Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

5

Князът предложи стол на Каравелов, но предпочете сам да остане прав. Без да си дава сметка, той се чувствуваше малко по-самоуверен пред страшния министър-председател, когато го гледаше отгоре надолу. Той се осведоми за здравето на госпожа Каравелова, размени няколко думи за настъпилата зима и най-сетне премина към същината на разговора:

— Както ви предупредих със записката си, господин Каравелов, аз пожелах… — той се поправи: — аз ви помолих да присъствувате на аудиенцията, поискана от господин Кояндер, защото предполагам, че ще се разискват такива въпроси, по които освен държавния глава ще трябва да се изкаже и ръководителят на правителството.

Без да има видима причина, Каравелов настръхна и разтърси глава.

— Какви въпроси? — запита той гръмогласно и прозорците на кабинета издрънчаха.

Князът преглътна шумно. Той толкова се боеше от буйната невъздържаност на този човек, че беше достатъчно Каравелов да повиши тон — нещо, което се случваше често и без какъвто и да е повод, — за да трепне и се огъне.

— Имам основание да предполагам, че господин Кояндер ще разисква по въпросите за съединението. Доколкото съм осведомен, в кулоарите на Народното събрание напоследък се говори, че в София се очаква някаква румелийска делегация, която да преговаря за съединението…

— Какво съединение? — разфуча се Каравелов. С лекотата на изпитаните политици той отдавна бе забравил, че преди три години сам бе застанал начело на „съединистите“ в Пловдив. — Какво съединение? Какви делегати? Като ги уловя с двама жандарми, ще осъмнат на Ихтиман![1]

— Да, сега не е време да се повдига този парлив въпрос — предпазливо рече князът. Думите му трябваше да означават: „Рано или късно съединението ще стане. Въпросът е дали да се готвим за него сега или да изчакаме по-благоприятно време.“

— Ние не можем да присъединим източнорумелийските борчове към финансите на България[2] — изръмжа министър-председателят.

— Именно затова ви помолих да присъствувате на аудиенцията — каза Александър. — Руската дипломация е прекалено подозрителна към мене, но на вас, вярвам, ще гласува повече доверие.

В кабинета влезе д-р Константин Стоилов и съобщи церемониално:

— Господин Кояндер, дипломатически агент на Негово Императорско Величество цар Александър, моли да бъде приет.

— Поканете господин агента — каза князът.

Кояндер беше облечен в черна камерюнкерска униформа, която много добре отиваше на високия му ръст и русата коса. Той пристъпи с тежки крачки и с добре пресметната безцеремонност.

Докато се ръкуваха, Александър измери с поглед дълбочината на поклона му и сам се наведе с два сантиметра по-малко: една от онези дребни и наивни игри, от които князът не можеше да се откаже.

Те седнаха около малката масичка в кабинета. Александър постави г-н Кояндер да седне с лице към прозореца, а сам се разположи с гръб към светлината. Някога баща му, хесенският херцог, му бе чел от „Князът“ на Макиавели, че при труден разговор умният владетел се старае да наблюдава изражението на своя събеседник, а да скрива своето; това според стария италиански хитрец винаги осигурявало известно предимство на владетеля.

— Записката, с която поискахте аудиенцията, господин агенте — подхвана Александър, — имаше твърде тревожен тон. Ще ви призная откровено, че този тон ме смая. Не виждам повод за тревога нито в Княжеството, нито в международните отношения.

— Сигурен ли сте в това, Ваше Височество? — иронично подметна агентът. — За съжаление правителството на Негово Императорско Величество не може да сподели вашето спокойствие.

Князът хвърли бърз поглед към своя пръв министър.

— В такъв случай се касае за недоразумение — каза Александър. — А с добра воля — той натърти последните думи, защото именно добрата воля липсваше и на Кояндер, и на цялата руска политика в България — недоразуменията лесно се заглаждат. Какво събитие е нарушило спокойствието на правителството на Негово Величество?

Господин Кояндер се раздразни. Той бе дошъл тук с намерение да прочете на княза една лекция върху спазването на приетите норми в международните отношения, а се получи така, че на него му бе прочетена лекция върху коректността в отношенията. Александър не бе така беззъб и хрисим, както си го представяха в Петербург.

— Дошъл съм да говоря с Ваше Височество по въпроса за тъй нареченото съединение — остро и заплашително изговори дипломатът.

Александър доста умело си придаде изражение на изненада и разпери ръце:

— Съединение? Но за какво съединение говорите, господин агенте?

Той бе забелязал раздразнението на дипломата и го смяташе изгодно за себе си. Сега със своята мнима наивност той се стремеше да задълбочи това настроение на Кояндер. И успяваше: Кояндер, сприхав по характер и психологически неподготвен да свири втора цигулка в дуета с княза, все по-мъчно се контролираше.

— Вие говорите като невинен младенец, Ваше Височество — каза той злъчно. — Разбира се, става дума за съединението с Източна Румелия.

— Mon Dieu[3] — лицемерно възкликна князът, — аз наистина съм останал на опашката на събитията. — Без да го съзнава, той си служеше с думи от суровата заплаха на Данаил Николаев. — В мое име е прогласено обединението на двете Българии, а аз го научавам от един дипломатически агент…

— Моля, престанете да се шегувате — избухна Кояндер. — Не забравяйте, че през моята уста говори царят!

Заплахата беше повече от недвусмислена. За руските дипломати в България името на царя беше като камшика за звероукротителя. Александър се стъписа, но и вътрешно възликува — той се бе почувствувал отмъстен за многото унижения на които бе подлаган от Кояндер.

— И какво казва царят през вашите уста, господин агенте?

Кояндер пое дълбоко дъх. Той искаше да говори спокойно, убедително, да хване конците в ръката си, а чувствуваше, че гневът го превръщаше в безпомощна жертва на княза.

— Говоря за съединението, Ваше Височество. Ние имаме сведения, че от двете страни на Стара планина усилено се агитира прогласяване на съединението, че се създават въоръжени съзаклятнически групи, които да го осъществяват дори и с насилнически средства. Натоварен съм от моето правителство да ви уведомя, че всякакви действия от подобен характер решително се осъждат от Негово Величество и не само не ще бъдат подкрепени, но и ще им се противодействува всячески.

— Разбрахте ли, господин Каравелов? — запита князът на български, като се обръщаше към своя пръв министър. — Правителството на цар Александър заявява, че ще противодействува на вековния стремеж на българския народ. — Каравелов мълчаливо кимна рошавата си глава и князът продължи на френски: — Вашето съобщение е по няколко линии много любопитно, господин агенте. Първо, Санстефанска България е рожба на Русия. Берлинският диктат беше удар не само против българския народ, а наравно или дори в по-голяма степен против Русия. Не е ли любопитно, че сега същата Русия се противопоставя не на неправдите на Берлинския договор, а на братския и български народ, който се бори против тези неправди?

Кояндер се усмихна ехидно — той бе очаквал този въпрос и се бе подготвил да му отговори.

— България получи свободата си от ръцете на Русия. На Русия и на нейния цар принадлежи правото да прецени дали и кога да се подеме борба против Берлинския договор. Не забравяйте, че върху договора има подпис на руския княз Горчаков, но не и на български представител.

Но веднага последва зашеметяващ удар:

— На ваше място — обади се на руски Каравелов — аз не бих се гордял с това последно обстоятелство, господине.

Плесницата беше оглушителна и Кояндер няколко минути напразно търси достоен отговор.

— Второ — продължи Александър, който вече почти не скриваше ликуването си, — сведенията на вашето правителство значително противоречат на моите. Че се агитира за съединението, това е естествено. Предполагам, че няма истински българин, който да не е готов не само да агитира, но и да пролее кръвта си за съединението. Но страхувам се, че съзаклятията съществуват само във въображението на романистите…

Кояндер не пропусна възможността да се реваншира. Той извади някакъв лист от джоба си и подхвърли саркастично:

— В случая романистът си е послужил с истински имена, Ваше Височество, и — може би по случайно съвпадение — преди малко видях едно от главните действуващи лица не другаде, а тук, в княжеския дворец.

— За какво намеквате?

— За това, че в България съществува Таен революционен комитет за присъединяването на Източна Румелия с председател Захари Стоянов, а главният агитатор на този комитет е военният прокурор капитан Паница, когото преди малко видях в адютантската стая.

И като се наслади от ефекта на своите думи, Кояндер отчетливо зачете сведенията на капитан Катанич, които бяха тръгнали от сръбското агентство в София, преминаха през Белград, Виена и Петербург, за да затворят кръга пак в София, но вече в самия дворец.

— Е, кажете, Ваше Височество, още ли се съмнявате в съществуването на тази организация?

Целият ентусиазъм на княз Александър рухна в една секунда. Той се сви, сякаш се смали в стола си, и се предаде:

— Не зная източника на вашите сведения, господин агенте, но, уверявам ви, те са новост за мене. Лично за себе си ще ви отговоря, че моя непрестанна цел е да зачитам международните съглашения и да не предизвиквам недоволството на царя-император.

Кояндер обаче не страдаше от излишна снизходителност. Станал господар на положението, той нямаше намерение да се задоволи с полумерки:

— Думите ви звучат добре, но не означават нищо, Ваше Височество. Вие трудно ще разсеете недоволството на царя-император с няколко добре казани, но без съдържание думи.

Каравелов схвана затрудненото положение на княза и не се поколеба да застане рамо до рамо с него в тежката минута:

— Дори и да приемем вашите сведения за чиста монета, те ясно показват, че в действията за съединението не участвува нито Негово Височество, нито българското правителство. Като шеф на правителството поемам задължение пред Негово Величество царя и занапред да запазим пълно и строго неучастие в подобен род дела.

— И смятате, че това е достатъчно? — саркастично запита дипломатът. — Не, господин министре. Царят — той отново плесна с камшика на звероукротителя — изисква от вас не неучастие, другото име на което е покровителство, а явно, бързо и ефикасно противодействие.

Александър напълно се пречупи. Капанът беше ясен, ударът — тежък. Какви бяха възможностите му? Да не се подчини на царската заповед и да си навлече окончателно гибелната му омраза; или да се подчини на заповедта, да стане противник и спирачка на народните въжделения, което пък неминуемо ще го отчужди от народа и ще пресуши завинаги онази подкрепа на населението, която всъщност беше единствената му опора.

Блед, посърнал, разтреперан, Александър се изправи.

— Благодаря за посещението ви, господин агенте. — Кояндер се принуди също да стане на крака. — Ще обсъдя нашия днешен разговор с моето правителство и заедно, княз и народни избраници, ще вземем най-подходящото решение.

— Само това ли да съобщя в Петербург, Ваше Височество? — запита Кояндер, като натъртваше всяка дума.

— Съобщете още, че решението ни положително ще се понрави на Негово Величество царя.

Дипломатът се разкланя церемониално и си тръгна. Каравелов едва дочака вратата да се затвори зад него и избухна:

— Виждате ли? — Той размаха масивния си юмрук по посока на княза. — Виждате ли докъде ни докарахте? Флиртове с разни смахнати глави, шушукане с пропаднали политикани! Ето, ето плода на вашите действия. Право казват хората: който сее вятър, ще пожъне буря!

— Вие ли ми казвате това, господин Каравелов? — тихо и отпаднало възрази князът. Той беше далеч от мисълта да направи бележка на министър-председателя за недопустимия тон. — Вие ли ми казвате това? Та аз ли бях този, който се облече в тогата на народен трибун и пръв издигна лозунга за съединението? Аз ли се възползувах от този лозунг, за да бъда избран за кмет на Пловдив?

— А кой предлагаше още в осемдесета година да прогласим съединението? Кой си шушукаше тук, в същата тази стая, с румелийските делегати? А? Аз ли?

Александър замълча. Но стана така, че мълчанието беше по-красноречиво от думите, които би могъл да изрече. Те останаха няколко минути един срещу друг и Каравелов пръв отмести поглед. Тогава князът изрече тихо:

— Нашият спор е недостоен, господин Каравелов. Ние взаимно се обвиняваме в неща, с които би трябвало да се гордеем.

Още под влияние на гнева, Петко Каравелов скочи и стисна пестници. Но тогава съдържанието на княжеските думи достигна до съзнанието му. Той се засрами от този урок по патриотизъм, даден му от един чужденец, махна с ръка, излезе и яростно затръшна вратата зад себе си.

Александър се отпусна на стола до бюрото и подпря глава на двата си юмрука. В същото положение го завари половин час по-късно флигел адютантът поручик Мартинов.

— Ваше Височество — рапортува той от вратата, — капитан Паница моли да бъде приет.

Князът издигна към него безжизнените си тъжни очи.

— Wie, bitte, Herr Oberleutenant?[4]

— Военният прокурор капитан Константин Паница моли да бъде приет от Ваше Височество — повтори на немски Мартин Мартинов.

— Ах, Паница! — красивите устни на княза се свиха в горчива усмивка. — Той не би могъл да избере по-неподходяща минута за посещение.

— Да му откажа ли? Или да му предложа да се яви друг път?

— Напротив, Herr Oberleutenant, нека влезе. Donnerwetter![5] — Князът ругаеше само в моменти на болезнени изживявания. — Днес половината от ядовете ми се дължат на капитан Паница собствено. — Той искаше да каже „лично“. — Редно е аз от своя страна да стоваря поне половината на тази половина върху него! Моля, поканете го!

Капитан Паница се яви в пълна парадна униформа, със сабя и ордени. Той се представи според устава, но в едва забележимата му усмивка, в леко повдигнатите вежди и във веселото пламъче на очите му имаше нещо, което не беше неуважение, не беше и оскърбително безразличие, а някакво първично отрицание на всичко установено с норми и правилници — изражение, което твърде прилягаше на неговото красиво, но цинично лице. „Бог му е дал красотата, но дяволът се е пошегувал, като е направил от тази красота олицетворение на Антихриста!“, бе казал неотдавна за него Васил Друмев, който в битността си на митрополит Климент често изразяваше светските си наблюдения с чисто религиозни сравнения.

Паница беше един от любимците на княза. Той винаги се очароваше от неговата буйна праволинейност, която толкова липсваше на него самия, от хайдушкото му въображение, от невъздържаната му смелост, та дори и от това цинично изражение на човек, в когото природата е кръстосала по неповторим начин крайния идеализъм с всеотричащия нихилизъм. Сега Александър се опита да не се поддаде на този чар и да бъде строг, но думите му прозвучаха не толкова като мъмрене, колкото като весела закачка между двама младши офицери:

— Влезте, Паница, влезте! Имам да ви се карам…

— Не зная кой на кого трябва да се кара, Ваше Височество — каза Паница с онази странна безцеремонност, правото на която той си бе извоювал по някакви неведоми пътища.

В душата си князът се засмя добродушно, но иначе се постара да си придаде сурово изражение.

— Знаете ли каква може би непоправима пакост сторихте вие, капитан Паница, на мене и на България?

— Много съм любопитен да чуя, Ваше Височество.

— Ах, боже мой, трябваше да бъдете тук, в тази стая, преди половин час, когато вашето име беше камшик в ръцете на господин Кояндер, драги капитане.

— И за това ли ще ми се карате, Ваше Височество? Когато врагът ни ругае, ние трябва да разбираме, че сме на верен път.

Александър едва успя да превъзмогне усмивката си.

— Вие наричате господин Кояндер враг, господин капитан?

— Нима вие го наричате приятел, Ваше Височество?

Князът се намръщи, този път не на шега. Отраснал в европейските дворове, той още от твърде малък бе усвоил златното правило на кардинал Малагрида, че „езикът е даден на човека, за да скрива мислите си“, и винаги, когато някой несръчен събеседник го принуждаваше — както Паница с последните си думи — да прекрачи рамките на това правило, той се чувствуваше посрамен, сякаш разголен.

Смръщи вежди, а сините му очи придобиха стоманен отблясък.

— Слушайте, капитане. Вярно ли е, че вие сте начело на едно подмолно движение, чиято цел е присъединяването на Областта?

— Да бъде простена откровеността ми, Ваше Височество, но трябва аз да попитам: защо вие не сте начело на такова движение?

Прекалено бърз и лабилен в чувствата си, Александър пребледня:

— Забранявам ви да ми говорите с такъв тон, капитан Паница. Отговаряйте ми уставно. Сте ли или не сте начело на движение за съединение на Княжеството с Източна Румелия?

— Не мога да се похваля, че съм начело, но работя с всички сили за него.

— А вярно ли е, че основавате тайни революционни комитети из страната?

— Виждам — въздъхна Паница, — че те не са толкова тайни, колкото аз съм предполагал.

— Тайни! Тайни! — кресна князът. — Те са толкова тайни, че аз научих за тях не от друг, а от господин Кояндер.

Паница замълча. В този момент той приличаше на хлапак, уловен да бърка в буркана със сладко.

Князът забеляза изражението му и се почувствува гузен. „Ето — помисли той, — и него ругая за неща, за които би трябвало да украся гърдите му с най-висок орден! Къде отиваме, боже мой?“ Той стана и няколко минути се разхожда из кабинета с кръстосани на гърдите ръце.

— Вие поискахте среща с мене — каза той, когато отново зае мястото си до бюрото. — Каква е целта на посещението ви?

— Именно съединението, Ваше Височество — тихо отговори офицерът.

— Е? — Този единствен звук беше твърде неопределен. Наред с подканата и проявата на известен интерес той съдържаше още предпазливост и дори малко укор.

— Съединението е дело на живот и смърт за българския народ. Вие не можете да стоите настрана от това дело, Ваше Височество. Встъпвайки на българския престол, вие дадохте клетва да живеете с идеалите на народа.

— А ако тези идеали ще ме свалят от престола?

— Такива опасения не могат да съществуват — простодушно възрази капитанът. — Днес вие сте само символ. След съединението ще бъдете знаме на народа. Българите губят знамената си само когато до един измрат под тях.

— Не съм съгласен с вас, капитане, но да не спорим. Продължете нататък. A propos, от ваше име ли говорите или от името на тайната организация, в която се числите?

— От мое. Но в случая моето мнение не се отличава от мнението и на организацията.

— Добре, продължете.

— Ние знаем, че в душата си вие не сте чужд на нашето дело. Но това не е достатъчно. Вашето пасивно съмишленичество трябва да вземе по-реални форми.

Ако имаше склонност към самокритичните наблюдения, Александър неизбежно щеше да забележи, че в разстояние на половин час той на два пъти бе обвинен в пасивност: от Кояндер — в пасивно противодействие и от Паница — в пасивно съмишленичество. И докато противодействието и съмишленичеството взаимно се изключваха, и двамата, приятелят и неприятелят, бяха единодушни в пасивността на княза. А другото име на пасивността е малодушие или безхарактерност… Обаче Александър не обичаше да се задълбочава в неизгодни самокритични преценки.

— Как си представяте това, господин капитан? Вие и вашата организация знаете, че по силата на Берлинския договор аз съм обвързан яко от международните конвенции и че дори съм във васално положение спрямо султана. „По-реалните форми“, за които намеквате, ще превърнат мене, васалния княз, в ръководител на бунт срещу моя сюзерен.

— Защо пък не? — остро запита Константин Паница и както преди малко със своята прямота предизвика гнева на княза.

— Защото е невъзможно! — рязко отговори Александър.

— В такъв случай нашият разговор е излишен.

Князът се разкая. Дълбоко в себе си той съзнаваше и се срамуваше от своята нерешителност и от твърде нагласените доводи, зад които се мъчеше да я скрие. „Съдбата може да изпълни неизбежното и без вас — за втори път днес си припомни той думите на Николаев. — Но тогава вие ще се озовете не начело, а на опашката на подвига!“

— Не, останете, капитане — каза той. — Да приемем, че съм съгласен с вас. В какво може да се изрази моята помощ?

— Бъди спокоен, Ваше Височество. — Паница отново изпусна едно „ти“. — Няма да ви караме да идвате на наши събрания…

— Тогава?

— Ние имаме нужда от две неща. От вашата морална подкрепа и от средства. Борбата иска оръжие, а оръжието струва пари.

— В първото вие и вашите приятели не можете да се съмнявате — каза князът, но думите му веднага пресекнаха: стори му се, че забелязва изправената до себе си сянка на Кояндер. — Въпросът със средствата е по-зле. Министерството на финансите се управлява от господин Каравелов, а той, хм, мъчно може да се нарече привърженик на идеята за едно скорошно съединение.

— Добре — самоуверено кимна Паница. — За парите ние сами ще се погрижим. Достатъчно е, че можем да прогласим съединението във ваше име.

— Не! — уплашено побърза да го поправи Александър. — Не съм казал подобно нещо. Повтарям ви, че аз съм обвързан от международните договори, капитане, и че не мога да бъда поставен начело на един бунт против моя сюзерен.

— Тогава в какво ще се изрази вашата морална подкрепа?

— В това, че аз споделям вашите идеали и че с властта, която бог и българският народ ми дадоха, ще се стремя да правя така, че делото ви да не бъде безразсъдна авантюра. — Той стана и с това подсказа, че Паница трябва да се оттегли. — Работете, капитане, работете за великото дело, но… — Александър се огледа, за да се увери още веднъж, че руският дипломат не е останал в стаята, и добави почти шепнешком: — Но по-скритичко, за бога…

Бележки

[1] Автентично.

[2] Автентично.

[3] Боже мой (фр.).

[4] Моля, какво, господин поручик? (нем.).

[5] Непреводима немска ругатня.