Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

12

За никого в София не беше тайна, че предстоящият прием в руското дипломатическо агентство имаше само една цел — уязвяването на княза. Насрочен за 29 декември, само два дни преди големия новогодишен дворцов бал, той трябваше да го затъмни и засенчи, да го представи като второстепенно събитие в светския живот на столицата. Поканите за приема бяха малко, много по-малко, отколкото за бала в двореца, и затова всеки софийски сноб би получил апоплектичен удар, ако не се снабдеше с една от онези малки карти с двуглав орел, върху които беше изящно гравирано „Господин А. И. Кояндер, дипломатически представител на Негово Величество цар Александър ІІІ, има чест да Ви покани…“

Ако за другите това не беше тайна, за княз Александър Батенберг то беше повече от истина. Отначало той бе намислил да откаже под предлог на някоя от онези дипломатически простуди, които влизат в репертоара на всички короновани особи. Но след като размисли, той остана верен на природата си и се отметна от първоначалното си решение. Този път оправданието му звучеше горе-долу така: „Човек побеждава не като избягва изпитанията, а като се поставя по-горе от тях!“

А господин Кояндер наистина не бе пропуснал нито една подробност, с която би могъл да уязви княза. Това Александър разбра още щом прекрачи прага на агентството: вместо „Шуми Марица“, както подобаваше при пристигането на един държавен глава, оркестърът засвири „Хартенау-марш“ — онзи оперетен марш, посветен на Александър още във времето, преди да заеме българския престол, от брюкселския капелмайстор Антон Греч, който започваше в такт шест осми като виенски валс и завършваше с едно весело и скокливо трио, прилично на нещо средно между хоро и вариететна шансонетка. Като наложи на лицето си лицемерна маска на особено удоволствие, князът изслуша посветения му „Хартенау-марш“ и дори от време на време с леко кимване отмерваше такта на музиката. Това раздразни домакина на приема — той бе очаквал гняв и негодувание, а изведнъж се оказа, че бе създал повод за задоволство.

Ако бе следил израза на лицето му, Александър може би щеше да помоли оркестърът да повтори омразния му марш. Но той пропусна да се наслади от поражението на домакина, защото бе зает да оглежда струпаните в салона на агентството столични първенци. „Място за клюки и сплетни — мислеше той, докато продължаваше да отмерва такта на марша. — Дамите ще се одумват една-друга и ще търсят грешки в тоалетите си, господата ще си говорят за сделки и политически машинации, приятелите на господина — той имаше предвид г-н Кояндер — ще злословят по мой адрес, младите ще танцуват… Изобщо типична картина за който и да е светски прием.“ След заключителните акорди на оркестъра, той даде тон на ръкоплясканията, после — за да подразни русофилските приятели на домакина и по-специално Драган Цанков, чиято бяла глава бе забелязал между присъствуващите — улови под ръка г-н Кояндер и като му заговори с интимен израз някакви незначителни неща, премина заедно с него по дължината на залата. Знаеше, че ще засегне и смути русофилите, но не предполагаше, че ще порази толкова силно самия домакин — изненадан, високият блондин се бе вдървил така, че едва прегъваше коленете си.

 

 

Може би единственият в залата, който правилно оцени разигралата се сцена, беше мистър Ласелс, дипломатическият агент на Англия. По сухото му сбръчкано лице се хлъзна тънка усмивка и като се наведе към де Мартино, подхвърли ехидно:

— Точка за княза още в първата минута. Ако върви така, господин руснакът ще преживее много горчивини тази вечер…

— Какво, какво? — запита италианецът, който бе пропуснал част от думите на английския си колега.

— Досега князът обърна всичките оръжия на господин Кояндер против самия него — поясни се Ласелс.

Де Мартино помисли няколко секунди — той не бе обърнал внимание на тънката игра между княза и руския агент, — после се ухили:

— Всяко дете знае, че и котетата имат нокти, а руснаците сякаш по правило го забравят. Помните ли, такъв беше и Йонин, а Кояндер дори го превъзхожда. Играейки, те се увличат в съзнанието за всесилието си, а когато котето покаже ноктите си и ги одраска, пищят до бога.

— Страх ме е, че господин Кояндер сам ще провали така дълго подготвяния си прием — кимна Ласелс. — Той има холерична натура, която трудно ще преживее горчивата чаша на разочарованието. Ако князът издържи на играта, колегата Кояндер може да ни сервира такава сцена, която стократно да ни обезщети за скуката през тази вечер.

— Бъдете спокоен. В такива случаи младият княз проявява изключителен нюх. Забелязвате ли, че не участвува в котильона? Усетил е, че всички козове са в ръцете му, и пред удоволствието на танца е предпочел удоволствието на мъчителя. Какво, да се отбием ли „случайно“ при тях?

— Не, благодаря — с престорен ужас отвърна Ласелс. — Аз съм добър християнин, но нямам претенциите да ставам светец, спасявайки руснаците от отровата на разочарованието.

До тях приближи Илия Цанов, министърът на външните работи. Беше нисък подвижен човек без врат, с хитролика физиономия, украсена от рядка и къдрава сива брада.

— Радвам се да ви видя в добро настроение, господа. — Илия Цанов говореше френски, с малко твърд акцент, но с отлично познаване на езика. — Ако ви види, господин Кояндер ще се почувствува безкрайно щастлив, че е успял като отличен домакин да причини веселието ви.

— Съмнявам се много, господин министре — отговори за двамата Ласелс. — Доброто ни настроение идва от затрудненията на господин Кояндер и ако го узнае, той надали ще остане особено възхитен.

Преди Освобождението господин Цанов бе служил дълги години като чиновник на турците. От тази служба той бе усвоил чисто ориенталската склонност на бившите поробители към хитруване — понякога хитруване със и без повод, а често със и без изгода. Но прибавено към вродената острота на ума и широката за времето си култура на Илия Цанов, това хитруване се превръщаше в сигурно оръжие за министъра и дипломата.

Сега господин Цанов хвърли кратък изпитателен поглед към своите събеседници и произнесе с лицемерна въздишка:

— Боже мой, господа, ако казвате, че господин Кояндер е в затруднение, то ние, българите, навярно сме направо за оплакване. — Той искаше да ги предизвика към по-голяма откровеност. — Този прием, устроен четиридесет и осем часа преди големия дворцов бал, принизява самочувствието ни…

Англичанинът — сам опитен блъфьор, пък и вече опознал качествата на българския министър на външните работи го изгледа подозрително, сякаш искаше да разбере докъде стигаше неразбирането и откъде започваше лицемерието. Но де Мартино, по-експанзивен и по-непосредствен от своя британски колега, не загуби време за тънки психологически анализи и подхвърли едновременно шеговито и злорадо:

— Не бих искал да бъда сега в обущата на господин Кояндер. — Ъглите на устата му се свиха в саркастична усмивка. — Обзалагам се на едногодишната си заплата, че тази вечер виното ще му се стори кисело.

— И защо, господа? — Този път искреността на министъра беше вън от всяко съмнение. — Простете липсата ми на наблюдателност, но не виждам причини за недоволството на господин Кояндер.

Уверил се в искреността му, сега за двамата дипломати отговори Ласелс:

— Защото вашият млад владетел, господин министре, познава тънкостите на онази японска борба, в която сръчният играч превръща силата на противника си в оръжие против самия него.

— Тогава бог да ни е на помощ — разпери ръце Илия Цанов. — За всеки удар, нанесен на господин Кояндер, ще инкасираме по една торба неприятности…

 

 

А в същото време княз Александър успя да нанесе още един удар. Докато продължаваше лицемерно да хвали Кояндер за хубавата му идея да устрои този прием („прилична увертюра на дворцовия бал“ — както се произнесе снизходително), той забеляза наблизо ротмистър Бендерев и реши, както се казва, да удари с един куршум два заека. Повика офицера и Бендерев се принуди да застане с прибрани пети пред него.

— Познавате ли се, с моя приятел господин Кояндер? — запита многозначително князът. — Да? Искрено се радвам. Такова познанство укрепва в моите офицери духа на преданост, вярност и себеотрицание.

Бендерев мълчеше. Широкото му, почти квадратно лице се бе изчервило, а очите безпомощно се въртяха в орбитите. Кояндер сметна за необходимо да му се притече на помощ:

— Да, познаваме се. Винаги съм смятал господин Бендерев за образец на мъжествен и храбър офицер.

— И предан — допълни Александър. — Нали, господин ротмистър? — Той почака за отговор, но челюстите на Бендерев се бяха схванали. — Аз съм абсолютно убеден, че господин ротмистърът няма друга мисъл, освен как по-силно и по-ярко да засвидетелствува верността си към мене, своя княз. И че дори вместо да посвещава нощите си на укрепителен сън или на други удоволствия, които подхождат на неговата възраст, той обикаля по домовете на приятелите си и часове наред обсъжда с тях вечната си грижа за моето благополучие. — Когато искаше, князът умееше да бъде безмилостен. — И знаете ли защо избира нощите за тези свои посещения, господин агенте? За бога, да не помислите нещо лошо! Другарят на военния министър е толкова скромен човек, така избягва да вади на показ верноподаническите си чувства, че си позволява да ги изкаже единствено под закрилата на нощния мрак. Радвам се, че го познавате, господин агенте. Сега, след като допълних характеристиката му, вие още повече ще подобрите мнението си за моите офицери. — Той кимна с глава. — Свободен сте, господин ротмистър.

Князът замислено проследи с поглед офицера. Той не беше повярвал на съобщението на Мартинов, че Бендерев участвува в някакъв заговор против него, но същевременно знаеше русофилските и антикняжеските настроения на Бендерев. Предполагаше, че те не бяха тайна и за г-н Кояндер. И всъщност думите му към ротмистъра трябваше да бъдат предупреждение за двамата, офицера и дипломата, че Александър не е нито толкова беззащитен, нито толкова хрисим, колкото обикновено се показваше.

Бендерев се отдалечи. Бяха му необходими почти пет минути, за да може най-сетне да проговори под носа си:

— Сволочь[1]! Ще те науча аз тебе!…

Но изведнъж се сепна. Какво знаеше князът? Защо толкова настойчиво и с такава ирония говореше за „преданост, вярност и себеотрицание“? Дали не беше станал провал? Кой е могъл да издаде нощните съзаклятнически разговори на ротмистъра? А откъде идваше това спокойствие у швабата? Дали преданите му хора не бяха подготвили вече една българска Вартоломеева нощ?

Колкото и да звучи невероятно, Анастас Бендерев за пръв път разбра, че се бе уловил в една игра, в която залогът беше собственият му живот. Не, той не се уплаши. В него имаше премного храброст, за да се разколебае от страх за живота си. Но Бендерев, който до днес подсъзнателно бе приемал заговора като някаква забавна игра на стражари и апаши, сега изведнъж видя цялата сериозност на начинанието.

И той направи нещо, което сам смяташе невероятно за себе си — взе шинела и фуражката си от гардероба и напусна приема преди сервирането на вечерята.

Бърз и припрян в своите решения, той отиваше да предупреди съмишлениците си, че делото се отлага за по-благоприятно време…

В малкия салон, където непрекъснато се сервираше чай на уморените от танците гости, се срещнаха Стефан Стамболов и Стамат Хаджиспасов. Засмяха се — по една от случайностите на телепатията те си помислиха едновременно, че не бяха изминали дори пълни десет години, откакто Стамболов беше полудрипав и вечно гладен хъш, а Стамат — к-ски чорбаджия с провиснали потури, а сега и двамата бяха във фракове и колосани нагръдници на прием, даван от името и в името на руския цар… Наистина, дълъг беше пътят, който бяха изминали за тези десет години!

— Е, здрасти, бай Стамате — подкачи разговора Стамболов с онзи тон на демократичност, който толкова се харесваше на съпартизаните му. — Хайде, поздравявам те. Чувам добри работи около тебе.

— За какво има да ме поздравяваш, бе Стефане? — Стамат смяташе, че възрастта и старите връзки (чрез баща си той познаваше Стамболов още отпреди Освобождението) му даваха право да говори на „ти“ и на малко име на страшния председател на камарата. — Нали знаеш, доникъде не съм още. Пък и както протакате работите — той намекваше за още негласувания законопроект за линията Цариброд — Вакарел, — не се вижда скоро да се оправя.

Стамболов предпочете да заобиколи темата за железопътния строеж. Той бе обещал съдействието си, а по политически съображения все още се пазеше от по-сериозна намеса.

— За друго те поздравявам, бай Стамате. Приказват хората — годявка си правил…

Стамат Хаджиспасов се намръщи:

— Абе остави, стана тя една, не е за приказване…

Всъщност Стамболов нямаше намерение да го подкача за разваления годеж, за който, естествено, цяла София знаеше.

— За сина говоря, бай Стамате, за сина. Чувам, годявка си вдигнал и наскоро венчило ще правите…

— А, това ли било — успокои се Стамат. — Е, сгодихме ги, вярно е. Пък, ако е рекъл господ, есенес ще те каним и на сватба.

— Страшна сила ставате, бай Стамате. Митович и Хаджиспасов — та вие да напрегнете мишци, цялата държава ще купите заедно с парцалите ни.

Народният представител го изгледа подозрително. Думите на Стамболов звучаха като подготовка за искане тлъста вноска за партийната каса. И като отклони разговора, той пак хитро го насочи към строежа на линията:

— Остави, далечна работа е това. До есента много вода има да се излее под мостовете. Сега взех само малко помощ от свата, колкото да натъкмя вноската за търга. Голям кахър ми е този търг, Стефане. Веднъж да мине, сякаш воденичен камък ще се свали от гърдите ми…

Но и другият умееше да насочва разговора според желанията си:

— Лошото е, бай Стамате, че се увлече в един кахър и забрави другите. — Той извади снежнобяла кърпичка и попи капките чай от мустаците си. — Лоши хабери получавам от К. Партийната ни организация съвсем се е разкапала. Имахме там един сигурен човек, даскала Христо Сумров. Стълб ни беше и вярвахме, че никаква буря не може да го поклати. Сега се е отметнал, а там хората го слушат, бай Стамате. После, продал си къщата в К. Е, твоя работа. Имал си нужда от пари — продал си я. Но к-ци казват: „Напълно скъса с нас Стамат Хаджиспасов. Стана столичанин и ни забрави…“ А изборите наближават. Така, както върви, ще ни бъде нанагорно в К.

— Вярно, продадох къщата, Стефане. Да опустее тази железница, всичко ми глътна! Пък и защо да я държа? Работата ми е вече тук, в К. я прескоча за ден-два на годината, я не.

— А истина ли е, че баща ти отишъл да живее под чужд покрив? — полюбопитствува Стамболов.

— Окепази ме старият — начумери се Хаджиспасов. — Тук имам къща като палат — не рачи да дойде; пари пращам — връща ги. Имал нещо спестено, казва, нямало да умре от глад. Сърдит е, знаеш. Строил е къщата на времето, искал бил в нея да умре, сега се прави на окраден.

— И къде живее? — продължи да пита Стамболов.

— У Христо Сумров. Комшия ни е в К. и е прибрал стария.

— Пак Христо Сумров — свъси вежди Стамболов. — От въстаническо време се знаехме, пък сега… Един господ знае каква муха му е бръмнала. — Стамболов добре помнеше своя последен разговор със Сумров, но предпочете да го премълчи. — Знаеш ли какво, бай Стамате. Железници, сватби, всичко ще се оправи. Само че… трябва да прескочим с тебе до нашия край. Да постегнем редиците, да се подготвим за изборите, да запушим устата на злословниците — тогава ще можем да бъдем спокойни.

— Как ще отидем бе, Стефане? — уплаши се Стамат. — Не видиш ли, сняг е навалял до шия…

— Добре, ще почакаме пролетта — с готовност кимна Стамболов. Той също бе започнал да уважава удобствата. — А сега да отидем да погледаме, да потанцуваме. Да се веселя с веселите, да плача с тъжните — такова е моето правило.

Те минаха към големия салон, където танците бяха в разгара си.

 

 

Екатерина Каравелова не случайно се ползуваше със славата на най-откровен и непревзет човек в Княжеството. Тя никога не правеше незаслужени комплименти, не подправяше думите си, със сироп от захар и гюлова вода, не съобразяваше предварително мненията си с общественото положение на събеседниците си и затова всяка нейна дума се ценеше с тежестта на златото. Разбира се, понякога докачените я намираха „нетактична“, „груба“ или даже „недодялана“ и все пак я ценяха тъкмо за тези нейни качества.

Когато неочаквано между два танца остана насаме с Олга Хаджиспасова, Екатерина не измени на природата си и заговори направо:

— Какво става с вас, мило момиче? Не изглеждате добре. Тъмни кръгове под очите, посърнала кожа, помътнели очи — това говори за дълги безсънни нощи, за душевни лутаници, изобщо за неща, които не подхождат на възрастта ви. Нали не се сърдите на откровеността ми?

— Не, госпожо Каравелова. Защо да се сърдя? Не се ли виждам и аз в огледалото?

— Не искате ли да споделите с мене тревогите си, госпожице Олга? Аз съм по-стара от вас, много съм изживяла… ще ви разбера, ще ви помогна. — Тя мълча една минута, но като видя, че Олга не се готви да заговори, запита отново: — Вие върнахте годежа на поручик Мартинов, нали? Да не би да имате някакви тревоги по този повод?

Олга трепна и отклони поглед, но пак не проговори.

— Вие се смутихте — продължи другата. — Може би се учудихте, че зная за този тъжен завършек на годежа? Но нали познавате нашия град — тук личният живот на хората е предпочитаната тема за разговори.

— Не, госпожо. Учуди ме друго. Хората обикновено приказват обратното — че господин Мартинов е върнал годежа…

— Аз говорих със самия Мартинов, а той не е човек, който — колкото и да е огорчен — да злепостави една жена. Особено вас, мило момиче. Той… той ви обича… — Екатерина Каравелова отново помълча малко. — Не се сърдете за това, което ще ви кажа. Щом сте върнали годежа, вие сигурно сте имали сериозно основание да го сторите. Не е мое право да съдя, но… Вие и двамата сте така прекрасни, така — как да кажа? — съвършени, че бихте били изключителна двойка.

— Благодаря ви, че ме поставяте наравно с господин Мартинов — тихо изрече Олга. — За мене той е най-чистият и най-благородният човек, който съществува.

— Виждате ли, вие потвърждавате думите ми. Дори и след раздялата, когато би било много по-лесно да оправдаете постъпката си с няколко хули по адрес на Мартин Мартинов, вие го наричате чист и благороден. Вярвайте, по същия начин говори и той за вас. Да, Мартинов е толкова съвършен, че малцина го разбират, а някои даже му се подиграват. Неговото нещастие е, че не прилича на нас, българите: не е грубиян, за да му се възхищаваме, и не е алчен за пари, за да го почитаме. Ще ви призная един грях, госпожице Олга. Когато научих за връщането на годежа, аз се уплаших, че и вие сте от хората, които не оценяват качествата на поручик Мартинов, и сега нарочно ви заговорих с надежда да отворя очите ви за истината… За бога, не помисляйте, че изпълнявам негова молба. Това е мисия, продиктувана от собственото ми сърце.

— Всъщност изненадана съм, че господин Мартинов е говорил за връщане на годежа. Той най-добре знае, че поисках само отсрочка…

Екатерина Каравелова тъжно поклати глава:

— Четете ли Лесинг, госпожице Олга? В „Емилия Галоти“ Лесинг, този чудодеен познавач на човешката душа, казва: „Страхливата любов вижда далече…“ Повярвайте ми, господин Мартинов е видял много по-далече, отколкото може би вие сте желали да му покажете…

 

 

Малко след soupé’-то, което бе сервирано към полунощ, по-възрастните и „по-тежките“ мъже напуснаха танцувалния салон и се оттеглиха в просторния кабинет на г-н А. И. Кояндер, за да пушат и изпият чаша порто. Именно тук monsieur Шефер, френският дипломатически агент в София, осъществи срещата си с министър-председателя Каравелов, която цялата вечер бе търсил. По нареждане на своето правителство той трябваше „да говори неофициално“, „да намекне“, а приемите от край време са били най-подходящото място за този род разговори.

— Страхувам се, че барометърът показва буря, господин Каравелов — започна той след обичайните безлични думи на приветствие.

— Буря? — изненада се Каравелов. — Къде виждате заплаха от буря, господин агенте?

— Облаците идват от запад и са толкова мрачни, че не предвещават нищо добро.

— Как да ви разбирам? На запад от нас е почти цяла Европа…

Разговорът им рискуваше да се прекъсне — с чаша вино в ръка към тях приближи дядо Славейков, с вечната усмивка на руменото си лице и в простичкия черен шаячен сюртук, от който никога не се делеше. Вече изморен от политическите борби, само преди месец той се бе оттеглил от креслото на министър на вътрешните работи, но това не му пречеше да запази авторитета си на един от най-изтъкнатите държавници в Княжеството и безспорно най-популярен оратор в парламента.

— Какво бъбрете вие тук? — безцеремонно се намеси той. — Да бях на вашите години, нямаше да оставя нито една дамичка да не танцувам с нея, а вие, срам и позор, шушукате като съзаклятници.

— Нищо, господине — отговори Шефер. — Говорим за времето.

— Господин Шефер ни предсказва буря — обясни на свой ред Каравелов, после кимна окуражително към французина: — Говорете спокойно, господин агенте. Господин Славейков е между най-близките ми приятели. Къде виждате мрачните облаци? В Австро-Унгария? В Германия? Или може би във вашата родина?

— Не толкова далеч, господа. Буреносните облаци… — Шефер се запъна; той беше отдавна в България, сравнително сносно се изразяваше на български, но все още трудно намираше търсената дума. — Буреносните облаци се събират съвсем близо, до самата граница на Княжеството.

— В Сърбия? — недоверчиво възкликна министър-председателят. — Нашите недоразумения по Бреговския въпрос са твърде незначителни, за да предвещават буря.

— Страхувам се, че самоуспокоението ви не отговаря на действителната обстановка — продължи Шефер. — Моето правителство има сведения, че в Белград се е разисквал въпросът за вероятен конфликт между кралството и Княжеството.

— Но за какво, дявол да го вземе! Бреговският въпрос не може да послужи за повод за конфликт.

— Но съединението на Княжеството с Източна Румелия — може. Или поне вашите съседи преценяват така.

— Съединението, все съединението! — развика се Каравелов. — За никакво съединение сега не може да се говори!

Върху лицето на Шефер се изписа изражение на учудване и полускрито неодобрение:

— Защо, господин Каравелов? Според, мене съединението е патриотичен дълг на всеки родолюбив българин.

— Защото не можем да рискуваме да си навлечем гнева на цяла Европа. Берлинският договор наложи отделянето на Областта дори и пряко волята на могъща Русия, та ние ли, шепа хора, ще се опълчим срещу него? Да имахме поне подкрепата на царя, а то…

— А, с това не мога да се съглася — намеси се дядо Славейков. — Ние захванахме прекалено много да хитруваме, Петко, прекалено тънка политика да правим. Когато се борихме за наша църква и мряхме по въстанията, ние нямахме и това, което имаме днес. Съединението ще дойде, помнете ми думата.

— За това не споря — каза Каравелов. — Кой българин не желае да се избавим от тази изкуствена граница? Аз казвам само, че сега за сега работата нито е назряла, нито се подготвя. Като узрее, крушката сама ще падне от клона.

Французинът поклати глава в знак на несъгласие:

— В Белград не споделят вашето мнение. Там смятат, че известни кръгове в Княжеството и Областта активно работят за съединението.

— Че какво съм виновен аз — размаха юмрук Каравелов, — ако няколко запалени глави псуват султана? Може ли това да бъде основание за конфликт? Ще забравят ли сърбите как братята им българи се биха за тях в седемдесет и шеста година? Не, господин агенте. За война между сърби и българи още много, много години не ще може да се говори.

На свой ред и Петко Славейков поклати замислено бялата си глава.

— Слушайте какво ще ви кажа аз — рече той тихо, но с дълбоко вътрешно убеждение. — Да го вярвате, че Сърбия ще ни нападне. Историята се повтаря. Преди да ни завладеят турците, последната ни война беше със сърбите. Даде господ, че сме освободени. Като свободни първата ни война ще бъде пак със сърбите![2]

— Библейски пророчества — сряза го с присъщата му рязкост министър-председателят. — Хайде сега да не изхождаме от оценка на обстановката, а от разни гадания, както преди десетина години предричаха по разни числа, че „Туркия ке падне“.

— В оценката на обстановката вземете предвид и сведенията, които ви дадох за настроението в Белград — вметна Шефер. — Надявам се, че не ги поставяте под съмнение.

Г-н Шефер имаше право да бъде недоволен. Както знаем, сведенията му за настроението в Белград бяха повече от достоверни. Когато предупреждаваше българите и почти открито изразяваше благосклонност по въпроса за съединението, френското правителство всъщност не проявяваше някаква пробългарска насока на своята политика. Но пострадали неотдавна от германците, претоварени с баснословни репарации и вече замислени за бъдещ реванш, французите смятаха, че имат интерес да подкрепят всяко начинание, което ще урони престижа на Бисмарк и на Германия. И тъй като за никого не беше тайна, че Берлинският диктат беше рожба на „железния канцлер“, французите, макар и без лични интереси над Балканите, нямаха нищо против обединението на българите да бъде първата пукнатина в авторитета на Бисмарк.

Стар и опитен дипломат, Шефер ясно разбираше, че в случая българският народ и френската политика ставаха естествени съюзници. И затова лекомислената самонадеяност на Каравелов не можеше да не го дразни.

— Благодаря ви за вашата информация, господин агенте — каза Каравелов. — Неотдавна господин Кояндер също ни занимава с някакви призрачни изгледи за предстоящо съединение. Но бъдете спокоен. Ако не друго, а съединението ще бъде повод за конфликт със Сърбия, аз ви уверявам, че конфликт не ще има скоро.

— Не мога да бъда спокоен, господин министре — остро възрази Шефер. — Аз съм приятел на българите, а виждам, че бурята ще ви свари напълно неподготвени.

— Ще стане каквото е писано в книгата на съдбата — заключи дядо Славейков и звучно гаврътна чашката с вино. — Щом сте приятел на българите, вярвайте в тях, господин агенте. Българинът е кротък и не обича крамолите. Но настъпят ли го — тогава агнешката кожа пада от плещите му и под нея се оказва лъв. Помнете ми думата!

Господин Шефер махна отчаяно с ръка. Той не знаеше дали наистина, българите са лъвове под агнешки кожи, но затова пък беше непоколебимо убеден, че са непоправими оптимисти.

 

 

Доволен от себе си, княз Александър напусна агентството към два часа след полунощ. Най-страстните танцьори — между тях беше и Стефан Стамболов — останаха почти до четири часа сутринта.

С неизменна изкуствена усмивка на лицето г-н А. И. Кояндер също остана в салона, докато и най-издръжливите танцьори се предадоха и се сбогуваха. Когато изпрати и тях, той си наля една водна чаша шампанско, изпи я на един дъх, после звучно изпсува на руски.

Погледнато външно, приемът бе минал с успех: посетиха го най-отбраното софийско общество и дипломатите, младите танцуваха до капване, дамите си поклюкарствуваха до насита, мъжете намериха случай да си поговорят за сделки и политика. Да, външно приемът бе имал пълен успех. И въпреки това г-н А. И. Кояндер се чувствуваше окраден, недоволен и безкрайно сърдит.

Бележки

[1] Мръсник (рус.).

[2] Автентично.