Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (17)

17

Робърт се обади на Джени рано сутринта още преди да е излязла. Попита я дали могат да се видят тази вечер.

— Ами… не знам.

Робърт се засмя.

— Не знаеш? Среща ли имаш?

— Не.

— Искам да се видим само за няколко минути. Мога да дойда у вас или пък ти ела у нас. Както искаш.

— Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Не е за телефон. Няма да ти отнема повече от няколко минути, Джени. В колко часа ще ти е удобно?

Накрая се разбраха, че Джени ще отиде у Робърт около девет.

Робърт затвори телефона намръщен. Джени се държеше много странно. Беше разтревожена за Грег, естествено, и може би приятели й бяха наговорили какво ли не в събота и неделя. Сузи Ескъм например. Сузи беше напълно способна да каже на Джени просто за да бъде по-интересно: „Все пак не е изключено Робърт да го е бутнал вътре, нали? Естествено, той няма да си признае.“ А тъй като познаваше Сузи, Грег по всяка вероятност й е разказал за „мъжа, който дебнел Джени“. Още колко ли такива като Сузи познава Джени, помисли си Робърт.

Към десет и половина Нанси дойде при него и му каза, че мистър Джафи го вика в кабинета си.

Робърт го очакваше.

— Добре. Благодаря, Нанси — каза машинално, след това усети, че го обзема страх, който се разлива по тялото му като студена вода. Стана от бюрото си и я погледна. Тя не му се усмихна, а отмести поглед.

Мистър Джафи беше прекият началник на Робърт и кабинетът му се намираше от другата страна на фоайето. Имаше квадратно лице, мустаци и носеше очила, тялото му беше отпуснато, със склонност към пълнеене. Между изреченията правеше паузи, свиваше пълните си устни и дъхът излизаше през гъстите му мустаци с въздишка, докато чакаше Робърт да възприеме казаното. Създаваше впечатлението, че се стреми да подбира думите си, но беше не по-малко ясно, че не е имал време да ги обмисли предварително. Мистър Джафи му съобщи, че сутринта при него е идвал „представител на полицията“ и накратко това, което мистър Джафи искаше да му каже, беше, че заминаването му за Филаделфия, насрочено за след десет дни, трябвало да се отложи, докато нещата тук се изяснят, и че това било решено не толкова от него и от мистър Джерард — президента на самолетостроителното предприятие „Лангли“, — колкото от полицията, която, естествено, държала той да остане тук известно време.

Робърт кимна.

— Разбирам. Надявам се, че нещата ще се изяснят, преди да са минали десет дни. Всъщност до заминаването ми остава една седмица. Но, разбира се, няма да правя никакви планове, преди да са се изяснили.

Мистър Джафи също кимна. Седнал на стол до вратата, Робърт чакаше — мистър Джафи стоеше прав до бюрото, пъхнал ръце в джобовете на широкия си сив костюм, явно не беше свършил. Робърт се безпокоеше от онова, което мистър Джафи премълча, от мислите и съмненията, които долавяше, че се въртят в главата му в петте секунди след всяко изречение, докато кафявите му очи зад дебелите стъкла го наблюдаваха напрегнато и с някакво съжаление. Робърт беше сигурен, че „представителят на полицията“ — по всяка вероятност Липенхолц — му е разказал как той е надничал през прозорците на Джени, как се е опитал да застреля бившата си жена и може би, че е ходил на психиатър. Вероятно ще последва уволнение под формата на продължителен отпуск, помисли си Робърт.

— Мисля, че трябва да ви кажа още нещо — продължи мистър Джафи с наведен надолу поглед. — Тази сутрин получихме едно писмо, по-точно получи го мистър Джерард. Беше адресирано до президента.

Робърт проследи погледа на мистър Джафи до бюрото, където върху синята попивателна хартия видя сложени един върху друг два листа, изписани на машина.

— Вътре пише за вас. Няма съмнение, че човекът, който го е писал, е малко смахнат, но все пак… — Мистър Джафи го погледна.

— Мога ли да го видя? — попита Робърт.

— Да — каза мистър Джафи и взе листата от бюрото. — Много неприятно. Разбира се, не бива да смятате, че сме повярвали на всичко това, но… да, мисля, че трябва да го видите. — Подаде листата на Робърт.

Робърт започна да чете, след това погледът му само се плъзна по черните редове, написани със съвсем нова лента. Нямаше подпис, разбира се, но Робърт беше сигурен, че писмото е писано от Грег. Горчивият и ожесточен тон не можеше да бъде на никой друг, помисли си той. Вътре се описваше как Робърт е надничал през прозорците на Джени, как е вдигнал пушка срещу бившата си съпруга; твърдеше се, че Форестър е „психопат, който е омагьосал Джени Тийролф — едно невероятно невинно момиче на двадесет и три години, върху което той упражнява пагубната си власт и чийто годеж успя да провали“… Накрая авторът казваше, че е приятел на Грег Уинкуп и че по една или друга причина желае да остане анонимен, но заедно с това настоява за справедливост. „Една уважавана компания като самолетостроителното предприятие «Лангли» не бива да търпи…“ Робърт стана, понечи да върне листата на мистър Джафи, но тъй като Джафи не направи никакво движение, Робърт ги сложи обратно върху синята попивателна.

— Мисля, че писмото е писано от Уинкуп — каза Робърт. — Какво пишеше на пощенското клеймо?

— Ню Йорк. Централна поща — отговори Джафи.

Робърт остана прав.

— Много съжалявам за всичко това, мистър Джафи, но имам основания да смятам, че Уинкуп е жив и че ако полицията действително се постарае, не може да не го открие.

— Какви са основанията ви?

— Първо, не съм го бутнал в Делауер и второ — самото писмо. Мисля, че то е писано от Уинкуп, мисля също така, че той се крие в Ню Йорк.

Мистър Джафи потри мустаци.

— А има ли нещо… хм… нещо вярно в това писмо, мистър Форестър?

Робърт погледна тъмните страници, понечи да обясни, но после поклати бързо глава и каза:

— Не. Така както е написано, няма. Няма нищо вярно.

Мистър Джафи го погледна, очевидно нямаше какво да каже или пък очакваше да чуе още нещо от Робърт.

— Мистър Джафи, струва ми се, че трябва да спомена и друго: Уинкуп се заблуждава относно намеренията ми към Джени Тийролф. Нямам такива. Не беше нужно да се бие с мен. Не беше нужно да се стига до всичко това.

Мистър Джафи продължаваше да го гледа. Накрая кимна.

— Добре, мистър Форестър. Благодаря ви, че дойдохте.

В дванадесет часа както обикновено Робърт отиде да обядва с Джак Нилсън в закусвалнята срещу завода. Много често с тях идваха и двама колеги — Сам Донован и Ърни Чиофи, но днес Джак и Робърт бяха сами. Може би незабелязано от Робърт Джак беше направил така, че двамата да са сами. На Робърт му мина през ум, че Сам и Ърни може би го отбягват. Може да са си помислили, че Джафи го е уволнил. Положително всички в чертожната вече знаеха, че Джафи го е викал в кабинета си сутринта. Робърт каза на Джак, че заминаването му за Филаделфия се отлага, че до Джерард е бил изпратен донос с пощенско клеймо от Ню Йорк и че според него той е бил написан от Грег.

— Какво пишеше вътре? — попита Джак.

Робърт се поколеба. Запали цигара, въпреки че му бяха донесли храната.

— Някой ден ще ти кажа. Но не сега. Не се сърди, Джак.

— Добре.

— Обещавам да ти кажа — продължи Робърт, без да снема поглед от него. Изгаси цигарата и се опита да хапне.

— Просто изчакай няколко дни — каза Джак уверено, сякаш можеше да направи нещо друго.

Веднага след работа Робърт отиде при зъболекаря, за да му сложи коронката. На два пъти бе променял часа си. Зъбът му се струваше прекалено бял, но зъболекарят го успокои, че ще потъмнее и че е „практически нечуплив“ — Робърт обаче нямаше желание да изпробва здравината му дори и върху твърда ябълка.

Джени дойде в девет, сериозна и мълчалива. Робърт беше направил една кана с кафе, предложи й и бренди. Седнаха — тя на червеното канапе, той в кожения фотьойл, масичката бе помежду им.

— Не съм ти довършила пуловера — каза Джени. — Остава ми още малко от единия ръкав.

За пръв път споменаваше пуловера.

— Ще го пазя като зениците си — каза Робърт. — Досега никой не ми е плел пуловер.

Тя кимна разсеяно. Около очите й се забелязваха тъмни кръгове.

— Какво искаше да ми кажеш?

— В събота вечерта ходих в Ню Йорк. Обадих се на Ники. Видях се и с мъжа й. Струва ми се, че те знаят къде е Грег, и според мен той е в Ню Йорк.

— Защо?

— Ами… просто защото познавам Ники, номерата и лъжите й и я знам как гледа, когато лъже. Мисля, че Грег е в някой нюйоркски хотел и че Ники знае точно в кой. Освен това тази сутрин президентът на самолетостроителното предприятие е получил писмо с клеймо от Ню Йорк и според мен то е било писано от Грег. Прочетох го.

— Какво пишеше вътре?

Робърт стана, извади запалката от джоба си и запали цигара.

— Нали знаеш: за надничането през прозорците ти, за това, че според бившата ми жена съм психопат. Не — според всички, които ме познавали добре, точно така. Беше анонимно. Пишеше, че е от приятел на Грег. — Очите на Джени бяха приковани в него и изведнъж Робърт осъзна, че Джафи го беше гледал по същия начин тази сутрин, само че изразът на Джени беше много по-тъжен. — Обадих се и на полицията в Ню Йорк, макар да не съм сигурен, че ще има някаква полза. Казах им, че според мен трябва да проверят в нюйоркските хотели. Или пък че е възможно да е у някой приятел. Както и да е, трябваше отново да описвам как изглежда Грег. Очевидно нямаха отличителните му белези, поне в участъка, където се обадих. Нюйоркската полиция смята, че това е работа на полицията в Пенсилвания. И, естествено, това, че се обадих аз, не им направи особено впечатление. Казах името си, разбира се. Какво ти е, Джени?

Стори му се, че тя всеки момент ще се разплаче.

Седна до нея на канапето, много внимателно я прегърна, но почти веднага се отдръпна.

— Изпий си брендито. Не си се докоснала до него.

Тя взе чашата си, но не отпи.

— Вчера видях Тесърови — каза тя. — Звъннах най-напред на теб, но понеже те нямаше, им се обадих. Останах само половин час, защото ме хвана яд. Сега те казват, че ти си онзи, който е дебнел около къщата ми, че може би ти си убил Грег и се правиш, че все едно нищо не е станало.

— Джени, това е напълно естествено. В края на краищата Тесърови не знаят нищо за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Безпокойството в очите й го накара да се усмихне.

— Та те са ме виждали само един път, нали така? И откровено казано, сториха ми се възглупави.

— Глупави?

Вече съжаляваше, че го каза; трябваше да премълчи поне епитета.

— Ами… какво друго да си помисля? Искам да кажа, за тях? Виждал съм ги само един път — онази вечер. Дик пи повече, отколкото може да носи. Трябва ли да имам много високо мнение за тях?

— Те са ми приятели.

— Знам това, Джени. Но понеже стана въпрос кой какво мисли… — Робърт се изправи. — Добре, не казвам нищо лошо за Дик. Виждал съм го само един път и той беше леко пийнал.

— Тогава той те защитаваше.

— Но сега, изглежда, е започнал да пее друга песен.

— Да, Наоми също.

Робърт пъхна ръце в джобовете си.

— Чудесно. И твоето ли отношение промениха?

Джени стана от канапето.

— Казах ти — тръгнах си, защото ми стана неприятно от това, което ми наговориха.

Джени тръгна към банята, върна се и взе чантичката си от канапето.

— Джени…

Тя не се обърна, влезе в банята и затвори плътно вратата зад себе си. Робърт чу как пусна чешмата. Пушеше намръщен и отпиваше от брендито. Сипа си още. Джени се върна.

— Джени, защо не ми кажеш какво има? В края на краищата нищо не може да ме уплаши след всичко, което преживях тази седмица.

Тя мълчеше, застанала права с чантичката си в ръка, и вече не го и поглеждаше.

— Помолих те да дойдеш тази вечер, защото мислех, че ще ти бъде интересно да чуеш онова, което имах да ти кажа. Знам, че не е много. Нищо определено и все пак… — Осъзна, че тя не го и чуваше. — Няма ли да седнеш да си допиеш кафето и брендито?

Сега тя го погледна; погледът й беше далечен и тъжен.

— Не. Мисля, че е по-добре да си вървя.

— Джени, какво има? Ако мислиш, че… съм бутнал Грег в реката, кажи ми го. Кажи нещо.

Джени направи няколко крачки към камината, празната и черна камина, която Робърт беше изчистил от пепелта, и втренчи поглед в нея. Стори му се, че е отслабнала още след онази вечер, когато бяха в „Джасерин Чейнс“.

— С кой друг се видя в събота и неделя?

Тя го погледна, сви леко рамене като дете, което отговаря без желание на въпросите на голям човек.

— В неделя бях при мисис Ван Влийт.

Робърт въздъхна дълбоко.

— И какво ти каза тя?

— Разгледах стаята на Грег. Заедно с нея.

Робърт се намръщи — нямаше търпение.

— Откри ли нещо?

— Не. Мислех, че може да открия някакви следи, но нямаше нищо.

Робърт запали нова цигара.

— Някакви дрехи да са изчезнали? Да е изнасян куфар или нещо друго?

Джени го погледна — в очите й имаше огорчение и негодувание.

— Мисля, че не трябва да се виждам повече с теб, Робърт.

Думите й го сепнаха.

— Добре, Джени. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Тя кимна. Сетне със скования вид на човек, който усеща, че го наблюдават, взе от масичката цигарите си, до които така и не се бе докоснала, сложи ги в чантичката си и отиде до гардероба за палтото си. Робърт го взе преди нея и й помогна да се облече. Стори му се, че докато се обличаше, тя избягваше ръцете му и нарочно се прегърби, за да не се докосне до тях.

— Няма нужда да ми казваш какво ти е наговорила мисис Ван Влийт — каза Робърт. — Мисля, че се досещам.

— Не е това — каза Джени на вратата. — Сбогом, Робърт.