Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

2

3 ноември

Когато се разсъмна, Мартин Мартинов за втори път обиколи позицията, но всъщност за пръв път можа да се запознае с нея — изминалата нощ беше непрогледна и снощи в тъмнината той успя само да обиколи частите, но не и да добие обща представа върху обстановката.

Врабчанската позиция беше изградена на около километър и половина северно от селото, което й даваше името. Простираше се на два километра от изток към запад, като преграждаше пътя от Пирот и същевременно затваряше дефилето откъм връх Глава, откъдето настъпваха 10-ти и 11-ти полк на Шумадийската дивизия. Лявата страна на позицията беше изградена на връх Орли, където се намираше и командният пункт на Мартинов. Скалист и трудно преодолим, върхът даваше добри възможности за защита. За разлика от него безименният връх, на който опираше десният край на позицията, беше плосък, объл и лесно можеше да се заобиколи откъм изток. Това обстоятелство веднага направи впечатление на Мартинов и той заповяда запасната рота от Софийския полк да заеме позиция надясно от върха, като се обърне с фронт на изток. Там изпрати и две оръдия от планинската батарея на капитан Силяновски, която в последния момент Гуджев придаде към Врабчанския отряд.

Когато Мартинов свърши с разпорежданията и вече се готвеше да се върне на командния си пункт, Радой протегна ръка и каза спокойно:

— Ей го, гос’ин кап’тан! Сърбино!

Мартинов проследи погледа му. Там, на север, се мяркаха някакви едва забележими точки. Вдигна бинокъла и ги огледа. Бяха войници в сиво-сини шинели и меки фуражки на главата, с пушки на рамо. Крачеха през угарите и овразите към изток. Вървяха бавно, не в крак, и ако не бяха пушките, щяха да изглеждат като мирни селяни, тръгнали към нивите си. Докато ги гледаше, Мартинов не изпитваше нищо. Нито боязън, нито омраза. Нищо.

Той свали бинокъла, възседна коня и препусна към левия край на позицията. Когато се изкачваше по стръмната пътека на Орли, откъм север проехтя първият оръдеен изстрел. Друг го последва от североизток и скоро канонадата се разпростря по цялата сръбска линия. Мартинов машинално погледна часовника си.

Беше девет часът преди пладне.

Битката за Врабча започваше.

Докато траеше артилерийската подготовка — а тя продължи пълни два часа, — Мартин Мартинов остана неподвижен, седнал на една скала до двете оръдия на връх Орли и загледан в неравната местност пред очите му. Все още не можеше да повярва, че това беше истинска война. Сърбите, скрити зад височината Дел, не се виждаха и като че ли изобщо не съществуваха. В бясната им и нестройна стрелба имаше нещо глупаво, нещо безсмислено, сякаш това не беше истинска война, а игра на войници. „Това ли е войната? — питаше се смаяно Мартинов. — Къде са тези врагове, които би трябвало да мразя с цялото си сърце? Тия ли разпръснати взривове са онази жестокост, която трябва да предизвика моя гняв и чувството ми за мъст?“

Откъм десния край на позицията се зададе един конник, който препускаше в луд кариер, изкачи се на един дъх по пътеката на Орли и не слезе, а се строполи от коня.

— Господин капитан — изрече той задъхано, — сърбите се вдигат на атака срещу нас. Поручик Тошев е ранен… Какво ще заповядате, господин капитан?

Какво трябваше да заповяда наистина? Мартинов все още не можеше да се отърси от чувството, че всичко, което ставаше пред очите му, беше недействително, миражно, като че ли всеки момент щеше да падне завесата и действието на нагласената драма да завърши.

Докато още се колебаеше, към него приближи капитан Мечконев.

— Очевидно ударът ще бъде върху десния ни фланг. Сърбите са разбрали, че там сме по-слаби, и не случайно съсредоточиха вдясно артилерийския си огън. Сега, когато Тошев е ранен, там нямаме нито един офицер, господин капитан.

Мартинов полека се изправи и изтърси калта от шинела си. Разсеяно премести поглед от вестоносеца към Мечконев.

— Аз сам ще отида на десния фланг — каза той спокойно.

— Позволявам си да отбележа, че не е разумно, господин капитан — възрази капитан Мечконев. — Възможно е сърбите само да демонстрират на десния фланг, а истинския удар да стоварят тук. Вие отговаряте за цялата позиция и… и не трябва да рискувате!

— Останете тук вие, Мечконев. Ще отида на десния фланг и при първа възможност ще се върна.

Мартинов яхна коня си, върна Радой, който се готвеше да го придружи, спусна се по склона на върха и в спокоен тръс се отправи на изток. Изглежда, че сърбите го забелязаха веднага и познаха, че е офицер, защото откриха по него яростна артилерийска и пушечна стрелба. Мартинов яздеше направо по гърбицата на платото. Беше вдълбочен в себе си и изобщо не забелязваше снарядите, които се разбиваха тук и там около него, не чуваше куршумите, които пищяха над главата му или меко тупваха във влажната земя под краката на коня. Но за разлика от него всички войници от позицията трепереха за съдбата на своя началник. Те виждаха дъжда от снаряди и куршуми, безгрижната езда на Мартинов и очакваха всеки момент на мястото на самотния ездач да се вдигне към небето черен стълб от земя и дим и всичко да се свърши.

Изведнъж един куршум отнесе фуражката на Мартинов. Той дръпна поводите и спря коня. Все още не си даваше сметка за опасността и му се стори глупаво и нелепо да загубва шапката си. Смъкна се от седлото, взе фуражката, която плуваше над една локва, изтърси водата от нея и грижливо я нахлузи на главата си. По цялата дължина на Врабчанската позиция се разнесе гърмогласно „ура!“ — войниците приветствуваха храбростта на своя командир. Мартинов се огледа изненадан. Той нямаше съзнанието да е извършил някакъв подвиг и затова не проумяваше ненадейния ентусиазъм на войниците. Качи се на коня и в същия спокоен тръс продължи ездата.

Щом пристигна на позицията, той прие рапорта на фелдфебела, който командуваше 10-а рота, и веднага излезе на най-предните окопи. Войниците го гледаха с очаровани очи. Мартинов не разбра причината за възхищението им.

Сърбите вече се виждаха и без бинокъл. Гъстите им вериги пълзяха откъм север, ту се показваха на някоя обла височинка, ту се сриваха в долчинките, но бавно и неотстъпно напредваха. „Делят ни само пет-шестстотин метра — каза си Мартинов. — Колко е това? Минута? Пет минути? А после? Какво ще последва после? Възможно ли е да стане така, че да убия човек?“

След малко сръбските батальони превалиха височината на около триста метра пред позицията и откриха безредна стрелба. Около правия Мартинов се сипеше истинска градушка от куршуми, но той все още не потърсваше укритие.

— Господин капитан! — извика някой. — Скрийте се! Ще ви убият!

— Майчице! — изпищя един глас от другата страна.

Мартинов се извърна бързо. На три крачки от него един войник се гърчеше на земята и с дясната длан притискаше лявото рамо. Между пръстите му бавно се появяваше едно кафяво петно. „Кръв! — каза си Мартинов — Човекът е ранен! Ударен с куршум. Същият куршум можеше да улучи и мене…“ В това време един санитар разкъса дрехите на ранения. Куршумът беше пронизал мускулите в горната част на ръката, почти до рамото. Докато го превързваха, войникът стенеше тихо.

— Изнесете го назад! — заповяда Мартинов потресен.

— Моля, господин капитан — неочаквано му възрази раненият, — не заповядвайте да ме отнесат. Искам да остана тук!

— Но ти си ранен! — учуди се капитанът. — Защо искаш да останеш?

— За да бия сърбите — отговори просто войникът. Тяхната… — ще ги науча аз как се влиза в българска земя! — Той сви юмрук и го размаха към север. После се примоли тихо: — Нека остана, господин капитан! Ще стрелям само с дясната…

Мартинов се поколеба, после махна с ръка и мълчаливо даде съгласието си. „Как се влиза в българска земя!“ Ето това беше всичко, целият смисъл, и цялата философия на войника. Тази височина, която сърбите сега преваляха, не беше „някакво парче земя“, както снощи го наричаше в разсъжденията си, а българска земя, напоена с българска пот и българска кръв. Върху нея стотици поколения българи бяха се трудили, бяха се радвали и скърбили, бяха умирали и през вековете й бяха придали нещо от себе си, бяха станали частица от нея и тя — частица от тях. Този ранен войник оставаше да се бие и навярно да умре не заради самата земя, заради пръстта и камъните, а заради дългата редица поколения преди него, придали на тази земя заедно с тленното си тяло и частица от своя дух. За това заслужаваше човек да се бори и да умре!

А да убива?

С този въпрос Мартинов отново стигна до мъртвата начална точка на размишленията си, отново се сблъска с онези противоречия, които вече толкова дни го терзаеха. И все пак сега беше друго. В представите си той винаги бе виждал другите, убиваните, като някакви кротки и смирени хорица; сега стенанията и кръвта на ранения му показаха, че те, другите, също убиват. И то в името на една върховна неправда. Убиват като крадци, изненадани на местопрестъплението. Кой заслужава повече куршума — нападнатият или нападателят? Евангелието казва: „Обърни и другата страна“, но това е глупост. Можеш ли да видиш, че обират дома ти, че нападат твоите близки, и „да обърнеш и другата страна“? А „това парче земя“ беше повече от дома, повече от близките. В него се съчетаваше всичко онова, което те е създало като човек и те е изградило като личност.

— Господин капитан — с тревожен глас прекъсна мислите му един унтерофицер, — на двеста крачки са. Няма ли да заповядате?…

Мартинов се огледа. Веригата на сръбските батальони наистина беше наближила на двеста крачки и бързо продължаваше да напредва. Премести поглед по дължината на окопа. С пръст на спусъка войниците бяха извърнали очи към него, своя началник и командир, и чакаха да чуят неговата заповед. Раненият също бе подпрял цевта на пушката си върху някакво дървено чаталче, прицелваше се с една ръка и чакаше думата на Мартинов. Връщане нямаше! Да не каже решителната дума — това би означавало да принесе тези хора в безсмислена жертва.

Все още прав върху насипа на окопа, Мартин Мартинов стисна пестници и извика дрезгаво, като не позна собствения си глас:

— Мерник сто! Залпооом, огъън… бий!

Земята под него се разтресе от мощния залп на ротата. Разнесе се лютива миризма на барут. Тънък син пушек се разстла над окопа. Повече нямаше място за заповеди и команди. Войниците стреляха, викаха „ура“, отново стреляха и трясъкът на изстрелите заглушаваше всички други шумове. Не, това не бяха залпове, а сякаш последователни изригвания на вулкан! Мартинов се загледа напред. Изненадани от стрелбата, сръбските батальони се поколебаха. Веригата им направи още няколко крачки и изведнъж спря. На отделни места войниците в сиво-сини шинели залягаха и отговаряха с огън, но това не продължи дори половин минута. После веригата се огъна.

— Бягат! — извика някой. — Бягат, тяхната…

Това беше вярно. Сърбите бягаха. Атаката им беше отблъсната. Веригата им се начупи, разкъса се, после се събра в едно и престана да бъде верига, а тълпа от хора, които бягаха, за да спасят живота си. Превалиха височинката, от която бяха дошли преди малко, и изчезнаха. Мартинов даде знак да се прекрати стрелбата, поиска да доведат коня му и изпратен от гръмовното „ура“ на позицията, тръгна пак към Орли връх. „Какво става с мене? — питаше се той смаяно. — Току-що дадох заповед за стрелба, за убиване, а не чувствувам угризения. Е, наистина самият аз не стрелях, това е вярно. Но нали… Не, бъди честен пред себе си, приятелю. Ти не само че не изпитваш угризения, но чувствуваш и някакво задоволство. Казваш си, че си отблъснал вражеска атака, а не помисляш за онези, които бяха убити и ранени по твоя заповед…“

Когато се изкачи на Орли, Мечконев стисна ръката му:

— Поздравявам ви, Мартинов. Вие бяхте просто блестящ!

— Какво? — искрено се учуди Мартинов.

— Ще ви призная, че не очаквах от вас толкова смелост — продължи Мечконев. — Най-напред спокойният алюр под гранатите и куршумите, тази случка с фуражката, после и непрекъснато прав върху бруствера на окопа! Вие сте истински герой, Мартинов! Честна дума, завиждам ви!

Мартин Мартинов си спомни своите колебания при сръбската атака и се усмихна скептично:

— Аз — герой? Подигравате ли се с мене, капитан Мечконев? — После промени темата: — Нещо ново в мое отсъствие?

— Дадох няколко разпореждания. Както и предполагах снощи, ние сме много слаби, за да се справим с цялата сръбска дивизия. Затова поисках дружината при Секиричкия мост да дойде на помощ, а изпратих и записка до командира на 7-ми Преславски полк, който се намира някъде около село Габер, да помогне на Врабча с една дружина и една полска батарея. Одобрявате ли?

— Одобрявам — кимна Мартинов и отново се настани на камъка пред двете оръдия. В този момент имаше нужда само от едно — да бъде сам.

След един час сърбите се преустроиха и отново нападнаха. Оръдията и от двете страни загърмяха, земята се разлюля под тежестта на снарядите. Вече не отделни батальони, а цели полкове в сиви шинели запъплаха срещу шепата защитници на Врабча. Настъплението сега не се съсредоточаваше само на десния фланг, а се разпределяше равномерно между, него и Орли връх.

— Положението на десния фланг е критично — каза тревожно капитан Мечконев. — Сърбите ги засипват с огън, не им дават нито минутка спокойствие и навярно няма да издържат дълго.

— Прав сте, капитан Мечконев. Хората направиха всичко, което беше по силите им, и даже повече от всичко. По-нататъшното упорство ще се превърне в хекатомба. Трябва да заповядаме отстъпление.

— Да почакаме, господин капитан — каза Мечконев, като се снижи зад камъка, за да се прикрие от куршумите. — Ако дойде помощ, ние ще можем да ударим десния сръбски фланг, да преминем в контранастъпление и така да облекчим нашия десен фланг. Да почакаме!

Мартинов не настоя. Двамата вдигнаха биноклите и заоглеждаха бойното поле. Сърбите настъпваха по цялата линия, а полкът, който напредваше срещу десния фланг на Врабчанската позиция, постепенно го обхващаше и от изток.

След още половин час Мартинов свали бинокъла и се изправи:

— Помощ не идва, а хората мрат като мухи. — Беше пребледнял, а гласът му, дрезгав и прегракнал, звучеше неузнаваемо. — Поемам цялата отговорност върху себе си. — Заповядвам отстъпление.

Той отиде на склона зад батареята, където в укритие седяха десетина войници. Попита за доброволци. Всички направиха крачка напред. Мартинов избра вестовоя си Радой и още един войник. Обясни им заповедта и посоката на отстъплението, те се качиха на конете и по два различни пътя препуснаха към безименния връх: Радой направо през платото, вторият куриер в дълбок обход на юг.

Едва изминал стотина метра, конят на Радой падна пронизан от куршум. Вестовоят се отъркаля в някаква кална локва, стана и се приготви да продължи пеша.

— Радой, връщай се! — извика с цяло гърло Мартинов откъм Орли. Но дали заповедта не достигна до него в трясъка на боя или Радой предпочете да се престори, че не е чул, но той се приведе и се втурна бежешком през платото. — Връщай се, Радой! — продължи да вика Мартинов, но гласът му се губеше сред пукотевицата и пищенето на куршумите.

Радой измина още стотина крачки и тези, които го наблюдаваха от Орли връх, вече бяха започнали да се надяват, че ще повтори щастието на Мартинов, когато той изведнъж залитна, спря, извърна се за момент и падна по очи на земята. Престоя така около минута, помъчи се да се изправи, но отново падна и повече не помръдна.

Мартинов облиза пресъхналите си устни и каза хрипливо:

— Аз ще го измъкна!

— Това е лудост! — възкликна в отговор Мечконев. Вие не можете да спасявате един човек, когато отговаряте и за останалите хиляда.

— Аз го изпратих, Мечконев — тихо, но непоколебимо възрази Мартинов. — Разбирате ли? Той падна, като изпълняваше моя заповед! Не мога да го оставя. Ако… ако с мене се случи нещо, назначавам ви за мой заместник.

Той откачи сабята си, съблече шинела и се смъкна надолу по сипеите на Орли, после, като търсеше защита в малките грапавини на платото, затича приведен към тъмната фигура, която лежеше на двеста крачки по-нататък. Сърбите го забелязаха и съсредоточиха целия си огън върху него. Както в края на дъжда капките започват да образуват мехурчета по повърхността на локвите, така сега куршумите вдигаха мехурчета навсякъде около него или се плъзваха по водната повърхност, като описваха по нея дълги прави черти.

— Дяволско щастие! — със стиснати и сковани от вълнение челюсти изрече Мечконев, докато наблюдаваше пребежките му.

Мартинов отново изгуби фуражката си, но този път не се върна да я вземе. Тичаше по откритите места, залягаше в локвите, понякога спираше за секунда, колкото да избърше полепналата по клепачите му кал, и отново се втурваше напред. Когато най-сетне достигна на десетина метра от поваления войник, той залази по лакти и колена през разкаляната угар. По едно време вдигна глава и задъхан, запита на пресекулки:

— Ра… дой, жив… ли… си?…

Войникът се раздвижи, подпря се на лакът и бавно извърна лице по посока на гласа. Позна командира си и в потъмнелите му от страданието очи грейна признателност.

— Ж’ив, госин кап’тан — изрече той мъчително. — Само коремът…

— Нищо, Радой — прекъсна го Мартинов, като продължи да лази към него. — Аз ще те изнеса!

— Не требеше, гос’ин…

Не можа да довърши. Вестовоят трепна, изхърка, зарови сгърчени пръсти в размекнатата земя и се повали настрана.

— Радой! — изкрещя Мартинов неистово и забравил всяка предпазливост, се хвърли устремно към него.

Но беше късно. Улучен повторно, Радой лежеше безжизнен, с изцъклени очи, а от устата му се стичаше тънка струйка кръв. Беше мъртъв.

Разридан, но със сухи очи, Мартинов се изправи, измъкна револвера от кобура и се обърна нататък, откъдето долитаха сръбските куршуми.

— Разбойници! — извика той с безсилна ярост. — Разбойници!…

После вдигна револвера и не престана да стреля, докато не свърши патроните в барабана.

 

 

Отначало батальонът на Катанич заедно с целия 12-ти Шумадийски полк беше оставен в резерв на дивизията. Но след първия неуспешен пристъп срещу десния български фланг дивизионният командир полковник Бинички заповяда в резерв да остане само третият батальон, а другите да се придвижат напред срещу центъра на Врабчанската позиция, като запълнят пространството между 10-ти полк, който атакуваше Орли връх, и 11-ти полк, а впоследствие да прекъснат връзката между двата български фланга и да преследват неприятеля в дълбочина.

Докато изтегляше батальона си на предна линия и разполагаше ротите в изходните места за атака, Михаило Катанич изведнъж забеляза една странна сцена. Един човек се спусна от Орли и се затича към друг човек, който лежеше на около триста метра точно пред Катанич, докато край него летяха куршумите на всички пушки от 10-ти и 12-ти полк. Имаше нещо невероятно и неразбираемо в безразсъдството на този смелчага — при градушката от куршуми, която валеше около него, възможността да остане жив беше по-малка от едно на хиляда, но това сякаш не го плашеше. Упорит, настойчив, лудешки храбър, той, изглежда, бе решил да предизвика съдбата и пъргаво притичваше по откритите места, лазеше по изровените от пороите плитки оврази, почиваше зад пръснатите тук-там камъни и неотстъпно напредваше, като че защищаван от някаква свръхестествена сила, която го правеше неуязвим за куршумите.

Неочаквано Катанич чу край себе си гласа на полковник Бинички:

— Възхищавате се от този храбрец, нали, Катанич? — Той неусетно бе приближил до капитана, и заедно с него наблюдаваше невероятната сцена. — Поговорката ни учи, че трябва да се възхищаваме и уважаваме смелите, но в този случай се налага да нарушим правилата на поговорката.

— Какво искате да кажете, господин полковник?

— Този човек трябва да бъде повален, Катанич — спокойно и безстрастно каза Бинички. — Първо, той е офицер, а за успеха на войната ние трябва да се стремим да извадим от строя колкото се може повече от немногобройните български офицери. Второ, трябва да покажем на българите, че срещу нас няма да им помогне нищо, дори и безразсъдната смелост. Трето, неуспехът на нашите стрелци действува потискащо на войниците. Обезверява ги. Щом два полка не могат да се справят с един човек, казват си те, как ще сразим цялата българска войска?

— И какво искате да кажете с всичко това, господин полковник? — повтори въпроса си капитанът.

— Че този човек трябва да бъде свален и че тази работа ще свършите вие, Катанич. Вие сте отличен стрелец. Вземете една пушка, излезте на удобно за изстрел място и разстояние и го повалете. Аз ще наредя вашият батальон да ви прикрива с огъня си.

Без да задава повече въпроси, Катанич се подчини на заповедта, взе пушката на един войник и излезе пред крайните предни части.

Гледано отстрана, трите фигури на платото образуваха един правоъгълен триъгълник, във върха на който лежеше раненият или убит войник, а по двата катета към него се примъкваха смелият български офицер и капитан Катанич. Ако се движеха все така двамата офицери — Катанич и българинът — щяха да се срещнат почти едновременно във върха на триъгълника. Но тази среща, разбира се, не можеше да се състои.

Когато стигна на стотина метра от ранения войник, Михаило Катанич спря, залегна, приготви пушката и нагласи мерника. Сега офицерът, който се движеше по другия катет на триъгълника, се виждаше почти ясно — личеше, че е без шинел, гологлав и от глава до пети изцапан с кал. Докато го наблюдаваше, Катанич отново изпита възхищение. После изведнъж се запита каква ли беше целта на това рисковано действие, кой ли беше стимулът, накарал непознатия да пренебрегне смъртната опасност. Брат спасяваше брата? Или в поваления войник имаше важно донесение, което не трябваше да попадне в ръцете на неприятеля? Катанич размишляваше над тези възможности и не снемаше очи от пълзящия пред него офицер, а ръката му спокойно лежеше на спусъка. Можеше да го застреля веднага — беше сигурен, че от това разстояние ще го улучи от първия изстрел, — но чакаше да види какво ще се случи.

Като наближи на няколко крачки от ранения, офицерът за около минута спря пълзенето. От този момент нататък всичките му действия станаха някак си съвсем необикновени. Сякаш презирайки опасността, той скочи на крака, хвърли се към лежащата фигура, после се изправи в цял ръст, извади револвера си и го изпразни по посока на сръбските батальони. Изненадан от тези нелепи действия, Михаило Катанич остави пушката и вдигна бинокъла. Позна го веднага. Пред него, изкалян и невъобразимо мръсен, стоеше капитан Мартин Мартинов…

Отново взе пушката и се прицели. Фигурата на Мартинов кацна на мушката като учебна мишена — така безразсъдно и глупаво беше извърнал той гърдите си срещу сърбите. С пръст на спусъка Катанич се поколеба за секунда, после бавно сведе цевта към земята. В сърцето и мисълта му настана буря, която го сковаваше и парализираше.

Мартин Мартинов беше единственият българин, когото Катанич имаше основание да ненавижда и мрази; единственият, срещу когото би трябвало да може да изстреля смъртоносен куршум без угризения, с твърда и спокойна ръка. На него, Катанич, войната отне всичко, — любима жена, щастие, надежди. Отне ги, за да ги захвърли в ръцете на този мъж пред него. В онзи последен следобед в София Олга бе запратила в лицето му не друго, а името на Мартинов. Сега един миг, едно дръпване на спусъка и всичко щеше да бъде свършено. Олга нямаше да принадлежи на Катанич, но още по-малко на този, другия.

Но имаше ли право да й го отнеме? В името на какво? На вината, която всъщност беше извън Олга? Или в името на глупавата война, която караше двата народа, неизпитващи никаква омраза един към друг, да се убиват и изтребват?

И друго. Ако натиснеше спусъка, той нямаше да отмъсти на смелия Мартинов — защото Мартинов навярно никога не беше чувал за него, — а на Олга. На Олга, която все още обичаше с цялото си сърце и на която нямаше за какво да отмъщава…

Катанич се усмихна печално, после вдигна пушката и я изпразни към небето…

Всичко останало през този ден протече за него като сън. Дочака Мартинов да се върне невредим на Орли връх, оттегли се назад и промърмори някакво извинение за неточната стрелба пред Бинички. А сражението продължи. На левия фланг 11-ти полк настъпи. Българите отстъпиха, после отстъплението им се превърна в бягство, а една полурота се предаде в плен.[1] Под заплахата на обкръжението отстъпи и левият български фланг, който досега се държеше упорито. Батальонът на Катанич получи заповед да преследва противника, промъкна се по платото, което отделяше двата върха на позицията, и се впусна на юг през село Врабча. Михаило Катанич отдаваше заповеди и разпореждания, тичаше заедно, с бойците от своя батальон или залягаше и стреляше, но във всичките му действия имаше нещо недействително, чуждо на него самия, сякаш той не беше капитанът от втори батальон на 12-ти полк, а сомнамбул.

Преследването не продължи дълго. Батальоните от 12-ти полк отминаха Врабча, прекосиха разпилените по чукарите и долчинките махали на село Бутроинци и спряха. Пред тях, от върховете Плоча и Драговски камик, които затваряха пътя към Трън, оттеглилите се от Врабча българи откриха толкова яростна стрелба, че всяко продължаване на настъплението беше немислимо. На помощ дойдоха и другите полкове от дивизията, цялата артилерия, но до вечерта не можаха да напреднат нито със сто метра и шумадийци пак не успяха да изпълнят диспозицията за първия ден на войната — да осъществят връзка с Моравската дивизия, която атакуваше Трън.

Привечер, когато огънят и от двете страни отслабна; полковник Бинички извика Катанич да превежда при разпита на един ранен пленник.

— Кой командува войските на Драговски камик и Плоча? — беше първият въпрос на полковника.

— Капитан Мартин Мартинов, командирът на Бдинския полк — гласеше краткият отговор.

Нямаше нужда да се превежда. Бинички разбра думите на пленника.

— Същият ли, който защищаваше Врабча?

— Същият — потвърди войникът, когато Катанич му преведе.

Полковник Бинички направи кисела гримаса, извърна се към свитата си и каза полугласно:

— Ако половината от българските офицери притежават качествата на този Мартинов, ще има да берем ядове…

 

 

След като присъствува на молебена в църквата „Свети Крал“, който завърши с пламенно слово на митрополит Климент, княз Александър свика коронен съвет. Късно следобед в двореца се събраха всички министри, председателят на Камарата Стамболов, няколко видни представители на либералната и консервативната партия, незаети в управлението, а от военните освен министъра Никифоров бяха Рачо Петров, Стефан Паприков, Олимпий Панов и Анастас Бендерев. В просторния кабинет на княза витаеше дух на тревога, на близка заплаха.

По знак на княза пръв взе думата капитан Рачо Петров. Той обрисува положението след първия ден на войната, който — ако се изключеше падането на Цариброд — не беше донесъл на сърбите никакви особени успехи. Но когато заговори за съобщенията от фронтовете за втория, днешния ден, в гласа му се прокраднаха нотки на загриженост.

— Обстановката е тревожна — каза той. — За да отвлечем вниманието на сърбите от южния боен театър, по заповед на Негово Височество днес в 11 часа и 40 минути наредих на капитан Узунов да премине сръбската граница и да настъпи към Зайчар…

— Как? — извика изненадан Каравелов. — На север ние водим настъпателна война?

— Това е само диверсия, за да забавим неминуемото настъпление на сърбите към Видин — отговори Рачо Петров с онова отегчение, което е характерно за всички офицери, когато разговарят по военни въпроси с цивилните. — В момента Узунов храбро напредва с отряди от Кула и Белоградчик. Но не градете надежди върху това съобщение — няма да минат двадесет и четири часа и сърбите ще изблъскат Узунов и ще се намерят на нашата територия. Имаме успех и при Трън. Там Никола Генев и Стефан Тошев, който е бил началник на позицията, са отблъснали всички атаки на Моравската дивизия и са я принудили да се оттегли с големи загуби.

— Но това е чудесно! — възкликна друг от цивилните.

— И върху това не градете кули — предупредително рече Петров. — За да запази Трън, Гуджев е оставил Врабча само с шест роти. Преди час и половина получих депеша от Брезник, че отрядът при Врабча е напълно разбит и…

— А Мартинов? — прекъсна го развълнувано князът, за когото Мартинов беше повече от обикновен командир на полк.

— За Мартинов няма никакви сведения, Ваше Височество — поклати глава началник щаба. — Депешите съобщават, че сутринта се е бил геройски на Врабча, но рано следобед сръбската Шумадийска дивизия е помела неговите шест роти. До този момент не знаем нищо за съдбата му.

— Продължете, капитан Петров — каза Александър.

Мъчеше се да изглежда спокоен, но лицето му беше пребледняло и неестествено удължено.

— При Трън и Кула са едничките ни успехи. Както ви казах, сърбите владеят Врабча, а това означава, че са се явили във фланг и тил на Трънската позиция. В централния боен театър успехът е също на сръбска страна. За да забавим настъплението на двете сръбски дивизии, които напредват по линията Пирот — Сливница — София, ние разпоредихме Преславският полк да излезе напред и да подпомогне частите при Драгоман. Противникът е бил отблъснат на няколко пъти, но от обед той предприема обходно движение, с което цели да обкръжи частите при Драгоман. При това положение Паприков и аз заповядахме полкът и другите прикриващи отреди да се изтеглят с бой на Сливница. — Тук Рачо Петров изпита тайното желание да се похвали, че е предвидил всички ходове на сръбското командуване, но се въздържа да го направи — моментът беше много сериозен, за да се изтъкват собствените заслуги. — Така че утре сутринта сърбите ще са пред Сливница и нашата позиция там ще бъде последната преграда на пътя им към София.

По-ясно не можеше да се изрази. По редицата на събраните около дългата маса хора премина нервна тръпка, но никой от тях не дръзна да наруши възцарилото се мълчание.

— Отделният Комщицки отред — продължи Петров, — който трябваше да запълни пространството между централния боен театър и северния отред на Узунов, отстъпва непрестанно, без да даде нито един изстрел.

— Поручик Зафиров? — възкликна отново князът. — Аз имах по-добро мнение за неговите командни качества.

— Той е отличен теоретик, Ваше Височество — вместо Рачо Петров отговори капитан Паприков, — но действията му са напълно необясними.

— Наругахме го с една депеша — допълни Петров, — като му заповядахме да не отстъпва нито крачка повече без бой. Но утре отправяме при него на помощ една доброволческа чета под командата на капитан Паница с приказание Паница, като по-старши, да поеме началството над целия отред. — И завърши: — Ето това е положението, господа.

— А разпорежданията, които са дадени за утре? — запита Бендерев.

Стефан Паприков разгъна книжата, които беше оставил на масата пред себе си, отдели няколко и отговори:

— Наредихме на капитан Генев в Трън да събере всички части от Трънския отред, както и остатъците от Врабчанския, и да се оттегли към Брезник. Там да изгради позиция, на която една дружина да прегради пътя към Радомир, а всички останали части утре да продължат от Брезник за Сливница. — Той обърна друг лист. — На капитан Блъсков, началника на Сливнишката позиция, разпоредихме да събере всички отстъпващи от Драгоман части, включително Преславския полк, и да подготви позицията да се удържи поне десет дни. — Паприков усети как наивно прозвучаха последните му думи и се почувствува принуден да добави: — Обещахме му утре да получи три дружини от София, а за следващите дни — още двайсет или двайсет и пет дружини от Южна България…

Отново се възцари мълчание. Князът хлъзна поглед по присъствуващите, но никой не пожела да се изкаже. В моменти като този всяко произнесено „да“ или „не“ има стойността на присъда — присъда над страната и над себе си — и не е лесно да се изрече. Пръв заговори пак един от военните: Олимпий Панов.

— Обстановката наистина е тревожна — започна той със своя мек глас, който някак си не съответствуваше на грамадното му тяло. — По принцип одобрявам всичко извършено от Главния щаб, но… Да, има и едно „но“. Като се погледне на картата, веднага се вижда, че войските ни са твърде много разхвърляни и че на всеки пункт поотделно корпусът е толкова слаб, щото няма никаква възможност да се окаже сериозна съпротива на сърбите. Трябва да съсредоточим всичко на едно място и там да си премерим силите.

— Но както разясни Паприков, това вече е направено, господин капитан — забеляза Рачо Петров. — Отдадено е разпореждане всички войски да се съсредоточат на Сливница.

— Всички войски? — вдигна черните си вежди Панов. — На Сливнишката позиция довечера ще има десет дружини, а за утре са обещани още три. Това ли са всичките ни войски? — Той се извърна към княза и спокойно пресрещна погледа му. — Нашите главни сили са все още в Тракия. От Пловдив изтеглихме две дружини от Софийския полк. Но колко още остават там?

Освен констатацията в думите на Олимпий Панов се съдържаше и неизречен укор. Укор към княза. Укор за това, че след последния спор в същата тази стая на двореца той не посмя да вземе правилното решение и се задоволи с половинчати мерки. Сега трябваше да платят цената на тогавашната грешка. Александър схвана укора и се защити:

— Не можем да изтеглим войските от Тракия — по негласно споразумение вече никой не споменаваше името на бившата Източна Румелия — без съгласието на подполковник Николаев…

— Николаев! Николаев! — избухна Бендерев, като стовари пестник по масата. — За всичко ще се оправдаваме с Николаев! В края на краищата и Николаев е обикновен офицер като всички нас и е длъжен да се подчинява на заповедите на главнокомандуващия!

Лишена от деликатността на Олимпий Панов, нападката беше явна и недвусмислена. Всички извърнаха очи към княза. Как щеше да реагира той? С гняв? Или даже ще се възползува от правата, които му даваха короната и положението на главнокомандуващ?

Александър произнесе тихо, но достатъчно отчетливо, за да го чуят всички:

— Една персийска поговорка гласи: „Ако с викове можеше да се построи къща, магарето би построило цял град.“ Всички, които сме се събрали тук, имаме една грижливост — той искаше да каже „грижа“ — съдбата на България. Трябва да обсъждаме спокойно, а не да се надвикваме…

— И аз ви приканвам към по-спокоен тон, Бендерев — каза Стамболов. — Сега не е време да се питаме кой кога е грешил, а как да се справим с изпитанието, наложено ни от лудостта на крал Милан.

В стаята влезе княжеският адютант Увалиев, поднесе някакъв лист на капитан Петров и пак излезе от стаята. Рачо Петров разгъна листа, прочете го и от устните му се откъсна въздишка на облекчение.

— Споровете ни по този въпрос са излишни, господа — рече той, като се огледа. — Получих депеша от подполковник Николаев в отговор на моята от Ихтиман, с която исках да изпрати по-скоро войски. Николаев потвърждава, че ще изпрати немедлено войските и заключава: „Попросете от Негово Височество без особена нужда да не разходва частите, които пристигат от Южна България в София, а да се съсредоточат и изцяло употребят в действие.“

— Това е! — победоносно извика Бендерев, комуто случайността на съвпадението бе помогнала да нанесе удар върху княза.

— Не е само това — обади се Паприков. — Добре, ще получим подкрепления от Тракия. Остава другото, по-важното. Къде да бъде това място на решителната битка, за което говори капитан Панов.

— Разпорежданията, доколкото разбрах, са дадени за Сливница — намеси се Константин Стоилов.

— Но наистина ли трябва да бъде Сливница? — каза Александър, като се улови за думите на началник щаба на корпуса. — Ихтиманските височини не са ли във всяко отношение по-подходящи?

Той се готвеше да изтъкне старите си доводи за оттегляне на Вакарел, но Бендерев му извика през масата:

— Пак ли се връщате на този въпрос? Решението е взето веднъж за винаги. Ще се бием на Сливница и ще победим, пък ако ще всички до един да оставим костите си там.

— София не може да бъде изоставена, Ваше Височество — настоя и Петко Каравелов, но след думите на ротмистър Бендерев гръмливият му глас прозвуча почти като шепот. — Загубването на столицата ще се окаже пагубно за духа на населението и войската.

— Искам да чуя и останалите — рече князът, като се надяваше, че другите членове на коронния съвет ще го подкрепят. Но надеждите му не се потвърдиха: всички се изказаха в полза на Бендерев и Каравелов и дори Стефан Паприков не посмя да им възрази.

— Тогава всичко е решено — каза Рачо Петров. — Ще съсредоточим всичко на Сливница и там ще дадем решителното сражение. Ще се отбраняваме, докато пристигнат подкрепленията от Тракия, пък тогава… Ще разпоредя подполковник Николаев да остави слаби опълченски части по турската граница, а всички налични сили да изпрати немедлено и с най-голяма бързина за София и Сливница.

— И в случай на турско нападение тези части да не влизат в бой — допълни министърът на външните работи Илия Цанов. — Това само би довело до репресии и терор над цивилното население. Предлагам утре да изпратим нота до султана и Великите сили, с която, ако не друго, поне да си подсигурим за известно време тила откъм изток и юг.

— Правете каквото искате — продължи невъздържано ротмистър Бендерев. — Утре аз заминавам за Сливница. Моето място е там!

— А вие, Ваше Височество? — запита Каравелов. Въпросът всъщност означаваше: „Българският народ е свикнал не да бъде пращан, а да бъде воден на бой. Така са постъпвали Исперих, Крум Страшни, Симеон и Асеневци. Така постъпва всеки, който е истински вожд на нашия славен народ. И докато на Сливница се води бой на животи смърт, нима вие имате намерение да стоите тук, на топло?“

Александър го разбра и това — за кой ли път днес? — помрачи настроението му. Ето сега той отново се сблъскваше с фантазиите на тези доморасли теоретици, които живееха със спомена за миналите векове, без да познават настоящето, сякаш мислеха, че и светът заедно с тях бе проспал петте века на турското робство. Какво искаше от него Каравелов? Да отиде на Сливница и така, на бял кон и с меч в ръката, както някога Симеон е сякъл византийците при Ахелое, да поведе войските на бой? Но това е глупост, дявол да го вземе. Откакто войните престанаха да се водят с мечове и стрели, главнокомандуващите стоят в щабовете и воюват чрез телеграфите. Той можеше да изреди много сражения само от последния век и от последните петнадесет години, които бяха загубени поради това, че главнокомандуващите — Сюлейман паша, Наполеон ІІІ или Вилхелм Хохенцолерн — бяха отивали на предните линии да се месят в работата на своите корпусни командири. Но как да каже тези неща пред хора като Каравелов и Бендерев? Нямаше ли това да се изтълкува като позорно бягство пред лицето на врага?

Той стисна юмруци, за да се овладее, и отговори тихо:

— Аз зная своя дълг, господин Каравелов.

 

 

Ешелонът щеше да потегли от Пловдив към десет часа вечерта. Затова, като натовариха на влака раниците и торбите си, войниците и доброволците получиха два часа отпуск — да поскитат за последен път свободни из града, да си накупят каквото им е необходимо и в девет часа да бъдат пак тук, на гарата.

Христо Сумров имаше намерение да използува това свободно време, за да напише писмо на Гина. Но когато приготви листа и молива, при него дойде четникът Христо Драганов:

— Слушай, адаш, от нас искат един човек за караул около влака. Ти и тъй и тъй не мислиш да ходиш в града. Афидерсън[2], ама поеми ти тази служба. Нека не разваляме кефа на момчетата. Последен е, знаеш.

— Няма защо да се извиняваш — отговори му в същия приятелски тон Сумров. — Четник си да заповядваш, а не да молиш и се извиняваш.

— Абе то тъй е, ама…

Учителят прибра хартията и молива, попритегна старата си опълченска униформа, прегледа и зареди мартинката и след минута вече се представяше на офицера, който командуваше ешелона. Почти едновременно с него се яви и вторият войник от караулната двойка. Беше също доброволец — това веднага личеше от дрехите му: носеше войнишки шинел, но със селски калпак на главата, цивилни панталони и обикновени обуща. На възраст и ръст беше колкото Христо, но широката му и къса брада, в която сребрееха няколко подранили бели косъма, и дълбоките умни очи му придаваха вид на по-стар или най-малкото — по-улегнал.

Представиха се:

— Редник Сумров Христо Христов.

— Редник Николов Димитър Благоев.

Офицерът им обясни задачата, двамата нарамиха пушките и бавно тръгнаха покрай дългата редица вагони.

— Извинявайте — рече по едно време войникът с брадата, — не чух добре името ви. Сумров ли казахте?

— Сумров — потвърди учителят. — Христо Сумров.

— Имате ли нещо общо с К.? Живее там един Сумров… Не, не мога да кажа, че ми е познат. Само го зная по име. Сигурно няма много Сумрови в България…

Христо се извърна и с любопитство изгледа събеседника си, но нищо в него, нито една черта, не му се стори позната. Също и името му — Димитър Николов — не му подсказваше нищо. Някога познаваше един Димитър Николов, беше опълченец от Котленския край, но той пред очите му загина на Орлово гнездо.

— Аз съм Христо Сумров от К. Доброволец съм от к-ската чета „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“. А иначе по професия съм учител.

— Учител, точно така — зарадва се другият и дружески го улови за ръката. — Ето това се казва щастлива среща!

— Простете, господин Николов…

— Благоев — поправи го новият му познайник. — Хората ме зоват по бащиното ми име.

— Простете, господин Благоев, но аз наистина нищо не разбирам. Говорите като стар познайник, а… С една дума, не мога да си спомня за вас. Откъде сте? Къде сме се срещали? Или ако не сме се срещали, откъде знаете за мене?

— Не, не се знаем от родния край, драги приятелю. Нали не се сърдите, че ви наричам мой приятел? Аз съм из още поробеното Българско. От Костурско, село Загоричане. Живял съм по малко на много места, няколко години бях и в Русия. — Той се усмихна някак странно при този спомен. Усмихна се като човек, който си припомня едновременно много неща — и хубави, и необикновени, и вълнуващи, и неприятни. — Сега съм като вас — войник доброволец.

— Тогава откъде знаете за мене?

— От вестниците. Мигар не сте вие онзи учител от К., който е бил арестуван, защото получавал и чел „Съвременний показател“?

Христо опря гръб на един вагон. Колко беше необикновено тук, на пловдивската гара, на път за фронта някой да му припомни „Съвременний показател“ и малката неприятност, която Стефан Стамболов му бе стоварил заради този журнал! Той мислеше бързо и напрегнато. Защо непознатият му припомняше тази случка? Какво преследваше? Дали зад това благо и мъдро лице не се криеше провокатор? Арестуването, което благодарение на приятелството му с пристава Никола Попспиров бе свършило скоро и без особени последици, бе направило Христо предпазлив и осторожен.

— И вие ли четете „Съвременний показател“? — попита внимателно.

Резервираността и минутното му колебание не останаха незабелязани за Благоев. Той се усмихна широко и приветливо. Беше една от онези усмивки, които притежават само хората с открити сърца и които никога не си удават на лицемерите.

— Дали го чета? — рече той. — Нещо повече, господин Сумров. Аз го списвам.

— Вие?

— Аз. Аз и моята другарка Вела Живкова.

— Тук има нещо невероятно — каза след кратко размишление учителят. — „Съвременний показател“ се списва от В. Б. Желязов…

— Желязов е толкова добро име, колкото и всяко друго, нали? — многозначително подхвърли Благоев.

— Искате да кажете, че…

— Точно така, приятелю. Марксистката идея, която съм прегърнал и на която служа, не минава по път, застлан с рози. Вие сам научихте тази истина. Идеята е трън в очите на всички, които живеят на чужд гръб, и те, всеки по своему, се борят против нея и против хората, за които тя е религия. Вие и тази истина научихте на собствен гръб. А аз я научих отдавна преди вас. Още в Русия. За основаването на Петербургската социалдемократическа група и за списването на вестник „Рабочий“ царската полиция ме „възнагради“ с арест и изгонване из пределите на Русия. Не е малко, за да се научи човек да бъде благоразумен.

Те подновиха прекъснатата си разходка покрай влака. Мълчаливо стигнаха до последния вагон, върнаха се до първия и едва тогава Христо поде пак разговора:

— Опитът ми ме кара да бъда предпазлив, но въпреки това ви вярвам, господин Благоев.

— И имате пълно право. И за двете. Искате ли да ви кажа наизуст някоя от моите статии в журнала?

— Боже мой, разбира се, че не! Вярвам ви и това е всичко. — Сумров помълча замислено. — Каква среща! Знаете ли, от месеци мечтая да се запозная с вас. По едно време дори се канех да дойда нарочно за това в Пловдив.

— И защо не го сторихте? — с искрено съжаление възкликна Благоев. — Ние, българските социалисти, сме само шепа хора и трябва не само да се познаваме, но и да поддържаме непрекъснат связ помежду си.

Христо помисли за Гина, за непрекъснато влошаващата й се болест, но не изказа мислите си гласно. Защо трябва да занимава този човек, който беше разкрил пред него пътя към истината, със собствените си неблагополучия? И вместо да отговори на въпроса, той потърси ръката му и я стисна мъжки:

— Ето за това исках да дойда до Пловдив, господин Благоев. Да ви благодаря. Чрез журнала аз открих истини, които бях търсил цял живот.

— Хайде, хайде — прекъсна го Благоев, като го потупа по рамото. Но гласът му издаваше, че е трогнат. — Дядо господ и крал Милан не ни подариха тази случайна среща, за да си разменяме комплименти.

Те продължиха да крачат бавно по перона. Откъм града се връщаха група отпускари и високо, до прегракване пееха „Тих бял Дунав…“. В апаратната стая на станцията тракаше телеграф. Беше влажно и безветрено. Измитият от последните дъждове въздух беше тъй прозрачен, че се виждаше всяка светлинка по Бунарджика.

— И за друго исках да дойда при вас — каза след малко Сумров. — Социалистическата идея е нещо велико и дава отговор на всички въпроси. Нея ще възприеме всеки, който се труди с ръцете си, който цял ден превива гръб над ралото или наковалнята, за да препечели коравия залък хляб за себе си и своите деца. Защо не основете партия, господин Благоев? Защо се задоволявате само с просветителска дейност, а не преминете и към политическа борба? Ще се намерят добри агитатори да разяснят идеята и да приобщят към нея целия трудов народ.

— Работата не е така проста — сериозно отговори Димитър Благоев. — Социализмът не е като програмите на буржоазните партии, в които в последна сметка всичко се свежда до ламтеж за властта и за материалните облаги, които тя дава. Социализмът е идеология. Партизанската максима „стани да седна аз“ не може да вдъхновява истинския социалист. Нито общата представа за неправдите по света. Социалистът трябва да познава корените на злото и начините на борба срещу него. Противникът, господин Сумров, е силен. Той има всичко: власт, средства, оръжие. На негова страна са законът, могъществото на парите и цялата сложна машина на държавата. Борбата срещу такъв противник е трудна. В нея може да се разчита на успех само ако на противника се противопостави просветеността, могъществото на знанието, беззаветната преданост към идеята. Колко такива хора има в България? Вие, аз и още пет души? Или десет? И какъв ще бъде резултатът, ако тези десет души речем да основем партия? Вместо да изпишем вежди, ще извадим очи. — Благоев говореше вдъхновено, с увлечение, като човек, който много е мислил върху излаганите проблеми. — Противникът, който и без това вижда в нас, социалистите, една заплаха за своето благополучие ще се мобилизира и ще ни смаже. Поражението ни ще бъде сигурно и пълно, не се съмнявайте в това. Ние сме слаби. Поне все още сме слаби, по-слаби от противника и в една открита политическа борба нямаме никакви шансове за успех. Затова в настоящия момент ние трябва да воюваме с онези оръжия, с които го превъзхождаме — с ума, със знанието, дори, ако щете, и с хитростта. Защо в нито една книжка на „Съвременний показател“ не се споменава думата социализъм? Защо не се приканва към създаване на политическа организация? Това не е случайно, господин Сумров. „Съвременний показател“ воюва за политическа просвета на масите, за осъзнаване на работниците като съсловие и като класа, запознава ги с основите на нравствената философия и на общественото развитие, подготвя ги за времето на борбата, но същевременно внимава да не даде на противника повод с едно замахване да унищожи всичко още в зародиша му.

— И няма да образуваме партия? — с нескрито недоволство запита Христо. — Ще се задоволим само с просвещение?

Благоев отново улови ръката му. В това движение имаше нещо едновременно успокояващо и подкрепящо, сякаш докосването на дланта му заместваше хиляди думи.

— Всяко нещо с времето си, господин Сумров. Ще дойде времето и за социалистическа партия в България. Нека пробудим класовото съзнание на работниците, нека ги научим да мислят по социалистически, нека от хиляди отделни недоволници да ги превърнем в единна, политически осъзната класа и тогава ще образуваме партия, партия на пролетариата, която да бъде авангард и ръководител в борбата за социална справедливост.

— И кога ще стане това, господин Благоев? Кога?

— Сега ли ме питате? — кротко и с едва доловим упрек отговори другият. — Сега, когато минути ни делят от заминаването за фронта? Ние, сме революционна класа, драги приятелю, та добрият революционер е преди всичко и добър патриот. Не е ли показателно, че вие и аз, които сме прегърнали революционната марксистка идея, се срещнахме тук като доброволци? За нас, българите, тази война е справедлива. Родината ни е в опасност. Върховният дълг на всеки патриот му повелява да защити родината си. Нека и ние изпълним нашия дълг, а после ще се върнем към досегашните си грижи. — Той замълча за минута. — Партия на българските социалисти ще има — рече после Благоев твърдо. — Обещавам ви! Да, обещавам ви, че — стига да останем живи — ние, вие и аз, ще се срещнем в редиците на тази партия…

С пухтене и пъшкане един задъхан локомотив приближи и с трясък се блъсна о предния вагон. Разнесе се гръмогласно „ура“ — войниците и доброволците приветствуваха машината, която щеше да ги отведе към фронта.

 

 

Накладоха бивачните огньове, разположиха се край тях и отвориха раниците и торбите. От сутринта, когато започна битката при Врабча, за пръв път слагаха нещо в уста. Но сега липсваше онова оживление, което обикновено съпровожда войнишката трапеза. Над позицията витаеха унинието и умората.

Мартинов седна на земята край един огън, протегна вкочанели ръце към топлината и тъпо се загледа в пламтящите главни. Чувствуваше се премръзнал. През целия ден студът беше непоносим, а дрехите на Мартинов бяха в окаяно положение — беше загубил фуражката и шинела си, а при лазенето по обед куртката му се бе съдрала, отпрала се беше и подметката на единия му ботуш и от дупката се подаваха пръстите, мокри и премръзнали. Беше гладен, но не усещаше глада — студът и болката, от поражението — парализираха всички други чувства в него. Докато траеше битката, напрежението го бе карало да забравя всичко, дори и студа. Той бе търчал по дължината на позицията, бе заповядвал и окуражавал, бе стрелял и превързвал ранени. Но сега изведнъж настъпи реакцията. Ушите му още бучаха от хилядите гърмежи, които бе слушал през деня, а в гърдите си чувствуваше празнота, която с нищо не можеше да запълни.

— Че прощаваш, гос’ин кап’тан — произнесе един дрезгав глас до него и Мартинов неволно трепна. Стори му се, че чува гласа на убития Радой. Извърна се.

Край него стоеше един войник в полууниформени, полуселски дрехи, както бяха повечето доброволци. Носеше плитко, проскубано калпаче, два патрондаша, кръстосани през рамената, а в ръцете — някакъв безформен товар. Беше среден на ръст, около четиридесетгодишен, с отдавна небръсната четинеста и гъсто прошарена брада.

— Какво има? — попита офицерът.

— Че прощаваш, гос’ин кап’тан — повтори войникът. — Сакам да ти станем вестовой…

Мартинов си спомни днешната случка и угризенията за смъртта на Радой, за която той се смяташе виновен, отново нахлуха в сърцето му.

— Как се казваш?

— Мито.

— Опасно е да си вестовой, Мито. Видя ли какво стана днес с предишния ми вестовой?

— Видох — с металически нотки в гласа отговори войникът. — И тебе видох, как едва не погина за него.

— И въпреки това искаш да заемеш неговото място?

— Анджък[3] затуй сакам, гос’ин кап’тан — тихо, като въздишка, изрече Мито. Помълча малко, после добави: — Радой беше мой син, гос’ин кап’тан…

— И вместо да ме мразиш, ти искаш да заемеш неговото място?

— Оти че те мразим? — сви рамене войникът. — Война е, не можем всите остана живи. Пък ти стори за него такова, дека и я, баща му, не можех стори.

Мартинов обърна глава. Не искаше войникът да види сълзите, които напираха в очите му. Можеше ли да има по-голямо опрощение от това, което един баща дава за смъртта на сина си?

— Добре, Мито — каза той след малко. — Стани ми вестовой. Ние заедно ще отмъщаваме за сина ти.

— Тогаз че облечеш туй нещо. — Мито изтърси в краката му нещата, които досега бе държал в ръце. — Че ти донесем и комат хлеб и бучка сирене.

Мартин Мартинов разгледа нещата, които бащата на Радой така безапелационно му нареждаше да облече. Освен цървули и навуща, там имаше кожух без ръкави от неощавена кожа и също такава гугла. И двете миришеха ужасно! Мартинов реши да използува само цървулите и навущата. Събу и захвърли скъсаните ботуши, несръчно намота навущата и криво-ляво се справи с вървите на цървулите. Имаше намерение кожуха и гуглата да върне на Мито, но се уплаши, че ще го обиди, и реши да ги използува само за малко, колкото за очи. Ала когато ги облече — впрочем много от войниците отдавна ходеха с подобни може би варварски, но топли кожуси и качулки, — по тялото му се разля такава блажена топлина, че той скоро се отказа от първоначалното си намерение и не се раздели с подаръка на вестовоя. Сви се на земята край войнишкия огън и скоро се унесе в неспокойна дрямка.

Оставаше около един час до полунощ, когато Мито го събуди.

— Какво? — скочи неразсънен Мартинов. — Сърбите ли?

— Не, гос’ин кап’тан. Вестоносец из Трън.

От тъмнината иззад гърба на Мито се показа един унтерофицер и се представи, после подаде на капитана един сгънат лист. Мартинов се наведе до огъня и в слабата, светлина на тлеещите главни прочете записката. Беше заповед на Гуджев да събере всички налични части и по възможност незабелязано за сърбите да се изтегли към Секиричкия мост и оттам — за Брезник. Записката завършваше: „Ползувайте се от нощта, начевайте отстъплението, сбогом.“

— Но защо? — запита се гласно Мартинов, забравил за момент, че не е сам. — Да ми пратят една дружина и муниции, ще се държа тук още поне един ден!…

Куриерът, изглежда, помисли, че въпросът беше отправен към него, защото обясни:

— Войниците говорят, че имало заповед всички да се отправим за Сливница, господин капитан. Нали знаете, войниците първи научават новините.

— А в Трън?

— Всичко е вече на път. В Трън сега няма нито един войник.

Мартинов разпрати няколко души да разбудят хората и да съберат предните постове, после, за да заблуди сърбите, заповяда да хвърлят нови дърва в огньовете[4] и под прикритието на нощта отстъпи към Секиричкия мост. Там много скоро се увери, че унтерофицерът бе имал право — не само по моста, но и по цялото протежение на пътя цареше невъобразим хаос от разбъркана пехота, кавалерия, оръдия, обозни коли и каруци с ранени; хаос, в който нито командите на офицерите, нито непрекъснато сновящите куриери и вестовои успяваха да внесат някакъв ред.

След като най-сетне преведе колоната си през моста, Мартинов неочаквано налетя на своя дружинен командир капитан Тошев. Все още възбуден от преживяното през този ден, Тошев му доложи за сражението при Трън, в което не само бяха спрели, но и обърнали в бягство главните сили на Моравската дивизия. Той очакваше да получи похвала или поне съчувствие, обаче Мартинов, посърнал и умислен, отговори като унесен с кимване на глава и каза:

— Защо не ме пратиха в Трън, където бяха моите две дружини, ами ме назначиха преди самия бой за началник на чужди части на Врабчанската позиция? Какво можех да направя с шест роти срещу цяла дивизия?… Просто ни сметоха!… Аз виждам, че с нищо не съм виновен за тази катастрофа, но все пак не мога да се примиря с това поражение.

Тошев го изгледа смаян. Това ли беше неговият полкови командир? Нежният и чувствителен Мартинов ли беше този човек, който страдаше, защото не бе успял с шест роти да срази три вражески полка? Какво ли се беше случило през този ден, което бе превърнало впечатлителната благост на флигел адютанта във воинска суровост?

Всичко това мина през мисълта на Тошев, но той не каза нищо повече и мълчаливо продължи да крачи през лепкавата кал към Брезник.

Бележки

[1] Предаването на тази полурота е единствен случай на предаване в плен на българска военна част в цялата война. Станало е по заповед на командуващия я фелдфебел („българин от Враца“, както пише Бендерев), чието име историята милостиво е запазила в тайна.

[2] Извинявай (тур.).

[3] Именно (тур.).

[4] Тази много стара военна хитрост отново даде резултат — на сутринта сърбите обстрелваха в продължение на повече от час с артилерийски и пушечен огън връх Плоча, докато най-сетне проумяха, че срещу тях няма нито един войник! (Ст. Груич — Сливница, стр. 57).