Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

14

Първо прозвуча една самотна камбана — звънна като детско гласче и бавно заглъхна като майчино ридание. След нея се обади втора, после трета, четвърта… Посърнала, София сякаш замря.

Тежката желязна порта на двореца се отвори. Хилядно множество, изпълнило Александровския площад, свали шапки и занемя. Тъжната процесия полека се заизнизва през портата и между смълчания народ. Ограден от взвод войници от Бдинския полк, начело беше един лафет от оръдие, теглен от осем бели коня, наметнати с черни траурни плащеници. Върху лафета лежеше ковчегът с покойника, покрит с трицветно знаме; обикновен дървен ковчег, боядисан в черно и без никакви украшения. Зад лафета бавно крачеха шестима офицери. В ръцете на петима от тях върху тъмночервени кадифени възглавнички личаха ордените и отличията на починалия; шестият носеше сабята му, същата, с която той бе водил своите войници на Врабча и Три Уши. После в очертанията на вратата се появи княз Александър. Висок, бледен, опасан с траурен шарф, той водеше под ръка една съсухрена старица. Нейното лице не се виждаше под гъстия черен воал, но хората знаеха — това беше жената, родила и отгледала великия българин, когото днес всички зовяха „рицаря на войната“. Зад тази двойка вървеше многобройна група офицери, почти петстотин души, после целият софийски духовен клир, дипломатическото тяло, министри и видни общественици, висши чиновници, един пълен пехотен полк и четири оръдия. А щом процесията завърши, множеството се нареди зад нея и се отправи към църквата — цяла София, жени и мъже, стари и млади, изпращаше тленните останки на Мартин Мартинов и сякаш чрез него отдаваше почит и на всички онези, които със саможертвата си извоюваха победата.

Колоната бавно достигна до храма „Свети Крал“. Князът и няколко висши офицери излязоха напред и вдигнаха на ръце ковчега. Когато влизаха в църквата, от тълпата се отдели още един мъж и се присъедини към тези, които носеха тялото на покойника. Беше дребно и смачкано човече, в полуселски, полувоенни дрехи, с проскубано калпаче на главата и небръснато лице, по което се стичаха тежки сълзи. Князът се извърна и прошепна на Бендерев, който се бе случил зад него:

— Кажете на този да се махне, ротмистър Бендерев.

— Не бива, Ваше Височество — отговори по същия начин Бендерев. — Това е вестовоят на Мартинов. Беше му верен и предан като куче.

— Но, нали разбирате?…

— Нищо, че нарушава церемониала, Ваше Височество. Искрените чувства са по-важни от церемониите!

И стана така, че неизвестният шоп Мито, баща на убития при Врабча Радой, рамо до рамо с княза, Николаев, Рачо Петров, Паприков, Бендерев и други висши офицери, внесе ковчега на своя любим Мартинов.

Църквата постепенно се изпълни с трепкащата жълта светлина на стотиците запалени свещички. После се възнесе един самотен глас. Опелото започваше…

Олга не искаше хората да видят, че и тя е дошла да изпрати Мартинов до вечното му жилище. Не се срамуваше от миналото, нито се страхуваше от сплетните, но сега, в тази минута на искрена печал, не би могла да търпи многозначителните погледи, побутванията на клюкарите, набързо прошепнатите злодумства. И затова въпреки гъстия воал, спуснат пред лицето й, тя странеше от тълпата, криеше се между кръстовете и големите паметници и чакаше церемонията при гроба на покойника да свърши. Отдалеч до ушите й достигаха тъжното и малко провлечено пеене на свещениците, воплите на жените, откъслечни думи от речите на ораторите.

Погълната от мъката си, Олга не забелязваше, че не е единствената, която избягва тълпата. На десетина крачки от нея, закрита зад някаква паметна плоча от мрамор, стоеше една висока и стройна жена в тъмни дрехи и с воал пред очите. В нея поразяваше не толкова самотността й, нито тъгата, която лъхаше от цялата й фигура, а букетът в ръцете й. Виждаше се, че под тънката оризова хартия, в която беше завит, се намираха не свежи цветя, а стари, изсъхнали, загубили предишните си багри карамфили…

Разнесоха се прощалните залпове на оръдията и на полка войници. Церемонията свърши и хората бавно се разотидоха.

Когато около пресния, отрупан с венци и букети гроб остана само един улисан в работата си гробар, Олга най-сетне напусна укритието си. Едновременно с нея приближи и непознатата. Гробарят прекъсна своята шетня и с изненада се загледа в тези две жени, които в безмълвно смирение застанаха една срещу друга от двете страни на гроба; две жени, които до този момент съзнателно, макар и по различни причини, бяха избягвали хората: едната предпочиташе да не среща познатите си, а другата — защото познатите й предпочитаха да не я срещат. Те почти не се забелязаха, а с разплакани иззад воалите очи се прощаваха с покойника, който лежеше някъде под цветята и венците. И друго порази гробаря: по-високата от двете жени носеше букет от сухи, пожълтели от времето карамфили.

— Госпожа — не се стърпя той, — вашият букет не е ли малко…

Двете жени се откъснаха от мислите си, извърнаха очи първо към гробаря, после — към букета.

— Цветя има в ръцете на всички — тихо отговори непознатата. — А аз му нося най-скъпото, което притежавам.

Олга трепна. Краткото „му“ на непознатата криеше цяла бездна от чувства и спомени. Повече никой от тримата не проговори.

После жените поставиха букетчетата си в подножието на простия дървен кръст, върху който бе написано само: „Капитан Мартин Янакиев Мартинов, 1856–1885“.

Така и останаха цветята: белите хризантеми на Олга до изсъхналите карамфили на Сузана.