Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

4

— Encore un peu de sucre, monsieur le comte?[1]

Граф Кевенхюлер-Меч, посланик на Австро-Унгария в двора на крал Милан, отхвърли с рамо пелерината си с извезания на нея сребърен кръст — той беше в униформата си на рицар от Малтийския орден — и пое сребърната захарница от пухкавата ръчичка на кралица Наталия.

— Merci bien, Madame. Je préfére prendre un peu de sucre… — той хвърли бърз многозначителен поглед към двамата мъже, които седяха от другата страна на масичката за чай, — au lieu de casser du sucre à propos de ce compre-rendu de Sofia.[2]

Разговорът се водеше в малката приемна на кралица Наталия и в него участвуваха четирима — кралят, кралицата, Гарашанин и граф Кевенхюлер. Беше един от онези интимни, привидно неофициални разговори при следобедния чай — главната сила на ловкия австрийски дипломат; в тях под формата на безгрижно бъбрене Кевенхюлер умееше да създава такава атмосфера, в която не излагаше мислите си, а ги подсказваше по начин, че те изглеждаха идеи, родени в главите на събеседниците му. Сега той си отсипа захар и върна сребърния съд на кралицата с такова изражение, като че в този момент не мислеше за нищо друго освен за сладостта и аромата на чая. Но Милутин Гарашанин, четиридесетгодишният министър-председател на Сърбия, остави своята чаша на масичката и машинално поглади буйната си къдрава брада — при него винаги признак на напрегнато размишление.

— Как трябва да разбираме думите ви, графе? — Гарашанин говореше френски леко, но със силно подчертан славянски акцент. — Вие се съмнявате в сведенията на капитан Катанич? Трябва веднага да ви уверя, че Михаило Катанич познавам отдавна, още от войните, в които той служи под моя команда. — Една от суетите на министъра беше да изтъква и напомня своето участие във войната през 77–78 година, в която той, с чин майор, се отличи в няколко важни сражения. — Ако съществува сръбски Муций Сцевола[3], това е именно капитан Катанич.

Граф Кевенхюлер-Меч не отговори веднага. Той обичаше тези кратки, измерени драматични паузи, чрез които умело концентрираше вниманието върху следващите си думи.

— Аз казах „по повод“, а не „срещу“ доклада на вашия Муций Сцевола, господин министре — каза той тихо.

— Ах — глезено възкликна Наталия, — вие говорите с библейска иносказателност, monsieur le comte, докато ние, славяните, сме устроени по-просто и предпочитаме ясната фраза…

Всъщност, като казваше „ние, славяните“, Наталия съвсем излишно кокетираше по инерция на навика, който си бе създала от разговорите с поданиците й; съвсем излишно, понеже и тримата мъже в стаята знаеха много точно процентите славянска кръв в жилите й. Дъщеря на руския полковник Кечко и на румънската принцеса Пулхерия Стурдза, тя имаше само четвърт славянска кръв, защото баба й по бащина линия беше балтийска германка. Но тъкмо защото я познаваха добре, тримата не обърнаха внимание на думите й — след като в 1875 година се омъжи за сръбския крал и стана коронована особа и още повече след като в 1876 година роди престолонаследника Александър, в Наталия — двадесет и пет годишната сръбска кралица, хубавичка, но с явни признаци на склонност към пълнеене — все повече и повече се проявяваха болезнените амбиции и суетливостта, които понякога вземаха съвсем необуздани размери.

— Да, изяснете се, графе — помоли и Милан, като леко премрежи очи: неговият звучен баритонов тембър и великолепният френски акцент на бивш ученик от парижкия лицей „Luis le Grand“ винаги създаваха удоволствие за собствените му уши. — Какво в доклада на капитан Катанич ви кара да злословите? Не му вярвате? Съмнявате се в него? Аз наистина не ви разбирам.

Крал Милан посегна да вземе още едно парче кейк, но се поколеба и се отказа. Не много висок, но строен, напет, мъжествен, Милан не без основание се смяташе сам за най-красивия мъж в кралството. Той имаше силно, волево лице, с много правилни, но без женственост черти, остър поглед, прав изящен нос, гъсти мустаци, бръсната брада и пълни устни със сластна извивка. Някога в Париж една балерина от „Мулен руж“ му беше казала, че той я бил привлякъл не с кралското си потекло — Милан беше издънка на стария род на Обреновичите, — а с гъвкавата си фигура на юноша и с устните си на професионален съблазнител. Тези думи бяха направили силно впечатление на младия и темпераментен престолонаследник, а се помнеха и досега от краля, който се гордееше с двойното си качество на господар и прелъстителен мъж. Но напоследък Милан все по-често забелязваше, че мускулите му се отпущат. Тялото му, което Пуси от „Максим“ бе наричала „генуезка шпага“, сега бе натрупало доста тлъстини. Бузите му леко увисваха под челюстите. Като виждаше това, той настойчиво си повтаряше, че то е недопустимо за един тридесетгодишен мъж, който не се е сбогувал със сладостите на живота, и че трябва да бъде по-внимателен и по-сдържан в чревоугодничеството. И сега, като се самоотказа от резена кейк, той се почувствува много горд със силата на волята си и това изведнъж подобри настроението му.

Отказът от кейка и самодоволството на краля не останаха незабелязани за хитрите наблюдателни очи на австрийския дипломат. В гънките на Кевенхюлеровите устни трепна усмивка — именно суетата и пустославието на мъжа Милан Обренович правеха краля Милан лесен за обработване материал в сръчните ръце на графа.

— Ще повторя, Ваше Величество — отговори Кевенхюлер, като бавно разбъркваше захарта в чашата си, — че аз казах „по повод“, а не „срещу“. Не само че не се съмнявам в събраните от капитан Катанич сведения, но мисля, че той се е справил блестящо със задачата си и заслужава награда.

— Но в такъв случай няма ли противоречие в думите ви, графе? Щом вярвате на този мой офицер, защо имате желание de casser du sucre? Ако Пашич и другите радикали действително кротуват, аз не виждам нищо за злословене в доклада на капитан Катанич.

— Така ли? — вдигна тънките си вежди Кевенхюлер. — А последната част на доклада? Безучастни ли сте към евентуалното присъединяване на Източна Румелия към Княжеството, Ваше Величество?

— Изяснете се, графе — отново помоли Милан, който наистина още не можеше да се ориентира в намеците на дипломата.

— Ако перефразираме думите на Клаузевиц, политиката е война, но водена с други средства. Аз бих казал, че политиката е забавна игра, която прилича на шахмата. Което и от двете определения да възприемем, изкуството на голямата политика или голямото изкуство на политиката е човек да умее да предвижда всички евентуални ходове на противника и да не се оставя да бъде изненадан, а да има готов отговор за всеки вариант, който противникът ще избере. — Кевенхюлер отпи няколко глътки от чая си. — Когато говорех за злословене, аз имах предвид — моля да ме извините за откровеността — вашата неподготвеност за онзи бъдещ ход на българите, за който ви съобщава капитан Катанич.

— Искате да кажете — обади се Наталия — за подготвяното присъединяване на Източна Румелия към Княжеството?

— Точно така, Ваше Величество. Въпросът е за съединението.

— Изглежда, говорим на различни езици — продължи кралицата. — България и Сърбия имат един естествен противник: Турция. Съединението, ако то изобщо стане, ще бъде удар срещу Турция и в такъв случай, ние трябва да го приветствуваме. Ще си позволя и аз да перефразирам един израз: „Les ennemis de mes ennemis sont mos amis.“[4] Защо говорите по такъв начин, сякаш съединението, за което българите, казано между нас, имат основание да мечтаят, ще накърни нашите интереси?

— И вие ли, Ваше Величество, мислите като кралицата? — Въпросът съдържаше една твърде явна безцеремонност, но Кевенхюлер знаеше, че никой няма да я забележи.

— Уви, аз още не разбирам основната ви мисъл — призна Милан.

— Но вие често повтаряте една фраза, която лично аз много харесвам — с тон на учудване каза графът. — И тази фраза е, че Сърбия е предопределена да стане Пиемонт[5] на Балканите. Смятате ли, че Сърбия наистина ще изпълни своята мисия, ако границата на България опре до стените на Одрин? — Кевенхюлер отново прибягна до стария трик да изказва мислите си като естествено продължение от идеите на краля. — Една България, уголемена почти двойно както по територия, така и по брой на населението, няма ли да натежи толкова върху балканските везни, че те непоправимо да се наклонят на Изток?

Той замълча. Този път мълчанието не беше една от любимите му драматични паузи, а просто даване на време подсказаните идеи да достигнат до съзнанието на неговите събеседници.

— Страхувам се, че графът има право — произнесе най-сетне Наталия. Изведнъж тя се бе видяла да се сбогува завинаги със сладката си мечта да бъде кралица на една велика държава на южните славяни и тази представа я бе накарала да се сгърчи от болка. Но гласно изрази по друг начин мислите си: — Ако успеят на юг, след година българите ще обърнат поглед на югозапад…

— Те не крият — вметна Кевенхюлер, — че смятат Македония за още неосвободена българска територия.

— … а след още една година…

— А след още една година — продължи вместо нея Милан — Батенберг ще ме води пред триумфалната си колесница по белградските улици, а Пашич ще надува тръбата.

Посланикът се усмихна вътрешно — и този път посаденото от него семе бързо даваше плод. Той премрежи очи и се отпусна в дълбокото си кресло. Оттук нататък мислите сами щяха да идват в техните глави, а неговата, на граф Кевенхюлер, роля щеше да бъде само да ги направлява според интересите на Австро-Унгарската империя.

— Александър се оказа по-хитър, отколкото предполагах — каза кралят, докато машинално продължаваше да разбърква с лъжичка отдавна изстиналия си чай. — Ако народът прикрепи към името му прозвището „Обединител“, той завинаги ще престане да бъде чужденец за българина и ще израсне като национален герой. А тогава съвсем безболезнено ще може да се освободи от руската опека.

— Мислите ли, че това не се схваща от Русия? — запита високо Наталия. — Впрочем, сведенията ни от господин Боди недвусмислено говорят, че Русия е категорично против съединението в този момент, когато то ще се припише като заслуга на противния им княз.

— Но ако го направят въпреки волята на своята освободителка? — заспори с нея Милан. — Англия на драго сърце ще приветствува всяко дело, което ще превърне България от аванпост на Русия към Босфора и Дарданелите в аванпост на Турция и английските интереси срещу Русия. Пък кой знае — той се обърна предизвикателно към Кевенхюлер, — може и Австро-Унгария да ги подкрепи по същите съображения…

Това беше въпрос и посланикът се видя принуден да отговори с едно от обичайните си двусмислия:

— Ваше Величество няма основание да се съмнява в чувствата на Австро-Унгария и на моя господар.

Всъщност той не каза нищо, абсолютно нищо, но Милан остана доволен от отговора му.

„Защо Милутин Гарашанин не взема участие в разговора? — запита се изненадан австриецът. — Според моите пресмятания той би трябвало да бъде главният двигател на по-нататъшните решения… От тримата той е най-умен, не случайно е син на Илия Гарашанин, но дали не е наследил и бащиното си резервирано отношение към Австро-Унгария?“

Илия Гарашанин в качеството си на министър някога бе подкрепял Карагеоргиевичите, без да споделя тяхната австрофилска политика.

„Разбирам играта ти — мислеше в същото време Гарашанин. — Ти гъделичкаш суетните амбиции на кралското семейство, напомняш им за Пиемонта на Балканите, но това съвсем не са истинските ти мисли. Равновесието на полуострова не ти трябва, за да видиш един ден Милан Обренович като крал на цялото южно славянство, а за да задържиш Сърбия и Македония в сферата на австрийското влияние. И тайно се страхуваш от една Русия, която би слязла до Дарданелите, нали? От тази славянска Русия, която много лесно ще намери общ език с южните славяни, за да превърне в бъдеще Австрия в една незначителна държавица, загубена някъде между върховете на Алпите. Но трябва ли да разкрия играта ти? — питаше се той с трескава настойчивост. — В случая не се ли явяваш мой естествен партньор?“

Милутин Гарашанин имаше основание да си задава този въпрос. След Зайчарското въстание от 1883 година, което Милан удави в кръв, и привидното ликвидиране на радикалната партия в страната наглед царуваха мир и съгласие, но никой не схващаше по-добре от Гарашанин дълбоката истина, която се съдържаше в думата „наглед“. Всъщност в Сърбия под повърхността бушуваше силно вълнение, подклаждано от съзаклятническите групи на радикалите и от едно всеобщо недоволство, което в безсънните си нощи министър-председателят често оприличаваше на буре с барут, поставено под трона на краля. Само сляпото подчинение на Милан пред Австро-Унгария успяваше да задържи огъня настрана от това буре. Да, Австро-Унгария крепеше крал Милан на престола, а заедно с него — и Гарашанин на министър-председателския стол.

Опеката на Австрия неведнъж бе дотежавала на Гарашанин, но той се бе принуждавал да преглъща горчивините. Друг изход нямаше: с Австрия министър-председател или без Австрия по дяволите…

Разбира се, през устата на Кевенхюлер говореше не алтруизмът на Австро-Унгария, а съвсем ясната преценка за интересите на империята. Можеше ли канцлерът Калноки с леко сърце да се види на Балканите изместен от Русия? Достигнала веднъж до Дарданелите, Русия нямаше ли много лесно да се разпростре и до далматинското крайбрежие?

Да, не беше необходима особена прозорливост, за да се разбере играта на Австрия. Но какво би станало, ако при една евентуална криза на Балканите Сърбия би се опитала да води самостоятелна политика? Да се отърси от опеката на могъщия съсед? Гарашанин поклати голямата си глава — знаеше, че династията, която нямаше никакви връзки с народа и се крепеше само благодарение на австрийското влияние и на суровия полицейски режим, би рухнала моментално и неминуемо би повлякла със себе си и него, министър-председателя. Равносметката беше повече от проста: Австрия гонеше собствените си цели, но в случая те се покриваха напълно и с интересите както на сръбската династия на Обреновичите, така и на Милутин Гарашанин.

— И все пак има нещо съмнително в информацията на капитан Катанич — продължаваше междувременно Милан. — Докато Александър е на българския трон, Русия никога няма да подкрепи едно съединение с Областта. Тогава на какво разчитат българите? На благодушието на султана? На собствените си сили? Пфу! Цяла Европа знае, че българите са бостанджии, които не можаха да извоюват сами свободата си, а я дочакаха като подарък от Русия. Нима се надяват да победят редовната турска армия със своите черешови топчета? И със своите капитанчета, които са помирисвали барут само когато са стреляли по зайци? Ето, това са неща, които наистина не разбирам.

— Но при тях са и руските офицери инструктори — напомни Наталия.

— Колцина са те, руските офицери? Петдесет? Сто души? — Милан сви рамене. — Всеки един от тях да е втори Кутузов, какво могат да сторят с паплач като българите? И щом е така — на какво разчитат Александър Батенберг и неговите политици?

— Всъщност техните съображения би трябвало да не ни интересуват — тежко рече Гарашанин. — В политиката всеки върви по своя път и преследва собствените си интереси. — Той се засмя принудено. — Вземете за пример Австрия.

Кевенхюлер трепна. Дали този грубоват и тромав сърбин нямаше да постави пръти в колелата на неговата колесница? Но само след секунда посланикът въздъхна облекчено. Гарашанин казваше:

— Австрия мисли за себе си, но за щастие и в този случай интересите на нашата велика съседка и съюзница напълно се покриват с нашите. Присъединявам се към всяка дума на господин графа. Ние нямаме два пътя: равновесие на силите или признаване на пълното ни поражение.

— Как да разбираме думите ви, господин Гарашанин? — попита кралица Наталия.

— Най-доброто за нас е съединението изобщо да не стане. В това отношение помощта на Австро-Унгария може и ще бъде решителна.

— Каква представа имате за тази помощ, господин министре? — намеси се и посланикът. — Да сплашим княза? Но според собствените ви сведения княз Александър не е начело на заговорите за съединението. Ние може би имаме известно влияние върху княза, но то започва и свършва до него. Говоря ви като човек, който е прекарал години в България и познава много добре обстановката. Нашето влияние върху българския народ е равно на нула или дори се бележи със знак минус. Българите все още твърде ясно помнят ролята, която изиграхме в Берлин.

Гарашанин разтърси лъвската си грива.

— Имах предвид друго, господин графе. Макар и по различни съображения, в момента и Австро-Унгария, и Русия не желаят съединението. Вие можете да повлияете на Русия, а Русия — на българския народ.

— Това може да стане само ако се възползуваме от сведенията, които са събрани от вашия твърде енергичен капитан Катанич.

— Аз нямам нищо против — каза ясно Милутин Гарашанин. — И ако Негово Величество…

Милан хвърли бърз въпросителен поглед към Наталия. Кралицата едва забележимо кимна.

— И аз нямам нищо против — заяви кралят. — Подготвяното дело е зло за всички, освен за българите. Макар и по различен начин, то ще ощети, и Сърбия, и Турция, и Австро-Унгария, и Русия. А срещу общото зло трябва всички да застанат заедно, рамо до рамо.

Граф Кевенхюлер се поклони. Тази част от въпроса беше решена.

— Вие казахте „най-доброто за нас“, господин министре. Кое поставяте на второ място?

— Грешно сте ме разбрали или грешно съм се изразил — отговори на въпроса му Гарашанин, докато нервно гладеше брадата си. — Нашата възможност за избор се свежда до познатата алтернатива to be or not to be[6]. Съединението осъществено — това означава край на Сърбия, край на династията. А като сърбин и пръв министър на Негово Величество аз изобщо не мога да поставям на преценка и компромиси която и да е от двете алтернативи.

Двамата царствуващи съпрузи трепнаха. „Край на династията!“ Този израз, който те избягваха дори и в мислите си, сега бе ясно произнесен гласно със суровата заплаха за една твърде реална и може би твърде близка перспектива.

Трепна и Кевенхюлер. Той не се развълнува за бъдещето на сръбската династия, но думите на министъра подсказаха готовност за действия, които значително превишаваха инструкциите, изпратени на посланика от Виена.

— Ще се върна към думите на Клаузевиц, господин графе, които вие споменахте в началото на нашия разговор — добави Гарашанин. — Ние ще изчакаме действията на политиката. Но ако тя се окаже слаба, ние… ние трябва да продължим политиката с други средства…

Едва сега Кевенхюлер-Меч си даде сметка, че твърде късно се бе сетил да се намеси в разговора не толкова да насочва, колкото да възспира идеите на тези буйни и амбициозни славяни.

— Надявам се, че не говорите за някакви крайни мерки, господин министре? — предупредително каза той.

— Аз съм само един обикновен служител на Негово Величество — не без достойнство заяви Гарашанин. — Когато ще се говори за крайни мерки, думата ще принадлежи единствено на моя господар.

Гарашанин погледна въпросително Милан. Милан запита с поглед Наталия. Кралицата отново кимна утвърдително.

— И трябва да ви уверя, monsieur le comte — произнесе отчетливо кралят, — че думата ще бъде казана. Южното славянство е малко за две династии. Какво мислите вие, chère Nathalie[7]?

— Напълно споделям мнението на Ваше Величество — с готовност се съгласи Наталия.

— Не се ли решавате твърде бързо на една авантюра, която може да донесе, хм, много изненади? — иронично попита Кевенхюлер.

— Говорите за изненади? — отговори в същия тон Гарашанин. — Мислите ли, че тази тълпа бостанджии и чобани може да поднесе изненади на една редовна сръбска армия, командувана от опитни генерали и полковници и снабдена с най-модерно оръжие?

— Всяка война крие рискове, господин министре.

— Ние не сме войнолюбци, господин графе — каза Милан, — и искрено желаем да нямаме повод за крайни мерки. В това отношение, повтарям, на вас и империята възлагаме големи надежди. Но ако обещаната от вас интервенция се окаже безплодна, ние ще поемем рисковете, с които ни заплашвате. Историята на сръбския народ е пълна с величави победи, извоювани с цената на далеч по-големи рискове…

Кевенхюлер вдигна рамене — тримата бяха изпаднали в такъв войнствен ентусиазъм, че бе трудно, даже невъзможно да се спори с тях.

— Имаме много време, за да обсъдим, да се върнем пак на тази тема — каза той, като с тези думи искаше да подчертае, че още никакво окончателно решение не е взето. — Имам доброто предчувствие, че до никакви крайни мерки няма да се стигне. Познавам княз Александър. Той е човек на лесния, но кратък ентусиазъм и не допущам да се впусне в приключение, в което срещу него ще бъде цялата европейска дипломация. Ние — той имаше предвид Австро-Унгария — ще направим необходимото, за да охладим и тези краткотрайни изблици на ентусиазъм у княза и на хайдушки подеми у населението. — Той се усмихна по такъв начин, сякаш водеше галантен разговор с красива дама, а не обсъждаше една евентуална братоубийствена война. — Но, позволете ми един съвет. — Сериозността на думите му напълно контрастираше на неговата усмивка. — Струва ми се, че в политиката и войната всяка информация трябва да бъде щателно проверена. Капитан Катанич се е справил великолепно със задачата си, но докладът… докладът не е написан от неговата ръка…

— Вие просто прочетохте мислите ми, графе — обади се Наталия. — Според мене капитан Катанич трябва да се върне в Белград, за да докладва пълно и изчерпателно.

— Ще наредя, Ваше Величество — поклони се Гарашанин.

В някоя от съседните стаи се обади пеещ часовник и четиримата се заслушаха в неговата приятна, звънлива мелодия.

Бележки

[1] Още малко захар, господин графе? (фр.).

[2] Благодаря, госпожо. Предпочитам да взема малко захар… вместо да злословя по повод на този доклад от София. (Изразът съдържа непреводима игра на думи. На френски succre значи захар; casser du succre — буквално „троша захар“, означава още злословя).

[3] Кай Муций, наречен Сцевола („левичар“) — полулегендарен римски герой, проявил се при обсадата на Рим от етруските. Проникнал в неприятелския лагер, за да убие етруския цар Порсена, но по погрешка погубил един от неговите адютанти. Разпитван и заплашван с мъчения от Порсена, той не само че не издал нищо, но сам сложил ръката си в огъня и не трепнал, докато тя изгоряла, а после заявил, че е един от тристата млади римляни, заклели се да убият етруския цар. Порсена се уплашил и сключил почетен мир с Рим.

[4] „Неприятелите на моите неприятели са мои приятели“ (фр). Същинската поговорка е: „Приятелите на моите приятели са и мои приятели“.

[5] Пиемонт — област и средновековно княжество в Италия. От Пиемонт е възникнало движението за обединението на италианския народ в единна държава.

[6] Да бъдеш или да не бъдеш (англ.) — начало на прочутия монолог на Хамлет.

[7] Скъпа Наталио (фр.).