Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

14

След прогласяването на Съединението границата между Княжеството и Турската империя се измести значително на юг, но не намали дължината си. Тя започваше на Черно море някъде около днешното село Китен, с безкрайно криволене се спущаше на югозапад до Кърджали, като Малко Търново и Мустафа паша (днес Свиленград) оставаха на турска територия, после минаваше по масивите на Родопите на североизток, пресичаше Рила почти по средата, като Мехомия (Разлог) и Горна Джумая (Благоевград) оставаха също на турска територия, заобикаляше българските градове Дупница (Станке Димитров) и Кюстендил, за да завърши на около двадесетина километра западно от Босилеград (тогава той беше български), откъдето започваше сръбската граница. Общо границата с Турция се простираше по въздушна линия на повече от 500 километра, а в действителност надхвърляше 700!

Когато се подготвяше за очакваната война с Турция, българското главно командуване разбра, че е невъзможно да подчини, това грамадно разстояние на едно ръководство, и създаде два отделни корпуса: Източен — с командир подполковник[1] Данаил Николаев и началник щаба капитан Радко Димитриев и Западен — с командир майор Аврам Гуджев и началник щаба капитан Стефан Паприков. Двата корпуса бяха подчинени на главнокомандуващия княз Александър и на Генералния щаб, в който, поради липса на достатъчно офицери, освен началника му капитан Рачо Петров влизаха още само: помощник на началник щаба — ротмистър Хесапчиев, адютант по строевата част — капитан Михаил Савов, офицер за поръчки — капитан Антикаров, адютанти по хазяйствената част — капитан Мечконев и поручик Луков, главен лекар — д-р Вълкович, инженер — капитан Велчев и началник на артилерията — капитан Олимпий Панов.

Тъй като главният удар се очакваше откъм Одрин, в Източния корпус бяха съсредоточени около четири пети от всичките войски, групирани в отряди при Бургас, Казълагач (Елхово), Търновосеймен (Марица) и с два стратегически резерва в Сливен и Пловдив. Частите от Западния корпус бяха събрани в Радомир, с два авангарда в Дупница и Кюстендил, които имаха задачата да охраняват двата пътя от Македония за София. Към Западния корпус се числяха и частите, разхвърляни по сръбската граница, които брояха общо около 800 души. За запълване на пространството между двата корпуса главното командуване създаде и няколко отделни партизански отряда при Хасково, с. Бойково, Чепеларе и Пещера, които имаха като общ началник подполковник Любомски.

 

 

След като посветиха един месец за организирането на Източния корпус, който трябваше да поеме върху себе си главния турски удар, в началото на октомври княз Александър и капитан Рачо Петров отидоха на инспекция по западната граница с Турция. На 6 октомври, когато пътуваха от Дупница за Кюстендил, един конен стражар застигна в кариер файтона им и предаде на княза телеграмата, с която крал Милан отхвърляше мисията на Димитър Греков. Като я прочете, Александър пребледня.

— Der Krieg mit Serbien ist unvermeidlich, Herr Hauptmann — прошепна той, като му подаде телеграмата. — Wir müssen gleich nach Sofia zurück.[2]

— Какво казвате, Ваше Височество? — запита Рачо Петров, който не знаеше нито една немска дума.

Князът преведе и добави:

— Може би е въпрос на часове…

Макар че в Кюстендил вече ги очакваха, те свърнаха по един изровен от пороите черен път към Радомир. Когато пристигнаха, Рачо Петров веднага отиде да заповяда на квартируващия там Плевенски полк да тръгне на часа през София за сръбската граница, а князът се отправи за пощенската станция, като извика на софийския телеграф министър-председателя. Те прецениха сериозността на положението и Александър обеща веднага да се върне в столицата. Той изпълни намерението си. И стана така, че в същия следобед, когато в Белград заседаваше Висшия военен съвет, в София, също се събра един съвет с участието на всички, които успяха набързо да повикат.

 

 

Бледен, с трескави от напрежението очи, князът изправи глава и огледа събраните хора. Около дългата маса седяха капитаните Рачо Петров, Никифоров, Паприков, Мартинов, ротмистър Бендерев, а също така министрите Каравелов и д-р Радославов. Всички бяха посърнали, умислени и дори не се опитваха да скрият тревогата си.

— Господа! — започна князът. — Знаете телеграмата, която получих днес от крал Милан. Няма да повтарям известни неща. Очевидно войната тропа на портите ни. Моля, изкажете се.

Почака. Никой не взе думата. Александър разбираше какво ставаше в тази минута в душите на хората около него.

Задачата наистина беше мъчителна. Застрашена от две страни, България нямаше сили да се защищава едновременно и от Турция, и от Сърбия. Къде трябваше да се съсредоточат главните сили?

Когато разбра, че никой не искаше да открие разговорите, Александър отново заговори:

— Мъча се да разсъждавам по положението хладнокръвно. Двете страни, България и Сърбия, са почти равно големи и могат да произведат равни сили. Но аз познавам добре сръбската и българската армия и зная, че моята е по-добра. Ако сърбите ми дадат време да хвърля против тях цялата си армия или поне голямата част от нея, то без друго ще ги победя. Ако не — тогава всичко пропада.[3]

— Значи въпросът се свежда до това — каза Никифоров, — дали да се готвим за защита от двете страни или да оголим турската граница.

Рачо Петров вдигна очи от картата пред себе си и заяви:

— Ние сме българи и нямаме право да отстъпим на неприятеля нито педя българска земя без бой. Моето мнение е да се защищаваме от двете страни.

— Това е глупост! — кресна Каравелов. — Трябва да изтеглим войските от турската граница. И тъй и тъй ще бъдем бити от турците…

— Възможно е — съгласи се Рачо Петров.

— Тогава защо държиш войската на границата? — разфуча се невъздържано Каравелов. — Защо не я оттеглиш на Балкана? На Шипка например?

— Такова предателство аз не върша — повиши тон и началникът на Генералния щаб. — Ще ни бият. Нека! Но да запазим честта на България.

При тези думи министър-председателят даде воля на своята буйна и сприхава натура. Той скочи и размаха юмрук:

— Ти на кого говориш за предателство? Ти знаеш ли кому приказваш? Аз съм български министър-председател!

— А аз съм български гражданин — с достойнство отговори двадесет и пет годишният Петров.[4]

Каравелов изхвръкна навън и шумно тръшна вратата. Радославов го последва демонстративно.

— Господа! Господа! — закърши ръце Александър. — Ние сме се събрали тук да обсъждаме съдбата на България, а не да се обиждаме. Приканвам ви към спокойствие и умереност. Изправени сме пред върховно изпитание, в което ще се реши ще съществува ли България или не. Пред това изпитание няма място за лични дрязги. — Той помълча около минута. — Развийте вашето становище, капитан Петров.

Преди да заговори, Рачо Петров очерта някакви линии върху картата, после си взе и две-три бележки.

— Сведенията, които имаме от Сърбия, гласят — започна той уверено, — че сръбската армия се съсредоточава главно в района Ниш — Бела Паланка — Пирот, а други по-малки части се събират около Зайчар. Това ми дава основание да смятам, че сърбите подготвят основния удар по посока на София, като вероятно ще се придържат към пътя през Драгоманското дефиле и Сливница. По-малко допустимо е да изберат пътя през Брезник, Радомир и Владая, защото той е по-дълъг и по-трудно проходим. Частите при Зайчар навярно ще имат за цел завладяването на Видин.

Любопитно е, че точно в същото време полковник Петрович излагаше в Белград своя план за войната, който с незначителни разлики напълно се покриваше с предположенията на капитан Петров. На какво се дължеше това съвпадение? На особеното прозрение на Рачо Петров? Или на пълната елементарност на сръбския план? Бъдещето показа, че съвпадението се дължеше и на двете причини.

— Предлагам следното — продължи Рачо Петров. — Да укрепим Видин и да го подготвим за силна активна отбрана.

— Имате ли подходящ човек за тази задача? — прекъсна го неочаквано князът.

— Да, Ваше Височество. За началник на Видинската крепост препоръчвам капитан Атанас Узунов.

— Командирът на инженерната дружина? — трепна изненадан Александър.

— Именно той, Ваше Височество. Капитан Узунов притежава необходимите качества за такава отговорна задача. Той е хладнокръвен, упорит, със солидни знания по фортификационното дело, които могат да се окажат решителни за успеха на отбраната.

Князът се замисли. Сведенията, които той имаше за капитан Узунов, му вдъхваха безпокойства, макар и не от военен характер. Той потърси погледа на Бендерев:

— Какво ще кажете за това предложение, ротмистър? Доколкото зная, капитан Узунов е ваш приятел и, хм, политически съмишленик.

Бендерев спокойно издържа погледа му:

— Той е преди всичко добър български патриот. Гарантирам за Узунов като за себе си. Пред върховното изпитание, за което говорихте преди малко, всички политически съображения остават на заден план!

Без да изкаже съгласие или несъгласие, Александър рече:

— Продължете, капитан Петров.

— Предлагам отбраната ни по главната линия на сръбското настъпление да се изгради на Сливница.

— На Сливница!?! — възкликна князът.

— На Драгоманското дефиле е невъзможно да се задържим, Ваше Височество — заоправдава се началникът на Генералния щаб, но Александър продължи мисълта си:

— Аз мисля, че не можем да спрем сърбите по̀ на изток от Ихтиманските височини.

— И да изоставим София?

— Ние не трябва да мислим за отделните селища, а за крайния изход на войната.

— София не е „отделно селище“, а столица на Княжеството — рязко се намеси Бендерев. — Изоставянето на столицата ще се отрази деморализиращо върху войските.

— Има ли и други да споделят това мнение? — иронично запита князът. Той очакваше, че останалите офицери ще вземат неговата страна, но Мартинов, Никифоров и Паприков отговориха единодушно:

— Сливница! — А Никифоров допълни: — Сливница и нито крачка назад!

По дълбоко вътрешно убеждение Александър смяташе изграждането на отбраната при Сливница погрешно и опасно. Това той би могъл да докаже със сериозни стратегически доводи. Но изведнъж съзна: да противоречи на тези пет разпалени глави или да използува правото си на „вето“ щеше да прозвучи като проява на страх. И въпреки убеждението си Александър се принуди да преглътне своето мнение.

— Говорете по-нататък, господин капитан.

— Тактически и топографски Сливница предлага отлични условия за отбрана.

— Кажете по-скоро как мислите да спрете сърбите — раздразнено каза князът. — Те ще разполагат с петдесет или шестдесет хиляди души с по-добро въоръжение от нашето.

— Отбраната до Балкана трябва да се поеме от Западния корпус. На Сливница ще бъдат изградени дълготрайни укрепления. Между позицията и границата ще се поставят отделни отряди, които ще имат задачата да забавят сръбското настъпление, без да влизат в решително сражение. Те ще отстъпват с бой, докато се присъединят към частите, разположени на Сливница. Приблизително същото ще бъде и по пътя Трън — Брезник. Там предлагам да се разгънат две или три дружини от Бдинския полк, които да задържат и забавят сръбското настъпление.

Тогава се обади Стефан Паприков, началник щаба на Западния корпус:

— Планът на капитан Петров е добър, но за осъществяването му липсва главното — човешки материал. Числеността на Западния корпус е недостатъчна дори да се спре едно по-сериозно турско нападение откъм Македония, камо ли да се покрие сръбската граница от Босилеград до Комщица… Корпусът, който сега е с лице на юг, трябва да развие фронт и на запад. Ще се получи една тънка верига, която без усилие може да бъде прекъсната във всяка нейна точка.

— И какво предлагате, капитан Паприков? — запита Александър.

— Господин Каравелов беше прав. Ние не можем да издържим отбрана и срещу Турция, и срещу Сърбия. Трябва да изберем една от двете и да съсредоточим всичките си сили там.

— А ако бъдем нападнати от другата страна? — попита загрижено Бендерев. — Нима ще стоим и ще чакаме, докато нападателите завземат Княжеството и ударят войските ни в гръб?

Въпросът остана без отговор. В стаята се възцари мълчание, пълно с тревога, близка до отчаянието. Задачата беше наистина неразрешима.

— Според моя план — заговори пак Рачо Петров — прикриващите части по границата и по линията Трън — Брезник ще забавят настъплението, докато успеем да подсилим Сливнишката позиция с нови части от Тракия.

Тези думи представляваха известно отстъпление от първоначалното становище на началник щаба. Щом говореше за прехвърляне на войски от Източния корпус на Западния, той косвено признаваше невъзможността да се издържи отбрана и от двете посоки. Всъщност, без да го заяви, той възприе мнението на Каравелов и капитан Паприков. Единственото ново в думите му беше предвиждането на интервал, за да се разбере кой от двата евентуални противника — Сърбия или Турция — щеше да нападне пръв. Ако беше Турция, тогава очевидно съсредоточените в Тракия части нямаше да бъдат побутнати и отбраната на сръбската граница щеше да остане едва ли не символична; ако изпревареше Сърбия, отбраната срещу нея щеше да се засили за сметка на Източния корпус.

Стефан Паприков поклати замислено глава:

— Трудно е, господин капитан. Южната железопътна линия достига само до Саранбей[5]. Оттам до Сливница има сто и четиридесет километра. Преди да пристигнат подкрепленията, сърбите ще са овладели Сливница…

— Затова пък една защитна линия при Вакарел — подхвърли с надежда князът — ще отдалечи позицията от сръбската граница и същевременно ще скъси разстоянието, което подкрепленията ни ще трябва да изминат.

— Мисля, че този въпрос вече решихме — студено му отговори Анастас Бендерев. — За изоставяне на столицата и дума не може да става!

— Целият въпрос е доколко ще можем да задържим сърбите в първите дни — каза Петров. — По границата трябва да имаме солидни укрепления и упорити офицери, които да са способни с малки части да удържат натиска.

— Смятам Бдинския полк, който ще охранява Трън, да поверим на флигел адютанта Мартин Мартинов — рече князът.

Това предложение изненада всички. Капитан Мартинов съвсем нямаше име на упорит офицер. Не че беше страхлив. Такова подозрение никой не хранеше. Но Мартинов беше известен като миролюбив човек, което го правеше естествен враг на всяко насилие. А тук се търсеше офицер, който да притежава качествата на древния Леонид! Изненада се и сам Мартинов:

— Ваше Височество, вие знаете…

Той не довърши, но всички, включително и Александър, разбраха недоизказаните думи. „Вие знаете моите разбирания — искаше да каже Мартинов. — Ако потрябва, аз няма да се поколебая да положа костите си в защита на отечеството. Но да пращам хора на смърт, да ги виждам как умират по моя заповед — това не мога да издържа. Зачислете ме като обикновен войник в който и да е взвод и аз ще изпълня своя дълг. Но между смъртта и терзанията на съвестта аз предпочитам смъртта!…“

Като всеки слаб характер, Александър обичаше „да си изкарва яда“, предизвикан от един човек, върху плещите на друг. А сега той беше ядосан и дълбоко огорчен, че по такъв брутален начин съветът бе отхвърлил предложението му за защита на Ихтиманските височини. И макар че Мартинов му беше любимец, той каза с ненужна за случая злъчност:

— Спрете, капитан Мартинов! Неподходящо е аз, когото някои — той хвърли бърз многозначителен поглед към Бендерев — наричат „швабата“, да ви давам уроци по любов към България. Вие сте български офицер и имате добра подготовка. Назначавам ви командир на 3-ти Бдински полк!

— Слушам, Ваше Височество — безизразно отговори Мартинов.

Импулсиран от внезапния си изблик на твърдост, Александър реши да приключи разискванията:

— И така, господа офицери, ето моето последно решение. Възприемам предложението на капитан Петров. Видинската крепост да се подготви за кръгова отбрана, като в нея, се съсредоточат всички налични в Северна България части и артилерия. Крепостта поверявам на капитан Атанас Узунов. Главната отбранителна позиция срещу Сърбия да се изгради — той направи кисела гримаса — на Сливница. За целта заповядвам капитан Велчев — ставаше дума за главния военен инженер в княжеската армия — немедлено да замине за Сливница, да избере подходяща отбранителна линия и да започне укрепяването й. За началник на позицията назначавам командира на 5-ти Дунавски полк капитан Блъсков. Сливнишкият отряд да изпрати авангард в Цариброд и поддръжка на авангарда в Драгоман. Отбраната на линията Трън — Брезник да се повери на две дружини от Бдинския полк, които да се изтеглят от Дупница. Началник на позицията — командирът на Бдинския полк капитан Мартинов. Дотук мнението ми съвпада с това на капитан Петров. По-нататък. Заповядвам капитан Петров и капитан Никифоров да влязат във връзка с подполковник Николаев, който се намира с щаба си в Търновосеймен, и във взаимодействие с него да изтеглят част от съсредоточените в Тракия войски на Сливница.

— Аз мисля — намеси се самоволно Рачо Петров, — че най-подходящо е да изтеглим 7-ми Преславски полк от Ямбол, една или две дружини от 1-ви Софийски полк от Пловдив и няколко ескадрона от 2-ри конен полк.

— Не възразявам — съгласи се Александър. — Но окончателното решение да се вземе след консултация с Николаев. Освен това при Комщица да се създаде отделен отряд, който да поддържа връзката между главната позиция на Сливница и отряда при Видин. Отбраната на границата южно от Стара планина да се предаде в разпореждане на командуването на Западния корпус. В помощ на началник щаба на Западния корпус причислявам капитан Мечконев от щаба на армията, като неговите задължения се поемат от помощника му поручик Луков. Разбрано ли е, господа?

— Разбрано, Ваше Височество — отговориха в нестроен хор офицерите.

Князът се изправи и се прекръсти:

— Тогава бог да ни е на помощ!…

Но преди да достигне вратата, той чу как Бендерев подметна:

— По-добре да оставим дядо господ на мира. Той и без това ще бъде много объркан, горкият — та нали и сърбите ще се кланят нему, а не на аллаха!

Александър се поколеба, но не отговори на подмятането.

Бележки

[1] След съединението княз Александър повиши с един чин всички български румелийски офицери.

[2] Войната със Сърбия е неизбежна, господин капитан. Трябва веднага да се върнем в София (нем.).

[3] Автентично.

[4] Диалогът Петко Каравелов — Рачо Петров автентичен.

[5] Днес гара Септември.