Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cry of the Owl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

26

Ники се обади в десет и след като затвори телефона, Робърт отиде да доизмете балкона — едно от последните задължения, които му оставаха, преди да напусне къщата. Метеше бавно, защото ръката го болеше. Откакто снощи му смениха превръзката в болницата и пукнаха коричката от пеницилин, който докторът му беше сложил, усещаше непрекъсната болка. Виеше му се свят или може би бе изпаднал в лек унес. Имаше чувството, че обаждането на Ники е някакъв сън. Изглеждаше толкова странно, толкова невероятно тя да е в апартамента на Грег в Хъмбърт Корнърс, пияна в десет часа сутринта — заедно с Грег при това, който по всяка вероятност също беше пиян и весел.

След като свърши на горния етаж, седна на канапето с чаша кафе. Телефонът отново иззвъня, но Робърт не се пресегна да го вдигне. След като иззвъня десет пъти, си помисли, че може би не е Ники, и го вдигна.

— Боби, миличък, много искаме да дойдеш — каза Ники. — На закуска, ако донесеш яйца.

Този път Робърт чу смеха на Грег.

— Хайде сега. Сигурен съм, че можете и без мен. Тъкмо бях тръгнал към вратата, защото напускам къщата.

— О, как така ще я напускаш? — каза Ники шеговито. — Не искаш ли да видиш Грег? Мъжът, когото ти… победи?

— Благодаря, но напоследък ми омръзна да го гледам. — Робърт затвори телефона ядосан. Беше десет и седемнадесет. Робърт беше казал на Джак и Бети, че ще мине към единадесет с двата куфара и с кашоните, които му бяха предложили да остави у тях, но реши да ги занесе още сега. Колкото по-бързо си тръгнеше оттук, толкова по-добре. Ако не вдига телефона половин час, Ники може и да се откаже.

Натовари куфарите и кашоните в колата и потегли. Значи Грег се е върнал вкъщи и сега си пие с Ники. Робърт не можеше да го проумее. Грег сигурно е пуснат под гаранция и Робърт се чудеше дали Ники е дала парите. Всичко е толкова лесно за тези двамата, мислеше си Робърт. Снощи например полицията не си беше направила труда да му съобщи, че са заловили Грег. Между единадесет и малко след дванадесет Робърт беше при доктора в болницата и когато се прибра, научи за Грег не от полицията, а от Нилсънови — били го чули по радиото в полунощ и му се обадиха, за да му кажат.

Когато отиде у Нилсънови, Бети печеше нещо. При вида на малкия слънчев хол, изпълнен с благоуханието от кухнята, Робърт се усмихна и усети как от това лицето му едва не се пропука.

— Къде е Кати? — попита Робърт. Кати беше дъщеричката им.

— На неделно училище. След това ще обядва у една приятелка — каза Джак с усмивка. — Твърдо ли си решил да заминеш днес?

— Да, за Ритърсвил. Ще остана в хотел, докато докторът…

— Има ли нещо ново за него?

— Все същото.

— Хм. Струваш ми се малко отслабнал, Боб. Сядай, сядай. — Той избута Робърт към канапето с такава загриженост, сякаш Робърт бе инвалид. — Каква новина, а? Тъкмо се канехме да изгасим лампата горе и Бети каза: „Дай да пуснем новините в полунощ, да чуем какво ще бъде времето.“ — Джак се засмя.

Бети се показа от кухнята. Едната й ръка беше в кухненска ръкавица.

— Боб, не можеш да си представиш колко се зарадвахме. Все едно, че на нас ни се е случило нещо хубаво. Нали разбираш какво искам да кажа?

И наистина е било така, помисли си Робърт. Залавянето на Грег беше изличило всичките й съмнения относно невинността на Робърт Форестър; ако не друго, беше се убедила, че не е убил Грег. Историята с надничането през прозорците обаче си оставаше. Робърт го усещаше между себе си и Бети и дори между себе си и Джак. Бети им донесе кафе.

— Как е доктор Нот? — попита тя. — Не чух какво каза на Джак.

— Няма промяна — каза Робърт. — Говорих с болницата в десет.

— Още ли е в кома? — попита Бети.

— Да, той… — На Робърт изведнъж му прималя, струваше му се, че ще припадне. Видя широко отворените сини очи на доктора, разтворените устни, чийто цвят бе станал леко синкав въпреки кислородната маска. Сега, или по-точно снощи, очите на доктора му се сториха добри и тъжни, вече не го гледаха с укор и уплаха. Робърт имаше странното и необяснимо чувство, че изпадналият в кома доктор вижда и чува всичко около себе си и знае, че смъртта е съвсем близо, че деветдесет процента от него са вече в нейни ръце; пренесен в територията на смъртта, той като че ли наблюдаваше живота през мъничко прозорче, което бавно се затваря.

— Изпий това, ще ти дойде добре — каза Джак и бутна в ръката му чаша уиски.

Робърт я взе и отпи.

— Сигурно си се претрепал да събираш багаж — каза Джак. — Страшно се радвам, че няма да тръгнеш на този убийствен път днес. Къде ще живееш в Ритърсвил?

— В един хотел на име „Бъклър Ин“.

— Да, знам го. — Джак седна на стола до канапето. — Аз мисля, че до двадесет и четири часа, дори по-рано, би трябвало да знаят нещо окончателно за доктора, нали така?

— Сигурен съм, че те и сега знаят — каза Робърт. — Няма да го бъде.

— Но в края на краищата той е възрастен човек, Боб — каза Бети. — Не може да се каже, че вината е твоя. Не трябва да приемаш смъртта му, сякаш ти си виновен, ако, разбира се, той умре.

Робърт не отговори. Не го приемаше точно така.

— Някой ми каза — или го прочетох във вестниците, — че жена му починала преди няколко седмици — обади се Джак. — Вярно ли е?

— Да — отговори Робърт.

— Има случаи — сигурно си чувал, — при които на човек му липсва воля за живот. Може би докторът няма особено голяма воля. Той не се бори за своя живот.

Как ли ще умре той самият — попита се Робърт. Като старец, изпаднал в кома? Като млад мъж, внезапно при автомобилна катастрофа? От куршум, насочен към него или към някой друг? Поразен от мълния? Или ще се разбие в земята, заклещен в горящ самолет? И дали в тези последни няколко секунди ще има време за равносметка на онова, което не е направил, а е трябвало да направи, и на онова, което е направил, а не е трябвало? Дали ще може да си спомни доброто, което е сторил на другите — за да си вдъхне кураж или за да бъде спокоен, че тридесетте, четиридесетте или петдесетте години, прекарани на този свят, са били смислени? Струваше му се, че само добрите постъпки имат някаква стойност и че последният петък бе събрал в двадесет и четири часа целия смислен живот на доктора — той беше проявил към него добрина, последвана от изстрела, който го отведе към смъртта му.

— Боб? — каза Джак.

Бети му подаваше чиния. В средата на масичката беше сложен голям сладкиш във формата на плитка отгоре с половинки от сливи и поръсен с пудра захар. Когато Бети го разряза, от него започна да излиза пара. Джак говореше „онова копеле Колби“ и Бети с малко строг тон му направи забележка за неприличната дума, но това, което се бе случило — снощи Робърт разказа на Джак по телефона как Колби го накарал да върне на Грег пистолета, — му се струваше толкова нереално, колкото, изглежда, и на Бети, по-нереално от сцена на насилие във филм по телевизията. Да не би той да е бил един от главните герои? Досмеша го.

Робърт стана, преди Джак и Бети да са си изяли сладкиша, и каза, че излиза, за да внесе вътре багажа. Нилсънови щяха да го сложат в мазето.

— Почакай една секунда и ще дойда да ти помогна — каза Джак с пълна уста.

— Нямам нужда от помощ, благодаря.

— Не бива да вдигаш тежко с болна ръка — възрази Бети.

Робърт обаче не изчака. Може би се държеше малко невъзпитано, но искаше да приключи с багажа, да вземе и другите неща от къщата си и да се махне, защото имаше чувството, че Грег и Ники ще го заварят там. Ужасно чувство, което не му даваше минутка покой.

Джак дойде да му помогне и двамата свалиха куфарите и кашоните — общо пет или шест на брой, в мазето.

— А багажът, който ще вземеш от вас? — попита Джак. — Ще дойда да ти помогна да го натовариш.

— Не, благодаря, Джак.

— Недей да упорствуваш, ще си взема колата. Няма да има нужда да ме връщаш.

— Предпочитам да бъда сам. Съвсем сериозно — каза Робърт толкова твърдо, че Джак го погледна. — Няма да нося много багаж със себе си — добави той.

— Както искаш. — Джак сви рамене.

Робърт му благодари, обеща, че ще се видят, преди да замине за Ню Мексико, и тръгна към колата си. Караше бързо. Разстоянието беше кратко и само след пет минути стигна улицата си. Изпита облекчение, когато видя, че в алеята му няма кола. Изпи чаша вода до мивката и се загледа в празния перваз, на който бе стояла саксията на Джени. Беше занесъл кашона със саксиите у Нилсънови и сега си представяше как Бети стои във входното антре и ги изважда една по една. Часовникът му показваше единадесет и петнадесет. Беше обещал на майка си да й се обади тази сутрин, но не искаше да се бави повече с телефонни разговори. Ще й позвъни от Ритърсвил. И утре да не забрави да се обади да му откачат телефона.

Робърт изнасяше първия си куфар, когато чу как в улицата влиза кола. Застана на верандата, за да може да я види. Беше черен тъндърбърд и Робърт помисли, че ще подмине, но тя направи рязък завой в алеята. Караше Ники, а до нея седеше Грег.

Ники излезе от колата и каза:

— Е, Боби, заминаваш значи. Тъкмо навреме дойдохме, нали? — Политна и за да не падне, се задържа за вратата и след това я затръшна.

Грег се измъкна бавно от другата врата, ухилен пиянски и глуповато.

Или ги наругай и изчезвай с багажа, мислеше си Робърт, или се опитай да се държиш любезно и да ги накараш да си тръгнат. А може би и двете заедно.

— А, не, малко сте закъснели — каза Робърт. — Тръгвам веднага.

— Същото го каза и преди час. Няма ли да ни поканиш вътре и да ни почерпиш по едно питие? Нашето го изпихме, нали така, Грег?

— Точно така, мистър Форестър. — Грег се приближи към него с решителна, макар и не много сигурна крачка, като не преставаше да се хили.

— Да, но и аз нямам нищо за пиене. Защо не отидете в Джързи, там ще намерите нещичко? — каза Робърт и продължи с куфара към колата. Трябваше да заобиколи Грег, който нарочно му препречваше пътя. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала болезнена буца въздух. Наведе се към багажника, за да намести куфара, като използуваше само дясната си ръка. Изведнъж една ръка го сграбчи за рамото, той се завъртя и юмрукът на Грег се стовари върху лицето му.

Робърт падна тежко на няколко метра от колата си. Грег го дръпна грубо за лявата ръка и Робърт извика от болка.

— Не го пребивай! — каза Ники през смях. — Искам да си поговоря с него.

Робърт успя да се изправи. Бузата го болеше, сякаш се готвеше за нова, много по-страшна болка, а лявото му ухо пищеше от нанесения удар. Грег няма да го докосне втори път, зарече се Робърт, а и първия път беше успял само защото бе с гръб към него. Грег бе толкова пиян, че трябваше да се движи непрекъснато, за да не падне. Робърт тръгна към къщата, за да вземе и другия куфар.

— Чакай малко — извика Ники.

Робърт взе куфара и излезе. Грег се беше качил на верандата и се мъчеше да нацели рамката на врата. Нека влязат, помисли си Робърт, там вече нямаше негови вещи. Ники тръгна след Робърт. Той отвори вратата на колата и сложи куфара изправен на пода. Изведнъж отвътре се чу трясък. Робърт хукна към стъпалата. Сега се чуваше дрънчене на счупено стъкло.

— За бога, престани! — извика Робърт, когато прекрачи прага.

Грег беше в кухнята. Пред камината лежеше преобърнат стол. Робърт се наведе, за да не го удари чинията, която Грег хвърли по него.

— Летящи чинии! — изпищя Ники и се запревива от смях.

За момент Грег спря като зашеметен или може би се чудеше какво още да грабне от кухнята.

— Еее — изкиска се Ники и погледна Робърт, сложила ръце на кръста. Люлееше се от кръста надолу и с ханша си описваше кръгове, сякаш правеше гимнастика в пияно състояние. — Нали помниш какво казваше за мен, Боби? Как изпивам бутилката и падам. Такова ми било пиянството и сега може би така и ще стане.

Робърт направи няколко крачки към кухнята и каза:

— Губиш си времето, Грег. Всичко това не е мое.

Грег се обърна и застана с гръб към мивката. В момента не правеше нищо може би защото не виждаше нищо, което да счупи. Беше хвърлил няколкото чинии, оставени на плота.

Телефонът иззвъня.

— Не му обръщай внимание — каза Робърт на Ники. Отпуснала надолу глава, Ники вървеше към камината някак лениво, сякаш размишляваше.

Робърт събра по-големите парчета от счупените чинии, защото имаха вид на потенциално оръжие, и ги хвърли в камината. Телефонът продължаваше да звъни.

— Вдигни го, Боби.

— Няма значение, знам кой е — каза Робърт. Ако бяха Нилсънови, можеха да почакат, а ако се обаждаха от болницата, знаеше какво ще му кажат.

— Аз съм! — каза Ники с широка усмивка, като сграбчи телефона. — Ало? Кой?… Разбира се. Боби? Една мадама.

Робърт взе слушалката.

Обаждаха се от болницата. Докторът издъхнал спокойно преди петнадесет минути, в единадесет и половина.

— Вие не сте негов роднина, нали, мистър Форестър?

— Не съм. Но мисля… снощи беше дошъл един негов братовчед, възрастен човек. Някой каза, че му е братовчед. Не му знам името. — Няколко души бяха идвали на посещение в болницата, сред тях Джордж и Ирма, съседите, но докторът, изглежда, нямаше близки роднини.

— Да, разбирам. Просто вие идвахте в болницата най-често и затова питах вас.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза Робърт и затвори.

— Какво, лоши новини ли? — попита Ники.

Грег идваше бавно от кухнята и на лицето му отново се бе появила глуповатата усмивка. Робърт се изпъна и премигна с очи, сякаш Грег бе призрак, в чието присъствие трябваше да се убеди. Не можеше да прецени какво ще предприеме Грег — дали ще се нахвърли върху него, или ще го подмине; изведнъж видя нож в дясната му ръка, която висеше отпусната надолу — беше малък, но остър кухненски нож.

— Лоши новини ли, Боби? — повтори Ники въпроса си.

— Докторът е починал — каза Робърт.

Грег спря и ръката, с която държеше ножа, остана леко вдигната. Беше само на метър от Робърт.

— Без ножове, Грег. Да не почнете да се правите на гангстери? — смееше се Ники. — Искам да видя бой.

— Починал? — каза Грег. — Лъжеш.

— Обади им се и ги попитай. — Робърт ядосано посочи телефона с болната си ръка.

— Ако е така… ти го уби! — Лицето на Грег стана свирепо. Вдигна ножа.

Робърт приклекна и улови Грег през кръста. Грег падна по гръб. След това Робърт усети за момент ръцете на Ники върху раменете си, чу я как извика: „Урааа! А сега престанете!“ — но Грег лежеше заклещен между коленете му и Робърт го удари два пъти в зъбите, след което Грег го събори и лицето му се ожули в пода. Миг след това Робърт усети как острието на ножа се допря до кръста му. Дясната ръка на Грег беше останала свободна и с нея той се опитваше да забие ножа. Робърт го удари с опакото на дясната си ръка и с усилие се изправи на крака.

— Стига, Греги, стига — извика Ники и падна върху него на колене. — Ох! Грег!

Робърт ги погледна — Грег продължаваше да размахва ножа с вяли движения и със затворени очи, а Ники седеше върху краката му и се държеше с едната ръка за гърлото.

— Боби! — извика някак изненадано тя и се обърна с лице към него.

Тогава Робърт видя кръвта, която бликаше между пръстите й. Ръката на Грег се отпусна и ножът издрънча на пода.

— Удари ли те, Ники? — Робърт коленичи до нея и дръпна пръстите й от гърлото. Кръвта бликаше на тласъци от шията, малко под ухото.

— Боже мой — промълви Ники. — О, боже мой.

Робърт я хвана за рамото и притисна шията й точно над ключицата. Това никак не помогна, тъй като кръвта шуртеше по-отвисоко. Сигурно е сънната артерия, помисли си Робърт. Видя раната — приличаше на малки устни, от които блика яркочервена кръв. Робърт си свали връзката, но в следващия момент осъзна, че не знае как да направи от нея турникет. Смачка носната кърпа на топка, постави я върху раната, уви вратовръзката около врата и я завърза здраво, толкова здраво, колкото му се струваше безопасно. Кръвта не спря да тече.

— Боби… Боообиии… помогни ми! — изстена Ники.

Робърт се изправи и видя, че коленете му са плувнали в кръв. Грабна телефона. Още щом чу гласа на телефонистката, каза:

— Трябва ми лекар незабавно. Гърсетър Роуд. Форестър, името е написано на пощенската кутия… — Трябваше да загуби още пет секунди с глупави обяснения — какъв е цветът на къщата, какво е разстоянието от магистралата до отклонението.

Ники се беше свлякла на пода и лежеше там с полуотворена уста. От турникета имаше полза, помисли си той, защото кръвта не шуртеше толкова силно. А може би не й беше останала много кръв за губене. Притисна с пръсти носната кърпа и освободи другата страна на врата й от турникета. Стори му се, че Ники е припаднала. На пода се беше образувало ужасяващо езеро от кръв, която бе обагрила единия кран на килима в наситено тъмночервено. Потърси пулса на лявата й ръка и най-напред му се стори, че е спрял, след това го усети. Беше много слаб.

— Ники!

Тя не реагира. Робърт натисна няколко точки по врата й близо до раната и под нея. Кръвта беше силно намаляла и сега изтичаше на слаби тласъци. Той притисна краищата на раната. Безполезно бе.

— Ники?

Устните й бяха леко разтворени. Очите и изглеждаха безжизнени. Докосна с палец бузата й, клепача й, по ужасът и уплахата, които изпита, го накараха да отдръпне ръка. Скочи на крака, свали си бързо сакото и видя, че по ризата му, близо до левия ръкав, също има кръв. Издърпа Ники до червеното канапе и подпря на него главата и раменете й. Главата й увисна надолу.

— Ники? — Пак грабна китката й. Пулсът й беше спрял напълно. Опита на другата ръка. Между гърдите й се появи кърваво петно, което приличаше на разцъфнало алено цвете на фона на бялата копринена риза с перлено копче по средата. Беше мъртва. Робърт се изправи, без да отмества поглед от нея. Ръцете й лежаха на пода, с обърнати нагоре длани, в поза, която изразяваше очакване или примирение.

За момент Робърт изпита паника, желание да побегне, да изкрещи. След това погледна Грег и без да се замисля какво прави и защо, се наведе и се заслуша внимателно, докато чу дишането му. После се изправи, отиде до телефона и бързо набра номера.

— Джак! Джак, ела тук, моля те… Благодаря ти… Сега не мога да ти обясня. — Затвори телефона и закри лицето си с длани. Гласът му бе станал писклив. Беше се обадил на Джак само защото Джак бе най-близо. А когато Джак влезеше… Робърт си го представи как се спира сепнат на прага, представи си израза, с който ще погледне Ники, Грег и след това него, и за момент ще си помисли, че Робърт Форестър се е проявил, пак се е проявил. За момент Робърт щеше да види именно това върху лицето му.

Робърт свали ръце от лицето си. Тръгна към вратата, за да излезе навън, но ослепителното слънце го накара да спре. Повече не погледна към Ники, но накъдето и да погледнеше, цветът на ризата и на панталона й се бяха запечатили като черно-бял мотив в крайчеца на окото му. Ножът лежеше близо до краката му и по него нямаше, или поне той не виждаше, нито едно петънце кръв. Наведе се, за да го вдигне, след това спря. Не го докосвай, каза си той, не го докосвай.

Край
Читателите на „Крясъкът на кукумявката“ са прочели и: