Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

10

В същия ден — това беше 18 юли[1], — в който Александър Батенберг произнасяше във Франценсбад тържественото си кавалерско обещание да не допусне съединението, дейците на съединението от двете страни на Стара планина си даваха среща на връх Бузлуджа…

 

 

От онази вечер, когато я удари, Гина и Христо не си говореха. Не говореше и се сърдеше главно тя — Христо направи няколко плахи и неуверени стъпки за помирение, хаджи Спас също се опита да заглади крамолата, но нищо не помогна. Гина, обидена и огорчена, остана непреклонна. Тя даже си събра постелята от собата и сега спеше сама във вкъщито. И стана така, че тримата обитатели на старата къща живееха поотделно: хаджи Спас в одаята, Христо в собата и Гина във вкъщито.

Това положение тежеше на Христо и го измъчваше. В душата си той се смяташе прав, макар че съжаляваше за плесницата — никому, дори и на жена си, не можеше да позволи да каже лоша дума за отечеството. И ако съжаляваше и се чувствуваше гузен, то беше само поради болестта на Гина; болестта, която тя криеше, но която с всеки нов ден все повече се проявяваше в отпадналостта, в изопнатите черти, в коварния блясък на очите и в сухата кашлица. Понякога, когато тримата мълчаливо обядваха или вечеряха при софрата, Христо изведнъж изпитваше желание да преглътне обидата и да се извини на тази изстрадала жена, която навярно скоро щеше да се пресели при децата си. Но после си спомняше хулите и лошите й думи, за кратко потиснатият гняв отново се събуждаше в гърдите му и доброто желание от само себе си се изпаряваше.

В такова състояние беше Христо Сумров, когато заедно с хаджи Спас и още петдесетина единомишленици от К. тръгна за Бузлуджа.

 

 

… Още преди разсъмване на 17 юли те, по двама по трима, се събраха извън града, на „Бахчиите“. Тайнствеността беше излишна — та нали приставът Никола Попспиров беше с тях? — но те пак се промъкваха като сенки край стоборите, пак се съобщаваха със свиркане, имитирайки косове и дървесни жаби, както правеха в онези славни революционни години, но тайнствеността не продължи дълго: щом се събраха и поеха пътя към Габрово, някой подхвана Хаджидимитровата песен и след минута Балканът ехтеше от силните и възторжени мъжки гласове. Неволно и без команда се построиха в редици, краката заудряха в такт — в този час всички сърца биеха дружно: умилени, въодушевени, вдъхновени от спомена за миналото или от борческия подем на настоящето. Извън редиците останаха само учителят Христо Драганов, всепризнатият главатар на малката чета, и старият хаджи Спас — единственият, който не беше пешак, а яздеше своето престаряло конче. След „Жив е той, жив е…“ преминаха на „Конници се пишат…“ и „Боят захвана!“, а в Габрово влязоха с „Напред, напред за слава…“

В Габрово починаха няколко часа, почакаха слънцето да превали на другата страна и отново потеглиха. Сега колоната им беше почти утроена — към тях се присъединиха делегатите от Габрово, от околните села и от по-далечните северняшки градове. Надойдоха и много жени и цели сюрии деца. Вървяха бодро, напето, ентусиазирано; никой не признаваше нито умора, нито почивка. Песните, старите борчески песни, не слизаха от устата…

Привечер, вече в подножието на Бузлуджа, се случи нещо неочаквано — от някакъв шубрак току до първите в колоната се разнесоха три-четири гърмежа. Не свариха да се стъписат: храстите се отвориха и пред тях застанаха двама души, които всички познаваха — Чардафон и Стою Пъдарина.

— Чардафон! — извика някой.

— Фараон! — отговори той, сякаш тези две думи бяха предварително уговорена парола.

Спуснаха се да го целуват, но Чардафон отстъпи крачка назад и избута пред себе си Пъдарина:

— Първо него! Първо него! — викаше той засмяно. — Той ми е войводата, а аз съм само негов адютант.

— Ама вие какво така на пътя ни бе, Чарда? — запита Христо Сумров, когато дойде неговият ред да се здрависа с приятеля си.

— И ние нагоре, брат. Аз съм с големите от Пловдив: бае ти Захари, Митрий Патапич и Аджелето. В Казанлък се събрахме с чирпанлии, сливенци и ескизаарци, а между тях и милостта му, моят войвода. — Той посочи към Стою Пъдарина. — Триста-четиристотин фараони сме по другия път. Пък като чухме песента ви, дето не на песен, а на магарешки рев мяза, хукнахме с войводата да ви посрещнем и да ви поизпитаме дали вече не сте захванали да треперете от гърмеж!

Чардафон минаваше от прегръдка на прегръдка, докато се озова пред пристава Никола Попспиров. Тогава се отдръпна и го заоглежда с комична подозрителност.

— Черна си станал, пезевенк! — кресна той застрашително, докато устата му се разчекваше в усмивка. — На умрели котки ми миришеш и на Румелия. Махай се отпреде ми!

Приставът стъпваше смутено от крак на крак и не знаеше на кое да вярва — на усмивката или на думите. Имаше се за добър човек, а се срамеше от занаята си, който го отдалечаваше от хората.

— Чарда, недей го опява на вересия — виновно се заоправдава той. — Ти занаята ми не гледай — и аз трябва да живея… Сърцето гледай, Чарда. Сърцето си е същото…

— Кого ще лъжеш бе? Кого? — продължи да се кара Чардафон, а ъгълчетата на устата вече разкриха последните му кътници. — Аз в Конаре седя, ама руският цар какво вечеря зная. Не си ли послушал черните, та си задържал в дрънголника моя брат Христо Сумров? — Някои вестници бяха разгласили случката с арестуването на учителя. — Не си ли говорил на хората, че Треперко паша бил най-ученият българин, защото написал най-дебела книга?[2] Хайде, сега целувай. Пък занапред умната, че… — Те се целунаха три пъти по устата. — Ха извикай сега едно „Долу Румелия!“, та да разбера, че не си козе месо, а истински фараон!

Никола Попспиров изпълни заповедта му и толкова добросъвестно изрева „Долу!“, че навярно го чуха чак в пловдивския конак. Като се опростиха с целувки и „Долу!“, Чардафон се обърна към струпаните наоколо хора:

— Сега напред, фараони! Да тръгваме, че делегатите от Енина, Хасът и Шипка още от сутринта са горе и ни чакат!…

 

 

На върха стигнаха към полунощ. И макар че бяха главната група — около седемстотин души от всички краища на България, — горе, в предпразнично притихналата планина, вече трепкаха стотина огньове: други, по-нетърпеливи поклонници, ги бяха изпреварили.

— Какво ще правим сега, ваша милост? — попита Стою Пъдарина, като се обръщаше към Захари Стоянов. Колкото и да беше невероятно, този шумен хъш, прочут в цяла Тракия скандалджия, в тази необикновена минута говореше приглушено и с неподправено благоговение, сякаш се намираше в църква.

— Не знам — отговори по същия начин Захари Стоянов. — Не е редно да безпокоим хората. Да полегнем и ние някъде до заранта. А ти какво ще кажеш, хаджи Спасе?

Стари познайници и приятели, изпитващи дълбоко взаимно уважение, откакто се срещнаха в подножието на върха, Захари и дядо хаджия не се отделяха един от друг.

— Срамота е, Захари — рече сега старецът и кой знае защо, се прекръсти. — Срамота и грехота е да дойдем на туй свято място и да легнем на часа да спим! Умрели за сън да сме, пак трябва първем на Хаджията и неговите двайсет и петима другари поклон да сторим…

— Така е! — обадиха се няколко гласа. — Прав е дядо хаджия. Можем да спим и в къщи, а тука…

— Тъй да бъде! — съгласи се Захари Стоянов. Той страдаше от недостатък в говора, който правеше речта му трудна и понякога дори смешна. Но сега словото му вървеше равно, без запъване. — Да вървим, приятели. Онези, дето спят, няма да ни се сърдят, че за такова начинание смущаваме съня им. Но… постройте редиците. Не можем се яви като нестройна паплач пред очите на Хаджи Димитра.

Думите му преминаха от уста на уста и всеки побърза да заеме мястото си в строя. Делегациите се разбъркаха, измесиха се. Христо Сумров попадна между един новозагорец и някакъв намръщен великан от Русенско; Христо Драганов — сред група карловци; между Иван Катров и Никола Попспиров се случиха двама сливенци и един варненец… Бяха символични, тези пъстро съставени редици — като че ли целият народ се бе наловил ръка за ръка и пристъпваше в тъмнината, за да се преклони пред праха на героите, загинали за неговата свобода!

Хаджи Спас, чест посетител по тези славни места, поведе колоната. Преминаха между огньовете, бавно изкачиха полегатата рътлина отсреща и се намериха на онова място, където бяха паднали Хаджи Димитър и неговите другари. Три дървени кръста, изкривени и сякаш посърнали, стърчаха тук между зелените шубраци. Незнайни, ръце, дошли от четирите краища на България, бяха окичили кръстовете със запалени свещи — изглеждаше, като че не дървени, а три пламтящи кръста сочеха лобното място на мъчениците за свобода.

Поклонниците сключиха пръстен около буренясалите гробове. Седемстотин ръце посегнаха нагоре и свалиха калпаците от главите. Седемстотин чифта очи заблестяха с нов, особен блясък.

— На колене, братя! — със задавен глас изкомандува Иван Стоянович и седемстотин мъже, жени и деца коленичиха върху изсъхналата от слънцето и вятъра трева.

 

 

Тържествата, които по-късно вестниците нарекоха „Бузлуджански празник“, започнаха към девет часа сутринта на 18 юли. Около хиляда и петстотин души от цяла България присъствуваха тук, дошли да се закълнат пред загиналите мъченици, че ще продължат и завършат тяхното дело.

Строиха се по делегации: пловдивчани, габровци, софиянци, бургазлии, ихтиманци, севлиевци, карловци, плевенци — не, не може да се изредят градовете и селата, изпратили свои представители на Бузлуджа. Повечето бяха в униформи — въстанически и опълченски — и всяка делегация носеше своето покрито с креп знаме. От другата страна бяха жените, с черни забрадки и запалени свещички в ръце. Най-сетне по пътя за Казанлък се зададе последната група — онези, които бяха отишли да посрещнат баба хаджийка, майката на легендарния герой. Двама ученици във въстанически дрехи я подкрепяха от двете страни, а тя — слаба и кокалеста старица — крачеше изправено, умилена и тържествена, но не с разплакани, а с горди очи.

Музиката засвири. Знамената се приведоха към земята. Хиляди очи се извърнаха към старата жена.

Баба хаджийка се освободи от ръцете на двамата младежи и тръгна сама. Достигна до първото сведено знаме — то беше на шипченци, — пресегна със сухата си десница, пое тежката му коприна и я притисна до устните си. В хиляди очи бликнаха сълзи.

Плачеха стари хъшове, минали през мъките на емигрантството.

Плачеха юначни комити и прославени опълченци.

Плачеха жени, майки и дъщери, плачеха ученици и деца.

Плачеше България!…

След панихидата се произнесоха речи. Оратори от различни краища на отечеството говореха за великото дело на падналите революционери, за готовността на живите да изпълнят завета на покойниците. Ученици декламираха стихове за Хаджи Димитър, за Караджата и за другите велики и незабравими бунтовници. Накрая всички — мъже, жени и деца — коленичиха и изпяха „Жив е той…“ и „Шуми Марица“…

 

 

Следобед, когато заручаха гайдите и се заизвиха хората, по трима души от всяка делегация се измъкнаха от множеството и се събраха в една отстранена кория. В делегацията на К. бяха Христо Драганов, Христо Сумров и Никифор Симеонов.

Отново се произнесоха речи, но в тях миналото не се споменаваше. Тези речи бяха войнствени, борчески и говореха за бъдещето. За близкото бъдеще.

Христо Сумров трепереше с цялото си тяло, сякаш беше болен от треска. До съзнанието му достигаха думите на представителите на Българский таен централен революционен комитет, слушаше възванията им за готовност, за близкия час, но тези думи се разпръсваха, разпиляваха, накъсваха, за да се съберат после в някаква чудновата върволица, в която имаше само: „Велика и целокупна България!“, „Ще победим или ще измрем като Хаджи Димитра!“, „Да грабваме оръжието!“, „Долу позорната Румелия“, „Който е истински българин…“, „Умрелият за отечеството е светец!…“

Не беше пил нито глътка, а се чувствуваше като пиян. Цялата планина се люлееше пред неговите очи. В сърцето му преливаха възторг, упоение, безумен стремеж за борба и подвиг. Те се разливаха по жилите му, възпламеняваха го, довеждаха го до екзалтация. Струваше му се, че в този миг той е способен сам, с две ръце и едно сърце, да излезе срещу враговете на родината. И да ги победи.

Бележки

[1] Всички дати в книгата са по стар стил.

[2] Генерал-губернаторът на Източна Румелия Гаврил паша Кръстевич преди Освобождението беше написал и издал „Кратко изследване на българската древност“ (1858).