаквано и за самата нея изрече:

— Българин. Да, така се казвал: Българин. Най-хубавото име на света…

Изведнъж детето се разплака. Не, това не беше плач. То се разрида неудържимо, зарови лице в меката завивка и малкото му тяло се загърчи. Майката сля сълзите си с неговите.

— Оле — каза пак Христо Сумров. — Пощади детето. Иди си пак оттатък и ни остави сами.

Жената го послуша. Върна се в собата, седна до масата с ученическите тетрадки, но не посегна към тях, а продължи да плаче. До слуха й достигаха успокоителните думи, които Христо шепнеше на Мишлето.

А те двамата говориха още дълго, докато и последната сълзица изчезна от очите на детето.

— Като стана голям и аз… — каза накрая малкият Михаил.

— Да, да, момчето ми. И ти. Но затова трябва много да ядеш, да пораснеш, да станеш силен. Трябва и да спиш. — Разнесе се звучна целувка. — А сега затвори очички. Затвори ги и след малко Сънчо ще дойде неусетно и ще ти разкаже други приказки, още по-хубави. Лека нощ, Мишле.

— Лека нощ, чичо Хррристо.

Като се подпираше на патериците си, Христо Сумров излезе от одаята, прекоси ходника и влезе в собата. До масата седеше Олга, хлипаше конвулсивно и между пръстите й се стичаха кристално бистри сълзи.

Почувствувал се виновен и гузен за тези сълзи, Христо изпита желание да утеши и нея, да й се извини. Поколеба се, но не го направи и я остави да плаче. Знаеше: в малко други очи имаше толкова неизплакани сълзи, колкото в очите на Олга. И умилен, затрогнат, разтопен от нежност и съчувствие, той остана до нея прав и безмълвен.

— Ти си… ти си… най-добрият човек на… земята, Христо — каза през сълзи Олга, когато най-сетне успя да проговори.

Христо приближи до нея. Поиска му се да помилва косите й и белия кичур сред тях, но не я докосна.

— Оле — произнесе той тихо. — Ние с тебе сме двама нещастници. Целият ни живот премина в скърби, неволи и несбъднати мечти. Съдбата ни прегази. Мислех си… Мислех си, не ще ли е добре… Не се обиждай, ако не си съгласна, Оле. Мислех си, не ще ли е добре, ако съединим в едно пътищата си?

Олга не отговори, само още по-силно се разрида. Христо смутено потърси опора в масата.

— Зная, Оле, аз никога не ще мога да ти дам онова, което ти е давал Михаило Катанич. Той беше рядък, изключителен човек. Аз мога да ти дам само преданост, уважение, подкрепа. Слабите трябва да се съюзяват, Оле. Да се съюзяват, за да се преборват с ударите на съдбата. Пък и… Как да кажа?… Пък и за Мишлето ще е по-добре да има баща…

Олга извърна към него разплаканото си лице. Задавена в сълзите си, тя не можа да каже нищо, но очите й бяха изпълнени с безкрайна топлота и благодарност, когато му подаде и двете си ръце.

Край
Читателите на „Изпитание“ са прочели и: