Цончо Родев
Изпитание (2)

2

Като размени няколко протоколни любезности с Каравелов, княз Александър Батенберг посвети цялото си внимание на госпожа Каравелова. Той докосна устни до пръстите й и пак, както много пъти досега, остана поразен от тяхната естествена изящност, от изтънчената грациозност на цялата китка. Като че ли това не беше ръка на българка, която имаше зад себе си петстотин години Joch (той не попадна веднага на българската дума „робство“), а на дама, родена и отраснала в най-изисканите европейски дворове, издънка на дълги поколения предци, които през вековете са били само господари и властници. Той предложи десницата си на тази първа дама в Княжеството и полека я поведе към салоните, докато зад тях ехтяха чорбаджийско-тежките стъпки на нейния съпруг.

— Вие несъмнено ще бъдете некороновата царица на днешната прием, госпожо — каза князът с непосредствената галантност на човек, преминал младостта си в дворцовите салони.

Впрочем в този случай не му беше трудно да изговори подобна любезност — г-жа Екатерина Каравелова отдавна го бе покорила със своя непринуден чар. Ако се изключеше краткотрайният му роман с госпожа Грим, миловидната и глупавичка съпруга на лейб-медика д-р Грим, която преди година — когато в един от случайните си пристъпи на смелост Александър изгони с княжески приказ няколко руски офицери — трябваше да отпътува с мъжа си, г-жа Каравелова беше единствената жена в България, която покоряваше княза с очарованието си. Но това беше съвсем различно покоряване. Влечението му към г-жа Грим се дължеше на закачливо повдигнатата й горна устничка, на забавния начин, по който говореше своите безсмислици, на твърде, голямата й готовност към преживявания от всякакъв характер. А Екатерина Каравелова го бе пленила със своята естественост, с вродената изисканост на държането си, с атмосферата на спокойствие, разум и непретенциозна сериозност, която витаеше винаги около нея, с липсата на лицемерие и превзетост; пленила го бе с качествата си на човек, а не на жена.

Сега Екатерина Каравелова се извърна към него, засмя се повече с очи, отколкото с устни, и изрече просто:

— Казва се „днешният прием“, а не „днешната прием“, Ваше Височество.

Той също се усмихна и я изгледа с престорен ужас:

— Надявам се, че не съм изрекъл пак някоя нелепост?

С идването си в България князът бе започнал да изучава български език и бе постигнал забележителен напредък. Но една от все още честите му грешки неотдавна бе превърнала един негов израз, произнесен в обществото на г-жа Каравелова, в твърде пикантно двусмислие. Тогава околните бяха избухнали в несдържан („български“, както го определи Александър) смях, а князът бе изпаднал в искрено смущение.

— Ах, не, нищо подобно, Ваше Височество — отговори съучастнически Каравелова. — Съвсем банална грешка. Не заслужава да се тревожите.

— Много жалко, госпожо, че и вашият съпруг не е така снизходителен към грешките ми…

Навярно доловил, че става дума за него, Петко Каравелов направи две широки крачки и се изравни с тях.

— Какво, за мене ли говорите?

— Негово Височество се оплаква — обясни съпругата му, — че не си снизходителен към граматическите му грешки.

Това прозвуча като нова сполучлива шега. Петко Каравелов, живял дълги години в Русия, обикновено си служеше с някаква невъобразима смесица от български и руски език, обилно подправена с френски и немски термини. Така или иначе, той беше последният човек, способен да забелязва и поправя граматическите грешки на другите. Но затова пък политическите грешки на княза той не прощаваше и ги критикуваше с особено ожесточение.

И стана така, че тримата влязоха в големия салон заедно и усмихнати. Когато ги заведе до средата на салона и им се поклони церемониално, князът долови спонтанното възклицание на един от околните:

— Глей ги, бе. Хоратят си и се хилят като приятели. Пък людете думат…

Тънка иронична усмивка се сви в грижливо сресаната брада на княза. Той прошепна:

— Gott behüte uns vor unseren Freunden.^[1]

После проследи с поглед двамата Каравелови, тази странна двойка: крехката малка женица, олицетворение на кротост, грация и душевно равновесие, и мъжа до нея — недодялан, нечистоплътен, с мазни, винаги несресани коси и мужишка брада, мъж буен, несдържан, гневлив, самомнителен, с постоянни скокове от униние към отчаяна решителност, понякога по славянски размекнато-сантиментален, обикновено по галски брутален. Докато го наблюдаваше, князът отново се запита, както много пъти досега: „Какъв беше всъщност този човек?“ Философ или палячо? Пророк или уличен шарлатанин? Патриот или демагог от площадите? Какъв беше наистина този човек?

Освен че беше брат на великия Любен Каравелов, пред делото на когото се прекланяше дори и пестеливият на възторзи Александър, за него се знаеше твърде малко. Чуваше се, че в Русия е следвал история и завършил право; някои подхвърляха, че там бил нихилист от групата на Бардина и Чайкадзе, други — че бил много страхлив, за да споделя опасната им идеология; разправяха, че последователно и едновременно бил домашен учител на синовете на някакъв княз, просяк, стипендиант, преподавател във военна гимназия, душа на философствуващи кръжоци, чиновник… Тридесет и шест годишен, той — след двадесет години отсъствие — се върна в България след победоносните руски войски, като донесе със себе си своите маниери и външност на руски студент, имената на Фойербах, Бюхнер, Беджехот и Ренан в речника си, фанатичното си преклонение пред Наполеон Бонапарт и словоохотливостта си на постоянен оратор от петербургските кръжоци. Върна се, за да направи най-шеметната кариера, каквато Александър не познаваше досега. Докато го наблюдаваше, князът си припомняше чудните криволици на тази кариера. Започнал като назначен от руското гражданско управление вицегубернатор на Видин, в шестте години от Освобождението до днес Каравелов бе успял да стане още подпредседател на Народното събрание, после председател, министър, водач на опозицията в парламента, министър-председател, политически емигрант в Източна Румелия, учител, русофил, русофоб, редактор на вестник, кмет, за да бъде сега отново министър-председател и безспорно всевластна личност в Княжеството. Мнозина го боготворяха, а други — в тяхното число и самият княз — тайно и със страх ненавиждаха.

Да, когато беше искрен към себе си, както в този момент, Александър си признаваше, че се страхува от Каравелов. Страхуваше се от разюздаността, на неговото слово, от демагогията, с която увличаше народните маси, от обърканите му революционно-либерални възгледи. О, князът се бе преборил с него! Режимът на пълномощията и докараните от Русия генерали — не бяха ли това отчаяни опити да се освободи от Каравелов и от неговите хора? Но Каравелов, този смахнат фанфарон, както го наричаше княжеският антураж, се оказа по-силен. Той успя да изчака капитулацията на княза, изразена със самоотказването му от пълномощията, и се върна в София като пълен и всемогъщ властелин…

Александър въздъхна, отклони поглед от чудатата фигура на Каравелов и го плъзна по пъстрите купчинки в салона. Колко ли биха се смели неговите многобройни приятели от европейските дворове, ако можеха за миг да надзърнат тук! Ето, вляво Шефер и Бигелебен, дипломатическите агенти на Франция и Австро-Унгария, оживено разговаряха с народния представител от Провадия Лазар Дуков, а обшитите им в злато посланически униформи никак не се смущаваха от съседството с провисналите потури на веселия и глумлив селянин. Дамата до тях, могъщата гръд на която напираше от дълбокото деколте на розовата рокля, явно скучаеше и разсейваше досадата си, като чоплеше с нокът зъбите си. По-нататък трима офицери в парадни мундири — князът позна капитан Стефан Паприков, ротмистър Бендерев и поручик Зафиров — се подпираха с привидна небрежност на сабите си и явно одумваха капитан Рачо Петров, който на срещуположната страна на салона ухажваше Султана, стройната дъщеря на Хаджиминчевич. В групичката около Каравелов Александър различи татарската физиономия на Стамболов и брадатото широко лице на д-р Васил Радославов, министъра на правосъдието. Останалите му бяха непознати — няколко потуранковци, няколко парвенюта в измачкани жакети и главно новоизлюпени политикани в черни шаячни сюртуци. На една крачка от тях Екатерина Каравелова разговаряше едновременно с французойката мадам Адженова, с мисис Ласелс и… със софийския мюфтия Саадуллах ефенди. И трите дами бяха облечени в розово. Това просто съвпадение, резултат на господствуващата мода, изведнъж промени потока от мисли на Александър. Той се огледа и се усмихна презрително:

— Всички дами са в розово и светлосиньо. Да не би Каравелов да е въвел униформа за жените?

Тази заядлива мисъл възвърна доброто му самочувствие. Със свойствената на характера му капризна непоследователност — недостатък, който той с удоволствие приписваше на министър-председателя, — Александър в един миг забрави страха си от Каравелов, подозрителността си към русофилите, опасността от Кояндер, който навярно щеше да се опита да превърне бала в трибуна за противокняжеските настроения на руския цар, и се измени в онзи очарователен млад човек, който беше домакин на големия и пищен бал. Един много важен прием наистина — първият от възстановяването на Търновската конституция насам, който трябваше да покаже на всички доброто разположение на княза и превъзходното му разбирателство с властвуващата партия на либералите.

Като си спомни възстановяването на конституцията, отказа от пълномощията и свързаните с това унижения, Александър веднага пак промени настроението си и се отдаде на скептичната си раздразнителност. Преголяма беше цената, която той плащаше на Каравелов и либералите за бунта си против конституцията! Ето например този прием. Според общоприетия в цял свят церемониал той, князът, трябваше да влезе в салона последен, когато всички гости са събрани, и под звуците на „Шуми Марица“ да раздава усмивки и снизходителни ръкостискания. Но либералите демагози бяха подсказали ясно, че „българинът посреща гостите си на вратата“, и Александър се бе принудил да преглътне и това унижение, което щеше да го направи смешен и жалък в Европа. При тези мисли той се почувствува така обиден, че очите му засмъдяха от сълзи, и побърза да напусне салона.

Когато излезе в хола, погледът му попадна на голямото колкото цяла стена венецианско огледало, покрито с мрежа. Усмихна се — тази мрежа, която той бе заповядал да поставят пред огледалото, за да престанат да се блъскат в него селяните всеки вторник, когато вратите на двореца бяха широко отворени за посетителите, пожелали да се срещнат със своя княз, тази именно мрежа беше постоянен анекдот във всички европейски салони и покрай тях неизбежно се споменаваше популярността на Александър и неговото непосредствено общуване с народа му.

Той спря и се загледа. От огледалото го гледаше собственият му образ — отначало с интерес, после със задоволство. По това време — есента на 1884 година — княз Александър Батенберг беше на двадесет и седем години. Висок и строен, фигурата му съчетаваше напетостта на пруския офицер с грациозността на благородника, изучавал от дете изкуствата на танца и фехтовката. Блестящата парадна униформа със златни еполети подхождаше чудесно на гъвкавото му тяло. Върху нея той бе поставил само два ордена — българите не гледат с добро око на много накичените мъже! — българския Кръст за храброст първа степен и руския Георгиевски кръст, закачен му лично от генерал Гурко след преминаването, на Балкана. Да, така беше добре: достолепно и същевременно скромно!

Дори и враговете му го признаваха за красавец: имаше дълго светло лице, високо умно чело, сини очи и правилен нос. Косата му според тогавашната мода бе сресана на път по средата, а къдравата брада, която отскоро си бе пуснал, скриваше младостта и придаваше нещо тежко и внушително на цялата му външност.

Докато се оглеждаше, Александър си помисли, че той наистина бе първата фигура в Княжеството. Никой друг не можеше да му съперничи нито по благородство, нито по осанка. „Така е било и в древните времена — каза си той доволно. Навярно имаше предвид рицарските романи, които до преди десетина години бяха любимото му четиво. — Владетел е онзи, който превъзхожда околните си по coeur et corps.“ Последните думи — „сърце и снага“ — той помисли на френски; само благородната звучност на френския език и чудесната рима, на която попадна случайно, можеха да изразят истинското съдържание, което той влагаше в тях.

— Coeur et corps — повтори той гласно, докато продължаваше да се оглежда в огледалото. Трябваше да запомни този израз: при случай това щеше да бъде една великолепна mot^[2], с която да смае събеседниците си.

Откъм входа дочу предупредителното покашляне на поручик Мартинов — флигел адютантът подсказваше, че присъствието му е необходимо. Извърна се и в следващата секунда почти изтича нататък: в този момент влизаха госпожа и господин Кояндер!

Руският дипломатически агент дори не се опита да прикрие чувствата си към княза зад някоя от онези лицемерни полуусмивки, богато застъпени в арсенала на всеки дипломат. Неговото голямо и месесто лице остана неподвижно, безизразно, а поклонът му — сух и пренебрежителен. Бяха във война и Кояндер не се стараеше да скрива ненавистта си.

Като се мъчеше държането му да не бъде под онова на агента, Александър му отговори с едва забележимо поклащане на глава. Искаше му се този жест да означава „Благоволих да забележа присъствието ви“, но не знаеше дали го беше постигнал. След тази кратка и безмълвна схватка той цял се превърна в любезност към съпругата на агента. За това се изискваше всичката му рутина на школуван кавалер — госпожа Кояндер се бе разминала с красотата преди много, много години, а сега представляваше късо и прекалено затлъстяло туловище, облечено в неизбежното бледорозово, с дълбоко деколте, оградено отгоре и отдолу от респектиращ бюст и обилно поръсена с пудра двукатна шия.

— Madame — заговори той на френски, след като й целуна ръка, — вие несъмнено ще бъдете некоронованата царица на днешния прием. — Князът дори и не забеляза, че употребява думи, казани преди пет минути.

Агентът изсумтя неопределено, но госпожа Кояндер очевидно беше поласкана от баналния комплимент. На почтителната целувка тя отговори с едва доловимо притисване на пръстите, опита се да си придаде изражение на развълнувана непорочност и изгука:

— Ravie de votre galanterie, mon prince.^[3]

Тя каза mon prince, княже, както би се обърнала към който и да е от стотиците руски князе и князчета, а не Altesse или Monseigneur, Ваше Височество, обръщение, което дължеше на господаря на тази страна. Всъщност това беше случайност или по-скоро малка интимност на жена, която, ухажвана за пръв път от много години насам, и то от такъв прелестен кавалер, бе усетила в тромавото си тяло отдавна забравени тръпки. Но князът не отгатна истината и мнителността му прехвърли случката по сметка на Кояндеровата игра. Той си наложи да прикрие недоволството си (не искаше да подари на Кояндер удоволствието да смята, че е нанесъл touche^[4]) и с още няколко произнесени по инерция любезности я отведе в салона. Когато й се поклони, той помисли, че му предстои по-нататък един танц с нея, и си представи мъката на висок мъж като него да води в танца това тромаво и късо тяло. „Политиката изисква жертви“, повтори той наум известните думи на Бисмарк и свързването им с предстоящия танц с г-жа Кояндер му се стори нова, особено сполучлива mot. Да, днес Александър беше bien en forme^[5] (това също можеше да се изрази само на френски) и тази констатация подействува ободрително на самочувствието му.

Той излезе — за кой ли път вече? — в хола и пак хвърли бърз поглед в огледалото. Предишното му наблюдение се потвърди.

— Coeur et corps — отново произнесе той и поправи една гънка на мундира си. После се извърна към вратата. Там беше само поручик Мартинов. В церемониала, съставен според изискванията на българските доморасли аристократи, на флигел адютанта бе отредена длъжността на помощник-домакин и той храбро и безропотно играеше явно неприятната му роля.

Александър се загледа в своя флигел адютант и както винаги присъствието на Мартинов му достави особено удоволствие. В неговите очи Мартинов заемаше онова място между българските мъже, което Екатерина Каравелова заемаше между жените: по недоразумение попаднал тук благородник, като онзи царски син от приказките, когото въпреки скъсаните дрехи всички познавали по звездата на челото му. Князът прехвърли няколко пъти поглед от собствения си образ в огледалото върху фигурата на флигел адютанта. Разбира се, Мартинов нито го превъзхождаше, нито дори се изравняваше с княза. Но от всички българи той безспорно беше най-близо до него. Висок колкото Александър, тънък, без да е слаб, съразмерно сложен, поручик Мартинов имаше благородна осанка, изискана във всяко отношение външност. Във фрака си се чувствуваше така добре, както онзи смешник Дуков в своите потури; човек би казал, че цял живот е носил и се е движил между хора във фрак. Рус като германец или швед, той имаше слабо и дълго лице с извънредно правилни черти. „Малко е прекалено красив — каза си без завист Александър. — Това му придава нещо меко и женствено.“ Впечатлението за мекота и женственост не се премахваше дори и от светлите мустачки, които красяха горната устна на поручика. „И все пак е съвършен“ — помисли князът и в сърцето му преля топлина.

За никого не беше тайна, че поручик Мартин Мартинов беше неоспорим любимец на своя княз. Впрочем и князът не се опитваше да го прикрива — в лицето на флигел адютанта той виждаше един почти равен на себе си; човек, с когото имаше естествен духовен контакт, много повече, отколкото например с частния си секретар Стоилов.

Използувал свободната от задължения минута, Александър се залови да сравнява своя флигел адютант със секретаря си. Д-р Константин Стоилов несъмнено имаше превъзходство в културата и образованието, които той бе завоювал в университетите на Германия и Франция; отстъпващ му по знания, Мартинов обаче го биеше в естествената широта на своя ум. Стоилов беше амбициозен и пресметлив, навярно с бъдеще в политическата кариера; Мартинов нямаше никакви амбиции, не криеше, че за него военната служба е едва поносима тегоба — ето, дори сега беше във фрак, а не в униформа, — и гледаше с царствено безразличие на бъдещето. Единият знаеше какво иска; другият изобщо нищо не искаше. Но той беше прям и предан, а Стоилов — прекалено хитър и гъвкав. Секретарят имаше винаги точна оценка на обстановката и умееше да се наглася според нея; нормалното състояние на адютанта беше унесеност, блуждаене в някакъв фантастичен мир, от който се връщаше само с огромно усилие. Първият беше лисица; другият — елен. Д-р Стоилов щеше да стане преуспял буржоа; поручик Мартинов — несполучил благородник.

Тези разсъждения може би щяха да отведат княза далече, ако вниманието му не беше привлечено от явната промяна, настъпила в адютанта. Внезапно Мартинов стана нервен, трескаво възбуден, вроденото му естествено държане отстъпи място на безпомощност и стеснение, сякаш изведнъж бе станал един от онези хора, които не могат да намерят място на ръцете си и се препъват, когато знаят, че са наблюдавани. Лицето му порозовя, после стана пурпурночервено. Със спонтанно желание да помогне на Мартинов, Александър се приближи към него. В същото време в двореца влезе едно непознато на княза семейство — шишкав господин с еснафски изглед, придружен от хубавичката си, вече не в първа младост съпруга и навярно сина и дъщерята. Щом видя дъщерята, Александър веднага разбра смущението на своя флигел адютант — ако на бала имаше красавица, това несъмнено щеше да бъде тази миловидна стройна девойка във великолепна тъмновиолетова рокля с турнюр.

Мартинов пристъпи несръчно и като сричаше и се задавяше в думите си, заговори:

— Ваше Височество, разрешете ми да ви представя семейството на господин Стамат Хаджиспасов, народен представител от К.

— Ние вече се познаваме, Ваше Височество — обади се народният представител с онази фамилиарност, която князът не можеше да прости на българските първенци. — Ако благоволите да си спомните…

— Да, да, помня, разбира се — прекъсна го разсеяно князът, макар че нищо не си спомняше. Долови, че Мартинов му изрежда имената на останалите членове на семейството, но не обърна внимание. — Радвам се, че сте довели госпожицата — каза той на Хаджиспасов, след като размениха неизбежните поздравления и любезности. — Не искам да я лаская, но тя ще бъде цветето, което ще краси днешния прием.

Разкланяха се повторно. Князът ги покани с широк жест да минат в салона — в церемониала не влизаше придружаване и на второстепенните гости. Когато се отдалечиха, той се обърна към флигел адютанта. Имаше желание да му подхвърли някоя дружелюбна закачка по повод госпожица Хаджиспасова, но се въздържа — Мартинов все още беше безпаметно смутен, а червенината продължаваше да покрива лицето му.

— Е, да свършваме вече с посрещането на гостите — каза Александър. — Не се безпокойте, че досадата е била недостатъчна. Пред нас е още цяла вечер… — А когато тръгнаха към салона, добави: — И, моля ви, господин поручик, ухажвайте от време на време госпожа Кояндер. Повярвайте ми, тя не е нечувствителна към това.

— Но, Ваше Височество — възрази отпаднало Мартинов, — вие знаете, че аз…

— Зная, зная. Отлично зная. Но какво да се прави, вие и аз сме от българския двор, а тухлите на всеки двор са направени от политика. Може би едно внимание към госпожа Кояндер ще ни спести едно лошовство — той искаше да каже „една лошотия“ — на господин Кояндер.

— Но все пак…

— Да, да, зная възраженията ви. Опитайте! Поне направете го за мене… „Политиката иска жертви“, Мартинов.

Те влязоха в салона. Изглежда, бяха очаквани, защото изведнъж се възцари тишина. Александър потърси с очи барон Ридезел, хофмаршала на двореца, и леко му кимна с глава. Баронът направи знак на капелмайстора Хохола и след по-малко от минута салонът се изпълни с бодрите и тържествени звуци на „Шуми Марица“.

Големият дворцов бал започваше.